Сара Груън
Вода за слонове (24)

21.

Марлена неочаквано се размърдва, после скача и сграбчва часовника ми от нощната масичка.

— О, боже! — възкликва, захвърля го и премята крака през ръба на леглото.

— Какво? Какво има? — питам.

— Вече е обяд. Трябва да се връщам.

Втурва се към банята и затваря вратата. Миг по-късно пуска водата в тоалетната и от чешмата. После се втурва обратно в стаята и започва да се суети напред-назад и да събира дрехите си от пода.

— Марлена, чакай — казвам и се надигам.

— Не мога. Имам представление — отвръща тя, нахлузвайки чорапите си.

Заставам зад нея и обхващам раменете й с ръце.

— Марлена, моля те.

Тя спира и бавно се обръща към мен. Поглежда първо към гърдите ми, а после надолу към пода.

Взирам се в нея с чувството, че езикът ми неочаквано се е завързал.

— Снощи каза: „Нуждая се от теб“. Изобщо не спомена думата любов, така че знам само какво аз изпитвам — преглъщам мъчително, поглеждайки към косата й. — Обичам те, Марлена. Обичам те с цялото си сърце и искам да бъда с теб.

Тя продължава да гледа към пода.

— Марлена?

Тя повдига глава и виждам, че очите й са насълзени.

— И аз те обичам — прошепва тя. — Мисля, че те обикнах още в мига, в който те видях. Но нима не разбираш? Омъжена съм за Август.

— Можем да уредим това.

— Но…

— Но нищо. Искам да бъда с теб. Ако и ти искаш това, ще намерим начин.

Следва продължително мълчание.

— Искам го повече от всичко на света — най-после изрича тя.

Вземам лицето й в дланите си и я целувам.

— Ще трябва да напуснем шоуто — избърсвам сълзите й с палци.

Тя кимва и подсмърква.

— Но не и преди Провидънс.

— Защо точно там?

— Защото там ще ни чака синът на Кемъл. Ще го заведе вкъщи.

— Не може ли Уолтър да се грижи за него, докато стигнат там?

Затварям очи и опирам чело до нейното.

— Нещата са малко по-сложни.

— Защо?

— Чичо Ал ме повика вчера. Иска да те убедя да се върнеш при Август. Заплаши ме.

— Е, разбира се, че те е заплашил, нали е чичо Ал.

— Не, друго имам предвид. Заплаши ме, че ще изхвърли Уолтър и Кемъл на червена светлина.

— О, това са празни приказки — успокоява ме тя. — Не му обръщай внимание. Никога не е изхвърлял никого на червена светлина.

— Кой го казва? Август ли? Или чичо Ал?

Тя ми отправя стреснат поглед.

— Спомняш ли си, когато началникът на гарата се появи във влака в Девънпорт? — питам я. — Предишната нощ бяха изчезнали шестима мъже от Летящия ескадрон.

Тя се намръщва.

— Мислех, че е дошъл, защото някой се опитва да създава неприятности на чичо Ал.

— Не, дойде, защото половин дузина мъже бяха изхвърлени от влака на червена светлина. Кемъл е трябвало да бъде сред тях.

За миг Марлена само се взира в мен, а после скрива лице в дланите си.

— Мили боже. Мили боже. Каква глупачка съм била.

— Не си глупачка. Съвсем не. Трудно е човек да проумее как е възможно такова зло — отвръщам и я вземам в обятията си.

Тя притиска лице към гърдите ми.

— О, Якоб, какво ще правим?

— Не знам — отвръщам, галейки я по косата. — Ще измислим нещо, но трябва да бъдем много, много внимателни.

 

 

Завръщаме се в цирка поотделно, незабелязано. Докато вървим натам, нося куфара й, а когато наближаваме, го взема тя и аз я гледам как пресича терена и изчезва в палатката си. Изчаквам няколко минути в случай че Август се окаже вътре. Когато няма никакви знаци за присъствието му, се връщам във вагона с цирковите животни.

