Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (24)

23.

Тибет

Слънцето още не се бе издигнало над хималайските върхове, но Нина виждаше предутринния светлик на изток, докато хеликоптерът бръмчеше между планините.

Намираше се в задното отделение. От двете й страни стоеше по един въоръжен мъж. Отсреща бяха Куобрас, Старкман и Филби. Бившият й наставник не се бе осмелил да я погледне нито веднъж по време на целия полет.

Тя знаеше, че след тях има втори хеликоптер, натоварен с още хора и нещо, скрито в огромен сандък. Съмняваше се, че е нещо добро.

— Продължавай — подкани я Куобрас. — Говореше за изригването…

— Да. — Картината на последните надписи от храма се върна пред вътрешния й поглед. — Островът потъвал, а вулканът в северния край се активизирал — те знаели, че написаното е върху стената. Не мисля, че са осъзнавали обаче колко бързо ще настъпи краят, когато това се случило.

— Не е било достатъчно бързо — каза Куобрас. — Някои от тях оцелели.

Нина поклати глава.

— Вие май наистина сте настроен срещу атлантите? Като се има предвид, че империята им е била разрушена преди единадесет хиляди години, не ви ли се струва, че е минало доста време за да таите такава злоба.

— Империята им никога не е била напълно разрушена, д-р Уайлд — изсъска Куобрас. — Тя продължава да съществува. Дори в наше време.

— О, предполагам, че тогава трябва да е невидима.

Куобрас не обърна внимание на сарказма й.

— Ако под „невидима империя“ имате предвид никой да не знае къде е, тогава да, права сте. Но потомците на атлантите все още са между нас, опитвайки се да контролират онези, които смятат за по-нисши. Разликата е, че сега този контрол се упражнява не само чрез силата на ръцете, а чрез силата на богатството.

— Май задълбахме в някаква теория на конспирацията — изсмя се Нина. — Предполагам, сега ще ми кажете, че атлантите са Илюминати^[1].

— Не съвсем. Ние сме Илюминатите.

Нина погледна невярващо.

— Какво?!

— Не в смисъла, който предполагам, че си представяте. Данните за нашата организация са от времената далеч преди всякакви секти, които си присвояват името от шестнайсети век насам. И името Илюминати произхожда от латински, докато нашето име произхожда от древните гърци. Братството на Селасфорос — приносители на светлината.

— Древните гърци? — Нина се обърна към Филби за подкрепа срещу този налудничав брътвеж, но той продължаваше да не я поглежда, а изражението му с нищо не показваше, че се съмнява в думите на Куобрас. — Значи твърдите, че сте лидерът на някаква тайна антиатлантска организация, която датира отпреди две и половина хиляди години? Съзнавате ли, че говорите пълни глупости!

— Датира от много време преди това — каза Куобрас невъзмутимо. — Сигурен съм, че си спомняте диалога „Критий“ — споменаването на войната между атиняните и царете на Атлантида.

— Разбира се. „Според преданието преди девет хиляди години била избухнала война между жителите отвъд Херкулесовите стълбове и всички, които са живеели отсам“^[2]. Но това е единственото споменаване, като се изключат няколко реда в диалога „Тимей“.

Куобрас поклати глава.

— Не. Има повече.

— Не може да има. „Критий“ така и не бил завършен.

— „Критий“ бил спрян — продължи Куобрас. — От Братството. Пълният текст включва описание на войната между двете велики сили и това как атиняните и техните съюзници отблъснали нашествениците от Средиземноморието. Описана е също атинската контраатака на самата Атлантида — която завършила с попадането на атинската армия в капан на острова, когато той потънал.

— Това го няма в „Тимей“ — възрази Нина. — „По-късно в резултат на необикновени земетръси и наводнения в продължение на един ден и една нощ на ужаси цялата войска била погълната от земята, а Атлантида също така потънала в морето и изчезнала“^[3]. Става въпрос за две различни събития.

— Едно и също събитие, според оригиналния текст на „Критий“.

— Но това… — Нина спря, когато важността на думите на Куобрас стигна до съзнанието й. — Имате предвид „оригиналния текст“? Онзи, преписан директно дума по дума от Платон?

— Разполагаме в трезорите си с много повече, отколкото можете да си представите, включително с пълния текст на „Критий“ — и третия от Платоновите диалози за Атлантида — „Хермократ“.

— Но „Хермократ“ не е бил написан…

— Ние накарахме света да мисли така. Братството работи в продължение на хиляди години за предотвратяване откриването на Атлантида. Всичко, което може да подпомогне потомците на атлантите в тази работа, се съхранява надеждно.

