Сара Груън
Вода за слонове (18)

15.

Кемъл прекарва дните си скрит зад куфарите, върху одеяла, които Уолтър и аз подреждаме така, че на съсипаното му тяло да му е по-меко на пода. Парализата го е засегнала до такава степен, че не съм сигурен дали, ако се опита, може да изпълзи от скривалището си, но той е толкова ужасен от мисълта да не го открият, че дори не се опитва. Всяка нощ, след като влакът тръгне, отместваме куфарите и или го поставяме да седне в ъгъла така, че гърбът му да е подпрян на стената, или го пренасяме да легне на леглото, в зависимост от това дали иска да седи, или да продължи да лежи. Уолтър настоява Кемъл да вземе леглото, а аз пък настоявам Уолтър да вземе постелката. Ето как се връщам към спането в ъгъла под конския чул.

На втория ден от нашето съжителство спазмите на Кемъл стават толкова жестоки, че дори не може да говори. Уолтър го забелязва по обед, когато се връща във влака, за да му донесе малко храна. Кемъл е толкова зле, че Уолтър идва да ме търси в менажерията, но заварва там не само мен, а и Август, така че не мога да се върна във вагона.

Когато наближава полунощ, аз и Уолтър седим един до друг на леглото и чакаме влакът да потегли. В секундата, в която започне да се движи, ставаме и отместваме куфарите от стената.

Уолтър коленичи, пъхва ръце под мишниците на Кемъл и го повдига да седне, а после измъква от джоба си едно шишенце.

Очите на Кемъл се спират върху него и рязко се преместват на лицето на Уолтър. После се наливат със сълзи.

— Какво е това? — питам веднага.

— А ти какво си мислиш, че е, по дяволите? — отвръща Уолтър. — Алкохол. Истински. От безвредния.

Кемъл посяга с треперещи ръце към бутилката. Без да спира да го придържа, Уолтър развива капачката и поднася шишенцето до устните на стареца.

 

 

Минава още една седмица, а Марлена е все така затворена в купето си. Желанието ми да я видя става толкова силно, че започвам да измислям различни начини да надникна през прозореца й, без да ме хванат. За щастие здравият ми разум надделява.

Нощ след нощ лежа на миризливия си конски чул и си спомням последния ни разговор дума по дума, всяка от тях безценна. Отново и отново умът ми се движи по една и съща мъчителна траектория — от изблика на все още изпълнена с неверие радост до убийственото ми сриване. Знам, че Марлена не можеше да направи друго освен да ме прогони, но въпреки това мисълта, че го направи, ме съкрушава, така ме разстройва, че се въртя и се мятам под чула до такава степен, та Уолтър ми казва да престана, защото му преча да заспи.

 

 

Напред-назад. Обикновено оставаме по ден във всеки град, макар че в неделя правим двудневен престой. По време на прехода между Бърлингтън и Киокук Уолтър с помощта на щедра доза уиски успява да изтръгне от Кемъл името и последния адрес на сина му, известен на стареца. При следващите няколко спирания Уолтър се упътва към града веднага след закуска и се връща едва когато наближава време за представлението. Когато стигаме Спрингфилд, вече се е свързал със сина.

Отначало той отрича изобщо да познава Кемъл. Уолтър обаче умее да бъде настоятелен. Ден след ден той отива в града, преговаря с помощта на телеграми и до следващия петък синът се съгласява да се срещнем в Провидънс и оттам да поеме грижата за стареца. Това означава, че трябва да продължим играта на криеница още няколко седмици, но все пак е някакво решение, и то далеч по-добро от възможностите, с които разполагаме в настоящия момент.

 

 

В Тер Хот неочаквано умира Прекрасната Лусинда. След като чичо Ал се съвзема от яростната си, но краткотрайна скръб от загубата, той организира погребение, подходящо за „нашата обична Лусинда“.

Само час след издаването на смъртния акт, Лусинда е положена в аквариума във фургона на хипопотама и пред нея се впрягат двайсет и четири першерона с пера на начелниците.

Чичо Ал се качва на капрата до кочияша, буквално преливащ от скръб. След миг щраква с пръсти, за да даде знак на погребалната процесия да потегли. Лусинда бавно е пренесена през целия град, следвана от всички участници в „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“, които са достойни да бъдат показани пред света и които вървят пеша в знак на почит. Чичо Ал е неутешим, ридае и подсмърча в червената си кърпичка и само от време на време си позволява да хвърли поглед наоколо, за да прецени дали скоростта, с която се движат опечалените, позволява наоколо да се съберат колкото се може повече зяпачи.

Жените вървят непосредствено след фургона на хипопотама, всички облечени в черно и притиснали към очите си елегантни дантелени кърпички. Аз съм далеч по-назад, заобиколен от ридаещи на глас мъже с лъснали от сълзи лица. Чичо Ал е обещал три долара и бутилка канадско уиски на този, който успее да изобрази най-убедителната картина на скръб и повярвайте ми, никога не сте виждали такова жалеене. Виеха дори и кучетата.

Почти хиляда от местните жители ни следват обратно до цирка. Когато чичо Ал се изправя на капрата, всички утихват.

