Сара Груън
Вода за слонове (5)

2.

На двайсет и три години съм и седя до Катрин Хейл, по-скоро тя седи до мен, защото влезе в аудиторията след мен и небрежно се плъзна навътре на пейката, докато бедрата ни се докоснаха, а после се отдръпна и се изчерви, като че ли допирът бе случаен.

Катрин е една от общо четирите жени във випуск 1931 и жестокостта й няма граници. Вече не си спомням колко пъти съм си мислил „О, боже, о, боже, сега вече ще ми позволи“, само за да може върху ми да се стовари следващата мисъл: „Мили боже, нима иска да спра сега?“

Доколкото знам, аз съм най-старият девственик от мъжки пол в историята на света. Или поне никой на моята възраст няма желание да направи подобно признание. Дори и Едуард, моят съквартирант, обяви победа на фронта, макар да съм склонен да вярвам, че най-близкият контакт, който е имал с гола жена, е този със страниците на порнографските му списания. Не много отдавна момчетата от моя отбор по футбол платиха на някаква жена по четвърт долар на човек, за да им позволи да го направят с нея един след друг в обора. Колкото и да се надявах да загубя девствеността си в „Корнел“, не можах да се заставя да взема участие. Просто не можех.

И така, десет дни по-късно, след шест дълги години, прекарани в дисекции, кастрации, заплождане на коне и пъхане на ръка под опашката на кравите повече пъти, отколкото мога да преброя, аз и вярната ми сянка, Девствеността, ще напуснем Итака и ще се присъединим към ветеринарния кабинет на баща ми в Норич.

— А тук можете да видите доказателство за удебеляването на периферното тънко черво — обяснява професор Уилърд Макгавърн с равен, безизразен глас. Показалката, която държи, се забожда вяло в преплетените черва на мъртва, с пъстра козина коза. — Това, в съчетание с увеличените лимфни възли на мезентерия, е симптом на очевидно…

Вратата се отваря с остро скърцане и Макгавърн се обръща нататък, без да отмества все още заровената в корема на мъртвата коза показалка. Дийн Уилкинс влиза със забързани стъпки в залата и се изкачва по стълбите, които водят към подиума. За известно време двамата мъже се съвещават оживено, застанали тъй близо един до друг, че челата им почти се докосват. Макгавърн се вслушва в припрения шепот на Уилкинс, а после се обръща и преброжда редиците студенти с тревожен поглед.

Из цялата зала студентите започват да се въртят неспокойно по местата си. Катрин вижда, че я гледам, прехвърля крак връз крак и приглажда полата си с вяло отпуснати пръсти. Преглъщам с усилие и отклонявам погледа си.

— Якоб Янковски?

Така се стряскам, че изпускам молива си, той се завърта на пода и пада в краката на Катрин. Прочиствам гърлото си и бързо се надигам. Над петдесет чифта очи се извръщат към мен.

— Да, сър?

— Може ли да поговорим, ако обичате?

Затварям тетрадката си и я оставям на пейката. Катрин вдига молива ми и задържа пръстите върху моите, докато ми го подава. Проправям си път към пътеката между редовете, като се блъскам в нечии колене и стъпвам на нечии пръсти. Следван от вълна от шепот, се отправям към предната част на залата.

Дийн Уилкинс се взира в мен.

— Елате с нас — нарежда той.

Провинил съм се в нещо, това поне е ясно.

Излизам след него в коридора. Макгавърн върви по петите ми и затваря вратата. За миг и двамата остават безмълвни, със скръстени на гърдите ръце и суров израз на лицата.

Умът ми препуска и се опитва да подложи на дисекция всяко мое действие през последните дни. В общата спалня ли бяха влезли? Дали не бяха намерили алкохола на Едуард, или дори порнографските списания? Мили боже, ако ме изключат, баща ми ще ме убие, сто на сто ще ме убие. Каквото и да причини това на майка ми. Добре де, може и да съм сръбнал малко уиски, но това не е същото като да си бил участник в онова фиаско в обора…

Дийн Уилкинс поема дълбоко дъх, вдига очи към моите и слага ръка на рамото ми.

