Сара Груън
Вода за слонове (15)

12.

Веднага щом преценявам, че няма да привлека вниманието към себе си, се втурвам към менажерията.

Сменям лапата на врата на жирафа, охлаждам една камила със студена вода, защото подозирам, че има абсцес на копитото и успявам да преживея първия си преглед на котка — заемам се с врасналия нокът на Рекс, докато Клив го милва по главата. После се обръщам да взема Бобо, докато проверявам останалите. Единствените животни, останали недокоснати от ръцете и погледа ми, са товарните и това е само защото те постоянно работят и при първия признак на беда все ще се намери някой, който да ме предупреди.

Когато наближава пладне, вече съм се превърнал в обикновен работник от менажерията: чистя клетки, режа храна и изривам изпражнения наравно с останалите. Ризата ми е подгизнала от пот, а гърлото ми е пресъхнало. Когато знамето най-после се издига, тримата с Диамантения Джо и Отис излизаме с тежки стъпки от голямата палатка и се упътваме към готварницата.

Клив поема успоредно с нас.

— Дръжте се колкото може по-настрана от Август — предупреждава ни. — Направо е побеснял.

— Защо? Сега пък какво има? — пита Джо.

— Напушил се е, защото чичо Ал иска слонът да участва в днешния парад и си го изкарва на всеки, който му се мерне пред очите. Като оня нещастник там — допълва той, сочейки към трима мъже, които пресичат поляната.

Бил и Грейди влачат Кемъл към Летящия ескадрон. Той е увиснал между тях и краката му се влачат зад него.

Извръщам се обратно към Клив.

— Август нали не го е ударил?

— Нее — проточва Клив. — Но здравата го наруга, направи го на нищо. Още няма обед, а вече е настръхнал. Но онзи тип, който си позволи да хвърли поглед към Марлена — ооо, доста време ще мине, преди да повтори тази грешка — и поклаща глава.

— Този проклет слон няма да тръгне да марширува в никакъв парад — включва се Отис. — Август не може да го накара да върви по права линия от вагона до менажерията.

— Аз го знам и ти го знаеш, но очевидно чичо Ал не — отвръща Клив.

— Защо Ал толкова държи тя да участва в парада? — питам аз.

— Защото цял живот е чакал мига, в който ще може да каже: „А сега чакайте! Идват слоновете!“ — обяснява Клив.

— Дявол да ги вземе тези негови приказки — ядосва се Джо. — Вече няма коне, които да се удържат^[1], а ние така или иначе нямаме слонове — имаме слон.

— Защо толкова много иска да изрече тези думи? — осведомявам се.

И тримата се извръщат в синхрон, за да ме изгледат смаяно.

— Уместен въпрос — най-после проговаря Отис, макар да е ясно, че според него страдам от някакво тежко мозъчно увреждане. — Защото това казва Ринглинг. Естествено той наистина има слонове.

 

 

Гледам от разстояние, докато Август се опитва да вреди Роузи между парадните фургони. Конете подскачат настрани от нея и танцуват нервно в хамутите си. Кочияшите стискат здраво юздите и крещят предупреждения. Резултатът е вълна от паника, която се предава от животно на животно и не след дълго хората, които водят зебрите и ламите, трябва да се борят с всички сили, за да ги удържат под контрол.

След няколко минути на всеобща бъркотия се приближава чичо Ал, който диво ръкомаха към Роузи и приказва неспирно, почти без да си поема дъх. Когато устата му най-после се затваря, се отваря тази на Август и той също започва да жестикулира към Роузи, размахва остена и в добавка към казаното я удря. Чичо Ал се обръща към антуража си. Двама от мъжете се врътват и хукват през терена.

Не след дълго вагонът на хипопотама спира пред Роузи, теглен от шест изпълнени с нежелание першерони. Август отваря вратата и мушка Роузи с остена, докато тя не влиза вътре.

Не след дълго някой надува калиопа^[2] и парадът започва.

Завръщат се един час по-късно, следвани от внушителна тълпа. Хората от града се трупат около края на терена и броят им расте, докато новината за пристигането на цирка се разпространява сред все повече и повече местни.