Той сваля шапката си и я притиска към гърдите, изважда кърпичка и избърсва очите си. Впуска се в сърцераздирателна реч и изглежда толкова отчаян, че едва се овладява да не се просне на земята от мъка. Последните му думи са, че ако зависи от него, той би отменил тазвечерното представление от уважение към Лусинда, но за жалост не може, защото не е във властта му. Той е човек на честта, а на смъртното си легло тя сграбчила ръката му и го накарала да й обещае — не, да се закълне, — че няма да позволи нейният неизбежен край да попречи на нормалния ход на представленията и да разочарова хилядите хора, които очаквали да се насладят на цирка.

— Защото въпреки всичко… — и чичо Ал спира, притискайки ръка към сърцето си и дълбоко подсмърква. Погледът му се отправя към небето, докато сълзите започват да се търкалят надолу по лицето му.

Жените и децата в групата от цирка заридават високо. Една жена в предната част на процесията се удря с ръка по челото и се строполява на земята, а двама мъже от двете й страни се втурват да я подхванат.

Чичо Ал успява да се овладее с видимо усилие, макар да не може да спре треперенето на долната си устна. Кимва бавно и продължава:

— Защото, въпреки всичко, нашата любима Лусинда знаеше, че… че шоуто трябва да продължи!

Тази нощ имахме безбройна публика и се наложи да прибегнем до „сламената къща“, наречена така, защото след като се разпродадяха всички обичайни места, работниците разпростираха на пътеката на хиподрума слама, за да има къде да седнат останалите зрители.

Чичо Ал открива шоуто с миг мълчание. Навежда глава, успява да извика в очите си истински сълзи и посвещава представлението на Лусинда, чиято огромна и абсолютна безкористност е единствената причина, която ни дава сили да продължим, изправени пред болката на загубата си. И ще я накараме да се гордее с нас, о, да, толкова огромна бе любовта на всички ни към Лусинда, че въпреки тъгата, която ни е обсебила, ще съумеем да намерим сила в разбитите си сърца, за да уважим последното й желание и да я накараме да се гордее с нас. Никога не сте виждали такива чудеса, дами и господа, номера и артисти, събрани от четирите краища на света, за да ви доставят радост и наслада, акробати и гимнастици, и въжеиграчи от най-висока класа…

 

 

От началото на представлението е изтекъл около четвърт час, когато тя влиза в менажерията. Усещам присъствието й още преди да чуя изненадания шепот, който се понася около мен.

Оставям Бобо на пода в клетката му, обръщам се и ето я, прекрасна в розовите си пайети и украшението с пера на главата си, тя сваля оглавниците на конете си и ги пуска на земята. Само Боаз — черен арабски жребец, за когото се предполага, че е огледален двойник на Сребърна звезда — остава вързан и очевидно недоволен от това.

Облягам се на клетката на Бобо и впивам поглед в нея като омагьосан.

Тези коне, с които съм прекарвал всяка нощ, пътувайки от град на град и които обикновено приличат на обичайните коне, срещащи се на всяка крачка, са претърпели коренна промяна. Сега те пръхтят и цвилят с извити вратове и вдигнати опашки. Подреждат се в две неспирно танцуващи групи, едната бяла, другата черна. Марлена застава срещу тях, стиснала по един дълъг камшик във всяка ръка. Вдига единия и го размахва над главата си, а после излиза заднишком, извеждайки конете от менажерията. Всички те са напълно свободни — не носят никакви хамути, никакви юзди, никакви подпруги, нищо. Те просто я следват, отмятат глави настрани, движат се гордо като същински расови жребци.

Никога не съм виждал нейния номер — онези, които работят зад кулисите, нямат време за такъв лукс, но този път няма сила, която да ме спре. Затварям вратата на Бобо и се провирам през прохода — тунела с брезентови стени без покрив, който съединява менажерията с голямата шатра. Продавачът на билети със запазени места ми хвърля бърз поглед и когато осъзнава, че не съм ченге, се връща отново към работата си.

Джобовете му звънят, натъпкани с пари. Заставам до него и поглеждам през трите кръга в задния край на шатрата.

Чичо Ал обявява номера й и тя пристъпва вътре. Завърта се, издигайки и двата камшика високо във въздуха, изплющява с единия и двете групи коне влизат бързо след нея.

Марлена се понася към централния кръг и те тръгват след нея — танцуващи облаци в черно и бяло.

След като се озовава в центъра на кръга, тя лекичко разсича въздуха с камшиците. Конете започват да обикалят манежа в кръг, пет бели, следвани от пет черни. След две пълни обиколки тя завърта камшика и черните коне ускоряват ход, вече всеки от тях тича до бял кон. Още едно завъртане, и те тръгват в редица — черен, бял, черен, бял, черен, бял.

Движенията й са едва забележими, розовите й пайети проблясват под ярките светлини. Описва малък кръг в центъра на манежа, размахвайки камшиците в комбинация от сигнали.

Конете продължават да обикалят в кръг, белите задминават черните и след това обратно, така че цветовете постоянно се менят.

