Хенри Милър
Nexus (16)

Шестнайсета глава

„Защо винаги трябва да излизаме от кожата си, за да описваме злочестините и несъвършенствата на живота ни и да изкопаваме герои от диви, затънтени кътчета на страната ни?“

Така Гогол започва единайсета част на незавършения си роман.

Вече бях доста напреднал с романа — с моя — но все още нямах ясна идея накъде ме води той, нито пък това имаше значение, тъй като Татенцето беше доволен от показаното досега, парите все така идваха, ядяхме и пиехме, сега птичките бяха по-малко, но все още пееха, Денят на благодарността беше минал и заминал и бях малко бях задобрял на шах. Нещо повече, никой не беше открил къде се намираме — никой от досадните ни приятелчета, имам предвид. Така бях свободен да проучвам улиците на воля, с което се и занимавах здравата, защото въздухът беше свеж и хаплив, вятърът свиреше, а мозъкът ми, вечно във вихър, ме подтикваше все по-напред и по-напред, караше ме да се ровя из улиците, спомените, сградите, миризмите (на гниещи зеленчуци), изоставени кейове, отдавна починали дюкянджии, кръчми, превърнати в евтини магазини, гробища, все още ухаещи на праханта на скърбящите.

Дивите, затънтени кътчета на земята бяха навсякъде край мен, само на един хвърлей от границата, отбелязваща края на аристократичния ни квартал. Трябваше само да прекрача линията Grenze, и попадах в познатия ми свят на детството, земята на бедните и на щастливите побъркани, сметището, където всичко разнебитено, безполезно и пълно с микроби бе спасявано от плъховете, отказващи да напуснат кораба.

Докато скитах и зяпах витрини, и надничах в алеи, където никъде нямаше нищо освен печал и разруха, си мислех за негрите, които посещавахме редовно и колко непокварени изглеждаха. Болестта на неевреите не беше унищожила смеха им, дар словото, безгрижието. Налагаше им се да се бият с всички наши болести, и с предразсъдъците ни също, и псе пак те си оставаха непроницаеми.

Собственикът на еротичната колекция много се привърза към мен — трябваше все да съм нащрек да не ме приклещи в някои ъгъл и да ме щипне по задника. Не бях и мечтал, че един ден той ще граби и моите книги и ще попълва с тях поразителната си колекция. Той беше чудесен пианист, редно е да добавя. Притежаваше онази техника на сухия педал, която толкова много обичах у Каунт Бейси и Фатс Уолър. Всички тези мили душици свиреха на по някой инструмент. А ако нямаше инструменти, свиреха с пръсти и длани — по маси, варели и каквото им попадне под ръка.

Все още не бях въвел в романа „изкопани герои“. Все още се боях. Бях повече влюбен в думите, отколкото в психопатните девагинации. Можех да прекарвам часове наред с Уолтър Пейтър или дори с Хенри Джеймс с надеждата да свия някоя красиво завъртяна фраза. Или пък си седях и съзерцавах японски щампи, например „Непостоянният тип“ на Утамаро, в усилие да изградя мост между смътната, мечтателна фуга на образа и живия, цветен дървеняк. Дори изкачвах стълби като луд, за да откъсна зряла смокиня от някоя екзотична висяща градина от миналото. Илюстрираните страници на списание като „Нешънъл джиографик“ ме омагьосваха с часове. Как се работи със загадъчна препратка към някой затънтен район в Мала Азия, някакво неизвестно място, например, където някакъв чудовищен хититски^[1] монарх е оставил колосални статуи за възпоминание на въшливото си раздуто его? Или пък можех да изкопая някоя стара историческа книга — например от Момсен — за да изкарам блестяща аналогия между небостъргачните каньони на Уолстрийт и пренаселените римски квартали от императорско време. Или пък можех да се заинтересувам от канали, големите канали на Париж, или на някой друг метрополис, където ми хрумваше, че Юго или някой друг френски писател беше използвал тази тема и се захващах с живота на този писател просто за да разбера кое го е подтиквало да се интересува толкова много от канали.