— Тази надеждност сигурно включва и убийство — намръщи се Нина.

— Не е нещо, с което се гордеем, но понякога се налага. Може да бъде оправдано.

— Но защо? — попита Нина. — Това е лудост! Да, Атлантида е една от най-известните древни легенди в света, но в края на краищата това е просто археологически обект, мъртъв град, пълен с руини!

Куобрас се изправи в седалката си.

— Градът може да е мъртъв, но онова, което олицетворява, е напълно живо, д-р Уайлд. И е точно толкова опасно, колкото е било и през 9500-а година преди Христа. Откриването на Атлантида ще послужи за обединяването на всички потомци на атлантите, превръщайки ги в могъща сила на злото.

— Атлантида вече бе открита — възрази Нина. — От мен. И всички от „Ивънър“ знаят къде се намира тя. Мислите ли, че можете да го пазите в тайна?

— Обектът може да е бил открит, но знанието, което той съдържа, е разрушено. А Братството има голямо влияние в много области. — Той погледна към Филби. — Ние със сигурност сме в състояние да държим академичната общност на разстояние.

— Значи заради това отхвърли предложението ми, Джонатан? — попита Нина. — Този човек те е държал на къса верижка през цялото време!

— Опитвах се да те предпазя — отвърна Филби. — Не знаех дали теорията ти ще се окаже вярна или не. Но не можех да поема риска. Не знаех, че ще се опитат да те убият в Манхатън, за да те спрат, повярвай ми! Никога не съм искал да ти се случи нещо лошо!

— Толкова съм трогната от загрижеността ти. — Филби избягваше погледа й.

— Както и всички онези, които можеха да проявят интерес — продължи Куобрас, — съществуват начини, чрез които можем да отклоним вниманието им. Но сега вече няма да е необходимо. Ако ми кажете истината за последния храм на истинските атланти, ще разрушим и него. Когато и последната връзка изчезне, потомците им никога няма да са в състояние да се обединят за започването на нова завоевателна война.

— Семейство Фрост едва ли могат да бъдат наречени подстрекатели на война — възрази Нина. — Освен ако не смятате филантропията за заплаха.

Куобрас се разсмя грубо.

— Филантропия? Как не. Всичко, което Кристиан Фрост е направил, е в подкрепа на крайната му цел, възстановяване на атлантското владичество под неговото ръководство. Харченето на милиони долари за медицинска помощ е само средство към тази цел. Наистина ли мислите, че работата на фондация „Фрост“ е да помага на болните?

— Тогава за какво е?

— Кристиан Фрост е използвал медицинските проекти на фондацията като прикритие за организиране на разпространението по целия свят на атлантския геном, намирайки хората с неговата ДНК — каза Куобрас. — Хора като вас. Да, знаем за ДНК тестовете, които Фрост са ви направили. Знаем също така, че през последното десетилетие той е хвърлил огромна сума пари и ресурси за намирането на Атлантида — много повече от онова, което е разкрил публично, или пред вас. Вие не сте първата авторка на теория за местоположението на Атлантида, чиято експедиция той е финансирал.

— И тях ли се опитвате да убиете? — Изражението на Куобрас бе единственият отговор, който й трябваше. — О, господи.

— Както казах, не се гордеем с този факт, но това трябваше да се направи. И сега, благодарение на вас… Фрост изграждат последната фаза от грандиозния си план.

— И какъв точно е този план?

— Не знаем точните подробности. Никой от агентите ни не е успял да пробие достатъчно дълбоко в организацията на Фрост, за да открие истинската му цел. Но сме научили достатъчно, за да знаем, че фокусът на плана му не е само откриването на Атлантида, а откриването на определени атлантски артефакти. Но Братството е решено да не допусне никога това да се случи. — Той посочи към прозореца. — Наближаваме Златния връх.

Нина погледна навън и видя първата светлина на утринното слънце, което се изкачваше над назъбения силует на Хималаите…

А на запад острият зъбер на средния от трите върха бе облян в ослепителна оранжева светлина, сякаш обхванат от пламъци. Дори пукнатините и жилките на голата скала, видими през чистата снежна покривка, изглеждаха като запалени, светлината проблясваше в тънките златни вени в студения камък.

— Мили боже — прошепна тя.

— Златният връх — каза Куобрас. — Местна легенда, която по общо мнение крие голямо съкровище. Аненербе вярвали, че е било свързано с Атлантида. Както и родителите ви.

