Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Анди Макдермът

Заглавие: Експедиция Атлантида

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес АД“

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-521-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1904

История

  1. — Добавяне

30.

Чейс залитна назад, очите му се насълзиха от болката в счупения нос, но се опита да запази равновесие.

Последва нов удар. Токът на обувката й този път се заби в гръдния му кош като кирка. Дробовете му останаха без въздух.

Следващ удар, този път в ръката, с която държеше пистолета. Разтърси го агония, когато малкият му пръст се счупи. Пистолетът полетя към пода.

Той замахна с левия си юмрук и главата на Кари се отметна назад, когато я уцели в бузата. Тя извика колкото от болка, толкова и от изненада, и падна от стъпалото със зло изражение.

Чейс осъзна, че в колана на кожените й джинси сигурно имаше пистолет. Не се беше излъгал. В момента, в който тя го извади, той се хвърли върху нея, блъсна я във вратата на склада, изкарвайки дъха от дробовете й…

Пистолетът гръмна.

Изгаряща болка прониза лявото му бедро. Кракът му мигновено се огъна и той залитна на една страна. Куршумът бе преминал през бедрото, избягвайки костта, но панталонът беше мокър от кръв.

Самолетът се носеше към Равнсфйорд.

Кари отвори уста да си поеме дъх.

— Мътните да те вземат, Еди! — изкрещя тя. Димящият пистолет се вдигна, насочен в лицето му…

И си остана така.

Мина една секунда, после втора, пръстът на норвежката стоеше върху спусъка…

— Кари!

На вратата към склада стоеше Нина. Държеше пистолета на Чейс с две ръце и се целеше в нея.

— Свали го — нареди Нина.

Кари я погледна изненадано, но не се подчини.

— Кари, остави оръжието. Остави го на пода!

— Нина, все още имаш време да промениш решението си. — Тонът на норвежката стана почти умолителен. — Все още можеш да останеш с мен!

Нина стисна челюсти.

— Няма да те оставя да убиеш Еди.

— Не мога да му позволя да опропасти плана. — Кари се извърна към него. Очите му се бяха присвили от болка, той притискаше ранения си крак, неспособен да говори. Обърна главата си към Нина, искаше да я накара да стреля. „Това са аматьорски разговори“, искаше му се да й каже, но думите отказваха да излязат от устата му.

— Планът е откачен! — сопна й се Нина. — Баща ти е луд!

Лицето на Кари пламна от гняв.

— Да не си посмяла да говориш така!

— Знаеш, че е вярно, Кари! Знаеш, че греши. За бога, толкова години си спасявала човешки животи по целия свят! Помисли за хората, на които си помогнала! Това нищо ли не означава за теб?

— Трябва да го направя — каза Кари, а лицето й изразяваше обърканост. — Не мога да не се подчиня на баща ми.

— Ти вече го направи! — напомни й Нина. — Когато не му позволи да ме убие! И сега виждам същото: можеше да убиеш Еди, но не го направи. Защото те е грижа за него! Защото той ти е спасявал живота!

— Но той не е един от нас…

— Кари, тук няма „ние“ и „те“ — настоя Нина. — Всички сме хора, човешки същества. Това, че светът има проблеми — винаги е било така!

Кари я погледна, изглеждаше още по-несигурна отпреди.

— Но ние можем да разрешим тези проблеми…

— Като убием милиарди хора?! Това ли е идеята ти за разрешаване на проблеми? — Като продължаваше да държи пистолета, насочен към Кари, Нина пристъпи по-близо. — Кари, познавам те. Можеш да спреш баща ти да направи нещо ужасно. Просто остави оръжието.

Пистолетът на Кари не помръдна.

— Аз… не мога.

— Няма да ти позволя да го убиеш. Нито пък някого другиго.

Сега дулото мръдна, Кари се целеше в нея.

— Не искам да те убивам — каза Кари. — Моля те, не ме карай.

