Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разпятие в розово (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nexus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Хенри Милър

Заглавие: Nexus

Преводач: Силвия Вълкова; Светлана Комогорова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“

Редактор: Доротея Монова; Димитър Ташев

Технически редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

ISBN: 954-553-067-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/814

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Странно как се случва понякога. Можеш да ругаеш и да се молиш, да цивриш и хленчиш — и нищо. И после, тъкмо когато си се примирил с неизбежното, се отваря тайна врата, Сатурн се промъква в друга констелация и край с огромния проблем. Или поне така изглежда.

Точно по този прост, неочакван начин един ден, докато Мона отсъстваше, Стася ме информира, че ще ни напуска. Ако не го бях чул от нейните уста, нямаше да повярвам.

Бях така зашеметен и зарадван едновременно, че дори не я попитах защо си тръгва. А тя очевидно не бързаше да сподели информацията. Това, че й е дошло до гуша от театралниченето на Мона, както ми намекна, надали беше достатъчна причина за това внезапно скъсване.

— Нещо против да се поразходим? — попита тя. — Бих искала да ти кажа някои неща на четири очи, преди да си тръгна. Опаковала съм си багажа.

Щом излязохме от къщата, тя попита дали имам възражения да се разходим по моста. „Никакви“ — отвърнах. Бих се съгласил да се разходим и по Белите равнини, ако ми беше предложила.

Фактът, че напуска, събуди съчувствието ми. Тя беше странно създание, но не беше лоша. Спрях да си запаля цигара и я огледах безпристрастно. Приличаше на войник от Конфедерацията, върнал се от войната. В очите й се четеше безнадеждност, но не липсваше и кураж. Тя никъде не беше на мястото си — това се виждаше.

Извървяхме една-две преки в мълчание. После, щом се запътихме към моста, тя изведнъж се отприщи. Говореше тихо и прочувствено. Прости думи за разлика от друг път. Сякаш се изповядваше на куче. Погледът й беше вперен право напред, сякаш прогаряше диря.

Казваше, че в края на краищата аз не съм бил толкова жесток, колкото бих могъл да бъда. Ситуацията била жестока, не аз. Никога нямало да се получи — дори и да сме хиляда пъти по-добри, отколкото сме. Тя трябвало да се усети. Призна, че и много пъти сме разигравали театро. Да, обичала Мона, но не била отчаяно влюбена. И никога не е била. Мона била отчаяната. Освен това ги свързвала не толкова любовта, колкото нуждата от общуване. И двете били самотни души. В Европа можело да се получи по-различно. Но вече било твърде късно. Надявала се някой ден да отиде там сама.

— А сега къде ще отидеш? — попитах.

— Сигурно в Калифорния. Къде другаде?

— Защо не в Мексико?

Било добра възможност, съгласи се тя, но по-късно. Първо трябвало да се посъвземе. Не й било лесно с този хаотичен бохемски живот. В основата си тя била просто скроен човек. Единственият й проблем бил как да се разбира с другите. Искаше да знам, че онова, което най-много я безпокояло в нашия начин на живот, било, че той й дава много малка възможност да работи.

— Трябва да правя нещо с ръцете си — изтърси тя. — Ако ще и да копая канавки. Искам да бъда скулптор, не живописец или поет. — Побърза да добави, че не бива да я преценявам по изработените от нея кукли — била ги направила само за да угоди на Мона.

После продължи с нещо, което в ушите ми прозвуча като държавна измяна. Каза, че Мона не разбирала абсолютно нищо от изкуство, че била неспособна да различи доброто произведение от лошото.

— Което всъщност няма значение — или по-скоро не би имало, ако тя имаше куража да си го признае. Но тя не го признава. Длъжна е да се преструва, че знае всичко, всичко разбира. Мразя преструвките. Това е една от причините, поради които не се разбирам с хората.

Замълча, за да ме остави да го осмисля.

— Не знам как издържаш ти! Пълен си с гадни номера, случва се да вършиш гнусотии, понякога си ужасно предубеден и несправедлив, но поне си честен. Не се преструваш, че си по-различен от това, което си. Докато Мона… ами, няма начин да се каже коя е тя и каква е. Тя е ходещ театър. Където и да отиде, каквото и да прави, без значение с кого говори, тя е на сцената. Да ти призлее… Но това съм ти го казвала и преди. Знаеш го не по-зле от мен.

По лицето й се плъзна иронична усмивка.

— Понякога… — тя се поколеба. — Понякога се чудя каква ли е в леглото. И там ли се преструва?

Странен въпрос, който се престорих, че не съм чул.