— Синко, станало е нещастие — кратка пауза. — Автомобилна катастрофа — нова пауза, този път по-дълга. — С родителите ти.

Гледам го с желание да продължи да говори.

— Те…? Ще се…?

— Съжалявам, синко. Станало е незабавно. Никой не е могъл да направи нищо.

Взирам се в лицето му, опитвам се да задържа погледа му, но е трудно, защото той се отдръпва настрани, изгубва се в мрака на някакъв дълъг черен тунел. В периферното ми зрение избухва порой от звезди.

— Добре ли си, синко?

— Какво?

— Добре ли си?

Изведнъж Уилкинс отново се озовава пред мен. Примигвам, стремейки се да разбера какво иска да каже. Как, по дяволите, бих могъл да съм добре? После осъзнавам, че ме пита дали ще заплача.

Той прочиства гърло и продължава:

— Ще трябва да се върнеш у вас още днес. Да идентифицираш телата. Ще те закарам до гарата.

 

 

Полицейският началник, член на нашата конгрегация^[1], ме очаква на перона в цивилно облекло. Поздравява ме със сковано кимване и вдървено ръкостискане, след което, като че ли се е сетил със закъснение, ме прегръща прекалено силно. Енергично ме потупва по гърба и ме отблъсква с високо подсмърчане. После ме закарва до болницата със собствената си кола, двегодишен „Фаетон“ — сигурно му е струвал цяло състояние. Колко много неща хората биха направили по различен начин, ако знаеха какво ще се случи през онзи съдбоносен октомври.

Следователят по смъртни случаи ни отвежда на първия етаж и изчезва през една врата, като ни оставя сами в коридора. След няколко минути се появява медицинска сестра, която отваря вратата и я задържа така в мълчалива подкана.

В стаята няма прозорци. На една от стените е закачен часовник, но като се изключи това, в помещението няма никакви мебели. Подът е покрит с линолеум в бяло и маслиненозелено, а в средата на стаята са поставени две легла с колелца и на всяко от тях лежи покрито с чаршаф тяло. Не мога да асимилирам случващото се. Дори не знам от кой край са главите им и от кой — краката.

— Готов ли сте? — пита следователят, като застава между двете легла.

Преглъщам и кимвам. Една ръка ме потупва по рамото — тази на полицейския началник.

Следователят открива първо лицето на баща ми, а после и това на майка ми.

Тези двамата изобщо не приличат на моите родители и все пак не могат да бъдат никои други. Смъртта е полепнала навсякъде по тях: по многоцветния десен на смазаните им тела, синьо-виолетово на фона на безцветно, лишено от кръв бяло; в дълбоко хлътналите очни гнезда. Лицето на майка ми, която в живота бе толкова красива и спретната, в смъртта е сковано в замръзнала гримаса. Косата й е сплъстена и покрита с кръв, полепнала по вдлъбнатината на черепа й. Устата й е отворена, а челюстта увиснала, като че ли хърка.

Извръщам се настрана, докато от устата ми изригва струя бълвоч. Някой се притичва към мен с леген в ръка, но аз не успявам да го улуча и чувам как течността се плисва по пода и се разбива на пръски в стената — чувам, защото очите ми са здраво стиснати. Отново повръщам, а после пак, докато в стомаха ми не остава нищо. Въпреки това обаче оставам превит на две, разтърсван от нови и нови пристъпи на гадене, и започвам да се чудя дали е възможно човек да се обърне с вътрешностите навън.

 

 

Отвеждат ме някъде и ме слагат да седна на някакъв стол. Една любезна сестра с колосана бяла униформа ми донася кафе, което остава на масата до мен, докато стане студено като лед.

По-късно местният свещеник влиза и сяда до мен. Пита ме дали има някого, на когото да се обади вместо мен. Смотолевям, че всичките ми роднини са в Полша. Той ме пита за съседите и членовете на нашата църква, но аз не мога да си спомня нито едно име; не бих могъл, дори и животът ми да зависеше от това. Нито едно. Не съм сигурен, че щях да се сетя как е собственото ми име, ако ме бе попитал за това.