Тя им извиква и те се спират. Казва им още нещо и те се обръщат и пристъпват напред, така че предните им копита са на ръба на манежа. Започват да вървят странично с опашки, насочени към Марлена и копита, вдигнати на издатината на ръба. Правят цяла една обиколка, преди тя отново да ги спре. Тогава свалят краката си и се обръщат, за да застанат лице в лице с нея. А после тя извиква на Полунощ да излезе напред.

Той е великолепен арабски жребец — черен огън с пет съвършени бели диаманта на челото. Тя му казва нещо, хваща двата камшика в една ръка и му подава другата си длан. Той притиска муцуна към нея. Вратът му е извит, а ноздрите му потръпват.

Марлена прави крачка назад и вдига единия камшик. Останалите коне я наблюдават, танцувайки на място. Тя вдига и другия и леко раздвижва върха му напред-назад. Полунощ се изправя на задните си крака и свива предните пред себе си. Сега тя изкрещява нещо — за първи път повишава глас — и започва да отстъпва заднишком. Конят тръгва след нея: върви на задните си крака, загребвайки с предните във въздуха пред себе си. Тя го задържа изправен и двамата обикалят така целия манеж. После му нарежда отново да стъпи на земята с четири крака. Ново загадъчно завъртане на камшика и Полунощ се покланя, като пада на коляно с един крак и изпъва другия пред себе си. Марлена се привежда в нисък поклон и тълпата полудява. Докато Полунощ все още стои, застинал в поклон, тя вдига двата камшика едновременно и ги размахва. Останалите коне правят пирует, описвайки кръгове около задните си крака.

Още аплодисменти, още приветствия. Марлена протяга ръце във въздуха, обръща се последователно към всяка част от публиката, за да позволи на всички да я обожават. После се извръща към Полунощ и деликатно кацва на приведения му гръб. Той се изправя, надига гръб и я изнася от голямата шатра. Останалите коне ги следват, отново разделени на групи според цвета, и се притискат един към друг в стремежа си да останат по-близо до господарката си.

Сърцето ми се блъска в гърдите така силно, че въпреки рева на тълпата, чувам как кръвта шуми в ушите ми. Изпълнен съм с такава силна любов, та ми се струва, че ще се пръсна.

 

 

Тази нощ, след като уискито е направило Кемъл мъртъв за света, а Уолтър вече хърка на постелката, излизам от стаичката и заставам прав, загледан в гърбовете на животните за представления.

Грижа се за тези животни всеки божи ден. Изривам торта от оборите им, нося им вода и храна и ги тимаря за представлението. Проверявам им зъбите, разресвам им гривите и проверявам краката им за подозрителна топлина. Давам им вкуснотии и ги потупвам по вратовете. Тези коне са се превърнали в такава неразделна част от декора на вагона, каквато е и Куини, но след като съм видял изпълнението на Марлена, никога повече не бих могъл да гледам на тях по същия начин. Те са продължение на самата Марлена, част от нея, която е тук точно сега, с мен.

Пресягам се над преградата на отделението и поставям ръка на една черна задница. Полунощ, който досега е спал, надава изненадано пръхтене и извръща глава. Когато вижда, че съм само аз, отново се обръща настрана. Ушите му се отпускат, очите се затварят и той премества тежестта си така, че един от задните му крака да си почива.

Връщам се в стаята на козите и се уверявам, че Кемъл все още диша. А после лягам върху конския чул и се унасям в сън — сън за Марлена; сън, заради който душата ми несъмнено ще бъде осъдена на вечни мъки в ада.

 

 

Пред масите с храна на другата сутрин Уолтър вдигна ръка и ме смушка в ребрата:

— Я виж това.

— Кое?

Той ми посочва кое.

Август и Марлена седят на нашата маса. Появяват се в готварницата за пръв път след злополуката.

Уолтър ме измерва с поглед.

— Ще се справиш ли?

— Да, разбира се — отвръщам раздразнено.

— Добре. Просто проверявах.

Минаваме покрай вечно бдящия Езра и се отправяме всеки към своята маса.

— Добро утро, Якоб — любезничи Август, докато слагам чинията си на масата и си издърпвам стол.

— Август. Марлена — кимвам последователно на двама им.

Марлена хвърля бърз поглед към мен и отново го забива в чинията си.

— И как се чувстваш в този прекрасен ден? — пита Август и забучва вилицата в бърканите си яйца.

— Добре. А ти?

— Превъзходно — отговаря той.

— А как се чувстваш ти, Марлена?

— Много по-добре, благодаря — отвръща тя.

— Снощи видях номера ти — съобщавам й.

— Така ли?

— Да — разстилам салфетката в скута си. — Беше… дори не знам как да го опиша. Беше удивително. Никога не съм виждал нещо подобно.

— О! — Август повдига вежда. — Никога?

— Не. Никога.

— Наистина ли?

Очите му се вперват в мен, без да примигват.

— Мислех, че точно номерът на Марлена те е вдъхновил да си потърсиш работа в това шоу, Якоб. Нима съм сбъркал?

Сърцето ми подскача. Вдигам нагоре приборите си: вилицата в лявата си ръка, а ножа в дясната — по европейски маниер, както правеше майка ми.

— Излъгах — изтърсвам.

Забучвам вилицата в края на една наденичка и започвам да я режа на парченца, очаквайки отговор.

— Моля? — вдига вежди Август.

