Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Анди Макдермът

Заглавие: Експедиция Атлантида

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес АД“

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-521-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1904

История

  1. — Добавяне

17.

Въжето бе още в лявата му ръка. За части от секундата, преди да достигне най-високите листа, Чейс се освободи от оръжието си и хвана черния найлон с две ръце.

Последва сблъсъкът с клоните — всеки следващ по-твърд от предишния. Един клон се удари в рамото му и той преметна въжето през него.

Внезапно се почувства освободен и продължи да пада, нямаше нищо между него и земята…

Въжето изплющя и се опъна.

Стисна го с ръце и извика, когато то охлузи до кръв кожата му. Движението му се забави, после още, почти спря…

Отрязаният край се изплъзна от хватката му. Той започна да пада, листакът се втурна сякаш право към него…

Удар.

И после чернота.

Далечен глас, отекващ през тръба, казваше нещо познато…

Името му!

— Еди? — Женски глас, приближаваше. — Еди!

Чейс отвори очи. Можеше да съзре късчетата сумрачно небе между листата на дърветата непосредствено над себе си.

Отне му няколко секунди да оформи думите в съзнанието си:

— Просто паднах! — понечи да каже той, като се опитваше да седне.

И веднага съжали. Всеки мускул в тялото го болеше, сякаш го бяха пребили. Той се срути отново на земята с глух стон.

— Еди!

— Нина? — Той присви очи срещу лицето над себе си, което го гледаше тревожно. — Господи, красива си…

— Е, поне още може да вижда — произнесе друг глас. Зад Нина се появи Кари и го погледна, преди да вдигне очи нагоре към дърветата. Листата падаха над тях като зелен сняг. — Трябва да е било над двайсет метра височина…

— Мили боже! — Нина се наведе още по-близко. — Не мога да повярвам, че е оцелял.

— Нужно е повече, за да ме убие, док — каза той и се насили да се усмихне. Дори лицевите мускули го боляха.

Тя го гледа известно време, смесица от чувства премина по лицето й, преди внезапно да го удари през гърдите.

— Глупак такъв! Абсолютен, пълен идиот! Какво, по дяволите, си мислеше? Защо го направи? Да не би да не си с всичкия си?

— О, о! Списъкът е дълъг… — Чейс внимателно надигна глава. Болеше го цялото тяло, но явно нямаше никакви счупвания. Е, с изключение на носа му.

За изумление на Нина и Кари, той се разсмя, хриптящ кикот на облекчение, че е жив.

— Исусе. Това наистина, ама наистина боли. А дори не съм пипнал мръсника! — Лицето му се разкриви, когато бавно седна; Нина коленичи да му помогне. — Какво се е случило? Колко време съм бил в безсъзнание?

— Не много — каза Кари. — Хеликоптерът го няма, отлетя на североизток.

— Може да имаш мозъчно сътресение — предупреди го Нина. — Не мърдай.

Чейс видя нещо, което на мига премахна болката.

— Мисля, че това е най-малкото, за което трябва да се тревожим — произнесе той много бавно.

Нина проследи погледа му. И замръзна.

Бяха заобиколени от индианци.

 

 

Нина и Кари, които подпираха Чейс, бяха подкарани към селището.

Макар да не бяха отявлено агресивни — поне засега! — Нина можеше да каже, че индианците са разгневени. Едва ли бе изненадващо, като се имаше предвид броя на убитите, на разрушените домове и пазения непокътнат в продължение на толкова векове храм, сега в димящи руини. Тя бе изненадана, че изобщо са живи.

Изненадата й нарасна, когато стигнаха до селото. Беше запален огън и Ди Салво лежеше близо до него, все още жив и в съзнание. Напоените му с кръв дрехи бяха разрязани и от тях — направена превръзка за раните. Близо до него стоеше Кастил и с помощта на Филби оказваха първа помощ на един индианец.

— Едуард! — извика той, когато групата приближи. — Мили боже! Жив си!

— Засега — изхриптя Чейс.

— Ние пък имаме няколко нови приятели. Е, може би „приятели“ не е съвсем точната дума. — Кастил кимна към индианците.

— Какво стана?

— Когато ни видяха да се бием с Джейсън и хората му, явно са променили мнението си за нас. Как се казваше: „Врагът на моя враг е мой приятел“? Наивно, може би, но ни спаси живота.

Нина погледна индианците. Някои от тях се занимаваха със съоръженията, взети от екипа на Старкман, събираха ги на купчини и както изглежда, ги маркираха с парчета от дървесна кора, прилична на пергамент. Куршумите предизвикаха особен интерес; две от жените ги измъкваха от магазините с пръсти, държейки блестящите гилзи близо до огъня.

