Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)
Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Пролог

Тибет

Слънцето още не се бе показало над Хималайските върхове, но Хенри Уайлд бе вече буден. От два часа насам очакваше момента, когато дневната светлина ще разкрие планините.

От два часа насам мечтаеше. Както през повечето години от живота си. Беше започнало като момчешко любопитство, прераснало в… той се поколеба да използва думата мания, макар да бе точно това. Мания, която му бе навлякла присмеха и подигравките на академичния свят и бе глътнала по-голямата част от парите, които беше спечелил през живота си.

Но, напомни си той, тя го беше събрала с една от двете най-забележителни жени, които изобщо бе познавал.

— Колко остава до изгрева? — попита Лора Уайлд, съпруга на Хенри от почти двайсет години, като се притисна към него в дебелата си парка. Двамата се бяха срещнали като студенти в Нюйоркския Колумбийски университет. Макар да се бяха забелязали един друг — Хенри, с неговата дълга платинено руса коса и Лора с тъмночервените къдрици, които изглеждаха почти неестествени, — те се заговориха едва след като Хенри прочете есе върху предмета на своята „мания“, получило унищожителните критики и подигравки от целия курс и самия професор. Първите три думи на Лора, които накараха Хенри да се влюби безпаметно, бяха: „Аз ти вярвам“.

— Само няколко минути — каза Хенри като провери часовника си, преди да обгърне нежно рамото й. — Иска ми се Нина да беше тук с нас. — Нина, дъщеря им, беше втората от двете най-забележителни жени, които познаваше.

— Така е, като насрочи експедицията по време на изпитите й — смъмри го Лора.

— Не обвинявай мен, обвинявай китайското правителство! Исках да дойдем следващия месец, но не ни разрешиха, казаха: или сега — или никога…

— Скъпи!

— Какво?

— Шегувам се. Не те обвинявам. И аз не исках да пропуснем възможността. Но и на мен ми се искаше Нина да беше тук.

— Получаването на пощенска картичка от Ксълаодънг не е достатъчно добра компенсация, нали? — въздъхна Хенри.

— Влачихме я като малка от единия до другия край на света, и когато намерихме истински водач, тя не може да дойде!

— Мислим, че сме намерили истински водач — поправи го Лора.

— Ще разберем след минута, нали? — Той посочи гледката, която се разкриваше пред тях. Трите почти еднакво високи върха, загърнати в сняг, се издигаха зад скалистото плато, на което си бяха направили лагер. В момента бяха хванати в сянката на по-дългата верига на изток, но когато слънцето се издигнеше, това щеше да се промени. И ако историите, които бяха събрали, се окажеха истина, то щеше да се промени значително…

Хенри стана и протегна ръка на Лора да се изправи. Тя издиша облаче пара; платото се намираше на над десет хиляди стъпки над морското равнище и въздухът беше разреден и студен по начин, по който никой от двамата не бе усещал досега. Но в него имаше чистота, прозрачност.

По някакъв начин Хенри знаеше, че ще намерят това, което търсеха.

Първият светлик на утрото докосна трите върха.

По-точно докосна един от тях; великолепна златна светлина избухна иззад идеално бялата снежна шапка на централния връх. Почти като течност слънчевата светлина потече надолу. Страничните тънеха в сянка, утрото оставаше закрито от голямата верига.

— Истина е — каза тихо Хенри с нотка на благоговение.

Лора бе по-малко почтителна.

— Този твърде много ми прилича на златен връх.

Той й се усмихна, преди отново да се обърне към невероятната гледка.

— Били са прави! По дяволите, били са прави!

— Почти потискащо — поклати глава Лора. — Тази шайка нацисти са го знаели първи още преди петдесет години и са били на крачка да го намерят.

— Но не са го намерили. — Хенри стисна челюсти. — Ние ще го намерим!

Златният връх — до днес нищо повече от легенда, част от древен фолклор — беше последното парченце в пъзела, сглобяван от Хенри цял живот. Не беше сигурен какво точно ще намери. Това, в което беше сигурен, бе, че то ще му осигури онова, от което се нуждаеше, за да стигне до заветната си цел.

Неразгаданата легенда.

Атлантида.

 

 

Заслепяващата игра на светлина върху Златния връх продължи почти минута, преди слънцето да се издигне достатъчно и да запали двете съседни била. Но когато групата започна да се спуска по източния склон, то грееше високо горе. Излезли вече от сянката, двата съседни върха не се различаваха от останалите на ярката дневна светлина.

Експедицията се състоеше от седем души — трима американци и четирима тибетци. Последните бяха наети като носачи и водачи; макар че познаваха района, бяха толкова изумени от факта, че народната мълва се оказва истина, колкото и чуждестранните си спътници. Дори по тибетските стандарти, мястото беше неприветливо и изолирано и Хенри осъзна, че те може да се окажат единствените западняци, станали свидетели на току-що видяното.