— Излъгах. Излъгах! — трясвам с приборите си по масата заедно с парченцето наденица, забодено на вилицата. — Ясно ли е? Никога не бях чувал за „Братя Бензини“, преди да скоча във влака ви. Кой, по дяволите, е чувал за вас? В живота си съм виждал само един цирк — „Братя Ринглинг“. И бяха велики. Велики! Чуваш ли ме?

В палатката се възцарява гробовно мълчание. Оглеждам се ужасен наоколо. Всички ме гледат изумено. Устата на Уолтър е широко отворена. Ушите на Куини са прилепнали към главата й. Някъде в далечината надава рев камила.

Най-после се обръщам към Август. Той също ме гледа. Единият край на мустаците му потръпва. Пъхвам салфетката под ръба на чинията си, чудейки се дали ще се опита да ме докопа през масата.

Очите на Август се разширяват още повече. Стискам пръсти под масата толкова силно, че кокалчетата ми се напрягат. А после Август избухва — избухва в смях. Смее се толкова силно, че лицето му почервенява, той се улавя за корема и напразно се мъчи да си поеме дъх. Киска се и цвили, докато по лицето му потичат сълзи, а устните му започват да треперят от напрежение.

— О, Якоб! — той избърсва бузите си. — О, Якоб. Май съм те подценил. Да, да, определено може да съм те подценил — отново се изкисква и подсмърча, след което попива лице със салфетката си. — О, боже — въздъхва, — о, боже — прочиства гърло и вдига приборите си. Набожда на вилицата си хапка бъркани яйца и отново я поставя върху чинията, защото е завладян от поредния пристъп на смях.

Останалите обядващи се връщат към храната си, но неохотно, както тълпата, която бе гледала, когато аз прогоних онзи мъж от цирка през първия си ден в шоуто. Не мога да не забележа, че когато отново насочват вниманието си към чиниите пред себе си, го правят с някакво ново уважение.

 

 

Смъртта на Лусинда става причина за сериозен недостиг в запаса ни от уроди. Оставя празнина, която трябва да бъде запълнена. Всички големи шоута разполагат с дами дебелани, следователно и ние трябва да имаме такава.

Чичо Ал и Август преравят от кора до кора списанията с обяви и при всяко спиране звънят по телефона и пращат телеграми, с които се опитват да намерят наследница на Лусинда, но всички прочути дами дебелани или са доволни от сегашното си положение, или са запознати прекалено добре с репутацията на чичо Ал. След две седмици и десет прехода, чичо Ал е така отчаян, че се доближава до една от зрителките — жена, която се отличава с пищно телосложение. За жалост обаче се отличава и с друго: оказва се, че това е полицейският началник и така чичо Ал се оказва притежател не на дама дебелана, а на великолепно оцветено пурпурно око, както и на безцеремонно нареждане незабавно да напусне града.

Разполагаме с два часа. Артистите незабавно се настаняват във вагоните си, а внезапно разбудените работници се щурат наоколо като мухи без глави. Чичо Ал е останал без дъх. Морав от ярост, той размахва бастуна си и удря хората с него, ако му се стори, че не се движат достатъчно бързо. Палатките се събарят толкова скоростно, че хората остават омотани вътре и тогава тези, които свиват други палатки, трябва да им се притекат на помощ и да ги извадят, преди да са се задушили под брезентите или — което според чичо Ал е далеч по-лошо — да са използвали джобните си ножчета, за да си пробият дупки, през които да дишат.

След като товарните животни са качени на влака, аз се връщам във вагона с животните за представления. Не ми харесва видът на гражданите, струпани по краищата на парцела — немалко от тях са въоръжени. В стомаха ми се загнездва лошо предчувствие.

Все още не мога да видя Уолтър, затова крача напред-назад пред отворената врата и изучавам терена с поглед. Чернокожите мъже отдавна са се скрили във вагона на Летящия ескадрон и далеч не съм убеден, че тълпата няма да се задоволи вместо тях с едно червенокосо джудже.

Час и петдесет и пет минути след като сме получили заповедта за потегляне, лицето му се появява в рамката на вратата.

— Къде, по дяволите, беше? — крясвам му.

— Това той ли е? — дрезгаво пита Кемъл иззад куфарите.

— Да, той. Хайде, качвай се — махвам на Уолтър да се качи във влака. — Онези там ми изглеждат доста неприятни хора.

Той не помръдва. Целият е зачервен и е останал без дъх.

— Къде е Куини? Виждал ли си някъде Куини?

— Не. Защо?

Той изчезва.

— Уолтър! — скачам и тръгвам след него към вратата. — Уолтър! Накъде, по дяволите, си тръгнал? Вече надуха петминутната свирка!

Той тича покрай влака, навеждайки се, за да може да вижда под колелетата му.

— Хайде, Куини! Тук, момиче! — изправя се, спира пред всеки вагон, крещи в процепите между дъските и млъква с надеждата да чуе отговор. — Куини! Тук, момиче! — Отчаянието в гласа му нараства с всеки вик.

Изпищява свирка — дълго, продължително предупреждение, следвано от съскането и давенето на локомотива.

Гласът на Уолтър преграква от викане.

