Хенри Милър
Nexus (6)

Шеста глава

Дни наред впечатленията от посещението на Рикардо ми тежаха. За да увеличи стреса ми, Коледа беше почти дошла. Това беше сезонът, от който не просто се страхувах, а направо се ужасявах. Откакто бях станал мъж, не помнех свястна Коледа. И без значение как се борех с нея, Коледата винаги ме заварваше в лоното на семейството — меланхоличния рицар в неговата черна броня, принуден като всеки друг християнски идиот да се тъпче и да слуша абсолютно празното бръщолевене на ближните си.

Въпреки че досега не бях казал нищо за предстоящото събитие — де да беше празненство по повод раждането на някой свободен дух!, — продължавах да се чудя при какви обстоятелства, в какво умствено и емоционално състояние ние тримата щяхме да посрещнем това тържествено Второ пришествие.

Съвсем неочакваното посещение на Станли, който беше открил местонахождението ни случайно, само увеличи стреса ми, вътрешната ми несигурност. Вярно, той не остана дълго. Но все пак достатъчно дълго, за да ми отправи няколко накъсани и хапливи забележки.

Изглеждаше почти така, сякаш той бе дошъл да провери картината на падението, която винаги му представях. Той дори не си направи труда да попита какво правя, как се оправяме аз и Мона или дали аз пиша или не пиша. Поглед наоколо беше достатъчен да му разкаже цялата история.

— Истинско падение! — това беше начинът, по който той го обобщи.

Не направих опит да поддържам разговора. Направо се молех да си тръгне колкото е възможно по-скоро — преди онези двете да се върнат в някое от своите псевдоекстатични настроения.

Както казах, той не се опита да поостане. Точно когато си тръгваше, вниманието му изведнъж бе приковано от голям лист амбалажна хартия, който бях закачил на стената близо до вратата. Светлината беше толкова слаба, че беше невъзможно да се прочете какво пише на него.

— Какво е това? — той се приближи по-близо до стената и задуши хартията като куче.

— Това ли? Нищо — казах аз. — Няколко несвързани идеи.

Той драсна клечка кибрит, за да види сам. Запали втора и още една. Най-после се дръпна назад.

— Значи сега пишеш пиеси. Хммм.

Стори ми се, че ще се изплюе.

— Още не съм започнал — отговорих засрамено. — Само си играя с идеята. Вероятно никога няма да я напиша.

— Точно това си помислих — и той прие онова изражение на постоянна готовност на гробокопача. — Ти никога няма да напишеш пиеса или нещо друго, за което да си струва да се говори. Ще пишеш и ще пишеш, но никога няма да стигнеш доникъде.

Трябваше да се разгневя, но не го направих. Бях съсипан. Очаквах от него да налее малко масло в огъня — една-две забележки за новия „роман“, който пиша. Но не, нищо подобно. Вместо това той каза:

— Отказах се от писането. Вече дори не чета. Какъв е смисълът? — поклати крак и се отправи към вратата. С ръка на бравата изрече церемониално и помпозно: Ако бях на твое място, никога нямаше да се откажа — дори и всичко да е срещу мен. Не казвам, че ти си писател, но… — Поколеба се за секунда, за да го формулира съвсем точно: — Но Фортуна е на твое разположение.

После — пауза, достатъчна да се напълни чашата със сярна киселина. След това той добави:

— А ти никога не направи и едно-единствено нещо да я поканиш. Засега довиждане — и той хлопна вратата.

— Довиждане — рекох.

И това беше.

Ако ме беше ударил, надали щях да се чувствам потиснат. Бях готов да се заровя в земята тук и веднага. Каквато мъничка защита ми беше останала, се стопи. Аз бях мазно петно, нищо повече. Петно на лицето на земята.

Като се върнах в мрака, автоматично запалих свещ и като лунатик се озовах пред идеята ми за пиеса. Тя трябваше да е в три действия и само с три действащи лица. Няма защо да казвам кои са те, тези странстващи актьори.

Прегледах проекта, който бях нахвърлял по сцени, кулминация, фон и прочее. Знаех всичко наизуст. Виждах какво може да се направи с материала. (Дори чувах аплодисментите, които следваха след всяко падане на завесата.) Сега всичко беше толкова ясно. Ясно като асо пика. Обаче онова, което не можех да видя, беше аз да я напиша. Никога нямаше да мога да я напиша с думи. Тя трябваше да се пише с кръв.

Веднъж стигнал до дъното, както беше сега, говорех едносрично или изобщо не говорех. Дори се движех по-малко. Невероятно дълго време можех да остана на едно място, в едно положение, все едно дали седнал, наведен или прав.

Когато пристигнаха, ме завариха в това инертно състояние. Стоях до стената, с глава, опряна на листа амбалажна хартия. Само една свещичка блещукаше на масата. Не бяха ме забелязали такъв залепен за стената, когато нахлуха вътре. Няколко минути се суетяха мълчаливо наоколо. Изведнъж Стася ме забеляза. Изпищя.

— Гледай! — извика тя. — Какво става с него?

Само очите ми се движеха. Иначе можех да съм и статуя. Още по-зле, дърво!

Тя разтърси ръката ми, която висеше отпусната. Ръката потръпна и леко се сви. Все още не издавах звук.

— Ела тук! — извика тя и Мона дотърча в галоп. — Погледни го!

Беше време да се размърдам. Без да се помръдвам от мястото си или да променям положението си, раззинах челюсти и казах — но като човека с желязната маска:

— Няма нищо, скъпите ми. Не се тревожете. Просто… просто мислех.

— Мислеше? — извикаха те.

— Да, малки ангелчета, мислех. Кое му е толкова странното?

— Седни! — помоли Мона и бързо придърпа един стол. Потънах в него като в басейн с топла вода.

Колко е хубаво да направиш такова малко движение! Но все още не се чувствах добре. Исках да се насладя на депресията си.

Дали от стоенето там, залепен за стената, бях станал толкова прекрасно кротък? Въпреки това мисълта ми все още работеше, работеше твърде активно. Но вече не ме владееше изцяло. Идваха и си отиваха мисли — бавно, мотаеха се, оставяха ми време да ги гушкам, да ги галя. В този прекрасен бавен дрейф стигнах до точката — миг преди тяхното пристигане — на изясняване на последното действие на пиесата. Тя бе започнала сама да се пише в главата ми без ни най-малко усилие от моя страна.

Сега седнал, полуобърнал им гръб, каквито бяха и мислите ми, заговорих като автомат. Не разговарях, а просто произнасях репликите си, както би направил и той. Като актьор в гримьорната си, който продължава да минава сцените, въпреки че завесата е паднала.

Усетих, че те бяха станали страшно тихи. Обикновено размятваха коси или нокти. Сега бяха толкова тихи, че думите ми отекваха в стените. Бях в състояние да говоря и същевременно да се слушам. Очарователно. Приятно халюциниращ, така да се каже.

Осъзнах, че ако за миг спра да говоря, магията ще се разруши. Но мисленето на тази мисъл не ме нервира. Щях да продължа, казах си, докато се не изчерпя. Или докато „то“ не се изчерпи.

Така и продължавах и продължавах през процепа в маската — все така със същия равен, премерен, празен тон. Както прави човек със затворени уста, когато свършва книга, оказала се чак невероятно хубава.

Изпепелен от безсърдечните думи на Станли, се бях изправил лице в лице с извора, със самото авторство, както би казал някой. И колко вътрешно различно беше това, този тих поток от извора, от резкия акт на творчество, какъвто е писането! „Потопи се дълбоко и никога не изплувай!“ — това трябваше да е мотото на всички, които жадуват да творят в думи. Защото само в успокояващите дълбини ни е дадено да виждаме и чуваме, да се движим и да бъдем. Каква благодат е да потънеш до самото дъно на нечие съществуване и никога да не се размърдаш отново!

Продължих бавно да се въртя наоколо като голяма мързелива моруна и да ги пробождам с неподвижния си поглед. Чувствах се точно като чудовище от дълбините, което никога не е познало света на човеците, топлината на слънцето, аромата на цветята, гласа на птици, зверове и хора. Взирах се в тях с огромни празни орбити, свикнали да гледат само навътре. Колко странно чудесен беше светът в този момент! Гледах тях и стаята, в която седяха, с непреситен поглед: виждах ги в тяхната дълготрайност, също и стаята, сякаш тя беше единствената стая в целия широк свят; виждах как стените на стаята се отдалечават и как градът зад нея се топи в нищото; виждах поля, разорани до безкрайност, езера, морета, океани да се топят в пространството — пространство, наковано с ужасни сфери, а в чистата неизбледняваща безкрайна светлина в него пред очите ми трептяха лъчисти тълпи от богоподобни създания, ангели, архангели, серафими, херувими.

И сякаш мъглата изведнъж бе издухана от силен вятър, аз се осъзнах, стъпил здраво с двата крака на земята и с онази абсолютно нерелевантна мисъл най-отгоре в ума ми: че наближава Коледа.

— Ние какво ще правим? — изохках.