— Нина, застреляй я — успя да извика Чейс.

— И аз не искам да те убия, но ще трябва да го сторя. — Огромният пистолет потрепери в ръката на Нина.

— Ще броя до три, Нина. Моля те, остави го. Едно…

— Застреляй я! — изрева Чейс.

— Две…

— Кари, остави оръжието!

— Три!

Кари стреля.

На такова късо разстояние не би трябвало да пропусне, но така стана, китката й се извъртя в последния миг преди да стреля. Куршумът прелетя покрай Нина и се заби в задната стена на кабината.

Нина инстинктивно трепна.

И стреля.

Пистолетът подскочи в ръцете й с такава сила, че без малко да го изпусне.

Кари се блъсна във вратата. Ярка кървава роза изби по метала зад нея, когато 45-калибровият куршум мина през тялото й. Тя се плъзна долу и се свлече на платформата до Чейс.

Нина я гледаше в ужас. Пистолетът тупна на пода.

— О, боже… — прошепна тя, неспособна да възприеме какво е направила.

— Нина… — прошепна Кари, по бузата й се стече една сълза. След това очите й се затвориха.

— О, боже! — повтори Нина. — Не исках да…

— Тя искаше да ни убие — напомни й Чейс, като стискаше ранения си крак и се опитваше да седне. — Хайде, имам нужда от помощта ти. — След миг колебание, неспособна да свали очите си от Кари, Нина го повдигна до седнало положение. — Благодаря.

Тя огледа крака му — панталоните му бяха прогизнали от кръв.

— Исусе! Трябва да намерим нещо, с което да го превържем…

— Няма време. Заведи ме до пилотската кабина, трябва да изключа автопилота.

Нина го издърпа нагоре. От устните му се изплъзна стон, когато силна болка прониза целия му крак.

— А после какво? — поиска да знае Нина.

— Трябва да спрем пускането на вируса, след това да се свържем с властите и да ги предупредим какво прави Фрост.

— Ами вирусът в биолабораторията? — попита тя, докато му помагаше да крачи към пилотската кабина. — Докато убеждаваш някого, че се е опитвал да убие милиарди хора, той вече може да е вдигнал друг самолет във въздуха!

Чейс спря.

— Биолабораторията…

— Какво има?

— Аз взривих сградите, но зоната с ограничен достъп е непокътната. Трябва да я разрушим.

— Как? — Чейс отклони очи от нея и се огледа. — О, не… — Нина си спомни ужаса на 11-и септември.

— Петстотин тона самолет и пълен резервоар с гориво ще вдигнат във въздуха това място и ще изпепелят всичко вътре — каза Чейс мрачно.

— Но ние ще умрем! Освен ако… — има ли на борда парашути?

Той поклати глава.

— Няма начин да се измъкнем. Освен… — Изражението му се промени и той се извърна да погледне зад себе си. — Забрави пилотската кабина — помогни ми да отидем в склада, бързо!

 

 

Фрост стоеше до прозореца в офиса си и оглеждаше все още димящите руини на биолабораторията отдолу. Зад тях лежеше фиордът и счупените подпори на моста. Чейс и компанията му бяха причинили огромни щети на собствеността му. Местните власти вече му се бяха обадили, за да разберат какво става.

Но нищо от това нямаше значение. Забранената зона беше цяла и въпреки опитите на Чейс да се качи на борда на товарния самолет в момента на излитането му, той не бе успял да я разруши.

— Сър, контролната кула току-що ни информира, че самолетът се връща обратно в Равнсфйорд на автоматичен режим — съобщи мъжки глас по говорителя.

— Някакво съобщение от дъщеря ми?

— Все още не. Сър, от Контрол на въздушния трафик искат да знаят какво става.

— Просто им кажи, че имаше малка неизправност и че Еърбъсът се връща като предпазна мярка. — Фрост огледа пистата. — Кога ще кацне?

— След шест минути.