— Куини! Къде си, по дяволите? Ела тук!

Далеч пред нас последните пътници скачат върху вагоните платформи.

— Уолтър, идвай! — крясвам. — Не се мотай повече! Трябва да се качиш веднага!

Той не ми обръща внимание. Сега е до вагоните платформи и гледа между колелетата.

— Куини! — изкрещява, после спира и изведнъж се изправя. Изглежда объркан, съкрушен. — Куини? — казва, без да се обръща към никого по-специално.

— Ах, по дяволите — изругавам.

— Той връща ли се, или какво? — пита Кемъл.

— Не ми изглежда така.

— Ами иди го вземи тогава! — излайва той.

Влакът се люшва напред и вагоните подскачат, докато локомотивът обтяга отпуснатите им съединители.

Скачам на чакъла и се втурвам напред към вагоните. Уолтър стои с лице към локомотива.

Докосвам го по рамото.

— Уолтър, трябва да тръгваме.

Той се извръща към мен с умоляващ поглед.

— Къде е тя? Не я ли видя някъде?

— Не. Хайде, Уолтър — увещавам го. — Трябва веднага да се качим на влака.

— Не мога — отвръща той и лицето му е странно лишено от всякакъв израз. — Не мога да я оставя. Просто не мога.

Сега влакът пухти и се придвижва напред в облак от пара.

Хвърлям поглед зад себе си. Хората от града, въоръжени с пушки, бейзболни бухалки и прътове прииждат напред като мощна вълна. Отново поглеждам към влака, пресмятам скоростта му, броя наум, молейки се на бога да не съм сбъркал: едно, две, три, четири.

Сграбчвам Уолтър като чувал с брашно и го запращам вътре през отворената врата. Чувам удар и вик, когато той пада на пода. Хуквам край влака и сграбчвам желязната пречка до вратата. Оставям влака да ме завлече три големи стъпки по-нататък и тогава използвам силата на скоростта му, за да се изтегля нагоре и да се хвърля вътре.

Лицето ми се плъзва по пода. Когато осъзнавам, че съм успял и че съм в безопасност, се оглеждам за Уолтър, готов за битка.

Вместо това обаче го виждам да плаче, свит в ъгъла.

 

 

Уолтър е неутешим. Остава в ъгъла, без дори да помръдне, докато аз отмествам настрана куфарите и изваждам иззад тях Кемъл. Успявам сам да обръсна стареца — задача, която обикновено изисква усилията и на трима ни — и после го изтеглям до пространството пред конете.

— Ох, хайде, Уолтър — пъшка Кемъл. Държа го под мишниците, докато задникът му се люлее над това, което Уолтър нарича „кофа за мед“. — Ти направи всичко по силите си — поглежда през рамо към мен. — Хей, я ме смъкни малко по-надолу. Направо се люлея на този вятър.

Разтварям крака още по-широко, опитвам се да спусна Кемъл още малко, без да превивам гърба си. Обикновено това е задача на Уолтър — височината му го прави подходящ за нея.

— Уолтър, трябва ми малко помощ — въздъхвам, когато по гръбнака ми пробягва болезнен спазъм.

— Млъквай — отвръща той.

Кемъл отново поглежда към мен, този път с вдигната вежда.

— Всичко е наред — успокоявам го.

— Не, не е наред! — провиква се Уолтър от ъгъла. — Нищо не е наред! Куини бе всичко, което имах. Всичко, разбираш ли? — викът му се превръща в хлипане. — Всичко, което имах.

Кемъл ми махва с ръка, че е свършил. Премествам се на около метър и го слагам да легне на една страна.

— Хайде, това едва ли е вярно — казва той, докато го почиствам. — Младеж като теб все трябва да има някого. Някъде.

— Ти нищо не знаеш.

— Дори и майка ли нямаш? — настоява Кемъл.

— Не и свястна.

— Не е хубаво да говориш така.

— И защо не, по дяволите? Тя ме продаде на тази дружина, когато бях на четиринайсет — хвърля ни яростен поглед. — И недейте да ме гледате така, сякаш ме съжалявате — изръмжава. — Тя тъй или иначе си беше една дърта гарга. На кого ли му е притрябвала?

— Какво искаш да кажеш, как така те е продала? — пита Кемъл.

— Е, така както ме виждаш, не съм роден точно за фермер, нали? Просто ме остави на мира, по дяволите, става ли? — обръща се с гръб към нас.

Вдигам панталоните на Кемъл, сграбчвам го под мишниците и го замъквам обратно в стаята. Краката му се влачат зад него, а петите му се удрят в пода.

— Ех, приятелю — прошепва той, докато го настанявам на леглото. — И това ако е човек!

— Искаш ли да хапнеш нещо? — питам, опитвайки се да сменя темата.

— Не, не още. Но глътка уиски ще ми дойде добре — тъжно поклаща глава. — Никога не съм чувал, че някоя жена може да бъде толкова коравосърдечна.

— Все още те чувам, нали знаеш? — излайва Уолтър. — Пък и точно ти не си човекът, който може да говори в случая. Кога за последен път си виждал сина си?

Кемъл побледнява.

