Хенри Милър
Nexus (14)

Четиринайсета глава

Често, когато излизах да подишам свеж въздух, се отбивах при Сид Есен да си побъбрим. Само веднъж видях в магазина да влиза клиент. И зиме, и лете вътре беше тъмно и хладно — температура тъкмо като за съхраняване на трупове. Двете витрини бяха претъпкани с ризи, избелели от слънцето и наплюти от мухи.

Обикновено той седеше в задната част на магазина и четеше на мижава електрическа крушка, провесена от тавана на дълъг кабел. От него висяха мухоловки на дълги ленти. Беше си направил удобно кресло от една седалка на кола, сложена върху два сандъка. До тях имаше плювалник, който използваше, когато дъвчеше тютюн. Обикновено между зъбите си стискаше мръсна лула, понякога миризлива пура. Големия, тежък каскет махаше само на лягане. Яката на сакото му беше вечно побеляла от пърхот, а когато се секнеше — правеше го често, сякаш тръбеше слон — използваше синя карирана кърпа, цял метър широка.

Близкият тезгях беше отрупан с купчини книги, вестници и списания. Сменяше ги според настроенията си. Освен тези четива винаги имаше и кутия фъстъци, в която бъркаше, като се развълнува. По пълнотата му си личеше, че обича да си похапва. На няколко пъти ми каза, че жена му била божествена готвачка. Доколкото схванах, това беше най-привлекателната й страна. Макар той винаги да допълваше и колко била начетена.

По което и време да наминех, той вечно вадеше бутилка. „Само глътчица“ — казваше той и размахваше плоско шише шнапс или бутилка водка. Приемах да пийна едно, за да му угодя. Ако направех физиономия, той казваше: „Май не го обичаш много, а? Защо не пробваш глътка ръжено уиски“?

Една сутрин, докато пийвахме ръжено уиски, той отново изказа желанието си да ме научи да шофирам. „Три урока — повече не ти трябват — заяви той. — Няма никакъв смисъл колата да стои така. Хванеш ли му веднъж цаката, ще пощурееш по карането. Виж, защо не направим една обиколка в събота следобед? Ще намеря някой да пази магазина.“

Такова желание имаше, така настояваше, че не можах да му откажа.

Идната събота се срещнахме в гаража. Големият автомобил с четири врати беше паркиран до тротоара. Само от един поглед разбрах, че ще ми дойде множко. Ала се налагаше да го преживея. Заех мястото си зад волана, превключих скоростите, запозна ме с газта и спирачките. Урокът беше кратък. Още инструкции щяха да последват, след като излезем извън града.

Зад волана Реб се превърна в съвсем друг човек. Сега той беше цар. Накъдето и да се бяхме запътили, пътувахме нататък с пълна газ. Още на половината път ме заболяха бедрата от натискане на спирачките.

— Виждаш ли — той пусна волана и с двете си ръце, за да жестикулира — нищо работа! Сама върви! — Той отпусна педала на газта и ми показа как се използва ръчният регулатор. Все едно караш локомотив.

В покрайнините на града поспряхме тук-там, за да съберем някои наеми. Той притежаваше няколко къщи тук и навсякъде наоколо. Всичките в западнали квартали. Във всичките живееха негърски семейства. Наемите трябвало да се събират всяка седмица, обясни ми той. Цветнокожите не можели да се оправят с парите.

На един празен парцел близо до една от тези бараки той ми даде по-нататъшни инструкции. Този път — как се завива обратно, как се спира внезапно, как се паркира. И как се връща на заден. Връщането на заден било много важно, така каза.

От напрежението се изпотих за нула време.

— Добре — каза той. — Да потегляме. Скоро ще излезем на магистралата и ще й отпусна юздите. Бърза е като вятъра — ще видиш… О, между другото, ако се паникьосаш и не знаеш какво да правиш, просто изгаси мотора и удари спирачки.

Щом излязохме на скоростната магистрала, лицето му грейна. Нахлупи каскета над очите си.

— Дръж се! — изкомандва той и фшшшшт! — полетяхме. Стори ми се, че не се докосваме до земята. Погледнах спидометъра — осемдесет и пет мили в час. Той даде още газ.

— Може и сто да вдигне, и няма да го усети. Не се тревожи, държа я здраво.

Не казах нищо — само се стегнах и притворих очи. Когато слязохме от магистралата, предложих да поспрем за няколко минутки, да си поизпъна краката.

— Забавно беше, нали? — кресна Реб.

— Ха на бас.

— Някоя неделя — продължи той — като съберем наемите, ще те заведа в един ресторант — там готвят великолепни патенца. Или пък можем да отидем в Ийст Сайд в една полска гостилница. А какво ще кажеш за еврейски гозби? Както кажеш. Твоята компания ми е толкова приятна.