— Аз съм по-нормална, отколкото би могъл да си помислиш — продължи тя. — Всичките ми дефекти са на повърхността. В дъното на душата си съм срамежливо момиченце, което така и не е пораснало. Може би имам проблем с жлезите. Нали ще бъде смешно, ако ежедневното вземане на хормони би ме превърнало в типична женска? Какво ме кара толкова много да мразя жените? Винаги съм била такава. Сега недей да ми се смееш! Като видя жена, клекнала да пикае, и ми призлява, честно. Толкова е нелепо… Извинявай, че дърдоря баналности. Исках да ти кажа важните неща, това, което наистина ме безпокои. Но не зная откъде да започна. Освен това след като така и така си тръгвам, какъв е смисълът?

Бяхме стигнали до средата на моста. След няколко минути щяхме да се окажем сред търговците с колички, да вървим покрай магазини с витрини, вечно отрупани с пушена риба, зеленчуци, лучени питки, огромни самуни хляб, грамадни пити сирене, солени гевречета и други съблазнителни неща за ядене. Между тях щеше да има и булчински рокли, официални костюми, цилиндри, корсети, бельо, патерици, бидета и всевъзможни джунджурии.

Чудех се какво ли иска да ми каже — онова, жизненоважното, имам предвид.

— Когато се върнем — заговорих, — несъмнено ще има сцена. На твое място бих се престорил, че съм размислил, и после бих се измъкнал при първа възможност. Иначе тя ще настоява да замине с теб, ако ще само за да те изпрати по живо — по здраво.

Според нея идеята била отлична. Накара я да се усмихне.

— Никога не би ми хрумнала подобна мисъл — призна тя. — Нямам никакво стратегическо чувство.

— Толкова по-добре за теб.

— Като си говорим за стратегия, чудя се дали не би ми помогнал да посъбера някой долар? Нямам пукнат грош. Не мога да пътувам на автостоп през страната с тия тежки куфари, нали?

(Не можеш, помислих си, но можем да ти ги изпратим по-късно.)

— Ще направя каквото мога — обещах. — Знаеш, че не ме бива много в намирането на пари. Мона е по тази част. Но ще се опитам.

— Добре — съгласи се тя. — Няколко дена повече или по-малко нямат значение.

Бяхме стигнали подпората. Забелязах празна пейка и я поведох към нея.

— Хайде да си починем — предложих.

— Не може ли да си вземем кафе?

— Имам седем цента. И са ми останали само две цигари.

— Как се справяш, като си сам? — попита ме тя.

— Това е по-различно. Когато съм сам, стават разни неща.

— Господ се грижи за теб, така ли?

Запалих й цигара.

— Започвам да огладнявам страшно — каза тя. Крилете й клюмнаха.

— Щом е толкова зле, да се връщаме.

— Не мога, твърде далече е. Почакай малко.

Измъкнах от джоба си петаче и й го подадох.

— Вземи метрото, аз ще се прибера пеш. Няма да пострадам от това.

— Не — отказа тя, — ще се върнем заедно… Страх ме е да се изправя срещу нея сама.

Страх те е?

— Да, Вал, страх ме е. Тя ще се разреве и аз ще омекна.

— Но ти трябва да омекнеш, не си ли спомняш? Остави я да реве… после кажи, че си размислила. Както ти казах.

— Забравих — призна тя.

Поотпуснахме морни крайници. Един гълъб се спусна и кацна на рамото й.

— Не може ли да купя малко фъстъци? — предложи тя. — Можем да нахраним птиците и да си хапнем и ние.

— Зарежи — казах. — Престори се, че не си гладна. Ще ти мине. Никога не съм преминавал моста на пълен стомах. Нервна си, това е всичко.

— Понякога ми напомняш за Рембо — каза тя. — Вечно е гладувал… и се е съсипвал от ходене.

— Няма нищо уникално. Той и още колко милиона други?

Наведох се да вържа връзките на обувките си и там, точно под пейката, видях цели два фъстъка. Грабнах ги.

— Един за теб, един за мен — казах. — Виж как Провидението се грижи за човека!

Фъстъците й вдъхнаха куража да изпъне крака. Станахме сковано и тръгнахме обратно по моста.

— Ти не си чак толкова лош — рече тя, докато вървяхме. — Имаше време, когато аз определено те ненавиждах. Не заради Мона, не от ревност, а защото не ти пукаше за никого освен за милото ти собствено аз. Безскрупулността ти ме поразяваше. Но сега разбирам, че наистина имаш сърце, нали?

— Това пък откъде ти щукна?

— О, не знам. Отникъде конкретно. Може би защото започвам да виждам нещата в нова светлина. Както и да е — ти вече не ме гледаш както навремето. Сега ме виждаш. Преди гледаше през мен. Като нищо можеше да ме настъпиш… или прескочиш. Чудех се как вие двамата ще се разбирате помежду си, след като си отида. В известен смисъл аз бях тази, която ви крепеше заедно. Ако бях по-хитра, ако наистина я исках само за себе си, щях да си отида, да изчакам двамата да се разделите и тогава да се върна и да я взема.

