Скандинавска митология (7)

VII
Децата на Локи

Дълго преди великаните да започнат войната с асите, Богът на огъня странствал по света. Спрял се в Йотунхейм и три години живял у великанката Ангробода. Тя му родила за това време три деца: момиче Хел, змията Йормунганд и вълчето Фенрир. Богът на огъня се върнал обратно в Асгард и на никого не разказвал за спирането си в страната на великаните. Но Один скоро разбрал за неговите деца и отишъл при извора Урд, за да попита норните за тяхната съдба.

— Гледайте, гледайте, самият мъдър Баща на боговете при нас е пристигнал — едва зърнала го, възкликнала най-старата норна. — Но той от нас ще чуе вести недобри.

— Пристигнал е да чуе, че за дълго от спокойствие ще се лиши — прибавила средната норна.

— Да, така е. Дошъл е да чуе истината за децата на Локи и великанката Ангробода — потвърдила и най-малката.

— Ако знаете защо съм тук, отговорете ми тогава на въпроса, който исках да ви задам — казал Один.

— Ще ти отговорим — подхванала отново Урд. — Макар за теб по-добре е да не чуваш нашите слова. Знай, че тези, за които си дошъл да питаш, много нещастие ще причинят на боговете. — Две от тях смъртта ще донесат на теб и на най-големия ти син, а третата след вас ще управлява и царството и ще бъде царството на тъмнината и смъртта — добавила Верданди.

— Да, така ще бъде — вълкът теб ще убие, змията — Тор, но и те самите ще загинат. Царството на третата пък, няма да го бъде дълго. Животът над смъртта ще възтържествува, а светлината ще победи тъмнината — казала Скулд.

Тъжен и замислен се върнал Один в Асгард. Викнал при него всички богове и предал думите на норните, а Тор изпратил в Йотунхейм да доведе децата на Локи.

Асите го изслушали с нарастваща тревога. Но още повече се изплашили и разтревожили, когато Богът на гръмотевицата довел с колесницата си Хел, Йормунганд и Фенрир.

Още съвсем малка, Хел била с две глави по-висока от своята гигантска майка. Лявата половина на лицето и тялото й била червена като сурово месо, а дясната — синьо-черна, каквото е беззвездното небе в страната на вечната нощ.

Змията Йормунганд, втората дъщеря на Ангробода, също не била пораснала още, но вече била дълга петдесет крачки и от устата й течала смъртоносна отрова. Светлозелените и очи святкали с безпощадна злоба.

В сравнение със своите сестри Фенрир изглеждал най-безобиден. На ръст бил колкото обикновен вълк и се държал ласкаво и весело. Това се харесало на боговете. Нищо опасно нямало в него. И те решили да го оставят при себе си.

Седнал на трона си, Один внимателно огледал и трите деца на Локи.

— Чуй ме, Хел — произнесъл Бащата на боговете. — Ти си така голяма и силна, че ние тук решихме да ти дадем във владение една цяла страна. Тя се намира под земята, дори под Сварталвхейм, и я населяват душите на умрелите, които са недостойни да живеят във Валхала. Върви там и повече никога не се появявай на повърхността на Земята.

— Съгласна съм — свела глава Хел.

— Ти, Йормунганд — продължил Один, — ще живееш на дъното на Световното море. Само там за теб ще се намерят достатъчно място и храна.

— С-ссъглассна съм — изсъскала Йормунганд, свила се на кълбо и загледала боговете с немигащите си очи.

— Ти, Фенрир, ще живееш в Асгард и ние ще те възпитаваме — казал Один.

Вълчето нищо не отговорило. Било още малко и глупаво и дори не знаело да говори.

Хел още същия ден се отправила в царството на мъртвите, където и досега повелява над душите на умрелите и зорко следи за това нито един от тях да не избяга на свобода.

Змията Йормунганд се спуснала на дъното на Световното море, където пораснала толкова, че опасала като пръстен цялата Земя и сложила глава върху собствената си опашка. От този ден престанали да я наричат Йормунганд и й дали името Митгард, което означава „Световна змия“.

Фенрир цяла година живял в Асгард и с всеки час ставал все по-голям и по-голям. И скоро игривото някога вълче се превърнало в такова чудовище, до което никой освен Тюр, Богът на войната, който го хранел, не смеел да се приближи.

Тогава асите решили да вържат Фенрир по-здраво и повече от месец се трудили и изковали верига’, която си мислели, че ще го удържи, ако нещо му хрумне да направи. Веригата се казвала Лединг и била най-дебелата в света. Боговете я отнесли при Фенрир.

— Ти израсна вече, Фенрир — казали му те. — Време е да изпитаме твоята сила. Опитай се да скъсаш тази верига и направиш ли го, ще си достоен да живееш в Асгард.

Фенрир звено по звено огледал внимателно Лединг и отговорил:

— Добре. Сложете я на врата ми.

Доволни, че всичко станало толкова лесно, боговете изпълнили неговото желание.

— А сега се отместете — казало вълчето.

Веднага щом изрекъл тези думи, тръснал глава и Лединг със звън се разпиляла на парчета.