— Просто продължавай да говориш — обади се Стася. — Никога преди не съм те виждала такъв.

— Коледа! — казах аз. — Какво ще правим с Коледата?

— Коледа ли? — извика тя. За момент реши, че се изразявам символично. Когато осъзна, че вече не бях този, който я беше омагьосал, каза: — За бога! Не искам да чувам нито една дума повече.

— Добре — рекох, щом тя се скри в стаята си. — Сега можем да поговорим.

— Чакай, Вал, чакай! — извика Мона със замъглен поглед. — Не го разваляй, моля те.

— Свърши — отвърнах. — Свърши и толкова. Няма повече. Завеса.

— О, има, трябва да има! — пледираше тя. — Виж, само замълчи… седи си там… нека да ти донеса едно питие.

— Добре, донеси ми питие! А нещо за ядене? Умирам от глад. Къде е тая Стася? Хайде, да ядем и да пием и да се наприказваме. Майната й на Коледата! Майната му на дядо Коледа! Нека Стася да е дядо Коледа за разнообразие!

Сега двете се надпреварваха да ми доставят удоволствие. Бяха така ужасно усърдни в задоволяването и на най-малкия ми каприз… беше почти сякаш пророк Илия им се бе явил от небето.

— Останало ли е от онова рейнско вино? — извиках аз. — Я го донесете!

Бях изключително гладен и жаден. Едва можех да дочакам да сложат нещо пред мен.

— Тоя проклет поляк! — измърморих.

— Какво? — попита Стася.

— Какво беше все пак онова, за което говорех? Сега всичко е като сън… — Онова, за което си мислех — това ли искахте да знаете? — е, че… е колко хубаво може да бъде… ако…

— Ако какво?

— Няма значение… Ще ви кажа по-късно. Сядайте бързо!

Сега бях наелектризиран. Риба ли бях? По-скоро електрическа змиорка. Целият поток от светлина. И умиращ от глад. Може би затова проблясвах и просветвах така. Пак имах тяло. О, колко беше хубаво пак да се върнеш в плът! Колко е хубаво да ядеш и да пиеш, да дишаш, да крещиш!

— Странно — започнах, след като бях изгълтал няколко хапки — колко малко разкриваме от истинската си същност дори когато е за наше добро. Предполагам, бихте искали да продължа оттам, където спрях? Трябва да е било възбуждащо — всичко това, което измъкнах от дъното. Сега остана само аурата му. Но в едно нещо съм сигурен — знам, че не бях извън себе си. Бях вътре, по-дълбоко, отколкото изобщо някога съм бил… Изригвах като риба, забелязахте ли? Е, не обикновена риба все пак, а от тия, дето живеят на дъното на океана.

Отпих голяма глътка вино. Прекрасно вино. Рейнско вино.

— Странното е, че всичко това се случи заради онзи скелет на пиеса на стената ей там. Видях я и я чух цялата. Защо да се опитвам да я напиша, а? Имаше само една причина изобщо да си помисля да го направя и тя беше да разкрия мизерията си. Знаете колко съм жалък, нали?

Гледахме се един друг. Статично.

— Забавно, но в това състояние, в което бях, всичко изглеждаше точно както трябва да бъде. Не трябваше да правя и най-малко усилие да разбера: всичко беше смислено, оправдано и безкрайно реално. И вие не бяхте дяволите, които ми се струвате понякога. Не бяхте и ангели, защото успях да зърна истинските ангели. Те пак бяха нещо друго. Не мога да кажа, че през цялото време бих искал да виждам нещата по този начин. Само статуи…

Стася се намеси. По какъв начин? Искаше да знае.

— Всичко наведнъж — казах. — Минало, настояще, бъдеще, земя, въздух, огън и вода. Застинало като колело от светлина, така го чувствам с думи. И се върти светлината, не колелото.

Тя посегна за молив сякаш за да си води бележки.

— Недей! — спрях я аз. — Думите не могат да предадат реалността му. Онова, което ви казвам, е нищо. Говоря, защото не мога да се въздържа, но това са само приказки за него. Вероятно не мога да ви кажа какво стана… Пак като оная пиеса. Пиесата, която видях и чух, не би могъл да напише никой човек. Това, което някой пише, е онова, което той иска да се случи. Да вземем нас, ние не се случихме, нали? Никой не ни е измислил. Ние сме, това е всичко. Винаги сме били. Има разлика, но каква?

Обърнах се право към Мона:

— Скоро наистина ще си потърся работа. Не предполагаш, че някога ще започна да пиша, ако живея по такъв начин, нали? Да поразвратничим, това е идеята ми сега.

От устата й се разнесе мърморене, сякаш тя смяташе да протестира, но то веднага затихна.

— Да, веднага след като празниците свършат, аз се заемам сериозно. Утре ще телефонирам на нашите да им кажа, че ще сме тук за Коледа. Не ме разочаровай, моля те… Не мога да отида там сам. И няма да го направя. И се опитай поне веднъж да изглеждаш естествено, а? Никакъв грим… никаква дрога. За бога, достатъчно е трудно да се изправим лице в лице с тях и при най-добро стечение на обстоятелствата.

— И ти ще дойдеш — каза Мона на Стася.

— Исусе, не! — възрази Стася.

— Трябва! — не отстъпи Мона. — Не бих могла да мина през това без теб.

— Да — съгласих се аз, — ела с нас! Като си наблизо, няма да има опасност да заспим. Само че носи рокля или пола, става ли? И си събери косата на кок, ако можеш.

Това ги направи мило-истерични. Какво, Стася да се държи като дама? Абсурд!

— Опитваш се да я направиш смешна! — каза Мона.

— Аз изобщо не съм дама — изохка Стася.

— Не искам да бъдеш нищо друго освен самата сладка ти — рекох аз. — Но не се докарвай като кон и каруца, това е всичко.

 

 

Точно както очаквах, около три часа сутринта на Коледа двете се доклатушкаха мъртво пияни. Младежчето, което бяха довлекли със себе си, изглеждаше така, сякаш са го били. Трябваше да ги съблека и да ги напъхам между чаршафите. Щом си помислих, че ми звучат заспало, онова, което трябваше да направят, беше да отидат да пикаят. С олюляване и залитане затърсиха пътя към клозета. И докато го търсеха, се блъскаха в маси и столове, падаха, ставаха отново, пищяха, охкаха, грухтяха, хриптяха — всичко в истински алкохолишки стил. Имаше дори повръщане в добро количество. Когато пак се трупясаха на леглото, ги предупредих да побързат и да поспят колкото могат. Информирах ги, че будилникът е навит за 9:30 ч.

Самият аз едва ли можех да заспя; цяла нощ се въртях и се ядосвах.

Будилникът иззвъня точно в 9:30. Както ми се стори, особено силно. Веднага скочих на крака. Те си лежаха там двечките като мъртви. Бутах, ръгах, дърпах; тичах от едната до другата, удрях ги, свалях им нощниците, псувах ги на воля, заплашвах да ги набия с колана, ако не станат.

Отне ми почти половин час да ги изправя на крака и да са достатъчно будни, за да не се свличат в ръцете ми.

— Вземайте душ! — виках. — Бързо! Аз ще направя кафето.

— Как може да си толкова жесток? — попита Стася.

— Защо не телефонираш и не кажеш, че ще отидем довечера, на вечеря? — попита Мона.

— Не мога! — ревнах в отговор. — И няма! Те ни очакват за обяд, точно в един, не довечера.

— Кажи им, че съм болна — молеше Мона.

— Няма. Ще минеше през това дори то да те убие, разбираш ли?

Докато пиехме кафето, ми казаха, че били тръгнали за подаръци. Обясниха, че подаръците ги накарали да се напият. Как така? Е, за да изкарат пари, с които да купят подаръците, трябвало да се влачат насам-натам с някакъв добронамерен кретен, който пиел от три дена. И така се напоркали. Не че искали. Не, надявали се да го разкарат скоро след като плати подаръците, но той бил хитро старо копеле и не можело да бъде изигран толкова лесно. Имали късмет изобщо да се приберат у дома, както признаха.

Добре скалъпено и вероятно наполовина вярно. Измих го с кафето.

— А сега — казах аз. — Какво ще облече Стася?

Тя ме погледна толкова безпомощно и объркано, че почти бях на път да кажа: „Облечи каквато дивотия ти харесва!“

— Аз ще й помогна — каза Мона. — Не се безпокой. Само ни остави на спокойствие за няколко минути, а?

— Добре — отговорих. — Но точно един часът, помнете!

Реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се поразходя. Знаех, че ще отнеме поне цял час да приведат Стася в приличен вид. Освен това имах нужда да подишам чист въздух.

Навън беше ясно и студено. През нощта бе навалял слаб сняг, достатъчен да направи Коледата чиста и бяла. Улиците бяха почти празни. И добрите, и лошите християни — всички се бяха събрали около коледната елха, разопаковаха подаръците си, целуваха се и се прегръщаха, бореха се с махмурлука и се преструваха, че всичко е просто прекрасно. „Слава богу, че свърши.“

Мързеливо се пуснах покрай доковете да хвърля един поглед на океана с корабите, наредени един до друг като навързани кучета. Тук всичко беше тихо като в гроб. Снегът, проблясващ като слюда на слънце, полепваше по такелажа точно като памук. В сцената имаше нещо призрачно.