— Мислех, че си приключила с нея. — Ала трябваше да си призная, че в забележката й има логика.

— Да — съгласи се тя. — Всичко това е минало. Сега искам да изградя свой собствен живот. Трябва да правя онова, което обичам, дори и ако позорно се проваля… Но какво ще прави тя? Това се чудя. Някак си не я виждам да се занимава с нищо значително. За теб ми е жал. Повярвай ми, искрена съм. Като си тръгна, за теб ще настане ад. Може би сега не го осъзнаваш, но ще го разбереш.

— Въпреки това така е по-добре.

— Убеден си, че ще си отида, така ли? Без значение какво ще се случи?

— Да — отвърнах. — Сигурен съм. А ако ти не си тръгнеш сама, аз ще те прогоня.

Тя изхихика.

— Ще ме убиеш, ако се наложи, така ли?

— Не бих казал това. Не, искам да кажа, време е…

— Казал моржът…[1]

— Точно така! Какво ще стане, като си тръгнеш, е моя работа. Твоята работа е да си тръгнеш. Никакво огъване!

Преглътна го като буца, заседнала в гърлото. Бяхме стигнали най-високата част на арката и спряхме да се полюбуваме на отдалечаващият се хоризонт.

— Как мразя това място! — възкликна тя. — Намразих го в мига, в който пристигнах. Погледни тези кошери — тя посочи небостъргачите. — Направо нечовешко! — Замахна с протегната ръка, сякаш искаше да ги помете. — Ако има един-единствен поет сред тази грамада от камък и стомана, то аз съм смахнат турчин. Само чудовища могат да обитават тези клетки. — Тя се приближи до ръба и плю през парапета в реката. — Дори и водата е гадна. Замърсена е.

Обърнахме се и продължихме.

— Знаеш ли — каза тя, — отгледана съм с поезия. Уитман, Уърдсуърт, Ейми Лоуъл, Паунд, Елиът. Навремето рецитирах цели поеми наизуст! Особено Уитман. Сега мога само да скърцам със зъби. Трябва отново да избягам на запад, и то колкото се може по-скоро. Хоакин Милър… Чел ли си го някога? Поетът на Сиера. Да, искам отново да се разхождам гола и да се отърквам о дърветата. Не ми пука какво мислят хората… Мога да се любя с дърво, но не и с гадостите в панталони, които изпълзяват от тези отвратителни сгради. Нищо им няма на мъжете — в откритите пространства. Но тук — Господи! По-скоро бих мастурбирала, отколкото да позволя на някого да пропълзи в леглото ми. Те са паразити — до един. Вонят!

Като че вече щеше да й избие пяна от вълнение. Но изведнъж млъкна. Цялото й изражение се промени. Направо заприлича на ангел.

— Ще си купя кон — заговори — и ще се скрия в планините. Може би отново ще се науча да се моля. Като малка бродех самичка — понякога дни наред. Сред високите секвои разговарях с Бога. Не че си Го представях като конкретен образ — той беше просто едно велико Присъствие. Разпознавах Бог навсякъде и във всичко. Колко прекрасен ми изглеждаше тогава светът! Преливах от любов и обич. И усещах всичко толкова ясно. Веднъж коленичих да целуна едно цвете. „Толкова си съвършено! — казах му. — Така самодостатъчно. Трябват ти само слънце и дъжд. Получаваш онова, което искаш, без да се молиш. Никога не плачеш за луната, нали, малка теменужке? Никога не искаш да си нещо по-различно от онова, което си.“ Така разговарях с цветята. Да, знаех как да общувам с Природата. И всичко беше съвсем естествено. Истинско. Ужасно истинско.

Млъкна и ме погледна изпитателно. Сега дори още повече приличаше на ангел. Дори и ако нахлупеше някоя смахната шапка, пак щеше да изглежда ангелски. После, когато започна да се изповядва сериозно, изражението й отново се промени. Но ореолът си остана.

Онова, което я изкарало от релси, опитваше се тя да ми обясни, било изкуството. Някой й пуснал мухата, че е художничка.

— О, това не е съвсем вярно! — възкликна тя. — Винаги съм имала талант и той изби рано. Но в онова, което правех, нямаше нищо изключително. Всеки искрен човек притежава зрънце талант.

Опитваше се да ми изясни как е станала промяната, как започнала да осъзнава изкуството и себе си като художник. Дали е било, защото е била толкова различна от тези около нея? Защото е гледала с други очи? Не беше сигурна. Но знаеше, че един ден това се случило. Само за една нощ изгубила невинността си. Оттогава нататък, каза тя, всичко изглеждало другояче. Цветята вече не разговаряли с нея, нито пък тя — с пейзажа. Когато гледала Природата, виждала я като стихотворение или пейзаж. Вече не била едно цяло с Природата. Започнала да анализира, да пресъздава, да налага собствената си воля.

