Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Naked Lunch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сам юнак на коня (2012 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Автор: Уилям Бъроуз

Заглавие: Голият обяд

Преводач: Иван Киров (Тоби)

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Главен редактор: Ясен Атанасов

Редактор: Димитър Ташев

Художник: Цвятко Остоич; Николай Кулев

Коректор: Люба Никифорова

ISBN: 954-553-010-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2404


Областният писар

Офисът на Областния писар е в огромна сграда от червени тухли, известна като Стария съд. Всъщност гражданските дела са тук, но процедурите неумолимо се провлачват, докато страните най-накрая умрат или оттеглят жалбите си. Това се дължи на огромния брой документи, отнасящи се до абсолютно всичко, сложени не там където им е мястото, така че само Областният писар и неговите помощници могат да ги намерят, а той често губи цяла година, за да открие нещо. Всъщност той все още търси някакви материали, имащи връзка с дело за щети, което е било прекратено през 1910, защото страните уредили проблема помежду си. По-голямата част от сградата на Стария съд е в руини, а останалата е изключително опасна, тъй като подът често хлътва под краката ти. Областният писар възлага по-опасните мисии на своите помощници, много от които са загубили живота си при изпълнението им. През 1912 двеста и седем помощници загинаха при срутване на североизточното крило.

Когато се заведе дело против някой от Зоната, неговите адвокати се стараят да прехвърлят делото в Стария съд. Щом веднъж успеят да сторят това, ищецът е изгубил делото, така че единствените дела, които действително стигат до съд, са тези, заведени от ексцентрици и параноици, които искат обществеността да ги чуе, нещо, което рядко се случва, защото само най-убийственият глад за новини може да доведе репортер в Стария съд.

Бившата Съдебна палата се намира в Картотека, извън жилищната зона. Обитателите на този град и на заобикалящите го блата и гори са хора, толкова изключително тъпи и вършещи такива варварщини, че администрацията е била принудена да ги постави под карантина, като ги е заградила с радиоактивна стена от железни тухли. В отговор гражданите на Картотека са покрили стените с надписи: „Урбанити, внимавайте да не замръкнете тук“, напълно ненужно предупреждение, тъй като никой урбанит не би влязъл в Картотека освен ако няма неотложна работа там.

Случаят на Лий е неотложен. Той трябва да си извади веднага удостоверение, че страда от чума, за да не го изгонят от къщата, в която е живял десет години, без да плаща наем. Той съществува във вечна карантина. Събира куфара си с удостоверения, документи, свидетелства и предупреждения и се качва на автобуса към Границата. Митничарят урбанит му дава знак да мине:

— Дано в този куфар да носиш атомна бомба.

 

 

Лий гълта шепа успокоителни таблетки и пристъпва към навеса на митницата на Картотека. Митничарите прекарват три часа в преглеждане на куфара документи, като се консултират с прашни книги с правила и задължения, от които четат неразбираеми и зловещи пасажи, завършващи така: „И като такъв подлежи на глоба и наказание съгласно указ 666.“ Те го поглеждат изразително.

Четат документите с лупа.

— Понякога вкарват между редовете мръсен лимерик[1].

— Може би си мисли, че ще ги продаде за тоалетна хартия. Този боклук за лично ползване ли е?

— Да.

— Той каза да.

— А ние откъде да знаем това?

— Имам си удостоверение.

— Умник. Свали си дрехите.

— Да. Може би има мръсни татуировки.

Претърсват тялото му като му бръкват в задника, за да не би да носи контрабанда и го оглеждат внимателно за следи от содомия. Намокрят косата му и занасят водата на изследване.

— Може да има наркотик в косата си.

Най-накрая конфискуват куфара му и той излиза от навеса, олюлявайки се, с петдесеткилограмова бала документи.

Около дузина клеркове стоят на изгнилите дървени стъпала на старата Съдебна палата. Те наблюдават с бледите си сини очи как наближава и бавно въртят глави върху сбръчканите си вратове (бръчките са пълни с прах), за да проследят тялото му нагоре по стълбите и през вратата. Вътре прахта виси във въздуха като мъгла, стели се от тавана и се вдига на облаци от стъпките му. Изкачва се по опасно стълбище — бракувано през 1929. Веднъж стъпалото му пропада и сухите трески се забиват в плътта на крака му. Стълбището свършва с бояджийско скеле, закачено с вехто въже и скрипци за греда, почти невидима в прашната далечина. Той предпазливо се издърпва до една кабинка на виенско колело. Тежестта му задвижва хидравлични механизми (чува се шум от течаща вода). Колелото тихо и гладко се завърта и стига до ръждясал железен балкон, тук-там на дупки като износена подметка. Той върви по дълъг коридор, от двете му страни има врати, повечето заковани с пирони и дъски. В един кабинет, „Близкоизточни изисканости“ пишеше на зелена месингова табелка, Мъгуъмпът лови термити с дългия си черен език. Вратата на кабинета на Областния писар е отворена. Областният писар стои вътре и смърка емфие, заобиколен от шестима помощници. Лий застава на прага. Областният писар продължава да говори, без да вдига глава.

