Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Анди Макдермът

Заглавие: Експедиция Атлантида

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес АД“

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-521-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1904

История

  1. — Добавяне

10.

Франция

Иран беше останал далеч зад тях. И, слава богу, помисли си Нина, докато гледаше Париж през балкона на хотела. От апартамента си имаше изглед към целия град. Забележителности като Нотр Дам и по-нататък Айфеловата кула, изпъкваха в пълния си блясък на фона на ясното нощно небе, сякаш поставени там за нейно лично удоволствие.

Но разглеждането им щеше да почака. Първо трябваше да свърши работата си.

Някой почука на вратата.

— Влез — извика тя и се обърна към вътрешността на стаята. Кари влезе.

— Готова ли си? — попита норвежката.

— Не знам… — Нина хвърли обиден поглед към атлантския артефакт, заобиколен от бележките й под осветена увеличителна лупа. — Направих каквото можах, но не е достатъчно. Още не мога да преведа някои от символите. Защо, да не би баща ти да ме чака?

Кари кимна, после се усмихна.

— Но не се тревожи, ти си една от малцината в този свят, които той е склонен да чака.

— Е, за да съм честна, ще ти кажа, че това не ме прави по-малко нервна.

— Няма причина да си нервна. Ти си по-близо до откриването на Атлантида, от който и да е след древните гърци.

— Да, и виж през какво преминах — през какво преминахме — поправи се тя, — за да стигнем дотук. Имам чувството, че още не съм отмила от косата си онази воня. — Пълзенето през канализационната тръба беше всъщност най-незначителният от лошите й спомени, но тя дори не искаше да си мисли за другите.

Кари подуши косата й.

— Добре мирише — увери я тя. — Хайде, ела да кажеш на баща ми какво си разбрала.

Нина взе артефакта и Кари я въведе в съседната стая, един салон в центъра на апартамента. Чейс стоеше до вратата със свалено яке и прехвърленият през рамото му кобур на автомата се виждаше напълно. Кастил отсъстваше; Нина предположи, че охранява отвън в коридора.

— Здравей, док — поздрави бодро Чейс и кимна към лаптопа на масата. — Надявам се, че си се гримирала, защото ще те снимат.

— О, видеоконферентен разговор?!

— Баща ми обича да говори очи в очи, дори когато не може да го направи в буквалния смисъл — каза Кари. — Хайде, седни. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря — отказа тя, макар да нямаше нищо против едно питие, което да успокои нервите й.

Нина седна срещу лаптопа, Кари се присъедини към нея и натрака паролата на клавиатурата.

Екранът оживя и показа Кристиан Фрост в кабинета му.

— Д-р Уайлд! Радвам се отново да ви видя!

— Аз също! — отвърна Нина. — Беше малко по… ами, малко по-бурно, отколкото очаквах.

— Така чух и аз. Имахте ли някакви проблеми при напускането на Иран?

— Нищо сериозно — намеси се Кари. — Благодарение на връзките на господин Чейс с местните жители, успяхме да стигнем до Исфахан, а влиянието на фондацията върху правителството на Иран ни позволи да напуснем страната без да ни проверяват.

— А Хаджар?

— Мъртъв е.

Фрост кимна.

— Добре. Какъв срам… за десет милиона долара… Но това е ниска цена. — Лицето му стана нетърпеливо. — Е, д-р Уайлд, разкажете ми какво открихте.

Нина прочисти гърлото си.

— Ами, боя се, че това не е прекият път към Атлантида, за съжаление. Но определено става дума за своего рода карта. — Тя вдигна металния къс и го обърна към камерата на лаптопа. — Линията, минаваща по дължината му, символизира река — глозелската дума не може да бъде сбъркана. Има и други знаци, които отчасти съм разчела. — Тя погледна бележките си. — „Започни от северното устие“ на някаква „… река. Седем, юг, запад. Следвай курс към града на“… ъ-ъ-ъ… нещо. „Там ще намериш…“. Боя се, че това е всичко, до което се добрах. Но тези знаци от двете страни… мисля си, че показват броя на подчинените, които трябва да минат, за да стигнат дестинацията. Четири от ляво, седем от дясно и т.н.