— Каква глупачка бях! За нула време толкова пораснах, че обувките ми отесняха. Природата не ми стигаше. Копнеех за градския живот. Смятах себе си за космополитен дух. Да се отъркам о колеги творци, да разгърна идеите си в дискусия с интелектуалци — това се превърна в повеля. Жадувах да видя великите произведения на изкуството, за които бях чувала толкова много или по-скоро бях чела толкова много, защото никой от познатите ми никога не говореше за изкуство. Освен един човек — онази омъжена жена, за която съм ти разказвала. Тя беше прехвърлила трийсетте, много светска. Самата тя не притежаваше и грам талант, но много обичаше изкуството и притежаваше отличен вкус. Тъкмо тя ми отвори очите не само за света на изкуството, но и за други неща. Разбира се, влюбих се в нея. Как да не се влюбя? За мен тя беше майка, учителка, покровителка, любима — всички в едно. Всъщност тя беше целият ми свят.

Прекъсна излиянията си, за да ме попита дали не ме отегчава.

— Странното е — продължи тя, — че тъкмо тя ме изтика във външния свят. Не мъжът й, както може би съм те подвела. Не, ние тримата се разбирахме добре. Никога не бих легнала с него, ако тя не ме бе подтикнала. Тя беше стратег също като теб. Разбира се, с мен той така и не стигна доникъде — успяваше най-много да ме прегърне и да притисне тялото си към моето. Когато се опитваше да ме насили, аз се дърпах. Очевидно това не го притесняваше твърде много — или пък се преструваше, че е така. Предполагам, че цялата тази работа ти звучи странно, но всичко беше съвсем невинно. Вероятно съм обречена да остана девица. Или девица по душа. Уф! Как раздувам тази история! Както и да е, смисълът е, че тъкмо те, и двамата, ми дадоха пари да замина на изток. Трябваше да постъпя в художествено училище, да работя здраво и да си завоювам име.

Изведнъж млъкна.

— А я ме погледни сега! Какво съм аз? В какво се превърнах? В бродяга, по-фалшива даже и от твоята Мона!

— Не си фалшива — възразих. — Не се приспособяваш, това е.

— Няма нужда да любезничиш.

За миг ми се стори, че ще избухне в сълзи.

— Ще ми пишеш ли някой път?

— Защо не? Щом ще ти достави удоволствие, разбира се!

После, също като малко момиченце, тя каза:

— Ще ми липсвате и двамата. Ужасно ще ми липсвате.

— Е — казах, — с това е свършено. Гледай напред, не назад.

— На теб ти е лесно да го кажеш. Ти ще имаш нея. А аз…

— Сама ще ти е по-добре, повярвай ми. По-добре сам, отколкото с някого, който не те разбира.

— Много си прав — и тя изхихика срамежливо. — Знаеш ли, един път се опитах да накарам едно куче да ме обладае. Беше толкова нелепо. Най-накрая то ме ухапа по бедрото.

— Трябваше да опиташ с магаре — те са по-податливи.

Бяхме стигнали края на моста.

— Нали ще се опиташ да ми намериш пари? — попита тя.

— Разбира се. А ти недей забравя да се престориш, че си размислила и оставаш. Инак ще ни устроят страховита сцена.

 

 

Сцена имаше, както и предсказах, но в мига, в който Стася омекна, тя секна като пролетен дъждец. Да наблюдавам скръбта на Мона обаче за мен беше не само депресиращо, но и унизително. Когато се прибрахме, я заварихме в тоалетната — ревеше като прасе. Беше намерила опакованата чанта, заключения куфар и стаята на Стася в състояние на див безпорядък. Знаеше, че този път е дотук.

Съвсем естествено беше за нея да ме обвини, че съм вдъхновил този ход. За щастие Стася го отрече разпалено. Защо тогава е решила да си тръгне? На това Стася неубедително отговори, че всичко й било писнало. После — бум, бум! — като куршуми захвърчаха укорните въпроси на Мона:

Как можа да го кажеш? Къде ще отидеш? Какво съм направила, че да те настроя срещу мен? — Можеше да изстреля и още сто такива. Както и да е, с всеки укор ставаше все по-истерична. Сълзите й преминаха в ридания, а риданията — в стенания.

Това, че щеше да ме има целия за себе си, нямаше значение. Очевидно аз не съществувах освен като трън в задника.

Както казах, Стася най-накрая се смили, но чак след като Мона бушува, вилня, моли се и умолява. Зачудих се защо тя позволи тази сцена да се проточи толкова. Удоволствие ли й доставяше? Или пък беше толкова отвратена, че чак се очарова? Питах се какво ли би станало, ако не бях до нея.

Аз не издържах — обърнах се към Стася и я заувещавах да размисли.

