Анди Макдермът
Експедиция Атлантида (15)

14.

— О, господи! — изкрещя Нина, когато Кари я дръпна между пилоните.

Един стърчащ шип проряза ръкава й. Тя извика и инстинктивно се дръпна, за да се блъсне в друг, който се заби в лявото й рамо.

Зад тях Чейс отчаяно тласкаше нагоре лоста, без да знае какво друго да направи. Беше тежък, но не дотам, че да не може да го издържи.

Таванът забави, но не спря.

— Държа го! — извика той. — Продължавайте да се движите!

Нина простена в агония, когато Кари я дръпна напред и шипът се заби в плътта й. Кари се опита да се върне и да й помогне, но надвисналият таван я принуди да се приведе, което затрудняваше маневрите й.

— Движи се! — извика Нина и посочи края на прохода. По лицето й се виждаха размазани сълзи.

— Няма да те оставя! — Кари я хвана за ръката. — Хайде! Можеш да го направиш!

Нина се освободи и кръвта потече по ризата й.

— О, боже!

— Хайде! — Кари я поведе между пилоните. Намираха се по средата на прохода, оставаха им десетина крачки, но имаше още много изпитания за преодоляване.

Таванът продължи да се спуска, от процепите се надигнаха прах и песъчинки. Бяха вече на нивото на главата й и Кари се наведе.

Чейс държеше лоста, опънал ръце докрай. Изглеждаше така, сякаш може да остане в тази поза безкрайно много време…

Издрънчаване. Пореден звук като от нещо голямо и тежко, което се движи зад процепа в стената. Някакъв механизъм…

Трас!

Напрежението върху ръцете на Чейс внезапно се увеличи.

— Исусе! — изпъшка той изненадано. Към тежестта, която поддържаше, се бяха добавили още най-малко двайсет килограма. Лактите му се огънаха… и таванът започна да се движи по-бързо.

— Мамка му! — Мускулите му се напрегнаха и той опъна ръцете си нагоре.

Падащите камъни леко забавиха движението си. Височината на прохода сега бе само пет стъпки и продължаваше да намалява.

— Продължавай да вървиш! — извика Кари. Оставаха само няколко крачки до края, но всяка следваща ставаше по-малка, докато тя се опитваше да пази равновесие в неестествената си поза.

Чейс чу, че механизмът отново изтраква. Стисна зъби и задъхвайки се, изруга, когато тежестта върху ръцете му се увеличи още. Извика и се опита да задържи ръцете си опънати под допълнителния натиск. Сега тежестта сигурно надхвърляше сто и петдесет килограма и той едва не изпусна лоста.

Още няколко килограма и всичко щеше да свърши.

Таванът се разтресе рязко надолу, преди отново да забави. Кари се удари в него и падна върху един от пилоните. Заостреният му край се заби в левия й бицепс. Тя се дръпна назад с вик и се опита да се откачи, но таванът неумолимо я притисна, забивайки шипа по-дълбоко в ръката й.

— Нина! — извика тя примижала от болка. — Заклещена съм. Ти трябва да стигнеш до края!

Нина погледна напред. Оставаха само шест стъпки, но Кари беше блокирала най-лесния маршрут между пилоните.

— Не мога да го направя!

— Можеш! Налага се! Нина, върви! — Кари освободи ръката си.

Струйки пот се плъзнаха по лицето на Чейс, когато чу поредното изщракване. Тежестта върху ръцете му щеше да се увеличи.

— Не мога да издържа!

Нина тръгна.

С наведена надолу глава тя едва премина под потръпващия таван, като се плъзна покрай една стена и се промъкна през първата дупка. Един от зъбците разкъса ризата й, но не я спря.

Четири крачки.

Чейс се стегна в очакване на следващия камък с ясното съзнание, че няма да може да го издържи.

Нина премина през следващите две дупки, но таванът сега беше прекалено ниско, за да й позволи да се придвижи напред. Тя запълзя и поредното острие раздра бедрото й.