— Дръж ме в течение. — Той прекъсна линията, взирайки се в далечината за първия знак от масивния товарен самолет. Липсата на комуникация бе тревожна, както и използването на автопилот — но фактът, че самолетът се връща му подсказваше, че хората му контролират нещата. Чейс би се опитал да го отвлече нанякъде и да извести норвежките власти.

Щом кацнеше, ситуацията би могла да бъде овладяна.

Самолетът летеше.

 

 

— Тези трите, развържи ремъците, с които се вързани — нареди Чейс, посочвайки най-задните контейнери отляво на главния склад.

— Но тогава те ще се разместят при кацането на самолета — отвърна Нина объркана.

— Ще направят нещо повече. Хайде, бързо. — Когато Нина започна да развързва предпазните ремъци. Чейс закуцука към вратата на товарното.

— Какво правиш?

— Ще взривя вратата.

Нина замръзна.

— Ще взривиш какво?

— Трябва да се освободим от тези контейнери по пътя. Виждаш ли този мотоциклет?

Нина се обърна към сребристосиния мотоциклет.

— Да? — Внезапно й светна какво мислеше Чейс. — Не! Не може, ти си луд!

— Това е единственият начин! Ако просто скочим — в момента сме с над сто и шейсет мили в час — няма начин да оцелеем при удара!

— Което е обратно на онова, което ще се случи, ако излетим с мотоциклет при летящ самолет?

— Е, знам, че не е идеалният план! Но е по-добър от това да ни убият, когато кацнем!

— Вече съм съвсем сигурна, че не си с всичкия си — произнесе нещастно Нина, но продължи да развързва контейнерите от ремъците им.

— Добре — извика той, когато тя развърза последния, — а сега иди до мотоциклета и дръж здраво! — Тя забърза към склада, а Чейс закуцука, като се подпираше с една ръка. С другата натисна първия от двата червено боядисани лоста за взрива.

След това втория…

Пукането на тежките панти на вратата на товарното отделение не можеше да се сравни със свирепия рев на вятъра и шума на двигателя, когато вратата се взриви. В склада се чу писък на ураганен вихър. Самолетът се снижаваше.

Наклониха се. Компютрите вече се опитваха да противодействат на неочакваното движение, но първият контейнер се отмести, движейки се назад върху колелата си, стигна до платформата с ужасяващ метален писък. След което се блъсна в контейнера с вируса и мина през зейналия отвор, за да бъде отнесен от въздушната струя.

Чейс го гледаше как пада. Все още се намираха над морето, но оставаха само няколко минути, преди да се появи сушата.

Товарният самолет се люшна отново, когато автопилотът компенсира промяната в равновесието, причинена от загубата на контейнера. Ново изскърцване на метал върху колелата, странично обръщане — идваше право към него!

Той нямаше къде да отиде, не можеше да дръпне контейнера…

Притисна се в стената. Въздушната струя го улови, отскубна го от пода.

Задната рамка на вратата на товарното раздели полезрението му като острие на нож. Отляво имаше тясна пролука между стената на контейнера с вируса и стената на склада; отдясно — безкрайно небе и сигурна смърт.

Той се блъсна в рамката, прикован за миг от вятъра…

И бе отвян вляво.

Стисна един ремък и се прилепи към свободния, треперещ върху колелата си контейнер, след което падна през вратата. Третият контейнер се намираше точно зад вратата като влаково купе и при вдигането на носа на Еърбъса нагоре той го блъсна болезнено. Опасният товар се разтресе и спря на по-малко от пет сантиметра от лицето на Чейс. След това вятърът заплющя по гладката му повърхност и го запрати в празното пространство.

Искаше му се да затвори очи, искаше му се всичко това да е само сън, но видя ужасената Нина да се притиска към контейнера до мотоциклета, видя през вратата тъмната линия на хоризонта отпред. Норвежкият бряг.