Нина се сепна при споменаването на семейството й, но Куобрас се обърна да даде инструкции на пилота. Хеликоптерът се спусна, носейки се между планините. Скоро се приземи на широка, покрита със сняг скална тераса.

— Лунната пътека — обяви Куобрас, когато скочи от хеликоптера и краката му потънаха в снега. — Никога не съм си представял, че отново ще видя това място.

Нина се загърна плътно в палтото си, докато слизаше след него, следвана от гардовете.

— Били сте тук и преди?

— Да, но мислех, че тук няма нищо ценно. Явно съм грешал. — Той сложи ръка на рамото на Филби. — Може би ние двамата е трябвало да прекараме повече време тук. Това щеше да ни спести много неприятности.

— И ти ли си бил тук? — обърна се Нина към Филби. Той издаде неопределен, почти изпълнен със страх звук на потвърждение.

— Заедно с родителите ви — обясни Куобрас. Нина го зяпна шокирана.

— Джовани, недей, моля те. Не е нужно да…

Куобрас го изгледа студено.

— Правил съм много неща, с които не се гордея, но признавам участието си в тях. Ти би трябвало да направиш същото… Джак.

— Джонатан? — Нина се изправи до него, без да я е грижа за гардовете. — Какво всъщност казва той? Идвали ли са наистина родителите ми тук? Какво знаеш?

Той се опита да извърне очи.

— Нина, съжалявам, аз…

Тя го хвана за сакото.

— Какво знаеш. Джонатан?

— Насам, д-р Уайлд. — Куобрас посочи към склона. Старкман я изблъска по-далеч от Филби. Въпреки студа, професорът се потеше.

Групата се движеше бавно нагоре; не след дълго вторият хеликоптер се приземи зад тях, разпръсквайки безброй ледени парченца. Куобрас водеше, изследваше внимателно скалите, докато се изкачваха. Най-накрая спря.

— Тук — каза той. Нина погледна в посоката, която сочеше. В първия момент не видя нищо, освен сняг и голи скали, каменни пластове, усукани вертикално от вековно геоложко налягане, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше тъмен отрязък върху студения синьо-сив фон на планината.

Пукнатина в скалата, отвор…

В най-широката си част бе не повече от трийсетина сантиметра.

— Тук трябва да е имало друг разсед. Да донесат земекопните съоръжения.

Старкман даде нареждания. Само след минути от втория хеликоптер пристигнаха още десетима мъже. Те се заеха да разместват купчината камъни под снега с кирки. Отворът стана достатъчен за преминаване, но Куобрас заповяда на подчинените си да продължат да копаят.

— Трябва да е достатъчно широк, за да можем да поставим бомбата.

— Бомба? — зяпна Нина. — Каква бомба?

Той й хвърли нетърпелив поглед.

— Това не е археологическа експедиция, д-р Уайлд. Тук сме, за да разрушим последната брънка към Атлантида. Никой никога няма да види онова, което лежи в сърцето на тази планина.

— По-лош сте и от талибаните — промърмори тя. — Те рушат ценни артефакти поради догматизма си. А вие го правите заради някаква безумна теория на конспирацията.

— Конспирация, която — радвам се да го кажа — ще завърши тук. Когато и последното място, свързано с Атлантида бъде унищожено, всяка следа от древните атланти ще изчезне веднъж завинаги.

— И после какво? Ще се оттеглите на Бахамите? Или ще продължите да убивате хората, които не харесвате, заради тяхната ДНК?

Куобрас не отговори, обърна се отново към разширяващия се отвор.

След още пет-шест минути работа, той най-сетне изглеждаше доволен.

— Донесете бомбата — заповяда той. — Влизаме вътре.

Хората му се върнаха към хеликоптера, а той поведе Старкман и Филби към пещерата. Нина тръгна след тях, пазена от двете страни от гардовете. Мощен лъч проряза тъмнината. Мястото приличаше на естествена пещера, разширена допълнително като проход, водещ в дълбините на планината.

— Насам — каза Старкман и насочи прожектора си настрани. Нина зяпна от изненада, когато видя онова, което той бе открил.

Човешки тела.

Пет консервирани трупа се взираха в тях мълчаливо, изсъхналата им сбръчкана кожа се бе свила като пергамент. Начинът, по който седяха, в редица срещу стената на пещерата, я накара да предположи, че бяха загинали от глад или от студ — но освен това изглеждаше, че някой ги бе претърсвал, след като бяха умрели.