— Срещнах Тед онзи ден… много свестен човек. По-готин тип от Тед Кранчето в Зоната няма… Спомням си, беше петък, защото Старата беше се тръшнала на легло с менструални парцали и аз отидох в аптеката на доктор Паркър, на улица „Далтън“ точно срещу Салона на Мама Грийн за Етичен масаж, където беше платената конюшня на Джед… А пък Джед, ей сега ще си спомня второто му име, беше кривоглед с лявото око, а пък жена му беше от някакво място на изток, май от Алжир, и след като Джед умря, тя отново се омъжи, омъжи се за едно от момчетата на Хут, Клем Хут ако не ме лъже паметта, много добро момче, беше някъде на петдесет и четири, петдесет и пет по онова време… И му викам аз на доктор Паркър: „Жена ми е на легло с менструални парцали. Продай ми две унции опиум.“

— А докторът вика: „Добре, Арч, но трябва да се разпишеш в книгата. Име, адрес, дата на покупката. Такъв е законът.“

— И аз попитах доктора какъв ден сме и той каза: „Петък, 13-ти.“

— Аз казвам: „Аз май моят съм го взел всичкия.“

— Както и да е — казва Докторът, — тази сутрин тук дойде един човек. Изтупан такъв. И вади рецепта за един флакон морфин… Малко особена рецепта, написана на тоалетна хартия… И аз направо му казвам: „Господине, подозирам, че сте наркоман.“

— Ноктите ми растат навътре. Умирам от болки, казва той.

— Добре, казвам аз. Трябва да бъда внимателен. Но тъй като ти наистина имаш нужда и рецепта от дипломиран доктор, за мен е чест да те обслужа.

— Този лекар наистина беше дипломиран — казва той, а аз явно не съм знаел какво върша, защото съм му дал по погрешка препарат за чистене на тоалетни… Така че, предполагам, добре се е наредил.

— Тъкмо си е изчистил кръвта.

— Знаеш ли, това и на мен ми се е случвало. Сигурно е малко по-добре от сяра и меласа… Абе, Арч, не мисли, че си пъхам носа в чужди работи, но нали знаеш, човек няма тайни от Бога и от аптекаря си… Шибаш ли още Старата Сива кобила?

— Как бе, докторе… Аз съм семеен човек и съм Старейшина на Вярата на Първата Не-секс-тантска деноминация, и не съм се докосвал до конски задник, откакто бяхме деца.

— Какви дни бяха. Помниш ли, като смесих гъшата мас с горчица? Винаги съм си бил такъв — обърквам бурканите. Можеха да те чуят как пищиш и в Област Путка Лиз, като пор, на който са му отрязали ташаците.

— Бъркаш, докторе. Ти беше с горчицата, а аз трябваше да те чакам, докато се оправиш.

— Ще ти се, Арч. Четох за това веднъж в едно списание там, в зелената беседка зад гарата… Чакай, какво исках да ти кажа преди малко? Арч, ти не си ме разбрал правилно… Като казах Старата Сива кобила, имах предвид жена ти… Искам да кажа, че не е това, което беше едно време с всички тези циреи и антракси и хемороиди и афтоза.

— Да, докторе. Лиз е много болна, така и не се оправи след единайстото си помятане… Имаше нещо много странно в това. Доктор Ферис направо ми каза: „Арч, не трябва да виждаш това същество.“ И той така ме изгледа, че плътта ми залази… Така е, докторе, добре го каза. Не е това, което беше. А и твоите лекарства май не й помагат. Да ти призная, не може да различи нощ от ден, откакто си сложи от капките за очи, дето ти й ги даде миналия месец. Но, докторе, ти трябва да знаеш, че аз не бих шибал Лиз, старата крава, за да не обиждам майката на моите мъртви чудовища. Не и когато имам това сладко малко петнайсетгодишно нещо… Нали знаеш, че това момиче работеше в Салона на Мерилу за Изправяне на коса и избелване на кожа в негърския квартал.

— Занимаваш ли се с черно пилешко, а, Арч? Това негърско пиче?