— Значи котаракът се завърна — посреща ме Уолтър, като бута куфарите срещу стената, за да закрие Кемъл. Старецът лежи със затворени очи и отворена уста и хърка. Уолтър трябва да го е оставил здравата да се насмуче.

— Не е нужно да го правиш повече — обявявам.

Уолтър се изправя.

— Какво?

— Вече няма нужда да криеш Кемъл.

Той ме гледа изумен.

— За какво, по дяволите, говориш?

Сядам на постелката. Куини се приближава, размахала опашка, и аз я почесвам по главата. В отговор тя започва да ме души радостно.

— Якоб, какво става?

Когато му разказвам, изразът на лицето му се променя от шокиран към ужасен и после към невярващ.

— Ти, копеле такова — изрича той накрая.

— Уолтър, моля те…

— Значи се каниш да се очистиш след Провидънс. Колко великодушно от твоя страна да почакаш дотогава.

— Това е заради Кем…

— Знам, че е заради Кемъл! — изкрещява той. После се удря с юмрук по гърдите. — А аз?

Устата ми се отваря, но от нея не излиза никакъв звук.

— Да, точно както си мислех — отбелязва той със саркастичен глас.

— Ела с нас — изтърсвам.

— О, да, ще бъде много приятно. Само ние тримата. И накъде изобщо предлагаш да тръгнем, по дяволите?

— Ще разгледаме „Билборд“ и ще видим какво ще намерим.

— Нищо няма да намерим. Цирковете пропадат един след друг из цялата ни скапана държава. Хората гладуват. Гладуват! В Съединените американски щати!

— Все ще намерим нещо, някъде.

— Как не, по дяволите — отвръща той и поклаща глава. — Дявол да го вземе, Якоб, ще ти кажа само едно: надявам се, тя да си струва главоболията.

 

 

Отправям се към менажерията, като през целия път се оглеждам за Август. Няма го вътре, но напрежението на работниците в менажерията е почти осезаемо.

Към средата на следобеда съм призован в специалния вагон.

— Седни — с влизането ми чичо Ал махва към стола срещу себе си.

Сядам.

Той се обляга назад на стола си, приглаждайки мустаците си. Очите му са присвити.

— Можеш ли да ми съобщиш за някакъв напредък? — пита.

— Не още — отговарям. — Но мисля, че ще се вразуми.

Очите му се разширяват, а пръстите му престават да мърдат.

— Така ли?

— Е, не веднага, разбира се. Още е сърдита.

— Да, да, разбира се — той нетърпеливо се привежда напред. — Но нали смяташ…? — не довършва въпроса. Очите му засияват от надежда.

Въздъхвам дълбоко и се облягам назад, като кръстосвам крака.

— Когато двама души са предопределени един за друг, ще бъдат заедно. Това е съдба.

Той се взира в очите ми и на устните му бавно потрепва усмивка. Вдига ръка и щраква с пръсти.

— Бренди за Якоб! — нарежда. — И едно за мен.

Минута по-късно държим в ръка по една голяма тумбеста чаша.

— И тъй, кажи ми, след колко време мислиш, че…? — пита той, раздвижвайки въздуха около главата си.

— Мисля, че иска да го накара да се поизпоти, за да е сигурна, че случилото се няма да се повтори.

— Да, да, разбира се — кимва той и се премества напред на стола си. Очите му блестят. — Разбирам я.

— Освен това е много важно тя да усеща, че ние, хората от шоуто, подкрепяме нея, а не него. Нали ги знаеш жените? Ако си помисли, че не проявяваме достатъчно съчувствие, това страшно ще забави нещата.

— Разбира се — повтаря той, като кима и клати енергично глава, така че тя се завърта в кръг. — Безусловно. И какво предлагаш да направим в това отношение?

