Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Уайлд и Еди Чейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunt for Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Анди Макдермът

Заглавие: Експедиция Атлантида

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Инвестпрес АД“

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-962-521-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1904

История

  1. — Добавяне

24.

Сцената пред тях беше грандиозна, внушаваща страхопочитание картина, загубена от зората на историята.

Нина мигновено разпозна онова, което се намираше в центъра. Бе друго копие на Храма на Посейдон — но този път не беше само.

Заобикаляха го други сгради — по-малки, но не по-малко величествени. Архитектурният стил беше познат, абсолютно елегантен, но в същото време и някак брутален.

Това бяха дворци и храмове; цитаделата на Атлантида, както я описваше Платон, възстановена на хиляди километри от източника си на вдъхновение. И за разлика от разрушения си двойник в Бразилия, тези бяха издържали проверката на времето, пощадени от стихиите, идеално запазени.

Когато обаче очите й привикнаха към блещукащата светлина на сигналната ракета, тя осъзна, че сцената не е пълна. Обширна, колкото пещерата, тя все пак не бе достатъчно голяма да побере цялата цитадела. Дори самият Храм на Посейдон не беше цялостен, далечният му край чезнеше в стената на пещерата. Личеше, че атлантите се бяха опитали да издялат част от стената, за да направят място за постройките, но накрая, допусна тя, просто бяха прокопали вътрешните храмови зали направо в планината.

Пламъкът изпращя и угасна, потапяйки огромната пещера в мрак. Единствената светлина идваше от прожекторите на групата.

— Това е… Направо е невероятно — каза Филби. — Джовани, би трябвало поне да го снимаме. Това е по-важно дори от самото откриване на Атлантида!

— Не — категорично отказа Куобрас. — Не трябва да остава нищо. Нищо! Атлантското наследство ще бъде погребано тук. — Той загърби Филби и се обърна към Старкман. — Този път води право в центъра на цитаделата. Извикай останалите и ги накарай да донесат бомбата.

— Колко голяма е бомбата? — попита нервно Филби.

— Петстотин килограмов ГВЕ[1] — отговори му Старкман. — Ядрото му е от двайсет и пет килограма CL-20.

— Мили боже — ахна Филби.

— Това са хората, с които си се сближил. Разрушители и убийци. Предполагам, че се гордееш със себе си.

— Нина, моля те — пристъпи той към нея. — Толкова много съжалявам! Никога не съм искал да направя нещо, което да нарани Хенри и Лора — тръгнах на експедицията с тях, надявайки се, че няма да открият нищо!

— Но все пак си ги предал. На него. — Тя хвърли пълен с омраза поглед към Куобрас. — Умрели са заради теб, Джонатан. Били са убити заради теб! Кучи син!

Преди гардовете й да успеят да реагират, тя го удари в лицето. Болката в кокалчетата на ръката й утихна пред удовлетворението, което я изпълни при вида на падащия по гръб Филби. От ноздрите му потече кръв; той я гледаше поразен, загубил дар слово.

Гардовете я изблъскаха назад, докато Старкман, който изглежда се забавляваше, помагаше на професора да се изправи.

— Добър удар, д-р Уайлд. Да не си вземала уроци от Еди?

По радиостанцията съобщиха, че ще са нужни петнайсет минути, за да бъде вкарана бомбата в тунела. Куобрас погледна часовника си, след това очите му се преместиха върху Филби и Нина.

— Това е времето, с което разполагаш, за да проучиш това място, Джак. Д-р Уайлд, обещах, че ще ви дам възможност да видите последния стожер на атлантите. Аз съм човек, който държи на думата си.

— Точно така. Сигурна съм, че това ви помага да спите нощем — произнесе тя с горчива ирония.

Старкман запали химическа факла и те тръгнаха по пътя към цитаделата. Нина едва сдържа трепета на очакването от откритието, когато се приближиха, но в същото време с отчайваща яснота съзнаваше, че всяка нейна стъпка отброява времето до смъртта й.

На острата трепкаща светлина на факлата тя различи и друга структура пред Храма на Посейдон — една много по-малка сграда се издигаше от пещерния под върху стръмен хълм. Беше заобиколена от стена, висока четири и половина метра. Стена от…

— Злато — произнесе Старкман с благоговение. — Тук има тонове злато. Колко струва една унция злато? Петстотин долара? Шестстотин? Тук лежат стотици милиони долари!