— А? Не можеш да ми отговориш, нали така? — продължава Уолтър от вътрешността на стаята. — Между това, което си направил ти, и това, което направи майка ми, май няма кой знае колко голяма разлика, нали така?

— Да, има — изкрещява Кемъл. — Има огромна разлика. А ти откъде изобщо знаеш какво съм направил, тъй или иначе?

— Ти спомена за сина си една нощ, когато беше пиян — изричам тихо.

За миг Кемъл само ме гледа. После лицето му се разкривява от болка. Той повдига към челото си вяла, отпусната ръка и се извръща настрани от мен.

— Ау, дявол да го вземе — промърморва тихо. — Ау, дявол да го вземе. Нищо не помня. Дори не подозирах, че знаеш. Трябвало е да ми кажеш.

— Мислех, че си спомняш — отвръщам. — Но и той не ни каза много. Каза само, че си изчезнал.

— Каза само…? — главата на Кемъл рязко се обръща към мен. — Каза само…? Какво означава това, по дяволите? Свързал си се с него, така ли?

Свличам се на пода и отпускам глава на коленете си. Очертава се дълга нощ.

— Какво означава „каза само“? — изкрещява Кемъл. — Зададох ти въпрос!

Въздъхвам.

— Да, наистина се свързахме с него.

— Кога?

— Преди известно време.

Той се взира в мен, тотално изумен.

— Но защо?

— Ще се срещнем в Провидънс. Ще те отведе у дома.

— О, не — Кемъл клати енергично глава. — О, не, никъде няма да ме води.

— Кемъл…

— Откъде, по дяволите, ви е хрумнало да правите подобно нещо? Нямате никакво право?

— Нямахме избор! — виквам, млъквам, затварям очи и се заставям да се успокоя. — Никакъв избор нямахме — повтарям. — Трябваше да предприемем нещо.

— Не мога да се върна! Нямате представа какво се случи. Те не ме искат повече.

Долната му устна започва да трепери и той здраво стисва уста и извръща лице настрани. Миг по-късно раменете му започват да потръпват.

— Ах, дявол да го вземе! — казвам и повишавам глас в посока към отворената врата: — Хей, Уолтър, благодаря! Много ми помогна тази вечер. Наистина го оценявам!

— Върви по дяволите — отвръща той.

Угасявам керосиновата лампа и пропълзявам до конския си чул. Лягам върху бодливата му повърхност, но после отново се надигам и сядам.

— Уолтър! — виквам. — Хей, Уолтър! Ако няма да се връщаш, ще спя на постелката.

Никакъв отговор.

— Чу ли? Казах, че ще спя на постелката.

Изчаквам минута-две и после пропълзявам по пода.

Уолтър и Кемъл прекарват нощта, издавайки звуци, които хората издават, когато се опитват да сдържат сълзите си, а аз я прекарвам, притиснал възглавницата към ушите си, като се опитвам да не ги чувам.

 

 

Събужда ме гласът на Марлена:

— Чук-чук. Може ли да вляза?

Очите ми изведнъж се отварят. Влакът е спрял и по някакъв начин съм проспал това спиране, без дори да трепна. Другата причина за стряскането ми е тази, че сънят, от който ме изтръгна гласът й, бе за самата Марлена, и за миг се питам дали все още не сънувам.

— Ехо? Има ли някой тук?

Подпирам се на лакти и поглеждам към Кемъл. Той лежи на леглото съвсем безпомощен, с облещени от страх очи. Вътрешната врата е останала отворена цяла нощ. Мигновено скачам на крака.

— Ъъъ, един момент — втурвам се да я посрещна, като затварям вратата зад себе си.

Тя вече се качва във вагона.

— О, здравей — поглежда към Уолтър, който все още лежи сгушен в ъгъла. — Всъщност търсех точно теб. Това твоето куче ли е?

Главата на Уолтър рязко се извръща.

— Куини!

Марлена се навежда, но преди да успее да остави кучето на пода, Куини се измъква от ръцете й и тупва долу. За миг драска по дъските, а после се хвърля върху Уолтър и започва да ближе лицето му и да върти опашка така въодушевено, че се прекатурва и пада назад.

— О, Куини! Къде беше, ти, лошо, лошо момиче? Така ме уплаши, лошо, лошо момиче такова! — Уолтър й предлага за близане лицето и главата си, а Куини шава и се върти напред-назад от удоволствие.

— Къде я намери? — обръщам се към Марлена.

— Тичаше успоредно с влака, когато потегляхме снощи — отвръща тя, без да сваля поглед от Уолтър и Куини. — Видях я през прозореца и изпратих Оги да я прибере. Той легна по корем на платформата и успя да я сграбчи.

— Август е направил такова нещо? — питам. — Наистина ли?

— Да. А тя го ухапа заради причиненото неудобство.

Уолтър прегръща кучето с две ръце и заравя лице в козината му.

Марлена ги наблюдава още един миг и после се извръща към вратата.

— Е, май е време да си тръгвам — и понечва да се обърне.

— Марлена — посягам към ръката й.

Тя се спира.

— Благодаря — смотолевям, отдръпвайки ръката си. — Нямаш представа какво означава това за него — всъщност за нас.

Тя ми хвърля съвсем, съвсем кратичък поглед, придружен от едва доловим намек за усмивка — и отново се заглежда над гърбовете на конете.

