Сара Груън
Вода за слонове (7)

4.

Следващите четирийсет и пет минути прекарвам на пост пред палатката на Барбара, докато тя забавлява джентълмените. Само петима са готови да се разделят с исканите за достъп два долара и тези петимата, намусени, са се строили в линия. Първият влиза в палатката и след седем минути пуфтене и пъшкане, долитащи отвътре, излиза, борейки се с копчетата на панталона си. Отдалечава се с клатушкане и влиза следващият.

След като и последният си тръгва, Барбара се показва в отвора на входа. Ако не смятаме ориенталската копринена роба, която не си е направила труда да пристегне, може да се каже, че е гола. Косата й е разрошена, а устните — изпоцапани с размазано червило. В едната си ръка държи горяща цигара.

— Това е краят, миличък — пропъжда ме тя и с ръка. Усещам уиски в дъха й, а също и в блясъка на очите й. — Тази вечер няма безплатни подаръци.

Връщам се в палатката за стриптийз, за да наредя столовете един върху друг и да помогна на останалите да махнат подиума, докато Сесил брои парите. В края на вечерта съм с един долар по-богат и схванат от глава до пети.

Голямата шатра е там, блестяща като призрачен стадион и вибрираща от шума на музиката. Взирам се в нея, омагьосан от реакциите на публиката. Те се смеят, пляскат с ръце и подсвиркват. Понякога чувам колективно поемане на дъх или изблик на ужасени писъци. Поглеждам часовника си: десет без петнайсет.

Помислям си дали да не се опитам да хвана края на представлението, но се боя, че ако отида там, ще си навлека на главата някоя нова задача. Общите работници, прекарали почти целия ден заспали в кой какъвто ъгъл си е намерил, сега разглобяват брезентовия град със същата скорост, с която са го издигнали по-рано. Палатки падат на земята и колове рухват един след друг. Коне, каруци и хора кръстосват земята, влачейки всичко обратно към релсите.

Смъквам се на земята и отпускам глава на свитите си колене.

— Якоб? Ти ли си?

Вдигам поглед нагоре. Кемъл докуцуква до мен, присвил очи насреща ми.

— По дяволите ти си — мърмори той. — Тези стари зъркели вече хич не ги бива.

Той се намества на земята до мен, измъква малка зелена бутилка, изважда запушалката и отпива.

— Започвам да ставам прекалено стар за това, Якоб. В края на деня всичко ме боли. Дявол да го вземе, че то и сега ме боли, а денят дори не е свършил. Летящият ескадрон вероятно няма да приключи номера си, преди да минат поне два часа, а трябва пак да захванем проклетото нещо само пет часа по-късно. Казвам ти, това не е живот за стар човек.

Подава ми бутилката.

— Какво, по дяволите, е това? — питам, взирайки се в гадната на вид течност.

— Джейк^[1] — отвръща той и си взема шишето обратно.

— Пиеш екстракт?

— Да, и какво от това?

За минута никой от двама ни не казва нищо.

— Проклета забрана — изрича накрая Кемъл. — Този екстракт си имаше чудесен вкус точно какъвто трябва, преди правителството да реши да промени това. Все още върши работа, но вкусът стана отвратителен. Срамота, защото ако нещо поддържа тези стари кости живи, то е това питие. Така и така почти съм свършил. За нищо не ставам освен да продавам билети, а смятам, че за това пък съм прекалено грозен.

Хвърлям поглед към него и решавам, че е прав.

— Няма ли нещо друго, което да можеш да правиш? Може би зад завесата?

— Продаването на билети е последната стъпка преди края.

— А какво ще правиш, когато вече не можеш с нищо да се справяш?

— Предполагам, че тогава ще се разбера с Блеки. Хей — поглежда ме с надежда, — да ти се намират цигари?

— Не, съжалявам.

— Не съм и допускал, че ще имаш — въздъхва той.

Продължаваме да седим в мълчание и гледаме как екипите влачат оборудване, животни и брезенти обратно към влака. Артисти излизат през задния вход на голямата шатра, изчезват в палатките за преобличане и се появяват отново, пременени в ежедневни дрехи. Стоят на групички, смеят се и си приказват. Някои все още продължават да бършат лицата си. Дори и без театралните костюми пак са ослепителни. Невзрачните работници се суетят напред-назад в същата вселена, но очевидно в различно измерение. Между едните и другите не съществува никакво сцепление.

