Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разпятие в розово (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nexus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Хенри Милър

Заглавие: Nexus

Преводач: Силвия Вълкова; Светлана Комогорова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Парадокс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман (не е указано)

Националност: Американска

Печатница: „Мултипринт“

Редактор: Доротея Монова; Димитър Ташев

Технически редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

ISBN: 954-553-067-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/814

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Мисълта, че те могат да ме зарежат като куче, докато обикалят самички Европа, ме гризеше, правеше ме раздразнителен, по-нестабилен от всякога, а понякога ме караше да се държа направо диаболично. Единия ден излизах да търся работа, решен да стъпя на краката си, а на другия си стоях вкъщи и се борех с пиесата. Нощем, когато се събирахме около голямата маса, си водех бележки за разговорите им.

— Защо го правиш? — питаха ме те.

— За да проверя лъжите ви — отговарях. Или: — Мога да използвам нещо от това в пиесата.

Тези забележки целяха да направят диалозите им по-пикантни. А те правеха всичко, за да ме отклонят от дирята. Понякога говореха като Стриндберг, понякога — като Максуел Боденхайм. За да стане объркването още по-голямо, аз им четях обезпокоителни пасажи от бележника, който сега носех със себе си, докато странствах самичък из Вилидж. Понякога беше разговор (дословно записан), подслушан от мен пред някое кафене или нощен клуб, понякога — подробно описание на ставащото в тези вертепи. Из тях бяха хитро разпръснати фрагментарни забележки за тях двете, които бях дочул или се преструвах, че съм дочул. Обикновено те бяха въображаеми, но и достатъчно истински, за да ги притеснят или да ги накарат да издадат истината, а аз исках точно това.

Когато изгубеха самообладание, те си противоречаха и разкриваха неща, които се предполагаше, че не бива да научавам. Най-накрая се преструвах, че наистина съм потънал в писането на пиесата и ги молех да им диктувам: казвах, че съм решил най-напред да напиша последното действие — така щяло да е по-лесно. Истинският ми мотив, разбира се, беше да им покажа как щеше да свърши това „тройно съжителство“. Изискваше малко актьорска игра от моя страна и бърза мисъл.

Стася бе решила да води бележки, докато Мона слуша и внася предложения. За да се правя по-успешно на драматург, крачех насам-натам, непрекъснато пафках цигари, сегиз-тогиз дръпвах някоя глътка от бутилката, ръкомахайки като филмов режисьор — играех ролите, имитирах ги поред и, разбира се, ги хвърлях в истерия, особено когато описвах любовни сцени, в които ги представях като само преструващи се на влюбени една в друга. Случваше се да млъкна рязко и да ги попитам дали не смятат тези сцени за твърде нереални, твърде пресилени и така нататък. Понякога те ме прекъсваха, за да коментират точността на портретите или на диалога, при което си съперничеха да ми предоставят още намеци, подсказвания, предложения — всички говорехме едновременно и играехме ролите си, всеки по свой начин, без никой да води бележки. След като се успокояхме, никой не можеше да си спомни какво е казал или направил другият, кое е било първо, кое последно. С напредването на действието постепенно въвеждах все повече и повече истини, все повече и повече реалност, хитро пресъздавах сцени, на които никога не бях присъствал, поразявах ги със собствените им признания, със собствените им потайни деяния. Някои от тези изстрели в тъмното до такава степен ги смущаваха и объркваха, забелязвах, че нямат друг изход, освен да се обвиняват взаимно в предателство. Понякога, без да осъзнават накъде бият думите ми, те ме обвиняваха, че ги шпионирам, подслушвам през ключалката и прочее. Друг път се гледаха озадачено, неспособни да решат дали наистина са казали и направили онова, което им приписвах, или не. Но независимо доколко се отвращаваха от моите тълкувания на делата им, те се вълнуваха, искаха още и още. Сякаш се виждаха как играят истинските си роли, но на сцената. Беше неустоимо.

