Хенри Милър
Nexus (17)

Седемнайсета глава

Беше около десет часа сутринта една събота, само няколко минути след като Мона тръгна към града, когато госпожа Сколски почука на вратата. Току-що бях седнал зад машината и ми се пишеше.

— Влез! — казах.

Тя влезе колебливо, спря се уважително и рече:

— Долу има един господин, който иска да ви види. Казва, че бил ваш приятел.

— Как се казва?

— Не пожела да каже. Каза да не ви безпокоя, ако сте зает.

(Кой, по дяволите, можеше да е? На никого не бях дал адреса ни.)

— Кажи му, че слизам след минутка — казах.

Излязох на стълбищната площадка и ето го, гледа ме, ухилен до уши. Самият Макгрегър. Последният човек на земята, когото исках да видя.

— На бас, че се радваш да ме видиш — изчурулика той. — Криеш се както обикновено, виждам. Как си, гад такава?

— Качвай се!

— Сигурен ли си, че не си твърде зает? — това, напоено със сарказъм.

— Винаги мога да отделя десет минути за стар приятел — отвърнах.

Той изкачи стълбите.

— Хубава квартира — забеляза той, щом влезе. — Откога живееш тук? По дяволите, не ми казвай. — Той седна на дивана и метна шапката си на масата. Кимна към машината и додаде: — Все още се занимаваш с това, а? Мислех си, че отдавна си се отказал. Момче, ти си ненаситен на наказания!

— Как намери къщата? — попитах.

— Фасулска работа — отвърна той. — Звъннах на вашите. Не искаха да ми дадат адреса ти, но ми дадоха телефонния номер. Останалото беше лесно.

— Проклет да съм.

— Какво ти има, не се ли радваш, че ме виждаш?

— Радвам се, радвам се.

— Няма защо да се тревожиш, на никого няма да кажа. Между другото онази, как й беше името, още ли е с тебе?

— За Мона ли говориш?

— Да, Мона. Не можах да се сетя за името й.

— Разбира се, че е с мен. Защо да не е?

— Никога не съм си мислел, че ще изтрае толкова, това е. Е, радвам се да разбера, че си щастлив. Аз не съм! Загазил съм. Адски съм загазил. Тъкмо затова дойдох при тебе. Имам нужда от теб.

— Не, не го казвай! Как, по дяволите, мога да ти помогна аз? Знаеш, че съм…

— Искам само да слушаш. Не се паникьосвай. Влюбен съм, ето какво.

— Прекрасно — казах. — Какво му е лошото?

— Тя не ме иска.

Избухнах в смях.

— Това ли е всичко? Това ли те тревожи? Горкият глупак!

— Ти не разбираш. Този път е различно. Това е любов. Нека ти разкажа за нея… — той замлъкна задълго. — Освен ако точно сега не си твърде зает. — Той насочи поглед към работната маса, огледа белия лист в машината и додаде: — Какво е този път — роман? Или философски трактат?

— Нищо — отвърнах. — Нищо важно.

— Звучи странно — забеляза той. — Едно време всичко, което правеше, беше важно, много важно. Хайде, какво криеш? Знам, че те обезпокоих, но това не е причина да ми се правиш на потаен.

— Щом толкова искаш да знаеш, работя върху роман.

— Роман? Исусе Христе, Хенри, не се пробвай… никога няма да напишеш роман.

— Защо? Какво те прави толкова сигурен?

— Защото те познавам, затова. Нямаш усет за фабула.

— Трябва ли романът винаги да има фабула?

— Виж — възрази ми той. — Не ща да развалям работата, ама…

— Ама какво?

— Защо не си гледаш своята работа? Можеш всичко да напишеш, но не и роман.

— Кое те кара да мислиш, че мога изобщо да пиша?

Той овеси глава, все едно измисляше отговор.

— Никога не си имал високо мнение за писателската ми дарба — казах. — Никой няма.

— Много добре си пишеш — каза той. — Може би още не си написал нищо, което заслужава да го погледне човек, но имаш време. Бедата ти е, че см твърдоглав.

— Твърдоглав?

— Да, твърдоглав! Инат, магарешки инат. Искаш да влезеш през парадния вход. Искаш да бъдеш различен, но не искаш да платиш цената за това. Виж, защо не се хвана на работа като репортер, да се издигнеш с работа, да станеш кореспондент и тогава да се захванеш с голямата работа? Отговори ми!

— Защото е губивреме, затова.

— Други са го правили. Някои са по-велики от тебе. Какво ще кажеш за Бърнард Шоу?

— Това си е за него — казах. — Аз си имам собствен начин.

Продължително мълчание. Напомних му за една отдавнашна вечер в офиса му — вечер, когато ми беше метнал една нова рецензия и ми беше казал да прочета един разказ от Джон Дос Пасос, по това време млад писател.

— Знаеш ли какво ми каза тогава? Каза: „Хен, защо не опиташ и ти? Винаги можеш да пишеш като него. Прочети го и виж!“

— Аз ли съм го казал?

— Да. Не помниш, а? Е, тия думи, които толкова нехайно изпусна онази вечер, заседнаха в гушата ми. Дали някога ще стана толкова добър като Джон Дос Пасос — не е там работата. Важното е, че някога ти като че мислеше, че аз мога да пиша.

— Казал ли съм нещо друго, Хен?

— Не, но се държиш другояче. Държиш се така, сякаш си тръгнал заедно с мен на някакво налудничаво приключение. Сякаш всичко е безнадеждно. Искаш да действам като всички останали, да постъпвам по техния начин, да повтарям техните грешки.

— Исусе, какъв си чувствителен! Давай, напиши проклетия си роман! Откачи от писане, ако щеш! Просто се опитвах да ти дам малък приятелски съвет… Както и да е, не за това съм дошъл — да си говорим за писане. Загазил съм и имам нужда от помощ. И ти ще ми помогнеш.

— Как?

— Не знам. Но нека първо ти поразкажа едно-друго, тогава ще разбереш по-добре. Можеш да ми отделиш половин час, нали?