— Внимавай — предупреди го Куобрас. — Тази посока на мислене накара Юри да ни предаде. Тук сме, за да разрушим всичко това, а не да печелим от него.

Те се приближиха към проблясващата стена. Тя обикаляше от край до край малката сграда, не съществуваше начин да се влезе вътре.

— Това е Храмът на Клейто, съпругата на Посейдон — обади се Нина. — Платон казва, че е недостъпен.

— Недостъпен ли? — повтори Старкман и започна да сваля алпинистката кука. — Ще видим колко е недостъпен.

— Джейсън. — Тази единствена дума на Куобрас го спря по средата на движението.

— О, хайде — укори го Нина. — Не сте ли поне малко любопитен какво има вътре? Това е самото начало на Атлантида, копие на мястото, където е била основана — от всичко, което знаем, то може да съхранява оригиналното съдържание на храма, спасено от самата Атлантида. Не искате ли да знаете срещу какво сте се борили през всичките тези години? Не искате ли да познавате враговете си?

Куобрас съзерцава известно време златната стена, след което кимна на Старкман, който извади куката и започна да развива макарата. Когато реши, че е достатъчно, той се върна и прехвърли куката през стената. Дръпна въжето; то се закачи.

— Добре, а сега да видим какво има вътре — каза той и бързо се закатери нагоре. Един от гардовете на Нина хвърли друго въже и го последва, макар и много по-бавно.

Достигайки върха, Старкман се завъртя, подпирайки се на корема си.

— Д-р Уайлд, вие сте следващата — извика и направи знак на другия гард да я повдигне, така че той да я хване за ръцете и да я изтегли.

— Нали осъзнавате, че мога просто да ви блъсна и да счупите врата си — промърмори тя, вече горе.

— А вие сигурно осъзнавате, че мога да прострелям двата ви крака и да ви оставя да умрете в агония, когато бомбата избухне? — сопна й се Старкман, докато я спускаше от другата страна.

Филби беше следващият, после вторият гард и най-накрая — Куобрас. Куобрас се оказа изненадващо подвижен и гъвкав за човек на неговата възраст, забеляза Нина. Подобие на Кристиан Фрост, само че в тъмен вариант.

До входа на храма водеха стръмни стъпала. Начело се движеше Куобрас, Нина крачеше непосредствено зад него, нямаше търпение да види какво има вътре.

Всъщност откриха изненадващо малко неща. Очакваха ги две златни статуи от вътрешната страна на вратата: Посейдон, не толкова голям като гигантската фигура, която бяха заварили в неговия храм, но с по-висок от човешки ръст, и обърнатата към него Клейто, съпругата му. Зад тях…

— Това е мавзолей — каза Нина. Два големи саркофага заемаха задната част на помещението, простата, почти груба каменоделска работа контрастираше рязко с грижливо изработената метална облицовка на стените.

— Да, но на кого са? — учуди се Старкман. Той насочи прожектора си към надпис, издълбан в края на единия ковчег. — Какво пише тук?

Нина и Филби започнаха да превеждат едновременно, преди Филби да се дръпне назад.

— Казва се, че това е гробницата на Местор, последният цар на… предполагам, че това означава Нова Атлантида — каза Нина. Буквите бяха в различен стил от познатата глозелска азбука, но в този случай това не изглеждаше като резултат от промяна на езика с времето, то беше повече от обикновена небрежност. Тя се приближи до втория ковчег. — А това е неговата царица… Калея, така изглежда. — Буквите бяха също толкова груби.

— Последният цар? — произнесе замислено Филби. — Какво се е случило на потомците му? Дори и да не е имал наследници, винаги ще се намери някой, готов да се качи на трона…

— Подай ми фенерчето си — заповяда Нина на Старкман и почти го измъкна от ръката му, когато се наведе да прочете останалите надписи.

— Заповядай — каза той саркастично. Тя не му обърна внимание, фокусирана върху древните букви.

— Измрели са — осъзна тя, докато четеше. — Мислели са, че могат да основат нова империя тук, да управляват земите около Хималаите и да използват планината като естествена крепост. Но са грешали.