Като тръгнах нагоре към Хайтс, завих към чуждестранния квартал. Тук беше не само призрачно, беше мъртвешко. Дори духът на Коледата бе пропуснал да придаде на тези колиби и коптори вида на човешко жилище. А и на кого му пукаше? Повечето от тях бяха езичници: мръсни араби, китайци с дръпнати очи, индуси, мексиканци, негри… Срещу мен върви мъж, най-вероятно арабин. Облечен с тънки джинси, със сплескана шапка на главата и чифт износени плъстени чехли. „Слава на Аллаха!“ — мърморя, като се разминаваме. Малко по-нататък се натъквам на двама биещи се мексиканци, пияни, твърде много пияни, за да нанесат точен удар. Около тях — група дрипави деца, насъскват ги. Цапардосай го! Разбий му мутрата! Сега от страничната врата на старомодна кръчма две от най-мръсните курви, които можете да си представите, се олюляват под ярката слънчева светлина на чистата бяла Коледа. Едната се навежда да си вдигне чорапите и направо се просва по очи. Другата я гледа, сякаш това не може да бъде, и се препъва с единия крак обут, другия без обувка. Със спокоен кривоглед поглед си тананика песничка и отминава.

Наистина великолепен ден. Толкова ясен, толкова свеж, толкова ободряващ! Само да не беше Коледа! Чудя се дали вече не са облечени. Духът ми се съживява. Казвам си, че мога да се изправя лице в лице с Коледата стига само те да не се направят на пълни глупачки. Всякакви видове лъжи ми минават през главата — мъчно ми е, че ще трябва да лавирам, за да успокоя нашите, които винаги са загрижени какво става с нас. Когато питат: „Пишеш ли сега?“, аз казвам: „Определено. Съчиних една дузина разкази. Питайте Мона.“ А Мона — тя харесва ли работата си? (Все забравям. Знаят ли къде работи тя? Какво казах последния път?) Що се отнася до Стася, не знам какво, по дяволите, ще измъдря за нея. Може би че е стара приятелка на Мона. Която познава от училище. Художничка.

Влизам и виждам Стася със сълзи в очите, опитваща се да се напъха в чифт обувки с високи токчета. Гола до кръста, с бяла долна фуста бог знае откъде, жартиерите й — незакопчани, косата — на вили и на могили.

— Никога няма да се справим — хленчи тя. — Защо трябва да ходя?

На Мона сякаш й се струва невероятно смешно. Навсякъде по пода са разхвърляни дрехи, гребени и фиби.

— Не е необходимо да ходиш — повтаря тя. — Ще хванем такси.

— Трябва ли да нося и шапка?

— Ще видим, скъпа.

Опитвам се да им помогна, но само влошавам нещата.

— Остави ни намира — молят се те.

Така че аз сядам в ъгъла и наблюдавам ставащото. С едно око към часовника. (Вече става дванайсет.)

— Слушай — казвам, — не се мъчи чак толкова. Само й оправи косата и й метни една пола.

Те пробват обеци и гривни.

— Стига! — викам. — Тя прилича на коледна елха.

Около дванайсет и половина е, когато отиваме да хванем такси. Естествено, не се вижда нито едно. Тръгваме пеша. Стася куца. Отказала се е от шапката заради една барета. Сега изглежда почти официално. И твърде патетично. Това за нея е голямо изпитание.

Най-сетне успяваме да намерим такси. Те се разхилват. Мона иска Стася да си сложи червило, за да изглежда по-женствена.

— Ако изглежда още по-женствена — предупреждавам аз, — ще решат, че не е истинска.

— Колко време трябва да останем там? — пита Стася.

— Не знам. Ще си тръгнем толкова скоро, колкото можем. Надявам се към седем-осем.

— Тази вечер?

— Да, тази вечер. Не утре сутринта.

— Господи! — подсвирва тя. — Никога няма да успея да издържа.

Наближаваме целта си и аз казвам на таксито да спре на ъгъла, не пред къщата.

— Защо? — Мона.

— Така.

Таксито спира и ние се изсипваме от него. Стася е по чорапи, обувките й — в ръката.

— Обувай ги! — викам аз.

Пред погребалното бюро на ъгъла има голям дървен ковчег.

— Сядай на него и се обувай! — нареждам аз. Тя е послушна като дете. Краката й, естествено, са мокри, но сякаш няма нищо против. Мъчи се да надене обувките, баретата й се катурва и косата й се показва несресана. Мона трескаво се опитва отново да я приведе във форма, но фибите не се намират никъде.

— Зарежи я! Каква е разликата? — рева аз.

Стася разтърсва глава силно, като състезателна кобила и дългата й коса се разсипва по раменете й. Опитва се да си оправи баретата, но сега тя изглежда смешна независимо под какъв ъгъл е нахлупена.

— Хайде, да вървим. Носи я в ръка.

— Далече ли е? — тя пак почва да куца.

— Само на половин пресечка надолу в квартала. Сега живо.

Така тримата маршируваме надолу по Улицата на първите тревоги. Странно трио, както би казал Улрик. Мога да усетя пронизващите погледи на съседите, които се взират в нас иззад плътните колосани завеси. Синът на Милърови. А това трябва да е жена му. Коя от двете?

Баща ми е излязъл навън да ни посрещне.

— Малко закъснявате както винаги — но гласът му е жизнерадостен.

— Да. Как си? Честита Коледа! — навеждам се напред да го целуна по бузата, както правя винаги.

Представям Стася като стара приятелка на Мона. Обяснявам, че не сме могли да я оставим сама.

Той я посреща топло и ни повежда в къщата. Във вестибюла стои сестра ми — очите й вече са пълни със сълзи.

— Честита Коледа, Лорет! Лорет, това е Стася.

Лорет ентусиазирано целува Стася.

— Мона! — вика тя. — Ти как си? Мислехме, че изобщо няма да дойдеш.

— Къде е майка? — питам аз.

— В кухнята.

И сега тя се появява — майка ми с нейната тъжна, замислена усмивка. Кристално ясно е какво й минава през главата: „Точно както винаги. Винаги късно. И винаги нещо неочаквано.“

Тя прегръща всеки от нас подред.

— Сядайте, пуйката е готова. — И после казва с една от нейните пренебрежителни, злобни усмивки: — Предполагам, сте закусили?

— Разбира се, мамо. Много отдавна.

Тя ми хвърля поглед, който казва: „Знам, че лъжеш“, и се завърта на пети.

Междувременно Мона раздава подаръците.

— Не трябваше да го правиш — казва Лорет. Това е фраза, която тя е взела от майка ми. — Пуйката тежи седем килограма — добавя тя. А после се обръща към мен: — Свещеникът иска пак да ти бъде представен, Хенри.

Хвърлям бърз поглед към Стася да видя как го приема. На лицето й има съвсем бледа следа от добронамерена усмивка. Изглежда вътрешно развълнувана.

— Не искате ли първо по чашка портвайн? — пита баща ми. Налива догоре три чаши и ни ги подава.

— Ами вие? — пита Стася.

— Отдавна се отказах — отговаря той. После вдига празна чаша и казва: — Prosit!^[1]

Така започна коледният обяд. Весела, весела Коледа на всички — коне, мулета, турци, алкохолици, глухи, неми, слепи, сакати, безбожници и ренегати. Весела Коледа! Осанна в небесата! Осанна на Бога! Мир на Земята — и да се съсипваме и избиваме един друг до Второ пришествие!

(Това беше мълчаливият ми тост.)

Както обикновено, започнах да предъвквам собствената си слюнка. Навик, останал от момчешките ми години. Майка ми седеше срещу мен, както винаги, с касапски нож в ръка. Вдясно от мен седеше баща ми, когото непрекъснато поглеждах с ъгълчето на окото си, загрижен да не би в пиянското си състояние да избухне при някоя от саркастичните забележки на майка ми. Той беше въздържател от много години, но аз все още предъвквах — дори и без залък храна в устата ми. Всичко, което се говореше, беше казвано по съвсем същия начин, със съвсем същия тон — вече хиляди пъти. И отговорите ми бяха същите както винаги. Говорех така, сякаш бях на дванайсет години и току-що бях научил катехизиса наизуст. Със сигурност вече не споменавах, както правех като момче, такива ужасни имена като Джек Лондон, Карл Маркс, Балзак или Юджийн В. Дебс. Сега бях малко нервен, защото макар и сам да знаех всички табута наизуст, Мона и Стася все още бяха „свободни души“ и кой знае, можеше да се държат като такива. Кой може да каже в кой момент на Стася ще й хрумне някое чуждестранно име като Кандински, Марк Шагал, Задкин, Бранкузи или Липшиц? Или още по-лошо, тя би могла дори да събуди такива имена като Рамакришна, Свами Вивекананда или Гаутама Буда. Молех се с цялото си сърце дори и пийнала да не спомене имена като Ема Голдман, Александър Бергман или княз Кропоткин.