Фрост беше заинтригуван.

— Да разбирам ли, че думите, които не можете да преведете, са глозелски?

— Не. Всъщност приличат повече на йероглифи, отколкото на букви, и по-скоро са част от различна лингвистична система. Разочароващото е, че изглеждат познати, но не мога да разбера значението им. Може би са местна разновидност…

— Интересно. Кари, моля те, снимай тези знаци и ми ги изпрати, ако обичаш. Искам да ги видя отблизо.

— Разбира се, татко. — Кари взе артефакта от Нина и стартира програма, за да го фотографира с камерата на лаптопа.

Доказателството му хрумна още докато тя работеше.

— Кои са тези глозелци, док? Изучавал съм история, но никога не съм чувал за тях.

Нина се засмя.

— Не би и могъл. Защото те не съществуват.

Той погледна озадачено.

— Какво?

— Глозел е — поне до този момент — най-старият познат писмен език — обясни тя, — нещо като предтеча на няколко други, включително Винка-Тордос[1] — Изражението на Чейс не се промени. — За които, предполагам, също не си чувал.

— Казах, че съм изучавал история, а не че съм взел изпита.

— Писмеността носи името на града, където е била открита. Всъщност, тук във Франция.

Кари приключи със снимането и остави металното парче, обръщайки го към Чейс, докато изпращаше файловете на баща си.

— Глозелските плочки са били открити в една пещера под селска нива през 1924-та година от Емил Фрадин. Тъй като били с по-ранен произход от всички познати досегашни езици, те били обявени за фалшиви. Но когато ги изследвали по нова технология петдесет години по-късно, се оказало, че наистина съществуват най-малко отпреди 10 000 години преди Христа.

Чейс подсвирна.

— Невероятно. Наистина са старички.

— Съществувала цивилизация, която използвала сложен писмен език в Европа, няколко хилядолетия дори преди древните гърци — каза Нина, — и тази цивилизация била достатъчно могъща, че да повлияе езиците на финикийците, гърците, евреите… дори на римляните и персите.

— И тази цивилизация… — Чейс гледаше артефакта, златистата отразена светлина осветяваше лицето му изотдолу — според теб е била Атлантида?

— Да — обади се Кари. — Както и според мен.

— В такъв случай и според мен. — Той се усмихна на Нина. — А как ще разберем коя е реката?

— Това е проблемът — отвърна Нина неохотно. — Не знам. Тази фигура на главния надпис — тя посочи малка група от седем точки, — изглежда представлява някаква мярка за разстояние. Следващите думи означават „юг“ и „запад“.

Чейс се наведе още по-близо към металното парче.

— Значи би могло да означава седем мили югозападно от нещо или седем на юг и после на запад…

— Точно така. Проблемът е, че не знаем какви мерки са били използвани, или дори към какво се отнасят — искам да кажа: коя е „нулевата позиция“.

— Атлантида, предполагам. — Нина го погледна. Изглеждаше впечатлена. — Хей, известен съм с това, че от време на време използвам мозъка си.

— Д-р Уайлд — каза Фрост, приковавайки вниманието на всички, — току-що разгледах знаците. Не очаквах познанията ми да надхвърлят вашите и бях прав. Не ми е известен нито един от тях. Но — продължи той, — улавяйки мрачното изражение на Нина — ще уредя експерт по древни езици да погледне артефакта.

Лицето на Нина стана още по-мрачно.

— О! Значи повече не се нуждаете от мен…

Кари се засмя.

— Не ставай смешна, Нина! Ти си най-важният човек в цялата мисия! Всъщност, без теб нямаше да има мисия.

— Кари е абсолютно права, д-р Уайлд — увери я Фрост. — Вие сте незаменима.

— Наистина ли? — грейна Нина. — Никога не са ми казвали нещо подобно преди.

— Обзалагам се на пет долара, че мога да позная нещата, които са ти казвали — подсмръкна Чейс. Кари и Нина го погледнаха.

— Нашият експерт може да дешифрира останалите букви, когато пристигне в Париж — каза Фрост. — И след като знаем коя река да търсим, ще можем да се подготвим за пълна експедиция.