— Да. Да, мисля, че разбирам.

Докато тя слиза от вагона, усещам как очите ми се навлажняват.

— Е, кой знае — казва Кемъл. — Може би все пак е човешко същество в крайна сметка.

— Кой, Август ли? — отвръща Уолтър, навежда се, хваща дръжката на един куфар и започва да го влачи по пода. В момента привеждаме стаята в дневния й вид, макар че Уолтър прави всичко два пъти по-бавно от обикновено, защото настоява да държи Куини под едната си мишница. — Как ли пък не!

— Можеш да я оставиш, нали знаеш — отбелязвам. — Вратата е затворена.

— Той спаси кучето ти — изтъква Кемъл.

— Нямаше да я спаси, ако знаеше, че е моя. Куини го знае и точно затова го ухапа. Да, да, нали го разбра, миличка? — пита той, приближавайки муцуната й към лицето си, и започва да й говори като на малко дете. — Да, Куини е умно момиче.

— Какво те кара да мислиш, че не е знаел? — питам. — Ето, Марлена знаеше.

— Просто знам. В тялото на тоя чифутин няма и една човешка кост.

— Внимавай какви ги ръси скапаната ти уста! — крясвам.

Уолтър спира, за да ме погледне.

— Какво? Хуй, ти нали не си евреин? Виж, съжалявам, изобщо нямах предвид това. Беше нечестно от моя страна.

— Да, беше нечестно — отвръщам, все още крещейки. — Всичко това е нечестно и на мен започва да ми става лошо от него, по дяволите. Ако си артист, се подиграваш на работниците. Ако си работник, критикуваш поляците. Ако си поляк, нападаш евреите. А ако си джудже — е, ти ми кажи, Уолтър. Само евреите и работниците ли ненавиждаш, или и поляците попадат в тази категория?

Уолтър почервенява и свежда поглед.

— Не ги ненавиждам. Никого не ненавиждам — и след миг добавя: — Добре де, наистина ненавиждам Август. Но само защото е умопобъркан кучи син.

— Тук не мога да ти възразя — изграчва Кемъл.

Премествам поглед от Уолтър към Кемъл и после обратно.

— Не — признавам с въздишка, — не, предполагам, че не можеш.

 

 

В Хамилтън температурата превишава деветдесет градуса, слънцето безжалостно жари, а лимонадата е изчезнала.

Мъжът, който я приготвя, е оставил голямата бъчва без надзор само за няколко минути и сега се втурва към чичо Ал вбесен и уверен, че за изчезването й са отговорни работниците.

Чичо Ал ги привиква всички до един и те започват да прииждат иззад палатката обор и менажерията, сънливи и със стръкове слама в косите. Наблюдавам ги от известно разстояние, но не мога да не си помисля, че от всички тях се излъчва невинност.

Чичо Ал обаче явно не смята така. Той крачи напред-назад и надава рев, достоен за Чингис хан по времето на прегледа на войската му. Крещи в лицата им, изчислява цената — и като съставки, и като нереализирани продажби — на откраднатата лимонада и им казва, че ако се повтори, следващия път ще ги лиши до един от заплата. Удря неколцина по главата и най-после ги освобождава. Те се завръщат по местата си за почивка, като разтриват главите си и се измерват един друг с подозрителни погледи.

До отварянето на портала остават само десет минути, така че продавачът на лимонада набързо забърква друга смес, като използва водата от поилките на животните. Изваждат от нея зрънцата овес, сеното и космите, като я прецеждат през чифт чорапи, взети от един клоун; по времето, когато хвърлят вътре „пулпа“ — парченца восък, подобни на лимон и изработени така, че да създадат впечатлението за действително присъствие поне на малко плод в напитката — цяла тумба селяндури вече се приближава до главната алея. Не знам дали чорапите са били чисти, но забелязвам, че хората от шоуто този ден се въздържаха да пият лимонада.

После в Дейтън лимонадата отново изчезва. Още веднъж нова смес се забърква с вода от поилките и се излага на щанда мигове преди селяндурите да пристигнат.

Този път, когато чичо Ал призовава всичките си обичайни заподозрени, вместо да им задържи заплатите — безполезна заплаха, защото тъй или иначе не са получавали нищо повече от осем седмици, той ги принуждава да извадят тайните джобове около врата си и всеки да му отброи по петдесет цента. Притежателите на тайни джобове добиват много мрачен вид.

Крадецът на лимонада е ударил работниците там, където най-много боли и те са готови за ответни действия. Когато стигаме в Кълъмбъс, неколцина от тях се скриват недалеч от бъчвата и започват да чакат.

 

 

Малко преди представлението Август ме призовава в палатката на Марлена, за да разгледам някаква обява за бял кон, който изпълнява номера без ездач. На Марлена й трябва още един, защото дванайсет коня са по-впечатляващи от десет, а всичко тук се върти около зрелището. Освен това тя смята, че Боаз тъгува, задето е оставен сам в менажерията, докато другите играят на манежа, така поне казва Август. Аз обаче подозирам, че след избухването ми в готварницата, той отново е решил да ме удостои с благоразположението си. Или е това, или Август е решил да държи приятелите си близо, а враговете — до себе си.