За щастие сестра ми беше заета с изброяване на имената на новинари, радиоводещи, певци, звезди на музикалната комедия, съседи и роднини — целия поменик свързан и обвързан с порой от катастрофи, които неизменно я караха да хленчи, да сълзи, да се лигави, да подсмърча и да се сополиви.

А нашата скъпа Стася се справя много добре, помислих си аз. Има и отлично държане на масата. Но за колко време?

Естествено, малко по малко тежката храна и доброто мозелско вино започнаха да си казват думата. Те бяха спали малко, онези двечките. Мона вече се бореше да потиска прозевките, които идваха на вълни.

Обади се старецът, наясно със ситуацията:

— Предполагам, че сте си легнали късно?

— Не чак толкова — отговорих весело. — Нали знаеш, никога не си лягаме преди полунощ.

— Сигурно пишеш нощем — каза майка ми.

Подскочих. Обикновено тя не правеше и най-малък намек за драскачеството ми, освен ако не е придружен с ново доказателство или знак за отвращение.

— Да — казах. — Тогава работя. Нощем е тихо. Мисля по-добре.

— А денем?

Тъкмо да кажа „Работя, разбира се“, но моментално разбрах, че ако спомена работа, това само ще усложни нещата. И затова казах:

— Общо взето ходя в библиотеката… Изследователска работа.

Сега беше ред на Стася. С какво се занимаваше тя!

За моя окончателна изненада баща ми изтърси:

— Тя е художничка, то се вижда!

— О? — възкликна майка ми, сякаш дори самото звучене на думата я плашеше. — И изкарват ли се добри пари?

Стася се усмихна снизходително. Изкуството било неблагодарна работа… в началото… обясни тя най-любезно. И додаде, че за щастие настойниците й от време на време й пращали дребни суми.

— Предполагам, имате ателие? — изстреля старият.

— Да — отвърна тя. — Имам типична мансарда в Гринич Вилидж.

Тук Мона я прекъсна обезпокоително и по обичайния си начин се впусна в подробности. Вложих най-доброто от себе си да я накарам да млъкне, защото старият, който беше глътнал въдицата заедно с кордата и плувката, подметна, че някой ден щял да навести Стася — в студиото й. Обичал да гледа как художниците работят, така каза.

Скоро отклоних разговора към Хоумър Уинслоу, Бугеро, Райдър и Сисле. (Любимците му.) При споменаването на тези несъвместими имена Стася вдигна вежди. Още по-смаян вид доби, когато старият започна да изрежда имена на прочути американски художници, чиито работи, както той обясни, навремето висели в шивачниците. (Това ще рече, преди неговият предшественик да се продаде.). Тъй като играта вървеше, заради Стася аз му напомних за Ръскин… за „Венецианските камъни“, единствената книга, която беше чел някога. После го накарах да си спомня за Ф. Т. Барнъм, Джени Линд и други знаменитости от неговото време.

В едно затишие Лорет отбеляза, че в три и половина щели да излъчват оперета по радиото… бихме ли желали да я чуем? Но сега беше време да се поднесе пудингът със сливи — с онзи великолепен силен сос — и тя мигом забрави за оперетата.

Споменаването на „три и половина“ ми напомни, че ни предстои да останем тук още доста дълго време. Зачудих се как, по дяволите, бихме успели да поддържаме разговора, докато дойде време да си ходим. И кога щеше да е възможно да си тръгнем, без да изглежда, сякаш сме се разбързали? Скалпът вече ме сърбеше.

Докато размишлявах така, все повече и повече осъзнавах, че на Мона и Стася ужасно им се спи. Виждаше се, че едва държат очите си отворени. Каква тема бих могъл да подхвана, която да ги развълнува, без в същото време да ги кара да откачат? Нещо тривиално, но не прекалено тривиално. (Събудете се, простачки такива!) Може би нещо за древните египтяни? Защо пък за тях? Не можех да измисля нищо по-добро, за да спася живота си. Опитай! Опитай!

Изведнъж разбрах, че всички са млъкнали. Дори и Лорет беше спряла да дърдори. Откога ли беше така? Мисли бързо! Каквото и да е — намери изход. Какво, пак ли Рамзес? Майната му на Рамзес! Мисли бързо, глупако! Мисли! Каквото и да е!

— Някога разказвал ли съм ви… — започнах.

— Извинете — прекъсна ме Мона и се надигна тежко. Събори стола. — Имате ли нещо против да полегна — за няколко минутки? Главата ми направо ще се пръсне.

Кушетката беше само на една-две крачки. Без повече шум тя се отпусна на нея и затвори очи.

(За бога, недей да захъркваш веднага!)

— Сигурно е изтощена — рече баща ми. Погледна Стася. — Не бихте ли искали и вие да подремнете? Ще ви се отрази добре.

Хич и не се налагаше да придумват Стася. За секунда тя се просна до безжизнената Мона.

— Донеси одеяло — нареди майка ми на Лорет. — Онова тънкото, в шкафа горе.

Кушетката беше малко тесничка, за да се настанят и двете удобно. Въртяха се и се сгъваха, стенеха, кикотеха се, прозяваха се безобразно. Изведнъж — тряс! — пружините поддадоха и Стася тупна на пода. На Мона това й се стори ужасно смешно. Тя се смя, смя… Твърде шумно според мен. Но пък откъде да знае тя, че тази безценна кушетка, издържала цели петдесет години, с подходящи грижи можеше да изкара и още десетина-двайсет години? В „нашата“ къща никой не се смееше грубо при злополука.

Междувременно майка ми, каквато си е скована, беше застанала на четири крака, за да види как и къде е поддала кушетката. (Те я наричаха канапе). Стася лежеше там, където беше паднала, като че чакаше нареждания. Майка ми я обикаляше, както бобър обикаля около повалено дърво. Лорет донесе одеялото. Гледаше представлението като тресната. Подобно нещо никога не биваше да се случва. От друга страна, старият, дето не го биваше да поправи нищо, беше излязъл в задния двор да търси тухли.

— Къде е чукът? — питаше майка ми. Гледката на баща ми, понесъл наръч тухли, предизвика презрението й. Тя щеше да поправи кушетката както трябва — и то веднага.

— По-късно — рече старият. — Сега те искат да подремнат. — И с тези думи той застана на четири крака и подпъхна тухлите под отпуснатите пружини.

Стася се надигна от пода колкото да се плъзне обратно на кушетката и се обърна към стената. Лежаха в поза „лъжици“, кротки като уморени катерички. Седнах на стола си и наблюдавах ритуала по разчистването на масата. Бях му ставал свидетел хиляди пъти и начинът на провеждането му никога не се променяше. В кухнята беше същото. Най-важното: най-напред…

„Ама че хитри кучки!“ — помислих си. Тъкмо те трябваше да разчистят масата и да измият чиниите. Главоболие! Съвсем просто. Сега трябваше да издържа представлението самичък. Но може би така беше по-добре, защото знаех всички номера. Вече нямаше значение каква ще е темата за разговор — умрели котки, лански хлебарки, язвата на господин Швабенхоф, проповедта от миналата неделя, подочистачки, Уебър и Фийлдс или песничките на последния трубадур. Щях да си държа очите отворени, ако ще да продължи и до среднощ. (Колко време щяха да спят, пияници с пияници?) Ако се чувстваха отпочинали, като се събудят, може би щеше да им е все едно колко дълго сме останали тук. Знаех, че преди да си тръгнем, трябваше да хапнем нещо. Човек не можеше да се измъкне към пет-шест часа. Не и на Коледа. Нито пък можехме да си тръгнем, без да се съберем около елхата и да изпеем онази противна песен, „O Tannenbaum“!^[2] Несъмнено щеше да последва пълен каталог на всичките елхи, които някога сме имали, сравнени една с друга, и как като малък съм нямал търпение да видя какви подаръци има за мен под елхата. (Никога не споменават каква е била Лорет като малка.) Какво чудесно момченце съм бил! Колко много съм четял, колко хубаво съм свирил на пиано! И колелетата ми, и ролковите кънки. И въздушната пушка. (Револвера ми не го споменават.) Дали все още беше в чекмеджето, където държаха ножовете и вилиците? Тогава наистина ни причини страдания — майка ми онази нощ, когато грабна револвера. За щастие не беше зареден. Сигурно го е знаела. Все тая…

Не, нищо не се беше променило. Часовникът беше спрял, когато навърших дванайсет години. Без значение какво им шепнеха на ухо, аз си бях все същото сладко момченце, което някой ден щеше да порасне и да стане истински шивач. Всичките тия глупости с писането… Все някога щях да го надрасна. А тази шантава нова съпруга… и тя щеше да избледнее с времето. Все някога щях да се опомня. Рано или късно всеки се опомня. Не се тревожеха, че също като милия стар чичо Пол и аз ще се самоубия. Не бях от тия. Освен това имах глава на раменете си. Дълбоко в себе си съм здравомислещ, така да се каже. Щур и своенравен, нищо повече. Чета прекалено много… имам твърде много приятели негодници. Щяха да внимават да не споменават името, но скоро, знаех си, щеше да изникне въпросът — винаги крадешком, винаги полугласно, очите — ту наляво, ту надясно: „А как е малкото?“ Тоест дъщеря ми. И аз, дето нямах ни най-малка представа, дето дори не бях сигурен, че е още жива, ще отговоря със спокоен, делничен тон: О, добре е.