— Дали е добра идея да им позволим да си играят по такъв начин с патроните?

— По-добре, отколкото със заредени оръжия — изсумтя Чейс. — Как е Агналдо?

Кастил погледна към пациента си.

— Трябваше да го застрелям, но все още може да ни превежда. Едуард, трябва да се обадим за помощ. Сигурен съм, че корабът е разрушен и че капитан Перез и Хулио са мъртви.

— О, не! — поклати глава Нина. — Почакайте, ако „Нереида“ е разрушена, как ще се обадим за помощ?

Чейс се опита да изобрази нещо, прилично на усмивка.

— По същия начин, по който поръчваме пица. Ще телефонираме. В една от раниците има сателитен телефон.

— Всичко това е много хубаво — сопна се Филби с изтънял от отчаяние глас, — но аз ли съм единственият загрижен, че тази безценна археологическа находка току-що беше буквално издухана? Бяха по-лоши и от талибани!

— Ти не видя дори интериора, Джонатан — каза Нина тъжно. — Беше невероятен. Копие на Храма на Посейдон, точно както го описва Платон. Имаше дори карта, която показва местонахождението на Атлантида…

Гласът й секна. Картата. Имаше нещо около нея…

— За съжаление, твоите въоръжени приятелчета избягаха — каза Филби. Тя го игнорира, замислена за онова, което бе видяла във вътрешността на храма.

— Картата… Атлантида определено е в Залива на Кадиз — настоя Нина. — Човекът на Старкман със сигурност греши. Атлантите са били в състояние да преплават целия океан — няма начин иначе картата им да се окаже на стотици мили разстояние от техния дом! Явно пропускаме нещо, нещо, свързано с атлантската… система… — Тя обърна очи към жените, които брояха патроните. Именно начинът, по който го правеха, привлече вниманието й и насочи мислите й в неочаквана посока.

Тя отиде при Ди Салво и се наведе към него.

— Агналдо? Чуваш ли ме?

Лицето му бе плувнало в пот, но той още бе в състояние да отговаря, въпреки успокоителното.

— Чувам те. Какво има?

— Моля те да преведеш нещо.

— Ще направя всичко възможно… Какво искаш да кажа?

— Първо искам да разбера дали е добре да отида до онези жени и да видя какво пишат. — Ди Салво колебливо попита двамата оцелели старейшини и кимна на Нина, след като получи отговор. С вдигнати ръце, тя предпазливо се приближи до жените. Те реагираха с изненада и малко страх, но не отне много време да убеди едната от тях да й позволи да разгледа бледото парче дървесна кора.

Предположението й се оказа правилно: беше етикет. Тя го вдигна към светлината на огъня, за да разгледа по-добре зацапаните символи, след това забеляза една химическа факла сред екипировката. Наведе я и тя светна с ярка синя светлина. Индианките отскочиха, но след малко се върнаха, хипнотизирани. Останалите членове на племето се приближиха и се скупчиха, очаровани от гледката. Нина им се усмихна успокоително, след което насочи вниманието си към цифрите.

Кари се присъедини към нея.

— Какво е това?

— Помниш ли как смятах, че атлантската цифрова система използва за основа осмицата? — започна Нина, прокарвайки върха на пръста си по колоните, като внимаваше да не зацапа знаците от въглен. — Но това не проработи в Предизвикателството на Ума, нали така? И статуите на Нереидите в храма — според Платон би трябвало да са сто, но ти преброи седемдесет и три.

Кари кимна.

— Разбра ли защо?

— Не съм сигурна… — Нина погледна куршумите на земята. Имаше купчина празни магазини до тях. Тя вдигна един. — Еди! Колко патрона побира един такъв?

— Такъв ли? Трийсет.

— Значи тук има над сто куршума, добре… — Тя вдигна един куршум. — Да видим…

Тя се приближи до най-близко стоящата индианка и я погледна приятелски. Жената реагира с подозрение, но не се отдръпна, когато Нина взе парче въглен и празно парче дървесна кора. След това изписа върху него черта, посочи я и вдигна вежди въпросително.

— Едно, да? Едно?

Жената я гледа озадачено известно време, преди внезапно да се усмихне, казвайки нещо.

— Тя каза „да“ — преведе Ди Салво.

— Страхотно! Хубаво… — Нина се върна и взе шепа куршуми, пусна ги до коленете си, след това вдигна два от тях върху дървесната кора и направи втора резка до първата. — Две?

