Сара Груън
Вода за слонове (23)

20.

Когато се събуждам, Марлена е изчезнала. Незабавно започвам да я търся и я виждам да излиза от вагона на чичо Ал, придружена от Ърл. Той я съпровожда до вагон номер 48 и принуждава Август да излезе, докато тя е вътре.

Със задоволство установявам, че Август изглежда по същия начин като мен, тоест като размазан изгнил домат. Когато Марлена се качва във вагона, той извиква името й и се опитва да тръгне след нея, но Ърл му препречва пътя. Август е възбуден и отчаян, мести се от прозорец на прозорец, надига се на пръсти, ридае и целият вони на разкаяние.

Това никога вече няма да се повтори. Той я обича повече от живота си и тя не може да не го знае. Не разбира какво му е станало. Готов е на всичко — всичко! — за да се реваншира в очите й. Тя е богиня, кралица, а той е просто една нещастна купчинка от съжаление. Не може ли тя да разбере колко съжалява? Нарочно ли се опитва да го измъчва? Няма ли сърце?

Когато слиза от вагона с куфар в ръка, Марлена минава край него, без дори да го погледне. Носи сламена шапка с широка периферия, нагласена така, че да прикрива почернялото й око.

— Марлена! — провиква се той, посягайки към нея, и я сграбчва за ръката.

— Пусни я — отсича Ърл.

— Моля те. Умолявам те — Август пада на колене в прахта. Ръцете му се плъзгат надолу по нейната, докато накрая улавят лявата й длан. Той я поднася към лицето си, облива я със сълзи и целувки, а тя е вперила поглед право пред себе си с каменно изражение.

— Марлена. Скъпа. Погледни ме. Стоя на колене пред теб. Какво повече бих могъл да направя? Скъпа моя, любима, моля те, ела вътре с мен. Ще поговорим за това. Ще оправим нещата — започва да рови в джоба си; изважда пръстен, който се опитва да пъхне на средния й пръст. Тя издърпва ръката си и продължава да върви.

— Марлена! Марлена! — започва да крещи и дори оцелелите части от лицето му загубват всякакъв цвят. Косата му пада безредно на челото. — Не можеш да го направиш! Това не е краят! Чуваш ли ме? Ти си моя жена, Марлена! Докато смъртта ни раздели, помниш ли? — изправя се на крака и стисва юмруци. — Докато смъртта ни раздели! — изкрещява.

Без да спира, Марлена ми подава куфара си. Обръщам се и тръгвам след нея, взирайки се в тънкия й кръст, докато тя прекосява кафявата трева. Едва когато достига края на терена, забавя ход достатъчно, за да мога да тръгна успоредно с нея.

 

 

— Мога ли да ви помогна? — пита хотелският администратор и поглежда към звънчето над вратата, оповестило идването ни. Първоначалното му изражение на загрижена любезност бързо се измества от тревога, а после и от отвращение — същата промяна, която виждахме по лицата на всеки случайно срещнат минувач по пътя за насам. От една от пейките до входната врата мъж и жена на средна възраст ни зяпат най-безочливо.

А ние наистина сме забележителна двойка. Кожата около окото на Марлена се е обагрила в забележителен син оттенък, но лицето й поне не е загубило формата си, за разлика от моето, което представлява разбито кървящо парче месо — от раните по него все още се процежда кръв.

— Трябва ми стая — обажда се Марлена.

Администраторът я поглежда с отвращение.

— Нямаме — отсича, избутва очилата си по-нагоре на носа с един пръст и се връща към счетоводната си книга.

Оставям куфара на земята и заставам до Марлена.

— На табелата ви пише, че имате свободни стаи.

Устните му се свиват в арогантна черта.

— Значи греши.

Марлена докосва лакътя ми.

— Хайде, Якоб.

— Не, няма „хайде“ — заявявам и се обръщам към администратора: — На дамата й трябва стая, а вие имате свободни.