В Лонг Айлънд Сити се отклонихме да купим провизии: херинга, пушена бяла риба, соленки, Lachs, кисели краставички, царевичен хляб, сладко масло, мед, орехи и лешници, огромни глави червен кромид, чесън, каша и така нататък.

— И да не правим друго, хапваме добре — каза той. — Добра храна, добра музика, добър разговор — какво ли друго му трябва на човек?

— Добра съпруга, може би — изтърсих аз доста необмислено.

— Съпругата ми е добра, но темпераментите ни не си пасват. За нея аз съм твърде обикновен. Прост работник.

— На мен не ми правиш такова впечатление — отбелязах.

— Налягам си парцалките… Май остарявам. Някога раздавах добри юмруци. И това ми навлече купища бели. Много играех и на комар. Лошо е да имаш жена като моята. Между другото, залагаш ли на коне? Аз все още залагам по нещичко чат-пат. Не мога да ти обещая да те направя милионер, но винаги мога да ти удвоя парите. Като решиш, казвай. При мен парите ти са на сигурно място, запомни.

Навлизахме в Грийнпойнт. Гледката на бензиновите резервоари предизвика у мен пристъп на сантименталност. Тук-таме се виждаха църкви — като извадени от Русия. Имената на улиците ставаха все по-познати.

— Имаш ли нещо против да спрем на улица „Дево“ №181? — попитах.

— Разбира се, защо не? Някои познат ли живее там?

— Живееше навремето. Първата ми любима. Ще ми се да хвърля един поглед на къщата, това е.

Той механично натисна педала на газта. Червената светлина на светофара ни гледаше в очите. Той премина.

— За мен пътните знаци не значат нищо — каза той, — но недей да следваш примера ми.

На №181 слязох, свалих шапка (все едно отивах на гроб) и се приближих до парапета пред полянката. Погледнах към прозорците на салона. Щорите бяха спуснати, както винаги. Сърцето ми затупка също като преди години, когато, гледайки прозорците, се надявах и се молех да съзра сянката й да преминава. Само за един-два кратки мига оставах там и побягвах. Понякога обикалях квартала три-четири пъти — за всеки случай. (Горкичкият мръсник — рекох си. — Ти все още обикаляш този квартал.)

Щом се обърнах към колата, вратата на мазето щракна и възрастна жена подаде глава оттам. Отидох при нея и с разтреперан глас попитах дали някой от семейство Гифърд все още живее в квартала.

Тя ме погледна втренчено, сякаш виждаше привидение — поне така ми се стори — и отговори:

— Не, за бога! Те се преместиха още преди години!

Замръзнах.

— Защо — продължи тя. — Познавахте ли ги?

— Да, едно момиче от семейството, но не мисля, че ще ме помни. Уна, така се казваше. Знаете ли какво е станало с нея?

— Заминаха за Флорида. („Заминаха“, каза. Не „замина“.)

— Благодаря. Много ви благодаря! — Свалих й шапка като на милосърдна сестра.

Щом хванах дръжката на вратата, тя се провикна подире ми:

— Господине, господине! Ако искате да разберете нещо повече за Уна, надолу по улицата живее една жена, тя може да ви каже…

— Карай да върви — казах. — Не е важно.

Сълзите напираха в очите ми, колкото и глупаво да беше.

— Какво става? — попита Реб.

— Нищо, нищо. Само спомени.

Той отвори жабката и измъкна оттам плоско шише. Ударих една глътка от цяра за всичко. Беше чиста огнена вода — закашлях се.

— Винаги помага — каза той. — По-добре ли си сега?

— Ха на бас. — И в следващия, миг се усетих да казвам: — Божичко! Само като си помисля, че човек може все още да чувства това. Не го проумявам! Какво ли щеше да стане, ако тя се беше появила с детето си? Боли. Все още боли. Не ме питай защо. Тя беше моя, само това мога да ти кажа.

— Голяма афера ще да е било. — Думата „афера“ ме подразни.

— Не — рекох. — Чист аборт. Убийство. Можеше да съм влюбен и в кралица Гуинивир — все тая. Разочаровах се от себе си, разбираш ли? Беше гадно. Май никога няма да го преживея. Мамка му! Защо да говорим за това?

Той си мълчеше — добрият Реб. Гледаше право напред и даде още по-силно газ.

След малко каза много просто:

— Трябва някой път да го опишеш.

На което отговорих:

— Никога! Не бих могъл да намеря точните думи.

На ъгъла при магазина за канцеларски материали слязох.

— Хайде да го повторим пак скоро, а? — Реб протегна косматата си лапа. — Следващия път ще те запозная с моите цветнокожи приятели.

Вървях по улицата покрай железните стълбове, обширните поляни, големите веранди. Продължавах да мисля за Уна Гифърд. Да бе възможно да я видя отново… само един поглед, не повече. И после да затворя книгата — завинаги.