Щом си тръгва, аз се измъквам навън. Разстоянието до къщата ни е приблизително две мили и пристигам точно когато последните слънчеви лъчи угасват на хоризонта.

Алеята за колата е празна. Разбира се.

Влизам в задния двор, стиснал в ръка раницата си, с поглед, прикован в дългата, боядисана в един цвят сграда зад къщата. Над вратата е поставена нова табела с черни блестящи букви:

Е. ЯНКОВСКИ И СИН

Ветеринарни лекари

След известно време се обръщам към къщата, изкачвам се на верандата и отварям задната врата.

Най-ценното притежание на баща ми — едно радио „Филко“ — е поставено на плота в кухнята. Синият пуловер на майка ми виси от облегалката на един стол. На масата са постлани изгладени ленени покривчици, а в средата има ваза с увяхващи теменужки. Обърната с дъното нагоре купа за салата, две чинии и няколко прибора за хранене са сложени да се сушат върху карирана кърпа за съдове, простряна до мивката.

Тази сутрин бях имал родители. Тази сутрин моите родители бяха закусвали.

Падам на колене там, на верандата и надавам вой, заровил лицето си в ръце.

 

 

Жените от нашата църковна общност, предварително уведомени за завръщането ми от съпругата на полицейския началник, връхлетяват върху ми след по-малко от час.

Все още стоя на верандата, притиснал лице към коленете си. Чувам как чакълът изскърцва под натиска на гуми, шум от затръшване на автомобилни врати и преди да разбера какво става, съм обкръжен от бледи лица, басма на цветя и ръце в ръкавици. Отново и отново ме притискат към нечия мека гръд, в ребрата ми се забиват върховете на шапки с воалетки, а ароматът на жасмин, лавандула и розова вода ме задушава. Смъртта е тържествено събитие и всички те са облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Потупват ме по гърба и се суетят и най-вече къткат като квачки.

Колко жалко, колко жалко. И да се случи на такива добри хора. Трудно е да се открие някакъв смисъл в такава една трагедия, но плановете на добрия бог се осъществяват по неведоми пътища. Те ще се погрижат за всичко. Стаята за гости в дома на Джим и Мейбъл Нойратер вече е приготвена. Не трябва да се безпокоя за нищо.

Вземат раницата ми и ме подкарват към кола със запален двигател. Зад волана е Джим Нойратер, който стиска волана с две ръце.

Два дни след като погребах родителите си, ме викат в кабинета на Едмънд Хайд, ескуайър^[2], за да чуя подробностите около имуществото им. Сядам на един твърд кожен стол точно срещу ескуайъра, докато постепенно осъзнавам, че няма нищо за обсъждане. Отначало си мисля, че ми се подиграва. Очевидно баща ми е приемал заплащане под формата на фасул и яйца в продължение на почти две години.

— Фасул и яйца? — гласът ми става дрезгав от недоверие. — Фасул и яйца?

— И пилета. И други храни.

— Не разбирам.

— С това разполагат хората, синко. Тукашната общност бе ударена доста жестоко и баща ти се опитваше да помогне на хората. Не можеше просто да стои и да гледа как се мъчат животните.

— Но… Не разбирам. Дори и да е приемал заплащане под формата на, ъъъ… както и да е, как така всичко принадлежи на банката?

— Те не можеха повече да си плащат ипотеката.

— Родителите ми нямаха ипотека.

Той изглежда смутен и скръства пред гърдите си изпънатите си пръсти.

— Ъъъ, в действителност имаха.

— Не, нямаха — възразявам. — Живееха тук от почти трийсет години. Баща ми спестяваше всеки спечелен цент.

— Банката фалира.

Присвивам очи.

— Стори ми се, че току-що казахте, че всичко отива в банката.

Той въздъхва дълбоко.

— Това е друга банка. Сключи с тях договор за ипотеката, когато тяхната банка фалира — обяснява и не мога да преценя дали се опитва да си придаде търпелив вид и се проваля с гръм и трясък, или ми прави откровен намек да напусна кабинета му.

Не бързам с отговора си, преценявам възможностите, с които разполагам.