— Е, естествено Август ще трябва да стои настрана от нея. Така ще започне да й липсва. Може дори да се окаже полезно, ако се престори, че той вече не се интересува от нея. Жените са много странни в това отношение. Освен това тя не бива да си мисли, че се опитваме отново да ги съберем. Много е важно да смята, че идеята е била нейна.

— Ммм, да — поклаща замислено глава. — Имаш право. И след колко време мислиш, че…?

— Не повече от няколко седмици.

Той спира да кима и очите му рязко се разтварят.

— Толкова дълго?

— Мога да се опитам да ускоря нещата, но съществува опасност да се получи обратният ефект. Знаеш ги какви са жените — вдигам рамене. — Може да изминат две седмици, а може да стане и утре. Но ако почувства някакъв външен натиск, тя ще се забави още повече само за да ни покаже, че не й е приятно да й се бъркаме.

— Да, точно така — съгласява се чичо Ал и вдига пръст към устните си. Изпитателният му поглед остава вперен в мен за много дълго време или поне така ми се струва. — И тъй, кажи ми — подема той, — какво те накара да промениш вчерашното си мнение?

Вдигам чашата си и завъртам брендито, загледан в мястото, където дръжката се среща с тялото.

— Нека да кажем, че положението изведнъж ми се изясни.

Очите ми се присвиват.

— За Август и Марлена — добавям, изнасяйки чашата си нагоре с мощно движение. Течността се разплисква по стените й.

Чичо Ал бавно вдига своята чаша.

Гаврътвам остатъка от питието си и се усмихвам.

Той сваля чашата си, без да отпие. Накланям глава на една страна и продължавам да се усмихвам. Нека ме разглежда колкото си ще. Оставям го да го прави. Днес съм непобедим.

Той започва да кима с очевидно задоволство и отпива от брендито си.

— Да. Добре. Трябва да призная, че не бях съвсем сигурен за теб след вчера. Радвам се, че си се вразумил. Няма да съжаляваш, Якоб. Така е най-добре за всички. И най-вече за теб — насочва чашата си към мен, връща я обратно и я пресушава на един дъх. — Аз се грижа за хората, които се грижат за мен — облизва устни, вторачва се в мен и продължава: — Грижа се и за тези, които не го правят.

 

 

Вечерта Марлена прикрива почернялото си око със силна пудра и изпълнява номера си с конете. Щетите по лицето на Август обаче не могат да бъдат маскирани така лесно, така че номерът със слона се отлага, докато ръководителят на представлението отново не заприлича на човек. Зрителите, които през последните седмици са видели безброй плакати на Роузи, покатерена на топката си, са извънредно недоволни, когато представлението свършва и те разбират, че огромното животно, което с такава радост е приемало бонбони, пуканки и ядки в палатката с менажерията, изобщо няма да се появи в шатрата за представления. Не един и двама мъже започват да си искат парите обратно, но ги избутват настрани, за да ги успокоят умиротворителите, преди да са имали време да стигнат по-далеч в тази посока на мислене.

Няколко дни по-късно шапката с розови пайети отново се появява старателно зашита с розови конци и Роузи изглежда неотразима, докато очарова тълпата, събрала се в менажерията. Все още обаче не излиза на сцената и след всяко представление има оплаквания.

Животът продължава привидно нормализиран. Сутрин изпълнявам задълженията си и когато зрителите влизат, се оттеглям в задния край на менажерията. Според чичо Ал физиономиите като смачкани изгнили домати не са най-добрите рекламни лица на шоуто и не мога да го виня за това. Преди да започне да се подобрява, видът на раните ми значително се влошава, и когато подутината спада, разбирам, че носът ми ще си остане крив за цял живот.

Ако не смятаме храненията, може да се каже, че изобщо не виждаме Август. Чичо Ал го е преместил на масата на Ърл, но след като става ясно, че единственото, което той възнамерява да прави, е да седи, да се мръщи и да се взира в Марлена, получава заповед да се храни във вагон-ресторанта заедно с чичо Ал, и в крайна сметка става така, че три пъти на ден аз и Марлена седим един срещу друг, странно усамотени в най-претъпканото място в цялото шоу.