Студените каменни блокове се притискаха към лицето и раменете на Кари, забивайки по-дълбоко остриетата в ръката й.

Две крачки…

Щрак!

— По дяволите… — изсумтя Чейс и напрегна всичките си мускули.

Нина видя тъмния отвор в отсрещната стена да изчезва зад последния блок на тавана.

Болката в ръката й стана непоносима. Чу, че Кари вика.

Чейс също викаше, напрегнал до последно ръце под бремето на последната тежест.

Таванът се спусна.

Нина се промуши през отвора точно когато последният блок падна като острие на гилотина.

Тя обви ръце около нещо: дървена дръжка. Натисна я.

Не се случи нищо…

Трак.

С отекващо скърцане на камък таванът спря.

Чейс отвори очи. На далечната светлина на фенерчето видя, че дървеният лост се намира на четири сантиметра от врата му — и на един пръст от това студеният камък да го премаже.

Кари се опитваше да не мърда. Всяко движение само увеличаваше още повече болката. Тя се опита да види какво става с Нина.

Цялата дясна ръка на Нина се намираше в дупката в стената. Хваната в капан вътре. Таванът се бе спуснал толкова ниско, че тя не можеше да я измъкне обратно. Още няколко сантиметра и щеше да премаже костта, след което да отреже ръката й над лакътя.

С поредно жестоко скърцане на камък и облак прах таванът започна да се вдига.

Чейс погледна настрани. Вратата, блокираща входа, се отвори отново.

Нина измъкна ръката си и се обърна. Лицето на Кари, призрачно на светлината на фенерчето, изразяваше болка, но едновременно с това — и невероятно облекчение. Нина си проправи път назад към пилоните, за да й помогне. Кари се освободи от шипа и изохка. Кръвта рукна от дупката в ръкава й.

— О, господи! — Нина притисна ръката си към раната. — Еди! Еди! Кари е ранена, има нужда от помощ!

— Не е единствена — надигна се Чейс изпод лоста. Изправи се на крака, едва държейки ръцете си от болка. — Трябва ми светлина.

Нина взе фенерчето и го насочи така, че той да мине между пилоните. Малко след като бе преодолял половината проход, таванът се бе върнал на първоначалното си място и отвратителният шум бе спрял.

Чу се ново изтракване, този път откъм затворения край на прохода.

Нина обърна светлината натам и видя, че се появява отвор, един от каменните блокове в стената се завъртя и разкри отвъд тъмнина.

— Нина… — каза Кари, виждайки кръвта по рамото й.

— Забрави за мен, ти си ранена по-лошо. Еди!

Като едва се провираше между шиповете, които закачаха коженото му яке, Чейс най-после стигна до тях.

— Какво стана? Дайте да видя.

Нина вдигна светлината.

— Един от шиповете я е пробол сериозно.

— Исусе — промърмори той, докато се взираше в раната. — Дълбока е, а аптечката за първа помощ е отвън в селото.

— Забрави за това. — Кари се опита да се изправи. — Нямаме време, трябва да продължим да вървим. Колко остава?

Чейс погледна часовника си и простена.

— Сякаш върху мен е паднала кола; а разполагаме само с четирийсет и девет минути.

— И още две предизвикателства за преодоляване — проплака Нина.

— Ще се справим. — В гласа на Кари нямаше съмнение. — Хайде.

Щом минаха през отвора. Чейс настоя да спрат, за да огледа раните им. Откъсна една ивица от разкъсания ръкав на Кари и стегна ръката й, за да спре кървенето. Нараняването върху рамото на Нина бе по-слабо, но също го превърза.

— Това е всичко, което мога да направя в момента — оправдателно рече той. — И двете имате нужда от зашиване на раните, когато излезем оттук. Както и от инжекции. Не искам някакви отвратителни насекоми да ви заразят с нещо.

Нина потрепери.