— А мебелите в къщата? И онези в кабинета? — питам накрая.

— Всичко отива при банката.

— А ако реша да се боря?

— Как?

— Ако се върна и поема кабинета и се опитам да плащам вноските по ипотеката?

— Нещата не стават по този начин. Кабинетът не е твой, за да го поемеш.

Взирам се в Едмънд Хайд, облечен в скъпия си костюм, седнал зад скъпото си бюро, пред подвързаните си с кожа книги. Зад гърба му слънчевите лъчи се промъкват в стаята през скрепените с олово стъкла на прозореца. Изведнъж ме залива вълна от презрение: обзалагам се, че този човек никога през живота си не е приемал заплащане под формата на фасул и яйца.

Навеждам се напред и срещам погледа му. Искам това да се превърне и в негов проблем.

— Какво трябва да направя? — питам бавно.

— Не знам, синко. Ще ми се да знаех. Страната ни изживява тежки времена и това е факт — обляга се назад на стола си с все още изпънати пръсти и накланя глава настрани, като че ли току-що му е хрумнало нещо. — Предполагам, че би могъл да отидеш на запад — размишлява на глас той.

И аз осъзнавам, че ако не изляза от кабинета му още в този миг, ще му прасна един. Надигам се, нахлупвам шапката си и напускам.

Когато стигам до тротоара, изведнъж осъзнавам и нещо друго. Не мога да измисля друга причина, поради която родителите ми да имат нужда от ипотека, освен една: да могат да платят обучението ми в „Бръшляновата лига“^[3].

Болката от това внезапно откритие е толкова силна, че се превивам на две, стиснал корема си с ръце.

 

 

Тъй като не ми идва наум никаква друга възможност, се връщам в училището — едно временно в най-добрия случай решение. Стаята и храната са ми платени предварително до края на годината, но дотогава остават само шест дни.

Пропуснал съм цяла седмица лекции. Всички горят от желание да ми помогнат. Катрин ми подава бележките си и после ме прегръща по начин, който загатва, че ако направя обичайния си опит, може да срещна по-различен прием. Отдръпвам се. За пръв път откакто се помня, сексът не ме интересува.

Не мога да ям. Не мога да спя. И със сигурност не мога да уча. Взирам се в един и същи абзац в продължение на четвърт час, но не мога да разбера написаното. Как бих могъл, когато зад думите на бялата хартия на страницата виждам да се върти безкрайна лента на смъртта на родителите ми? Когато виждам как бледобежовият им буик прелита през мантинелата на моста и се прекатурва надолу, за да избегне сблъсъка с червения камион на стария господин Макферсън? Старият господин Макферсън, който, докато го отвеждали оттам признал, че не бил съвсем сигурен от коя страна на пътя е трябвало да кара и си мисли, че може би е натиснал газта вместо спирачките? Старият господин Макферсън, който на един паметен Великден се появи в църквата без панталон?

Прокторът^[4] затваря вратата и сяда на мястото си. Поглежда към часовника на стената и изчаква, докато стрелката за минутите треперливо се придвижва напред.

— Можете да започвате.

Петдесет и две листовки с въпроси се отварят с шумолене. Някои от студентите ги прелистват, за да им хвърлят един общ поглед. Други започват да пишат незабавно. Аз не правя нито едното, нито другото.

Четиридесет минути по-късно моливът ми все още не се е докоснал до листа. Взирам се отчаяно в листовката. Страниците са изпълнени с диаграми, цифри, линии и схеми — върволици от букви с пунктуационни знаци накрая; някои са точки, други въпросителни и нито едно от тези неща няма смисъл. За миг се чудя дали всичко това изобщо е написано на английски. Опитвам се да го преведа на полски, но и това е безполезно. Със същия успех може да е написано и с йероглифи.

Някаква жена се изкашля и аз подскачам на мястото си. На челото ми се появява капка пот и пада върху хартията. Избърсвам я с ръкава си и вдигам листа.

Може би ако го доближа до очите си… Или ако го задържа по-далеч от тях — да, сега мога да видя, че текстът наистина е на английски. Или по-скоро, че отделните думи са на английски, но не мога да прочета две от тях една след друга и да ги свържа в общ смисъл.