Хенри извика на групата да спре. Докато другите с благодарност разчистваха снега от близките скали и сядаха, той свали раницата си и внимателно извади тънка папка от един от джобовете й. Лора се приближи до него и той започна да прелиства страниците, пъхнати в защитни найлонови пликове.

— Поредна проверка? — подкачи го тя. — Мислех, че вече си ги научил наизуст.

— Немският не е най-силният ми език — напомни й той, току-що открил интересуващата го страница. Хартията беше обезцветена, станала на петна от влагата и времето.

Секретните документи от Аненербе — Немското дружество за родово наследство „Туле“, част от Хитлеровите SS отряди, под прекия контрол на Хайнрих Химлер — бяха намерени скрити зад тухлите в една изба на замъка Вевелсберг в северна Германия. Вевелсберг е бил главната квартира на SS и средище на нацистката мания към митологията и окултното. В края на войната били издадени заповеди за разрушаването на замъка и унищожаване на съхраняваното в него познание. Някой бе избрал да престъпи тези заповеди и да скрие документите.

А сега те бяха в ръцете на семейство Уайлд.

Предишната година Бернд Руст, стар приятел и състудент на Хенри, се беше свързал с него във връзка с откритието. Повечето от намерените документи на SS бяха върнати на немското правителство, но знаейки за интересите на Уайлд, Руст бе поел професионален риск и тайно бе запазил няколко страници, в които се споменаваше Атлантида. Макар и получени от приятел, тези страници съвсем не бяха евтини, но Хенри бе убеден, че си струват всяко пени.

Въпреки леката неприязън, че използва нацистки документи в разследването си — дотам, че дори не каза на дъщеря си за тях, споделяйки информацията само с Лора и останалите членове на групата, — той също така знаеше, че без тях никога нямаше да намери Атлантида. По някакъв начин нацистите бяха успели преди половин век да открият нещо, което им беше позволило да стигнат почти до края на пътя.

Аненербе бе организирала експедиция до Тибет през 1930-та година, а после и през 1940-та, когато войната бе обхванала Европа. По повеля на изтъкнати нацисти, членове на злокобното дружество „Туле“, между които и Химлер, в Азия били изпратени общо три експедиции. Според членовете на дружеството „Туле“ под Хималаите лежали подземни градове, построени от легендарните потомци на атлантите, които имали общ произход с висшата арийска раса. Въпреки че пътешествениците направили много открития, свързани с тибетската история, те не открили нищо за атлантите и се върнали в Германия с празни ръце.

Но получените от Хенри страници разкриваха, че е имало и четвърта експедиция, пазена в тайна от самия Хитлер.

Фюрерът не бил предразположен да вярва в митове чак толкова, колкото последователите си. С ескалирането на войната той решил прагматично, че е по-добре ресурсите на страната да се изразходват за военната машина, отколкото за експедиции, преследващи легенди на другия край на света.

Но Химлер се проявил като истински привърженик на тази идея. И откритията на Аненербе го бяха убедили, че е пипнал легендата.

Шок за Хенри беше, че той и Лора се движеха по същата пътека… само че половин век по-късно. Съшивайки нишките от десетки, стотици исторически извори, мъничките парченца доказателства постепенно оформяха все по-разбираема картина.

Преди десет години семейство Уайлд бяха ходили с дъщеря си в Мароко, за да изследват един археологически обект на морския бряг. За радост на Хенри бяха открили следи от древно селище, скрито под африканските пясъци… само за да изпаднат миг по-късно в отчаяние, когато осъзнаха, че някой ги е подвел да отидат до там. Освен няколко нищо не струващи останки, обектът бе разграбен.

Сега Хенри знаеше от кого.

Нацистите бяха сглобили същия пъзел и бяха изпратили експедиция до Мароко. Наръчът документи от Аненербе, който сега държеше, разкриваше само намеци за онова, което бяха намерили, но заради силата на тези открития бе изпратена друга експедиция в Южна Америка. Какво бяха открили там, страниците не казваха — но пък разкриваха крайния резултат от мисията. Той бе довел нацистите до Тибет, до Златния връх.

До тук.

— Иска ми се да имахме повече информация — въздъхна Хенри. — Да знам какво точно са намерили в Южна Америка.

Лора обърна една страница.

— Получихме достатъчно. Щом стигнахме дотук. — Тя прочете една фраза от разлагащата се, покрита с петна хартия: — „Златният връх, за който се твърди, че започва да свети с пукването на зората между две тъмни планини…“. — Бих казала — тя погледна нагоре към надвисналата планина, — че това пасва точно на описанието.

— Досега. — Хенри сведе очи към текста. Макар да го беше чел стотици пъти, той го прегледа отново, за да се увери, че не е направил грешка при превода.

Не беше. Това беше мястото.