— Какво се е случило? — попита Куобрас.

— Какво се случва на всяка империя? — отвърна му Нина с въпрос. — Отпускат се, стават лениви, западат. Пък и нека си го кажем — не са избрали да се заселят в житницата на света. По всяка вероятност са мислели, че хората, които завладеят, ще им доставят онова, което им е нужно под формата на данък, само че не станало така. — Тя почти се засмя, когато продължи да чете нататък. — Това място? Последният стожер на великата атлантска империя? Те са го изоставили. Царят и царицата били единствената причина изобщо някой да остане тук. Но веднага след смъртта им всички си плюли на петите и запечатали мястото след себе си. Всъщност, не бих се изненадала, ако са убили царя и царицата, за да ускорят процеса.

— Но къде са отишли? — попита Старкман.

— Предполагам, че са се отправили там, където шефът ти винаги е смятал, че са — внедрили са се в други общества. Освен… — този път Нина се опита да потисне смеха си, — ако… не са били асимилирани по същия начин, както биват асимилирани хората сега — като имигранти, бежанци. На дъното на своите нови общества.

— Не може да е истина — изръмжа Куобрас.

— Това беше точен превод на текста — потвърди Филби. — Хората, написали това, са знаели, че обществото им умира, и че единственият начин да се спасят, е да се интегрират в други култури в региона.

— Дотук с вашата теория за конспирацията, Куобрас — обади се Нина, без да крие презрението си. — Това ваше Братство е пропиляло хиляди години да се бори срещу нещо, което дори не съществува.

— Съществува! — настоя Куобрас. — Атлантите никога не биха се покорили на хора, които смятат за по-нисши. Такъв е начинът им на мислене, то е в гените им. Ще се опитват, ако ще да трае поколения наред, но биха си възвърнали мощта.

— Къде е доказателството ви? — извика Нина, скочи и насочи в него прожектора. — Това че Кристиан Фрост проследява потомците на атлантите по тяхната ДНК и иска да открие самата Атлантида, най-великата легенда в човешката история, не означава, че се опитва да превземе света!

Куобрас се завъртя към Нина и я заслепи с прожектора си.

— Не знаете на какво е способен Кристиан Фрост.

— Не може да е по-лош от вас!

Очите му се присвиха.

— Представа нямате…

Спорът беше прекъснат от радиостанцията на Старкман.

— Донесли са бомбата — обяви той след краткия разговор, който проведе.

— Кажи им да я приготвят за взривяване незабавно — излая Куобрас. — Да тръгваме. — Всички поеха към входа на храма, но той вдигна ръка да спре Нина: — Вие — не.

— Какво?

— Оставате тук. Това е подходящото място.

Ужасът от думите на Куобрас стегна гърдите й като студено менгеме.

— Почакайте, не… Ще ме оставите тук вътре, така ли? Докато проклетата ви бомба избухне?

Старкман потупа с ръка по кобура си.

— Можете да се застреляте в главата, ако искате.

— Дори няма да имате време да усетите болка — допълни Куобрас. — Ще се изпарите мигновено.

— О, това ме кара да се чувствам много по-щастлива! Не можете да го направите!

— Сбогом, д-р Уайлд. — Куобрас хвърли една незапалена факла в краката й, след което напусна храма. Останалите го последваха. Филби се обърна с измъчено изражение на лицето, сякаш искаше да каже нещо, но след това се отдалечи мълчаливо.

Искаше й се да се затича след тях, да ги блъска и рита, докато се опитват да се изкачват по стената, да скъса въжетата и да ги вкара в капана заедно със себе си… но не можеше. Тялото й отказваше да се подчини, признавайки поражението, дори когато умът й настояваше да се бори. Тя се плъзна по царския саркофаг и се отпусна на прашния каменен под.

Мъжете изкачиха стената, оставяйки я в тъмното.

Това ли беше? Така ли щеше да умре? Затворена в гробница с последните владетели на Атлантида?

Пое си дълбоко дъх, треперейки, след това потърси опипом факлата и я разби, получавайки болнава зелена светлина.

Като не знаеше какво друго да направи, тя се обърна и започна отново да разглежда текста, гравиран върху ковчега. Инстинктът я караше да се изключи от ужаса на непреодолимите обстоятелства, да избяга от тях поне в съзнанието си.