В кулминацията умишлено ги разочаровах — преструвах се, че ме боли глава или че вече не ми хрумват идеи, или пък че проклетата пиеса за нищо не става, че е безполезно да продължавам да си губя времето с нея. Това наистина ги пощуряваше. За да ме умилостивят, се прибираха с купища вкуснотии и добро пиене. Носеха ми дори хавански пури.

За да разнообразя мъчението, се преструвах, тъкмо когато започнехме работа, че по-рано през деня съм имал някакво необикновено преживяване и сякаш разсеяно се впусках в цветисто описание на митичното приключение. Една нощ им съобщих, че се налага да отложим писането на пиесата за известно време, защото съм се хванал на работа като разпоредител в комедиен театър. Вбесиха се. Няколко дена по-късно им казах, че съм зарязал работата, за да стана пиколо. Това ги отврати.

 

 

Една сутрин се събудих с твърдото намерение да се напъна да си намеря работа, голяма работа. Нямах ясна представа що за работа ще е — само че трябва да е нещо, което си струва, нещо важно. Докато се бръснех, ми хрумна идеята да посетя шефа на една верига магазини и да го накарам да ми намери нещо. Нямаше да му кажа нищо за предишните си работи — щях да наблегна на факта, че съм писател, писател на свободна практика, желаещ да предостави таланта си на тяхно разположение. Младеж, много пътувал и уморен да се разпилява във всички посоки. Нетърпелив да се установи на едно място, на постоянна работа в някоя многообещаваща организация като тяхната. (Веригите магазини все още бяха в бебешкия си стадий.) Предоставеха ли ми този шанс, можех да демонстрирам… тук позволих на въображението ми да се отплесне.

Докато се обличах, разкрасявах речта, която имах намерение да произнеса пред господин У. Х. Хигинботъм, президент на веригата магазини „Хобсън и Холбайн“. (Молех се да не излезе глух!)

Тръгнах късничко, но пълен с оптимизъм, напет и пъргав като никога. Въоръжих се с едно куфарче на Стася, без да си направя труда да проверя какво има вътре. Само й само да си докарам „делови“ вид.

Денят беше ужасно студен, а главната канцелария се намираше в един склад недалеч от канала Гоуанус. Цели векове се влачих дотам и щом слязох от тролея, хукнах. Пристигнах пред входа със зачервени бузи и замръзнал дъх. Промъкнах се в мрачното преддверие и забелязах над дъската за обяви голяма табела, на която пишеше: „Канцеларията по назначаването затваря в 9:30“. Вече беше единайсет. Огледах обявите и забелязах, че момчето от асансьора ме гледа особено. Щом влязох в асансьора, той ми кимна към табелата и ме попита:

— Прочетохте ли го?

— Не търся работа — отговорих. — Имам записан час при секретарката на господин Хигинботъм.

Той ме огледа преценяващо, но не каза нищо повече. Затръшна вратата и асансьорът бавно потегли.

— Осмия етаж, моля!

— Няма нужда да ми казвате! Вие по каква работа?

Асансьорът, който пълзеше бавно нагоре, пъшкаше и квичеше като свиня в родилни мъки. Останах с впечатлението, че го е забавил нарочно.

Той ме гледаше втренчено и чакаше отговора ми. „Какво го мъчи?“ — запитах се. Дали беше просто защото не му харесва външният ми вид?

— Трудно е — започнах — да обясня по каква работа идвам с няколко думи. — Ужасен от страховитата му навъсена физиономия, млъкнах. Положих всички усилия да му върна погледа, без да трепна. — Да — продължих. — Доста тру…

— Млъкни! — кресна той и спря асансьора между етажите. — Ако кажеш още една дума… — вдигна ръка, сякаш за да довърши: „… ще те удуша!“

Убеден, че си имам работа с маниак, замълчах.

— Много приказваш — додаде той. Дръпна рязко лоста и асансьорът, тресейки се, отново потегли нагоре.

Мълчах и гледах право напред. На осмия етаж той отвори вратата и аз излязох навън предпазливо, сякаш очаквах ритник отзад.