Вървях покрай къщата, покрай още негри с розови динени усти и раирани блузи, покрай още величествени къщи и обвити в бръшлян порти и веранди. Флорида — ни повече, ни по-малко. Защо не Корнуол или Авалон, или замъкът Карбонек? Започнах да си тананикам — „Нивга на този свят не бе имало рицар по-благороден и щедър…“ А после ме порази ужасна мисъл. Марко! От тавана на мозъка ми висеше Марко, който се беше обесил. Хиляди пъти той й бе признавал — на Мона — любовта си. Хиляди пъти се бе правил на глупак. Хиляди пъти я бе предупреждавал, че ще се самоубие, ако тя не го погледне благосклонно. А тя му се беше присмяла, бе го подиграла, презряла, унизила. Без значение какво казва и прави тя, той продължи да се унижава, продължи да я отрупва с подаръци. Самият й вид, звуците на присмехулния й смях го караха да се умилква и любезничи. И нищо не можеше да убие любовта му, обожанието му. Когато тя го отпратеше, той се качваше на тавана си да пише вицове. (Горкичкият, изкарваше си прехраната, като продаваше вицове на списанията.) И всеки спечелен грош той даваше на нея, а тя го вземаше, без да му каже едно „благодаря“ поне. (А сега си върви, куче!) Една сутрин го намерили да виси от една греда на мизерния му таван. Нямало писмо. Само тяло, люлеещо се в мрака и в праха. Последната му шега.

И когато тя ми съобщи новината, възкликнах:

— Марко ли? Че какъв ми е Марко!

Тя се разрида с горчиви сълзи. Единственото успокоение, кое то можах да измисля, беше:

— И без това рано или късно щеше да го направи. От този тип беше.

А тя ми отговори:

— Ти си жесток, нямаш сърце!

Вярно беше — бях безсърдечен. Но имаше и други, с които тя се държеше също така отвратително. По моя жесток и безсърдечен начин й бях напомнил за тях с въпроса: „Кой е следващият?“ Тя побягна от стаята, затулила уши с ръце. Ужасно. Твърде ужасно.

Докато вдъхвах аромата на жасмина, бугенвилиите, тежките червени рози, си мислех: „Може би Марко, клетникът, я е обичал така, както аз някога обичах Уна Гифърд. Може би е вярвал, че ще стане чудо и един ден нейният присмех и презрение ще се превърнат в любов, че тя ще го види такъв, какъвто е — огромно кървящо сърце, преливащо от нежност и опрощение. Може би всяка нощ, когато се е прибирал, той е коленичил и се е молил.“ (Но безответно.) Не стенех ли и аз всяка нощ, преди да си легна? Не сели молех и аз? И как се молех! Беше срамно — молитвите, просенето, хленченето! Де да бе казал Гласът: „Безнадеждно е, ти не си мъжът за нея.“ Можеше да се откажа, можеше да сторя място за някой друг. Или поне да проклинам Господ, обрекъл ме на такава участ.

Клетият Марко! Молеше не да го обичат, а да му позволят да обича. И осъден да измисля шеги! Едва сега разбирам какво си изстрадал, какво си търпял, мили Марко. Сега ти можеш да й се радваш — от небесата. Можеш да я наблюдаваш денонощно. Ако в живота тя никога не те е видяла такъв, какъвто си, сега поне ти можеш да я видиш каква е. Сърцето ти беше твърде голямо за крехкото ти тяло. Самата Гуинивир е била недостойна за разпалената от нея велика любов. Но пък кралиците стъпват така леко, дори и когато смачкват някоя въшка…

 

 

Когато се прибрах, масата беше наредена и вечерята ме очакваше. Тя — Мона — бе в необичайно добро настроение.

— Как беше? Хареса ли ти? — извика тя и ме притисна в прегръдките си.

Забелязах цветята във вазата и бутилката вино до чинията ми. Любимото вино на Наполеон — пиел го е дори и на Света Елена.

— Какво означава това? — попитах.

Тя преливаше от радост.

— Означава, че според Татенцето първите петдесет страници са чудесни. — Беше самото въодушевление.

— Така ли? Разкажи ми. Какво точно каза той?

Тя самата беше толкова смаяна, че не си спомняше много. Седнахме да вечеряме.

— Хапни малко и ще се сетиш — подканих я.

— О, да! — възкликна тя. — Това си го спомням… Каза, че му напомняло малко за ранния Мелвил… както и за Драйзер.

Преглътнах.

— Да, и за Лафкадио Хърн.

— Какво? И него ли е чел Татенцето?

— Казах ти, Вал, той много е чел.

— Мислиш ли, че те баламосва?

— В никакъв случай. Беше ужасно сериозен. Наистина е заинтригуван, казвам ти.

Налях вино.

— Татенцето ли го купи?

— Не, аз.

— Откъде знаеш, че е било любимото вино на Наполеон?

— Продавачът ми го каза.

Отпих голяма глътка.

— Е?

— Никога не съм пил по-добро. И Наполеон го е пил всеки ден? Късметлията му с късметлия!