Чичо Ал се опитва да спазва своята част от споразумението, признавам му го. Но Август вече не се поддава на какъвто и да било контрол. В деня, след като го изхвърлят от готварницата, Марлена се обръща и го вижда да се привежда зад брезента на една палатка. Един час по-късно той се приближава до нея по главната алея, пада на колене и прегръща краката й. Когато тя се опитва да се освободи, той я събаря на тревата и я затиска там, опитвайки се да нахлузи халката й обратно на пръста, като я залива едновременно с молби и заплахи.

Уолтър хуква към менажерията да ме намери, но когато стигам дотам, Ърл вече е издърпал Август настрана. Побеснял, се устремявам към специалния вагон.

Когато разказвам на чичо Ал как избликът на Август ни е върнал в самото начало, той дава израз на раздразнението си, като разбива една гарафа в стената.

Август изчезва за цели три дни, а чичо Ал отново започва да стоварва бастуна си по намиращите се наблизо глави.

 

 

Август не е единственият, обсебен от мисълта за Марлена. Нощ след нощ лежа на конския си чул и я желая така силно, че изпитвам болка. Част от мен се моли тя да дойде при мен, но само част, защото знам, че е твърде опасно. Аз също не мога да отида при нея, защото тя спи във вагона на момичетата с едно от конферансиетата.

За шест дни успяваме да се любим два пъти, приведени зад стените на палатките, вкопчени отчаяно един в друг, смъквайки надолу дрехите си, защото нямаме време да ги събличаме. Тръгвам си от тези срещи едновременно изтощен и зареден с енергия, отчаян и обнадежден. През останалото време в готварницата се държим преднамерено официално един към друг. Така грижливо поддържаме фасадата, че макар никой да не може да чуе разговорите ни, говорим така, като че ли на масата ни има някого. И въпреки това се чудя дали отношенията ни не са известни на всички. Струва ми се, че връзките между нас са материални и се забелязват с просто око.

В нощта след третата ни неочаквана и забързана среща, докато нейният вкус все още изгаря устните ми, сънувам необикновено жив сън. Влакът е спрял в гората по причина, която не мога да разбера, защото е нощ и никой не мърда. Отвън се чува вой, настойчив и тревожен. Слизам от влака и следвам шума до ръба на стръмен насип. На дъното на една клисура Куини се бори с язовец, увиснал на крака й. Извиквам името й, като отчаяно оглеждам насипа, за да разбера как да се спусна долу. Сграбчвам един покрит с кал клон и се вкопчвам в него, докато се опитвам да се спусна в клисурата, но калта се изплъзва изпод пръстите ми и трябва да се изкатеря обратно.

Междувременно Куини се е изтръгнала от хватката на язовеца и започва да драпа нагоре по възвишението. Вземам я на ръце и проверявам дали има някакви рани. Невероятно, но факт: оказва се невредима. Вдигам я под мишница и се отправям към вагона с животните, за да видя, че вратата му е препречена от алигатор, дълъг над два метра. Устремявам се към следващия вагон, но алигаторът също се обръща и се повлича покрай влака, разтворил тъпата си зъбата муцуна в широка усмивка. Извръщам се ужасен само за да видя, че от другата ми страна се приближава втори огромен алигатор.

Зад нас се разнасят шумове от скърцане на листа и чупене на вейки. Обръщам се и виждам, че язовецът се е изкачил по насипа и се е умножил многократно.

Зад нас — стена от язовци. Пред нас — дузина алигатори.

Събуждам се, облян в студена пот.

Положението става все по-неудържимо и аз го знам.