Кемъл прекъсва замечтаното ми мълчание.

— Ти колежанче ли си?

— Да, сър.

— Така си и мислех — отново ми предлага бутилката, но аз поклащам глава. — Завърши ли?

— Не.

— Защо не?

Нищо не казвам.

— На колко си години, Якоб?

— На двайсет и три.

— Някога имах момче на твоята възраст.

Музиката е заглъхнала и зрителите започват да се изнизват от голямата шатра. Спират се озадачени и се чудят какво се е случило с менажерията, през която са минали на влизане. Докато те напускат от предната страна на шатрата, през задната се вмъква цял батальон хора и започват да товарят скамейки, столове и стъпала, които шумно стоварват в претъпканите фургони. Преди още зрителите да са си тръгнали, голямата шатра е обърната с главата надолу.

Кемъл започва да кашля и усилието разтърсва цялото му тяло. Поглеждам да видя дали не му трябва потупване по гърба, но той протяга ръка да ме спре. Поема си дъх, кашля и после се изплюва. Накрая пресушава бутилката, избърсва уста с опакото на ръката си и поглежда към мен, измервайки ме от глава до пети.

— Слушай — започва той, — няма да се опитвам да си пъхам носа в твоите работи, но мога да кажа, че не си започнал да скиташ отдавна. Прекалено си чистичък, дрехите ти са хубавки и нямаш нищо свое в целия свят. По пътя човек събира разни неща, може би не приятни неща, но ги събира тъй или иначе. Не че се опитвам да си чеша езика или нещо подобно, но момче като теб не бива да скита по пътищата. Аз съм скитал и ти казвам, че това не е никакъв живот — ръцете му се отпускат върху свитите му колене, а лицето му се извръща към моето. — Ако имаш живот, към който да се върнеш, смятам, че точно това трябва да направиш.

Минава миг, преди да съм в състояние да отговоря, а когато го правя, гласът ми се пречупва:

— Нямам.

Той ме наблюдава още малко и кима.

— Съжалявам да го чуя.

Тълпата се разпръсва, като се упътва от голямата шатра към паркинга и по-нататък, към покрайнините на града. Иззад голямата палатка в небето се издига един балон, следван от дълъг детски писък. Избухва смях, чува се шум от запалени автомобилни двигатели и приповдигнати въодушевлени гласове.

— Можеш ли да повярваш, че успя да се наведе така?

— Мислех, че ще умра, когато онзи клоун захвърли долните си гащи.

— Къде е Джими? Ханк, Джими при теб ли е?

Кемъл ненадейно се изправя на крака.

— Ха! Ето го и него! Кучият му син!

— Кой?

— Чичо Ал! Идвай! Сега е моментът да те вкараме в шоуто.

И закуцуква нанякъде с по-бърза крачка, отколкото съм допускал, че е способен. Изправям се и тръгвам след него.

Няма как да объркаш чичо Ал с някого другиго. Думите „управител на цирка“ са изписани по цялата му външност, от яркочервеното му палто и бели бричове до цилиндъра на главата му и напръсканите с лак мустаци. Движи се през тълпата като ръководител на парад, кръглият му корем шества пред него, а заповедите излизат от устата му с дълбок, кънтящ глас. Спира, колкото да позволи пред него да мине клетката на един лъв и после продължава да върви през група мъже, които се борят с навит на руло брезент. Без да забавя крачка, той плясва един от тях по главата, мъжът надава вик и се обръща, разтривайки ухото си, но чичо Ал вече е отминал, следван от придружителите си.

— Това ми напомня — обажда се Кемъл през рамо, — каквото и да става, не споменавай за „Ринглинг“ пред чичо Ал.

— Защо не?

— Просто недей.

Кемъл забързано докуцуква до чичо Ал и му препречва пътя.

— Ъъъ, здравейте — изрича той с подчертано хленчещ, угоднически глас. — Чудех се дали не бих могъл да поговоря за малко с вас, сър?

— Не сега, момче. Не сега — прогърмява Ал, марширувайки покрай него като някой от есесовците в прегледите с новини, които дават по време на филмите. Кемъл немощно куца след него, навежда глава на една страна, после на другата и подтичва като изпаднало в немилост кутре.