Роузи е докарана точно пред задния край на шатрата за представления, която вече е свързана с менажерията. Август я вкарва вътре и я завежда до мястото й. Едва след като вече е зад въжето си и единият й крак е привързан към кол, отварят менажерията за публика.

Наблюдавам със страхопочитание как към нея се втурват и деца, и възрастни. Тя е животното, което предизвиква най-голям интерес. Огромните й уши се веят напред-назад, докато тя приема сладки и пуканки и даже дъвка от възхитените зрители. Един от мъжете дори е достатъчно смел, за да се наведе през въжето и да запрати кутия карамелизирани пуканки в отворената й уста. Тя го възнаграждава, като смъква шапката му, слага я на главата си и после заема драматична поза, вирнала навития си хобот във въздуха. Тълпата надава рев, а тя спокойно връща на грейналия от задоволство посетител шапката му. Август застава до нея, стиснал в ръка слонския си остен и засиял от щастие като горд баща.

Нещо тук не е наред. Това животно не е глупаво.

Докато последните зрители минават в голямата шатра, а артистите се строяват за спектакъла, чичо Ал дръпва Август настрана. Наблюдавам от другия край на менажерията как устата на Август се отваря първо в шок, после в гняв и накрая в гръмогласно недоволство. Лицето му потъмнява и той размахва шапката си и остена. Чичо Ал продължава да го гледа съвсем невъзмутимо. Най-после вдига ръка, поклаща глава и отминава. Август се взира над него с ужасен вид.

— Какво според теб стана току-що? — обръщам се към Пийт.

— Един господ знае. Но имам чувството, че ще разберем.

Оказва се, че чичо Ал е бил дотолкова възхитен от популярността, която Роузи е набрала в менажерията, че сега настоява тя не само да вземе участие в спектакъла, но също така и да изпълни цял номер непосредствено след началото на представлението. По времето, когато научавам това, облозите в задния край на менажерията вече вървят с пълна сила.

Единствената ми мисъл е Марлена.

Хуквам към мястото, където са се строили артистите и животните за представления, подготвяйки се за своя номер в спектакъла. Роузи е начело на редицата. Марлена се е качила на главата й, облечена в трико с розови пайети, здраво хванала грозната кожена сбруя за глава на Роузи. Август стои до лявото й рамо с мрачно изражение и пръстите му ту стискат, ту отпускат остена.

Оркестърът утихва. Артистите за последен път оправят костюмите си, а укротителите на животни правят последна проверка на подопечните си. И после музиката гръмва.

Август се привежда напред и изревава в ухото на Роузи. Слонът се колебае, вследствие на което Август го удря с остена. Това кара Роузи да полети през задната част на голямата шатра. Марлена се притиска с цялото си тяло към главата й, за да не я събори обръчът, който крепи купола.

Ахвам и хуквам напред, извивайки се около ръба на страничната стена.

Роузи спира на около шест метра по-нататък на пътеката към арената и Марлена претърпява промяна, която може да бъде наречена само невероятна. В един момент тя се намира върху главата на Роузи, легнала върху нея с цяло тяло, а в следващия застава права, усмихва се широко и вдига ръка във въздуха. Гърбът й е извит, а пръстите на краката — в шпиц. Публиката полудява, зрителите се изправят на пейките, ръкопляскат, подсвиркват и хвърлят фъстъци към арената.

Август се изравнява с тях, вдига високо остена и после застива на мястото си. Главата му се извръща, а погледът му пробягва по лицата на зрителите. Косата му пада над челото и той се ухилва, като сваля остена и снема цилиндъра си. После се покланя дълбоко трикратно, всеки път към различен сектор от публиката. Когато отново се обръща към Роузи, лицето му се втвърдява.

Той я убеждава да обиколи цялата арена, като забива остена под раменете и в краката й. Вървят и спират, спират толкова често, че останалите участници в спектакъла са принудени да продължат да играят около тях, разделяйки се на групи като вода около камък.