— Не си тръгвай още — умолявах я. — Тя наистина има нужда от теб. Тя те обича, не виждаш ли?

А Стася ми отговаря:

— Точно затова трябва да си отида.

— Не — казах. — Ако някой трябва да си тръгне, това съм аз. — В този миг наистина го мислех.

— Моля те — каза Мона, — не си тръгвай и ти! Защо е нужно някой от вас да си тръгва? Защо? Защо? Искам ви и двамата. Имам нужда от вас. Обичам ви.

— Чували сме го и преди — Стася сякаш все още беше непоколебима.

— Но аз говоря сериозно! — възкликна Мона. — Без вас аз съм нищо. И сега, когато най-накрая се сприятелихте, защо не заживеем всички заедно в мир и хармония? Ще направя всичко, каквото поискате. Но не ме изоставяйте, моля ви!

Отново се обърнах към Стася:

— Тя е права. Този път може да се получи. Ти не ревнуваш от мен… защо аз да ревнувам от теб? Обмисли го, а? Ако аз те притеснявам, успокой се. Искам да я видя щастлива — нищо повече. Ако да останеш с нас ще я направи щастлива, тогава ти казвам: остани! Може би и аз ще се науча да бъда щастлив. Поне съм станал по-толерантен, не мислиш ли? — усмихнах й се фалшиво. — Хайде, какво ще кажеш? Няма да съсипеш три живота, нали?

Тя рухна върху един стол. Мона коленичи в нозете й и положи глава в скута й, после бавно вдигна очи и погледна умолително Стася.

— Ще останеш, нали?

Стася я отблъсна нежно.

— Да — отвърна тя, — ще остана. Но при едно условие. Без повече сцени.

Сега погледите им бяха фокусирани върху мен. В края на краищата виновникът бях аз. Аз бях провокирал всички сцени. Щях ли да се държа прилично? Това беше немият им въпрос.

— Знам какво си мислите — рекох. — Мога да кажа само, че ще направя всичко по силите си.

— Кажи още нещо! — настоя Стася. — Кажи ни как се чувстваш сега наистина.

Думите й ме накараха да се осъзная. Имах неспокойното предчувствие, че собственото й представление я е излъгало. Беше ли нужно да бъда подлаган на разпит — в този момент? Истината, ако се осмелях да говоря откровено, беше, че се чувствам като негодник. Със сигурност като направих това предложение, изобщо не ми беше хрумвало, че ще се наложи фарсът да стигне чак дотук. За Стася да омекне бе едно — така спазваше уговорката ни, но да изисква от мен тържествени обещания, да рови в дълбините на душата ми — това беше съвсем друго. Може би никога не сме били нищо друго освен актьори, дори и когато си мислехме, че сме искрени. Или обратното. Започвах да се обърквам. Изведнъж с огромна сила ме връхлетя прозрението, че Мона, актрисата, вероятно беше най-искрена от всички. Тя поне знаеше какво иска.

Всичко това просветна в ума ми като светкавица.

Отговорът ми — и той беше самата истина — гласеше:

— Честно казано, не знам как се чувствам. Не мисля, че са ми останали чувства. Както и да е, никога повече не искам нищичко да чувам за любовта…

И така всичко свърши съвсем безславно. Но Мона беше доволна. Като че ли и Стася.

Никой от нас не бе твърде много увреден. Ветерани, това бяхме ние.

И ето ме, тичам наляво-надясно като хрътка да събирам пари, предполага се, за да може Стася да се махне. Вече посетих три болници в опит да си продам кръвта. Човешката кръв сега струва двайсет и пет долара за половин литър. Неотдавна беше по петдесет долара, но се навъдиха твърде много гладни донори.

Не си струваше да си пилея повече времето в тази посока. По-добре да взема парите назаем. Но от кого? Не можех да се сетя за никого, който да ми предложи повече от долар-два. На нея й трябваха поне сто. Още по-добре двеста.

Само да знаех как да се свържа с онзи извратен милионер! Сетих се за Лудвиг, лудия контрольор — още един извратеняк, ала със златно сърце, както винаги твърдеше Мона. Но какво да му кажа?

Минавах покрай гара Гранд сентръл. Смятах да изтичам до приземния етаж, където се събираха куриерите, да видя помни ли ме някой. (Костиган, старецът, на когото винаги можеше да се разчита, се беше преселил в отвъдното.) Промъкнах се долу и огледах екипа. Не познавах жива душа.

Докато се изкачвах по рампата към улицата, си спомних, че Док Забриски живее някъде в квартала. Само след минутка вече прелиствах телефонния указател. И разбира се, ето го — на Западна четирийсет и трета улица. Духът ми се издигна. Ето един, на когото със сигурност мога да разчитам. Освен ако не се е разорил. Но надали, след като беше открил кабинет в Манхатън. Забързах крачка. Дори не се напънах да измисля каква небивалица да му пробутам като коз… Навремето, когато го посещавах да ми пломбира зъб, той питаше мен дали не ми трябва някой долар. Понякога отказвах, засрамен, че мамя такава добра душа. Но това беше още през XVIII век.