— Следователно входът трябва да е в края на Лунната пътека… каквото и да означава това. — Той огледа пейзажа през бинокъла си, но не видя нищо, освен скали и сняг. — Защо легендите винаги трябва да използват загадъчни имена? Означава ли това, че води към луната? Или пък че следва движението на луната? Какво е?

— Мисля, че по-скоро трябва да изглежда като луната — произнесе Лора замислено. — По-скоро, като полумесец.

— Защо смяташ така? — Все още нищо не напомняше дори отдалечено на луна в гледката, когато той обходи с поглед лицето на планината.

— Защото — отвърна тя, сложи ръка на бинокъла и внимателно го смъкна от лицето му, — я виждам точно пред себе си.

Хенри примига, не можеше да разбере за какво говори… докато и той самият не видя.

Било е през цялото време тук, но той бе толкова съсредоточен да търси някакъв малък, специфичен детайл, че заради това не бе видял цялата картина.

Напред имаше дълга, криволичеща пътека, която завиваше наляво, изкачвайки се по билото, преди да свърне надясно и да завърши на широка тераса малко по-нагоре. В контраст със смесицата от тъмни скали и разпокъсан сняг около тях, пътеката представляваше почти съвършен полумесец от бяла чистота, загатвайки за по-гладка и равна почва. Той не можеше да повярва, че не го е забелязал досега.

— Лора?

— Да?

— За пореден път мога да кажа, че съм доволен, задето съм се оженил за теб.

— Да. Знам. — Те се усмихнаха и се целунаха. — Според теб на какво разстояние оттук се намира?

— На километър и половина, може би… петстотин стъпки нагоре. Доста стръмно.

— Щом древните атланти са се изкачвали дотам по сандали, предполагам, че и ние ще успеем с туристически обувки.

— И аз мисля така. — Хенри върна папката в раницата си и помаха на останалите от експедицията. — Окей! Хайде, тръгваме!

 

 

Пътеката се оказа по-трудна, отколкото очакваха. Снегът маскираше повърхност, покрита с отломки от свлачища, правейки всяка стъпка несигурна и изпълнена с опасности.

Когато стигнаха до терасата, слънцето беше минало над билото на планината, потапяйки цялата източна страна в сянка. Хенри се обърна и огледа хоризонта, докато помагаше на Лора да изкачи последните няколко крачки. На север се кълбяха тежки облаци. Не ги беше забелязал, улисан в катеренето, но температурата определено се бе понижила.

— Лошо време? — попита Лора, проследявайки погледа му.

— Като нищо можем да попаднем във виелица.

— Страхотно. Добре че стигнахме, преди да е започнала. — Тя погледна назад към скалната тераса, която дори в най-тясната си част беше дванайсет ярда широка, на мястото, където разсичаше лицето на планината. — Не би трябвало да има проблем да си направим лагер тук.

— Иди и кажи на водачите да разпънат палатките, преди времето да се е развалило — каза Хенри. Пътеката свършваше тук; над терасата скалното лице бе достатъчно стръмно, за да изисква съответни катерачески принадлежности. Това не беше проблем, тъй като имаха необходимата екипировка. Но ако документите на Аненербе бяха точни, нямаше да имат нужда от тях…

Лора предаде на тибетците инструкциите на Хенри и се върна при него.

— Какво се каниш да правиш?

— Имам намерение да хвърля един поглед наоколо. Ако изобщо съществуват някакви входове, които да водят към пещери, вече няма да е особено трудно да се намерят.

Лора вдигна вежди, весели искрици припламнаха в зелените й очи.

— Опитваш се да се измъкнеш от разпъването на палатките, а?

— Хей, за това им плащаме! — Той се обърна към мъжа, който седеше сам на една скала наблизо. — А ти, Джак? Идваш ли?

Третият американец от групата вдигна примижали очи от вътрешността на качулката си.

— Дай ми да си поема дъх, Хенри! Струва ми се, че ще изчакам тук, ще сложа да се свари кафе.

— Не можеш да се откажеш от навика си да пиеш кафе дори в Тибет, а? — Двамата съпрузи подигравателно извъртяха очи, когато тръгнаха нагоре по склона, оставяйки Джак сам. — През всичките тези години не спираше да ни повтаря, че сме луди да търсим Атлантида и когато най-накрая се появи сериозно доказателство, той започна да ни моли да дойде заедно с нас… А в момента, когато сме на самия праг, решава да си почине и да пие кафе! — поклати глава Хенри. — Странен тип.

— Да бе. А ние не сме странни, че прекарахме последните двайсет години да търчим по света в търсене на легенди.

— Е, няма да сме единствените откачени търсачи на Атлантида, нали? Но като я открием, ще сме най-прочутите археолози, след…

— Индиана Джоунс?

Хенри се ухили.

— Щях да кажа Хайнрих Шлиман, но и така става. Мислиш ли, че ще ми отива меката му шапка?

Лора го огледа преценяващо от главата до петите.

— Мисля, че изглеждаш добре, както и да си облечен. Или необлечен.