— Няма ли да е по-лесно да изпратим снимките по електронната поща? — не се сдържа Нина.

— След последните ви премеждия не искам никой да вижда артефакта, освен ако не можем напълно да го контролираме. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Имате право.

Фрост й се усмихна широко.

— Не се отчайвайте, д-р Уайлд. Свършихте отлична работа. Мисля, че сега сме по-близо от всякога до откриването на Атлантида. Поздравления!

Похвалата видимо ободри Нина.

— Ако няма нищо друго за момента, предлагам да си починете и да се порадвате на Париж. Кари може да ви разведе. Скоро пак ще ви се обадя. Довиждане. — Екранът потъмня.

Кари погледна часовника си.

— Малко късно е да ти показвам сега забележителностите, за съжаление. Би трябвало вече да си лягаме.

— О, нима? — възкликна Чейс и вдигна двусмислено вежди. Кари го погледна. — Съжалявам, шефе — рече той престорено.

— Нина, идвала ли си преди в Париж? — попита Кари.

— Да, но за съвсем кратко. Бях с родителите си, бяха дошли за конференция по археология. А аз бях само на девет, така че не можах истински да го оценя.

Кари се усмихна.

— В такъв случай утре ще направим нещо, което да можеш да оцениш.

Това нещо се оказа изкуство, кухня… и пазаруване.

 

 

Прекараха сутринта в Лувъра. Чейс ги придружаваше, докато Кастил остана да пази артефакта в хотела.

— Ох, не си го представях така — изпъшка Нина, спирайки на входа към магазина на Кристиан Лакроа. Кредитната ми карта ще се запали само ако погледна към цените. Това не са обичайните магазини, от които пазарувам.

— Слава богу — възкликна Чейс с подигравателна усмивка. — Няма нищо по-скучно от това да гледаш как жените пробват дрехи. Освен ако не са бикини. — Нина направи физиономия, при което усмивката му стана още по-широка.

— Не се притеснявай за това — обади се Кари. — От сега нататък имаш неограничен кредит. Фондация „Фрост“ ще плаща за всичко, което ти е необходимо. Или пък го искаш.

— Сериозно?

Кари кимна.

— Напълно. Е, в разумни граници, естествено. Ако искаш да си купиш Ламборгини, може би ще трябва първо да попиташ! Но можеш да си вземеш всичко, което пожелаеш.

— Благодаря — кимна Нина, изпитвайки странно неудобство от подобна щедрост. Не беше нещо, на което е свикнала. Тя реши да се ограничава, независимо какво си купува Кари.

Час по-късно установи, че е похарчила почти хиляда евро. Определено не бе пазарувала на цените на „Ти Джей Макс“. А това бе само четвърт от общата сметка на Кари!

— По-добре внимавай, док — каза Чейс. — Ще свикнеш да харчиш много и ще имаш неприятности, когато се върнеш в Ню Йорк и се окаже, че парите за наема ти са отишли за обувки! — Той, разбира се, се шегуваше, но Нина си помисли, че имаше право.

— Не мисля — възрази Кари. — Когато открием Атлантида, парите ще са последното нещо, за което да се тревожи. Ние ще се погрижим за теб.

— Сериозно? Благодаря ти — кимна Нина.

Кари й се усмихна.

— Винаги се грижим за своите.

На Нина й се искаше да попита какво има предвид, но Кари вече махаше на едно такси.

Следващата им дестинация беше ресторант „Л’Опера“. Мястото беше претъпкано, богати парижани се наслаждаваха на традиционния продължителен френски обяд.

Нина не мислеше, че ще има свободни маси, но скоро установи, че за дъщерята на милиардера филантроп бързо се освобождават маси.

— Презирам тълпите — въздъхна Кари след разговора с управителя на салона на чист френски, който предизвика бясно оживление сред персонала. — Винаги ми напомня, че на планетата има прекалено много хора. Запасите, с които разполагаме, не са достатъчни за население, наближаващо седем милиарда.

Нина кимна.

— Лошото е, че не може да се направи много.

— Ще видим. Фондация „Фрост“ прави каквото може.

Докато чакаха управителя да се върне, Чейс прегледа менюто и направи гримаса.

