Сара Груън
Вода за слонове (16)

13.

Примигвам бързо, опитвам се да си спомня къде съм. Костеливата сестра с конската физиономия току-що е изпуснала поднос с храна в другия край на трапезарията и шумът ме е събудил. Не съм усетил как съм задрямал, но напоследък това се случва все по-често. Сякаш се прехвърлям от едно място на друго през времето и пространството. Или най-после съм започнал да оглупявам, или това е начинът, по който съзнанието ми се справя с липсата на каквото и да било предизвикателство към ума ми в днешни дни.

Сестрата се навежда и събира разпиляната храна. Не я харесвам, тя е онази сестра, която постоянно се опитва да ме спре да не ходя сам. Мисля, че просто прекалено й играя по нервите; дори и доктор Рашид признава, че ходенето е полезно, стига да не се преуморявам или да не се заклещя някъде, без да мога да помръдна.

Паркиран съм в коридора точно пред вратата си, но докато дойде семейството ми, остават няколко часа и си мисля, че би ми харесало да погледам през прозореца.

Бих могъл просто да повикам сестрата. Но какво му е веселото на това?

Премествам задника си до ръба на количката и посягам към проходилката си.

Едно, две, три…

Бледото й лице внезапно изниква точно пред мен.

— Мога ли да ви помогна, господин Янковски?

Хе! Почти бях решил, че ще е прекалено лесно.

— Само ще погледам малко през прозореца — преструвам се на изненадан.

— Защо просто не седнете изправен и не ме оставите аз да ви заведа? — пита тя, като поставя и двете си ръце твърдо на облегалките на стола ми.

— О, добре тогава. Да, това е много мило от ваша страна — отвръщам, отпускам се назад в количката си, повдигам крака върху подложката и полагам ръце в скута си.

Сестрата изглежда озадачена. Мили боже, ама захапката й била наистина страшно неправилна. Тя се изправя и зачаква, предполагам да види дали няма да се опитам да хукна нанякъде. Любезно й се усмихвам и приковавам поглед към прозореца в края на коридора. Най-после тя минава зад мен и улавя дръжките на количката ми.

— Е, трябва да призная, господин Янковски, че съм малко изненадана. Обикновено сте доста… ъъъ… доста настойчив по отношение на ходенето.

— О, можех и сам да стигна дотам. Позволявам ви да ме бутате само защото до прозореца няма никакви столове. Защо няма, между другото?

— Защото отвън няма нищо за гледане, господин Янковски.

— Има цирк.

— Е, да, тази седмица може би има. Обикновено обаче навън е само паркингът.

— Ами ако искам да гледам паркинга?

— Тогава ще го направите, господин Янковски — отвръща тя, докато бута количката към прозореца.

Челото ми се набръчква. Очаквах да започне да спори с мен, но тя не го прави. Защо не го прави? О, разбира се, сещам се защо: защото си мисли, че съм един побъркан старец. В никакъв случай не бива да огорчаваме обитателите, о, не. И особено онзи старец Янковски. Като нищо ще те замери с желе, прекарало шарка, и после ще каже, че е било случайно.

Тя започва да се отдалечава.

— Хей! — виквам след нея. — Проходилката ми я няма!

— Просто ме повикайте, когато сте готов — отвръща тя, — и ще дойда да ви взема.

— Не, искам си проходилката! Тя винаги е с мен. Дайте ми проходилката!

— Господин Янковски… — подема момичето, скръства ръце на гърдите си и въздиша дълбоко.

Розмари се появява от една странична стая като ангел на спасението.

— Проблем ли има? — пита тя, местейки поглед от мен към момичето с конското лице и обратно.

— Искам си проходилката, а тя не ми я дава — обяснявам.

— Не казах, че няма да ви я дам. Казах само, че…

Розмари вдига ръка, за да спре по-нататъшните обяснения.

— Господин Янковски предпочита проходилката винаги да му е под ръка. Винаги я взема със себе си. Щом е помолил да му я дадете, моля, докарайте му я.

— Но…

— Без но. Докарайте му проходилката.

По конската физиономия на момичето пробягва ярост, заменена почти веднага от изпълнена с враждебност капитулация. Тя хвърля свиреп поглед в моята посока и се връща да ми докара проходилката. Демонстративно я бута пред себе си, докато фучи по коридора. Когато стига до мен, я блъсва пред количката. Което можеше да изглежда далеч по-внушително, ако колелата й не бяха гумирани, така че звукът, който се чу, не наподобяваше толкова трясък, колкото скърцане.

Подсмихвам се, не мога да се спра.

Тя стои там с ръце на кръста и ме гледа. Без съмнение очаква да й благодаря за услугата. Аз обаче бавно извръщам глава настрани, вирнал брадичка като някой египетски фараон, и приковавам поглед в червените и бели ивици на шатрата за представления.

Самият им вид ме дразни: по мое време единствените ивици бяха тези на щандовете със закуски и сладки. Шатрата за представления бе чисто бяла или поне бе бяла в началото на сезона. Към края му нерядко биваше изцапана с кал и трева, но поне нямаше ивици. Никога. И това не е единствената разлика между този цирк и цирковете от моята младост. Този тук дори няма централна алея, просто голяма шатра с будка за билети на вратата и щандове за закуски и сувенири до нея. Изглежда, все още продават същите неща като едно време — пуканки, бонбони и балони, но децата държат светещи мечове и други присветващи играчки, които не мога да различа от това разстояние. Обзалагам се, че родителите им са се изръсили безбожно за тях. Някои неща така и не се променят. Селяндурите са си все същите, а артистите все още не могат да бъдат сбъркани с работниците.