— Само един миг, сър. Просто се чудех дали на някого от отделите не му трябват още хора.

— Мислиш да си сменяш попрището, а?

Гласът на Кемъл се извисява като сирена:

— О, не, сър. Не аз. Аз съм си щастлив на своето си място. Да, сър, щастлив съм като мида^[2], точно така — и избухва в маниакален кикот.

Разстоянието помежду им се увеличава. Кемъл започва да се препъва и накрая спира.

— Сър? — провиква се той през все по-увеличаващото се разстояние, което ги дели. Окончателно се отказва от всякакъв опит да настигне управителя. — Сър?

Чичо Ал е изчезнал, погълнат от море от хора, коне и фургони.

— По дяволите. По дяволите! — избухва Кемъл, смъква шапката от главата си и ядно я захвърля на земята.

— Всичко е наред, Кемъл — успокоявам го. — Благодаря, че се опита.

— Не, не е наред! — крещи той.

— Кемъл, аз…

— Просто не го казвай. Не желая да го чувам. Ти си добро дете и аз няма да стоя и да те гледам как се мотаеш напред-назад без настроение само защото тоя дебел дърт недоволник нямал време. Просто няма. Тъй че имай малко уважение към по-възрастните от теб и не ме тормози.

Очите му горят.

Навеждам се, вдигам шапката му от земята и я отупвам от прахта, след което я протягам към него.

Минава един миг и той я поема.

— Добре тогава — изтърсва пресипнало, — предполагам, че така става.

Кемъл ме завежда до един фургон и ми нарежда да изчакам отвън. Облягам се срещу едно от големите застопорени колела и запълвам времето си, като вадя тресчици изпод ноктите си и дъвча дълги стръкове трева. В един момент главата ми увисва летаргично напред, готов съм всеки миг да заспя.

Кемъл се появява, препъвайки се, около час по-късно, стиснал в едната си ръка бутилка, а в другата — ръчно свита цигара. Очите му са наполовина затворени.

— Тоз тук е Ърл — провлачва той и помахва с ръка зад себе си. — Той ще се погрижи за теб.

От вагона излиза един плешивец — огромен, с врат, по-широк от главата му. Около кокалчетата му и нагоре по косматите му ръце се простира мрежа от избледнели зелени татуировки. Той протяга ръка.

— Добър ден — поздравява.

— Добър ден — отвръщам озадачен и се обръщам Към Кемъл, който пристъпва със зигзагообразна походка по избуялата трева в посока, за която може да се каже, че отвежда някъде към Летящия ескадрон. При това и пее. Страшно фалшиво.

Ърл свива длани на фуния около устата си.

— Млъквай, Кемъл! И се качвай на този влак, преди да потегли без теб!

Кемъл рухва на колене.

— О, господи — изохка Ърл. — Чакай малко. Ей сега се връщам.

Отива до стареца и го повдига от земята с такава лекота, като че ли Кемъл е не по-тежък от малко дете. Ръцете, краката и главата на Кемъл увисват през рамото на Ърл, той се кикоти и въздъхва.

Ърл го поставя от вътрешната страна на вратата на един вагон, приглушено се съветва с някого вътре и се връща при мен.

— Алкохолът ще го убие тоя старец — мърмори той, преминавайки с маршова стъпка покрай мен. — Ако не си изповръща червата, направо ще вземе да падне от скапания влак. Самият аз даже и не помирисвам тая гадост — довършва той и хвърля поглед през рамо към мен.

Все още стърча там, където ме е оставил по-рано.

Ърл изглежда изненадан.

— Идваш ли, или не?

 

 

Когато последната част от влаковата композиция излиза от гарата, аз лежа свит на леглото в спален вагон, плътно притиснат до някакъв мъж. Той е законният собственик на цялото това пространство, но успях да го убедя да го сподели с мен в замяна на моя един долар. Въпреки сделката обаче се муси и аз обвивам коленете си с ръце, опитвайки се да се свия колкото се може повече.

Задушавам се от миризмата на немити тела. Във всяко от редиците от три легла, разположени едно върху друго, спи поне по един мъж, ако не и по двама. Този, който е притиснат точно срещу мен, удря с юмруци едно тънко сиво одеяло в напразно усилие да го превърне във възглавница.