— Четвъртата експедиция на Аненербе — съобщи мрачно Куобрас. — Юрген Краус и екипа му. Тръгнали от Мароко, минали през Бразилия и дошли най-накрая в Тибет.

— Четвъртата експедиция? — попита Нина. — Имало е само три.

— Само три, за които се знае. От познатите архиви. Но съществуват и други документи. — Тонът му стана сериозен. — Вашият баща е притежавал някои от тях. Точно те са го довели в Тибет, за да търси Златния връх… и после тук.

— Тук? — Нина изглеждаше объркана, но в гърдите й се надигна лошо предчувствие.

— Насам. — Куобрас насочи лъча на фенера си към задната зала, кимайки на Старкман да заведе Нина. Филби остана последен, лицето му изразяваше страх. И нещо друго, осъзна Нина.

Може би вина?

Тя последва Куобрас в прохода. Лъчът на прожектора му осветяваше онова, което се намираше в дъното.

Беше гробница, атлантска гробница; агресивната архитектура и глозелските надписи не можеха да се сбъркат. Това обаче отстъпи на заден план, когато Нина видя останалото в залата.

Още човешки тела.

Но за разлика от труповете, останали от нацистката експедиция, тези не бяха напуснали мирно този свят. Те лежаха до стената в усукани, замръзнали пози на агония. Тя забеляза надупчените камъни зад тях: следи от куршуми, заобиколени от избледнели кафяви пръски, които можеха да са единствено от засъхнала кръв.

И между мъртвите лица бяха…

Нина вдигна ръка към устните си.

— Не… — прошепна тя. Куобрас се беше обърнал към нея, след това направи знак към Старкман, който я побутна напред, но тя заби пети в пода.

— Не! — Този път това бе стенание, неволен изблик на ужас и отчаяние.

Времето и студът бяха превърнали човешката кожа в подобие на кафяв пергамент, меката тъкан, отдавна изгнила, бе оставила очните орбити като празни черни дупки. Но Нина все пак разпозна лицата. Те бяха в съзнанието й всеки ден през изминалите десет години.

Родителите й.

Не бяха загинали в лавина. Бяха умрели тук, застреляни.

Бяха убити.

Старкман я блъсна напред, към ужасяващата сцена, осветена от прожектора на Куобрас. Тя се съпротивляваше, не искаше да гледа, но не можеше да откъсне погледа си.

— Ти си го направил! — изкрещя тя на Куобрас. — Ти си ги убил! Мръсник, нищожество! Ще те убия, подлецо! — Двамата гардове направиха стъпка, сякаш да предпазят шефа си, но той вдигна ръка да ги спре. Те отстъпиха назад, докато виковете на Нина се сляха в един, стихвайки до гневни, мъчителни стонове.

— Съжалявам — произнесе Куобрас с тих глас. — Но това трябваше да се направи. Не можеше да се позволи на Кристиан Фрост да разкрие тайните на атлантите.

— Какви тайни? — извика горчиво Нина. — Няма никакви тайни тук! Това е просто гробница! — Очите й се присвиха от омраза. — Убил си родителите ми за нищо, мръсен кучи син!

— Не… — Куобрас бавно плъзна лъча на прожектора по стените. — Според мен няма нищо, което да е ограбено оттук през последните десет години. Но ако последните надписи от храма в Атлантида се окажат истина, тогава на това място трябва да има нещо повече. — Той се обърна към двамата мъже, които я охраняваха: — Претърсете всеки сантиметър върху стените. Търсете нещо, което може да подсказва за друг отвор — пукнатина, разхлабен каменен блок, отвор за ключалка! — Мъжете се подчиниха, а самият Куобрас започна да изследва стените около себе си с напрегнат поглед. Старкман държеше здраво Нина.

Нейните хлипове бавно утихнаха, заменени от студена, лишена от израз маска.

Почти лишена от израз. Само очите й издаваха яростта, която бушуваше в нея.

Претърсването трая почти четиридесет минути, преди един от гардовете да извика на Куобрас. Всички отидоха бързо до мястото, на което стоеше, внимателно проследявайки една почти невидима линия, скрита между колоните.

— Врати. — Куобрас прокара пръст надолу по тясната пукнатина. — Не изглежда да има друг начин да се отвори отвън. Трябва да ги разбиете.