От челото ми пада втора капка пот.

Оглеждам залата. Катрин пише бързо, светлокестенявата й коса пада по лицето й. Тя е левачка и тъй като пише с молив, лявата й ръка е оголена от китката до лакътя и прилича на изваяна от сребро. До нея Едуард рязко се изправя на крака, хвърля изпълнен с паника поглед към часовника и отново се прегърбва над изпитния лист. Извръщам се настрана с лице към прозореца.

През листата на дърветата надзъртат късчета небе — мозайка от синьо и зелено, която плавно се изменя с всеки полъх на вятъра. Взирам се в нея, оставил погледа си да се рее отвъд листата и клоните. Една катерица, която не страда от недохранване, пресича с подскоци зрителното ми поле с високо вдигната пухкава опашка.

Изтласквам стола си назад, при което се разнася пронизителен стържещ звук. Изправям се. Челото ми е покрито с пот, а ръцете ми треперят. Петдесет и две лица се извръщат към мен.

Би трябвало да познавам тези хора. И наистина ги познавах допреди седмица. Знаех къде живеят семействата им. Знаех какво работят бащите им. Знаех дали имат братя и сестри и дали ги обичат. Дявол да го вземе, дори си спомнях онези, които трябваше да напуснат след Срива: Хенри Уинчестър, чийто баща прекрачи през перваза на прозореца на Търговската камара в Чикаго; Алистър Барне, чийто баща се простреля в главата; Реджиналд Монти, който се опита безуспешно да живее в една кола, когато семейството му вече не можеше да плаща за стаята и храната му; Бъки Хейс, чийто безработен баща просто бе отпрашил нанякъде. Но другите, онези, които бяха останали? Нищо.

Взирам се в тези лица без черти, в празните овали, заобиколени от коса; гледам ги един след друг с нарастващо отчаяние. До слуха ми достига някакъв тежък хриплив звук; звук, който, както осъзнавам, идва от самия мен. Не мога да си поема дъх.

— Якоб?

Лицето, което се намира най-близо до мен, има устни и те се мърдат. Гласът е боязлив, несигурен.

— Добре ли си?

Примигвам, неспособен да фокусирам погледа си. Миг по-късно вече съм пресякъл залата и хвърлям изпитния лист на бюрото на проктора.

— Свършихте ли вече? — пита той и посяга към него. Чувам шумоленето на хартията, докато вървя към вратата. — Чакайте! — провиква се той след мен. — Та вие дори не сте започнали! Не можете да си тръгнете. Ако напуснете, не мога да ви позволя да…

Вратата се затваря, преди да чуя последните думи. Докато марширувам през вътрешния двор, хвърлям поглед към кабинета на Дийн Уилкинс. Виждам, че стои на прозореца и ме гледа.

 

 

Вървя, докато стигам края на града, след което сменям посоката, за да следвам релсите на железопътната линия. Вървя, докато се спуска нощта, а луната се издига високо в небосвода и после още няколко часа. Вървя, докато краката започват да ме болят, а на стъпалата ми излизат пришки. Тогава спирам, защото съм уморен и гладен и не зная къде се намирам. Като че ли съм сомнамбул, който броди насън и изведнъж се е събудил на съвсем непознато място.

Единственият белег на цивилизацията е линията на железопътните релси, поставени върху издигната основа от чакъл. От едната й страна има гора, а от другата — малко сечище. Чувам, че някъде наблизо капе вода и се устремявам в посока към звука, воден от лунната светлина.

Потокът е широк най-много метър. Тече покрай линията на дърветата от другия край на сечището и после се врязва в гората. Изхлузвам обувките и чорапите си и сядам на брега.

Когато за пръв път потапям крака в ледената вода, ме пронизва такава болка, че веднага ги издърпвам обратно. Упорствам, като ги потапям още няколко пъти и ги държа вътре все по-дълго и по-дълго, докато студът най-после успокоява пришките ми. Отпускам стъпалата си на каменистото дъно и оставям водата да се плиска между пръстите ми. Най-после усещам друга болка, този път предизвикана от студа, и лягам по гръб, облягайки глава срещу гладкия камък, докато краката ми съхнат.