За щастие вратата насреща ми беше тъкмо онази, която търсех. Щом хванах дръжката, усетих, че ме наблюдава. Имах притеснителното предчувствие, че ще ме причака, за да ме хване, като ме изхвърлят навън като парцал. Отворих вратата и влязох. Изправих се лице в лице с едно момиче в кабина, което ми се усмихна за поздрав.

— Идвам при господин Хигинботъм — казах. Речта вече ми беше изхвърчала от ума, а мислите ми се блъскаха като врящи карфици.

За мое учудване тя не ми зададе никакви въпроси. Просто вдигна телефонната слушалка и произнесе приглушено в нея няколко думи. Затвори я, обърна се и с меден глас ми рече:

— Секретарят на господин Хигинботъм ще ви приеме след малко.

След малко секретарят се появи. Беше приятен на вид мъж на средна възраст, учтив, любезен. Казах му името си и го последвах към бюрото му, което се намираше в края на дълга стая, натъпкана с всевъзможни бюра и машини. Той се настани зад голяма полирана маса, почти гола, и ми посочи удобно кресло срещу него, в което аз се отпуснах с мимолетно чувство на облекчение.

— Господин Хигинботъм е в Африка — започна той. — Ще се върне чак след няколко месеца.

— Разбирам. — В същото време си мислех, че това е начинът да се измъкна — не мога да се доверя на никого освен на самия господин Хигинботъм. Нов този миг осъзнах, че ще е неразумно да изляза толкова бързо — служителят от асансьора тъкмо това и ще чака.

— Той е на голям лов за дивеч — додаде секретарят, като ме преценяваше отгоре до долу и несъмнено се чудеше дали да ми види набързо сметката или да продължи да опипва почвата. Но все още се държеше любезно и очевидно очакваше да изплюя камъчето.

— Разбирам — повторих. — Много лошо. Може би трябва да го изчакам да се върне…

— Не, съвсем не — освен ако нямате да му казвате нещо строго поверително. Дори и да беше тук, първо щеше да ви се наложи да поговорите с мен. Господин Хигинботъм е зает с твърде много неща — това е само един от неговите интереси. Уверявам ви, че всичко, което пожелаете да му се предаде, ще получи най-сериозното ми внимание и загриженост.

Млъкна. Аз бях на ход.

— Е, господине — започнах колебливо, но вече дишах малко по-свободно. — Общо взето не е лесно да обясня целта на посещението си.

— Извинете — вметна той, — но мога ли да ви попитам коя фирма представлявате?

Наведе се напред, сякаш очакваше да му подам визитка.

— Себе си представлявам… Господин Лараби, нали? Писател съм… писател на свободна практика. Надявам се, това не ви отблъсква?

— Не, съвсем не! — отвърна той.

(А сега измисли бързо нещо оригинално!)

— Нямате предвид рекламната кампания, нали? Ние всъщност…

— О, не! — отрекох. — Не това! Зная, че за това разполагате с многобройни способни хора. — Усмихнах се немощно. — Не, нещо по-общо… може би трябва да кажа по-експериментално?

Поколебах се за момент като птица в полет, зареяла се над съмнително място за кацане. Господин Лараби се наведе пак напред, наострил уши, за да улови това толкова важно нещо.

— Ето как е. — Чудех се с какво, по дяволите, да продължа. — От началото на кариерата си досега съм се срещал с всевъзможни хора, с всевъзможни идеи. Понякога както се разхождам, ме обсебва някаква идея… няма нужда да ви казвам, че на писателите понякога им хрумват идеи, които на практичните умове им се струват химери. Тоест изглеждат химери, докато не бъдат изпробвани.

— Съвсем вярно — отбеляза господин Лараби с безизразно лице, подложено да получи отпечатъка на идеята ми, независимо дали е химерична или приложима на практика.

Нямаше как да продължавам по-нататък с тактиката на отлагане. „Стига вече!“ — заповядах си. Но с какво?

В този момент за мой най-голям късмет от съседната канцелария влезе един мъж с наръч писма в ръка.