— Вал — рече ми тя. — Трябва малко да ме обучиш как да отговарям на някои въпроси, които Татенцето ми задава.

— Мислех, че знаеш всички отговори.

— Днес той ми говореше за граматика и реторика. Нищичко не разбирам от граматика и реторика.

— Нито пък аз, да си кажа честно. Нали си учила? Щом си завършила „Уелсли“, все трябва да знаеш нещо…

— Знаеш, че никога не съм учила в колеж.

— Каза, че си учила.

— Може би, когато се запознахме. Не исках да ме мислиш за невежа.

— По дяволите — казах. — За мен нямаше да има значение, ако ще да не си завършила и прогимназия. Образованието не е нещо, което уважавам. Тази работа с граматиката и реториката си е чиста глупост. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Особено ако си писател.

— Но да предположим, че той ми посочи грешки. Тогава какво?

— Кажи му: „Може и да си прав. Ще си помисля.“ Или още по-добре — „Ти как би се изразил?“ И тогава той ще трябва да се защитава, разбираш ли?

— Понякога ми се иска ти да беше на моето място.

— И на мен. Тогава щях да знам дали този будала е искрен или не.

— Днес — продължи тя, като пропусна забележката ми покрай ушите си — той ми говореше за Европа. Сякаш четеше мислите ми. Говореше за американските писатели, живели и учили в чужбина. Каза, че било важно да живееш в подобна атмосфера, че тя подхранвала душата.

— И какво каза още?

Тя се поколеба, преди да го признае.

— Каза, че ако завърша книгата, щял да ми даде пари да поживея в Европа година-две.

— Чудесно — казах. — Ами сакатата ти майка? С други думи — аз.

И за това беше помислила.

— Сигурно ще ми се наложи да я убия. — Додаде, че с колкото и да се бръкне той, без съмнение ще стигне и за двама ни. Татенцето беше щедър.

— Разбираш ли — каза тя, — не сбърках за Татенцето. Вал, не искам да те натискам, но…

— Ти се иска да побързам и да завърша книгата?

— Да. Според теб колко време ще отнеме?

Казах, че нямам ни най-малка представа.

— Три месеца?

— Не знам.

— Ясно ли ти е какво трябва да направиш?

— Не.

— Това не те ли безпокои?

— Разбира се, че ме безпокои. Но какво да направя? Напредвам, доколкото мога.

— И няма да излезеш от пътя?

— Ако изляза, пак ще вляза. Поне така се надявам.

— Не ти ли се ходи в Европа?

Преди да отговоря, я изгледах продължително.

— Дали ми се ходи в Европа? Жено, на мен ми се ходи навсякъде — Азия, Африка, Австралия, Перу, Мексико, Сиам, Арабия, Ява, Борнео… Също и в Тибет, в Китай. Потеглим ли, не искам да се връщам никога. Искам да забравя дори, че съм роден тук. Искам постоянно да съм в движение, да скитам, да обикалям света. „Искам да стигна края на всеки път…“

— А кога ще пишеш?

— Докато пътувам.

— Вал, ти си мечтател.

— Такъв съм. Но съм активен мечтател. Има разлика.

После додадох:

— Всички ние сме мечтатели, само че някои от нас се събуждат навреме, за да запишат няколко думи. Искам да пиша, разбира се. Но не мисля, че това е всичко на света и друго няма. Как да се изразя? Писането е като акането насън. Акото е превъзходно, няма спор, но първо идва животът, после акото. Животът е промяна, движение, дирене… вървене напред към срещата с непознатото, неочакваното. Само малцина могат да кажат за себе си „Живях“! Тъкмо затова са книгите — за да могат хората да живеят косвено. Но когато и авторът също живее косвено…

Тя ме прекъсна:

— Понякога, когато те слушам, Вал, ми се струва, че искаш да изживееш хиляда живота наведнъж. Вечно си неудовлетворен — от живота сам по себе си, от себе си, кажи-речи от всичко. Ти си монголец. Мястото ти е в средноазиатските степи.

— Знаеш ли — бях започнал да се вълнувам, — една от причините да се чувствам толкова разглобен е, че в мен има по малко от всичко. Мога да се поставя във всеки период и да се чувствам като у дома си. Когато чета за Ренесанса, се чувствам като ренесансов човек. Когато чета за някоя китайска династия, се чувствам точно като китаец от онази епоха. Каквато и да е расата, периодът, народът — египтяни, ацтеки, индуси или халдейци, аз напълно се разтварям в него, а светът е винаги пищен и пъстроцветен и чудесата му нямат край. За това копнея аз — за свят, създаден за човека, свят, откликващ на мислите, на мечтите, на копнежите на човека. Онова, което ме дразни в този наш американски живот, е, че убиваме всичко, до което се докоснем. Говориш за монголите и хуните — в сравнение с нас те са били рицари. Тази земя е противна, пуста, безнадеждна. Виждам сънародниците си през очите на своите предци. Прозирам напълно през тях — и те са кухи, проядени от червеи…

Взех бутилката „Гевре-Шамбертен“ и напълних чашите. Имаше достатъчно за една яка глътка.