— Дръж се прилично, палавнице. Изчакай само да отидем някъде, където има централно отопление. Или поне огън с големи цепеници.

— Ще ти го напомня. А колкото до огъня — с цепеници е много по-романтично. — Те продължиха да се изкачват, снегът скърцаше под краката им.

След няколко минути Хенри спря, вперил очи в скалата.

— Какво има?

— Този пласт… — Той посочи. — Преди цяла вечност огромните сили предизвикали издигането на Хималаите на мястото, където индийските и азиатските тектонични плочи се сблъскали, като нагънали самите скали и усукали слоевете, така че те тръгнали почти вертикално, вместо хоризонтално.

— И какво?

— Ако преместим онези камъни — Хенри показа една купчина, — мисля, че ще открием вход.

Лора погледна зад раменете му и забеляза пролука съвършена тъмнина в гънката на скалата.

— Мислиш ли, че е достатъчно голяма да се влезе?

— Сега ще разберем! — Той бутна най-горния камък. Сняг и камъчета се разлетяха от него, когато го хвърли настрани. Тъмният процеп се увеличи. — Дай ми ръка!

— О, значи плащаш на местните да опъват палатки, но когато трябва да се местят тежки камъни, караш жена си да участва…

— Тук трябва да е имало свлачище. Това е само горната част на входа. — Той избута още камъни встрани, а Лора му помагаше. — Вземи фенерчето си и виж дали се вижда докъде стига навътре.

Лора свали раницата, извади фенерчето и освети отверстието.

— Не виждам края. — Тя направи пауза, след това извика: — Ехо! — От тъмната вътрешност долетя слаб ек.

Хенри вдигна вежди.

— Е… Съжалявам.

— Във всеки случай пещерата е доста голяма. Почти колкото устата ти. — Лора нежно го погали по тила.

— Мисля, че ако избутаме този камък, ще можем да се промушим вътре.

— Искаш да кажеш, че аз ще мога да се промуша.

— О, ама разбира се! Първо дамите!

— Тъпо кавалерство — оплака се шеговито Лора. Двамата хванаха въпросния камък, забиха здраво пети и натиснаха. За момент не се случи нищо, после с мъчително скърцане той се отмести. Отворът сега бе почти три стъпки висок и малко над стъпка широк, като се стесняваше нагоре.

— Дали ще успееш да минеш? — попита Хенри.

Лора протегна ръка през дупката и опипа отвътре.

— Май да. Веднъж само да вляза. — Тя се наведе по-близо и лъчът на фенерчето се плъзна надолу. — Излезе прав за свлачището. Доста е стръмно.

— Ще те издърпам — каза Хенри и свали раницата си. — Ако има някакви проблеми, веднага ще те изтегля нагоре.

След като въжето бе прикрепено към Лорините ремъци за катерене, тя върза косата си на опашка и прекрачи. Вече вътре, остана да стои предпазливо, опипвайки повърхността под краката си.

— Какво виждаш? — чу се гласът на Хенри.

— Навсякъде само скали. — Очите й се адаптираха към мрака и тя запали фенерчето отново. — Подът е гладък. Прилича на… — Тя отново вдигна светлината. Лъчът падна върху каменната стена, но не разкри нищо, освен тъмнина. — Назад има коридор, доста широк, но нямам никаква представа докъде стига. Изглежда дълъг. — Гласът й потрепна от възбуда. — Мисля, че е прокаран от човек.

— Можеш ли да продължиш по-навътре?

— Ще се опитам. — Тя внимателно направи една стъпка, разперила ръце за равновесие, когато се затъркаляха дребни камъчета. — Тук подът е ронлив, може би трябва да…

Един голям камък се размести под десния й крак с хрущене. Неподготвена за изненадата, Лора падна по гръб и полетя безпомощно по наклона. Фенерчето се изхлузи от ръката й и изтрака надолу.

— Лора! Лора!

— Добре съм! Просто се подхлъзнах! — Тя се изправи. Дебелите дрехи я бяха предпазили от натъртване.

— Да те изтегля ли?

— Не, добре съм. Иска ми се да огледам наоколо, след като и без това съм тук. — Тя се наведе да вдигне металното фенерче…

И осъзна, че не е сама.

За миг замръзна, повече шокирана, отколкото уплашена. После любопитството надделя и тя предпазливо зашари с лъча наоколо.

— Скъпи? — провикна се тя към Хенри.

— Какво има?

— Нали си спомняш онази тайна нацистка експедиция, която дошла в Тибет и повече никой не чул за участниците в нея?

— Брей да му се не види, съвсем бях забравил за това — отговори й той с неприкрит сарказъм. — Защо питаш?

Гласът й прозвуча триумфиращо:

— Струва ми се, че току-що ги открих.