— Аз съм момче, свикнало по-скоро на риба и чипс — възрази той. — Тия префърцунени манджи нищо не ми говорят. Мисля, че ще ви изчакам и по-късно ще си взема един бургер.

— Първо се оплакваш, че „Мона Лиза“ била „малко дребна и мърлява“, а сега какво? Не бъди такъв, Еди — каза весело Нина. — Няма само да седиш тук и да пиеш, нали?

— Не и докато съм на работа. Освен това така мога да държа под око по-добре входа — каза й Чейс. — И да бъда сигурен, че никой няма да се опита да развали обяда ви.

— Ти… да не би да очакваш неприятност?

Чейс й изпрати усмивка, която бе едновременно успокояваща и зловеща.

— Неприятност ще има единствено ако някой се опита да направи нещо. Вие двете се наслаждавайте на храната, аз имам грижата за останалото. — Той огледа останалите посетители и се насочи към бара. Оттам можеше да наблюдава целия ресторант.

Масата им беше вече готова; един келнер поведе Нина и Кари към нея. Щом седнаха, Нина погледна косо към Чейс.

— Мислиш ли, че ни заплашва нещо? — попита тя Кари.

— Винаги съществува подобна вероятност. Куобрас и приближените му почти със сигурност са разбрали, че сме напуснали Иран. Ето защо трябва да работим колкото е възможно по-бързо — колкото повече се бавим, толкова по-голям е рискът той да ни намери.

— И отново да се опита да ме убие?

— Няма да му позволим — произнесе Кари твърдо. Изражението й внезапно омекна. — Нина, така и не съм ти благодарила както трябва.

— За какво?

— Ти ми спаси живота! В крепостта на Хаджар, когато стреля в хеликоптера. Ти прояви невероятна смелост.

Нина се изчерви.

— О, всъщност… бях ужасена, боях се, че ако стрелям, машината може да избухне!

Кари отново се засмя.

— Това се случва само по филмите! Не, ти наистина прояви смелост и аз съм страшно благодарна, че беше там. — Тя нежно стисна ръката на Нина. — Ако има нещо, от което да се нуждаеш — каквото и да е то, — просто ми кажи.

Объркана, Нина не знаеше какво да каже.

— Благодаря ти — успя най-после да произнесе.

Кари задържа ръката й малко по-дълго, преди да я пусне.

— За теб — винаги.

— Еди и Хюго също ли получават огромната ти благодарност?

Усмивката на Кари стана по-закачлива.

— Не съвсем. В края на краищата на тях им се плаща да се грижат за нас!

— От думите на Еди излезе, че ти не се нуждаеш от някой, който да се грижи за теб. Наистина ли сама успя да избягаш от Хаджар?

— Отново ти ми помогна! Като изключи електричеството — добави тя, виждайки объркването на Нина. — Това ги забави за миг и аз… Е, тренирала съм известно време самозащита. Но има и друга причина да съм доволна от спирането на тока, защото Хаджар щеше да приеме офертата на Куобрас и да ме убие.

— Значи е бил Куобрас? — Нина си спомни лицето на мъжа, когото бе видяла на екрана за видеовръзка.

— Видяла си го?

— Да, бях в компютърната зала в сутерена, видях го на монитора.

Кари я погледна сериозно:

— Значи знаеш срещу кого сме се изправили. И колко безскрупулен е той. Предложи на Хаджар пет милиона долара да убие руснака, Юри. Той е изключително опасен човек, психопат… и ще направи всичко да ни спре да открием Атлантида. Няма да го подценя отново. Но засега сме в безопасност. Артефактът е у нас и по-важното, имаме теб. Ще намерим Атлантида, знам го. А сега — продължи тя, — готова ли си да поръчваш?

 

 

Когато се върнаха по-късно в хотела, Нина се чувстваше напълно изтощена. Не можеше да определи дали умората й се дължи на обикалянето на Париж, или е следствие от преживяванията й в Иран. Знаеше единствено, че преди да пристигне експертът на Фрост по древни езици, тя трябваше да подремне.