— Господин Янковски?

Розмари се е навела над мен и се мъчи да улови погледа ми.

— Да?

— Готов ли сте за обяд, господин Янковски?

— Не може да е станало време за обяд. Та аз току-що дойдох.

Тя си поглежда часовника — истински часовник, със стрелки. Слава богу, че отмина модата на онези дигитални часовници. Кога хората най-после ще проумеят, че само защото можеш да правиш нещо, все още не означава, че трябва?

— Часът е дванайсет без три минути — обявява тя.

— О! Добре тогава. Впрочем какъв ден сме днес?

— Неделя е, господин Янковски. Денят, в който близките ви идват на посещение.

— Това го знам. Питах какво има за обяд днес.

— Убедена съм, че няма да е нещо, което да ви хареса.

Вдигам глава, готов да се ядосам.

— О, хайде сега, господин Янковски — тя избухва в смях. — Само се пошегувах.

— Знам — отвръщам. — И какво, искате да ми кажете, че не притежавам чувство за хумор ли?

Но каквото и да казвам, съм раздразнен, защото може би наистина не притежавам такова чувство. Вече не знам. Така съм свикнал да ме гълчат и надзирават, укротяват и усмиряват, че вече не съм сигурен как трябва да реагирам, когато се отнасят с мен като с човешко същество.

Розмари се опитва да избута количката ми до моята обичайна маса, но аз категорично не съм съгласен, не и с дъртия гадняр Макгинти, разположен там. Отново носи клоунската си шапка (сигурно е помолил сестрите да му я сложат отново още щом се е събудил тази сутрин, проклетият глупак, а може и да е спал с нея), а онези балони са все още привързани към стола му. Вече започват да издишат и да се реят над люшкащите се въженца.

Когато Розмари обръща количката ми към него, аз изръмжавам:

— О, не, няма да стане. Там! Ето там! — посочвам към една празна маса в ъгъла. Тя е най-отдалечена от обичайното ми място и се надявам, че няма да мога да чувам нищо от ставащото там.

— О, хайде, господин Янковски — въздъхва Розмари, спира количката и я заобикаля, за да си говорим лице в лице. — Не може до безкрай да продължавате така.

— И защо не? „До безкрай“ за мен може да се окаже следващата седмица.

Тя слага ръце на хълбоците си.

— Изобщо спомняте ли си защо сте му така сърдит?

— Да, помня. Защото лъже.

— Пак ли говорите за слоновете?

Присвивам устни вместо отговор.

— Знаете ли, той не вижда нещата по този начин.

— Това е направо смешно. Човек или лъже, или не.

— Той е възрастен — подхвърля тя.

— По-млад е от мен с десет години — отбелязвам и възмутено се изправям на количката си.

— О, господин Янковски — Розмари въздъхва и поглежда към тавана, като че ли моли бог да й помогне, а после се привежда пред количката ми и поставя ръка върху моята. — Мислех, че се разбираме.

Намръщвам се. Тази реплика не е част от обичайния репертоар на двойката сестра/Якоб.

— Господин Макгинти може и да греши в подробностите, но не лъже — убеждава ме тя. — Той наистина вярва, че е носил вода за слоновете. Наистина.

Нищо не отговарям.

— Понякога, когато човек започне да остарява — говоря най-общо, защото всеки остарява по различен начин, — нещата, които си мисли и които желае, започват да му се струват истински. И тогава той започва да вярва, че са истина и преди да се усети, те се превръщат в част от миналото му, а ако някой го предизвика и му каже, че те не са верни, се обижда. Защото дори не си спомня как е започнало всичко. Знае само, че са го нарекли лъжец. Така че дори да сте прав за техническите подробности, не можете ли да разберете защо господин Макгинти е огорчен?

Намръщвам се, свел поглед надолу към скута си.

— Господин Янковски? — продължава Розмари с кротък глас. — Нека да ви заведа до масата, на която седят приятелките ви. Хайде, съгласете се. Направете го заради мен.

Е, и това ако не е ирония. За пръв път от години жена ме моли да направя нещо за нея, а аз не мога да се примиря със самата мисъл за това.

— Господин Янковски?

Поглеждам към нея. Гладкото й лице е на половин метър от моето и тя ме гледа право в очите в очакване на отговор.

— О, добре де. Само не очаквайте да разговарям с някого — съгласявам се, махвайки отвратено с ръка.

И наистина не продумвам. Седя и слушам как дъртият лъжец Макгинти говори за чудесата на цирка и спомените си от детството и гледам как дамите с боядисани в синьо коси са го заобиколили и попиват всяка дума, а очите им се замъгляват от възхищение. И всичко това ме кара да беснея от ярост.

Точно когато отварям уста да проговоря, мярвам лицето на Розмари. Тя се намира в противоположния край на стаята, приведена над някаква старица, и затъква лигавника под яката й. Погледът й обаче не се отделя от мен.

Отново затварям уста. Надявам се да оцени колко се старая.

Наистина го оценява. Когато идва да ме изведе, след като бежовият на цвят пудинг със заливка от нещо, което прилича на олио и което може да се яде, е сервиран, престоял известно време на масата и изнесен, тя се навежда към мен и прошепва:

— Знаех, че ще успеете, господин Янковски. Просто знаех.

— Да, добре. Но не беше лесно.

— И все пак беше по-добре, отколкото да седите на онази маса съвсем сам, не съм ли права?

— Може би.

Тя отново завърта очи към тавана.

— Добре. Да — повтарям намусено. — Предполагам, че е било по-добро от това да седя сам на масата.