— За Наполеон! — казах. — Човек, изживял пълноценно живота си.

— Вал, понякога ме плашиш, като заговориш за Америка. Наистина ли толкова я мразиш?

— Може и да е любов — отвърнах. — Любов наопаки. Не зная.

— Надявам се, няма да сложиш нищо от това в романа.

— Не се тревожи. Романът ще е също толкова нереален, колкото и земята, от която идва. Няма да се налага да казвам „Всички герои в тази книга са измислени“ или каквото там пишат по книгите. Никой няма да разпознае никого, а най-вече авторът. Хубаво, че ще излезе под твое име. Каква шега, ако излезе бестселър! Ако репортерите вземат да се тълпят пред вратата да интервюират тебе!

Тази мисъл я ужаси. Изобщо не й се струваше смешно.

— О — продължих, — преди малко ме нарече мечтател. Нека ти прочета един абзац — кратък е — от „Хълмът на мечтите“. Трябва да прочетеш някога тази книга — тя е просто мечта.

Отидох до лавицата за книги й отворих на намисления от мен абзац.

— „Той тъкмо говореше за «Лисидас»^[1] на Милтън“ — защо това е вероятно най-съвършеното съществуващо литературно произведение. Но Машен казва: „Литературата е чувственото изкуство за създаване на изтънчени впечатления чрез думи.“ Но ето го абзаца… веднага след това: „И все пак имаше нещо повече. Освен логическата мисъл, която често е пречка, досадно, макар и неотделимо качество, освен усещането, носещо винаги удоволствие и наслада, освен тях съществуват и неопределимите, неизразими образи, които всяка изящна словесност извиква в ума. Също както химикът в своите експерименти понякога се смайва, откривайки неизвестни, неочаквани елементи в тигела или гърнето, също както светът на материалното е смятан от някои за тънък воал над нематериалната вселена, така онзи, който чете прекрасна проза или стихове осъзнава внушения, неизразими чрез думи, които не произтичат от логиката на разума, които са по-скоро успоредни на чувствената наслада, отколкото свързани с нея. Така разкритият свят е по-скоро свят на мечтите, по-скоро свят, в който понякога живеят децата, появяващ се за миг и изчезващ в следващия, свят, непостижим за изразяване и анализ, не принадлежащ нито на разума, нито на сетивата…“

— Прекрасно е — каза тя, щом оставих книгата. — Но ти не се опитвай да пишеш така. Остави Артър Махен да пише така, щом иска. Ти пиши по свой си начин.

Седнах отново на масата. До кафето ми беше оставена бутилка „Шартрьоз“. Налях един напръстник от огнено-зеления ликьор в чашата си и казах:

— Сега липсва само едно: харем.

— Ликьорът е от Татенцето — каза тя. — Толкова му харесаха страниците.

— Да се надяваме, че ще хареса също толкова и следващите петдесет.

— Ти не пишеш тази книга за него, Вал. Пишеш я за нас.

— Така е — съгласих се. — Понякога забравям.

Сетих се, че още нищо не съм й казал за общата идея на истинската книга.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започнах. — Или може би не бива? Може би трябва да го запазя още малко за себе си.

Тя ми се примоли да не дразня любопитството й.

— Добре, ще ти кажа. То е за книгата, която имам намерение да напиша един ден. Написах ти дълго писмо за нея, докато беше във Виена или Господ знае къде. Не можах да изпратя писмото, защото не ми даде адрес. Да, това наистина ще бъде книга… огромна. За тебе и мен.

— Не запази ли писмото?

— Не, скъсах го. По твоя вина! Но пазя бележките. Само че още няма да ти ги показвам.

— Защо?

— Защото не искам забележки. Освен това, ако говорим за книгата, можеш никога да не я напиша. Освен това има неща, които не искам да знаеш, докато не съм ги написал.

— Можеш да ми се довериш — каза тя и започна да ме умолява.

— Няма смисъл — отсякох. — Ще трябва да чакаш.

— Ами ако записките се загубят?

— Мога да ги пренапиша. Това не ме притеснява ни най-малко.

Тя започваше да се муси. В края на краищата, щом книгата беше и за нея, а не само за мен… И така нататък. Но останах непоклатим.

Знаех много добре, че тя ще преобърне къщата с краката нагоре, за да докопа записките, и затова й дадох да разбере, че съм ги оставил у нашите.

— Сложих ги на място, където те никога няма да ги намерят — заявих. По погледа й разбрах, че тя не се хвана на това. Каквото и да беше намислила, тя се престори на примирена, решена да не мисли повече за това.