Някъде в далечината вие койот — звук, който ми прозвучава едновременно самотно и познато. Въздъхвам и оставям очите си да се затворят. Когато обаче на воя на койота отговаря джафкане на не повече от десетина-петнайсет метра от мен, веднага се изправям до седнало положение.

По-далечният койот отново надава вой и този път му отговаря свирка на влак. Нахлузвам на краката си чорапите и обувките и се надигам, приковал поглед в края на сечището.

Сега влакът е по-близо, гърми и трещи срещу мене. Трак-а-трак-трак-а-трак-а…

Избърсвам ръце в бедрата си и тръгвам към релсите; спирам на няколко метра от тях. Ноздрите ми се изпълват с острата миризма на масло. Свирката отново изпищява…

Огромна машина изсвистява покрай завоя и бързо подкарва по-нататък. Толкова е голяма и минава така близо до мен, че вдига мощна вихрушка, която се блъсва в мен. Избухват огромни кълба от облаци дим, дебело черно въже се извива над следващите вагони. Гледам зашеметен, докато половин дузина неясни сенки профучават покрай мен, приличат на фургони, макар че не мога да ги видя ясно, защото луната се е скрила зад облак.

Изтръгвам се от вцепенението си. В този влак има хора. Няма значение накъде пътува той, важното е, че където и да отива, то със сигурност е по-далеч от койотите и по-близо до цивилизацията, храната и възможния работодател; може би дори към Итака, въпреки че нямам и пукнат цент в джоба си и нямам причина да вярвам, че в колежа ще ме приемат обратно. А дори и да ме приемат, какво? Нямам дом, в който да се върна, нито кабинет, към който да се присъединя.

Преминават още вагони, натоварени с нещо, което изглежда като телефонни стълбове. Гледам след тях, като се напрягам да видя какво идва след тях. За миг луната се скрива, а после пак се показва, хвърляйки синкавата си светлина върху това, което би могло да бъдат товарни вагони.

Затичвам се в същата посока като на влака. Краката ми затъват в натрупания чакъл, чувствам се така, все едно бягам по пясък и се мъча да наваксам забавянето, като се накланям напред. Препъвам се и започвам да се олюлявам в опит да си върна равновесието, преди някоя част от тялото ми да се е озовала заклещена между огромните метални колелета и релсите.

Успявам да се изправя и набирам скорост, като оглеждам всеки вагон за нещо, за което да се уловя. Покрай мен профучават три един след друг; следват ги вагони за добитък, чийто врати са отворени, но от тях стърчат краищата на многобройни конски опашки. „Това е толкова странно“ — успявам да отбележа наум, въпреки че тичам покрай движещ се влак насред никъде.

Намалявам скоростта си до тръс и накрая спирам. Останал без дъх и почти без надежда, обръщам глава. Три вагона по-назад има отворена врата.

Отново се хвърлям напред, като ги броя, докато отминават нататък.

Един, два, три…

Посягам към желязната ръчка на вратата и скачам нагоре.

Левият ми крак и лакътят ми са първото, което се удря в нея, а после и брадичката ми се забива в металния й ръб. Вкопчвам се с всичка сила във вратата с две ръце и един крак. Шумът е оглушителен, а челюстта ми се удря ритмично върху железния ръб. Усещам мирис, който може да е или от кръв, или от ръжда, и за миг се питам дали пък не съм си разбил зъбите, преди да осъзная, че този въпрос е на път да се превърне в упражнение по съвсем безполезно теоретично разсъждение: увиснал съм опасно на ръба на вратата, а десният ми крак е насочен към колелетата. С дясната си ръка се вкопчвам в ръчката, а с лявата се улавям за пода на вагона така отчаяно, че изпод пръстите ми се откъртват парченца дърво. Знам, че съм загубена кауза — нямам почти никаква опора под краката си, а левият ми крак се полюшва към вратата в равномерни тласъци. Десният ми крак е увиснал толкова надолу под влака, че просто знам, че ще го загубя. Дори се подготвям за това, като стискам здраво очи и зъби.