— Моля да ме извините — рече той, — но се боя, че ще трябва да прекъснете, за да подпишете тези писма. Много е важно.

Господин Лараби взе писмата, после ме представи на мъжа:

— Господин Милър е писател. Има план, който желае да представи на господин Хигинботъм.

Ръкувахме се, а господин Лараби заби нос в папката с кореспонденция.

— Е, господине — рече мъжът, чието име беше Маколиф, мисля, — трябва да ви кажа, че по тези краища не срещаме много писатели. — Той извади табакера и ми предложи цигара.

— Благодаря — и му позволих да ми подаде огънче.

— Да поседнем, а? — предложи той. — Надявам се, нямате нищо против да си поговорим. Човек не среща писател всеки ден.

След още малко размяна на любезности той попита:

— Книги ли пишете или случайно сте кореспондент на вестник?

Престорих се, че съм работил от всичко по малко. Изразих се така, сякаш скромността го изискваше.

— Разбирам, разбирам — рече той. — А романи?

Пауза. Виждах, че иска още.

Кимнах.

— Дори понякога и криминални разкази.

— Моя специалност — додадох — са пътешествията и проучванията.

Изведнъж гръбнакът му се изправи.

Пътешествия! Ах, бих дал дясната си ръка за една свободна година — година, през която да попътувам! Таити! Ето къде искам да отида! Били ли сте някога там?

— Всъщност да — отговорих. — Макар не задълго. Няколко седмици, само толкова. На връщане от Каролините.

Каролините? — той се наелектризира. — Мога ли да ви попитам какво сте правили там?

Боя се, че мисията ми беше безплодна — продължих да му обяснявам как съм бил примамен да се присъединя към една антропологична експедиция. Не че изобщо притежавах някаква квалификация. Но за експедицията отговарял мой стар приятел, бивш съученик, и той ме убедил да тръгна с тях. Можел съм да правя каквото си искам. Ако излезе книга от това — чудесно, ако не… и тъй нататък.

— Да, да! И какво стана?

— След няколко седмици всички ни натръшка болест. Прекарах останалото време в болницата.

Телефонът на бюрото на господин Лараби властно иззвъня.

— Извинете ме — каза той и вдигна слушалката. Изчакахме мълчаливо, докато провеждаше продължителен разговор за вносни чайове. Щом свърши с него, скочи на крака, подаде на господин Маколиф подписаната кореспонденция и като зареден с инжекция се обърна към мен:

— А сега, господин Милър, вашият план…

Станах да се ръкувам с оттеглящия се господин Маколиф, после седнах и без повече суетня се впуснах в един от моите фарсове. Само че този път бях склонен да кажа истината. Щях да кажа истината и нищо освен истината и после сбогом.

Макар и разказът за земните ми приключения и патила да беше бърз и сбит, въпреки това осъзнах, че наистина злоупотребявам с времето на господин Лараби, да не споменавам за търпението му. Но начинът, по който слушаше — цял нащрек, като жаба, втренчена в теб от обраслия с мъх бряг на вир, ме насърчаваше да продължа. Навсякъде около нас чиновниците бяха изчезнали — обедната почивка отдавна беше започнала. Спрях да го попитам дали не му преча да обядва. Той махна с ръка.

— Продължавайте — помоли той. — Изцяло съм на ваше разположение.

И така, след като го осведомих за всичко досега, продължих с признанието. Дори сега господин Хигинботъм изведнъж неочаквано да се беше върнал от Африка, пак нямаше да спра.