Един от мъжете бе изпратен обратно до хеликоптера, за да донесе необходимото оборудване. В това време пристигнаха още от екипа на Куобрас, влачейки със себе си количка на гумени колела, натоварена с огромния сандък, който Нина преди това бе видяла да товарят на втория хеликоптер. По гърба й преминаха студени тръпки. Дори сложената вътре бомба да беше само наполовина голяма, тя щеше да е по-голяма от човешки ръст.

Експлозивите, които Куобрас възнамеряваше да използва за вратите, обаче, бяха далеч по-малки. Използваха една бормашина за пробиването на дупка в камъка. После Куобрас постави в нея експлозива — дебел диск с размерите на сребърен долар.

— Ще я взривите ли? — попита Нина.

— Да.

— Ами те? — Тя посочи към телата. — Ще ги превърнете в парчета? Не е ли достатъчно, че сте ги убили, а сега искате да оскверните и труповете им?

Старкман издаде нетърпелив звук, но Куобрас помълча известно време, обмисляйки думите й.

— Джейсън, вземи няколко души и ги изнесете във външната зала — нареди той накрая.

— Чисто губене на време, Джовани — каза Старкман, не можейки да скрие неодобрението си. — Дошли сме да вършим работа, а не да я оставяме да ни разубеждава. Пък и каква разлика има? Те и без това вече са мъртви.

— Д-р Уайлд е права. Изнесете ги.

Старкман се намръщи, но тръгна да изпълнява заповедите му, като извика още хора да му помогнат. Нина не можеше да гледа, разкъсвана от непоносимо страдание, когато трупът на един от тибетците бе вдигнат. Сигурно тежеше не повече от дете. Това бе всичко, останало от тези хора, от нейното семейство, една черупка. Гърлото й се сви в спазъм, но тя се насили да запази хладнокръвие пред лицето на враговете си.

След изнасянето на телата Куобрас насочи вниманието си към експлозива. Прикрепи един таймер към него, преди бързо да отстъпи, изблъсквайки всички останали назад към пещерата.

— CL-20 — обясни Старкман на Нина, без да са го питали. — Най-силният химически експлозив.

— Да не би да се очаква да съм впечатлена? — отвърна тя раздразнено.

— Вероятно не. Но може би ще искаш да затиснеш уши.

Нина видя, че останалите правят точно това и побърза да ги последва. Миг по-късно се чу оглушителен гръм и се изви облак прах.

Куобрас беше първият, който тръгна, осветявайки с прожектора напред.

— Разчистете всички отломки от вратите, така че да можем да вкараме бомбата — заповяда той. — Джейсън, Джак, д-р Уайлд — след мен! — Нина не се изненада, когато двамата гардове продължиха с тях.

Изглеждащата до преди малко неразбиваема стена сега представляваше дупка. Големи парчета от изкъртената врата се търкаляха по земята. Другата врата бе още на мястото си, макар и сериозно повредена.

Отвъд се простираше тъмнина.

Куобрас прекрачи отломките и ги поведе към нещо, което се оказа плавен наклон, водещ дълбоко в сърцето на планината.

Въздухът беше студен и за изненада на Нина свеж, в него не се усещаше застоялост, не лъхаше на влага и стара плесен, които тя свързваше с останали задълго затворени помещения. По всяка вероятност имаше и друг вход, или поне някакъв начин, по който външният въздух влизаше.

Както и входната зала, дългият тунел беше разширен от съществуващ естествен проход. Като се имаше предвид дължината му, сигурно бе отнело години, за да бъде прокопан.

Както и онова, което лежеше пред тях…

Разстоянието ограничаваше лъча от прожектора на Куобрас до малко петно. Ехото от стъпките им заглъхна, което предполагаше, че са близо до изход.

Но това бе невъзможно. Намираха се във вътрешността на планината.

Което означаваше, че мястото, където влизаха, беше огромно…

Стъпиха на път, широка, павирана улица, която се простираше отвъд обсега на техните прожектори. От двете страни се криеха сгради, внушителни колони, издигащи се в мрака, проблясваха със злато и орейхалк.

— Исусе Христе, местенцето си го бива — каза Старкман. Той събра ръце около устата си и се провикна: — Хей-й-й! — След няколко секунди му отвърна слабо ехо.

— Нуждаем се от повече светлина — каза Куобрас. Старкман кимна и свали раницата си, след което извади сигнален пистолет. Зареди го бързо и стреля под ъгъл. Ярка червена светлина изсъска, понесена от малкия си парашут…

Всички зяпнаха, смаяни от гледката, която се разкри пред очите им.

— Господи… — прошепна Нина.