 

 

В Пофкипси неочаквано минава полицейска проверка и в резултат стените, издигнати от разликата в социалния статус на хората в шоуто, са сринати: работници, артисти и шефове ридаят дружно, оплаквайки скоча, виното, прекрасното канадско уиски, бирата, джина — всички тези контрабандни спиртни питиета, разбити в чакъла от въоръжени мъже с кисели физиономии. Вкупом гледаме как алкохолът попива между камъните и в недрата на земята, която не е направила нищо, за да заслужи цялото това съкровище.

А после ни прогонват от града.

В Хартфорд неколцина зрители изказват сериозни възражения срещу това, че Роузи не участва в представлението, както и срещу продължаващото присъствие на плаката на Прекрасната Лусинда въпреки злополучното й отсъствие. Умиротворителите не са достатъчно бързи и за нула време вагонът за билети се оказва обсаден от куп недоволни мъже, които настояват да им върнем парите. Притиснат между полицията, която се приближава от едната страна, и жителите на града от другата, чичо Ал е принуден да върне на зрителите парите от днешните постъпления.

След което ни прогонват от града.

 

 

Следващият ден е ден за заплата, така че работещите в „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ се строяват в редица пред червения вагон за билети. Настроението на общите работници е лошо, защото усещат накъде духа вятърът. Първият, който се приближава до червения вагон, е работник и когато си тръгва с празни ръце, редицата избухва в приглушени гневни проклятия. Останалите работници си тръгват с гневни думи и ругатни и в колоната остават само артистите и разните шефове. Няколко минути по-късно се понася нова вълна от сърдит шепот, този път примесена с изненада. За първи път в историята на този цирк няма пари за артистите. Единствено шефовете си получават заплатите.

Уолтър е бесен.

— Какво е това, майната му? — изкрещява той, когато влиза във вагона с животните, захвърля шапката си в един ъгъл и после се свлича на постелката.

Кемъл изхлипва от леглото. След полицейската проверка той прекарва цялото си време или като гледа в стената, или като плаче. Говори само когато се опитваме да го нахраним или измием и дори тогава го прави просто за да ни умолява отново и отново да не го водим при сина му. С Уолтър се редуваме да го успокояваме с думи за семейството и прошката, но и двамата имаме лошо предчувствие. Какъвто и да е бил, когато е напуснал семейството си, сега той е сто пъти по-зле, осакатен невъзвратимо и вероятно дори без най-нищожната частица от предишната си същност. А ако близките му не са склонни да простят, как щеше да живее той, ако остане съвсем безпомощен в ръцете им?

— Успокой се, Уолтър — вдигам поглед. Седнал съм на конския си чул в ъгъла и съм зает да отпъждам мухите, които ме измъчват цяла сутрин с постоянното си прелитане от един струпей на друг.

— Не, ти спри с шибаното си успокоение. Аз съм артист. Артист! А на артистите им плащат! — крясва Уолтър, като се удря в гърдите. Изхлузва едната си обувка и я удря в стената. За миг остава загледан в нея, след което смъква и другата и я запраща в ъгъла. Тя се приземява върху шапката му. Уолтър стоварва юмрук върху одеялото под себе си, а Куини изпълзява иззад редицата куфари, зад които доскоро криехме Кемъл.

— Няма да продължи дълго — продължавам. — Трябва само да издържиш още няколко дни.

— Така ли? И защо?

— Защото тогава ще приберат Кемъл — от леглото долита проточено ридание, — а ние ще се махнем оттук, по дяволите.

— Така ли? И какво, мамка му, ще правим после? Успя ли най-после да го измислиш?

Погледът ми среща неговия и го задържа за няколко секунди. После извръщам глава.

— Да, точно както си мислех. Ето защо трябва да ми платят. Защото, ако не ми платят, ще се превърнем в шибани скитници — нарежда той.

— Не, няма — отвръщам неубедително.