На публиката това явно й харесва. Всеки път когато Роузи препусне напред, изпревари Август и спре, зрителите избухват в гръмогласен смях. И всеки път когато Август се приближи, почервенял, ядосан, размахвайки остена, ликуват. Най-после, след като е изминала около три четвърти от пътя, Роузи извива грациозно хобота си във въздуха и хуква в галоп към изхода, оставяйки след себе си диря от оглушителни пърдения, докато пердаши към задния изход. Стоя притиснат към пейките точно до входа. Марлена сграбчва здраво оглавника на Роузи и двете се приближават към мен, а аз затаявам дъх. Ако не скочи, Марлена ще се блъсне в обръча на шатрата и ще падне от слона.

На по-малко от метър от изхода тя пуска оглавника и се накланя силно наляво. Роузи изчезва от палатката, а Марлена остава вкопчена в обръча. Тълпата утихва, хората вече не са сигурни, че това е част от представлението.

Марлена виси отпусната, на не повече от три метра от мен. Дишането й е тежко, очите — затворени, а главата — увиснала. В мига, в който се каня да отида при нея и да я сваля, тя отваря очи, отлепя лявата си ръка от обръча и за един дълъг миг грациозно се обръща, така че се озовава очи в очи с тълпата.

Лицето й грейва и тя насочва нагоре пръстите на краката си. Диригентът на оркестъра, който я наблюдава от мястото си, трескаво дава знак на барабаните да започнат да удрят. Марлена започва да се полюшва.

Ритъмът на барабаните се ускорява, докато тя набира скорост. Не след дълго се люлее успоредно на земята. Чудя се колко ли дълго смята да продължава и какво изобщо, по дяволите, възнамерява да прави, когато тя неочаквано пуска обръча. Тялото й се понася във въздуха, свива се на топка и се превърта два пъти напред, разгъва се за едно странично премятане и се приземява сигурно в облак прах. Тя поглежда надолу към краката си, изправя се и вдига и двете си ръце във въздуха. Оркестърът се впуска в победоносна мелодия и тълпата подивява. Секунди по-късно върху пода на арената завалява дъжд от монети.

Веднага щом се обръща, разбирам, че е наранена. Тя изкуцуква през изхода на голямата шатра, а аз се втурвам след нея.

— Марлена… — започвам.

Тя се обръща и се сгромолясва върху ми. Сграбчвам я за кръста, за да я задържа да не падне.

Август се втурва към нас.

— Скъпа! Скъпа моя! Беше неповторима. Неповторима! Никога не съм виждал нещо по-…

Застива на мястото си, когато вижда обвитите ми около нея ръце.

Тя вдига глава и надава жален стон.

Очите на Август и моите се срещат. После се срещат и ръцете ни, под и зад нея, оформяйки столче. Марлена изхлипва и се отпуска на рамото на Август. Обутите й в пантофки крака се промушват под ръцете ни и мускулите й се свиват от болка.

Август притиска устни до косата й.

— Всичко е наред, скъпа. Държа те. Шшшт… Всичко е наред. Държа те.

— Къде ще отидем? В палатката й ли? — питам.

— Там няма къде да я сложим да легне.

— Тогава във влака?

— Много е далеч. Да отидем в палатката на стриптийзьорката.

— При Барбара?

Август ми хвърля поглед над главата на Марлена.

Влизаме в палатката на Барбара без предупреждение. Тя е седнала на стол пред тоалетката си, облечена в тъмносин пеньоар и пуши цигара. Изразът на отегчено отвращение, изписан на лицето й, незабавно изчезва при появата ни.

— О, боже. Какво става? — пита тя, гаси цигарата си и скача от стола. — Ето. Сложи я на леглото. Ето, ето, тук — сочи тя, втурвайки се пред нас.

Когато полагаме Марлена на леглото, тя се завърта на една страна и хваща краката си с ръце. Лицето й е разкривено от болка, зъбите й са стиснати.

— Краката ми…

— Шшшт, миличка — успокоява я Барбара, — всичко ще се оправи — навежда се и охлабва панделките на пантофките на Марлена.

— О, боже, о, боже, боли, боли…

— Дай ми ножиците от чекмеджето — обръща се Барбара, поглеждайки назад към мен.