За да разведря атмосферата, й казах, че ако някога книгата бъде написана и види бял свят, тя ще бъде обезсмъртена. И тъй като това прозвуча малко като изхвърляне, додадох:

— Може би невинаги ще се разпознаеш, но ето какво ти обещавам: когато приключа с портрета ти, никога няма да бъдеш забравена.

Това като че ли я трогна.

— Звучиш ужасно самоуверено — каза тя.

— Имам основание. Тази книга аз съм я изживял. Мога да започна отвсякъде и да се ориентирам. Тя е като поляна с хиляди пръскачки — трябва само да завъртя кранчето. — Чукнах се по главата. — Всичко е вътре, написано с невидимо… искам да кажа неизличимо… мастило.

— Ще кажеш ли истината за нас?

— Разбира се. За всички, не само за нас.

— А мислиш ли, че ще се намери издател за такава книга?

— За това не съм мислил — отвърнах. — Първо трябва да я напиша.

— Надявам се, че първо ще завършиш романа?

— Абсолютно. Може би дори и пиесата.

— Пиесата? О, Вал, би било чудесно.

Това сложи край на разговора.

Отново ми мина тревожната мисъл: колко време ще продължи този мир и покой? Така, както вървеше, беше прекалено хубаво. Сетих се за Хокусаи, за възходите и паденията му, за това как си е сменил адреса деветстотин четиридесет и седем пъти, за постоянството му, за невероятната му продуктивност. Какъв живот! А аз, аз бях само на прага. Само ако доживеех деветдесет или сто години, щях да имам какво да покажа като плод на мъките си.

И друга, почти толкова тревожна мисъл, мина през главата ми. Ще напиша ли никога нещо сносно?

Отговорът, който веднага ми дойде на устата, беше: Заеби!

И друга мисъл ми хрумна. Защо съм така обсебен от истината?

И отговорът също дойде, ясен и чист. Защото съществува само истината и нищо друго освен истината.

Но един съвсем слабичък гласец възрази: Литературата обаче е нещо друго.

Тогава по дяволите литературата! Книгата на живота — това щях да напиша.

И с чие име щях да я подпиша?

С името на Създатели.

Това като че реши въпроса.

 

 

Мисълта един ден да се заловя с такава книга — книгата на живота — ме накара да се въртя цяла нощ. Тя беше там, пред затворените ми клепачи — като легендарната Фата Моргана. Сега, когато се бях заклел да я претворя в реалност, тя се издигаше далеч по-огромна, далеч по-трудна за осъществяване, отколкото преди, когато говорех за нея. И наистина изглеждаше съкрушителна. Въпреки това бях сигурен в едно — след като я започнех, всичко щеше да върви гладко. Нямаше да се наложи да изстисквам капчици и струйки. Мислех за първата книга, която написах, за онези дванайсет куриери. Какъв провал! Оттогава бях напреднал малко, макар и да не го знаеше никой освен самия мен. Но какво похабяване на материала беше тя! Трябваше да избера за тема всичките онези осемдесет — сто хиляди души, които бях назначавал и уволнявал през онези кипящи, космозаразни години. Нищо чудно, че постоянно си губех гласа. Да говориш с толкова много хора — това си беше чист подвиг. Но не бяха само разговорите — а и лицата им, израженията им — скръб, гняв, измама, лукавство, злоба, предателство, благодарност, завист и така нататък — сякаш вместо с хора си имах работа с тотемни същества: лисицата, рисът, чакалът, гарванът, лемингът, свраката, гълъбът, мускусният бик, змията, крокодилът, хиената, мангустата, бухалът… Образите им все още бяха свежи в паметта ми — добрите и лошите, лъжците и измамниците, сакатите, маниаците, скитниците, играчите, кръвопийците, извратеняците, светците, мъчениците, всички те — обикновените и необикновените. Чак до един лейтенант от конната гвардия, с лице, така обезобразено — от Червените или от Черните — че когато се смееше, плачеше, а когато плачеше — ликуваше. Когато се обръщаше към мен — обикновено, за да се оплаче — той заемаше стойка мирно, сякаш той беше конят, а не гвардеецът. И гъркът с издължено конско лице, безспорно учен, който искаше да чете от „Прикованият Прометей“ — или не беше ли „Освободеният“? Защо, колкото и да го харесвах, той вечно събуждаше презрението и насмешката ми? Колко по-интересен и симпатичен беше онзи разноглед египтянин, дето мислеше само за секс? Вечно се киснеше в гореща вода, особено ако пропуснеше да удари една-две чекии дневно. Ами онази лесбийка, Илиада, както се представяше — защо Илиада? Толкова хубава, толкова скромна, толкова свенлива… и отлична музикантка. Знам го, защото един ден тя донесе цигулката си в канцеларията и ми посвири. И след като изпълни репертоара си от Бах, Моцарт и Паганини, има наглостта да ме осведоми, че й било писнало да бъде лесбийка и искала да стане курва. Та не бих ли бил така добър да й намеря по-добро място за работа, та да посъбере малко клиентела.