Чейс се измъкна покрай смазания ъгъл на контейнера с вируса. При всяка крачка усещаше ранения си крак като прободен с метален шип. Продължи напред, използвайки ремъците от дясната страна в редицата товари, за да се добере до Нина.

След като преодоля вратата, вятърът леко утихна. Стигна до Нина и се опита да надвие рева:

— Отвържи го и го запали! — посочи той мотоциклета.

— Ами ако няма гориво?

— Значи сме прецакани! Подготви го — аз трябва да се върна за малко в пилотската кабина.

— За какво?

— Да изключа автопилота! — Чейс стигна с куцукане до склада и влезе в кабината на екипажа. Телата на двамата охранители бяха хвърлени на една страна при маневрите на самолета, а Кари лежеше с лице към пода в основата на стълбите. Той забеляза пистолета си и се опита да се наведе да го вземе. Изгарящата болка в крака го застави да изпъшка и той стисна зъби.

Влезе в пилотската кабина. Както си мислеше, Кари беше задействала всички автоматични аварийни системи. Еърбъсът следваше курс обратно към главната писта на Равнсфйорд, използвайки сигнали от земята за приземяването.

Дори от разстояние пет-шест километра през прозорците се виждаха светлините на пистата. Еърбъсът все още се намираше над Северно море, но бреговата линия бе само на няколко мили, а летището — на пет километра в сушата. Той провери останалите прибори за управление. Самолетът губеше скорост, двигателите забавиха, когато компютрите зададоха леко снижение, опитвайки се да осъществят колкото се може по-лесно кацане.

Чейс пак погледна през прозорците. Ето го фиордът, тъмна извивка в бреговата линия. Струя черен дим маркираше местоположението на биолабораторията…

Неговата чел.

Централната колона на предното стъкло играеше ролята на негов водач в курса на Еърбъса. Точно сега тя бе насочена право в светлините на пистата. Трябваше да изведе самолета няколко градуса надясно…

Погледна висотомера. Осем хиляди стъпки и снижение. Трябваше му по-малка височина. Много по-малка.

Чейс хвана лоста с една ръка, а с другата дезактивира автопилота.

Чу се предупредително бръмчене, но той го игнорира. Вместо това леко натисна лоста надясно, накланяйки самолета. Светлините на пистата бавно се отместиха отляво на машината. Той задържа лоста в това положение, докато стълбът от пушек отиде далеч напред, след това го изправи. Еърбъсът се олюля несигурно, преди да възвърне равновесието си.

Дотук добре. Сега идваше трудната част.

Натисна лоста напред. Носът се наведе, броенето на висотомера внезапно се ускори. Трябваше да преценява всичко на око: при по-голяма височина самолетът щеше да прелети точно над неговата цел; при по-малка щеше да се забие в каменната страна на фиорда…

Спуснаха се под четири хиляди стъпки. Крайбрежната линия бързо приближаваше. Нямаха време.

Натисна лоста още напред и започнаха да се спускат по-стръмно. Чу се аларма.

— Знам, знам — изръмжа той към таблото. Три хиляди стъпки. Провери индикатора за въздушна скорост. Под сто възела.

Прекалено бързо, но в момента не можеше да направи нищо. Ако забавеше прекалено много самолета, той можеше да блокира.

Две хиляди стъпки. Крайбрежната линия ставаше все по-отчетлива. Самолетът продължаваше да е насочен точно в димящите руини на биолабораторията. Той натисна няколко пъти бутона „cancel“, като се молеше да е изтрил всички въведени от Кари команди. Ако машината се опиташе да следва предишното програмиране и направеше аварийно кацане в Равнсфйорд, всичко отиваше по дяволите.