Той отправя подозрителен поглед към лявата й ръка и вдига вежда.

— Не даваме стаи на неженени двойки.

— Не е за нас. Само за нея.

— Аха — клати многозначително глава.

— По-добре внимавай как се държиш, приятел — предупреждавам го. — Не ми харесва намекът ти.

— Нищо не намеквам — отвръща той.

— Якоб, моля те — обажда се Марлена повторно. — Нека просто отидем някъде другаде.

За последен път хвърлям на администратора свиреп поглед, за да го накарам да разбере какво щеше да му се случи, ако я нямаше Марлена, и после вдигам куфара й. Тя се отправя към вратата.

— О, но аз знам коя сте! — възкликва женската половина от двойката на пейката. — Вие сте момичето от плаката! Да, да, сигурна съм! — извръща се към мъжа, седнал до нея. — Норбърт, това е момичето от плаката! Нали така? Госпожице, нали вие сте цирковата звезда?

Марлена отваря вратата, оправя периферията на шапката си и излиза. Тръгвам след нея.

— Чакайте — провиква се администраторът, — мисля, че може и да имаме…

Затръшвам вратата зад себе си.

 

 

В хотела, разположен три номера по-надолу по улицата, нямат подобни колебания, макар администраторът да ми е почти толкова неприятен, колкото и другият. Той просто умира да разбере какво се е случило. Очите му ни оглеждат изучаващо, светнали, любопитни, нахални. Ако единствената щета по нас двамата беше почернялото око на Марлена, е, знам какво щеше да си помисли, но тъй като аз съм много по-зле, историята се превръща в далеч по-голяма загадка.

— Стая 2Б — обявява той и провесва един ключ пред себе си, все още без да може да откъсне захласнатия си поглед от гледката, която представляваме. — Нагоре по стълбите и после надясно. В края на коридора.

Запътвам се нагоре след Марлена, наблюдавайки добре оформените й прасци, докато тя се изкачва по стълбите.

За миг се засуетява с ключа, после отстъпва настрани и го оставя в ключалката.

— Не мога да го завъртя. Искаш ли ти да опиташ?

Завъртам го в дупката. След няколко секунди ключалката поддава. Отварям вратата и отстъпвам, за да й направя път. Тя захвърля шапката си на леглото и отива до отворения прозорец. Полъх на вятъра раздвижва пердето, първо го издува навътре в стаята, а после го засмуква обратно към рамката.

Стаята е обзаведена просто, но с всичко необходимо. Тапетите и пердетата са на цветя, а леглото е покрито с кадифена покривка. Вратата на банята е отворена и се вижда, че помещението е голямо, а ваната има крачета.

Поставям куфара на пода и оставам да стърча неловко в стаята. Марлена е обърната с гръб към мен. На врата й зее рана — там, където закопчалката на колието се е забивала в кожата й.

— Имаш ли нужда от още нещо? — питам, като си играя нервно с шапката си.

— Не, благодаря — отвръща тя.

Наблюдавам я още известно време. Искам да прекося стаята и да я взема в обятията си, но не го правя. Вместо това излизам, като тихо затварям вратата след себе си.

 

 

Понеже не мога да измисля какво друго да направя, се отправям към менажерията и се захващам с обичайните си дейности — режа, бъркам и отмервам храна, преглеждам абсцеса на зъба на един як и улавям Бобо за ръцете, развеждайки го със себе си, докато проверявам останалите животни.

Вече съм стигнал до изриването на торта, когато зад гърба ми се появява Диамантения Джо.

— Чичо Ал иска да те види.

За миг го гледам, а после оставям лопатата върху сламата.

Чичо Ал ме очаква във вагон-ресторанта, седнал зад чиния с пържола и картофи. В ръката си държи пура и изпуска кръгчета от дим. Антуражът му е застанал зад него, всички с много сериозни лица. Свалям шапката от главата си.