Всички те се редяха пред мен както някога — с техните тикове, гримаси, жалби, дребните им хитрости. Всеки ден ги изсипваха върху бюрото ми сякаш от огромен брашнен чувал — неволите им, проблемите им, мъките и болките им. Може би, когато ме избраха на тази омразна длъжност, някой горе беше предупредил големия Драскач: „Постоянно му отваряйте работа! Забийте краката му в калта на действителността, накарайте косата му да се изправи, хранете го с птичи клей, разбийте и последната му илюзия!“ И независимо дали са го предупредили или не, дъртият Драскач беше направил точно това. Че и още повече. Запозна ме с мъката и скръбта.

Както и да е… сред хилядите, дошли и си отишли, които просеха, свиркаха си и ридаеха пред мен голи, безутешни и отправяха последния си призив, преди да се предадат в кланицата, сегиз-тогиз се появяваше човек-бисер, обикновено от някоя далечна страна — турчин може би, или персиец. И така, един ден този Али еди-кой си, мохамеданин, усвоил божествен калиграфски почерк нейде в пустинята, след като ме опознае и разбере, че съм прекрасен слушател, ми пише писмо, писмо, писмо, дълго трийсет и две страници, без нито една грешчица, без нито една липсваща запетая или точка и запетая, в което обяснява (сякаш за мен е важно да го знам) че чудесата Христови — като ги изреждаше едно по едно — изобщо не са чудеса, че всички до едно са сътворявани и преди, дори и Възкресението, от неизвестни хора, разбиращи природните закони, закони, за които, настояваше той, нашите учени нищичко не знаят, но тези закони били вечни и можело да се докаже, че те пораждат така наречените чудеса винаги, когато се появи точният човек… И че той, Али, притежавал тайната, но нямало да я разгласи, защото той, Али, бил избран да бъде куриер и „да носи знака на робството“ по причина, известна само на него и на Аллах, да се слави името му, но когато дойде времето, трябва само да кажа думата и така нататък и прочее…

Как бях успял да пропусна всички тези божествени чудовища и врявата, която постоянно вдигаха, а мен ме мъмреха през ден през два и трябваше да обяснявам това и онова, сякаш аз ги подстрекавах да се държат така странно и необяснимо шантаво. Да, каква мъка беше да убеждаваш големия шеф (с мозък на джудже) че цветето на Америка е поникнало от слабините на тези смахнати, тези чудовища, тези безмозъчни идиоти, които, каквито и пакости да вършеха, притежаваха странни таланти като способността да четат Кабалата отзад напред, да умножават десет колони от цифри наведнъж или да седят върху ледена буца и да демонстрират симптоми на треска. Разбира се, никое от тези обяснения не можеше да смекчи потресаващия факт, че възрастна жена е била изнасилена предната нощ от мургав дявол, носещ смъртна вест.

Беше мъчно. Така и не можех да му изясня нещата. Не повече, отколкото бих могъл да опиша случая с Тобачников, изучаващият Талмуда ученик, който беше най-близкото живо подобие на Христос, обикаляло някога улиците на Ню Йорк с надпис „Честит Великден“ в ръка. Как бих могъл да му кажа на този мой шеф бухал: „Нещастникът има нужда от помощ. Майка му умира от рак, баща му по цял ден продава връзки за обувки, гълъбите са сакати. (Онези гълъби, чийто дом бе синагогата.) Има нужда да му се вдигне заплатата. Има нужда от храна в стомаха.“

За да го учудя или заинтригувам, понякога му разказвах кратки анекдоти за моите куриери, като винаги използвах минало време, като че разказвах за някой бивш служител (макар че същият служител си беше там през цялото време, зад гърба ми, надеждно скрит в отдела). Да, казвах, той е акомпанирал на Йохана Гадски на турнето в Черния лес. Да (за някой друг), навремето той е работил с Пастьор в знаменития институт в Париж. Да (за трети), той се върнал в Индия, за да довърши своята „История на света“ на четири езика. Да (изстрел на раздяла), той е бил един от най-великите жокеи, живели някога. Направил цяло състояние, след като ни напуснал, после паднал в асансьорна шахта и си разбил черепа.

И какъв беше неизменният отговор? „Много интересно наистина. Работи все така добре. Помни, не наемай никого освен добри, чистички момчета от добри семейства. Никакви евреи, никакви сакати, никакви бивши затворници. Искаме да се гордеем с нашия куриерски екип.“

— Тъй вярно!

— И между другото, погрижи се да разчистиш всички тия чернилки, дето си ги наел. Не искаме клиентите ни да си изкарат акъла.

— Тъй вярно!

И аз се връщах на поста си, поразмествах ги, поразбърквах ги, но никога не уволних и един-единствен човек, ако ще да беше черен като катран.