— Нямам абсолютно никакво извинение, задето ви загубих времето — започнах. — Всъщност нямам план, нямам проект, който да предложа. Ала не нахлух тук, за да се правя на глупак. Идва време, когато просто трябва да се подчиниш на импулсите си. Дори и да ви звучи странно… след всичко, което ви разказах за живота си… въпреки това вярвам, че трябва да има място за такъв като мен в този индустриален свят. Обичайната процедура, когато някой се опита да прескочи бариерата, е да помоли за място на дъното. Но моята мисъл е да започна близо до върха. Проучил съм дъното — то не води доникъде. На вас, господин Лараби, говоря точно както бих говорил и на самия господин Хигинботъм. Убеден съм, че наистина мога да служа добре на тази организация, но не мога да кажа като какъв. Май всичко, което мога да предложа, е моето въображение — и моята енергия, която е неизтощима. Не става въпрос за работа изобщо, това е възможност да реша непосредствения си проблем — проблем, който, уверявам ви, е чисто личен, но за мен е отчаяно важен. Мога да се хвърля във всичко, особено ако то изисква да проявя изобретателност. Разнообразната кариера, която току-що ви описах накратко, според мен е имала някаква цел. Не съм безцелна личност, нито пък съм нестабилен. Може би си падам малко Дон Кихот и от време на време проявявам привързаност, но съм роден работяга. И работя най-добре, когато съм с юзда. Онова, което се опитвам да ви внуша, господин Лараби, е, че който и да открие работно място за мен, никога няма да съжалява. Това е огромна, широко мащабна организация. Като винтче в машината аз ще съм безполезен. Но защо да ме вземате като част от машината? Защо не ми позволите да вдъхновявам машината? Макар и да нямам план, който да представя — честно си го признавам, — това не означава, че утре не мога да представя такъв. Повярвайте ми, от първостепенна важност е в този критичен момент някой да покаже доверие към мен. Никога не съм предавал ничие доверие, честна дума. Не искам от вас да ме наемете веднага, просто ви предлагам да подкрепите една малка надежда, да ми обещаете да ми дадете шанс, ако изобщо е възможно, да ви докажа, че всичко онова, което казвам, не са само думи.

Бях казал всичко, което исках да кажа. Изправих се и протегнах ръка:

— Беше много любезно от ваша страна — казах.

— Почакайте — каза господин Лараби. — Изчакайте да осмисля думите ви.

Той дълго се взира през прозореца, после се обърна към мен.

— Знаете ли — рече той, — от десет хиляди души нито един не би имал куража или наглостта да ме ангажира с подобно предложение. Не зная да ви се възхищавам ли или… Вижте, макар и да звучи много неопределено, обещавам, че ще обмисля молбата ви. Естествено, нищо не мога да направя, преди господин Хигинботъм да се е върнал. Само той може да открие работно място за вас…

Поколеба се, преди да продължи:

— Но ето какво искам да ви кажа от свое име. Почти нищо не знам за писателите и писането, но ми идва наум, че само писател би могъл да говори като вас. Само изключителна личност, бих добавил, би дръзнала да спечели доверието на човек с моето положение. Чувствам ви се задължен — карате ме да се чувствам по-голям и по-добър, отколкото си мислех, че съм. Вие може и да сте отчаян, както казвате, но несъмнено находчивост не ви липсва. Човек като вас не може да потъне. Няма да ви забравя лесно. Надявам се да ме смятате за приятел. Подозирам, че само след седмица за вас този разговор ще е древна история.

Бях си пуснал боята чак до корените на косата. Бях по-доволен да предизвикам такъв отклик, отколкото да си намеря ниша в търговската верига „Хобсън и Холбайн“.

— Ще ми направите ли една последна услуга? — попитах. — Имате ли нещо против да ме изпратите до асансьора?

— Имахте неприятности с Джим ли?

— Значи знаете?

Той ме улови под ръка.

— Не му е работа да обслужва асансьора. Той е абсолютно непредсказуем. Но шефът настоява да го държим. Ветеран от войната е и, мисля, далечен роднина на семейството. Но си е същинска напаст.

Той натисна копчето и асансьорът бавно се издигна. Джим, както той нарече маниака, като че ли се изненада, като ни видя да стоим там двамата. Щом влязох в асансьора, господин Лараби отново ми подаде ръка и каза очевидно заради Джим:

— Не забравяйте, ако някога… — подчерта „някога“ — пак наминете към този квартал, отбийте се да ме видите. Може следващия път да обядваме заедно. О, да, тази вечер ще пиша на господин Хигинботъм. Сигурен съм, че е дълбоко заинтересован. Довиждане!