Седя на един сгъваем стол с „Билборд“ в скута си и бутилка сарсапарила в ръката си. Марлена е до огледалото и оправя костюма си, а аз се опитвам да не гледам към нея. Единственият път, когато погледите ни се срещат в огледалото, аз затаявам дъх, тя се изчервява и двамата бързо отклоняваме очи.

Август не забелязва нищо; той закопчава жилетката си и бъбри дружелюбно, когато чичо Ал нахлува през процепа, който служи за врата.

Марлена се обръща вбесена.

— Хей, не са ли те учили да чукаш, преди да нахлуеш по този начин в палатката на една дама?

Чичо Ал не й обръща и капка внимание. Той се отправя с широки крачки право към Август и забучва пръст в гърдите му.

— Бил е твоят проклет слон! — крясва той.

Август поглежда надолу към забития в гърдите му пръст, остава неподвижен за няколко мига и после изискано го улавя между палеца и показалеца си. Отмества ръката на чичо Ал от себе си и изважда от джоба си кърпичка, за да избърше от лицето си пръските слюнка.

— Моля? — пита той, когато привършва операцията.

— Бил е твоят проклет крадлив слон! — крещи чичо Ал и отново облива Август със слюнка. — Тя изважда пръта си от земята, взема го със себе си, изгълтва проклетата лимонада, а после се връща и забива пръта в земята!

Марлена се плесва с длан през устата, но не достатъчно бързо.

Чичо Ал се извръща към нея, побеснял от гняв.

— Мислиш, че е смешно, така ли? Мислиш, че е смешно?

Кръвта се отдръпва от лицето й.

Надигам се от стола си и пристъпвам напред.

— Е, трябва да признаеш, че в ситуацията има определен…

Чичо Ал се обръща, поставя и двете си ръце на гърдите ми и ме блъсва с такава сила, че падам назад и се стоварвам върху един куфар.

Той се завърта, за да се изправи лице в лице с Август.

— Тоя шибан слон ми струва цяло състояние! Заради него не можах да платя на хората и трябваше да се погрижа за бизнеса, а и се набутах в беля с ужасния началник на гарата! И за какво? Този проклет звяр не може да изпълни нито един номер, а на всичко отгоре краде шибаната лимонада!

— Ал! — рязко казва Август. — Внимавай как говориш. Бих желал да си припомниш, че се намираш в присъствието на дама.

Главата на чичо Ал се завърта. Той поглежда Марлена без капчица разкаяние и отново се извръща към Август.

— Уди ще изчисли на колко възлизат загубите — заявява. — А после ще ти ги удържа от заплатата.

— Нали вече ги взе от заплатите на работниците — тихо се обажда Марлена. — Смяташ ли да им върнеш парите?

Чичо Ал я гледа с изражение, което не ми харесва — не ми харесва дотолкова, че пристъпвам напред и заставам между двамата. Той премества поглед към мен и челюстта му се стяга от гняв. После се обръща и ядно напуска купето.

— Каква мижитурка — процежда Марлена и се връща пред тоалетката си. — Можех да се обличам.

Август е съвършено неподвижен. После посяга към цилиндъра си и към слонския остен.

Марлена вижда жеста му в огледалото.

— Къде отиваш? — пита бързо. — Август, какво правиш?

Той се устремява към вратата.

Тя го сграбчва за ръката.

— Оги! Къде отиваш?

— Аз няма да съм единственият, който ще плати за лимонадата — изсъсква той, като маха ръцете й от себе си.

— Август, не! — отново го хваща за лакътя и този път влага цялата си тежест в хватката в отчаян опит да го спре да излезе от палатката. — Август, чакай! За бога! Тя не е разбирала какво върши. Следващия път ще я завържем по-сигурно…

С един тласък Август се освобождава от ръцете й; Марлена полита и пада на пода. Той я поглежда с отвращение, след което слага шапката на главата си и се обръща с гръб към нея.

— Август! — изпищява тя. — Спри!

Той бутва брезента на входа и изчезва. Марлена седи зашеметена на мястото, където е паднала. Поглеждам от нея към изхода и после пак към нея.

— Ще го настигна — виквам.

— Не! Чакай!

Замръзвам на мястото си.

— Няма да има полза — изрича тя с тих, безизразен глас. — Не можеш да го спреш.

— Но мога да опитам, по дяволите. Последния път не направих нищо и през целия си живот няма да си простя за това.

— Ти не разбираш! Само ще влошиш нещата още повече! Якоб, моля те! Ти не разбираш!

Обръщам се, за да застана очи в очи с нея.

— Не, не разбирам! Вече нищо не мога да разбера. Нито едно скапано нещо. Имаш ли нещо против да ме осветлиш?

Очите й се разтварят широко, а устните й се закръглят в беззвучно „о“. После тя заравя лице в ръцете си и избухва в плач.

Гледам я, обхванат от ужас. После коленича и я вземам в прегръдките си.

— О, Марлена, Марлена…

— Якоб — прошепва тя в ризата ми и се вкопчва в мен с такава сила, като че ли аз съм единственото, което я предпазва да не потъне в някой страшен водовъртеж.