Уилям Бъроуз
Голият обяд (4)

Хоселито

И Хоселито, който пишеше лоша, класова поезия, започна да кашля. Германски доктор го прегледа набързо, като докосваше ребрата на Хоселито с дългите си фини пръсти. Докторът беше също така и концертиращ цигулар, математик, гросмайстор и доктор по международно право, с разрешение да практикува в тоалетните на Хага. Докторът прекара твърд, далечен поглед през мургавите гърди на Хоселито. Той погледна към Карл и се усмихна — един образован мъж се усмихва на друг — и вдигна вежди, казвайки без думи:

— Щото за толкоз глапуф селяк трябва да избягваме думата, не е ли така? Иначе той ще се насере от страх. Кашлям и плюя са, мисля, гадни думи?

Казва на глас:

— Това е catarro de los pulmones^[1].

Карл говореше с доктора навън под дясната колонада, а дъждът от улицата плискаше по обутите му в панталони крака и си мислеше на колко хора го е казвал, и стълбите, верандите, поляните, коридорите и улиците по света, отразени в очите на доктора… задушните немски беседки, сгъваеми масички до тавана, тихата, прокобна миризма на уремия, процеждаща се под вратата, крайградски поляни, звукът на пръскащия вода в спокойната нощ в джунглата под тихите крила на комара анофелес. (Забележка: Това не е литературна фигура. Комарите анофелес са тихи.) Дискретна клиника в Кенсингтън, застлана с дебели килими: корав брокатен стол и чаша чай, съвременната шведска всекидневна с водни зюмбюли в жълта ваза — а отвън е синьото като китайски порцелан северно небе и носещи се облаци под лошите акварели на умиращ студент по медицина.

— Мисля, един шнапс, фрау Подшнит.

Докторът говори по телефона. Пред него има шахматна дъска.

— Много сериозно заболяване, мисля… разбира се, без да съм видял флуроскопа — той вдига един офицер и замислено го премества. — Да… двата бели дроба… съвсем определено — той затваря слушалката и се обръща към Карл. — Забелязал съм, че раните на тези хора заздравяват удивително бързо, а и случаите на инфекции са много редки. Проблемите винаги са с белите дробове, пневмония… или, разбира се, Стария Верен — докторът сграбчва кура на Карл, скача във въздуха и избухва в груб, селяшки смях. Европейската му усмивка игнорира пакостта, сторена от някое непослушно дете или животно. Той продължава, без да се запъва, на тайнствения си, безтелесен английски, без какъвто и да е акцент. — Старият Верен Бацилус Кох — докторът събира пети и накланя глава. — В противен случай тъпите им селски гъзове щяха така да се наплодят, че да задръстят морето, нали? — той изкрещява пронизително и навира лицето си в Карл. Карл отстъпва настрани, зад него е сивата стена на дъжда.

— Няма ли някакво място, където може да бъде изпратен?

— Мисля, че има някакъв санаториум — той провлачва думата с многозначителна вулгарност, — там, в Областната столица. Ще ти напиша адреса.

— Химическа терапия?

Гласът му звучи равно и тежко във влажния въздух.

— Казва ли ти някой? Всичките са тъпи селяци, а най-лошите от всички селяци са така наречените образовани хора. На тези хора не трябва да им се позволява не само да се научат да четат, но и да се научат да говорят. Няма нужда да не им се позволява да мислят, природата се е погрижила за това.

— Ето адреса — прошепва докторът, без да помръдне устните си.

Той пуска топче хартия в ръката на Карл. Мръсните му пръсти, лъскави от мръсотия, поставени върху ръкава на Карл.

— Остава въпросът за моята такса.

Карл му пъха смачкана банкнота… и докторът изчезва в сивия здрач, опърпан и плах като стара дрога.

Карл въведе Хоселито в голяма, чиста стая, обляна в светлина, със собствена баня и бетонен балкон. Нямаше за какво да се говори тук, в хладната празна стая, водни зюмбюли растяха в една жълта ваза и синьо като китайски порцелан небе и носещи се облаци, от очите му струеше страх и после се връщаше. Когато се усмихна, страхът отлетя на малки парченца светлина, енигматично се спотаи във високите хладни ъгли на стаята. И какво можех да кажа, чувствайки смъртта около себе си и малките натрошени образи, които идват преди заспиване, там, в съзнанието?

— Утре ще ме пратят в новия санаториум. Ела ми на свиждане. Ще бъда сам.

Той се закашля и взе хапче кодеин.

— Докторе, аз разбирам, по-точно беше ми дадено да разбера, чел съм и съм чувал — не че имам медицинско образование — нямам такива претенции, — че концепцията на санаториалното лечение е почти заменена или най-малкото съвсем определено допълнена от химическата терапия. Според Вас това правилно ли е? Това, което искам да кажа, е, Докторе, моля ви, кажете ми честно, като едно човешко същество на друго, какво е вашето мнение за опозицията между химическата и санаториалната терапия? Не сте ли предубеден?