Жената отново кимна. Нина добави още шест куршума и отбеляза още черти. Осем малки отметки в една линия…

Поредно кимване. Нина се усмихна, взе девети куршум, сложи го до първата редица и добави нова чертичка.

— Девет?

Жената поклати глава. Нина изтри деветата отметка, след което начерта едно обърнато V и посочи отново куршумите.

— Девет?

Второ поклащане на главата, този път съпроводено с леко раздразнено изражение и нещо, което прозвуча като подигравателен коментар от останалите индианци. Няколко от тях се подсмихнаха, както направи и Ди Салво.

— Какво казват? — попита Нина.

— Не могат да повярват, че не знаеш да броиш — отвърна той, развеселен въпреки слабостта си.

Жената взе парчето въглен от ръката й и добави един отделен знак от лявата страна на символа, след това посочи към деветте куршума.

— Значи това е девет? — произнесе замислено Нина.

— Какво разбра? — не издържа Кари.

— Човекът на Старкман смяташе, че сложното ударение означава деветка — каза Нина, а умът й препускаше. — Но не е така, започнах да го осъзнавам, когато видях начина, по който броят. Те не използват пръстите си — използват празните разстояния между тях. Вижте. — Тя махна един куршум от купчината, след това сложи пръст между палеца и показалеца на другата си ръка. — Едно. — Индианката я гледаше, без да е сигурна какво прави. Нина сложи втори куршум до първия и потупа кожата между палеца и показалеца си отново, после между показалеца и средния пръст. — Едно, две?

Жената кимна и се усмихна. След това вдигна двете си ръце, използвайки бързо кутретата, за да изброи разстоянията между останалите пръсти, докато стигна осем.

Нина осъзна смисъла на формата, изобразена от ръцете й, докоснатите върхове на кутретата след спирането на броенето.

— Сложното ударение, напомнящо покрив, изобразява осем „пълни“ дупки. Така че числото девет се изразява чрез едно ударение и единица, което означава, че… — Тя посочи към дървесната кора, където една точка бе последвана от двойка ударения. — Това е седемнайсет — едно плюс осем плюс осем. Но погледнете, те не изобразяват шестнайсет чрез две сложни ударения, а чрез осем отделни чертички плюс едно ударение. Сякаш запълват разстоянията между пръстите си и всеки път, когато са пълни, следващото число е колкото пълни ръце с осмици имат, плюс единица.

— Това не е линейна прогресия — каза Кари разбиращо.

— Нищо чудно, че не разбрахме пъзела в храма — използвали сме погрешната система! Това е нещо като странен хибрид между бройна система и позиционна система!

— Ако обичаш, на английски, док! — изсумтя Чейс.

— Добре, добре… В нашата система ние добавяме нова колонка всеки път, когато стигнем до десет, нали така? Десет, сто, хиляда — това е обикновена прогресия. Но в тяхната система, каквато, изглежда е била и атлантската, новите знаци, които видяхме в залата със загадките, не представят същата обикновена прогресия — вместо това те попълват празните разстояния… — Тя вдигна разперените си пръсти. Ако бяха използвали стандартната основа осем, следващият символ, ударението, малкото островърхо покривче…

— Да, знам какво е сложно ударение, док — прекъсна я Чейс сопнато.

— Съжалявам. Щеше да символизира осем в една нормална, основана на осмицата, система. Но не е така — то символизира осмица, но едва след като се стигне до осем плюс едно. И символът след това, наклоненото L — при база осем, би трябвало да означава шестдесет и четири. И тъй като това е по-скоро геометрична, отколкото линейна прогресия, тук няма увеличение, докато не се запълнят всичките празни места между пръстите…

— Което става след осем групи от осем, плюс осем — продължи Кари, като сочеше възбудено съответната група символи върху дървесната кора.

— Точно така! И първия път, когато това е използвано, е в осем групи от по осем, плюс осем… и после плюс едно. Или…

— Седемдесет и три! — извикаха двамата едновременно.

— Колкото е броят на статуите? — попита Чейс.

— Да! Разбира се! Ето защо Платон пишел, че са били сто! Погрешна интерпретация на атлантската бройна система през вековете. В тяхната система при прибавянето на трета цифра това се равнява на една стотица — но тя съвсем не е десетична или осмична. А напълно уникална система.

— Само че Куобрас не го знае — изтъкна Кари. — Което означава, че когато преобразува данните за географска ширина от картата в съвременни числа, те няма да са верни.

Нина си представи картата.