— Така ли? — ще каже майка ми. — Имаш ли новини от тях? — В „тях“ включваха бившата ми съпруга.

— От втора ръка — ще отговоря. — Стенли от време на време ми съобщава как са.

— Ами той как е, Стенли?

— Много си е добре…

Как ми се иска да можех да говоря с тях за Джони Пол. Но на тях това ще им се стори странно, много странно. Че аз не съм виждал Джони Пол откакто бях седем-осем годишен. Така си е. Но онова, което никога не са подозирали, особено ти, мила ми мамо, е, че през всичките тези години споменът ми за него беше жив. Да, годините си вървят, а Джони Пол изпъква все по-ярко и по-ярко. Понякога — и това надхвърля цялото ви въображение — понякога си мисля за него като за малък бог. Един от малцината, които познавах. Не си спомняте, предполагам, че Джони Пол имаше най-мекия, най-нежния глас, който човек би могъл да има? Не знаете, че макар и тогава да бях мъниче, през очите му аз виждах неща, каквито никой друг никога не ми беше разкривал? За вас той беше просто син на въглищар — емигрантче, мръсно италианче, което говореше развален английски, но докосваше учтиво шапката си всеки път, когато минавахте. Сънували ли сте някога, че такъв един екземпляр ще е като бог за обичния ви син? Знаели ли сте някога какви мисли минават през ума на своенравния ви син? Не одобрявахте нито книгите, които четеше, нито другарите, които си избираше, нито момичетата, в които се влюбваше, нито игрите, на които играеше, нито пък какъв иска да стане. Все вие знаехте по-добре, нали? Но не настоявахте твърде упорито. Предпочитахте да се преструвате, че не чувате и не виждате. С времето аз щях да се отърся от тези глупости. Но не се отърсих! С всяка година ставаше все по-зле. И затова се престорихте, че като навърших дванайсет, часовникът спря. Просто не можехте да видите сина си такъв, какъвто е. Избрахте мен такъв, какъвто на вас ви харесвам. Дванайсетгодишен. И после — заблудата…

А следващата година през същия безбожен годишен сезон сигурно пак ще ме питате пиша ли още и аз ще кажа „да“, и вие ще го пуснете покрай ушите си или ще погледнете на това като на капка вино, случайно изляна върху най-хубавата ви покривка. Не искате да разберете защо пиша, нито пък ще ви е грижа, ако ви обясня. Искате да ме приковете към стола и да ме накарате да слушам лайняното радио. Искате да седя и да слушам тъпите ви клюки за съседи и роднини. Щяхте да продължите да ми причинявате това дори и ако бях достатъчно безразсъден или дързък да ви информирам най-недвусмислено, че всичко, за което говорите, за мен са страшни фъшкии. Седя тук и вече съм затънал до гуша в тях — в тия фъшкии. Може да пробвам нов курс — да се престоря, че изгарям от любопитство, направо не ме свърта. „Как се казва тази оперета? Прекрасен глас. Просто прекрасен! Помолете ги да го изпеят пак… и пак… и пак!“ Или пък мога да се промъкна горе и да изнамеря ония стари плочи на Карузо. Той имаше такъв прекрасен глас, ама не е ли така? (Да, благодаря, ще изпуша една пура.) Но не ми предлагайте още едно питие, моля ви. Очите ми залепват. Единствено отколешният бунт изобщо ме държи буден. Какво ли не бих дал да се промъкна горе в онази мъничка, мръсна спалничка без стол, черга и картини и да заспя като мъртъв! Колко, колко пъти съм се хвърлял на това легло и съм се молил никога вече да не отворя очи! Веднъж, спомняш ли си, мила ми майко, ти ме обля с кофа студена вода, защото съм бил мързеливец и некадърник! Вярно е, лежах там от четирийсет и осем часа. Но дали мързелът ме държеше залепен за дюшека? Не знаеше, майко, че е скръбта. И на това щеше да се присмееш, ако бях достатъчно глупав да ти се доверя. Тази ужасна-ужасна спалничка! Сигурно там съм умирал хиляди пъти. Но там ме спохождаха и сънища, и видения. Да, в това легло дори съм се молил — с огромни мокри сълзи, — стичащи се по бузите ми. (Как я исках — нея, само нея!) И когато това рухна, когато много по-късно най-сетне бях готов и способен да стана и отново да се изправя срещу света, можех да се опра на един-единствен мой свиден другар: колелото ми. По време на тези дълги, сякаш безкрайни обиколки насаме със себе си вкарвах тъжните мисли в ръцете и краката си, натисках, упорствах, плъзгах се по гладките чакълени пътеки като вятъра, но напусто. Всеки път, щом слезех от колелото, образът й се появяваше и подир него болката, съмненията, страхът. Но да бъдеш на седалката, а не на работа — това си беше истинска благодат. Колелото беше част от мен, откликваше на желанията ми. Нищо друго не откликваше. Не, мили ми слепи безсърдечни родители, нищо, което някога сте ми казали, нищо, което сте направили за мен, не ми е давало радостта и покоя, които ми даваше този бегач. Де да можех да ви разглобя, както разглобявах колелото, и с любов да ви намажа със смазка!

— Не искаш ли да се поразходиш с баща си?

Гласът ма майка ми ме извади от унеса. Не си спомням как съм се озовал в креслото. Може да съм позадрямал, без да разбера. Както и да е, гласът й ме накара да подскоча.

Разтърках очи и забелязах, че тя ми предлага бастун. Бастунът на дядо. Солиден абанос със сребърна дръжка във формата на лисица — или може би мармозетка.

За миг скочих на крака и занавличах палтото си. Баща ми ме чакаше готов и размахваше бастуна си с топка от слонова кост.

— Въздухът ще те ободри — рече той.

Инстинктивно се насочихме към гробището. Той обичаше да се разхожда из гробищата — не че беше толкова привързан към умрелите, но заради дърветата и цветята, птичките и спомените, които винаги извикваше покоят на мъртъвците. Пътеките бяха осеяни с пейки, където можеше да седнеш и да общуваш с природата — или с бога на подземния свят, ако ти харесва. Не ми се налагаше да се напрягам, за да поддържам разговор с баща си — той беше свикнал с уклончивите ми, лаконични отговори, с немощните ми увъртания. Никога не се опитваше да ме подпитва. Стигаше му, че има някой до него.

На връщане минахме покрай училището, където учех като малък. Срещу училището се издигаше редица от мизерни на вид жилищни кооперации — всичките оборудвани с витрини, примамливи колкото ред гнили зъби. Тони Марела беше израсъл в такава кооперация. По някаква причина баща ми вечно очакваше от мен да се въодушевя при споменаването ма името на Тони Марела. Щом се сетеше за него, не пропускаше да ме осведоми за всяко ново издигане по стълбицата на славата, постигнато от този жабарски син. Сега Тони беше голяма клечка в някакъв клон на гражданската администрация. Освен това кандидатствал за поста на конгресмен или нещо такова. Не съм ли бил чел за това? Според баща ми щяло да бъде добре, ако някои път издиря Тони… знае ли човек до какво може да доведе.

По по-нататъшния път към дома минахме покрай къщата на семейство Грос. Двете момчета на Грос също се справяли добре, каза ми той. Единият бил капитан от армията, другият — в търговския флот. Докато го слушах да дърдори, нямаше как да се размечтая един от тях някой ден да стане генерал. (Идеята за генерал, роден в този квартал, на тази улица, беше немислима.)

— Какво стана с онзи лудия, дето живееше по-нататък по улицата? — попитах. — Нали се сещаш — дето бяха конюшните.

— Кон му отхапа ръката и разви гангрена.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Отдавна — отвърна баща ми. — Всъщност те всички са мъртви, всичките братя. Единия го удари гръм, друг се подхлъзна на леда и си строши черепа… О, да, на третия пък се наложи да му надянат усмирителна риза… скоро след това умря от кръвоизлив. Бащата живя най-дълго. Нали помниш, беше сляп. Накрая малко изкуфя. Не правеше нищо друго освен капани за мишки.

Защо, зададох си въпроса, не съм се сетил досега да тръгна от къща на къща нагоре-надолу по тази улица и да напиша хроника за живота на обитателите й? Каква книга щеше да излезе само! Книга на ужасите. При това — такива познати ужаси. Онези ежедневни трагедии, които никога няма да излязат на първа страница. Тук Мопасан щеше да е в стихията си…

Пристигнахме и намерихме всички будни — бъбреха си любезно. Мона и Стася пиеха кафе. Вероятно бяха помолили за него — майка ми не би и сънувала да сервира кафе между основните хранения. Кафе се пиеше само на закуска, събирания на карти и „на кафе и клюки“. Както и да е…

— Хубава ли беше разходката?