Един глас се извисява над какофонията:

— Ojcze nasz ktorys jest w niebe, swiec sie imie Twoie, pryjdz krolevstwo Twoje^[3].

— Исусе Христе — обажда се домакинът ми и провира глава в пространството пред леглата. — Говори на английски, шибан поляк такъв! — връща се обратно под леглото, като клати глава. — Пак някой от тия типове. Току-що слезли от шибаната лодка.

— … i nie wodz nasz na pokuszenie ale nas zbaw ode ztego. Amen^[4].

Притискам се до стената и затварям очи.

— Амин — прошепвам.

Влакът се разлюлява. Светлините примигват и угасват. Някъде в далечината пред нас изпищява свирка. Започваме да се търкаляме напред и лампите отново светват. Толкова съм уморен, че не мога и дума да кажа, главата ми се блъсва в стената, без и през ум да ми мине да се опитам да избегна удара.

По някое време се събуждам и се озовавам с лице срещу чифт огромни работни ботуши.

— Значи си готов?

Поклащам глава, опитвам се да си припомня къде се намирам.

Чувам звук от разтягане на сухожилия и после изпукване, след това виждам нечие коляно и накрая и лицето на Ърл.

— Още ли си там долу? — пита той, надничайки под леглото.

— Аха. Съжалявам.

Измъквам се изпод леглото и някак успявам да се изправя на крака.

— Алилуя — мърмори домакинът ми и се протяга в освободеното от мен пространство.

— Pierdol sie^[5] — усмихвам му се.

От едно легло на около метър от нас долита бурен смях.

— Хайде — казва Ърл. — Ал е пийнал достатъчно, за да омекне, но не чак толкова, че да стане гаден. Предполагам, че това е твоят шанс.

И ме повежда през още два спални вагона. Когато стигаме до платформата на влака, установявам, че вагонът, чиято задна част гледам сега, е съвсем различен от другите. През прозореца виждам полирано дърво и красиви предмети, закрепени стабилно на местата си.

Ърл се извръща към мен.

— Готов ли си?

— Да — отвръщам.

Не съм готов. Той ме сграбчва за врата и блъсва лицето ми в рамката на вратата. С другата си ръка отваря плъзгащата се врата и ме бутва вътре. Политам и падам напред с протегнати ръце. Спирам се едва когато се блъсвам в една месингова пръчка и се изправям, гледайки шокиран назад към Ърл. Едва тогава забелязвам останалите.

— Какво имаме тук? — пита чичо Ал от дълбините на един стол със странични облегалки. Седнал е до една маса заедно с още трима мъже, върти дебела пура между палеца и показалеца на едната си ръка, а в другата държи пет разперени карти. На масата пред него е поставена тумбеста чаша бренди, а точно зад нея — голям куп жетони за покер.

— Скочи във влака в движение, сър. Заварих го как се промъква в спалния вагон.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал, всмуква лениво от пурата си и я поставя на ръба на намиращия се наблизо пепелник. Обляга се назад на стола си и изучава картите си, оставяйки дима да се измъкне през ъгълчетата на устата му. — Приемам тройката ти и вдигам с пет — обявява той, като се навежда напред и мята купчина пулове в банката.

— Искате ли да му покажа вратата? — пита Ърл, приближава се към мен, хваща ме за реверите и ме вдига от пода. Напрягам се и стягам юмруци около китките му, готов да се вкопча в него, ако се опита отново да ме хвърли. Премествам поглед от чичо Ал към долната половина на лицето на Ърл — единствената част от него, която мога да видя — и после обратно.

Чичо Ал прибира картите си и ги поставя внимателно на масата.

— Не още, Ърл — казва, посяга към пурата и отново вдъхва дима й. — Пусни го долу.

Ърл ме оставя на пода с гръб към чичо Ал, след което отнемай къде дава вид, че се опитва да приглади якето ми.

— Ела насам — заповядва чичо Ал.

Подчинявам се, предоволен да се отдалеча от обсега на Ърл.

— Не смятам, че съм имал честта — казва чичо Ал и издишва облак дим. — Как ти е името?

— Якоб Янковски.