— Гледай по-добре да измислиш нещо, Якоб. Ти ни забърка в тази каша, не аз. Ти и приятелката ти може и да успеете да си изкарвате прехраната като разбойници по пътищата, но аз със сигурност няма да мога. За вас всичко това може да е страхотно забавление…

— Не е никакво забавление!

— … но в цялата тази история моят живот е в опасност. Вие поне можете да скачате във влакове в движение и да се местите напред-назад. Аз не мога. — И млъква.

Поглеждам късите му, набити крайници.

Той кимва отсечено и горчиво.

— Да. Точно така. И както ти казах и преди, аз не съм роден за фермер.

 

 

Главата ми пламти, докато преминавам през редицата в готварницата. Уолтър е напълно прав: аз ни забърках в тази каша и аз трябва да ни измъкна от нея. Да пукна, ако знам как да го направя обаче. Нито един от трима ни не разполага с дом, в който да се върне. Това, че Уолтър не може да скача в движещи се влакове, няма значение, защото по-скоро адът ще замръзне, отколкото да позволя Марлена да прекара дори една-единствена нощ в някой скитнически лагер. Мислите ми ме обсебват до такава степен, че почти стигам до масата, преди изобщо да погледна накъде вървя. Марлена вече е там.

— Здравей — казвам и сядам на мястото си.

— Здравей — отвръща тя след кратка пауза и аз веднага разбирам, че нещо не е наред.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо.

— Добре ли си? Да не те е наранил?

— Не, добре съм — прошепва тя, втренчена в чинията си.

— Не, не си добре. Какво се е случило? Какво е направил? — питам. Хората от другите маси започват да ни гледат.

— Нищо — изсъсква тя. — Говори по-тихо.

Успявам да се овладея и с демонстративно безразличие поставям салфетката на скута си. Вдигам приборите си и внимателно започвам да режа пържолата си.

— Марлена, моля те, кажи ми какво става — изричам тихо и полагам усилия да изпиша на лицето си такова безгрижие, като че ли си говорим за времето. Хората около нас бавно започват да се връщат към храната си.

— Закъснява ми — изтърсва тя.

— Моля?

— Закъснява ми.

— За какво?

Тя вдига глава и се изчервява като цвекло.

— Мисля, че ще имам бебе.

 

 

Когато Ърл идва да ме повика, дори не се изненадвам. Денят се познава от сутринта.

Чичо Ал седи в стола си с недоволна кисела физиономия. Днес няма бренди. Той гризе края на една цигара и периодично почуква с бастуна си по килима.

— Изминаха почти три седмици, Якоб.

— Знам — отвръщам. Гласът ми трепери, все още се опитвам да възприема новината, която Марлена ми е съобщила.

— Разочароваш ме. Мислех, че сме се разбрали.

— Така беше. Така е — размърдвам се нервно на мястото си. — Виж, правя всичко, което мога, но Август никак не ни помага. Отдавна щеше да се е върнала при него, ако за известно време просто я бе оставил сама, по дяволите.

— Направих, каквото можах — чичо Ал сваля цигарата от устните си, поглежда я и после изстъргва от езика си парче тютюн. Запраща го към стената и то се залепя там.

— Е, не е достатъчно — отбелязвам. — Той продължава да върви навсякъде след нея. Крещи й. Вика пред прозореца й. Тя се бои от него. Това, че Ърл го следва навсякъде и го издърпва, когато съвсем превърти, не е достатъчно. На нейно място ти би ли се върнал при него?

Чичо Ал ме гледа мълчаливо. Изведнъж осъзнавам, че крещя.

— Съжалявам — не трябваше да викам. — Ще направя всичко възможно да я убедя. Кълна се! Ако можеш просто да го накараш да я остави на мира за още няколко дни…

— Не — произнася тихо. — Този път ще го направим по моя начин.

— Какво?

— Казах, че този път ще го направим по моя начин. Сега можеш да си вървиш — щраква с пръсти към вратата. — Тръгвай.

Гледам го и примигвам глупаво.