Индианското лице на доктора, с цвят, характерен за хората с болен черен дроб, бе безизразно като на крупие.

— Напълно съвременно, както виждате — той сочи към стаята с виолетовите си от лошо кръвообращение пръсти. — Баня… Вода… Цветя. Всичко — той завършва на кокни с глупава, победоносна усмивка. — Ще ви напиша писмото.

— Кое писмо? За санаториума?

Гласът на доктора идва от земи, покрити с черни скали и огромни, сияйни, кафяви лагуни.

— Мебелите… съвременни и удобни. Вие, естествено, сте съгласен с мен?

Карл не може да види санаториума поради фалшивата фасада от зелена мазилка, увенчана от сложна неонова реклама, мъртва и зловеща на фона на небето, очакваща тъмнината. Очевидно санаториумът бе построен върху огромен варовиков хълм, залят от цъфнали дръвчета и лозови филизи. Въздухът бе изпълнен с тежко ухание на цветя.

Комендантът седеше на дълга дървена пейка под асмата. Той не правеше абсолютно нищо. Взе писмото, което Карл му подаде, и шепнейки, започна да го чете, като с пръстите на лявата си ръка разчиташе движенията на устните си. Заби писмото на един пирон до тоалетната. Започна да преписва от регистър, пълен с данни. Той пишеше и пишеше.

Натрошени образи експлодираха нежно в главата на Карл и той с тих скок заизлиза от себе си. От огромно разстояние той се видя ясно и отчетливо как седи в една трапезария. Свръхдоза херо. Старата му хазяйка го разтърсва и бута чаша горещо кафе под носа му.

Навън стара дрога, облечена като Дядо Коледа, продава коледни картички.

— Борете се с туберкулозата, хора — шепне той с безтелесния си, наркомански глас. Хорът на Армията на спасението, съставен от искрени, хомосексуални треньори по футбол, пее:

— Със сладкото сбогом…

Карл се връща в тялото си, прокълнатия призрак на дрога.

— Мога да го подкупя, разбира се.

Комендантът тактува по масата с пръст и си тананика „В цъфналата ръж“. Далеч и след това заплашително близо, като корабна сирена, миг преди стържещия трясък.

Карл измъкна наполовина една банкнота от джоба на панталона си… Комендантът стоеше пред голям шкаф с чекмеджета и заключващи се отделения. Погледна към Карл, изгаснали очи на болно животно, умиращи, безнадежден страх отразява лицето на смъртта. Сред миризмата на цветя банкнота, подаваща се от джоба му, слабост обзе Карл, секна дъхът му, спря кръвта. Той се спускаше по огромен конус надолу към една черна точка.

— Химическа терапия? — плътта му изстреля вика през празни съблекални и казарми, плесенясали курортни хотели, призрачните кашлящи коридори на санаториуми за туберкулозни, изпълнените с мърморене, покашляния и воня на помия приюти и старчески домове, големи прашни халета и складове, през срутени арки и зацапани мозайки, железни писоари, изтънели като хартия от урината на милиони педали, изоставени, обрасли в плевели нужници, заобиколени от мухлясалата миризма на лайна, които се връщат обратно в земята, изправен дървен фалос върху гроба на умиращи народи, жални като есенни листа на вятър, отвъд голямата кафява река, където се носят цели дървета. В клоните им са се вплели зелени змии и лемури с тъжни очи гледат брега през обширната равнина (крилата на лешоядите свистят в сухия въздух). Пътят е застлан със спукани презервативи и празни ампули морфин и туби вазелин, изстискани, сухи като костно брашно под лятното слънце.

— Мебелите ми — лицето на коменданта, голо като метал в светналата крушка, оповестяваше: „Тревога.“ Очите му изгаснаха. През стаята мина озонен полъх. В ъгъла „новиа“ мърмореше пред свещите и олтарите си.

— Всичко е супер… съвременно, отлично… — той кима идиотски и му потичат лиги. Жълта котка дърпа Карл за крачола и се скрива на един бетонен балкон. Покрай тях се носят облаци.

— Мога да си взема обратно депозита. Ще започна някъде малък бизнес — той кима и се усмихва като механична играчка.

— Хоселито!!! — момчета спират играта на топка на улицата, вдигат глава от арените за борби с бикове и от велосипедните състезания, докато името прорязва въздуха и бавно изчезва.

— Хоселито!… Пако!… Пепе!… Енрике!… — жалните викове на малчуганите се носят из топлата нощ. Неоновата реклама се размърдва като нощен звяр и избухва в сини пламъци.