— Да, мамо. Поразходихме се из гробищата.

— Хубаво. Гробовете добре поддържани ли бяха?

Говореше за семейните гробове. По-точно за гроба на баща си.

— Има място и за тебе — каза тя. — И за Лорет.

Хвърлих крадешком поглед към Стася, за да видя дали е успяла да остане сериозна. Мона се обади — и изтърси нещо съвсем неуместно:

— Той никога няма да умре. — Това каза.

Майка ми направи физиономия, като че е лапнала кисела слива. После се усмихна съчувствено първо на Мона, после и на мен. Всъщност когато й отговори, за малко не се разсмя:

— Не се безпокой, и той ще си отиде като всички нас. Я го погледни — вече е оплешивял, а няма и четирийсет. Той не се грижи за себе си. Нито пък ти. — Сега погледът й се промени — изразяваше доброжелателен упрек.

— Вал е гений — Мона нагази още по-дълбоко. Възнамеряваше да се разпростре по темата, но майка ми я спря.

— Трябва ли да си гений, за да пишеш разкази? — попита тя. В тона й се долавяше заплашително предизвикателство.

— Не — отвърна Мона, — но Вал щеше да е гений дори и ако не пишеше.

— Тц-тц! Със сигурност не е гений в печеленето на пари.

— Той не бива да мисли за пари — бързо отговори Мона. — Това е моя грижа.

— Докато той си стои вкъщи и дращи, така ли? — Злъчта потече. — Ами ти, такава хубавица като тебе, ти трябва да излезеш и да си намериш работа. Времената се промениха. Когато аз бях момиче, баща ми седеше на пейката от сутрин до мрак. Той печелеше парите. Не му трябваше вдъхновение… нито пък гений. Беше прекалено зает с това, децата му да са живи, здрави и щастливи. Нямахме майка… тя беше в лудницата. Но имахме него — и много го обичахме. За нас той беше и баща, и майка. Никога нищо не ни липсваше. — Тя замълча, за да се прицели по-добре. — Но този тук — и кимна към мен — този гений, както го наричаш, той е твърде мързелив да се хване на работа. Той очаква жена му да се грижи за него — и за другата му жена, и за детето му. Ако печелеше от това писане, нямаше да имам нищо против. Но да продължава да пише и доникъде да не стига — това не го разбирам.

— Но, майко… — възкликна Мона.

— Вижте — намесих се аз, — не е ли по-добре да зарежем тая тема? Няма смисъл. Не очаквам от теб да разбереш. Но ето какво трябва да разбереш… Баща ти не е станал първокласен шивач на палта за една нощ, нали? Сама си ми казвала, че е чиракувал дълго и тежко, че е пътувал от град на град из цяла Германия и най-накрая, за да не го вземат войник, заминал за Лондон. Същото е и с писането. Нужни са години, докато станеш майстор. И още повече години, докато получиш признание. Когато баща ти е шиел палто, вече е имало кой да го носи — не е трябвало да го пробутва на този и онзи, докато някой не се влюби в него и го купи…

— Само дърдориш — сряза ме майка ми. — Стига вече. — Тя стана и се упъти към кухнята.

— Не си отивайте! — примоли се Мона. — Изслушайте ме, моля ви! Познавам недостатъците на Вал. Но знам и какво има в него. Той не е празен мечтател, той наистина работи. Работи върху писанията си по-упорито, отколкото би могъл на която и да е работа. Това е неговата работа — да дращи, както го наричате вие. За това е роден. Страшно ми се иска да имах призвание — нещо, което да преследвам с цялото си сърце, нещо, в което да вярвам абсолютно. Доставя ми радост само да го гледам как работи. Когато пише, става друг. Понякога дори и аз не мога да го позная. Толкова е сериозен, толкова преизпълнен с мисли, толкова вглъбен в себе си… Да, и аз имах добър баща, баща, когото много обичах. И той искаше да стане писател. Но живя трудно. Бяхме голямо семейство, емигранти, много бедни. А майка ми беше много взискателна. Много повече обичах баща си, отколкото майка си. Може би само затова че е неудачник. За мен той не беше неудачник, разберете — аз го обичах. За мен нямаше значение какъв е и какво работи. Понякога, също като Вал, и той се правеше на смешник…

Тук майка ми трепна, погледна Мона с любопитни очи и възкликна: „О?“ Явно никой досега не се беше разпростирал върху тази страна на моята личност.

— Знам, че той има чувство за хумор — рече тя. — Но… смешник?

— Тя просто така се изразява — намеси се старият.

— Не — заинати се Мона. — Точно това искам да кажа… смешник.

— Никога не съм чувала за писател, който същевременно да е и смешник — беше нравоучителната тъпа забележка на майка ми.

Тук всеки друг би се отказал. Но не и Мона. Тя ме смая със своето упорство. Този път беше самата сериозност. (Или пък използваше възможността да ме убеди в своята вярност и преданост?) Както и да е, реших да я оставя да се разгърне напълно. По-добре хубава караница, какъвто и да е рискът, отколкото да говорят на другия език. Ако не друго, поне действаше съживяващо.

— Когато се прави на палячо — обясни Мона, — обикновено е, защото го боли. Той е чувствителен, знаете ли. Прекалено чувствителен.

— Мислех си, че кожата му е доста дебела — отбеляза майка ми.

— Сигурно се шегувате. Той е най-чувствителното същество на земята. Всички хора на изкуството са чувствителни.

— Вярно е — обади се баща ми. Сигурно мислеше за Ръскин или за онзи Райдър, горкичкия, с болезнено чувствителните пейзажи.

— Вижте, майко, няма значение колко време ще мине, докато признаят Вал и му отдадат дължимото. Той винаги ще има мен. И аз няма да го оставя да гладува или да страда. — Усетих как майка ми пак замръзна. — Видях какво стана с баща ми. На Вал това няма да му се случи. Той ще прави каквото иска. Имам вяра в него. И ще продължа да вярвам в него дори и целият свят да го отхвърли. — Тя се умълча задълго, после продължи още по-сериозно: — Защо вие не искате той да пише, това не е по силите ми да проумея. Не може да е затова че с писането си не печели пари, за да живее. Това си е негова тревога и моя също, нали? Не искам да ви обидя с думите си, но ето какво трябва да кажа: ако не го приемате като писател, никога няма да го почувствате като син. Как може да го разбирате, ако не познавате тази му страна? Той можеше и да е нещо друго, нещо, което повече ви допада, макар че е трудно да се прозре какво, след като го опознаете… поне както аз го познавам. И от каква ли полза ще му бъде, ако докаже на вас, на мен, на когото и да било, че може да е като другите? Чудите се дали той е добър съпруг, добър баща и така нататък. Уверявам ви, такъв е. Но е и много повече! Онова, което той има да даде, принадлежи на целия свят, не просто на семейството му, на децата му, на майка му и баща му. Може би ви звучи странно. Или жестоко?

— Фантастично! — отвърна майка ми и отговорът й изплющя като камшик.

— Добре, фантастично да бъде. Но е така. Един ден може да прочетете онова, което е написал, и да се гордеете, че е ваш син.

— Не и аз! — тросна се майка ми. — Бих предпочела да го видя как копае канавки.

— И това може да му се наложи някой ден — каза Мона. — Някои художници се самоубиват, преди да спечелят признание. Рембранд е свършил на улицата като просяк. А е един от най-великите…

— Ами Ван Гог? — изчурулика Стася.

— Този пък кой е? — попита майка ми. — Пак някой драскач?

— Не, живописец. Луд при това. — Гривата на Стася започваше да настръхва.

— На мен всичките ми звучат като хаховци — отсече майка ми.

Стася избухна в смях. Смееше се все по-силно и по-силно.

— Ами аз? — викна тя. — Не знаете ли, че и аз съм хахо?

— Хахо, но прелестна — додаде Мона.

— Луда съм за връзване, ето каква съм! — Стася продължаваше да се киска. — Всеки го знае.

Виждах, че майка ми е уплашена. Нямаше нищо лошо да си правиш шегички с думата „смахнат“, но да си признаеш, че си умопобъркан — това вече е съвсем друго нещо.

Баща ми спаси положението.

— Единият — смешник — рече той, — другата — хахо. Ами ти каква си? — обърна се той към Мона. — На теб има ли ти нещо?

Тя се усмихна и весело отговори:

— Аз съм абсолютно нормална. Това не ми е наред на мен.

Той се обърна към майка ми:

— Всички хора на изкуството са еднакви. Трябва да са малко луди, за да рисуват — и да пишат. Ами нашият стар приятел Джон Имхоф?

— Какво той? — майка ми го изгледа неразбиращо. — Трябваше ли той да избяга с друга, трябваше ли да зареже жена си и децата си, за да докаже, че е художник?