— Господи. Не мога да повярвам колко близо беше.

— Остават ни още две изпитания — напомни й Чейс.

— Да, благодаря ти, че ме успокои. Виждам, че си изпотен.

— Според мен това официално може да мине за караница.

— Преодоляхме Предизвикателството на Силата — каза Кари, като внимателно сгъна ръката си и трепна леко. — Сега ни очакват Предизвикателствата на Сръчността и на Ума.

— Иска ми се да кажа, че се надявам да се окажат по-лесни от това последното — обади се Чейс, — но… нямам такова чувство.

— Нито пък аз — кимна Кари. — Но знам, че можем да се справим. Колко минути имаме?

— Четирийсет и шест.

— Добре тогава. Да видим що за Предизвикателство на Сръчността ни чака.

Те закрачиха предпазливо по новия проход, който зави няколко пъти, преди към звука от стъпките им да се присъедини друг звук. Чейс насочи фенерчето напред. Коридорът се отваряше към голяма зала.

— Вода — обяви той.

— Вътре в храма? — попита Нина.

— Сама каза, че това е храм на бога на океана… — Те ускориха крачка. — Определено течаща вода. Може би онази малка рекичка, която видяхме край селото, минава и през храма.

Предположението му се потвърди няколко минути по-късно, когато тесният проход се разшири. Тримата се озоваха върху платформа, която минаваше по дългия край на голямо правоъгълно езеро със зелена солена вода. Таванът над платформата беше със същата клаустрофобична височина както и проходът, но залата над езерото бе далеч по-висока.

Чейс насочи лъча на фенера към водата и по стените на залата заподскачаха отражения. Езерото, дълго най-малко трийсет метра, бе широко около осем. Пресичаше го нещо, което Нина в първия момент бе взела за въже, но се оказа тясна дървена греда, не по-широка от пет сантиметра, поддържана от забити в дъното на езерото пръти. Гредата се намираше на шейсет сантиметра под нивото на платформата — и само на двайсетина над ленивата повърхност на водата.

— Добре, и сега какво? — въздъхна Чейс.

Кари посочи отвъд канала.

— Какво е това?

Светлината разкри проблясващ златен кинжал, който лежеше в плитка ниша точно над срещуположния край на гредата. Трийсетина сантиметра над него по дължината на отсрещната стена минаваше перваз, но изглежда не съществуваше начин да се стигне до него.

— Това явно е Предизвикателството на Сръчността — обади се Нина, като стигна до ръба на платформата и се наведе да види гредата от по-близо.

— Като си помисля, че трябва да се пази равновесие върху това нещо, за да се стигне до кинжала…

Опитните очи на Чейс забелязаха нещо интересно в единия край на езерото срещу каменната стена.

— И тогава онова нещо се спуска надолу, така че останалите да могат да пресекат. — От другата страна имаше тесен подвижен мост, повдиган от въжета. — Той описа с показалец една въображаема дъга от горния край на моста надолу до ръба на платформата, върху която стояха.

Нина се взря още по-напрегнато в езерото. Във всеки край на залата можа да различи извитите сводове на нещо, което предположи, че е водопровод, канали, през които водата да минава.

— Защо просто не преплуваме до отсреща? — запита се тя гласно. — Не знам колко е дълбоко, но…

Матовата зелена повърхност на водата внезапно се раздвижи и изригна, разкривайки цяла редица от зейнали челюсти с огромни, лъснали зъби, устремени право към главата на Нина…

Кари я сграбчи за яката и я дръпна назад точно когато устата на каймана се захлопна с чаткане на мястото, на което Нина бе стояла само миг преди това. Хищникът се хвърли и замята по края на езерото, опитвайки се да се докопа до плячката си, но отвесната каменна стена осуети плановете му. Като не успя да се покатери, той падна обратно във водата с ужасно съскане.

Нина бе прекалено уплашена, за да говори.