— Довиждане — отвърнах — и много благодаря!

Докато асансьорът се тътрузеше надолу, бях вперил очи право напред. Изражението ми беше като че съм унесен в мисли. В ума ми обаче се въртеше една-единствена мисъл и тя беше: кога ще избухне той? Имах предчувствието, че сега таи още по-голяма злоба към мен — защото се бях оказал толкова хитър. Бях нащрек като котка. Какво ли, чудех се, бих направил… можех да направя… ако изведнъж между етажите той изключеше тока и ме нападнеше? Той ни мърдаше, ни шаваше. Стигнахме долния етаж, вратата се отвори и аз излязох навън… Пинокио с два изгорели крака.

Забелязах, че коридорът е пуст. Тръгнах към вратата на няколко крачки от мен. Джим остана на поста си, сякаш нищичко не се беше случило. Или поне така ми се стори, че си мисли. На половината път от вратата аз се обърнах импулсивно и тръгнах обратно. Невъзмутимият израз на Джим ми подсказа, че е очаквал от мен тъкмо това. Приближих се и забелязах, че лицето му наистина е непроницаемо. Дали се беше вглъбил в своето каменно „аз“ или причакваше в засада?

— Защо ме мразиш? — попитах и го погледнах право в очите.

— Никого не мразя — неочаквано отговори той. Нищо не помръдна, освен мускулите на устата му. Дори и очните му ябълки останаха неподвижни.

— Съжалявам — и се извърнах, за да си тръгна.

— Не те мразя — изведнъж оживя той. — Жал ми е за тебе! Не можеш да ме преметнеш. Никой не може.

Вътрешен ужас ме скова.

— Как така? — изпелтечих.

— Не ми приказвай — рече той. — Знаеш за какво ти говоря.

Студена тръпка пробяга нагоре-надолу по гръбнака ми. Все едно ми беше казал: „Имам второ зрение. Мога да чета мислите ти като книга.“

— Е, и какво? — попитах, смаян от наглостта си.

— Върви си вкъщи и подреди мислите си, ето какво!

Бях сащисан. Но онова, което последва, беше, както се изразяваше господин Лараби, напълно непредсказуемо.

Хипнотизирано го гледах как запретва ръкава си и разкрива ужасен белег. Запретна крачола си и се показаха още ужасни белези. После разкопча ризата си. Щом видях гърдите му, едва не припаднах.

— Всичко това — каза той — ми отвори очите. Върви си вкъщи и си подреди ума. Тръгвай, преди да съм те пречукал!

Веднага се врътнах и тръгнах към вратата. Събрах цялата си смелост, за да не хукна да бягам. Някой идваше отвън. Не би ме цапардосал сега — или грешах? Продължих със същото темпо и щом наближих вратата, ускорих крачка.

Уф! Навън пуснах куфарчето и си запалих фас. Пот бликаше от всичките ми пори. Зачудих се какво да правя. Щеше да е пъзльовско да побягна с подвита между краката опашка. А да се върна беше самоубийство. Ветеран или не, луд или не, той говореше сериозно. Нещо повече: беше ме разбрал що за стока съм. Тъкмо това ме довърши.

Повлякох се нататък с мърморене. Да, беше ме разнищил — губивремец, измамник, речовит дърдорко, пълен никаквец. Никой досега не ме беше унижавал толкова. Искаше ми се да напиша на господин Лараби писмо и да му кажа, че независимо колко го бяха впечатлили думите ми, всичко в мен беше фалшиво, подло, безполезно. Така се възмутих от себе си, че по цялото ми тяло избиха обриви. Ако пред мен застанеше червей и повтореше думите на Джим, щях да сведа засрамено глава и да отвърна: „Вие сте абсолютно прав, господин Червей. Позволете да легна до вас и да се заровя в земята.“