Въпреки удобното легло обаче, не й се удаде да заспи лесно. Част от съзнанието й продължаваше да превърта последните събития, на които бе станала свидетел и участник след телефонния разговор със Старкман. Академичният й живот в Ню Йорк сега й приличаше почти на друг свят.

И дори в полудрямката си не можеше да избяга от мистериозния артефакт, умът й продължаваше да стои фокусиран върху загадката, свързана с фантазиите й. Имаше нещо около това парче метал, странното чувство за някакъв спомен, което бе изпитала, когато го държеше в онзи чифлик.

Нещо познато.

Нещо близко.

Нина се разбуди напълно, осъзнала внезапно какво е то и откъде го знае. Грабна артефакта изпод увеличителното стъкло, а с другата си ръка издърпа нетърпеливо верижката с медальона над главата си, приближавайки двете парчета метал едно до друго.

Това беше връзката! Била е през цялото време пред очите й, без да я осъзнава.

Телефонът иззвъня и тя трепна. Без да откъсва поглед от парчетата, вдигна слушалката.

— Да? Ало?

— Нина? — Беше Кари. — Добре ли си?

— Да, да. Добре съм. Току-що се събудих. — Тъкмо се канеше да каже на Кари какво е открила, но норвежката я прекъсна.

— Исках да ти кажа, че експертът е вече тук, така че нали можеш да донесеш артефакта, когато си готова?

Нина си хвърли кос поглед в огледалото. Косата й бе смачкана от страната, на която бе спала.

— Ще ми дадеш ли пет минути?

 

 

— Минутите бяха седем — прошепна Чейс, когато Нина влезе в салона.

— О, моля, те, млъкни — сопна му се тя и се огледа. Кари седеше нетърпеливо във фотьойла, Кастил се бе облегнал на вратата към коридора и ядеше портокал, а на дивана седеше, отпивайки кафе…

— Здравей, Нина — каза Филби и се изправи.

— Какво правиш тук, Джонатан? — избърбори тя, надявайки се, че това е някаква шега. Как от всички хора в света Кристиан Фрост бе избрал тъкмо професор Джонатан Филби да анализира артефакта?

— Мисля, че причината е видна — каза Филби и погледна предмета, който Нина носеше в обвивката му. — Вчера сутринта ми се обади не друг, а самият Кристиан Фрост, който ми съобщи, че си помогнала да бъде намерено нещо във висша степен забележително, но се затрудняваш да преведеш написаното върху него. Затова ме помоли да дойда и да ти помогна. Беше по-скоро кратко съобщение, но… — Той погледна Кари. — Баща ви прави предложения, на които не може да бъде отказано.

— Накарал е банковата ви сметка да набъбне по магически начин? — попита Чейс.

Филби го погледна неразбиращо.

— Не, по-скоро прави щедри дарения на университета. Както и полет с частен джет! Не е нещо, което съм имал удоволствието да изпитам преди.

— Е, Джонатан — изгледа го Нина подозрително, — откога стана най-големият световен експерт по древни езици?

— Наистина, Нина — отвърна Филби, — не съм искал да се тръби около мен, но се надявах да си прочела последната ми статия. Може да е нескромно да се каже, но е факт, че съм един от петимата топ авторитети в света по темата и определено най-добрият на запад. Макар да съм сигурен, че Рибсли в Кеймбридж не би се съгласил! — Той се изкиска на шегата си, но спря, когато осъзна, че никой друг в стаята не се смее заедно с него. — В такъв случай — продължи той, — ще мога ли да погледна онова, което си открила?

Нина внимателно остави артефакта на масата, а Кари нагласи една лампа, която да го осветява добре. Очите на Филби се разшириха.

— О, това е… забележително е! — Той вдигна поглед към Кари. — Може ли да го взема?

— Моля, заповядайте.

Филби взе артефакта и се опита да прецени теглото му.

— Тежък е, но не е чисто злато, цветът е… златно бронзов — не, може би по-скоро на злато и мед?

— Думата, която търсиш — Нина наблегна на думата, — е орейхалк.

— Да не избързваме със заключенията. Правен ли е вече металургичен анализ?

— Не на цялото парче — отвърна Кари, — но малка проба от него е изследвана, да.

— И?

— И вярвам, че д-р Уайлд е права.