— Май да.

— Е, ето как е… Помниш ли оная кръчма във Вилидж, дето ходехме в събота следобед? Там, където вечно висеше Джордж? Горе-долу преди два месеца се отбих там да видя как е. Не се беше променило много… все същите мадами се мотаеха там. Но ми беше досадно. Пих две самичък — никоя не тръгна да ме сваля, между другото — май нещо ми дожаля за мен, че остарявам, такива работи, и изведнъж забелязах едно момиче през две маси, самичко като мен.

— Пленителна красавица, предполагам?

— Не, Хен. Не, не бих казал. Но различна. Както и да е, прихванах погледа й, поканих я на танц и когато танцът свърши, тя дойде и седна при мен. Не танцувахме втори път, само седяхме и си говорехме. Чак докато затвориха. Исках да я изпратя, но тя не ми позволи. Поисках телефонния й номер — и него ми отказа. „Може би ще те видя тук следващата събота?“ — попитах. „Може би“ — отвърна тя. И това беше… Тук не ти се намира пиене, нали?

— Намира ми се. — Отидох до барчето и извадих бутилка.

— Какво е това? — попита той, грабвайки бутилката вермут.

— Тоник за коса — отвърнах. — Сигурно искаш скоч.

— Ако имаш, да. Ако не, имам в колата.

Извадих бутилка скоч и му налях чисто.

— Ами ти?

— Не близвам. Освен това, много е рано.

— Правилно. Трябва да напишеш оня роман, нали?

— Веднага щом си тръгнеш — отговорих.

— Ще бъда кратък, Хен. Знам, че ти е скучно. Но не ми пука. Трябва да ме изслушаш… Та, докъде бях стигнал? Да, до залата за танци. Е, следващата събота отидох пак и я чаках, но тя не се появи никаква. Проседях там целия следобед. Не танцувах нито веднъж. Никаква Гелда не се появи.

— Какво? Гелда? Така ли се казва?

— Да, какво има?

— Странно име, нищо повече. Тя каква е… каква е по народност?

— Май половин шотландка, половин ирландка. Какво значение има?

— Никакво, никакво. Просто любопитствам.

— Не е циганка, ако това си мислиш. Но има нещо в нея, което ми действа. Не спирам да мисля за нея. Влюбен съм, това е. И мисля, че никога досега не съм бил влюбен. Не и така.

— Много е смешно да те слушам теб да говориш така.

— Знам, Хен. Повече от смешно е. Трагично е.

Избухнах в смях.

— Да, трагично — повтори той. — За първи път в живота си срещам жена, която пет пари не дава за мен.

— Откъде знаеш? — попитах. — Видя ли я пак?

— Да се видя с нея пак? Човече, от онзи ден насам я следя по петите като куче. Естествено, че съм я видял пак. Една вечер я проследих до вкъщи. Слезе от автобуса на Бъро хол. Разбира се, не ме видя. На другия ден й позвъних. Побесня. Как така й се обаждам? Откъде имам номера й? И така нататък. После, след няколко седмици, тя пак дойде в залата. Този път се наложи буквално да падна на колене, за да й изкрънкам един танц. Тя ми каза да не й досаждам, че не съм я интересувал, че съм бил недодялан… о, всякакви неща. Не можах и да я накарам да седне при мен. След няколко дена й изпратих букет рози. Никакъв резултат. Опитах се да й се обадя по телефона пак, но още щом чу гласа ми, тя затвори.

— Сигурно е луда по теб — казах.

— Аз съм отрова за нея, ето какво.

— Откри ли как си изкарва прехраната?

— Да, учителка е.

— Учителка? Това надмина всичко. Ти да тичаш подир учителка! Сега я виждам по-добре — едро, тромаво същество, ни хубава, ни грозна, но не грозновата, почти не се усмихва, прическата й е…

— Близко си, Хен, но си и далече. Да, тя е доста едра и пълна, но й отива. Не мога да говоря за външността й. Виждам само очите й — те са порцелановосини и искрят…

— Като звезди.

— Като теменужки — каза той. — Точно като теменужки. Останалото лице няма значение. Честно да ти кажа, май брадичката й е вдадена навътре.

— Ами краката й?

— Не са много хубави. Малко са пълнички. Но не са крака на пиано!

— А гъзът й тресе ли се, като върви?

Той скочи на крака.

— Хен — той ме прегърна през раменете, — тъкмо гъзът й ме привлича! Де да можех да отъркам длан в него — веднъж, — бих умрял щастлив.

— Значи, с други думи, тя се превзема?

— Не можеш я докосна.

— Целуна ли я вече?

— Ти луд ли си? Да я целуна? Тя по-скоро би умряла.

— Слушай — казах. — Не мислиш ли, че може би причината да луднеш така по нея е просто това, че тя не ще и да те знае? Имал си и по-хубави момичета от нея, доколкото си представям как изглежда. Забрави я, така ще е най-добре. Няма да ти разбие сърцето. Ти нямаш сърце. Ти си роден Дон Жуан.

— Вече не съм, Хен. Не мога да погледна друго момиче. Хлътнал съм.

— Как така реши, че точно аз мога да ти помогна?

— Не знам. Чудех се дали… ако може би ти се опиташ да се видиш с нея заради мен, да й поговориш, да й обясниш колко съм сериозен… Нещо такова.

— Но как изобщо да се добера до нея — като твой посланик? Тя ще ме изхвърли бързо-бързо още щом ме погледне, не е ли така?

— Вярно е. Но може би можем да намерим начин да се срещнете без тя да знае, че си ми приятел. Да спечелиш благоволението й и после…

— После да й го изтреса, така ли?

— Какво лошо има? Възможно е, нали?

— Всичко е възможно. Само че…

— Само че какво?

— Ами мина ли ти през ума, че и аз мога да си падна по нея? — Разбира се, нямах такива опасения, просто исках да видя реакцията му.

Тази абсурдна идея го накара да се разкиска.