 

 

В пещерата имаше петима души. Бързо се изясни, че не са били убити от падналите скали блокирали входа; от почти мумифицирания вид на телата можеше да се заключи, че най-вероятната причина за смъртта е бил студът на Хималаите, консервирал и изсушил жертвите. Докато другите членове на експедицията изследваха останалата част от пещерата, семейство Уайлд насочи вниманието си към обитателите й.

— Сигурно времето се е развалило — предположи Хенри, когато приклекна да огледа телата на светлината на фенерчето, — и са дошли тук за подслон… за да не излязат никога повече.

— Като измръзнеш до смърт, няма начин да ти се иска да вървиш — поклати глава Лора.

Един от тибетските водачи, Сонам, им извика от дълбочината на коридора.

— Професор Уайлд! Тук има нещо!

Хенри и Лора оставиха телата и тръгнаха навътре. Както Лора бе предположила, коридорът бе прокопан в скалата от човешка ръка. Трийсетина стъпки напред светлините от фенерчетата на другите членове на експедицията осветяваха намиращото се в дъното.

Беше храм. А може би гробница.

Джак вече разглеждаше онова, което по всяка вероятност представляваше олтар в центъра на правоъгълна камера.

— Не е тибетско — обяви той при влизането на Хенри. — Тези надписи… струва ми се, че са глозелски[1], или някаква тяхна разновидност.

— Глозелски? — вдигна вежди Хенри. В гласа му се долавяха изненада и възхищение. — Винаги съм казвал, че има силна вероятност това да е атлантски език!

— Доста се изхвърляш — отбеляза Лора.

Тя освети стените. От пода до тавана се издигаха дялани колони — ъгловати, почти агресивни в чистата си функционалност. На нацистите сигурно би им харесало, помисли си тя. Архитектурата би могла да е дело на Алберт Шпеер.

Между колоните имаше барелефи, представящи човешки фигури. Хенри се приближи до най-голямата. Макар композицията на барелефа да му бе непозната — толкова силно стилизирана, колкото и останалата част на камерата, — той разбра мигновено кой е изобразен.

— Посейдон… — прошепна той.

Лора се доближи до него.

— Господи, това наистина е Посейдон! — Образът на бога се различаваше от традиционната гръцка интерпретация, но нямаше грешка — дясната ръка на Посейдон държеше тризъбец.

— Е — каза Джак, — господин Фрост определено ще е доволен, че тази експедиция се оказа успеш…

— По дяволите Фрост — изсумтя Лора, — това е наше откритие. Единственото, което той направи, е, че помогна с финансирането.

— Хайде, хайде. — Хенри шеговито я потупа по рамото. — Дължим му поне това, че не трябваше да избираме дали дъщеря ни да прекъсне следването си в колежа, или да си продадем колата! — Той се огледа. — Сонам, има ли нещо друго? Още някакви помещения или коридори?

— Не — отвърна тибетецът. — Тук свършва.

— О! — разочаровано въздъхна Лора. — Това е всичко? А бях сигурна, че ще има повече…

— Може наистина да има повече — увери я Хенри. — Може да има и други гробници по терасата. Ще продължим да оглеждаме.

Той се върна в коридора и се приближи към съсухрените тела. Лора и Джак го последваха. Труповете се бяха сгушили в старомодни студозащитни облекла; кухите очи на мумията се взираха в него от тъмнината.

— Интересно дали и Краус е между тях.

— Ето го. — Лора посочи към една от фигурите. — Ето го водачът на експедицията.

— Откъде знаеш?

Тя протегна пръсти към тялото, като почти докосна гръдния му кош. Хенри освети отблизо и видя малка метална значка, прикрепена към плата…

Побиха го ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Това бе стилизираният знак на есесовските отряди във фашистка Германия. Беше минал повече от половин век от унищожаването на организацията, а все още имаше силата да буди страх.

— Юрген Краус — произнесе той най-после. Имаше някаква зловеща ирония във факта, че ръководителят на нацистката експедиция сега напомняше на черепа върху есесовската си значка. — Никога не съм допускал, че ще те срещна. Какво те доведе тук?

— Защо не се опитаме да разберем? — предложи Лора. — Раницата му е още тук, сигурно всичко е записано в бележника му. Просто погледни.

— Чакай, ти искаш аз да го направя?

— То е ясно! Не докосвам умрял нацист. Пфу!

— Джак, ти?

Джак поклати глава.

— Тези тела са по-скорошни от ония, с които обикновено се занимавам.

— Глупости! — укори го Хенри с усмивка и обгърна мумията, опитвайки се да я мести колкото се може по-малко, докато отваряше раницата.

Първоначално съдържанието й изглеждаше прозаично: фенерче с шупли ръжда от отдавна разрушени батерии, прояли обвивката; смачкана ронлива хартия, съдържаща последните остатъци от храна на експедицията. Но под тези жалки останки се разкриваха по-интересни неща. Сгънати карти, подвързани в кожа тефтери, листове хартия, върху които чрез триене бяха получени копия от още издълбани глозелски букви, надраскан отгоре меден лист с нещо наподобяващо на карта или схема… и нещо друго, увито грижливо в тъмно кадифе.