— Какво искаш да кажеш, как така по твоя начин?

В следващия миг ръцете на Ърл се сключват около мен като клещи. Той ме вдига от стола и ме понася към вратата.

— Какво искаш да кажеш, Ал? — изкрещявам през рамото на Ърл. — Искам да знам какво искаш да кажеш! Какво смяташ да правиш?

Веднъж затворил вратата зад гърба ми, Ърл ме понася значително по-нежно. Когато най-после ме оставя на чакъла, дори ми приглажда якето.

— Съжалявам, приятел — измърморва. — Наистина се опитах.

— Ърл!

Той спира и отново се извръща към мен с мрачно изражение.

— Какво си е наумил?

Той ме поглежда, но не казва нищо.

— Ърл, моля те. Умолявам те. Какво смята да прави?

— Съжалявам, Якоб — повтаря той и се качва обратно във влака.

 

 

Шест и четирийсет и пет. До представлението остават петнайсет минути. Зрителите обикалят из менажерията, разглеждайки животните на път за голямата шатра. Стоя на пост до Роузи, докато тя приема подаръци като бонбони, дъвка или дори лимонада от насъбралата се тълпа. С крайчеца на окото си виждам да се приближава висок мъж. Диамантения Джо.

— Трябва да излезеш — казва той, като прекрачва въжето.

— Защо? Какво става?

— Август идва насам. Слонът има представление тази вечер.

— Какво? Искаш да кажеш с Марлена?

— Да. И Август не иска да те вижда. Изпаднал е в едно от неговите си настроения. Хайде, тръгвай.

Оглеждам палатката за Марлена. Тя стои пред конете си, бъбрейки с някакво петчленно семейство. Очите й се стрелват към мен и когато вижда изражението ми, продължава периодично да ми отправя погледи.

Подавам на Диамантения Джо бастуна със сребърен връх, който в последно време играе ролята на слонски остен, и прекрачвам въжето. Виждам цилиндърът на Август да се приближава отляво и тръгвам надясно покрай редицата зебри. Спирам до Марлена.

— Знаеш ли, че трябва да играеш заедно с Роузи тази вечер? — питам.

— Извинете — усмихва се мило на семейството пред нея, после се обръща и се накланя към мен. — Да, чичо Ал ме повика. Каза, че сме на ръба на банкрута.

— Но можеш ли? Имам предвид в твоето… ъм…

— Добре съм. Не се налага да правя нищо уморително.

— Ами ако паднеш?

— Няма. Освен това нямам друг избор. Чичо Ал каза, че… о, по дяволите, ето го Август. Трябва да тръгваш.

— Не искам.

— Нищо няма да ми се случи. Той няма да направи нищо пред селяндурите. Трябва да вървиш. Моля те.

Хвърлям поглед през рамо. Август се приближава с наведена глава като бик, готов за нападение.

— Моля те — повтаря Марлена отчаяно.

Тръгвам по пътеката на хиподрума и се вмъквам през задния вход на голямата палатка. Веднъж озовал се вътре, спирам и после се пъхвам под седалките.

Гледам спектакъла от мястото си между чифт работни ботуши, собственост на един от зрителите. Някъде по средата осъзнавам, че не съм единственият. Някакъв стар работник също стои под седалките, но погледът му е отправен в друга посока. Гледа нагоре, под полата на някаква жена.

— Ей! — виквам. — Ей, престани!

Тълпата изревава от радост, когато на подиума се изкачва огромна сива маса. Роузи. Отново се обръщам към работника. Той е застанал на пръсти, вкопчил се е здраво в подвижния под и е впил поглед нагоре, облизвайки устни.

Повече не мога да търпя. Да, извършил съм ужасни дела, заради които душата ми е осъдена на вечни мъки в ада, но мисълта как някаква случайна жена бива оглеждана по този гнусен начин е повече, отколкото мога да понеса, и независимо че Марлена и Роузи излизат на манежа, аз сграбчвам работника за якето и го измъквам изпод седалките.