— Тя не е твой тип, Хен, не се безпокой. Ти търсиш екзотичното. Тя е половин шотландка, половин ирландка, казах ти вече. Нямате нищо общо. Но тебе те бива в приказките, да му се не види! Когато поискаш, де. От тебе би излязъл добър адвокат, и преди съм ти го казвал. Опитай се да си представиш как пледираш на дело… моето дело. Можеш да слезеш от пиедестала си и да направиш такава дребна услуга на стария си приятел, нали?

— Може да потрябват малко пари — казах.

— Пари ли? За какво?

— Джобни пари. Цветя, таксита, театър, кабаре…

— Я стига! — сряза ме той. — Цветя може би. Но не го планирай като дългосрочна кампания. Просто се запознай и почвай да приказваш. Няма какво да ти обяснявам какво да й приказваш. Разтопи я — това е. Реви, ако трябва. Христе, само ако можех да се промъкна в дома й, да я видя насаме. Бих се проснал в краката й, бих лизал пръстите й, бих й позволил да стъпи върху мен. Сериозно говоря, Хен. Нямаше да те издиря, ако не бях се отчаял.

— Добре — казах. — Ще си помисля. Дай ми малко време.

— Не ме ли будалкаш? Обещаваш ли?

— Нищо не обещавам — казах му. — Трябва да се обмисли. Ще направя всичко по силите си — само това мога да кажа.

— Да си стиснем ръцете! — каза той и протегна ръка. — Не знаеш колко добре се чувствам, че го казваш, Хен. Мислех да помоля Джордж, но нали го знаеш Джордж. Щеше да го обърне на майтап. Това е всичко друго, но не и майтап и ти го знаеш, нали? По дяволите, спомням си, когато разправяше, че ще си пръснеш мозъка — заради оная твойта, как се казваше…

— Мона — вметнах.

— Да, Мона. Ти просто трябваше да я имаш, нали? Сега си щастлив, надявам се. Хен, аз дори не се моля за това — да съм щастлив с нея. Искам само да я гледам, да я боготворя, да я обожавам. Звучи детински, нали? Но говоря сериозно. Сразен съм. Ако не стане моя, ще откача.

Налях му още едно.

— А аз ти се смеех на тебе, помниш ли? Вечно се влюбваше. Помниш ли как ме мразеше оная твойта вдовица? И си имаше основания. Между другото, какво стана с нея?

Поклатих глава.

— Ти беше луднал по нея, нали? Сега като си го спомням, тя не беше чак толкова зле. Малко старичка може би, малко тъжна на вид, но привлекателна. Тя нямаше ли син горе-долу колкото теб?

— Да — отвърнах. — Той почина преди няколко години.

— Ти не си и представяше, че ще се измъкнеш от това заплетено положение, нали? Като че беше преди хиляда години… Ами Уна? Май ти така и не успя да го преодолееш, а?

— Май че не — отвърнах.

— Знаеш ли какво, Хен? Късметлия си ти. Господ всеки път ти се притичва на помощ. Виж, няма да те отнемам повече от работата ти. След няколко дни ще ти позвъня и ще видим какво се готви. Не ме разочаровай — само за това те умолявам.

Той си взе шапката и отиде до вратата.

— Между другото — той се ухили и кимна към машината — какво ще е заглавието на романа?

— „Железните коне на Владивосток“ — отговорих.

— Без майтап.

— Или може би — „Този свят на неверници“.

— Това със сигурност ще го направи бестселър — каза той.

— Поздрави от мен Гелда, като й се обадиш пак!

— Измисли сега нещо добро, копеле такова! И много здраве на…

— Мона!

— Да, Мона. Хайде чао!

 

 

По-късно през деня пак се почука на вратата. Този път беше Сид Есен. Изглеждаше развълнуван и разтревожен. Заизвинява се многословно, че се натрапва.

— Просто трябваше да те видя — започна той. — Силно се надявам, че ще ми простиш. Прогони ме, ако прекъсвам нещо…

— Сядай, сядай — подканих го. — За тебе никога не съм зает. Неприятности ли имаш?

— Не, не са неприятности. Може би се чувствам самотен… и отвратен от себе си. Докато седях в тъмното, ставах все по-мрачен и по-мрачен. Направо ми идеше да се самоубия. Изведнъж се сетих за теб. И си рекох: „Защо да не се видиш с Милър? Той ще те разведри.“ И станах и тръгнах. Момчето наглежда магазина… Наистина ме е срам от себе си, но не можех да понасям това дори и минута повече.

Той стана от дивана и отиде при една литография, окачена на стената до масата ми. Беше от Хирошиге, от „Петдесет и трите стадия на Токайдо“. Втренчи се в нея, после се обърна да разгледа и другите. Междувременно изражението му се промени от нервно и мрачно към чиста радост. Когато най-сетне се обърна към мен, в очите му напираха сълзи.

— Милър, Милър, какъв дом имаш! Каква атмосфера! Само като стоя тук в твое присъствие, заобиколен от цялата тази красота, ме кара да се чувствам нов човек. Как ми се иска да можех да се сменим! Аз съм грубиян, както знаеш, но наистина обичам изкуството, всяка форма на изкуството. И съм особено привързан към източното изкуство. Според мен японците са чудесен народ. Всичко, което правят, е артистично… Да, да, хубаво се работи в стая като тази. Седиш тук с мислите си и си цар на света. Какъв чист живот! Знаеш ли, Милър, понякога ми напомняш на еврейски учен. В теб има и нещо от светеца. Тъкмо затова дойдох при теб. Ти ми вдъхваш надежда и кураж. Дори и когато не казваш нищо. Нали нямаш нищо против, че така връхлетях? Трябваше да си го кажа, та да ми олекне. — Той млъкна, сякаш за да събере смелост. — Аз се провалих — няма как да го заобиколя. Знам го и съм се примирил. Но най ме боли, когато си мисля, че и синът ми може да мисли така. Не искам той да ме съжалява. Да ме презира — да. Но не и да ме съжалява.