— Изобщо нямам предвид това. — Тя все повече и повече го дразнеше — той знаеше твърде добре колко тъпа и упорита може да бъде. — Не си ли спомняш физиономията му, когато го сварвахме ненадейно да работи? Стоеше в онази стаичка и рисуваше акварели, след като всички са си легнали. — Той се обърна към Лорет: — Качи се горе и донеси онази картина, дето виси в салона. Нали се сещаш — онази с мъжа и жената в лодката… Мъжът носи на гърба си наръч сено.

— Да — рече замислено майка ми, — той, Джон Имхоф, беше свестен човек, докато жена му не започна да пие. Но все пак трябва да кажа, че никога не е проявявал особен интерес към децата си. За нищо друго не мислеше освен за изкуството си.

— Той беше добър художник — заяви баща ми. — Работите му са прекрасни. Спомняш ли си витражите, които направи за църквичката зад ъгъла? И какво получи за толкова труд? Нищичко! Не, аз винаги ще помня Джон Имхоф, без значение какво е направил. Иска ми се само да притежавахме повече негови работи.

Лорет донесе картината. Стася я взе от нея и я разгледа подробно, очевидно с голям интерес. Страх ме беше да не каже, че е твърде академична, но не — тя беше самият такт и дискретност. Отбеляза, че е прекрасно изпълнена… много умело.

— Тази техника не е лесна — обясни тя. — Рисувал ли е с маслени бои? Не ме бива много да оценявам акварели. Но виждам, че е знаел какво прави. — Тя млъкна. После, сякаш предугадила верния курс, продължи: — Има един акварелист, от когото наистина се възхищавам. Това е…

— Джон Сингър Сърджънт! — възкликна баща ми.

— Точно така! — потвърди Стася. — Как така познахте? Тоест как познахте, че точно него имам предвид?

— Сърджънт е само един — отвърна баща ми. Това беше изказване, което бях чувал много пъти от устата на предшественика му, Айзък Уокър. — Сърджънт е само един, също както и Бетовен, Моцарт, Да Винчи… Нали?

Стася грейна. Почувства се насърчена да говори каквото мисли. Щом отвори уста, ме погледна и погледът й казваше: „Защо не ми каза това за баща си?“

— Изучавала съм ги всичките — каза тя, — а сега се опитвам да намеря себе си. Не съм толкова луда, колкото се преструвах преди малко. Знам повече, отколкото мога да осмисля, това е. Притежавам талант, но не и гений. Без гений нищо няма значение. А аз искам да бъда Пикасо… жената Пикасо. Не Мари Лорансеп. Разбирате ли ме?

— Разбира се! — потвърди баща ми. Майка ми междувременно беше напуснала стаята. Чувах я как трака със съдовете. Беше претърпяла поражение.

— Копирал е това от прочута картина — каза баща ми, сочейки акварела на Джон Имхоф.

— Няма значение — отвърна Стася. — Мнозина художници са копирали работите на онези, които са обичали… Но какво казахте, че се е случило с него — с този Джон Пи…?

— Избяга с друга. Заведе я в Германия, където се запознал с нея като момче. После дойде войната и той повече не се обади. Вероятно са го убили.

— Ами Рафаело — харесвате ли творчеството му?

— Няма по-велик майстор на рисунъка — незабавно рече баща ми. — А Кореджо — ето ви още един велик художник. Ами Коро! Няма нищо по-добро от един добър Коро, нали? Гейнсбъро никога не съм харесвал особено. Но Сисле…

— Вие май ги познавате всичките — отбеляза Стася, вече готова цяла нощ да играе тази игра. — А модернистите… И тях ли харесвате?

— Говорите за Джон Слоун, Джордж Лъкс… тези ли?

— Не — отвърна Стася. — Художници като Пикасо, Миро, Матис, Модиляни…

— Не съм успял да се запозная с тях — каза баща ми. — Но наистина харесвам импресионистите — онова, което съм видял от картините им. И Реноар, разбира се. Но той не е модернист, нали?

— В известен смисъл е — обясни Стася. — Помогнал е да се прокара пътят.

— Той несъмнено е обичал боята, това си личи — рече баща ми. — И е бил добър рисувач. Всичките му портрети на жени и деца са поразително красиви — врязват се в паметта ти. А цветята, костюмите… Всичко е толкова пъстро, нежно, живо… Той е нарисувал своята епоха, трябва да признаете. И тази епоха е била прекрасна — веселият Париж, пикници край Сена, „Мулен руж“, прекрасните градини…

— Карате ме да се сещам за Тулуз-Лотрек — каза Стася.

— Моне, Писаро…

— Поанкаре! — вметнах аз.

— Стриндберг! — обади се Мона.

— Да, ето ви един прелестен луд — каза Стася.

Тук майка ми си подаде главата от вратата.

— Още ли си говорите за луди? Мислех, че сте приключили с темата. — Тя ни изгледа подред, видя, че ни е приятно, и се фръцна. Идваше й твърде много. Хората нямаха право да се веселят, като говорят за изкуство. Освен това самото споменаване на тези странни, чуждоземни имена я обиждаше. Не беше американско.

И така следобедът изтече много по-добре, отколкото очаквах, благодарение на Стася. Тя със сигурност беше направила удар пред стария. Дори и когато той добродушно забеляза, че тя е трябвало да се роди мъж, нямаше никаква реакция.

Когато изведнъж беше изваден семейният албум, тя направо изпадна в екстаз. Каква галактика от чешити! Чичо Теодор от Хамбург — такъв натруфен никаквец. Георг Шиндлер от Бремен — един хесенски Бо Брумел, вкопчен в стила на 1880-те чак до края на Първата световна. Хайнрих Мюлер, бащата на баща ми, от Бавария — двойник на император Франц Йосиф. Георг Инзел, идиотът на рода, зяпнал като смахнат пръч иззад огромен чифт засукани мустаци а ла кайзер Вилхелм. Жените бяха по-енигматични. Майката на майка ми, прекарала половината си живот в лудница, беше като извадена от някой роман на Уолтър Скот. Леля Лизи, изродката, спала със собствения си брат — ухилена дърта брантия с издути подплънки в косата и усмивка, която режеше като нож. Леля Ани по моден бански отпреди войната, същински Мак Сенет, откачалка, готова за психиатрията. Леля Амелия, сестрата на баща ми: ангел с кротки кафяви очи… самото блаженство. Госпожа Кикинг, старата икономка — определено смахната, грозна като греха, цялата й мутра — в брадавици и циреи…

Което ни доведе до темата за генеалогията… Напразно ги обсипвах с въпроси. По-нататък от собствените им родители всичко беше неясно и съмнително.

Но техните родители никога ли не бяха говорили за рода си?

Да, но сега всичко беше избледняло.

— Сред тях имало ли е художници? — попита Стася.

Нямаше нито според майка ми, нито според баща ми.

— Но е имало поети и музиканти — отбеляза майка ми.

— И морски капитани, и селяни — додаде баща ми.

— Сигурни ли сте? — попитах.

— Защо толкова се интересуваш от всичките тия работи? — попита майка ми. — Всички те са умрели отдавна.

— Искам да знам — отвърнах. — Някой ден ще замина за Европа и сам ще проверя.

— Ще гониш вятъра — заяде се тя.

— Не ми пука. Искам да знам повече за предците ми. Може би не всички са били германци.

— Да — подкрепи ме Мона. — Може би в рода има славянска кръв.

— Понякога много прилича на монголец — невинно заяви Стася.

Това порази майка ми със своята пълна нелепост. За нея монголец означаваше идиот.

— Той е американец — заяви тя. — Всички вече сме американци.

— Да — изписука Лорет.

— Какво да? — попита баща ми.

— И той е американец — обясни Лорет и додаде: — Само че чете прекалено много.

Всички избухнахме в смях.

— И вече не ходи на църква.

— Стига — рече баща ми. — И ние не ходим на църква, но сме си християни.

— Той има твърде много приятели евреи.

Пак дружен смях.

— Хайде да похапнем — предложи баща ми. — Убеден съм, че скоро ще си тръгват. Утре ни чака нов ден.

Отново наредиха масата. Този път студени закуски с чай и пак пудинг със сливи. Лорет през цялото време сумтеше.

След час вече си вземахме довиждане.

— Да не настинете — рече майка ми. — До станция L са три пресечки. — Знаеше, че ще вземем такси, но това беше една от думите, също като „изкуство“, която тя мразеше да споменава.

— Ще се видим ли скоро? — попита Лорет на входа.

— Мисля, че да — отвърнах.

— За Нова година?

— Може би.

— Не ни карай много да чакаме — рече кротко баща ми. — И късмет с писането!

На ъгъла спряхме такси.

— Уф! — възкликна Стася, щом потеглихме.

— Не беше твърде зле, нали? — попитах.

— Неее. Слава богу, аз нямам роднини, които да посещавам.

Облегнахме се назад. Стася изрита обувките си.

— Онзи албум! — продължи тя. — Никога не бях виждала такава сбирка от малоумници. Цяло чудо е, че ти си с всичкия си, не го ли разбираш?