Лора взе медната пластина.

— Като че ли има пясък по нея… Хрумна ми… Мислиш ли, че може да са я намерили в Мароко?

— Възможно е. — Тефтерите трябваше да са първото, което Хенри изследва, но той бе заинтригуван от мистериозния предмет — плосък, дълъг повече от трийсет сантиметра и изненадващо тежък. Остави го внимателно на пода, близо до фенера и почисти повърхността му.

— Какво е това? — попита Лора.

— Представа нямам. Предполагам, че е метал. — Кадифето, втвърдено от изминалото време и студа, неохотно разкри съдържанието си, когато Хенри свали последния пласт.

— Ау! — зяпна Лора. Очите на Джак се разшириха от изумление.

В кадифената обвивка лежеше метално парче, широко около шест-седем сантиметра, заоблено от единия край и маркирано със стрела, издълбана в повърхността. Дори на синята светлина на фенера предметът излъчваше почти сияние, искреше с червеникаво златен блясък, различен от всичко друго, открито в природата.

Хенри, смаян и занемял, се наведе да огледа по-добре. За разлика от парчето, което Лора държеше, върху това тук нито годините, нито климатът бяха оставили следи — то изглеждаше като току-що шлифовано.

Лора също се наведе и дъхът й мигновено се кондензира върху студената повърхност.

— Дали е това, което си мисля?

— Така изглежда. Мили боже! Не мога да повярвам. Няма начин това да е просто обикновен бронз. А не е и злато. Различно е… Господи… Излиза, че нацистите всъщност са намерили предмет, изработен от орейхалк, точно както пише Платон! Истински, действителен атлантски артефакт! И е станало преди петдесет години…

— Трябва да се извиниш на Нина, когато се приберем — отправи му тържествуващо саркастична забележка Лора. — Тя винаги е вярвала, че парчето, което някога откри в Мароко, е орейхалк.

— Да, ще го направя… — Хенри внимателно вдигна предмета. Долната страна, забеляза той, не беше равна — имаше кръгообразни изпъкналости в правилно оформения край. На същото място върху горната страна личеше малък жлеб под ъгъл от четиридесет и пет градуса. — Според мен това чудо е част от нещо по-голямо — изсумтя той. — Изглежда е било предвидено да виси от нещо.

— Или да се върти около нещо — предположи Лора. — Като рамо на махало.

Хенри прокара пръст по издълбаната стрела.

— Стрелка?

— Какви са тези отпечатъци? — намеси се Джак. По дължината на предмета минаваше тънка линия със същите неясни символи, издълбани в метала от всяка страна. Серия от малки точки, подредени в групи от по осем. Личаха също…

— Още глозелски букви — промърмори Хенри. — Но не съвсем същите като онези в гробницата. Вижте, някои от тях приличат досущ на йероглифи. — Той ги сравни с копията, получени чрез триене. Бяха от същия вид. — Все по-любопитно и по-любопитно…

— Какво ли означават? — прошепна Лора.

— Нямам представа. Не е точно езикът, който говоря свободно. Е, поне засега. — Той се прокашля скромно. — Изглеждат сякаш са добавяни, след като това е било направено. Надписването е малко по-грубо от стрелата. — Той се обърна към мистериозния предмет в кадифето. — Дори само това оправдава идването ни тук! — Изправи се и нададе триумфиращ вик, след което прегърна Лора. — Направихме го! Наистина намерихме доказателство, че Атлантида не е била само мит!

Тя го целуна.

— Сега остава да намерим самата Атлантида, нали?

— Е, стъпка по стъпка.

От вътрешността на пещерата се чу вик, който привлече вниманието им.

— Професоре, тук има нещо! — Беше Сонам.

Като оставиха предмета на пода, Хенри и Лора забързаха към тибетеца.

— Погледнете. — Мъжът беше осветил стената на гробницата. — Помислих, че е само пукнатина в скалата, но после ми хрумна нещо. — Той свали ръкавицата си, пъхна върха на малкия си пръст във вертикалната пукнатина и бавно го прокара нагоре. — По цялата си дължина е еднакво широка. Има и още една, точно като тази тук. — Тибетецът посочи едно място в стената на около три метра.

— Врата? — вдигна вежди Лора.

Хенри проследи движението на пукнатината нагоре с фенерчето си, за да открие едва видима линия, минаваща хоризонтално на около два метра отгоре.

— Голяма врата. Джак трябва да я види. — Той повиши глас: — Джак? Джак! — Не му отвърна никой, освен ехото. — Къде изчезна този човек?

— Професор Уайлд? — извика един от тибетците. — Отвън става нещо! Чуйте!

Групата притихна, сдържайки дишането си. Нисък бучащ звук, който ставаше все по-ясно доловим, бързо туптене, съпроводено от тътнещ вой.

