Скандинавска митология (16)

XVI
Тор и змията Митгард

Победите над Трюм, Хрунгнир и Хейрьод прославили името на Тор из целия свят. Великаните не се осмелявали повече да напускат Йотунхейм и да нападат Земята. Ала Богът на гръмотевицата все не бил доволен. Не можел да забрави своето пътешествие във великото кралство Утгард и най-вече това, че не успял да повдигне змията Митгард. Спомнил си и думите на норните, които му предричали гибелта от най-страшната от дъщерите на Бога на огъня. Тор бил толкова храбър, че независимо от силата си не се страхувал от който и да е враг. Но мисълта, че търпеливо трябва да чака времето, когато змията ще го нападне, го докарвала до ярост. Накрая не издържал и решил сам да издири обвиващото Земята чудовище и да избави света от него, макар че това можело да му струва живота.

Знаело се, че змията Митгард живеела дълбоко на дъното на Световното море, никога не се показвала на повърхността и, за да я намери, трябвало да се обърне за помощ към морския великан Хюмир.

И така един ден, без да вземе със себе си спътник и дори без да предупреди никого къде отива, Тор тръгнал на път.

Хюмир живеел в Нифелхейм в огромна пещера на брега на морето. Както великия Мимир, така и той не воювал с боговете, но и не бил дружелюбен с тях. Стараел се да се държи настрани от всички. Затова, когато видял Тор във владенията си, хич не се зарадвал, а мрачно запитал защо е дошъл.

— Искам да отида заедно с теб за риба, Хюмир — отвърнал Богът на гръмотевицата.

— С мен… за риба!? — удивил се великанът. — Чувал съм, че умееш да препускаш из облаците, да разбиваш скали със своя чук. Чух също — бил си победил мнозина от моите събратя хримтурсите, но до този миг не знаех, че умееш да ловиш риба и да гребеш с весла… Не, Тор, с мен няма да те взема. Все едно, ти нищо няма да разбереш и само ще ми пречиш.

— Не бой се, Хюмир! Истина е, че не съм ловил риба, ала знам как се прави. Да греба също мога.

— В Северното море е студено. Аз ловя рибата по цели дни и нощи през пролетта. Ти ще замръзнеш и ще ти се прииска да се върнеш на брега — продължил да се дърпа Хюмир.

— Преминавал съм потоците Еливагар, чиято вода е по-студена от твоето море, и не замръзнах — казал Богът на гръмотевицата. — Вижда се, че все пак се налага да ме вземеш със себе си, Хюмир. Не се дърпай напразно.

Гигантът се намръщил. Нямал никаква представа как да се отърве от настойчивия си гост.

— Добре — казал, след като размислил и разбрал, че няма да се отърве лесно. — Щом искаш, ела с мен. Само че нямам излишни риболовни принадлежности.

— Нося си — отвърнал Тор и показал грамадна кука и въже с дебелина на дънер от вековно дърво.

Великанът се разсмял оглушително.

— Такава кука и такова влакно ще издържат цяло стадо китове! Какво се каниш да ловиш?

Той изтрил сълзите от смеха.

— Ама това си е моя работа! — отвърнал рязко Тор, засегнат от неговия смях. — Кажи ми имаш ли стръв?

— Имам, но за себе си — пак се намръщил Хюмир. — Но и стръвта също си е твоя работа, а не моя.

— Ще се оправя без твоята помощ, не се безпокой — сърдито възкликнал Тор и излязъл от пещерата.

Наблизо пасяло стадото от гигантски крави на Хюмир. Сред тях имало бик, чийто гръб се издигал над върхарите на най-високите дървета. Без да умува много, Богът на гръмотевицата се хванал, отрязал му главата и се върнал с нея в пещерата.

— Ето и стръвта!

— Как!? Ти си посмял да убиеш моя любим бик!? — яростно изревал великанът. Но видял, че Тор поглажда с ръка дръжката на Мьолнир, стиснал устни и отишъл да приготвя лодката.

— Аз ще седна на веслата, Хюмир — казал Тор, когато я спуснали във водата.

— Както искаш — усмихнал се великанът. — Боя се, че скоро ще се наложи да те сменя.

За негово удивление асът, който в сравнение с него бил съвсем малък, гребял много добре и лодката се носела по вълните по-бързо от птица.