След няколко мига откривам, че все още съм невредим. Отварям очи и преценявам с какви възможности разполагам. Има само два варианта и тъй като не мога да скоча от влака, без да попадна под колелетата му, броя до три и се оттласквам нагоре колкото сили имам. Успявам да прехвърля лявото си коляно през ръба. Борейки се с крак, коляно, брадичка и нокти, успявам да пропълзя във вагона и се сгромолясвам на пода, където оставам да лежа напълно изтощен.

После осъзнавам, че срещу мен има някаква слаба светлина. Успявам с рязко движение да се изправя на лакът.

Четирима мъже са насядали върху груби конопени чували и играят карти на светлината на един керосинов фенер. Един от тях, съсухрен старец с набола брада и хлътнало лице, държи до устните си глинена стомна — изглежда, така се е стреснал от появата ми, че е забравил да я свали. Сега го прави и избърсва уста с опакото на ръкава си.

— Тъй, тъй — изрича той бавно. — Какво имаме тук?

Двама от мъжете седят съвсем неподвижно и ме гледат над разперените карти в ръцете си, а четвъртият се надига и прави крачка напред.

Насреща си виждам едър, тежко сложен грубиян с дебела черна брада. Дрехите му са мръсни, а периферията на шапката му изглежда така, сякаш някой е забил зъби в нея и е отхапал една хапка. Някак си се изправям на крака и се олюлявам напред, преди да осъзная, че няма къде да избягам. Завъртам глава настрани и установявам, че съм застанал срещу един от многото вързопи с брезенти.

Когато се обръщам обратно, лицето на мъжа е толкова близо до моето, че усещам вонящия му на алкохол дъх.

— На този влак нямаме място за скитници, братко. Можеш да се омиташ още сега.

— Чакай, чакай малко, Блеки — обажда се старецът с каната. — Няма да правиш нищо необмислено, чуваш ли?

— Нищо необмислено — повтаря Блеки и посяга към яката ми. Отблъсквам ръката му. Той посяга с другата и аз се завъртам, за да го спра. Чува се пукот, когато ръцете ни се удрят една в друга.

— Охоооо! — киска се старецът. — Внимавай, приятелче. Не се заяждай с Блеки.

— На мен ми се струва, че по-скоро Блеки се заяжда с мен — крясвам, докато отразявам втори удар.

Блеки отново напада. Падам върху едно руло брезент и преди дори главата ми да се удари в него, Блеки отново ме дръпва грубо напред. Само миг по-късно дясната ми ръка е извита зад гърба ми, краката ми висят над празното пространство над отворената врата, а пред погледа ми започват да се нижат едно след друго дървета, които отминават с бясна скорост.

— Блеки! — излайва старецът. — Блеки! Пусни го. Пусни го, ти казвам, и то тук, вътре във влака!

Блеки извива ръката ми зад врата ми и ме разтърсва.

— Блеки, казвам ти! — крещи старецът. — Не ни трябва беля! Пусни го!

Блеки ме провесва още няколко сантиметра по-навън от вратата, а после се завърта и ме запраща срещу навитите на руло брезенти. След което се връща при другите, грабва глинената стомна и преминава право покрай мен, като прекрачва брезентите и се връща в най-отдалечения ъгъл на вагона. Наблюдавам го внимателно, докато разтривам ръката, която допреди малко е извивал.

— Не се вживявай, хлапе — обажда се старецът. — Блеки обича да хвърля хора под влаковете, намира го за много ободряващо. Едно от любимите му занимания, а сега няма да му се наложи да го прави за известно време. Хайде — подканва ме той, потупвайки по пода с опакото на ръката си, — ела тук.

Отново поглеждам към Блеки.

— Хайде, хайде — поощрява ме старецът. — Не се срамувай. Оттук нататък Блеки ще се държи прилично, нали така, Блеки?

Блеки изсумтява и си сръбва от стомната.

Надигам се и предпазливо се отправям към останалите.

Старецът ми подава дясната си ръка. След миг колебание я поемам.