Докато бързах, изведнъж разпознах мястото на стария му кабинет. Тъкмо в тази триетажна тухлена сграда живеех някога с вдовицата Карлота. Всяка сутрин влачех кофите и варелите за боклук от мазето и ги подреждах до бордюра. Тази беше една от причините, поради които така му харесвах на Док Забриски — защото не се срамувах да цапам ръцете си. Според него било толкова руско. Като извадено от Горки… Как обичаше да бъбри с мен за неговите руски автори! Как се въодушеви, когато му показах онова стихотворение в проза, което бях написал за Джим Лондос, Лондос — малкия Херкулес, както го наричаха. Познаваше ги всичките — Луис Удушвача, Збишко, граф Кадок, фермера Не-знам-кой-си… всичките до един. И ето ме мен, пиша като поет — той не можа да се справи със стила ми! — за неговия най-голям любимец Джим Лондос. Същия следобед, спомням си, на тръгване той тикна десетдоларова банкнота в ръката ми. Що се отнася до ръкописа, настоя да го задържи — за да го покажел на някакъв спортен журналист, негов познат. Замоли ме да му дам и други свои произведения. Писал ли съм нещо за Скрябин? Или за Алехин, шампиона по шах? „Ела пак скоро — настоя той. — Идвай когато си искаш, дори и когато зъбите ти са в ред.“ И аз наминавах от време на време не само за да предъвкваме шаха, кечистите и фортепианото, но и с надеждата, че на тръгване ще ми пусне пет долара или поне един.

На влизане в новия му кабинет се опитвах да си спомня колко години са минали, откакто за последен път съм разговарял с него. В чакалнята имаше само двама-трима клиенти. Не като едно време, когато имаше само правостоящи; жени, увити в шалове, със зачервени очи седяха, притиснали подутите си бузи, някои държаха хлапета, всичките бедни, кротки, смачкани, способни да седят там с часове. Новият кабинет беше по-различен. Мебелировката изглеждаше чисто нова, луксозна и удобна, по стените бяха окачени картини — хубави — и всичко беше безшумно, дори бормашината. Обаче нямаше самовар.

Едва бях седнал, когато вратата на залата за мъчения се отвори и изхвърли един клиент. Той веднага дойде при мен, ръкува се топло и ме помоли да изчакам няколко минути. Нищо сериозно, нали, надяваше се. Казах му да продължава спокойно. Няколко дупки, нищо повече. Седнах пак и взех едно списание. Докато го зяпах, реших, че ще е най-добре да кажа, че на Мона й предстои операция. Тумор във вагината или нещо такова.

При Док Забриски няколко минути обикновено означаваха час-два. Ала не и този път. Всичко вървеше гладко и експедитивно.

Сенах в голямото кресло и разтворих широко уста. Имаше само една мъничка дупчица — веднага щеше да я пломбира. Докато стържеше с машината, той ме засипа с въпроси: Как върви? Пиша ли още? Деца имам ли? Защо не съм го издирил по-рано? Как е еди-кой си? Още ли карам онова колело? На всичките отговарях със сумтене и въртене на очи.

Най-накрая всичко свърши.

— Не бягай! — рече ми той. — Първо пийни с мен едно! — Отвори едно шкафче и извади бутилка отличен скоч, после придърпа до мен една табуретка. — А сега ми разкажи всичко за себе си!

Наложи ми се да направя доста пространен увод, преди да стигна до темата. Тоест какво е сегашното ми положение, във финансов смисъл и иначе. Най-накрая го изръсих — туморът. Той веднага ме информира, че имал добър приятел, отличен хирург, който щял да свърши работата без пари. Това ме обърка. Можах да кажа само, че всичко вече е уредено, че вече съм дал сто долара предплата за операцията.

— Разбирам — каза той. — Лошо. — Замисли се, после попита: — Кога трябва да изплатиш остатъка?

— Вдругиден.

— Виж какво — каза ми той, — ще ти дам чек със задна дата. В момента банковият ми баланс е лош, много лош. Колко точно ти трябват?

Казах му — двеста и петдесет долара.

— Срамота — рече той. — Можех да ти спестя всички тези разходи.

Изведнъж ме налегнаха угризения.

— Чуй — рекох му, — зарежи! Не искам да ти вземам последния грош.

Не щеше и да чуе. Хората се бавели с плащането на сметките, това е, обясни ми той. Изкара една счетоводна книга, започна да я прелиства.

— До края на месеца имам да взимам над три хиляди долара. Нали виждаш — ухили се той, — не съм бедняк.