Как изобщо съм успял да ги пропусна в книгата за куриерите, всички тия великолепни случаи на ранна деменция, тези скитници сред звездите, тези брилянтни специалисти по логика, тези епилептици, покрити с белези от битки, крадци, сводници, курви, разпопени свещеници и ученици, изучаващи Талмуда, Кабалата и свещените книги на Изтока? Романи! Сякаш човек можеше да опише в роман такива неща, такива екземпляри! Къде в подобно произведение би могъл да сложиш сърцето, дроба, очния нерв, панкреасът или жлъчката? Те не бяха измислени, те бяха живи — всеки един от тях, и освен че бяха разядени от болести, те всеки ден ядяха и пиеха, пишкаха, ходеха по голяма нужда, развратничеха, крадяха, убиваха, даваха фалшиви показания, предаваха ближните си, натирваха децата си да работят, сестрите си — да блудстват, майките си — да просят, бащите си — да продават връзки за обувки или копчета за яки и да носят вкъщи фасове, стари вестници и няколко медни монетни от тенекиеното канче на слепеца. Какво място има за такива постъпки в един роман?

Да, беше прекрасно да се връщам от градското кметство в някоя снежна нощ, след като съм слушал как свирят „Малка симфония“. Толкова цивилизовано беше там вътре, такива дискретни аплодисменти, такива просветени коментари. А сега — лекото докосване на снега, таксита, които спират и се стрелват нанякъде, светлините блещукат и се разсипват на парченца като ледени висулки, а мосю Барер и малката му групичка се измъкват през задния вход, за да дадат частен рецитал в дома на някой богат жител на Парк авеню. Хиляди пътеки тръгват от концертната зала и по всяка от тях една трагична фигура тихо следва съдбата си. Навсякъде се кръстосват пътеки: низшите и могъщите, покорните и тираничните, имащите и нямащите.

Да, много вечери посещавах рецитали в някоя от тези свещени музикални морги и всеки път на излизане мислех не за музиката, която бях слушал, а за някой от моите безпризорници, някой от проклетата космозаразна шайка, когото бях наел или уволнил същия ден, споменът за когото не можеше да прогони нито Хайдн, нито Бах, нито Скарлати, Бетовен, Велзевул, Шуберт, Паганини или който и да е от племето на свирачите на духови и струнни инструменти, на валдхорни и цимбали. Виждах го, горкия несретник, как си тръгва от службата с куриерския костюм, увит в амбалажна хартия и се запътва към релсите край Бруклинския мост, за да се качи на влак за Фрешпонд Роуд или Питкин авеню, или може би за улица „Косцюшко“, за да слезе там и се слее с тълпата, хапне кисела краставица, отблъсне ритник в задника, обели картофите, изчисти завивките от въшки и се помоли за прадядо си, умрял от ръката на пиян поляк, защото гледката на развята по вятъра брада била анатема за него. Виждам се и аз, как вървя по Питкин авеню или улица „Косцюшко“ и търся някакъв коптор, или може би колиба, и си мисля какъв късметлия съм, че не съм се родил евреин и така добре говоря английски. (Това Бруклин ли е все още? Къде съм?) Понякога усещам мириса на мидите в залива, или може би е мирисът на водата от канализацията. И където и да отидех в търсене на изгубените и прокълнатите, там винаги имаше пожарни изходи, затрупани със завивки, а от завивките като ранени херувими падаха всякакви въшки, дървеници, кафяви бръмбари, хлебарки и люспестите обелки на вчерашни салами. Понякога се почерпвах със сочна кисела краставица или пушена херинга, увита във вестник. Големите дебели гевреци, колко вкусни бяха! Всички жени бяха с червени ръце и сини пръсти — от студа, от търкане, миене и плакнене. (Но синът, вече гений, имаше дълги, изтънени пръсти с мазоли на върха. Не след дълго той щеше да свири в Карнеги хол.) Никъде в тапицирания свят на неверниците, от който идвах, не се бях натъкнал на гении или поне на почти гений. Беше трудно да намериш дори книжарница. Календари, да — с лопата да ги ринеш, продавани в касапниците и бакалниците. Нито един Холбайн, Карпачо, Хирошиге, Джото, дори Рембранд. Може би Уистлър, но единствено майка му — това кротко създание, цяло в черно и със скръстени в скута ръце, така примирена, във висша степен почтена. Не, нищо сред нас, скучните Християни, дори не намирисваше на изкуство. Но пък имаше месарници, пращящи от свинско, където се продаваха всевъзможни карантии. И, разбира се, линолеум, метли, саксии. Всичко от животинското и растителното царство плюс железария, немски сладкиши с извара, кнаквурст и кисело зеле. На всяка пряка — църква: жална гледка, каквито само лютеранците и презвитерианците могат да извлекат от дълбините на стерилизираната си вяра. А Христос е бил дърводелец! Той е построил църква, но не от греди и камъни.