В Бъро хол си взех кафе и сандвич, после инстинктивно се запътих към „Звездата“ — стар фарсов театър, виждал и по-добри времена. Шоуто вече беше започнало, но карай да върви — тук никога не предлагаха нищо ново нито откъм шеги, нито откъм дупета. Щом влязох в залата, си спомних първото ми идване тук. Старият ми приятел Ал Бъргър и неговата първа дружка Франк Скофийлд ме бяха поканили с тях. По онова време да сме били към деветнайсет-двайсетгодишни. Най-вече си спомнях топлата дружба, която излъчваше този Франк Скофийлд. Дотогава го бях срещал само два-три пъти. Бях нещо много особено за Франк. Обичаше да ме слуша как говоря, вкопчваше се във всяка произнесена от мен дума. Всъщност кой знае защо всичко, което казвах, го очароваше. Що се отнася до Франк, той беше една от най-невероятните личности на света, направо преливаше от обич. Имаше импозантна фигура — тежеше над сто кила, пиеше като смок и никога не можеше да го видиш без пура в уста. Разсмиваше се лесно и тогава коремът му се тресеше като желе. „Защо не дойдеш да живееш с нас? — често ми предлагаше той. — Ще се грижим за теб. Само като те погледна, и ми става по-добре.“ Прости думи, ала честни и искрени. Никой от тогавашната ми весела компания не притежаваше тези непретенциозни качества. Все още никакъв червей не бе разял душата му. Беше невинен, нежен, щедър до глупост.

Но защо беше толкова привързан към мен? Тъкмо това се питах, докато се промъквах към седалката в задната част на партера. Прехвърлих бързо списъка с най-близките ми приятели и се чудех какво ли мисли за мен всеки един от тях. После се сетих за един мой съученик, Лестър Фейбър, чиито устни се свиваха в надменна усмивка всеки път, когато се срещнехме, а това се случваше всеки ден. Никой в класа не го харесваше, учителите — също. Беше се родил вкиснат. „Майната му!“ — помислих си. Чудя се с какво ли си изкарва сега прехраната. И Лестър Принк. Какво ли беше станало с него? Изведнъж видях целия клас, както изглеждахме на онази снимка от завършването. Спомнях си всеки един — имената, ръста, теглото, положението, къде живееха, как говореха, всичко. Странно, никога не се бях натъквал на никого от тях…

Шоуто беше кошмарно — едва не заспах по средата. Но тук беше топло и уютно. Освен това не бързах за никъде. Имаше седем, осем или девет часа за убиване, преди двете да се приберат.

Когато излязох от театъра, времето беше омекнало. Във въздуха се вихреха снежинки. Някакъв необясним порив ме насочи към един оръжеен магазин по улицата. На витрината беше изложен един револвер, който неизменно спирах да разгледам на минаване. Имаше съвършения вид на смъртоносно оръжие.

Спрях както обикновено и притиснах нос о витрината. Едно яко тупване по гърба ме накара да подскоча. Стори ми се, че е гръмнала пушка. Щом се обърнах, един мощен глас възкликна:

— Какво, по дяволите, правиш тук пък ти! Хенри, момчето ми, как си?

Беше Тони Марела. От устата му стърчеше дълга догоряла пура, бомбето му беше игриво килнато настрани, а малките му лъскави очички блестяха както едно време.

Брей, брей и тъй нататък. Обичайната размяна на думи, малко нежни спомени и после въпросът:

— А сега какво правиш?

Изсипах му накратко торбата с жалбите си.

— Лоша работа, Хенри. Божичко, не съм и предполагал, че така си закъсал. Защо не ми каза? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. — Прегърна ме през рамо. — Какво ще кажеш да пийнем по едно? Може пък да ти помогна.

Опитах се да му обясня, че вече никой не може да ми помогне.

— Само ще си изгубиш времето — казах.

— Хайде, хайде, не ми ги пробутвай тия — сряза ме той. — Откога те познавам! Не знаеш ли, че винаги съм ти се възхищавал — и съм ти завиждал? Всички си имаме върхове и падове. Ето, тук има една малка гостоприемна кръчмичка. Да влезем да похапнем и да пийнем.