Хиляда стъпки. Силен звук на аларма изпълни кабината, записан женски глас заговори:

— Предупреждение. Земя. Опасно сближаване. Предупреждение. Земя. Опасно…

— Знам! — Шестстотин стъпки, петстотин…

Той изравни. Хоризонтът се наклони бавно до централна позиция. Четиристотин, триста и седемдесет…

Триста и петдесет. Изравняване. Теренът от южната страна на фиорда бе приблизително на триста стъпки над морското равнище. Той погледна напред. Ако самолетът държеше курс и височина, щеше да мине точно над фиорда и да прелети над останките от биолабораторията, след което да се забие в планините зад нея.

Ако бе пресметнал правилната височина. Ако пък не…

С ръка, застинала в колебание над лоста за управление, активира автопилота, в случай че компютрите се опитат да го издигнат или да го върнат обратно към пистата. Не го направиха. Всички други инструкции бяха изтрити, автопилотът държеше Еърбъса в устойчив курс и скорост.

Той се обърна и стисна крака си, игнорирайки болката. Вече можеше да усети издайническото чувство за кръвозагуба по свистенето в главата, по замайващата слабост, която го дебнеше като глутница чакали, готова да нападне. Не оставаше много време. Куцукайки, мина по стъпалата от пилотската кабина в помещението за екипажа…

И спря ужасен.

Кари я нямаше!

Към вратата на склада водеше кървава следа.

Той извади оръжието си и тръгна към вратата.

Нина!

 

 

Мотоциклетът беше освободен от ремъците, подпрян върху стойката си. Ключовете бяха в една пластмасова чанта, вързана за резервоара за гориво. Нина я дръпна и ги извади, сложените вътре документи се разпиляха под напора на вятъра.

Опитът й с мотоциклети бе скромен, но все пак успя да запали Сузукито. Скалата за гориво обаче показваше стойности близки до „празен“. Тя се обърна да види дали Чейс е свършил в пилотската кабина…

И видя, че Кари се хвърля върху нея.

Двете жени паднаха тежко на пода. Нина се опита да се освободи, но в този момент норвежката заби лакът отстрани в главата й. Зашеметена, тя погледна нападателката си.

Ръцете на Кари се стягаха около шията й. Лицето й беше изкривено от болка и ярост, оградено от оцапана с кръв руса коса.

— Кучка! — изсъска тя. По зъбите й се виждаше кръв. — Дадох ти всичко, а ти ме предаде!

Нина не можеше да диша. Тя дръпна ръцете на Кари, но те бяха като от стомана, не помръднаха. Пръстите й се стегнаха, палците се забиха дълбоко в трахеята на Нина. В очите й се спусна мрак, съскащ шум, който надмогна тътена на вятъра, изпълни ушите й.

Придвижвайки се в склада, Чейс видя, че Кари души Нина, но двете жени бяха вплетени така здраво една в друга, че не можеше да си позволи да стреля…

Нина започна да губи съзнание. Смъртта я чакаше. Единственото, което виждаше, бе лицето на Кари над себе си. Тя направи слабо усилие да отстрани ръцете от шията си…

Пръстите й докоснаха нещо студено и твърдо.

Нещо остро.

Нейният медальон…

С последни сили хвана парчето орейхалк и разцепи с него вътрешността на дясната китка на Кари.

Кари изкрещя, залитна назад и кръвта плисна от разреза. Тя пусна Нина и погледна към ръката си невярващо.

В този момент Нина я удари в лицето и тя падна, претъркулвайки се тежко на платформата.

— Добър удар! — извика Чейс и закуцука към Нина.

— Помислих си, че мога да опитам да правя нещата по твоя начин — рече тя.

— Качвай се на мотоциклета! — Той видя през вратата на товарното бреговата линия да се отдалечава зад тях. Самолетът сега бе на по-малко от четири километра от биолабораторията и А380 би трябвало да вземе това разстояние за не повече от минута.

Той се покатери на Сузукито, задъхан от болките в раната, а Нина се метна зад него. Лудостта на онова, което правеха, достигна връхната си точка. Почти не съществуваше шанс за оцеляване…

Но дори и най-нищожният шанс е по-добър от нищо. Тя обви ръцете си около него.

— Давай!