Когато се връщам с ножиците, тя отрязва стъпалата на чорапогащите на Марлена и ги навива нагоре, а после вдига босите й крака в скута си.

— Иди в готварницата и донеси малко лед — нарежда ми.

След секунда и двамата с Август се обръщат да погледнат към мен.

— Вече съм там — и излитам.

Докато тичам към готварницата, чувам зад себе си крясъка на чичо Ал:

— Якоб! Чакай!

Спирам, за да му дам възможност да се изравни с мен.

— Къде са? Къде отидоха? — пита той.

— В палатката на Барбара — отвръщам задъхан.

— Ъъъ?

— Стриптийзьорката.

— Защо?

— Марлена е ранена. Трябва да им занеса лед.

Той се обръща и излайва на един от слагачите си:

— Ти, върви да вземеш лед. Занеси го в палатката на стриптийзьорката. Тръгвай! — отново се извръща към мен. — А ти върви доведи проклетия слон, преди да са ни изхвърлили от града.

— Къде е той?

— Очевидно нагъва зеле в нечия градина. Собственичката на къщата хич не е възхитена. На запад оттук. Извади слона оттам, преди да са дошли ченгетата.

Роузи е застанала в една изпотъпкана леха със зеленчуци и лениво прокарва хобота си през редовете. Когато се приближавам, тя ме поглежда право в очите, отскубва една глава карфиол, запраща я в подобната си на лопата уста и посяга към една краставица.

Домакинята открехва вратата и надава писък:

— Разкарайте това нещо оттук! Разкарайте го!

— Съжалявам, мем — опитвам се да я укротя. — Ще направя всичко по силите си.

Заставам до рамото на Роузи.

— Хайде, Роузи. Моля те.

Ушите й изплющяват напред, тя спира и после посяга към един домат.

— Не! — повишавам глас. — Лош слон!

Роузи пъхва червената топка в устата си и се усмихва, докато я дъвче. Не се и съмнявам, че се смее на мен.

— Мили боже! — стена, изпаднал в състояние на пълна безпомощност.

Роузи увива хобота си около някакви зеленчуци, подобни на репи, и ги изтръгва от земята. Все още без да сваля поглед от мен, тя ги пъха в устата си и започва да дъвче. Обръщам се и се усмихвам безпомощно на ококорената домакиня.

Откъм цирка се приближават двама мъже. Единият носи костюм, бомбе и широка усмивка. За свое огромно облекчение го разпознавам като един от умиротворителите. Другият носи мръсна престилка и една кофа.

— Добър ден, мем — поздравява той, като докосва шапката си. Внимателно избира пътя си сред съсипаната градина, която изглежда така, сякаш през нея е минал танк, и се изкачва по циментовите стълби до задната врата. — Виждам, че сте се запознали с Роузи — най-големия и великолепен слон в целия свят. Извадили сте късмет, защото тя обикновено не ходи на посещения по домовете.

Жената не отваря вратата по-широко, лицето й не помръдва от процепа.

— Какво? — пита тя, съвсем объркана.

Умиротворителят я удостоява с ведра усмивка.

— О, да, това наистина е чест. Готов съм да се обзаложа, че нито един от съседите ви — всъщност никой в целия град — може да каже, че в градината му е идвал слон. Нашите хора ще я изведат оттук и разбира се, ще подредим градината ви и ще ви компенсираме за зеленчуците. Искате ли да ви снимаме заедно с Роузи? За да можете да показвате снимката на семейството и приятелите си?

— Аз… аз… какво? — заеква тя.

— Ако ми позволите, мем — не спира той и се покланя едва-едва, — може би ще е по-добре да го обсъдим вътре.

Жената явно не гори от желание за това обсъждане, но след известна пауза вратата се отваря. Той влиза в къщата и се скрива от погледа ми, а аз отново се обръщам към Роузи.

Другият мъж е застанал точно пред нея с ведрото в ръце.

Тя изглежда очарована. Върхът на хобота й се върти, души и се опитва да заобиколи ръцете му и да се потопи в бистрата течност.

— Przestan! — вика той и избутва хобота настрана. — Nie^[3]!