Беше бар (скрит от улицата), където очевидно добре го познаваха и го тачеха. Наложи се да ме представят на всички, та дори и на ваксаджийчето.

— Бивш съученик — обясни той, след като ме представи на всички подред. — Писател, божичко! Какво разбирате вие? — Подава ми коктейл с шампанско. — Ето, да пием за това! Джо, какво ще кажеш за хубав сандвич с ростбиф, с много сос… и суров лук. Как ти звучи, Хенри? Боже, не знаеш колко се радвам, че те виждам! Често се чудех какво ли става с теб, какви ги вършиш. Мислех, че сигурно си прескочил до Европа. Смешно, а? А ти през цялото време да се криеш под носа ми.

И продължи да бърбори така, щастлив-прещастлив, поръчваше още напитки, купуваше пури, разпитваше за резултатите от конните надбягвания, поздравяваше новодошлите и ме представяше отново и отново, вземаше пари назаем от бармана, обаждаше се по телефона и т.н. Малко динамо. Свестен тип, това се виждаше от пръв поглед. Приятел на всекиго, преливащ от радост и доброта.

Не след дълго с лакът, опрян на бара, и ръка около раменете ми той каза с приглушен глас:

— Чуй ме, Хенри, дай да си поговорим по същество. В момента съм пипнал една блага работа. Ако искаш, ще те взема. Не е кой знае какво, но може да ти помогне да се позакрепиш. Така де, докато не намериш нещо по-свястно. Какво ще кажеш?

— Разбира се — отвърнах. — Каква е работата?

Работа в отдел „Паркове“, обясни той. Бил секретар на специалния пълномощник. Което означаваше, че той, Тони, се грижеше за ежедневната работа, докато голямата клечка обикаля насам-натам. Политика. Мръсна игра, довери ми той. Някой вечно чака да ти забие нож в гърба.

— Няма да е утре или вдругиден — продължи той. — Нали знаеш, трябва да играя играта. Но веднага ще те включа в списъка. Може да мине месец, преди да ти се обадят. Можеш ли да издържиш?

— Мисля, че да — казах.

— Не се тревожи за парите — додаде той. — Мога да ти дам назаем дотогава, колкото ти трябват.

— Недей — отказах. — Ще се оправя…

— Много си смешен — рече той и стисна ръката ми. — Пред мен няма от какво да се срамуваш. При мен парите ту идват, ту си отиват… ей така! В тази суматоха трябва да си добре подсигурен. Няма бедни политици, знаеш го. Как ги печелим тия пари, е друга работа. Досега съм бил на едно равнище. Не че е лесно… Добре тогава. Ако сега не вземеш нищо, когато ти потрябват, знаеш къде съм. По всяко време! Запомни го!

Стиснах ръката му.

— Какво ще кажеш за още по едно, преди да си тръгнем?

Кимнах.

— О, пропуснах нещо. Може да се наложи да те сложа на кофти работа — за начало гробокопач… Имаш ли нещо против? Само за около седмица. Няма да ти се наложи да се строшиш от работа, ще се погрижа за това. После ще те преместя в канцеларията. Ще смъкнеш товар от гърба ми. Ама само ми кажи няма ли да те използвам добре! Ти си роден писач на писма, а това е половината ми работа.

На излизане…

— Дръж се за писането, Хенри. Роден си за него. А аз нямаше да се завра в тая суматоха, ако имах твоя талант. Аз трябваше да се боря за всичко, което имам. Нали знаеш — „малкото жабарче“.

Стискаме си ръцете…

— Няма да ме разочароваш, нали? Обещай ми! И много здраве на татко ти от мен. Доскоро!

— Доскоро, Тони!

Гледах го как спря такси и скочи вътре. Пак му махнах.

Ега ти късмета! Тони Марела — ни повече, ни по-малко! И тъкмо когато си мислех, че земята е готова да ме приеме!