Нина хвърли самодоволен поглед към Филби.

— Разбирам. — Личеше, че Филби иска да каже още нещо, но се въздържа. Той обърна артефакта. — Малка кръгла изпъкналост от долната страна, както и на горната повърхност… а! — Усмивката му към Нина стана подигравателна: — Нина, разочарован съм! Сигурно можеш да преведеш това!

— Преведох по-голямата част — сопна се тя. — Това е карта, указания за река и град. Не мога да определя останалите букви, но определено не са глозелски.

— Ами, разбира се, че не са — каза Филби. — Но наистина! Как можа да не разпознаеш олмекските надписи?

Тя се вгледа по-внимателно.

— Какво? Не са олмекски!

— Не класически олмекски, но родовите прилики не могат да се сбъркат. Не виждаш ли? — Той посочи няколко букви. — Някои от символите са преобърнати или променени, но определено са…

— Мили боже! — възкликна Нина. — Как съм могла да не забележа, по дяволите?!

— Излиза, че са олмекски, така ли? — погледа Кари внимателно артефакта.

— Господи, да! Искам да кажа, че професор Филби е прав, не са класическата система от символи, но определено са вариант. По-стар? — Тя погледна Филби за потвърждение.

Той кимна.

— Почти сигурно. По-малко прецизни и може би с влияние от глозелските на някои места. Много странно. — Той се дръпна назад. — Глозелско азбучно влияние върху протоолмекски йероглифи? Това може да поразроши доста перушини…

— Кой или какво е олмек? — попита Чейс.

— Ранна южноамериканска цивилизация — отвърна Нина. — Разцветът им е бил около 1150 години преди Христа, предимно по южния бряг на Мексиканския залив, но влиянието им се простирало много по-навътре в сушата.

Чейс сви рамене:

— А, онези олмеки.

— Професоре — обади се Кари, — а какво се казва в останалата част от надписите? Предполагам, че можете да преведете олмекските символи.

— Със сигурност мога да опитам. Може обаче да не съм напълно точен; както казах, буквите не са съвсем същите като в традиционните форми… Ами, нека видим, нали? — Той сложи очилата си и се наведе напред, Нина направи същото от другата страна на масата.

Сега, след като знаеше какво гледа, тя се чувстваше неловко, че не е успяла да си свърши работата както трябва.

— Този първи символ, не е ли… алигатор?

— Алигатор или крокодил — произнесе замислено Филби.

Кастил се оживи:

— Реката на крокодилите? Това може да са поне няколко от местата, които сме посещавали аз и Едуард. Имаше едно време в Сиера Леоне…

— Следващата дума представлява комбинация от символи — игнорира го Филби. — Бог… и вода?

— Или океан… — предположи Нина. — Хей! Богът на океана! Посейдон! — Тя и Кари произнесоха името едновременно.

— Започва от северното устие на реката на крокодилите — продължи Филби.

— Седем, юг, запад. Реката на седем, юг, запад, би могло да се предположи — каза Нина. — Следвай посока към града на Посейдон. За да намериш… да намериш какво? — Тя се опита да схване смисъла на останалите символи. — По дяволите. Не съм чак толкова добра в олмекски.

— Чакай да видя. — Филби прокара пръст по артефакта. — Първият символ ми прилича повече на „къща“, но с тези допълнителни знаци. Това е почти като „потомък“ — не, „наследник“, но то пък съвсем не пасва.

— Напротив, пасва! — осъзна изведнъж Нина. — Домът на наследника — нов дом. Трябва да се намери новия дом на… на този символ.

— Хм. — Филби се наведе толкова близо, че от дъха му повърхността на парчето метал се изпоти. — Това вече наистина не го разбирам. Може да е лично име, или пък племе…

— Атланти. — Всички глави се обърнаха към Кари. — Новият дом на атлантите. Това се казва.

Устните на Филби се изкривиха.

— Може би ви се иска, госпожице Фрост. Съществуват много други вероятности, което едно подробно изучаване на древните писмености, открити в този регион, би могло да обясни.