Очите ми се разширяват.

— Това шибан проблем ли е за теб? — пита той.

— Не — отвръщам припряно. — Не. И аз съм поляк.

— О! Съжалявам — отново избутва настрана настойчивия хобот, избърсва дясната си ръка на бедрото си и ми я протяга. — Грегор Грабовски — представя се. — Викай ми Грег.

— Якоб Янковски — казвам и разтърсвам ръката му. Той я отдръпва, за да не се разлее кофата.

— Nie! Teraz nie!^[4] — отсича той строго, отблъсквайки упорития хобот. — Якоб Янковски, а? Да, Кемъл ми разказа за теб.

— Какво е това, между другото? — питам.

— Джин и джинджифилова бира — отвръща Грег.

— Майтапиш ли се?

— Слоновете обичат алкохол. Виждаш ли? Само го подуши и забрави за зелките. А! — отново отплесва хобота. — Powiedziatem prezstan! Pozniej!^[5]

— Къде си научил това, по дяволите?

— В последното шоу, в което работих, имаше цяла дузина слонове. Един от тях всяка вечер се преструваше, че го боли коремът, за да му дадат уиски. И тъй, нали ще отидеш да вземеш остена? Тя вероятно сама ще тръгне след нас към цирка, само и само да се добере до джина — нали така, moj malutki paczuszek^[6]? — но все пак е по-добре остенът да ни е под ръка.

— Разбира се — свалям шапката си и се почесвам по главата. — Август знае ли?

— Какво да знае?

— Че знаеш толкова много за слоновете? Бас ловя, че веднага ще те вземе за…

Ръката на Грег се стрелва нагоре.

— Нее. За нищо на света. Якоб, не искам да те обиждам или нещо такова, но за нищо на света няма да работя за този човек. Забрави. Освен това аз не съм човек за слоновете, просто обичам големите животни. Сега нали ще изтичаш да донесеш този остен?

Когато се връщам заедно с остена, Грег и Роузи вече ги няма. Обръщам се и оглеждам наоколо.

В далечината Грег се е отправил към менажерията. Роузи се тътри на около метър зад него. От време на време той се спира и я оставя да плъзне хобот във ведрото, а после го отдръпва и продължава да върви. Тя подтичва след него като послушно кученце.

 

 

Когато Роузи е безопасно настанена в менажерията, се връщам в палатката на Барбара, все още стиснал слонския остен. Пред входа се поколебавам и спирам.

— Ъъъ, Барбара? — питам. — Може ли да вляза?

— Давай — отвръща тя.

Заварвам я сама, седнала на стола си с кръстосани крака.

— Върнаха се във влака да чакат доктора — съобщава ми тя, вдъхвайки дима от цигарата си, — ако за това си дошъл.

Усещам как лицето ми почервенява. Поглеждам към стената. Към тавана. Към краката си.

— Ах, какъв си ми сладичък — гледа ме Барбара и почуква с цигарата по тревата. После я поднася към устните си и вдъхва дълбоко аромата й. — Изчервяваш се.

Дълго се взира в мен, очевидно развеселена.

— Е, тръгвай — отпраща ме най-после и издишва дим с ъгълчето на устата си. — Тръгвай. Изчезвай, преди да съм решила да ти дам още един шанс.

Измъквам се от палатката й и се блъсвам право в Август. Лицето му е мрачно като буреносен облак.

— Как е тя? — питам го.

— Чакаме лекаря. Доведе ли слона?

— В менажерията е — отговарям.

— Добре — отсича той и изтръгва от ръката ми остена.

— Август, чакай! Какво си намислил да правиш?

— Ще й преподам един урок — отвръща той, без да спира.

— Но, Август! — виквам след него. — Чакай! Тя беше добра. Сама се върна. Пък и няма какво да направиш точно сега. Представлението все още продължава!

Той спира така внезапно, че вдига облак прах, зад който краката му съвсем изчезват. Остава съвсем неподвижен, забил поглед надолу в земята.

След дълга пауза най-сетне проговаря:

— Добре. Оркестърът ще заглуши шума.