— А ще благоволиш ли да ми кажеш какво си въобразява Якоб Янковски, че търси в моя влак?

— Търся си работа — заявявам.

Чичо Ал продължава да ме гледа, мисли задълбочено, лениво изпускайки облаци дим. Поставя ръце на корема си и бавно започва да потупва жилетката си.

— Някога работил ли си в цирк, Якоб?

— Не, сър.

— Бил ли си някога на цирково представление, Якоб?

— Да, сър. Разбира се.

— На кое?

— На „Братя Ринглинг“ — отвръщам. Зад себе си чувам рязко поемане на дъх, което ме кара да обърна глава. Очите на Ърл са широко разтворени и в тях се чете предупреждение.

— Но беше ужасно, просто ужасно — добавям бързо, като се извръщам пак към чичо Ал.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал.

— Да, сър.

— А гледал ли си нашето представление, Якоб?

— Да, сър — отговарям и усещам как по бузите ми се плъзва червенина.

— И как ти се стори?

— Беше много… зрелищно.

— Кой номер ти хареса най-много?

Отвръщам наслуки, съчинявайки напосоки отговора си:

— Онзи с черните и бели коне. И момичето в розово. С пайетите.

— Чу ли това, Август? Момчето си пада по твоята Марлена.

Мъжът срещу чичо Ал се надига и се обръща. Разпознавам го — онзи от менажерията, само дето сега е без цилиндър. Фино изваяното му лице е безучастно, а тъмната му коса блести от помада. Има и мустаци, но за разлика от чичо Ал, неговите достигат само до краищата на устните му.

— И така, какво точно си представяш, че можеш да правиш? — пита чичо Ал, навежда се напред и вдига от масата чашата си. Разклаща я така, че съдържанието й се завърта, и я пресушава на една глътка. Отнякъде мигновено изниква сервитьор и отново я напълва.

— Готов съм да върша каквото и да е. Но ако е възможно, бих желал да работя с животни.

— Животни — повтаря той. — Чу ли това, Август? Момъкът иска да работи с животни. Предполагам, че искаш да носиш вода за слоновете?

Ърл се намръщва.

— Но, сър, ние изобщо нямаме…

— Млъквай! — виква чичо Ал и скача на крака. Ръкавът му забърсва чашата му и я събаря на килима. Той се взира в нея, свил юмруци и лицето му потъмнява все повече и повече. После оголва зъби и надава дълъг, нечовешки вой, като стоварва крак върху строшеното стъкло отново, и отново.

За миг настава абсолютна тишина, прекъсвана само от ритмичното трополене под краката ни. После сервитьорът се навежда и започва да събира парчетата стъкло.

Чичо Ал си поема дълбоко дъх и се извръща към прозореца, преплел ръце зад себе си. Когато най-сетне отново се обръща към нас, лицето му е възвърнало розовия си цвят. Около ъглите на устата му играе усмивка.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Якоб Янковски — изплюва името ми така, като че ли има в устата си лош вкус. — Като тебе съм срещал хиляди. Смяташ, че не си ми ясен като отворена книга ли? Каква е работата? Да не би да си се скарал с майчето? Или просто си търсиш някое и друго приключение между два семестъра?

— Не, сър, изобщо не е така.

— Пет пари не давам как е, защото даже и да ти дам работа в шоуто, ти няма да оцелееш дори една седмица. Дори един ден. Това шоу е като добре смазана машина и само най-коравите могат да работят в нея. Ти обаче няма откъде да знаеш какво означава да си корав, нали така, господин Колежанче?

На това място ме приковава с поглед, като че ли ме предизвиква да посмея да проговоря.

— Сега си обирай крушите — и ме отпъжда с ръка. — Ърл, покажи му къде е вратата. Изчакай да видиш червена светлина, преди да го хвърлиш навън; не ми се ще да се забърквам в проблеми, задето съм наранил милото мамино детенце.

— Чакай малко, Ал — обажда се Август и се подсмихва с вид на човек, който безкрайно се забавлява. — Ал позна ли? Колежанче ли си?

Чувствам се като мишка, която котките си подхвърлят една на друга, за да си поиграят с нея.

— Бях.