— Реб — казах му, — аз никога не съм те смятал за провалил се човек. Ти си ми почти като по-голям брат. Нещо повече, ти си мил и нежен, и щедър чак до глупост.

— Де да можеше жена ми да те чуе как го казваш.

— Не обръщай внимание на това какво мисли тя. Съпругите винаги са строги към своите любими.

— Любов. Няма любов — от години вече. Тя си има свой собствен свят — и аз си имам свой.

Последва неловка пауза.

— Според теб добре ли ще е да се покрия някъде?

— Съмнявам се, Реб. Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Където и да е. Що се отнася до изкарването на хляба, да си кажа истината, ще съм щастлив да лъскам обувки. Парите не значат нищо за мен. Обичам хората, обичам да правя нещо за тях.

Той отново погледна към стената. Посочи една рисунка на Хокусаи — от „Животът в Източната столица“.

— Виждаш всички тези фигури — каза той. — Обикновени хора, които правят обикновени, всекидневни неща. Това ми се иска — да бъда един от тях, да правя нещо обикновено. Бъчвар или тенекеджия — какво значение има? Да бъда част от шествието — това е. Не да вися по цял ден в празен магазин и да си убивам времето. Да му се не види, все още ставам за нещо. Ти какво би направил на мое място?

— Реб — казах. — Някога, навремето, бях в съвсем същото положение като твоето. Да, висях по цял ден в бащиния си дюкян и нищо не правех. Струваше ми се, че ще полудея. Мразех мястото. Но не знаех как да се измъкна на свобода.

— И как успя?

— Май съдбата ме изтика навън. Но ето какво трябва да ти кажа… докато се измъчвах, се и молех. Всеки ден се молех някой — Бог, може би — да ми покаже пътя. Освен това мислех да пропиша, още тогава. Но това беше по-скоро мечта, отколкото възможност. Трябваха ми години, дори и след като напуснах шивачницата, докато напиша едно изречение. Човек никога не бива да се отчайва…

— Но тогава ти си бил дете. Аз започвам да остарявам.

— Въпреки това. Годините, които ти остават, са си твои. Ако има нещо, което наистина желаеш, имаш още време.

— Милър — рече той почти жално, — в мен няма творчески напън. Искам само да се измъкна от капана. Искам пак да живея. Искам да се слея отново с потока. Това е.

— Какво те спира?

— Не го казвай! Моля те, не го казвай! Какво ме спира, мен? Всичко. Жена ми, децата ми, задълженията ми. Най-вече самият аз. Имам твърде ниско мнение за себе си.

Не можах да сдържа усмивката си. После, сякаш на себе си, отговорих:

— Май само ние, хората, имаме ниско мнение за себе си. Вземи например червея — мислиш ли, че червеят се презира?

— Ужасно е да се чувстваш виновен — каза той. — И за какво? Какво съм направил?

— Заради онова, което не си направил е, нали?

— Да, да, разбира се.

— Знаеш ли какво е по-важно от правенето на нещо?

— Не — отвърна Реб.

— Да си самият себе си.

— Но ако си нищо?

— Тогава бъди нищо. Но бъди абсолютно нищо.

— Звучи ми налудничаво.

— И е налудничаво. Тъкмо затова е толкова смислено.

— Продължавай — каза той. — Караш ме да се чувствам добре.

— В мъдростта се таи смърт — чувал си го, нали? Не е ли по-добре да бъдеш малко мешуга? Кой се тревожи за теб? Само ти. Щом не можеш вече да висиш в магазина, защо не се вдигнеш да се поразходиш? Или да отидеш на кино? Затвори магазина, заключи вратите. Един клиент повече или по-малко, това няма да ти промени живота, нали? Забавлявай се! Ходи от време на време за риба, дори и да не знаеш как се лови риба. Или се качи в колата и я подкарай навътре в полето. Накъдето щеш. Послушай птичките, донеси вкъщи цветя или пресни стриди.

Беше се навел напред, целият в слух, а по лицето му се беше разляла широка усмивка.

— Кажи ми още нещо — рече той. — Звучи прекрасно.

— Ами, запомни това… Магазинът няма да ти избяга. Бизнесът няма да се подобри. Никой не те кара да се затваряш вътре по цял ден. Ти си свободен човек. Ако да станеш по-нехаен и небрежен ще те направи по-щастлив, кой ще те обвини? Ще ти предложа и още нещо. Вместо да ходиш сам, вземи със себе си някой от твоите негри наематели. Организирай му добро прекарване. Дай му дрехи от магазина ти. Питай го дали не можеш да му заемеш пари. Купи на жена му подаръче, за да го отнесе вкъщи. Разбра ли за какво ти говоря?

— Дали разбирам ли? Звучи чудесно! Тъкмо това и ще направя — и той се разсмя.

— Недей да харчиш прекалено много отведнъж — предупредих го. — Карай бавно и полека. Следвай инстинктите си. Например, може би един ден ще ти се прииска дупе. Не се оставяй съвестта да те гризе. Пробвай от време на време черно месо. По-вкусно е и струва по-малко. Каквото и да е, за да се отпуснеш — запомни го. Винаги се дръж добре към себе си. Ако се чувстваш като червей, рови земята. Ако се чувстваш като птица — лети. Не се безпокой какво ще помислят съседите. Не се тревожи за децата си, сами ще се оправят. Що се отнася до жена ти, може би, когато те види щастлив, ще смени плочата. Жена ти е добра жена. Много скрупули има, това е. Има нужда да се посмее понякога. Пробвал ли си някога да й кажеш някое смешно стихче? Ето ти едно:

Девойка една от Пирея

сънувала, че я насилва евреин.

И щом се събуди —

о, радост! О, чудо!,

наистина бил върху нея!

— Ех, че хубаво! — възкликна той. — Знаеш ли още?

— Да — отвърнах, — но сега трябва отново да се залавям за работа. Сега си по-добре, нали? Утре ще идем при чернилките, нали? Може би някой ден идната седмица ще дойда с теб в Блупойнт. Как ти се струва?