Гледам го как се отдалечава към менажерията и устата ми се отваря от ужас.

Връщам се при вагона с животните и лягам на постелката си. Мисълта какво ли става в менажерията в същия този момент буквално ме поболява. Още повече ме поболява, че не правя нищо, за да го предотвратя.

След няколко минути се връщат Уолтър и Куини. Той все още е облечен в сценичния си костюм — бяла материя, нашарена с многоцветни точки, която се издува около него, островърха шапка и яка в стила на елизабетинската епоха.

— Какво, по дяволите, беше това? — пита той, застанал толкова близо до мен, че виждам носовете на огромните му червени обувки.

— Кое?

— Онова на представлението. Беше ли част от номера?

— Не — отговарям.

— Каква изненада — подхвърля той. — Каква изненада. Или в този случай, какво щастливо избавление. Тази Марлена била наистина голяма работа. Но ти пък вече си го знаеш, нали така? — изплезва ми език и се привежда, за да ме смушка по рамото.

— Ще престанеш ли?

— Какво? — пита той и вдига ръце в знак на престорена невинност.

— Не е смешно. Тя е ранена, схващаш ли?

Идиотската му усмивка се стопява.

— О! Слушай, приятел, съжалявам. Не знаех. Ще се оправи ли?

— Не знам. Чакат да дойде лекарят.

— По дяволите. Съжалявам, Якоб. Наистина — обръща се към вратата и си поема дълбоко дъх. — Но не и наполовина толкова, колкото ще съжалява горкият слон.

Не отговарям веднага.

— Тя вече съжалява, Уолтър, можеш да ми вярваш.

Той приковава поглед във вратата.

— О, боже — слага ръце на хълбоците си и оглежда терена. — О, боже. Обзалагам се, че е така.

По време на обяда оставам във вагона с животните, а после и по време на вечерното представление. Боя се, че ако видя Август, ще го убия на място.

Ненавиждам го. О, как го ненавиждам заради жестокостта му. Ненавиждам това, че съм му задължен. Ненавиждам това, че съм влюбен в жена му и по дяволите, почти влюбен в слоницата. И най-много от всичко ненавиждам това, че предавам и двете. Не знам дали слонът е достатъчно умен, за да направи връзката между мен и наказанието си и да се запита защо не направих нищо, за да го предотвратя, но аз съм достатъчно умен и си задавам този въпрос.

— Контузени пети — изтърсва Уолтър, когато се връща. — Хайде, Куини, горе! Горе!

— Какво? — измърморвам. Откакто е излязъл, не съм помръдвал от мястото си.

— Марлена си е контузила петите. Няколко седмици няма да може да играе. Помислих си, че ще те интересува.

— О! Благодаря — отвръщам.

Той сяда на леглото си, вперва поглед в мен и го задържа върху ми доста време.

— И така, какво става между теб и Август?

— Какво искаш да кажеш?

— Приятели ли сте, или какво?

Извивам схванатото си тяло така, че да седна и се облягам на стената.

— Ненавиждам това копеле — заявявам най-после.

— Ха! — изсумтява Уолтър. — Значи все пак си имал малко здрав разум. Тогава защо си с тях през цялото време?

Нищо не отговарям.

— О, извинявай, забравих.

— Разбрал си всичко погрешно — прошепвам и с мъка се надигам.

— Тъй ли?

— Той ми е шеф. Нямам друг избор.

— Напълно вярно. Но не е само това: ходиш там и заради жената и ти го знаеш.

Вдигам глава и му отправям унищожителен поглед.

— Добре, добре — той вдига ръце в знак на примирие, — млъквам. Ти най-добре си знаеш кое как е — обръща се и започва да рови в щайгата си. — Ето — казва и ми запраща едно порнографско списание, което се плъзва по пода и спира до мен. — Не е Марлена, но все пак е по-добре от нищо.

След като той се обръща настрана, вдигам списанието и прелиствам страниците. Но въпреки недвусмислените картинки, не мога да събудя у себе си и капчица интерес към това, което господин Големия шеф на студио прави с кльощавата бъдеща филмова звезда с конското лице.