— И какво учеше? Нещо за изящните изкуства може би? — в очите му светва подигравателно пламъче. — Румънски народни танци? Литературната критика на Аристотел? Или може би, господин Янковски, си получил музикална степен за свирене на акордеон?

— Следвах ветеринарна медицина.

Държанието му се променя моментално и изцяло.

— Ветеринарно училище ли? Ветеринар ли си?

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?

— Не издържах последните си изпити.

— Защо?

— Просто не ги издържах.

— А тези последни изпити, те са били в последната ти година, така ли?

— Да.

— Кой колеж?

— „Корнел“.

Август и чичо Ал се споглеждат.

— Марлена каза, че Сребърна звезда нещо не го бива — подхваща Август. — Искаше да накарам агента, който се занимава с уреждането на представленията, да му осигури преглед при ветеринар. Май не схвана, че предварителният агент вече бе заминал предварително, откъдето му идва името.

— Какво предлагаш? — пита чичо Ал.

— Дай да оставим хлапето да му хвърли един поглед на сутринта.

— А къде предлагаш да го сложим тази нощ? Навсякъде е претъпкано до пръсване — грабва пурата си от пепелника и почуква с нея по ръба му. — Предполагам, че бихме могли просто да го изпратим навън на платформите.

— По-скоро си мислех за вагона с цирковите животни — подхвърля Август.

Чичо Ал се намръщва.

— Какво? При конете на Марлена?

— Да.

— Имаш предвид там, където бяха козите? Нали там спеше онова малко лайно… как се казваше? — щраква с пръсти. — Стинко? Кинко? Онзи клоун с кучето?

— Точно така — усмихва се Август.

 

 

Август ме превежда по обратния път през спалните вагони, докато накрая се озоваваме върху малка платформа точно пред задната част на вагон за добитък.

— Умееш ли да пазиш равновесие, Якоб? — пита любезно Август.

— Така мисля — отвръщам.

— Добре — кимва и без повече приказки се навежда напред, улавя се за нещо отстрани на вагона и чевръсто се покатерва на покрива.

— Исусе Христе! — виквам и впервам тревожен поглед най-напред на мястото, където изчезна Август, а после към откритите връзки и металните пръчки, които минават под вагоните. Влакът се друсва на един завой; отмятам ръце назад в опит да запазя равновесие и дишането ми се учестява.

— Хайде идвай! — разнася се вик от покрива.

— Как, по дяволите, го направи? За какво се хвана?

— Има стълба, точно отстрани. Само се наведи и се пресегни. Ще я напипаш.

— Ами ако не я напипам?

— Тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме, нали така?

Предпазливо пристъпвам към ръба на платформата и виждам едва-едва ръба на тънка желязна стълба.

Приковавам очи в него и избърсвам ръце в панталона си. После се навеждам напред.

Дясната ми ръка напипва стълбата. Вкопчвам се с всички сили с лявата ръка, докато дясната най-после успява да прехвърли ширината й и да се улови стабилно от другата й страна. Стоварвам крака върху първото стъпало и се държа здраво, опитвайки се да си поема дъх.

— Добре тогава, давай!

Поглеждам нагоре. Ухилен, Август наднича към мен и косата му плющи от вятъра.

Покатервам се на покрива. Август се отмества, за да ми направи място и когато сядам до него, ме потупва по рамото.

— Обърни се. Искам да ти покажа нещо.

Посочва надолу към влака. Той се извива зад нас като огромна змия, свързаните един с друг вагони се полюшват и се накланят на една страна, докато влакът взема един завой.

— Не е ли красиво, Якоб? — пита Август. Поглеждам отново към него. Той се взира право в мен и очите му блестят. — Но не толкова красиво, колкото моята Марлена, нали така? — изплезва се и ми намигва.

Преди да успея да протестирам, той се изправя и изпълнява танц на покрива на вагона.

Проточвам врат и започвам да броя вагоните с животни. Установявам, че са най-малко шест.

— Август?

— Какво? — пита той, спирайки по средата на едно завъртане.

— В кой вагон е Кинко?

Той внезапно се привежда.

— В този. Не си ли късметлия? — отваря един капак на покрива на вагона и изчезва.

Приближавам се до дупката на лакти и колене.

— Август?

— Какво? — отговаря глас от тъмнината.

— Има ли стълба?

— Не, просто се пусни.