— Ще дойдеш ли? Ще бъде екстра, просто екстра. Между другото, как върви книгата? Привършваш ли вече? Умирам да я прочета, нали знаеш. Също и госпожа Есен.

— Реб, книгата изобщо няма да ти хареса. Трябва да ти го кажа направо.

— Как можеш да говориш така? — той почти крещеше.

— Защото не струва.

Той ме погледна така, сякаш не съм с всичкия си. Направо не знаеше какво да каже. После изтърси:

— Милър, ти си луд! Ти не можеш да напишеш лоша книга. Невъзможно е. Прекалено добре те познавам.

— Познаваш само част от мен — поправих го. — Никога не си виждал тъмната страна на луната, нали? Това съм аз. Terra incognita. От мен да знаеш, аз съм съвсем начинаещ. Може би след десетина години ще имам какво да ти покажа.

— Пишеш от години.

— Искаш да кажеш, упражнявам се. Упражнявам гамите.

— Шегуваш се — каза той. — Прекалено си скромен.

— Тъкмо тук бъркаш — казах. — Аз съм всичко друго, но не и скромен. Аз съм отявлен егоист, ето какво съм. Но в същото време съм и реалист, особено по отношение на себе си.

— Подценяваш се — каза Реб. — Ще ти цитирам собствените ти думи: „Не се презирай.“

— Добре, печелиш.

Беше тръгнал към вратата. Изведнъж почувствах порив да излея душата си.

— Почакай малко — казах. — Искам да ти кажа нещо.

Той изприпка обратно до масата и застана до нея като вестоносец. Целият внимание. Почтително внимание. Зачудих се какво ли мисли, че ще му кажа.

— Когато влезе преди няколко минути — започнах, — бях по средата на едно изречение в средата на един дълъг абзац. Искаш ли да го чуеш? — Наведох се над машината и извадих листа. Беше един от онези налудничави пасажи, които и сам не можех изобщо да проумея. Исках реакция, и то не от Татенцето или от Мона.

И веднага я получих.

— Милър! — кресна той. — Милър, ама това е просто изумително! Звучиш като руснак. Не знам какво означава, но звучи като музика.

— Мислиш ли! Честно?

— Разбира се, че мисля. Няма да те лъжа!

— Чудесно. Тогава продължавам. Ще довърша абзаца.

— Цялата книга ли е такава?

— Не, да опустее дано! Тъкмо в това е бедата. Онези части, които харесвам, няма да ги хареса никой друг. Поне не и издателите.

— Да вървят по дяволите! — възкликна Реб. — Ако те не я щат, аз ще я издам заради теб със собствените си пари.

— Не бих ти го препоръчал — отвърнах. — Помни, не бива да прахосваш парите си наведнъж.

— Милър, ако ще да ми струва и последния цент, ще го направя. Ще го направя, защото вярвам в теб.

— Да не си си го помислил повече — срязах го. — Сещам се за по-добри начини да похарчиш парите си.

— Не и аз! Ще бъда горд и щастлив да те лансирам. Както и жена ми и децата ми. Те имат много високо мнение за теб. За тях ти си като част от семейството.

— Приятно ми е да го чуя, Реб. Надявам се да съм достоен за такова доверие. Значи, до утре! Хайде да занесем нещо хубаво на чернилките, какво ще кажеш?

След като той си отиде, закрачих насам-натам мълчаливо, съсредоточено, като спирах понякога да погледам някой отпечатък или цветна репродукция (Джото, Дела Франческа, Учело, Бош, Брьогел, Карпачо), после пак закрачвах, ставах все по-бременен, спирах на място, втренчвах се в пространството, отпусках ума си, оставях го да каца където си ще, да става все по-ведър, все по-натоварен с бременната хубост на миналото, доволен, че съм част от това минало (а и от бъдещето), честитях си, че водя такова утробно или гробнично съществувание… Да, стаята наистина беше прелестна, къщата беше прелестна, и всичко в нея, всичко, с което бяхме допринесли да я направим обитаема, отразяваше вътрешната прелест на живота, живота на душата.

„Седиш тук с мислите си и си цар на света.“ Тази невинна забележка на Реб се бе забила в ума ми, вдъхнала ми беше такова самообладание, че за малко ми се стори, че всъщност знам какво означава това — да бъдеш цар на света. Цар! Т.е. човек, способен да почита и високото, и ниското. Човек толкова чувствителен, толкова проницателен, толкова огрян от любов, че нищо не убягва от вниманието му и разбирането му. Поетичният застъпник, накратко казано. Който не управлява света, а го обожава с всеки свой дъх.

Застанал отново пред всекидневния свят на Хокусаи… Защо този велик майстор на четката е направил усилието да възпроизведе най-простия елемент на този свят? За да разкрие сръчността си? Глупости. За да изрази любовта си, да покаже, че тя се разпростира надлъж и на шир, че обгръща дъгите на бъчвата, стръкчето трева, играещите мускули на бореца, наклонът на дъжда при вятър, зъбите на вълната, рибешкия гръбнак… Накратко, всичко. Почти невъзможна задача, ако не включваше толкова радост.

Бил привързан към източното изкуство, каза. Докато повтарях на себе си думите на Реб, изведнъж целият континент Индия изникна пред мен. Там, посред гъмжащия кошер на човечеството, се таяха пулсиращите останки на свят, който е бил и винаги ще си остане наистина смайващ. Реб не беше забелязал (или пък ако беше, нищичко не каза) цветните страници, откъснати от албуми, също украсяващи стените: репродукции на храмове и будистки пагоди от платото Декан, изваяни пещери, стенни рисунки и фрески, изобразяващи поразителните митове и легенди на хора, опиянени от формата и движението, от страстта и растежа, от идеята, от самото съзнание. Само поглед към струпани древни храмове, издигащи се над горещината и растителността на индийската почва, винаги ми внушаваше чувството, че съзерцавам самата мисъл, макар и бореща се да се освободи, макар и ставаща пластична, конкретна, по-подбуждаща и подканяща, внушаваща повече благоговение, разгърната в камък или тухли така, както думите не могат.