— Искал си да ме видиш.

— А, Якоб — казва той и се навежда напред. — Радвам се да те видя. Уреди ли проблема с Марлена?

— Вече е настанена в хотел, ако това имаш предвид.

— Да, и за това питах.

— Тогава не съм убеден, че знам какво имаш предвид.

За миг той не казва нищо. После оставя пурата си и сплита ръце, оформяйки шпиц с пръстите си.

— Много е просто. Не мога да си позволя да загубя нито един от тях.

— Доколкото знам, тя не възнамерява да напуска шоуто.

— Нито пък той. Само си представи какво ще стане, ако те и двамата останат тук, но не се съберат отново. Август просто не е на себе си от мъка.

— Нали не предлагаш да се върне при него!

Той се усмихва и накланя глава на една страна.

— Той я е ударил, Ал. Ударил я е.

Чичо Ал потрива брадичката си и се замисля, преди да ми отговори.

— Е, да. Трябва да кажа, че това не ме интересува особено — махва към мястото срещу себе си. — Седни.

Приближавам се и сядам на крайчеца на стола. Чичо Ал накланя глава настрани, изучавайки лицето ми.

— Има ли нещо вярно в това?

— В кое?

Той започва да барабани с пръсти по масата и присвива устни.

— Ти и Марлена наистина ли сте… хмм, как да го кажа…

— Не.

— Ммм — той е все тъй замислен. — Добре. И аз не мислех, че сте, но е добре да го чуя и от теб. В такъв случай ще можеш да ми помогнеш.

— Какво? — питам.

— Аз ще убедя него, а ти нея.

— Как ли пък не.

— Да, разбирам, че в момента си поставен между чука и наковалнята, нали си приятел и с двамата.

— Не съм му никакъв приятел.

Той въздъхва и на лицето му се изписва преувеличен израз на огромно търпение.

— Трябва да разбереш Август. Той го прави само от време на време. Не е виновен — привежда се напред и приковава поглед в лицето ми. — Мили боже. Май ще е по-добре да потърсим някой лекар да те види.

— Не ми трябва лекар. И разбира се, че е виновен.

Той се взира в мен и отново се обляга назад в стола си.

— Той е болен, Якоб.

Не казвам нищо.

— Има парагоидна шизфония.

— Какво има?!…

— Парагоидна шизфония — повтаря чичо Ал.

— Искаш да кажеш параноидна шизофрения?

— Да. Както и да е. Важното обаче е, че Август е съвсем умопобъркан. Разбира се, той е също така и гениален, затова се налага да се справяме с другото. И разбира се, на Марлена й е най-трудно, затова трябва да я подкрепяме.

Поклащам глава, зашеметен.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Не мога да загубя нито един от двамата. А ако те не се съберат отново, никой няма да може да озапти Август.

— Той я е ударил — повтарям.

— Да, знам, и това е много тъжно. Но той е неин съпруг, нали така?

Поставям шапката на главата си и се надигам.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Връщам се на работа — отвръщам. — Отказвам да седя тук и да те слушам как разправяш, че няма нищо лошо Август да я бие, защото му била жена. Или че грешката не е негова, защото е луд. Ако наистина е луд, това е още една причина, поради която тя трябва да стои настрана.

— Ако искаш да имаш работа, на която да се върнеш, сега ще седнеш на мястото си.

— Знаеш ли какво? Пет пари не давам за работата ти — запътвам се към вратата. — Довиждане. Ще ми се да можех да кажа, че съм щастлив да те познавам.

— А какво ще кажеш за малкия си приятел?

Застивам на мястото си с ръка на дръжката.

— Малкото лайно с кучето — обяснява Ал замислено. — И другия, как му беше името? — щраква с пръсти, като се мъчи да си припомни.

Бавно се обръщам назад. Вече знам какво ще чуя.