— Хеликоптер? — извика Лора невярващо. — Тук?

— Хайде — отсече Хенри, изтичвайки към изхода. Небето отвън бе притъмняло. Той използва въжето, за да се издигне над купчината камъни. Лора го последва.

— Да не би да са китайски военни? — попита тя.

— Откъде могат да знаят, че сме тук? Дори ние не знаехме точно къде ще отидем, преди да стигнем до Ксълаодънг. — Хенри се измъкна през дупката и стъпи на широката площадка. Времето определено се беше развалило, беше се извил вятър.

Но това не бе най-голямата му грижа точно сега. Той потърси с очи хеликоптера: звукът стана по-силен, но машината не се виждаше никъде.

Нито пък Джак.

Лора се появи зад него.

— Къде е?

Отговорът на въпроса й дойде миг по-късно, когато хеликоптерът се появи в полезрението им.

Не бяха китайци, схвана веднага Хенри. Нямаше червени петолъчки. Нямаше изобщо никакви опознавателни белези, дори номер на опашката. Само зловещо тъмносиво оцветяване, което веднага го накара да си помисли, че е от Специалните въздушни сили. Но кои?

Не разбираше много от авиация, за да разпознае типа вертолет, но машината беше достатъчно голяма да побере няколко души в салона за пътници. Той видя пилотите зад стъклото на пилотската кабина — обръщаха глави надясно и наляво, сякаш търсеха нещо.

Сякаш търсеха някого.

Търсеха тях.

— Влизай обратно в пещерата! — извика той на Лора и тя с разтревожено изражение изчезна в тъмнината.

Хеликоптерът се приближи още. От земята се вдигна вихрушка и завъртя падащите надолу снежинки. Хенри се дръпна към входа на пещерата.

Един от пилотите посочи надолу към земята. Към него.

Машината се залюля като огромно извънземно насекомо, огромните очи на пилотската кабина се втренчиха в него, след това се отвърнаха отново. Отстрани се отвори една врата и миг по-късно се показаха две намотани въжета, които се развиха и заплющяха като змии към земята.

С тях се спуснаха две тъмни фигури.

Хенри забеляза веднага, че са въоръжени — бяха преметнали на гръб автоматични пушки.

Единственото оръжие, което притежаваше експедицията, беше обикновена ловна пушка, взета повече да плаши дивите животни, отколкото по предназначение. И отгоре на всичко не беше с тях — бяха я оставили в лагера.

След по-малко от секунда двамата мъже стъпиха на земята и по въжетата започна да се спуска втора двойка. Също въоръжена.

Хенри скочи вътре в пещерата, хлъзгайки се по купчината от камъни, докато се приземи твърдо на пода.

— Хенри? — извика Лора. — Какво става?

— Не ми изглеждат приятелски настроени — отвърна той мрачно. — Най-малко четирима са и са въоръжени.

— Мили боже! Ами Джак?

— Не знам, не го видях. Трябва да оставим вратата отворена. Хайде. — Докато Лора тръгна забързано към гробницата, Хенри инстинктивно грабна странния метален предмет, завивайки го в кадифето, и затича.

Четиримата тибетци като обезумели претърсваха стените на гробницата.

— Тук няма нищо!

— Трябва да има нещо! — изрева Хенри. — Някакъв отвор, ключалка, каквото и да е! — Той погледна назад. На входа на пещерата тъмнееше силует. Миг по-късно той хлътна, сякаш погълнат от земята. На неговото място се появи друг.

— По дяволите! Вече са вътре!

Лора го хвана за ръката.

— Хенри!

Още един силует, и друг, и друг…

Петима мъже. Всичките въоръжени.

Те бяха в капан.

Червени линии пронизаха тъмнината. Лазерни мерници, последвани от мощните лъчи на халогенни фенери. Заслепяващите светлини заиграха напред-назад, преди да стигнат до малката група хора в гробницата.

Хенри замръзна, почти заслепен от лъчите; нямаше къде да избягат, а лазерните мерници, танцуващи по телата им означаваха, че не могат да се борят, нито пък…

— Професор Уайлд?

Хенри беше шокиран. Знаеха го по име?

— Професор Уайлд! — повтори гласът. Дълбок и плътен, с акцент. Може би гръцки? — Останете, където сте. Вие също, д-р Уайлд — долетя заповед, насочена към Лора.

Натрапниците се придвижиха напред.

— Кои сте вие? — поиска да знае Хенри. — Какво искате?

Мъжете с халогените спряха; само една висока фигура продължи напред към членовете на експедицията.

— Казвам се Джовани Куобрас — произнесе мъжът, достатъчно осветен, за да различи Хенри чертите му. Твърдо, сухо лице с изпъкнал римски нос, тъмна коса, пригладена назад почти като кепе, студени очи. — Това, което искам, съжалявам, че трябва да го кажа… сте вие.