— Повечето семейства са така — отвърнах. — Родословното дърво на човека не е нищо друго освен огромна коледна елха, по която блестят зрели, лъскави маниаци. Самият Адам трябва да е бил разкривен, едноок изрод… Имаме нужда да пийнем. Чудя се останал ли е Kummel^[3].

— Баща ти ми харесва — заяви Мона. — В тебе има много от него, Вал.

— Обаче майка му! — додаде Стася.

— Какво майка ми?

— Аз щях да я удуша още преди години — заяви тя.

На Мона това й се стори смешно.

— Странна жена — каза тя. — Напомня ми малко за собствената ми майка. Лицемери. И инатливи като магарета. И тиранични, и тесногръди. Няма любов в тях — нито грам.

— Аз никога няма да бъда майка — рече Стася. Всички се разсмяхме. — И съпруга също никога няма да бъда. За бога, да си жена е достатъчно трудно. Мразя жените! Те всичките са гадни кучки, дори и най-добрите. Ще бъда това, което съм — изпълнител на женска роля. И моля ви, никога повече не ме карайте да се обличам така. Чувствам се като кръгла глупачка — и измамница.

В мазето извадихме бутилките. Имаше останал Kummel, както и бренди, ром, бенедиктин, коантро. Сварихме силно черно кафе, седнахме на голямата маса и се разбъбрихме като стари приятели. Стася беше махнала корсета. Той висеше на облегалката на стола й като музейна реликва.

— Ако нямате нищо против — рече тя, — ще извадя гърдите си навън. — Тя ги погали с обич. — Не са лоши, какво ще кажете? Можеха да са малко по-едри… Аз съм още девствена.

— Не беше ли странно, дето той спомена Кореджо? — продължи тя. — Според теб той знае ли изобщо нещо за Кореджо?

— Възможно е — отвърнах. — Навремето ходеше по търгове с Айзък Уокър, предшественика му. Може да е запознат дори с Чимабуе или Карпачо. Трябва да го чуеш някой път как говори за Тициан! Да си помислиш, че са учили заедно!

— Много съм объркана — и Стася глътна още едно бренди.

— Баща ти приказва за художници, сестра ти — за музика, а майка ти — за времето. Никой всъщност от нищо не разбира. Те са като гъби, които бърборят заедно… Доста странна разходка ще да е била тази из гробището. Аз на твое място бих откачила!

— Вал няма нищо против — обясни Мона. — Той може да го понесе.

— Защо? — учуди се Стася. — Защото е писател? По-материален, това ли е?

— Може — отвърнах. — Може би трябва да минеш през реки от лайна, за да намериш зачатъка на реалността.

— Не и аз — възрази Стася. — Предпочитам Гринич Вилидж, колкото и да е измислен. Там поне можеш да изкажеш възгледите си.

Сега се обади Мона. Току-що бе споходена от светла идея:

— Защо не заминем всички за Европа?

— Да — съгласи се безгрижно Стася. — Защо не?

— Можем да го направим — продължи Мона.

— Естествено — отвърна Стася. — Винаги мога да взема назаем парите за пътя.

— А как ще живеем, като пристигнем там? — поисках да знам.

— Както тук — отвърна Мона. — Много просто.

— А на какъв език ще говорим?

— Всеки знае английски, Вал. Освен това в Европа има купища американци. Особено във Франция.

— И ние ще живеем на гърба им, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Казвам, че ако наистина искаш да заминеш, винаги има начин.

— Можем да позираме — предложи Стася. — Или поне Мона може. Аз съм твърде космата.

— Ами аз какво ще правя?

— Ще пишеш! — отсече Мона. — Ти друго не можеш.

— Ще ми се да беше вярно — отвърнах. Станах и закрачих напред-назад.

— Какво те мъчи? — попитаха те.

— Европа! Размахвате я насреща ми като сурова стръв. Вие сте мечтателите, не аз! Разбира се, бих искал да замина. Не знаете какво ми става, като чуя тази дума. Като обещание за нов живот е. Но как да си изкарваме там прехраната? Не знаем дума френски, не сме умни… Знаем само как да скубем хората. А дори и в това не ни бива много.

— Прекалено си сериозен — скастри ме Мона. — Използвай въображението си!

— Да — подкрепи я Стася. — Трябва да рискуваш. Помисли си за Гоген!

— Или за Лафкадио Хърн! — допълни Мона.

— Или за Джек Лондон! — додаде Стася. — Не можеш да чакаш, докато всичко стане розово!

— Знам, знам. — Седнах и зарових глава в длани.

Изведнъж Стася възкликна:

— Измислих го… ние ще заминем първи, Мона и аз, и като се подредят нещата, ще те извикаме. Как ти се струва?

В отговор аз просто изсумтях — слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта им, бях я изпреварил. Вече скитах по улиците на Европа, бъбрех с минувачите, отпивах от питие на препълнена тераса. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различно. Дори дърветата и цветята бяха различни. Как копнеех за това — нещо различно! Да мога да говоря свободно, да ме разбират, да ме приемат. Земя на истински сродни души — това беше за мен Европа. Домът на художника, скиталеца, мечтателя. Да, Гоген беше преживял тежки времена, а Ван Гог — дори още по-тежки. Несъмнено имаше хиляди хора, за които не знаехме нищичко, не бяхме и чували за тях, които потъваха, губеха се от погледа, без нищо да са постигнали…

Станах отегчено, по-изтощен от перспективата за заминаването за Европа, макар и само наум, отколкото от досадните часове, прекарани в лоното на семейството.

— И дотам ще стигна — рекох си, докато се готвех за лягане. — Щом те могат, значи и аз мога. — (Под „те“ имах предвид и знатните, и провалилите се.) — Дори и птиците го правят.

Унесен от тази мисъл, си представих себе си като нов Мойсей, повел народа си извън пустинята. Да възпра прилива, да обърна хода на процеса, да започна велик поход назад, обратно към извора! Да опразня тази огромна пустиня на име Америка, да я лиша от всичките й бледи лица, да спра безсмислената суетня и суматоха… да върна континента на индианците… какъв триумф би било това! Европа щеше да гледа втрещено спектакъла. Полудели ли са да изоставят земята, където текат реки от мляко и мед? Дали тогава не е била само сън — тя, Америка? Щях да изкрещя: да! Лош сън при това. Нека започнем отначало. Нека вдигнем нови катедрали, да запеем отново в хор, да напишем поеми не за смъртта, а за живота! Да се възправим като вълна, рамо до рамо, да правим само нужното, жизнено необходимото, да строим само онова, което ще пребъде, да творим само заради радостта. Да се молим отново на незнаен бог, но сериозно, с цялото си сърце и душа. Нека мислите за бъдещето не ни превръщат в роби. Нека денят да е достатъчен сам по себе си. Да отворим сърцата и домовете си. Стига вече сплави! Само чисти метали, най-благородните, най-древните. Дайте ни отново вождове и йерархии, гилдии, занаятчии, поети, бижутери, държавници, учени, скитници, шарлатани. И шествия, не паради. Празненства, процесии, кръстоносни походи. Да говорим заради говоренето. Да работим заради работата. Да почитаме заради честта…

Думата „чест“ ме накара да се осъзная. Сякаш будилник задрънча в ушите ми. Представете си, тая въшка в своята пролука да ми говори за чест! Потънах още по-дълбоко в леглото и докато задрямвах, се видях да държа мъничко американско знаменце и да го развявам — доброто старо знаме на звезди и райета. Държах го гордо в дясната си ръка, докато тръгвах да си търся работа. Не беше ли моя привилегия да настоявам за работа — аз, завършеният американски гражданин, син на почтени родители, искрен обожател на радиото, демократичен хулиган, предан на прогреса, расовите предразсъдъци и преуспяването? Марширувам към работата с обещанието на уста да направя децата още по̀ американци от родителите, ако е нужно, да ги превърна в опитни зайчета за благоденствието на нашата славна Република. Дайте ми пушка на рамо и цел, по която да стрелям! Ще ви докажа патриот ли съм или не! Америка за американците, марш напред! Дайте ми свобода или смърт! (Каква е разликата?). Една нация, неделима и така нататък, и така нататък. Зрение 20–20, амбиции — безкрайни, минало — неопетнено, енергия — неизтощима, бъдеще — прекрасно. Никакви болести, никакви издръжки, без комплекси, без пороци. Роден да работи като троянец, да се строява в редица, да отдава чест на знамето — американското знаме, — винаги готов да предаде врага. Всичко, което искам, господинчо, е шанс.

— Твърде късно! — идва глас от сенките.

— Твърде късно? Как така?

— Така! Защото преди тебе има още 26 595 493, всичките — завършени каталептици от чиста неръждаема стомана, до един стопроцентови и в червата, всеки един одобрен от здравното министерство, Обществото за християнска грижа, Дъщерите на революцията и Ку Клукс Клан.

— Дайте ми пушка! — моля се. — Дайте ми пушка да си пръсна главата! Това е долно!

И наистина беше долно. Нещо повече, бяха си гарантирани фъшкии.

— Майната ви! — изциврих. — Знам си правата.