— Исусе! — успя да произнесе тя, когато гласът й се възвърна. — Боже мой…

— Ето защо не е възможно да преплуваме. Не бих се изненадал, ако се окаже, че има и пирани.

— Но как са попаднали тук? — извика тя. Цялото й тяло трепереше. — Проклетият храм е от преди пет хиляди години!

Чейс предпазливо изследва езерото, взрян в набраздената повърхност.

— По същия начин, по който капаните продължават да действат — това е работа на ония нещастници отвън.

Като държеше краката си на разумна дистанция от ръба, Чейс се изправи и насочи светлината към тавана.

— Има нещо там горе, но не мога да видя какво е. Прилича на вдлъбнатина в стената.

— Стигаш ли до там?

— Не, прекалено високо е… О, почти успях. Но за да се види добре, ще се наложи да пресечете езерото до мястото, на което е кинжалът.

Кари изпусна дълга въздишка.

— Добре. Предполагам, че аз съм тази, която трябва да го направи.

— Ти? — противопостави се Нина. — Но ти си ранена!

— Сигурна ли си? — попита Чейс. — Искам да кажа, гредата е тясна, но вероятно мога да го направя…

В отговор Кари без всякакво усилие направи стойка на ръце, подпряна единствено върху здравата си ръка, преди елегантно да стъпи отново на земята.

— Добре — кимна Чейс. — Значи ти отиваш и донасяш кинжала…

Нина погледна към езерото видимо разтревожена.

— Кари, сигурна ли си? Ако някоя от онези твари те види…

— Нямаме избор — отвърна Кари и се приближи към гредата. — Колко време ни остава?

— Четирийсет и една минути — каза й Чейс.

— Тогава по-добре да побързам. — Тя стъпи внимателно от платформата върху дървената греда. Гредата пропука и леко се огъна. Чейс вдигна фенера, за да освети пътя й. Като се стегна вътрешно, Кари бавно разтвори ръце за равновесие и простена глухо от раната в ръката.

— Добре. Ето, тръгвам.

Тя направи първата крачка. Гредата пропука отново, по-силно. За ужас на всички тя се разклати и поддържащите пръти се залюляха във водата, предизвиквайки вълнение.

Водата в отсрещния край на залата, близо до водопровода, също се надигна. Зловещите очи на каймана се показаха на повърхността, останалата част от туловището му бе едва видима под размътените талази.

— Кари… — предупредително извика Нина.

— Виждам. — Тя насочи цялото си внимание отново към гредата, по която напредваше стъпка по стъпка. Намираше се по средата на разстоянието между два пръта и гредата се люлееше обезпокояващо само на сантиметри над водата.

Кайманът се размърда, опашката му направи змиевидно движение и той сякаш се насочи към нея.

Кари не му обърна внимание, съсредоточена единствено върху пазенето на равновесие. Следващият поддържащ прът сега се намираше почти под нея. Гредата спря да се клати, но се наложи да впрегне цялата си воля, за да се застави да продължи напред.

Мек плясък накара Нина да се обърне и тя видя втори кайман в другия край на залата. Беше дори по-голям от първия и в незаинтересоваността си приличаше по-скоро на дънер.

Дънер със зъби. Той лениво отвори уста, изпускайки злобно съскане.

Кари забърза крачки. Сега се намираше почти на половината път и гредата се отпусна под тежестта й. След всяка стъпка се отпускаше още повече.

Тя вече ясно виждаше кинжала. Върхът му лежеше в метална купа, която изглеждаше сякаш свързана с нещо зад плитката вдлъбнатина. Дали не беше поредният глупав капан?

Точно в края на гредата имаше много тесен перваз, толкова тънък, че не го бе забелязала досега. Беше широк под метър и дълбок не повече от един сантиметър, напълно достатъчно да стъпи с върха на пръстите си. Бе поставен там очевидно нарочно от строителите на храма, но засега причините, по които го бяха направили, оставаха неясни и Кари имаше странното чувство, че отговорът няма да й хареса, когато се разкрие…

Гредата се разклати.