Кари се надигна и видя какво възнамеряват да правят.

Чейс запали двигателя. Задното колело се завъртя, шумът от високоефективния двигател се превърна в пронизителен писък, когато мотоциклетът излетя от палето и се понесе към отворената рампа.

Кари хвана Нина, но бе твърде късно.

В момента, когато машината стигна до вратата на товарното, тя се носеше със сто и десет километра в час и продължаваше да ускорява.

Чейс завъртя ръкохватката на газта и те излетяха в отвореното пространство.

Излитането от задната част на самолета бе убило част от скоростта им, но не достатъчно. А бяха над твърда земя и падаха бързо.

Бе сбъркал с преценката на времето и сега щяха да умрат.

— Затвори очи! — извика той на Нина, когато върхът на скалата от северната страна на Равнсфйорд прелетя под тях.

Падаха във фиорда.

Водата се носеше към тях с ужасяваща скорост…

Скачай!

 

 

Кари се върна в пилотската кабина с несигурни крачки, от раните й течеше кръв. Ако можеше да реактивира автопилота, компютрите може би щяха да успеят да върнат самолета на аварийно кацане.

Но когато влезе в кабината, осъзна, че е прекалено късно.

Домът й проблесна от дясната страна. Видя руините на биолабораторията, а право напред бяха планинските склонове и широките прозорци на бащиния й офис.

Тя изкрещя.

 

 

Фрост бе парализиран от шок при вида на самолета, който летеше над фиорда и се носеше право към него. Най-после способността му да се движи се възвърна и първият му подтик да избяга потисна всички други мисли, но нямаше къде, нямаше и време…

 

 

Чейс ритна със здравия си крак и се хвърли от преобръщащия се във въздуха мотоциклет. Нина направи същото и миг по-късно двамата се забиха във водата…

* * *

Еърбъсът се вряза в планинския склон със сто и шестдесет километра в час.

Петстотинте тона метал и самолетно гориво бяха повече, отколкото подсилената забранена зона можеше да издържи. Четирите масивни двигателя се откачиха при удара, разбивайки стените от бетон и стомана като бомби. Зад тях при откъсването на крилата, горивото се възпламени. Вълна от течен огън плисна в комплекса и изпепели всичко, до което се докосна.

Адът стигна до всяко ъгълче. Лабораторията, в която се намираше складиран вирусът, се взриви, пламъците погълнаха всичко и го унищожиха, а най-накрая и последните искрици живот на Джонатан Филби. После сякаш самата планина се сгромоляса, като запечата вируса завинаги под милиони тонове камъни.

 

 

Чейс знаеше, че при падане от такава височина водата се усеща твърда като бетон.

Освен ако нещо не разбие преди това повърхността.

Тежкият мотоциклет удари водата, вдигайки пръски във въздуха. Миг по-късно той и Нина го последваха.

С разбита повърхност или не, при падането той имаше чувството, че се е хвърлил от сграда. През тялото му премина тръпка, когато кракът му се огъна. А водата бе студена, почти смразяваща.

Поредна болка, когато удари нещо друго. Не вода, нещо твърдо. Мотоциклетът…

Беше се приземил на една страна, съпротивлението на водата забавяше потъването му. А той бе паднал точно върху него.

Заболя го по-силно, почти му причерня.

Почти. Въпреки агонията, той се опита да се фокусира върху целта си — да остане жив. Беше под водата. Трябваше да плува, да излезе на повърхността, да диша.

Прониза го болката в ранения крак, сега вече напълно безполезен, а другият му крак се бе закачил в мотора.

Както и дрехите. Той ритна, опитваше се да се освободи. Мотоциклетът потъваше и го теглеше към дъното на фиорда като котва.

Въпреки тренираността, започна да го обхваща паника. Започна да се мята бясно, но без успех.

Щеше да потъне!

След всичко, през което беше преминал, след всичко, което бе превъзмогнал, за да оцелее…

Някой го хвана.