— Виждате ли, че съм достоен да живея сред вас — гордо заявил Фенрир и се върнал да легне на мястото си.

— Да, Фенрир, достоен си да живееш сред нас — спогледали се боговете и побързали да си отидат, за да направят втора верига.

Три месеца минали, преди боговете да изковат Дроми, която била точно три пъти по-дебела от Лединг.

— Тази Фенрир няма да разкъса — казвали си един на друг те, когато я носели към вълчето.

Но когато то станало на крака, за да ги приветства, те забелязали, че гърбът му се извисявал над покривите на Валхала, веселото им настроение набързо се изпарило.

Фенрир още по-внимателно от първия път огледал Дроми.

— Новата верига е още по-дебела от старата, ала и моите сили се увеличиха. С удоволствие ще я изпробвам.

Той подложил врата си да му надянат веригата. Но едва помръднал глава, тя се скъсала и паднала на земята.

Поразените богове се събрали на съвет.

— Трета верига няма смисъл да правим, все едно, докато я изковем, Фенрир ще порасне още повече и ще я скъса като първите две — казали боговете.

— Добре тогава. Да се обърнем за помощ към гномите ли? — изгледал ги поред Один. — Може пък на тях да се удаде онова, което ние не успяхме да постигнем.

Повикал Скюрмир, вестоносеца на асите, и го изпратил в Сварталвхейм. Гномите изслушали молбата на Бащата на боговете и дълго умували и спорили помежду си от какъв метал да изковат веригата.

— Ние няма да я правим от метал — рекъл накрая най-старият от тях.

— Ще я направим от корените на планините, брадите на жените, шума от котешките стъпки, слюнките на птиците, гласовете на рибите и сухожилията на мечките. И си мисля, че такава верига дори Фенрир няма да разкъса.

Така се и получило. Подир два месеца донесъл на боговете веригата Глейпнир, направена по съвета на старейшината на гномите.

Оттогава стъпките на котките станали безшумни, жените нямат бради, планините — корени, птиците — слюнки, рибите — глас, а мечките — сухожилия.

Когато асите видели Глейпнир, били много удивени и много разочаровани. Глейпнир била дебела не повече от човешка ръка и мека като вълна. Колкото по се разтегляла, толкова по-тънка ставала.

Все пак трябвало да опитат и да я надянат на врата на Фенрир. За да са спокойни, Боговете решили да го отведат на остров Лингви, който се намирал далеч в Световното море, където, ако нещо се случело, вълчето не ще можело да причини вреда на никого.

— Длъжен си да се подложиш на последното и най-важно изпитание, Фенрир — казали боговете, като пристигнали при най-малкото от децата на Локи. — Ако и него издържиш, славата ти ще се разнесе из целия свят. Ала за това, където ние те отведем, ще трябва да отидеш.

— Готов съм — съгласило се без повече уговорки вълчето.

Но когато асите го отвели на остров Лингви и поискали да му сложат Глейпнир, то се озъбило сърдито.

— Веригата е толкова тънка, че, ако не е вълшебна, нищо не ми струва да я разкъсам. Но ако е вълшебна, то независимо от силата ми, мога и да не я разкъсам. Значи или ще стана ваш пленник, или няма да постигна никаква слава.

— Грешиш, Фенрир — възразил Один. — Ако ти не скъсаш Глейпнир, значи си толкова слаб и ние няма защо да се страхуваме от теб и веднага ще ти дадем свободата. Но ако я скъсаш, нищо няма да загубиш.

— Говориш мъдри неща — усмихнало се вълчето. — Добре, ще ви разреша да ме подложите и на това изпитание само ако някой от вас вместо залог, сложи в устата ми своята дясна ръка.

Всички аси неволно навели глави и единствено Тюр храбро пристъпил напред.

— Аз ще го направя — казал простичко той и сложил дясната си ръка в огромната паст на Фенрир.

Вълчето много внимателно я обхванало с острите си зъби.

— А сега ми сложете веригата Глейпнир — произнесло глухо то.

Боговете облекчено въздъхнали и, като гледали със страх Тюр, надянали Глейпнир на шията му. Другият й край бил закрепен към огромна скала. Фенрир разтърсил глава, затеглил силно и по-силно, но чудната верига не се късала.

— Не, не мога да я разкъсам — полузадушен произнесъл той. — Освободете ме.

Асите не помръднали от местата си.

— Аха, така ли, значи излъгали сте ме? — заръмжал бясно Фенрир, с леко движение на челюстите си откъснал ръката на Тюр и се нахвърлил върху останалите аси.

Тогава насреща му излязъл Хеймдал, който с голяма бързина втъкнал меча си в отворената му уста. Острието се забило в горната челюст, дръжката опряла в долната и то не могло да ги затвори. От болка и злоба зловещо завило.

Докато едни от боговете превързвали раната на Тюр, другите заедно с Один взели скалата, към която бил привързан Глейпнир, и я спуснали дълбоко под земята. Там страшният вълк живее и досега, расте и набира сили в очакване на този миг, когато трябва да изпълни предсказаното от норните.

Така асите за дълго време се избавили от страшните деца на Бога на огъня. Скоро получили и надеждно оръжие срещу великаните. И тогава се случило ето какво.