— Знаеш за кого говоря. Безполезния сакат, който от седмици ми подяжда храната и заема място във влака ми, без да върши абсолютно нищо. Та какво ще кажеш за него?

Гледам го безмълвно. Усещам как лицето ми пламва от омраза.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да държиш във влака ми пътник без билет, без аз да разбера? Без да разбере той? — лицето му е сурово, а очите му блестят.

Изведнъж изражението му омеква и на устните му се изписва сърдечна усмивка. Той разтваря ръце в умолителен жест.

— Знаеш ли, ти май не ме разбра правилно. Хората, които работят в това шоу са моето семейство. И съм дълбоко привързан към всеки един от тях. Но това, което аз разбирам, а ти очевидно все още не, е, че понякога човек трябва да направи жертва за благото на всички оставали. А това, от което семейството ни има нужда, е Август и Марлена да уредят проблемите си. Разбираме ли се?

Взирам се в светналите му очи и си мисля с какво удоволствие бих забил между тях една брадва.

— Да, сър — отвръщам най-после, — мисля, че се разбираме.

 

 

Роузи стои с един крак, подпрян на ведрото, докато пиля ноктите й. Има по пет на всеки крак, като хората. Обработвам един от предните й крака, когато осъзнавам, че цялата дейност в менажерията е замряла. Работниците са застинали по местата си и се взират във входа с разширени очи.

Поглеждам натам. Август се приближава и спира точно пред мен! Косата му е паднала върху челото и той я отмята с подутата си ръка. Долната му устна е синьовиолетова и разцепена като печена наденица. Носът му е сплескан и от едната страна е покрит с коричка засъхнала кръв. В ръката си държи запалена цигара.

— Боже господи — той се опитва да се усмихне, но сцепената устна не му го позволява. Вдъхва дълбоко от цигарата. — Трудно е да се каже кой от двама ни е по-зле, а, момчето ми?

— Какво искаш? — питам, като се привеждам и започвам да изпилявам ръба на един от огромните нокти на Роузи.

— Нали вече не си вкиснат?

Не му давам никакъв отговор.

За миг той не казва нищо, само ме наблюдава как работя.

— Виж, знам, че не бях на себе си. Понякога въображението ми се развихря прекалено бурно.

— О, това значи е станало?

— Слушай — започва той, издухвайки дима, — надявах се, че можем да оставим случилото се зад гърба си. И тъй, какво ще кажеш, момчето ми. Приятели ли сме пак? — и ми протяга ръка.

Изправям се и прибирам ръце отстрани до тялото си.

— Ти си я ударил, Август.

Останалите мъже ме зяпат, загубили дар слово. Август е слисан. Устните му се раздвижват, той прибира ръката си и пъха в нея запалената цигара. Ръцете му са разранени, с изпочупени нокти.

— Да, знам.

Отстъпвам и разглеждам ноктите на Роузи.

— Potoz noge. Potoz noge, Роузи.

Тя повдига огромния си крак и го поставя обратно на земята. Ритвам преобърнатото ведро към другия й преден крак.

— Noge! Noge! — Роузи премества тежестта си и поставя крака си върху средата на ведрото. — Teraz do przodu^[1] — избутвам с пръсти задната част на крака й, докато ноктите й увисват над ръба. — Добро момиче — хваля я и я потупвам по рамото. Тя вдига хобот и разтваря уста в усмивка. Бръквам вътре и погалвам езика й.

— Знаеш ли къде е отишла? — пита Август.

Навеждам се и започвам да разглеждам ноктите на Роузи, плъзгайки пръсти по вътрешната част на крака й.

— Трябва да я видя — продължава Август.

Захващам се с пиленето и във въздуха се понася облак от стрити частици от нокти.

— Добре, както искаш — изрича той с писклив глас. — Но тя е моя жена и ще я намеря. Дори да трябва да обикалям от хотел на хотел, ще я намеря.