Нина!

Чейс усети ръцете й върху крака си, как издърпва джинсите му, а после ризата. Тя се скъса. Мотоциклетът потъна в студената тъмнина, когато Нина заплува с всички сили, влачейки го нагоре.

Той се показа на повърхността и пое дълга, мъчителна глътка студен въздух.

— О, боже! — произнесе задъхано. — Мислех си, че умирам.

— Върнах ти услугата — усмихна му се Нина като плюеше вода и конвулсивно си поемаше дъх. — Направо не мога да повярвам, че го направихме!

— Добре ли си?

— Всичко ме боли, но не мисля, че съм си счупила нещо. По-лошо е, че ми е адски студено. Какво стана със самолета?

Чейс се опита да вдигне ръка и да покаже, но беше твърде слаб. Вместо това кимна с глава към фиорда. Плътен, мазен и черен дим се виеше към небето.

— Приземи се твърдо.

— А вирусът?

— Изгорял е. Заедно с всичко останало.

Нина погледна тъжно към тъмния облак.

— И Кари…

Стигнаха до каменния бряг и тя с мъка издърпа Чейс от водата.

— О, боже — възкликна тя, когато видя крака му. Притисна с ръка раната и се опита да спре кървенето. — Трябва да се доберем до лекар.

— Точно така — каза Чейс през стиснати зъби. — Най-отгоре на тази скала има клиника, в главния офис на компанията. Лошото е, че принадлежеше към сградата, която се взриви. Не мисля, че ще се зарадват да ни видят…

Сякаш в отговор, камъкът до Чейс подскочи внезапно. Пропукването на изстрел от пушка проеча надалеч.

— Не се шегуват! — извика Нина. Тя потърси с очи стрелеца. На отсрещния бряг видя няколко силуета на фона на небето, които сочеха към тях.

Наблизо се заби друг куршум и се разхвърчаха парченца разбит камък.

— Скрий се! — нареди й Чейс.

— Няма да те оставя! — Нина се наведе над него, за да го издърпа.

— Нина, недей!

— Няма да те оставя! — повтори тя, хвана го за раменете и започна да го влачи.

— Ще ни пипнат — простена Чейс. — Те погледнаха към мъжете на скалата, улавяйки проблясък от светлина, отразена от лещите на бинокъл.

Нина се наведе и го хвана още по-здраво, притискайки буза в лицето му.

— Еди…

Нови изстрели — но не от пушките отсреща.

Стрелба от картечница, идваше някъде отгоре. Надолу към тях полетяха камъчета и пясък. Един от мъжете, които до преди малко се целеха в тях, се претърколи и падна от ръба на скалата.

— Какво е това, по дяволите? — учудено прошепна Чейс.

Отговорът дойде секунда по-късно, когато три хеликоптера с цветовете на норвежката армия закръжиха над скалата. Два от тях продължиха през фиорда, докато третият се спусна към водата, обърнат към Нина и Чейс.

— Откъде се появиха? — зяпна Нина.

— Някой трябва да се е обадил на пожарната. Норвежците сигурно искат да знаят на кого да лепнат глобата за неизправни пожарогасители, заради които такава голяма част от собствеността на Кристиан Фрост е прецакана. — От високоговорителя на хеликоптера се чу глас.

— Говориш ли норвежки? — попита Чейс.

— Не разбирам и дума.

— Нито пък аз. — Чейс вдигна с усилие ръце: — По-добре да го направиш и ти. Със сигурност не искаш да те застреля някой скандинавец.

— Всъщност не. — Тя вдигна едната си ръка, докато с другата го поддържаше. Бузата й още бе прилепена към неговата. — Еди?

— Какво?

Тя го целуна.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. Отново.

Той отвърна на целувката й.

— Аз ти благодаря, че спаси моя. — Той се ухили с редкозъбата си усмивка.

Нина се усмихна и двамата се целунаха още веднъж.