— Пусни ме! — противи се той. — Какво ти става?

Продължавам да го държа в хватката си, но вниманието ми е съсредоточено върху арената.

Марлена смело се крепи върху топката си, но Роузи остава съвсем неподвижна, поставила и четирите си крака твърдо на земята. Август размахва ръце нагоре-надолу, размахва бастуна, клати юмрук. Устата му се отваря и затваря. Ушите на Роузи прилепват към главата й и аз се навеждам напред, за да я видя по-ясно. На лицето й е изписано недвусмислено изражение.

О, господи, Роузи, не сега. Не го прави сега.

— О, хайде! — пищи противният гном в ръцете ми. — Това не ти е някакво неделно училище. Просто малко безобидно забавление. Хайде де! Пусни ме!

Поглеждам надолу към него. Виждам, че се задъхва, дъхът му вони в лицето ми, а увисналата му долна челюст разкрива ред кафяви зъби. Отвратен го отблъсквам от себе си.

Той бързо се оглежда наоколо и когато осъзнава, че никой от зрителите не е забелязал нищо, приглажда реверите си в справедливо възмущение и наперено излиза през задния вход. Точно преди да излезе, ми хвърля злобен поглед, но в следващия миг присвитите му очи отскачат от лицето ми към нещо, което се намира зад мен. Той подскача и лицето му застива в маска на ужас.

Обръщам се и виждам Роузи да препуска към мен с вдигнат хобот и отворена уста. Хвърлям се към подиума, притискам се колкото се може по-близо до него и тя преминава; реве и трополи с такава сила, че оставя след себе си еднометров облак прах. Чичо Ал стои в средата на хиподрума като вцепенен. За миг устата му остава отворена, а очите му не се отделят от задния вход на палатката. После се опомня, преминава в действие и дава знак на Лоти.

Надигам се на крака и се оглеждам наоколо за Марлена. Тя преминава покрай мен толкова бързо, че виждам само едно розово петно.

— Марлена!

В далечината Август вече е започнал да налага Роузи. Тя надава ревове и писъци, мята глава напред-назад и се дърпа от него, но той е като автомат — вдига онзи проклет бастун и го стоварва върху й, насочил острия връх надолу, отново и отново. Когато Марлена стига до тях, той се извръща към нея. Бастунът пада на земята. Той се взира в нея с неистова напрегнатост, съвсем забравил за Роузи. Познавам този поглед.

Втурвам се напред, но само след няколко крачки краката ми се подгъват и се озовавам проснат по лице на земята, нечие коляно притиска бузата ми, а една от ръцете ми е извита зад гърба.

— Махни се от мен, по дяволите! — крясвам, опитвайки се да се освободя. — Какво ти става? Пусни ме!

— Просто млъкни — изрича гласът на Блеки отгоре. — Никъде няма да ходиш.

Август се привежда и се изправя, преметнал Марлена през рамото си. Тя го блъска с юмруци по гърба, рита го и не спира да крещи. Почти успява да се плъзне надолу по гърба му, но той просто я подпира, избутва я отново нагоре и продължава да върви.

— Марлена! Марлена! — изревавам и подновявам усилията си да се освободя.

Изплъзвам се изпод коляното на Блеки и почти съм успял да се изправя на крака, когато нещо се стоварва отзад на тила ми. Умът и очите ми се обръщат в орбитите си. Виждам бели и черни искрици и си мисля, че може и да съм оглушал. След миг зрението ми започва да се възвръща. Появяват се лица, движат се усти, но единственото, което чувам, е оглушително жужене. Полюшвам се на колене, мъча се да си спомня кой, какво и къде, но сега земята се надига насреща ми с оглушителен писък. Не мога да я спра, затова събирам сили за сблъсъка, но се оказва, че не е необходимо, защото тъмнината ме поглъща, преди да ме е ударила земята.