Поглеждам към него точно когато той захвърля цигарата. Тя описва дъга във въздуха и кацва в отворената уста на Роузи, като изсъсква при допира с езика й. Роузи надава рев, изпаднала в паника, мята глава напред-назад и бърка с хобот в устата си.

Август излиза от менажерията. Отново се обръщам към Роузи. Тя се взира в мен и на лицето й е изписана безмерна тъга. Кехлибарените й очи са пълни със сълзи.

 

 

Трябваше да се досетя, че Август наистина ще тръгне да обикаля от хотел на хотел. Но тогава не мислех нищо и ето че Марлена се намира във втория най-близък до цирка хотел. И да иска, не би могла да си намери по-лесно за откриване скривалище.

Знам, че ме наблюдават, затова внимавам и чакам удобен момент. При първата възможност, която ми се открива, се измъквам и се втурвам към хотела. Прекарвам около минута, чакайки зад ъгъла, за да съм сигурен, че не са ме проследили. След като дишането ми се успокоява, си снемам шапката, избърсвам потта от челото си и влизам в сградата.

Администраторът вдига поглед към мен. Не е онзи, който я регистрира по-рано. Очите му са замъглени.

— Какво искате пък вие? — пита той, все едно ме познава отпреди, като че ли появата на разбити изгнили домати е ежедневие за този хотел.

— Искам да видя госпожица Л’Арк — заявявам, спомняйки си, че Марлена се е записала на регистратурата под моминското си име. — Марлена Л’Арк.

— Тук няма човек с подобно име — отвръща той.

— Разбира се, че има. Бях с нея, когато се регистрира тази сутрин.

— Съжалявам, но нещо грешите.

За миг се взирам в него и после се устремявам към стълбите.

— Ей, приятел! Върни се веднага!

Вземам стъпалата по две наведнъж.

— Ако се изкачиш по тези стълби, ще повикам полиция! — виква той.

— Давай!

— Наистина ще го направя! Ще им позвъня още сега!

— Добре!

Започвам да блъскам по вратата й с разбитите си кокалчета.

— Марлена?

Само миг по-късно администраторът ме сграбчва и ме завърта в кръг, след което ме блъсва в стената. Ръцете му са здраво вкопчени в реверите ми, а лицето му е на сантиметри от моето.

— Нали ти казах, че не е тук.

— Всичко е наред, Албърт. Той е приятел.

Марлена е излязла в коридора и сега стои зад нас.

Той замръзва. Горещият му дъх продължава да облъхва лицето ми. Очите му се разширяват от объркване.

— Какво? — пита той.

— Албърт? — изричам аз, също така объркан. — Албърт?

— Но това, което стана по-рано…

— Това не е същият човек. Този е друг.

— Август е бил тук? — най-сетне картинката започва да ми се изяснява. — Добре ли си?

Погледът на Албърт се движи от мен към нея и после пак към мен.

— Той е приятел. Това е мъжът, който се би с него — обяснява Марлена.

Албърт ме пуска, прави непохватен опит да приглади якето ми и после ми протяга ръка.

— Съжалявам, приятел. Работата е там, че страшно приличаш на онзи, другия.

— Ъъъ, няма нищо — отвръщам и хващам ръката му. Той я стиска и аз потръпвам.

— Август те търси — обръщам се към Марлена. — Трябва да те преместим някъде другаде.

— Не ставай глупав — отвръща тя.

— Той вече я намери — обажда се Албърт. — Казах му, че не е отседнала тук и сякаш ми повярва. Затова се учудих когато ти… той… ъъъ, отново се появи на рецепцията.

От първия етаж се чува звън: звънецът на входната врата. Двамата с Албърт се споглеждаме, аз избутвам Марлена в стаята, а той се втурва надолу по стълбите.

— Мога ли да ви помогна? — чувам го да пита, докато затварям вратата, и от гласа му разбирам, че новодошлият не е Август.