Колкото и често да бях чел думите му, никога не успявах да ги съхраня в паметта си. Сега жадувах за онзи потоп от буйни образи, величествени прииждащи фрази, изречения, абзаци — думите на човека, отворил очите ми за това смайващо творение на Индия: Ели Фор. Пресегнах се към тома, който толкова често бях прелиствал — втори том от „История на изкуството“ — и отворих на пасажа, започващ с „За индийците цялата природа е свещена… Онова, което не лъже в Индия е вярата…“ Следваха изреченията, които, когато за първи път се сблъсках с тях, ми завъртяха главата.

„Ето какво се случило в Индия: подгонени от нашествие, глад или миграцията на диви зверове, хиляди човешки същества тръгнали на север или на юг. Там, на брега на морето, в основата на планина, се сблъскали с голяма гранитна стена. После всички те влезли в гранита. В сенките му те живели, обичали, работели, умирали, раждали се и три-четири века по-късно, излезли отново навън на левги оттам — прекосили планината. Зад тях оставили кухата скала с прокопани във всички посоки галерии, стените, покрити с ваяния и резби, естествените или изкуствени колони, превърнати в издълбана дантела от десетки хиляди ужасни или очарователни фигури, богове безчетни и безименни, мъже, жени, зверове — вълна от животински живот, разливаща се в мрака. Понякога, когато по пътя не намирали кухина, те прокопавали бездна в средата на скалната маса, за да приютят малко черно камъче.

Тъкмо в тези монолитни храмове, по тъмните им стени или по обгорените им от слънцето фасади, истинският гений на Индия изразходва цялата си ужасяваща сила. Тук обърканата реч на обърканите тълпи се оглася, за да я чуят. Тук човекът покорно признава силата и нищожеството си…“

Продължих да чета, опиянен, както винаги. Думите не бяха вече думи, а живи образи, образи, току-що извадени от формата, трептящи, пулсиращи, вълнуващи се, задушаващи ме със самото си нарастване.

„… самите стихии не биха смесили всички тези животи с объркването на земята по-успешно от скулптора. Понякога в Индия човек намира каменни гъби вдън горите, блестящи в зелените сенки като отровни растения. Понякога намира тежки слонове, съвсем сами, покрити с мъх и груба кожа, съвсем като живи. Те се сливат с оплетените лози, тревите докосват коремите им, цветя и листа ги покриват и дори когато отломките им се върнат при пръстта, пак няма да бъдат напълно погълнати от опиянението на гората.“

Каква мисъл — тази, последната! Дори и когато се върнат при пръстта…

Ах, а сега — Пасажът…

„… Човекът вече не е в центъра на живота. Той вече не е онова цвете на целия свят, бавно заловил се да го оформи и направи зрял. Той се е слял с всичко, той е върху една и съща плоскост с всичко, той е частица от безкрайността, нито по-важна, нито по-маловажна от всички останали частици от безкрайността. Земята преминава в дърветата, дърветата — в плодовете, плодовете — в човека или животното, човекът и животното — в земята. Кръговратът на живота се върти и плоди объркана вселена, в която формите възникват за секунда само за да бъдат погълнати и после да се появят отново, застъпващи се една друга, пулсиращи, проникващи една в друга, докато се надигат като вълни. Човек не знае дали вчера не е бил самото сечиво, с което сам ще насили природата да създаде формата, която той може да приеме утре. Всичко е просто образ, а под множеството от образи Брахма, духът на света, е единство… Така изгубен в океана на смесилите се форми и енергии, дали той знае дали е форма или дух? Дали това пред нас е мислещо същество, даже живо същество, планета, или създание, издялано от камък? Кълненето и разложението непрекъснато са под заплаха. Всичко се движи тежко, разширилата се материя бие като сърце. Не се ли състои мъдростта в потапянето в нея, за да вкусиш опиянението на безсъзнателното, като овладяваш силата, стаена в материята?“

Да обичаш източното изкуство. Че кой не го обича. Но кой Изток — Близкият или Далечният? Аз ги обичах всичките. Може би обичах това изкуство, толкова различно от нашето, защото по думите на Ели Фор „човекът вече не е в центъра на живота“. Може би тъкмо това изравняване (и издигане) на човека, този промискуитет с всичко живо, едновременно така безкрайно малко и безкрайно голямо, поражда такъв възторг при срещата с тяхната работа. Или, да го кажем другояче, тъй като Природата (при тях) е била нещо повече от обикновен фон. Защото човекът, макар и божествен, не е бил по-божествен от онова, от което е възникнал. Освен това може би и защото те не са смесвали лашкането и врявата на живота с лашкането и врявата на интелекта. Защото съзнанието — или духът, или душата — е сияел във всичко, създавайки божествено сияние. Така, макар и смирен и сдържан, човекът никога не е бил смачкван, обезсилван, заличаван или унижен. Никога не е бил каран да се свива пред възвишеното, а е бил слят с него. Ако е имало ключ към тайните, които са го обгръщали, просмуквали и крепяли, той е бил прост, достъпен за всички. Нищо тайнствено не е имало в него.

Да, аз обичах този необятен, изумителен свят на Индия, който един ден, кой знае, можеше и да видя със собствените си очи. Обичах го не защото беше чужд и далечен, защото той наистина беше по-близък до мен от изкуството на Запада. Обичах любовта, от която е роден, любов, споделена с множеството, любов, която никога не би могла да бъде изразена, ако не беше към, от и за множеството. Обичах анонимната страна на техните потресаващи творения. Какво успокоение и подкрепа имаше в това да бъдеш скромен, неизвестен работник — занаятчия, а не гений! — един сред хилядите, споделящ сътворението на онова, което принадлежи на всички. Да не си нищо повече от водоносец — в това за мен имаше повече смисъл, отколкото да станеш Пикасо, Роден, Микеланджело или да Винчи. Като оглеждаме панорамата на европейското изкуство, тъкмо името на художника се набива на очи като възпален пръст. И обикновено с великите имена се свързва и история за злочестини, за страдания, за жестоко неразбиране. При нас, западняците, в думата „гений“ има нещо чудовищно. Гений, или неприспособимият; гений — този, който получава плесници; гений — преследваният и измъчваният. Гений — онзи, който умира в канавката, или в изгнание или на кола.