— Съвсем сериозно, докторе. Съвсем сериозно. А сега, както казват, дългът ме зове. Трябва да се връщам при леглото на болната.

— Ловя бас, че трябва да й се смазва.

— Докторе, така е. Тя наистина е суха дупка… Е, благодаря за опиума.

— И благодаря за оборота, Арч… хи… хи… Абе, Арчи, някоя вечер, ако го закъсаш и не можеш да го вдигнеш, намини да пийнем по един йохимбин…

— Ще намина, докторе. Непременно ще намина. Ще бъде като в добрите стари времена.

— И така, връщам се аз вкъщи, затоплям вода и правя смес от опиум, карамфил, кимион и я давам на Лиз, мисля, че я пооблекчи малко. Най-малкото престана да ме тормози… Малко по-късно пак отидох до доктор Паркър да си купя презерватив… и тъкмо излизах, срещам Рой Бейн, много свестен пич. Няма по-готин човек от Рой Бейн в Зоната… И така, той ми вика, казва ми: „Арчи, виждаш ли онзи стар негър, ей там, на поляната? Ами, да му еба майката, тоя идва всяка вечер по едно и също време, можеш да си сверяваш по него часовника. Виждаш ли го, зад копривата? Всяка вечер около осем и половина отива в оная поляна там и си праска чекии със стъклена вата… Казват, проповядващ негър.“

— Ето защо знаех горе-долу колко е часът в петък, тринайсти, и едва ли е било повече от двайсет минути, може би половин час след това, бях взел испанска муха в аптеката на Доктора и тя тъкмо беше почнала да ми действа, вървях покрай блатото Гренъл на път за негърския квартал… Блатото завива, там е имало негърска колиба… Изгорили този стар негър в Путка Лиз. Негърът имал афтоза и бил абсолютно сляп… И онова бяло момиче от Тексаркана крещи: „Рой, този стар негър ме гледа гадно. О, Господи, цялата се чувствам омърсена.“

— Спокойно, Сладурче, не се коси. Аз и момчетата ще го изгорим.

— Горете го бавно, скъпи. Бавно. Заболя ме главата от него.

— И така, те изгорили негъра, а онова момче взело жена си и се върнали в Тексаркана, без да плати бензина и старият Шепнещ Лу, който държи бензиностанцията, цяла есен само за това говори: „И да видиш, тези гражданчета идват тук, изгарят негър и дори бензина не си плащат.“

— Честър Хут разби негърската колиба и я построи наново зад къщата си в Кървавата долина. Покри всички прозорци с черен плат и каква става вътре, не е за разправяне… Честър си има някои странности… Точно там, където беше негърската колиба, точно от другата страна на ливадата на Брукс, дето всяка пролет се наводнява, само че тогава не беше на Брукс… принадлежеше на един човек на име Скрентън. Това място беше изследвано още през 1919… Мисля, че се сещате кой е свършил тази работа… Хъмп Кларънс, който намираше кладенци от тази страна… Много свестен пич, нямаше по-готин човек в Зоната от Хъмп Кларънс… Та точно там се натъквам на Тед Спигът, който ебе едно кално кутре.

Лий прочисти гърлото си. Писарят погледна над очилата си.

— Ако имате търпение, млади момко, да почакате, докато свърша това, което исках да кажа, ще се заема с вашата работа.

И той заразказва някакъв анекдот за един негър, който хванал хидрофобия от една крава.

— И татко ми казва: „Напиши си домашните, синко, и ще идем да видим онзи луд негър…“ Бяха го вързали с вериги за леглото и той мучеше като крава… Скоро ми писна от този стар негър. Ще ме извините, имам работа в Тайната секция, Хи-хи-хи!

Лий слушаше ужасен, Областният писар често прекарваше седмици в тайната, като живееше от скорпиони и каталози на Монтгомъри Уорд. На няколко пъти неговите помощници са разбивали вратата и са го изнасяли почти умрял от глад. Лий реши да изиграе последната си карта.

— Мистър Анкър — каза той. — Моля ви се като един Гръб на бръснач на друг — и той извади членската си карта на Гръб на бръснач, спомен от хулиганското му минало.

Писарят подозрително погледна картата:

— Нямаш вид на истински Гръб на бръснач… Какво мислиш за евреите?

— Ами, мистър Анкър, вие знаете, всички евреи искат да чукат християнски момичета… Някой ден ще им отрежем и остатъка.

— Добре, за гражданин говориш умно и смислено… Разберете какво иска и се погрижете за него… Той е добро момче.

Бележки

[1] Лимерик — хумористично и/или безсмислено петостишие. Б.пр.