Облягам се на вратата и дълбоко въздъхвам от облекчение.

— Наистина ще се почувствам по-спокоен, ако ми позволиш да ти намеря стая някъде по-далеч от цирка.

— Не. Искам да остана тук.

— Но защо?

— Защото вече е идвал тук и си мисли, че ме няма. Освен това не мога да се крия от него до безкрай. Утре трябва да се върна във влака.

Дори не съм помислил за това.

Тя пресича стаята, прокарвайки пътьом ръка по повърхността на малката масичка. После рухва в един стол и отпуска глава на облегалката му.

— Той се опита да ми се извини — осведомявам я.

— А ти прие ли извинението му?

— Разбира се, че не — отвръщам оскърбен.

Тя вдига рамене.

— Ще ти бъде по-лесно, ако го приемеш. Ако не го направиш, най-вероятно ще те уволнят.

— Той те удари, Марлена!

Тя затваря очи.

— Боже мой, винаги ли е бил такъв?

— Да. Е, никога досега не ме е удрял. Но тези промени в настроението? Да. Когато заспивам вечер, никога не знам какво ще заваря, когато се събудя.

— Чичо Ал казва, че е болен от параноидна шизофрения.

Тя навежда глава.

— Как си могла да го понесеш толкова време?

— Нямах друг избор. Омъжих се за него, преди да разбера. Ти сам си виждал как стоят нещата. Когато се чувства щастлив, той е най-очарователният човек на света. Когато обаче нещо го ядоса… — въздъхва и не казва нищо за толкова дълго, че се чудя дали изобщо ще продължи. Когато отново проговаря, гласът й трепери. — Когато се случи за пръв път, от женитбата ни бяха изминали само три седмици. Уплаших се до смърт. Преби един от работниците в менажерията така жестоко, че човекът загуби едното си око. Видях го как го прави. Обадих се на родителите си и ги попитах дали мога да се върна вкъщи, но те отказаха дори да говорят с мен. Това, че съм се омъжила за евреин, само по себе си бе достатъчно лошо, но да искам и развод? Баща ми накара майка да ми каже, че в неговите очи съм мъртва от деня, в който съм избягала с Август.

Прекосявам стаята и коленича до нея. Вдигам ръка да помилвам косата й, но след няколко секунди размислям и я поставям на страничната облегалка на стола й.

— Три седмици по-късно друг работник от менажерията загуби ръката си, докато помагаше на Август да нахрани котките. Почина от загуба на кръв, преди някой да разбере подробности за случилото се. Малко по-късно разбрах, че единствената причина, поради която Август ми повери да обучавам конете е, че предишният дресьор — пак жена — скочила в движение от влака, след като е прекарала една вечер в купето на Август. Има и други инциденти, макар снощи да бе първият път, когато вдигна ръка върху самата мен — изгърбва се напред. Миг по-късно раменете й започват да се тресат.

— Ей, ей — казвам безпомощно. — Стига толкова. Стига толкова. Марлена, погледни ме. Моля те.

Тя се поизправя и избърсва лицето си. Очите й се впиват в моите.

— Ще останеш ли с мен, Якоб? — пита тя.

— Марлена…

— Шшшт — премества се на ръба на стола си и поставя пръст върху устните ми. После се свлича на пода и застава на колене пред мен. Разделят ни само сантиметри и пръстът й трепери върху устните ми.

— Моля те — шепне тя. — Нуждая се от теб.

След съвсем кратка пауза тя проследява чертите ми с пръсти — колебливи, нежни докосвания, ръката й едва се допира до кожата ми. Затаявам дъх и затварям очи.

— Марлена…

— Не казвай нищо — мълви тя. Пръстите й се плъзват около ухото ми и после надолу по задната част на врата ми. Потръпвам. Всяко косъмче по тялото ми е настръхнало.