След два часа хримтурсът помолил Тор да спре.

— Стигнахме. Ето тук ловя риба.

— Ти стигна, ала аз още не съм — продължил да гребе Богът на гръмотевицата.

— Опасно е да плаваме толкова навътре в морето, Тор. Така ще стигнем до мястото, където лежи змията Митгард — казал великанът.

— То далеч ли е?

— Ако така усилено гребеш — час път!

Тор кимнал, без да отговори, и налегнал по-силно на греблата.

— Ти да не би да не си чул какво ти казах? — промълвил великанът.

— Чух.

— Тогава защо не спреш?

— Защото ми се ще да отидем малко по-далеч.

Хримтурсът се надигнал. Мислел със сила да отнеме греблата, но погледът му отново се спрял върху Мьолнир и седнал обратно на мястото си. Известно време мълчаливо стрелкал с очи Тор.

— Моля те, Тор, да се връщаме. Ние плаваме над чудовището!

— Тъкмо това ми трябва, Хюмир! — възкликнал Богът на гръмотевицата и пуснал веслата. Надянал бързо вълшебния си пояс, който удвоявал асовската му сила.

После сложил главата на бика на куката, завързал я здраво за влакното и с всичка сила я метнал в морето.

С нарастващ страх великанът следял всяко негово движение.

— Какво правиш? Какво си намислил? — повтарял той непрекъснато.

Куката с примамката потънала дълбоко. Изведнъж нещо така силно я дръпнало, че лактите на Тор се ударили в борда на лодката.

— Хванах я! — закрещял той тържествуващо.

Не грешал. Змията Митгард налапала наистина примамката, ала да се измъкне такъв гигантски звяр, никак не било лесно. С голям труд Тор се повдигнал първо на колене, после — на крака. Започнал ожесточена борба. Богът на гръмотевицата държал и дърпал с всичка сила влакното и не обръщал внимание, че лодката почти до ръба е потънала във водата.

Чудовището отчаяно се съпротивлявало, но той го издърпвал бавно. Накрая на повърхността се показала огромната безобразна глава.

Хюмир се вцепенил от ужас. Гледал ту изпъкналите хладни и пълни с безпощадна ненавист очи на дъщерята на Локи, ту черните горящи с ярък пламък очи на Тор и не можел да реши кои от тях са по-страшни.

Внезапно се разнесъл трясък. Дъното на лодката не издържало и се пробило. Богът на гръмотевицата се намерил във водата, която стигнала до гърлото му. Напипал с крака пясък, но не изпускал от ръце въдицата, на края на която се намирал неговият враг.

— Ето, че пак се срещнахме, Митгард! — възкликнал Тор.

В същото време Хюмир седял на кърмата на потъващата лодка. Ала когато го заляла водата, разбрал, че ще потънат и се сепнал. Извадил ножа и бързо прерязал въжето, на което висяла змията. То изпращяло и чудовището веднага потънало в морето.

— Не, почакай, няма да избягаш така лесно! — завикал Богът на гръмотевицата и метнал Мьолнир.

Чукът плеснал във вълните и след миг излетял в ръцете на стопанина си. Там, където потънал преди миг, морето се оцветило в червено. Това навярно била кръвта на змията Митгард.

Тор се извърнал към Хюмир.

— Едва не изпуснах смъртния си враг заради теб и даже не зная дали да те убия или не — треперещ от гняв изрекъл той. — Заслужаваш смърт, но не мога да забравя, че съм ти гост. Ето ти нещо по-друго…

Извъртял се и така силно го плеснал по лицето, че той прелетял през борда и паднал във водата.

Без да го погледне повече, Тор заизбирал по-плитките места и закрачил към брега. След няколко часа се добрал до своята колесница и се върнал в Асгард.

Много по-късно оттам се завърнал у дома и Хюмир. Бил мокър до кости и здравата измръзнал. Проклинал от цялата си душа Бога на гръмотевицата и се зарекъл повече да няма работа с асите.

Дали е убил, или не змията Митгард, никой не знае. Дори и Тор.

Но норните са сигурни, че тя е оживяла. Само е била тежко ранена.

— Ще дойде ден — казват мъдрите деви, — последен за нея и за Тор, когато двамата отново ще се срещнат.

Но кога и колко далеч е този ден в бъдещето, не знаят дори и норните.