— Аз съм Кемъл — представя се той. — А този тук е Грейди. Това е Бил. Смятам, че вече си се запознал с Блеки — усмихва се, разкривайки няколкото зъба в устата си.

— Добър ден — поздравявам.

— Грейди, я донеси пак тук тази стомна, става ли? — казва Кемъл.

Грейди поглежда към мен и аз отвръщам на погледа му. След малко той става и безмълвно се отправя към Блеки.

Кемъл с усилие се изправя на крака така сковано, че в един миг се пресягам и го хващам за лакътя, за да му помогна да запази равновесие. След като веднъж е станал, той протяга керосиновата лампа към мен и на светлината й оглежда лицето ми, а после и дрехите ми. Разглежда ме от глава до пети.

— Какво ти казах, Блеки? — провиква се ядосано. — Този тук не е никакъв скитник. Блеки, дотътри се тук и го виж. Разбери каква е разликата.

Блеки изсумтява, глътва една последна глътка и примирено отстъпва стомната на Грейди.

Кемъл вдига поглед към мен.

— Как каза, че ти е името?

— Якоб Янковски.

— Косата ти е червена.

— И аз така съм чувал.

— Откъде си?

Не отговарям веднага, колебая се. От Норич ли съм, или от Итака? Дали мястото, откъдето си, е там, откъдето идваш или там, откъдето са корените ти?

— Отникъде — отвръщам.

Лицето на Кемъл добива сурово изражение. Той се полюшва на леко свитите си в коленете крака и светлината от фенера, който държи в ръка, става треперлива.

— Да не си направил нещо, момко? От полицията ли бягаш?

— Не — въздъхвам. — Нищо такова.

Той продължава да се взира в мен дълго време и после кимва.

— Добре тогава. Не ми влиза в работата. Накъде си тръгнал?

— Не съм сигурен.

— Търсиш си работа?

— Да, сър, струва ми се, че търся.

— Нищо срамно няма — казва той. — Какво можеш да правиш?

— Почти всичко — отвръщам.

Грейди се връща със стомната и я предава на Кемъл. Той избърсва устата й с ръкава си и ми я връчва.

— Хайде, сръбни си.

Вижте, не че не съм опитвал алкохол, но това спиртно питие е съвсем друга история. Подпалва огън в гърдите и главата ми. Едва си поемам дъх и се мъча да преглътна сълзите си, но гледам Кемъл право в очите дори когато ми се струва, че дробовете ми ще се пръснат.

Кемъл наблюдава реакцията ми и после бавно кимва.

— Утре сутрин ще пристигнем в Утика. Ще те заведа да те запозная с чичо Ал.

— Кой? Какво?

— Алън Бункел, ръководител на цирка, господар и владетел на всички знайни и незнайни светове.

Трябва да съм изглеждал смаян, защото беззъбата уста на Кемъл се отваря и той избухва в смях.

— Хлапе, не ми казвай, че не си видял.

— Какво да видя? — питам.

— Майната му, момчета — кикоти се той и хвърля поглед към останалите. — Той наистина не знае!

Грейди и Бил се подсмихват. Само Блеки, изглежда, не е заразен от веселото настроение. Вместо това се намръщва и нахлупва шапката си още по-ниско над лицето.

Кемъл се извръща към мен, прочиства гърлото си и казва бавно, подчертавайки всяка дума:

— Ти не се покатери на някой случаен влак, момко. Ти се покатери в Летящия ескадрон на „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“.

— В кое? — питам.

Сега смехът на Кемъл е толкова силен, че се превива на две.

— О, но това е страхотно, наистина страхотно — подсмърча и си бърше очите с опакото на ръката. — О, боже! Набутал си си задника в цирк, момко.

Примигвам насреща му.

— Това тук е голямата палатка — обяснява той, като повдига керосиновата лампа и размахва изкривен пръст към голямото руло брезенти. — Един от вагоните с платнищата взе няколко завоя не както трябва и я разнебити много лошо, тъй че ето какво стана. Е, защо да не си намерим някое местенце за спане? Остават ни още няколко часа, преди да пристигнем. Само недей да лягаш прекалено близо до вратата, това е всичко. Понякога вземаме тези завои наистина много остро.