Когато ръцете й достигат до ризата ми, отварям очи. Тя разкопчава копчетата бавно, методично. Наблюдавам я и знам, че трябва да я спра. Но не мога. Съвсем безпомощен съм.

Когато разкопчава докрай ризата ми, тя я измъква от панталона и ме поглежда в очите. Накланя се към мен и допира устни до моите така леко, че дори не може да се нарече целувка, просто докосване. Спира за миг и устните й са тъй близо, че усещам дъха й върху лицето си. После се навежда още повече и ме целува. Целувката е нежна, колеблива, но продължителна. Втората е по-силна, а третата — още повече. Преди да разбера какво става, вече отвръщам на целувките й, обхванал лицето й с две ръце, докато тя прокарва пръсти по гърдите ми и надолу по тялото ми. Когато посяга към панталона ми, ахвам на глас. Тя спира за миг, проследявайки очертанията на ерекцията ми.

После спира. Мозъкът ми е замъглен, люшкам се на колене. Все още взряна в очите ми, тя взема ръцете ми и ги поднася към устните си. Целува всяка длан и после поставя и двете върху гърдите си.

— Докосни ме, Якоб.

Вече съм обречен. С мен е свършено.

Гърдите й са малки и кръгли като лимони. Обхващам ги с длани, плъзгам палец по тях и усещам как зърната й се напрягат под памучния плат на роклята. Притискам разбитата си уста до нейната, проследявайки с ръце гръдта й, кръста, хълбоците, бедрата…

Когато тя сваля панталона ми и ме поема в ръка, се отдръпвам.

— Моля те — ахвам с предрезгавял глас, — моля те. Позволи ми да вляза в теб.

Някак си успяваме да се доберем до леглото. Когато най-после потъвам в нея, от очите ми бликват сълзи.

Когато свършваме, се притискам до нея с цялото си тяло. Лежим мълчаливо, докато пада мракът, и тогава тя започва да говори. Плъзва крака между глезените ми, започва да си играе с пръстите ми и не след дълго думите просто избликват от нея. Говори, без да чака отговор или да ми даде възможност да й отвърна, затова просто я прегръщам и галя косата й. Говори за болката, тъгата и ужаса от последните четири години, за това как е трябвало да се приспособи да бъде омъжена за човек, толкова склонен към насилие, че всяко негово докосване е карало кожата й да настръхва и как съвсем доскоро е мислила, че най-накрая е успяла. И най-после разказва как моята поява я е накарала да осъзнае, че изобщо не е свикнала.

Най-накрая млъква, а аз продължавам да я галя, прокарвам нежно ръце по косата й, по раменете й, по цялото й тяло. И тогава започвам да говоря аз. Разказвам й за детството си и за кайсиевите ругелачи^[2] на майка ми. Разказвам й как започнах да придружавам баща си на визитации още като момче и колко горд бе той, когато ме приеха в „Корнел“. Разказвам й за университета и за Катрин и как си мислех, че това, което изпитвах към нея, е любов. Разказвам й как старият господин Макферсън е изблъскал родителите ми през моста, как банката ни взе къщата и как рухнах и избягах от изпита, когато лицата се размиха пред очите ми.

На сутринта отново се любим. Този път тя взема ръката ми и направлява пръстите ми, насочвайки ги срещу собствената си плът. Отначало не разбирам, но когато тя потръпва и се надига срещу допира ми, осъзнавам какво ми показва и съм готов да заплача от радост от самото откритие.

По-късно тя се сгушва до мен и косата й гъделичка лицето ми. Пръстите ми нежно се плъзгат по тялото й, запечатват го в паметта ми. Иска ми се да се разтопи върху мен като масло върху препечена филийка. Иска ми се да я погълна и до края на живота си да я нося, вдълбана в кожата си.

Иска ми се.

Лежа неподвижен, попивам усещането, предизвикано от допира на тялото й до моето. Не смея дори да дишам, за да не разваля магията.