— Не, ще са твърде далеч от истината! Ще си мислят, че сложното ударение означава девет, а ударението плюс чертичка прави десет. Но ударение плюс чертичка прави всъщност осем. Числата им са грешни — всички са минус единица. Според тях нос Добра надежда е на петнайсет градуса южна ширина — а ширината е четиринайсет! Така че те би трябвало да са разделили трийсет и пет градусовата разлика на седем атлантски единици, а не на осем, което означава, че една атлантска единица е пет градуса. Атлантида се намира на седем единици северно от Амазонка, а седем по пет е равно на…

Чейс се засмя.

— Трийсет и пет градуса северно.

— Плюс един градус за отчитане ширината на делтата на Амазонка над екватора — добави Кари. — Така че Атлантида е на трийсет и шест градуса на север — което означава в Залива на Кадиз! Ти беше права!

— Те са стотици мили извън курса! — възкликна Нина, без да може да сдържи въодушевлението си. — Можем да я намерим първи; можем да ги изпреварим!

Кастил бе свършил с превързването на ранения индианец.

— Всичко това е много хубаво, дори чудесно, но имам едно предложение — преди да започнем да се поздравяваме, дали не е по-добре да се опитаме да се измъкнем от джунглата?

— Сателитният телефон е в раницата ми, Хюго — каза Чейс уморено. — Хвърли ми го и ще се обадя.

Нина погледна събралите се в кръг индианци, вперили очи в нея.

— Какво ще правим с племето? Храмът го няма, но и домовете им ги няма заради нас. Те се нуждаят от помощ.

— Мога да се погрижа за това — обади се Ди Салво. — Като представител на бразилското правителство, мога да кажа, че племето е официално открито и сме влезли във връзка с него, нали? Това означава, че сега те са под закрилата на закона.

— Контактът не е точно този, на който се надявахме — отбеляза Нина. — Те убиха Хамилтън, забравихте ли?

— Но поне нас оставиха живи — отвърна й Чейс, докато Кастил му подаваше сателитния телефон.

— Мога да ви уверя, че ще получат всичко, от което се нуждаят — каза Кари. — Фондация „Фрост“ има известно влияние върху бразилското правителство; в миналото сме осигурявали помощи. Те със сигурност ще оцелеят. В края на краищата те са единствените потомци на атлантите. Един ДНК анализ би бил много интересен… — Тя погледна в тъмното към храма.

Ди Салво обясни на индианците, доколкото можеше, каква е ситуацията. Някои от тях, предимно възрастните, не изглеждаха особено щастливи.

— Притесняват се, че ако дойдат още външни хора, ще се опитат да нападнат храма — каза той на Кари.

— Да нападнат какво? — попита Чейс саркастично, като спря за миг да набира. — Частите от хеликоптера? Не остана нищо, което може да се открадне!

— Не, те са прави — възрази Нина. — Макар по-голямата част да е разрушена, все още вътре има много злато.

— Мога да уредя охрана — предложи Кари. — Фондацията разполага с надеждни хора, които не са мотивирани от парите — те могат да защитят племето, докато дойде помощ. Освен това смятам, че ще е най-добре да знаем какво друго съдържат останките от храма, не мислите ли?

— Аз не видях никакво злато — каза Чейс с подчертана невинност, когато свърши с телефонния разговор. — Единственото, което видях, бяха счупени неща, крокодили с големи зъби и загадка, на която не можахме да намерим отговора.

— О, между другото, той беше четиридесет — каза му Нина небрежно и ченето му увисна. — Четиридесет оловни топчета. Сега, след като разбрах каква е цифровата им система, вече е лесно.

— Шегуваш ли се? — попита той. Нина му хвърли знаеща усмивка. — Добре… Както и да е, изпращат за нас хеликоптер. Ще отнеме няколко часа според мен — дори и с GPS ще се наложи да ни търсят в тъмнината.

— Дали Агналдо ще е в състояние да издържи толкова дълго? — обърна се Нина към Кастил. — Не трябва ли да го занесем в болница?

— Не се притеснявайте за мен — каза Ди Салво сънливо. — Не ме прострелват за първи път.

— Той е стабилен — кимна Кастил. — Ще направя, каквото мога, за да помогна на другите индианци, докато чакаме.

Кари се приближи до Чейс и взе телефона.

— Ще телефонирам на баща ми и ще го уведомя какво се е случило, за да може той да уреди нещата с бразилското правителство. А после… — тя се върна при Нина и приклекна до нея, — трябва да ти осигурим карта. Може и да сме загубили информацията в онзи храм, но все още можем да открием Атлантида преди Куобрас. Търсенето продължава.