Отпускам се в дупката, докато не увисвам на върховете на пръстите си, а после се стоварвам на пода. Посреща ме изненадано хихикане.

Между редовете дъски, които всъщност представляват стените на животинския вагон, влизат тънки ивици лунна светлина. От едната ми страна се простира редица коне. Плътно от другата се намира стена, която очевидно е допълнително направена.

Август пристъпва напред и блъсва вратата навътре. Тя се удря в стената отзад, разкривайки импровизирана стая, осветена от една керосинова лампа, която е поставена на обърната щайга близо до едно походно легло. На него се е проснало по корем едно джудже с разтворена книга пред себе си. Изглежда някъде на моята възраст и също като мен е червенокос. За разлика от моята обаче неговата коса направо стърчи успоредно на главата му, същинско гнездо от слама. Лицето, вратът и ръцете му са обсипани с безчет лунички.

— Кинко — представя ме Август отвратен.

— Август — отвръща джуджето, също така отвратено.

— Това е Якоб — казва Август, обикаляйки малката стаичка, и докато крачи из нея се навежда и пипа едно или друго. — За известно време ще спи при теб.

Пристъпвам напред.

— Здравей — протягам му ръка.

Кинко хладно я поглежда и отмества поглед към Август.

— Какъв е той?

— Казва се Якоб.

— Питах какъв е, не питах кой.

— Ще ни помага с менажерията.

Кинко скача на крака.

— Човек от менажерията? Забрави. Аз съм артист. Няма начин да деля леглото си с някакъв прост работник.

Иззад него се разнася ръмжене. Едва тогава забелязвам териерката, която е застанала на ръба на леглото с настръхнала козина.

— Аз съм ръководителят на представлението и главен отговорник за животните — Август говори бавно — и на теб ти е позволено да спиш тук единствено благодарение на моята щедрост. Също така единствено благодарение на моята щедрост това помещение не е претъпкано до пръсване с общи работници. Разбира се, винаги мога да променя това. Освен това този господин е новият ветеринар на шоуто — идва не откъде да е, а от „Корнел“, което по мое мнение го поставя далеч по-високо от теб. Може би би желал да обмислиш дали да не му предоставиш това легло — светлината на лампата се отразява в очите на Август, а устните му потръпват в призрачното й сияние.

След миг той се обръща към мен и се покланя ниско, удряйки токове на пода.

— Лека нощ, Якоб. Убеден съм, че Кинко ще се погрижи да се чувстваш удобно. Нали така, Кинко?

Джуджето му хвърля кръвнишки поглед.

Август приглажда косата си с две ръце, след което си тръгва и затваря вратата зад себе си. Взирам се в грубо обработеното дърво, докато най-после чувам стъпките му да отекват над главите ни. Тогава се обръщам.

Кинко и кучето ме гледат. Териерката повдига устна и започва да ръмжи.

 

 

Прекарвам нощта върху един смачкан конски чул до стената, толкова далеч от походното легло, колкото мога да стигна. Чулът е влажен. Който и да е покривал летвите, когато са превръщали този обор в стая, си е свършил работата на две на три, тъй че чулът е бил мокрен от дъждовете и вони на плесен.

Сепвам се и се събуждам. През нощта съм издрал ръцете и врата си до кръв. Не знам и не искам да знам дали сърбежът е бил причинен от спането върху конски косми, или от бълхи. Небето, което се показва между дъските, е черно, а влакът все още се движи.

Това, което ме събуди, бе някакъв сън, но не помня какъв точно. Затварям очи, колебливо пресягайки се към ъгълчетата на съзнанието си.

Майка ми. Ето я, стои в двора, облечена в синя като метличина рокля, и окачва прането на простора. Държи в устата си дървени щипки и още в завързаната на кръста си престилка. Ръцете й опъват някакъв чаршаф и тя си тананика тихо на полски.

Край на сцената.

Лежа на пода и гледам нагоре към увисналите гърди на стриптийзьорката. Зърната й, кафяви на цвят с размера на кръгли сребърни долари, се люлеят в кръгове — навън, наоколо, ПЛЯС! Навън, наоколо, ПЛЯС! Усещам тръпка на въодушевление, после вълна на съжаление и накрая гадене.

Й тогава започвам да…

Започвам да…