Вярно, аз вбесявах най-близките си приятели с моите възхвали на добродетелите на другите народи. Те твърдяха, че го правя заради ефекта, че само се преструвам, че ценя и уважавам творенията на чуждите художници, че това е моят начин да порицая собствения ни народ, собствените ни създатели. Така и не се убедиха, че мога да се пристрастявам към чуждото, екзотичното, чудатото в изкуството незабавно, че това не изисква никаква подготовка, посвещение, познания за тяхната история или развитие. „Какво означава това? Какво се опитват да кажат?“ — така се надсмиваха и се подиграваха. Сякаш в обяснението беше всичко. Сякаш мен ме беше грижа какво искат да кажат „те“.

Над всичко, тъкмо самотата и безсмислието на това да бъдеш художник най-много ме тревожеше. Досега в живота си бях срещнал само двама писатели, които бих могъл да нарека художници: Джон Каупър Поуис и Франк Харис. Първия познавах от лекциите му, на които бях ходил. С втория се запознах в ролята си на търговец шивач — с други думи, момчето, което му доставяше дрехите и му помагаше да надене панталоните си. Моя грешка ли беше, че съм останал извън кръга? Как да срещна друг писател, живописец или скулптор? Да нахълтам в ателието му и да му кажа, че аз също копнея да пиша, рисувам, вая, танцувам или знам ли какво? Къде се събираха художниците в нашия огромен метрополис? В Гринич Вилидж, казваха. Живях във Вилидж, обикалях улиците му по всяко време, ходех в кафенетата и чайните му, в галериите и ателиетата му, в книжарниците, баровете, пивниците и тайните кръчми. Да, бях се отърквал в разни съмнителни барове с фигури като Максуел Боденхайм, Садакиши Хартман, Гуидо Бруно, но никога не се натъкнах на Дос Пасос, Шърууд Андерсън, Уолдо Франк, И. И. Къмингс, Теодор Драйзер или Бен Хехт. Нито дори с призрака на О’Хенри. Къде ли се криеха? Някои вече бяха в чужбина и водеха щастливия живот на изгнаници и ренегати. Те не търсеха други художници, със сигурност не и зелени новаци като мен. Колко чудесно би било, ако по онова време, когато това означаваше толкова много за мен, бях се срещнал и разговарял с Теодор Драйзер или Шърууд Андерсън, които боготворях! Може би щяхме да имаме какво да си кажем, макар и да бях толкова зелен. Може би щях да намеря куража да започна по-скоро — или да избягам, да търся приключения в чужди земи.

Дали срамежливостта, плахостта, липсата на самочувствие ме държаха встрани, сам, през всички тези безплодни години? Идват ми наум доста нелепи случки. Как веднъж, докато скитахме с О’Мара в отчаяно търсене на нещо ново и вълнуващо, каквото и да е — майтап да става, една вечер отидохме на лекция в училището Ранд. Беше една от онези литературни вечери, когато молят хората от публиката да изразят мнението си за този или онзи автор. Може би същата вечер сме изслушали лекция за някой съвременен, предполагаемо „революционен“ писател. Струва ми се, че е така, защото изведнъж, когато се изправих и заговорих, разбрах, че онова, което казвам, няма нищо общо със станалото преди това. Макар да бях замаян — за първи път ставах да говоря пред публика, дори и в такава неофициална атмосфера — съзнавах, може би само донякъде, че моята публика е хипнотизирана. По-скоро чувствах, отколкото виждах, обърнатите им към мен лица, които се напрягаха да уловят думите ми. Очите ми бяха вперени право напред, във фигурата на катедрата — той се беше прегърбил на стола, вторачен в пода. Както казвам, бях напълно замаян — не знаех нито какво говоря, нито накъде ме води то. Бълвах, както става, когато си в транс. А за какво говорех? За една сцена от един роман на Хамсун, нещо за някакъв воайор. Спомням си го, защото при споменаването на темата, а аз вероятно съм описал сцената в подробности, в публиката се разнесе лек кикот, незабавно последван от тишина — признак на задълбочено внимание. Когато свърших, избухнаха ръкопляскания, а после церемониалмайсторът произнесе ласкателна реч за късмета, който са имали, че са чули този неканен гост, без съмнение писател, макар че за съжаление не знаел името ми и т.н. След като групата се разотиде, той скочи от катедрата и се втурна към мен, за да ме поздрави наново, да ме пита кой съм, какво съм написал, къде живея и той нататък и прочее. Разбира се, дадох му уклончив и неангажиран отговор. Вече бях изпаднал в паника и си мислех единствено как да избягам. Но когато тръгнах да си ходя, той се вкопчи в ръката ми и напълно сериозно каза — и какъв шок беше това! — „Защо вие не поемете тези срещи? Вие сте много по-подготвен за това от мен. Имаме нужда от някой като вас, някой, който може да разпали огън и ентусиазъм.“

Изхъмках нещо в отговор, вероятно някакво неубедително обещание, и се запромъквах към изхода. Навън се обърнах към О’Мара и попитах:

— Какво казах — спомняш ли си?

Той ме погледна странно — без съмнение се чудеше дали не си прося комплимент.

— Нищичко не си спомням — продължих. — От мига, в който станах на крака, изключих. Само смътно знам, че говорих за Хамсун.

— Исусе! — възкликна той. — Колко жалко! Беше великолепен. Нито за миг не се запъна — думите просто се лееха от устата ти.

— Имаше ли някакъв смисъл, това искам да знам.