— Не. — Нина вдигна артефакта. — Тя е права. Това сигурно са били атлантите. Никой друг. Атлантите са създали нов дом за себе си, нова държава след потъването на острова, някъде в Южна Америка — и това метално парче е картата, която ще ни отведе право там. Единственото, което трябва да направим, е да идентифицираме реката. Ако разберем какво означават цифрите…

— Можем да направим обществено допитване — ухили се Чейс. — Сериозно, док! Южна Америка! Голяма река, пълна с крокодили! Кой е първият отговор, който ви идва в главата?

— Ами… Амазонка? — предположи тя.

— Бинго! Хайде, вижте колко резки ви насочват наляво и надясно тук на тази ваша карта, и до всяка от тях има цифра. Ако показват край колко притока трябва да минете, значи става дума наистина за голяма река. А ако има и изгубен град, той трябва да се намира в дъждовните гори на Бразилия. Ако беше другаде, някой вече да го е открил! — Той погледна по посока на Нина. — Ти имаш тук атлас, нали? Почакайте за минутка.

Той излетя през свързващата врата и се върна с голям атлас.

— Ето архипелага Бейлик в северното устие на Амазонка, и ако се тръгне нагоре срещу течението, трябва да се отминат четири притока отляво, седем отдясно… — Той проследи маршрута на запад, издраскан в повърхността на метала. — Осем отляво и това те отвежда до първото място, където реките се сливат. Сантарем. — Знаците под пръста му бяха по-дълбоко врязани от останалите.

— Което означава, че трябва да се върви надясно — обади се Нина.

— Така излиза. — Те проследиха указанията нагоре по реката, докато накрая се отклониха от самата Амазонка към един приток на повече от хиляда и петстотин километра във вътрешността. Тънката синя линия върху страницата на атласа продължаваше на запад още сто-двеста километра, преди да спре. Върху артефакта имаше още няколко указателни знака.

— Трябва ни по-добра карта — каза Кари. — Освен това са ни нужни сателитни изображения.

— Но поне знаем най-общо кой е районът — въодушевено произнесе Нина. — Някъде по течението на река Тефе. Точно по средата на дъждовните гори!

— Протоолмекска цивилизация чак толкова навътре в сушата? — учуди се Филби. — Не пасва на нито една от теориите за произхода и разпространението на това население…

— Нито пък за Атлантида, но нещата изглежда не спират тук — вметна Нина леко хапливо.

Филби се намуси.

— И как точно според теория ти атлантите биха преплували от Залива на Кадиз целия път през Атлантическия океан? Дори ако приемем, че морските хора от древните легенди са били всъщност атлантите, едно пътешествие от няколкостотин мили в трирема е доста по-различно от пътешествие от няколко хиляди. Особено, при положение че не са имали начин да го навигират.

— Всъщност — каза Нина, — имали са такъв начин.

— Какво искаш да кажеш? — не се сдържа Кари.

— Осъзнах го малко преди да ми се обадиш. — Нина взе артефакта. — Имаше нещо, свързано с него, което ми се струваше познато, но не можех да разбера какво е до преди малко. Вижте. — Тя вдигна металното парче за кръглата изпъкналост, залюлявайки го леко като махало. — Трябва да се провеси надолу, ето така. И тогава… — Тя сложи медальона си под извития край на артефакта. — Пасват си идеално. Върху медальона ми има отбелязани няколко цифри и ако продължите по същата извивка и отчетете последователността от цифри… Например с огледало, което пасва в малкия прорез, разполагаме с начин за измерване ъгъла на падане на един обект спрямо хоризонта!

— Обект като звезда? — попита Кари, заразена от въодушевлението на Нина. — Или слънцето?

— Именно! Това е секстант! Атлантите са имали навигационен инструмент 10 000 години преди новата ера, открит наново едва през 16-ти век!

— Представете си военното им преимущество над останалите нации на времето — каза Кари замислено.

Чейс изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Да не намекваш, че са притежавали нещо като GPS?