Значи така бе завършила историята на Атлантида. Не с грохот на вълни, помели великата сила от лицето на земята, а в най-обикновен позор, западаща и умираща от корупция като всяка друга империя.

Но в това имаше и нещо добро. Легендата щеше да остане точно такава, история на нещо, предизвикващо възхищение. Най-великата мистерия на всички времена.

Не че това я накара да се чувства по-добре.

Тя дочу звуци, които идваха над стената, дрънчене и тракане, докато хората на Куобрас отваряха сандъка и приготвяха бомбата. Колко ли й оставаше да живее? Петнайсет минути? Десет?

Отвън гласовете се усилиха. Тя вдигна глава. Тонът внезапно се промени: объркването се замени от тревога.

С факла в ръка, Нина бързо се спусна по стъпалата и застана до стената, като се напрягаше да чуе за какво се говори по радиостанцията.

Но не получи отговор.

Куобрас извика с пълен глас нещо, което смрази кръвта ѝ:

Включете таймера!

Стъпки на бягащи хора. Звуците бързо заглъхнаха по пътя към тунела.

— О, по дяволите… — Инстинктът за самосъхранение се задейства в нея; тя хукна около стената, търсейки някакъв изход.

Но такъв нямаше. Здрав метален пръстен, златото — поддържано от желязо — плътно затваряше храма.

Храмът…

А може би там имаше някакъв скрит изход като онзи в Храма на Посейдон! Тя изтича обратно по стълбите и влезе в мавзолея с трепкаща надежда в сърцето.

Но надеждата й бързо угасна. Вътрешните стени и подът изглеждаха масивни, единственото възможно място, където нещо можеше да бъде скрито бе вътре в ковчезите — но скоро трябваше да установи, че не е достатъчно силна, за да отмести тежките каменни капаци.

Минутите се нижеха и тя се чувстваше напълно безпомощна — бомбата тиктакаше и отброяваше времето до взрива…

Внезапен шум я накара да подскочи. Не беше бомба, беше изстрел!

Далечен грохот на автоматични оръжия. Далечен… но се приближаваше.

Какво ставаше? Тя изтича по стъпалата и се притисна към стената, вслушвайки се. Още изстрели… и сякаш гръм от експлозия. Граната ли беше? Миг по-късно последва и втори.

Под свода на пещерата светнаха червени светлини. Сигнални ракети. Тя отново се качи горе, за да погледне над стената.

Група хора — Куобрас и приближените му — макар и по-малко на брой от преди, — тичаха към нея, стреляха бясно към по-голям въоръжен отряд, разположен в околните сгради. Пламъците облизваха дулата. Един от бягащите мъже падна.

Чуха се и други оръжия, по-дълбок грохот, последван от експлозии пред Куобрас и екипа му. Нападателите им явно използваха гранатомети! Във всички посоки летяха отломки. Нина приклекна и се сви.

Куобрас се опитваше да стигне до бомбата, но пътят му беше отрязан.

Нападателите разполагаха с много по-голяма огнева мощ от членовете на Братството. Ослепително избухване на светлини и пронизителни гърмежи. В цялата пещера се носеха викове и писъци.

Тя чу гласа на Старкман над глъчката.

— Спрете стрелбата! Спрете стрелбата! — Постепенно шумът на оръжия утихна.

Те бяха обкръжени!

Нина чу други хора, които настъпваха към храма.

— Хей! — извика тя и се затича по стъпалата, като вземаше по две наведнъж. — Хей! Аз съм вътре! Чувате ли ме? Измъкнете ме оттук!

Още гласове, след което със силно издрънчаване една абордажна кука прелетя над стената и въжето се залюля, сякаш някой се катереше по него.

Най-отгоре на стената се появи лъч светлина и зад него се мерна познато лице. Бръсната глава, усмивка с разстояние между предните зъби… и точно сега най-красивата гледка, която тя някога бе виждала в живота си.

— Здрасти, док. — Чейс й се хилеше с неприкрито възхищение. — Липсвах ли ти?

Бележки

[1] Горивно въздушен експлозив: разработен е на базата на разпръскване на аерозолен облак от гориво, който се запалва от прикрепен към него детонатор. — Б.пр.