С чека на сигурно място в джоба аз се помотах още малко за приличие. Когато най-накрая ме изпрати до асансьора — вече бях с единия крак в него, — той рече:

— По-добре ми звънни, преди да депозираш чека… за да сме сигурни, че е подплатен. Ще го направиш ли?

— Ще го направя — и му махнах за довиждане.

Същият сърдечен човек, мислех си аз, докато асансьорът слизаше. Лошо, че не успях да получа и някой долар в брой. Кафе и парче пай — от това имах нужда сега. Бръкнах в джоба си. Не ми стигаха само няколко пенита. Все същата стара история.

Докато отивах към библиотеката на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и втора улица, започнах да преценявам положителните и отрицателните страни на ваксаджийската професия. Това пък откъде ли ми хрумна, зачудих се. Гоня четирийсетака, а пък си мисля как ще лъскам хорските патъци. Как се скита умът!

Докато минавах покрай еспланадата, охранявана от кротките каменни лъвове, ме обзе импулс да посетя библиотеката. В огромната читалня винаги беше приятно и уютно. Освен това изведнъж бях развил любопитство да видя как са я карали другите литературни творци на моите години. (Имаше и възможност да се натъкна на някой познат и все пак да си получа пая и кафето.) Едно беше сигурно — няма нужда да задълбавам в личния живот на такива като Горки, Достоевски, Андреев и който и да е от сорта. Или пък в Дикенсовия. Жул Верн! Ето един писател, за чийто живот не знаех абсолютно нищо. Можеше да се окаже интересно. Някои автори като че ли изобщо нямаха личен живот — всичко влизаше в книгите им. Други, например Стриндберг, Ницше, Джек Лондон… техния живот познавах почти като своя собствен.

Онова, на което наистина се надявах, несъмнено беше да се натъкна на нечий живот, който започва отникъде, води през мочурища и солени равнини, чезне привидно без план, цел и посока, а после изведнъж бликва, изригва като гейзер и не престава да изригва дори и в смъртта. Онова, което исках да докопам — сякаш някой някога би могъл да сграбчи нещо толкова неосезаемо!, — беше критичната точка в еволюцията на гения, когато твърдият, сух камък изведнъж пуска вода. Сякаш небесните па̀ри рано или късно се събираха в огромни речни басейни и се превръщаха в потоци и реки, и затова чувствах, че в ума и душата трябва винаги да съществува този резервоар, очакващ да бъде превърнат в думи, изречения, книги, отново да се потопи в океана на мисълта.

Казано е: единствено чрез мъки и изпитания се отваряме. Какво ли щях да намеря — нещо повече?, — докато преглеждам биографичните страници? Бяха ли творците изтерзани създания, намиращи спасение само в борбата със средствата на изкуството? В човешкия свят красотата бе свързана със страданието, а страданието — със спасението. В Природата няма нищо подобно.

Седнах в читалнята с огромен биографичен справочник пред мен. След като го попрочетох оттук-оттам, изпаднах в унес. Преследването на собствената ми мисъл се оказа по-вълнуващо от надзъртането в живота на преуспелите неудачници. Ако можех да проследя собствените си криволици, под корените, може би щях да се натъкна на потока, който ще ме изведе на открито. Сетих се за думите на Стася — нуждата да срещнеш сродна душа, за да израстеш, да дадеш плод. Да беседваш (за писането) с любители на литературата е безплодно занимание. Бях срещал мнозина, които можеха да говорят по-блестящо по темата от всеки писател. (И не биха написали и едно изречение.) Можеше ли някой наистина да говори проницателно за тайните процеси?

Големият въпрос беше онзи вечният, привидно без отговор: какво имам да кажа на света, което да е така отчаяно важно? Какво имам да кажа, неказано досега хиляда пъти, и то от хора, безкрайно по-надарени? Дали тази настоятелна нужда да бъда чут е чисто его? С какво бях уникален? Защото ако не бях уникален, щеше да е все едно да прибавя цифра към неизчислима астрономическа сума.