— Ами, не, защото за да се разбере географската дължина, е необходим много точен хронометър, а е пресилено да се мисли, че атлантите са били чак толкова напреднали — каза Нина. — Но един секстант дава възможност да се пресметне географската ширина, доколко си на север или на юг с приемлива точност, като се използват слънцето или звездите за ориентация и се отчита годишното време. Което всяка древна цивилизация с познания в астрономията е била в състояние да направи. — Тя вдигна двете парчета орейхалк и се престори, че гледа челото на Чейс, като люлееше медальона си напред-назад, сякаш той бе част от по-голяма дъга, центрирана върху оста на металното парче. — Без нещо такова единственият начин за навигация в океана е или да се следва бреговата линия и да се търсят ориентири, или пък да се използват изчисления на сляпо — движиш се в определена посока и се надяваш да не се отклониш от курса.

— Но ако си в състояние да изчислиш географската ширина, по-дългите пътешествия биха били възможни — добави Кари.

— Да. Всъщност… — Нина отново показа на Чейс знаците върху металното парче. — Тази цифра тук, седем, а до нея юг и запад… седмицата може да е географска ширина според някаква скала, която са използвали атлантите, съчетана с посоките на компаса… — Мисълта, която се бе мярнала в ума й най-сетне изкристализира: — Тя показва как да се отиде до реката върху картата от Атлантида! Върви се на юг, докато се стигне до онова, което те наричат географска ширина седем, след това единственото, което трябва да се направи, е да се държи курс на запад, за да се достигне набелязаното място. След като вече знаем къде е тяхната географска ширина седем, това означава…

Кари схвана мисълта й.

— Означава, че ако можем да определим на колко градуса се равнява една атлантска единица за ъгъл, ще можем да разберем точното местоположение на Атлантида!

— Добре, значи тогава излиза — каза Чейс, — че всичко, което трябва да направим, за да намерим Атлантида, е да организираме експедиция сред Амазонската джунгла, да намерим един изгубен град и да видим дали са се запазили там още някакви карти. Така ли?

Нина кимна.

— Повече или по-малко.

— Да, аз съм „за“ — каза той и сви рамене.

Филби се изправи.

— Госпожице Фрост?

— Да?

— Може да ви се види малко извън контекста, но… ако първоначалните проучвания на Нина покажат, че е възможно наистина да съществува изгубен град някъде по течението на Тефе, ще ме вземете ли в тази експедиция?

— Почакай, Джонатан, нека го кажа направо — обади се Нина, предусещайки победа. — Да не искаш да кажеш, че наистина вярваш, че съм права в реалното съществуване на Атлантида?

— Всъщност — подсмръкна Филби, — замислих се за важността от откриването на доказателства за предолмекска цивилизация и шанса да изследвам езика й от първоизточника. Би било едно невероятно откритие. Всяка връзка с Атлантида ще е… ами, допълнителна награда.

Кари бе леко изненадана от молбата на Филби.

— Ще говоря с баща ми, професоре, но… Сигурен ли сте, че ще е оправдано? Ще влезем дълбоко в джунглата — какво ще стане със задълженията ви към университета?

— Смятам, че мога да си уредя отпуска — все пак аз съм декан на факултета! — Филби се засмя. — Освен това, щом д-р Уайлд може да отдели внимание за експедиция около света… — Той хвърли многозначителен поглед към Нина. — Наистина, от няколко години насам съм се пооткъснал от темата, но повярвайте ми, бивал съм и на по-лоши места.

— В такъв случай, както казах, ще говоря с баща ми. Но засега… — Те си стиснаха ръцете. — Добре дошъл на борда, професоре.

— Благодаря ви — отвърна Филби.

Нина отново окачи медальона на врата си и остави артефакта върху картата на Бразилия. Вгледа се в зеленото обкръжение на река Тефе, опитвайки се да си представи какво би могла да открие там.

Бележки

[1] През 1908 г. близо до Белград археологът М. Васич открива останки от град Винка, с къщи, построени от кирпич и подредени в права линия с ясно изразени улици. Установено е, че племето, построило Винка, е населявало днешните земи на България, Сърбия, Румъния и Македония. На дълбочина 8,5 метра е открита глинена купа с непознати до този момент знаци. През 1961 г. в Румъния са открити многобройни плочки, изписани с подобни символи. Въглеродният анализ сочи, че са отпреди 4000 години — 1300 години преди писмената система на минойците и 1000 години преди тази на шумерите. — Б.пр.