Вниманието й се бе отклонило към мистериозния перваз само за миг — но той бе достатъчен, за да изгуби равновесие. Тя се опита отчаяно да се задържи изправена, но тежестта й се бе преместила доста напред. Само секунда и щеше да падне в езерото, между челюстите на дебнещите каймани…

Тя се хвърли напред, стискайки гредата с две ръце и се опъна по корем. Усети удара на тясното дърво в стомаха си като удар от полицейска палка. Стегна колене около потръпващата греда, впрегнала всички сили в усилието да не се изтърколи във водата.

— Кари! — изкрещя Нина.

Чейс съблече якето си, готов да се хвърли след нея.

— По дяволите, няма да успее да го направи!

Кайманите, привлечени от звука, се приближиха.

— Назад! — извика Кари. Коленете й бяха потопени във водата, но тя успя да закачи двете си обувки за гредата и да се изтегли напред.

Дългата глава на по-близкия кайман се показа напълно над повърхността и отворената уста разкри острите като трион зъби…

— Хей! — изрева Чейс, скочи на края на гредата и удари с крак във водата, предизвиквайки шумен плясък и пръски. — Насам! Хей!

По-едрият кайман промени посоката с лек удар на опашка и се насочи към него. Първият продължаваше да се плъзга бързо към Кари, но обърна главата си при звука и отхапа само тока на обувката й с хрущене, което отекна из цялата зала.

Кайманът изпусна остро въздух, удари с опашка силно по водата и заплува надолу. Притисната плътно към гредата, Кари гледаше като обезумяла към огромното туловище. То правеше зловещи кръгове под водата около нея.

Чейс предизвика нов плясък с крака, преди да се дръпне назад към платформата, когато кайманът излетя от водата с разтворена паст. Мощните лапи задраскаха по каменната стена и тежкото му тяло се блъсна глухо в гредата.

Кари бе на косъм от това да падне във водата. Тя се притисна още по-здраво към дървото, кайманът отново се блъсна в опит да се докопа до Чейс, преди най-сетне да се признае за победен и да се хвърли назад в езерото.

Другият продължаваше да прави кръгове около нея, от устата му течеше слизеста вода, когато се показа на повърхността. Този път си бе научил урока и се целеше в горната част на тялото й, не в краката. Тя се изпъна и отново се придърпа напред.

Пръстите й докоснаха студения камък, тя се вкопчи в малкия корниз, концентрирайки цялата си сила, за да се надигне от гредата, след което успя да стъпи с единия си крак върху нея и да се изправи.

Кайманът удари…

С вик Кари грабна кинжала от мястото му и замахна между жълтите зли очи на влечугото, забивайки го дълбоко в мозъка му.

Кайманът се блъсна в гредата, след това се плъзна тромаво в езерото и тя извади обляното в кръв острие. Кръвта обагри в червено тъмната вода и тя се разпени, сякаш кипнала от дъното.

Чейс имаше право.

Пирани!

Кари се прилепи към стената. Единият й крак бе още върху гредата, която се тресеше от блъскащото се в нея тяло на влечугото. Върхът на другия й ток беше на малкия корниз. Тя почака, докато гредата спре да се люлее и се огледа да види резултата от вземането на кинжала. Нещо определено бе изщракало, когато тя го хвана…

Случиха се едновременно две неща.

Отнякъде над Чейс и Нина долетя силен звън от метал. Тя долови с периферното си зрение движение в отвора, който Чейс бе забелязал, но беше твърде тъмно, за да разбере какво е.

Но нямаше време да мисли, защото гредата бе започнала да се движи, прибирайки се в стената зад нея. Поддържащите я стълбове се преместиха заедно с нея, предизвиквайки V-образни вълни по повърхността — цялото нещо беше инсталирано върху подобие на рамка на езерното дъно и сега изчезваше с обезпокоителна скорост в студения камък зад гърба й.