От едно към друго — прелестно Traumerei![2] — най-накрая заразмишлявах върху този най-увлекателен аспект на писателския проблем: началото. Начинът, по който започва една книга — цял свят, сам по себе си. Как необятно различни, колко уникални бяха началните страници на великите книги! Някои автори бяха като грамадни хищни птици — рееха се над своето творение и хвърляха огромни, назъбени сенки над думите си. Други, както художниците, започваха с деликатни, импровизирани щрихи, водени от някакъв уверен инстинкт, чиято цел проличаваше по-късно в прилагането на обемите и цветовете. Някои те хващаха за ръка като мечтатели, доволни да останат в периферията на мечтата и само бавно, мъчително си позволяваха да разкрият очевидно неизразимото. Имаше други, които, сякаш покачени на сигнални кули, извличаха интензивна радост от дърпането на превключватели, мигането на светлини. При тях всичко се очертаваше отчетливо и дръзко, сякаш мислите им бяха многобройни влакове, влизащи в разпределителната гара. После идваха онези, които — или побъркани, или халюциниращи — започваха напосоки с дрезгави крясъци, подигравки и ругатни, отпечатваха мислите си не на страницата, а през нея, като подивели машини. Колкото и да бяха разнообразни, всички тези методи за пропукване на леда бяха симптоматични за личността, ме изложения на обмислени техники. Начинът, по който започваше една книга, беше начинът, по който авторът ходеше или говореше, начинът, по който гледаше на живота, начинът, по който набираше смелост или криеше страховете си. Някои започваха, като виждаха ясно всичко докрай. Други — на сляпо: всяко изречение беше безмълвна молитва, водеща към следващото. Какво изпитание е това повдигане на воала! Какъв разтърсващ риск е това разголване на мумията! Никой, дори и най-великите, не можеше да бъде сигурен какво е призован да представи пред окото на непосветения. След като веднъж си се захванал, всичко можеше да се случи. Сякаш вземайки писалката в ръка биваха призовавани „властелините“. Да, властелините! Тези тайнствени същности, тези космически ензими, които работят във всяко семенце, проектиращи създаването, структурно и естетическо, на всяко цвете, всяко растение, всяко дърво, всяка вселена. Вътрешните сили. Вечният кипеж, от който покълваха редът и законът.

И докато тези, невидимите, работеха по задачата си, авторът — колко погрешно название! — живееше и дишаше, изпълняваше задълженията на глава на семейство, затворник, скитник, каквато и роля да изпълняваше, и с отминаването на дните, или годините, свитъкът се разгъваше, трагедията (неговата собствена и на героите му) се изясняваше, настроенията му се меняха като времето от ден на ден, енергиите му се надигаха и спадаха, мислите му кипяха като водовъртеж, краят вечно приближаваше, рай, който дори да не е заслужил, той трябва да завладее, защото започнатото трябва да се завърши, консумира, дори на кръста.

Каква беше нуждата тогава да се четат тези биографични страници, а? Каква беше нуждата да изучаваш червея или мравката? Помислете си само за миг за такива доброволни жертви като Блейк. Бьоме, Ницше или Хьолдерлин, Сад, Нервал, за Вийон, Рембо, Стриндберг, за Сервантес или Данте, или дори за Хайне или Оскар Уайлд! А аз — щях ли да прибавя името си към това множество от прославени мъченици? До какви още дълбини на падението трябваше да потъна, преди да получа правото да се присъединя към редиците на тези изкупителни жертви?

Както при онези безкрайни разходки до шивачницата и обратно, изведнъж ме обхвана писателското вдъхновение. Само наум, то е ясно. Но какви прекрасни страници, каква великолепна фразеология! С притворени очи потънах още по-дълбоко в креслото и се вслушах в музиката, бликаща от дълбините. Каква книга бе само това! Ако не моя, чия? Бях изпаднал в транс. В транс, ала тъжен, укротен, смирен. Каква полза да призоваваш невидимите работници? За удоволствието да се удавиш в океана на съзиданието? Никога чрез съзнателно усилие, никога с писалка в ръка не бих бил способен да извикам подобни мисли! Всичко, под което щях да поставя името си, щеше да е маргинално, периферно, лъкатушенията на един идиот, стремящ се да запише накъсания полет на пеперуда… И все пак ме успокояваше да знам това, че някой може да бъде като пеперуда.

Само си помислете, че цялото това богатство, богатството на първобитния хаос, трябва да бъде попарено, за да бъде вкусно и годно за пиене, с омировите подробности на ежедневието, с повтарящата се драма на дребните хорица, чиито страдания и стремежи дори и за смъртното ухо са като монотонното бръмчене на вятърните мелници, въртящи се в безмилостното пространство. Незначителното и великото, разделени от сантиметри. Александър, умиращ от пневмония в затънтените краища на Азия. Цезар в цялото си величие — шайка предатели доказват, че е смъртен. Блейк, пеещ, докато умира. Дамиен, разкъсан на колелото, пищящ като хиляда измъчвани орли… какво значение имаше и за кого? Сократ, закачен за заядлива жена, светия, нападнат от хиляди злочестини, пророк, овалян в катран и пера… за какво? Всички те бяха мливо за мелницата, данни за историците и хронистите, отрова за детето, хайвер за училищния директор. И с това и през това, лъкатушейки по пътя си като вдъхновен пияница, писателят разказва своята история, живее и диша, почитат го или го позорят. Каква роля! Христос да ни пази!

Бележки

[1] Препратка към стихотворението „Моржът и дърварят“ на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“. — Бел.прев.

[2] Traumerei (нем.) — мечтание, бълнуване. — Бел.прев.