Лора го гледаше объркано.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не мога да ви позволя да продължите проучването си. Рискът за света е прекалено голям. Моите извинения. — Той наведе глава за миг, после отстъпи крачка назад. Очите му си останаха все така хладни. — Няма нищо лично.

Лазерните линии се кръстосаха върху Хенри и Лора.

Хенри отвори уста.

— Почакайте…

В тясното пространство на гробницата изстрелите от автоматични оръжия прозвучаха оглушително.

Куобрас погледна шестте направени на решето от куршумите тела, докато чакаше ехото от стрелбата да отзвучи, после даде бързи заповеди.

— Съберете всичко, свързано с експедицията — карти, бележки, всичко! Повторете процедурата и с онези отзад. — Той посочи към мъртвите нацисти. — Предполагам, че това са останките от експедицията на Краус. Ето че една историческа мистерия се разреши… — добави той почти на себе си, докато хората му се разделиха на групи и се заеха със задачата.

— Джовани! — извика един мъж миг по-късно, наведен над тялото на Хенри.

— Какво има, Юри?

— Ела да видиш това!

Куобрас се приближи.

— Мили боже!

— Това нещо не е ли орейхалк? — Юри Волгин насочи светлината на фенерчето си към предмета, който току-що бе развил. Върху лицата на двамата мъже заигра плътен оранжев блясък.

— Да… но никога преди не съм виждал цял артефакт, направен от него, само парчета.

— Красив е… и сигурно струва цяло състояние. Милиони, десетки милиони долари!

— Най-малко. — Куобрас гледа дълго артефакта, виждайки собствените си очи, отразени в метала. След това се изправи рязко. — Но трябва да се държи скрит. — Той извади едно фенерче, плъзна светлината по стените на гробницата, но не видя нищо, освен барелефи на древни богове. Обърна се към олтара и бързо се взря в надписите. — Глозелски… но нищо за Атлантида.

— Може би трябва да претърсим гробницата — предложи Волгин, хвърляйки дълъг поглед към предмета, преди внимателно да го увие отново в кадифето.

Куобрас се замисли.

— Не — произнесе накрая. — Тук няма нищо, сигурно отдавна е било плячкосано. Наистина мислех, че семейство Уайлд може да са ни отвели до самата Атлантида, но пак стигнахме до задънена улица. Трябва да се измъкнем оттук, преди бурята да започне. — Той се завъртя и тръгна към изхода.

Зад него Волгин се обърна назад, за да се увери, че никой не гледа, след което пусна предмета в дълбокия си джоб.

* * *

Куобрас се изправи на края на скалната площадка и размаха фенер, за да призове кръжащия хеликоптер. След малко се обърна към мъжа, застанал край разтурения лагер на експедицията.

— Не се разкисвай. Ти постъпи правилно.

Лицето на Джак беше скрито в качулката.

— Не се гордея с това — промърмори мрачно той. — Отнасяха се приятелски с мен… А какво ще стане сега с дъщеря им?

— Това трябваше да се направи! — отсече Куобрас. — Братството никога няма да допусне Атлантида да бъде намерена. — Той се намръщи. — Най-малко пък от Кристиан Фрост. Финансирането на посредници като Уайлд… той знае, че го наблюдаваме.

— Какво… какво ще стане, ако Фрост се усъмни, че съм работил за теб? — попита Джак загрижено.

Куобрас се ухили студено:

— Ще трябва да го убедиш, че е нещастен случай. Можем да те откараме на десет километра от Ксълаодънг — там съществува минимален риск да бъдеш видян с нас. След това можеш да се върнеш в селото и да се свържеш с Фрост, да му съобщиш лошите новини: че си единственият оцелял от лавина, паднала скала или каквото там избереш. — Куобрас протегна ръка. — Радиостанцията?

Джак бръкна в раницата си и извади собствения си малък радиопредавател, който бе използвал, за да предаде на екипа на Куобрас местоположението на Златния връх.

— Ще се наложи да говоря и с други хора. Китайските власти, американското посолство…

— Само поддържай версията, възнаграждението ти ще те чака, когато се върнеш в Америка. И ако откриеш, че някой друг се опитва да тръгне по пътя на Уайлд в бъдеще, ще ме информираш веднага, ясно ли е?

— За това ми плащаш — каза Джак навъсено.

Последва още една хладна усмивка и Куобрас вдигна глава, посрещайки с поглед хеликоптера, който се приближаваше; навигационните му светлини припламваха на фона на потъмняващото небе.

Пет минути по-късно излетяха, оставяйки след себе си единствено трупове.

Бележки

[1] Глозел — малко селце в централна Франция, известно от 1924 г., с откритите в него над 3000 артефакта. Керамичните плочки, датирани от Неолита, гравирани с непознати символи, дават основание на някои археолози да смятат, че е съществувала т.нар. Глозелска култура. — Б.пр.