— Еди, направи нещо, спри го! — извика Нина, като гледаше безпомощно как гредата се отдалечава от ръба на платформата.

— Как? — попита той, докато търсеше нещо, каквото и да е, с което да спре неумолимото му оттегляне. Нямаше нищо.

Близо до паниката, Кари стъпи на гредата, но дръпна крака си веднага до стената. При скоростта, с която се движеше гредата, разполагаше най-много с минута, преди гредата напълно да изчезне и тя да скочи в езерото при останалия кайман… и пираните, които разкъсваха плътта на мъртвия си придружител.

Все още държеше в ръка кинжала, единственото, което можеше да я защити.

Кинжалът…

Трябва да имаше нещо повече, осъзна тя. Трябваше да направи нещо с кинжала, не просто да го намери.

— Хвърли ми фенера! — извика.

— Но тя ще падне! — възрази Нина, когато Чейс дръпна назад ръката си.

— Така или иначе след минута ще падне — отвърна й той.

— Кари! Готова ли си?

— Да!

Той хвърли фенера. Ярката светлина прелетя през залата като падаща звезда. Кари хвана фенера с ранената си ръка. Като се опитваше да запази равновесие, тя го вдигна и насочи лъча към вдлъбнатината горе над другия край на езерото. Разкри се нещо като ниша, куб със страни почти метър. Металът вътре блестеше, кръгъл предмет с ширина трийсетина сантиметра от мед или злато, приличащ на щит.

Не, не щит; мишена.

От гредата над повърхността бе останал само един метър, няколко секунди — и той щеше да изчезне безследно.

Кари се обърна и стъпи върху него с два крака, като издърпа назад дясната си ръка, за да се засили и да хвърли кинжала…

Мишената, ударена в самия център, издрънча. Металният диск падна назад и изчезна.

Гредата спря да се движи. Със скърцане и опъване на въжета тесният подвижен мост в отсрещния край на залата падна, удряйки срещуположната платформа с трясък.

Кари погледна надолу. Стърчащата от стената греда бе достатъчна за да стъпи с двата си крака, ако ги сложеше странично.

Тя се подпря със свободната си ръка в стената, чувствайки се напълно безпомощна.

— А сега какво се предполага, че трябва да направя? — запита се тя гласно.

Сякаш в отговор над нея се чу шум. Едно дълго възлесто въже с дебело парче дърво в края се смъкна от перваза, който минаваше по стената.

Чейс и Нина вече бяха стигнали до моста.

— Ще те посрещнем от другата страна! — извика Чейс, когато Кари хвана въжето и го дръпна, проверявайки дали няма да се скъса и дали не е поредният капан. Изглеждаше здраво. Като пазеше дясната си ръка, тя се покатери до корниза. Беше широк само трийсетина сантиметра, но в сравнение с това, на което сега бе стъпила, й изглеждаше направо като магистрала.

Нина и Чейс я чакаха на края на подвижния мост.

— Беше дяволска работа — каза Чейс, когато Кари се облегна на стената напълно изтощена. — Колко голяма беше мишената? — Тя вдигна ръката си да покаже и Нина завъртя глава.

— Не мисля, че бих могла да го направя — призна тя. — Изобщо не са се шегували, когато казаха, че е Предизвикателство за Сръчност. За съжаление, ни очакват още.

— Предизвикателството на Ума? Точно като за теб, докторе. Готова ли си?

Тя се усмихна нервно.

— Имам ли избор?

— С колко време разполагаме? — попита уморено Кари.

— Ами… трийсет и шест минути.

Всички погледнаха надолу към прохода, който водеше по-навътре в храма. Въпреки че не бе по-различен от онези, през които бяха минали, този изглеждаше много по-заплашителен.

— Добре, тогава. — Нина се изправи с решителност, каквато изобщо не чувстваше. — Да се надяваме, че умът ми е готов да се справи с изпитанието.