— Смисъл ли? Човече, ти почти настигна Поуис!

— Хайде, хайде, не на мене тия!

— Сериозно говоря, Хенри — каза той и при тези думи се просълзи. — Ти можеш да станеш велик лектор. Направо ги омагьоса. А и се шокираха. Сигурно не знаеха какво да мислят за теб.

— Ама толкова добре ли беше наистина? — съвсем бавно започвах да разбирам какво се е случило.

— Каза много неща, преди да се впуснеш в онова за Хамсун.

— Така ли? Какво например?

— Боже, не искай от мен да го повторя. Не мога. Като че засегна всичко. Дори няколко минути говори за Бог.

— Не! Това за мен е в мъгла. Пълна мъгла.

— Какво значение има? — попита той. — Иска ми се и аз да потъна в мъгла и да говоря така.

Това беше. Дребна случка, но разкриваща много неща. Нищо не излезе от това. Никога повече не се опитах, нито дори съм си мечтал да отворя уста пред публика. Ако присъствах на лекция, а по онова време ходех много на лекции, седях с отворени очи, уста и уши, омаян, покорен, впечатлителен, приличен на восъчна фигура като всички останали около мен. Никога не би ми хрумнало да стана и да задам въпрос, да не говорим за критично изказване. Идвах, за да ме наставляват, да усвоявам знания. Никога не си казах „И ти можеш да станеш и да произнесеш реч. И ти можеш да завладееш публиката със силата на красноречието си. И ти можеш да избереш автор и да опишеш достойнствата му по блестящ начин.“ Не, подобна мисъл никога не ми хрумна. Докато четях някоя книга — да, щом приключех с някой бляскав пасаж, можех да вдигна очи от страницата и да си кажа: „И ти можеш така. Всъщност, правил си го. Само че не го правиш достатъчно често.“ И продължавах да чета, покорната жертва, твърде прилежният ученик. Такъв добър ученик, че когато ми се удадеше случай, когато бях в подходящото настроение, можех да обясня, анализирам и критикувам току-що прочетената книга, сякаш аз бях нейният автор, като използвам не собствените му думи, а подобие, носещо тежест и вдъхващо респект. И, разбира се, винаги в такъв случай ме замеряха с въпроса: „Защо сам не напишеш книга?“ И тогава аз се затварях като мида или се правех на палячо — каквото и да е, за да хвърля прах в очите им. В присъствието на приятели и почитатели винаги разигравах бъдещ писател — или дори на вярващи, защото за мен винаги е било лесно да създам тези „вярващи“.

Но сам, докато трезво премислях думите и делата си, все ме овладяваше чувството за изолираност. „Те не ме познават“ — казвах си. И с това исках да кажа, че те не ме познават нито такъв, какъвто съм, нито такъв, какъвто бих могъл да стана. Бяха впечатлени от маската. Аз не я наричах така, но тъкмо това мислех за моята способност да впечатлявам другите. Не го правех аз, а персона, която знаех как да надявам върху себе си. Това всъщност беше нещо, на което можеше да се научи всеки, притежаващ малко интелигентност и нюх към актьорството. С други думи, маймунски номера. И все пак, макар да разглеждах подобни изпълнения в тази светлина, аз самият понякога се чудех дали в края на краищата онзи зад тези маймунджилъци не бях аз.

Това беше наказанието на самотния живот, самотната работа, без никога да срещнеш сродна душа, да докоснеш крайчеца на онзи таен вътрешен кръг, в който всички тези разкъсващи ме съмнения и конфликти можеха да бъдат изнесени на открито, споделени, обсъдени, анализирани и ако не разрешени, то поне огласени.

Тези странни фигури от света на изкуството — живописци, скулптори, особено живописците — не беше ли естествено сред тях да се чувствам като у дома си? Творенията им ми говореха по тайнствен начин. Ако използваха думи, щях да се объркам. Колкото и отдалечен да е техният свят от нашия, съставките бяха същите: скали, дървета, планини, вода, театър, работа, игра, костюми, преклонение, младост и старост, разврат, кокетство, мимикрия, война, глад, мъчения, интрига, порок, похот, радост, тъга. Тибетски свитък с неговите мандали, богове и дяволи, със странните му символи, определени цветове, за мен — за някаква част от мен — беше толкова познат като нимфите и феите, потоците и горите на европейски художник.

Но онова, което беше най-близо до мен от всичко в китайското, японското и тибетското изкуство, беше това изкуство на Индия, родено в самата планина. (Сякаш планините бяха забременели със сънища и родили своите сънища, използвайки клетите смъртници — човеците, издълбали ги като сечива.) Тъкмо чудовищната природа, ако можем да говорим за грандиозното като такова, да, чудовищната природа на тези творения толкова много ме привличаше, тя откликваше на някаква неизказана жажда в самото ми същество. Движейки се сред своите, така и не се впечатлих от никое тяхно постижение. Никога не почувствах присъствието на някакъв дълбок религиозен порив, нито на мощен естетически импулс: нямаше грандиозна архитектура, нямаше свещени танци, нито каквито и да било ритуали. Движехме се на рояк, решени да постигнем едно — да улесним живота си. Грамадните мостове, грамадните язовири, грамадните небостъргачи ме оставяха хладен. Само Природата можеше да ми внуши чувство на благоговение. А ние обезобразявахме природата на всяка крачка. Колкото пъти посягах да копна в земята, винаги се връщах с празни ръце. Нищо ново; нищо странно, нищо екзотично. Още по-зле — нищо, пред което да се преклониш, нищо, което да почиташ. Сам сред земя, където всички скачаха насам-натам като луди. Копнеех да боготворя и обожавам. Имах нужда от спътници, които да чувстват същото. Но нямаше нищо, което да боготвориш и обожаваш, нямаше спътници със сроден дух. Имаше само пустош от стомана и желязо, от акции и облигации, от добиви и продукция, от фабрики, заводи и складове за дървен материал, пустош от скука, от безполезни удобства, от любов без обич…