Междувременно, както казвам, „дивите и затънтени кътчета на страната ни“ ми бяха съвсем под ръка. Трябваше ми само да спра да купя връзка репички, за да изкопая някой шантав образ. Ако някое италианско погребално бюро ми изглеждаше интригуващо, влизах и питах за цената на ковчезите. Всичко отвъд Grenze ме вълнуваше. Открих някои от най-желаните ми космомикробни мерзавци в тази земя на разрухата. Патрик Гарстин, египтологът, беше един от тях. (Беше заприличал повече на златотърсач, отколкото на египтолог.) Донато също живееше тук. Донато, сицилианецът, който нападнал своя старец с брадва, за късмет му отсякъл само едната ръка. Какви стремежи имаше този напъпил отцеубиец! На седемнайсет мечтаел да си намери работа във Ватикана. Както казваше, за да се запознае по-добре със Свети Франциск!

Докато обикалях от един алкален пласт на друг, си обнових знанията по география, етнология, фолклор и артилерийско дело. Архитектурата изобилстваше с атавистични аномалии. Тук имаше постройки, които изглеждаха като трансплантирани от бреговете на Каспийско море, измъкнати от приказките на Андерсен, магадини от хладните лабиринти на Фес, колела от каруци и двуколки без тегличи, изобилие от клетки за птици — винаги празни, нощни гърнета — често от майолика, украсени с теменужки или слънчогледи, корсети, патерици и дръжки и спици на чадъри… безкрайни вехтории, всичките с етикет „Произведено в Агия Триада“. А какви джуджета! Единият, който се преструваше, че говори само български — всъщност беше молдовец, — живееше в кучешка колиба зад бараката си. Ядеше заедно с кучето — от една и съща тенекиена чиния. Когато се усмихваше, показваха се само два зъба — огромни, като кучешки. Можеше и да лае, или да души и ръмжи като кутре.

Нищо от това не посмях да сложа в романа. Не, романа пазех като будоар. Нямаше Dreck^[2]. Не всички герои бяха почтени или безукорни. О, не! Някои, които бях сложил за цвят, си бяха прости шмуци. Героят, който е също и разказвач и с когото имам бледа прилика, имаше духа на трапецовиден интелектуалец. Неговата функция беше да кара въртележката да се върти. От време на време се почерпваше с едно безплатно возене.

Елементите на странното и чуждоземното безкрайно интригуваха Татенцето. Беше се чудил открито как така на една млада жена — авторката, с други думи, идват й такива мисли, такива образи. На Мона така и не й хрумнало да каже: „От друго въплъщение.“ Честно, и сам нямаше да зная какво да кажа. Някои от най-шантавите образи бяха откраднати от алманаси, други — родени от мокри сънища. Но Татенцето май най-много му харесваше, когато сегиз-тогиз въвеждах някое куче или котка. (Разбира се, той не знаеше, че изпитвам смъртен страх от кучета и че мразя котки.) Но аз можех да накарам кучето да проговори. И то да говори на кучешки, нямаше грешка. Истинската причина да вмъквам тези низши твари в книгата беше да покажа презрение към определени герои, които ми се бяха изплъзнали от ръцете. Подходящото вдъхновено куче може да направи и кралица на магаре. Освен това, ако исках да се подиграя с някоя съвременна идея, която за мен беше анатема, трябваше само да се направя на пес, да вдигна крак и да я препикая.

Въпреки всичките глупости и щуротии, успях да създам някаква антична глазура. Целта ми беше да придам такова лустро, такава патина, че всяка страница да блещука като звезден прах. Такъв беше занаятът на авторството, както го разбирах тогава. Да правя кални локви, ако трябва, но да се погрижа те да отразяват галактическия блясък. Когато давах глас на някой идиот, смесвах безсмисленото дърдорене с раздути алюзии към такива предмети като палеонтология, алгебра, хиперборейство. Линията към един от лудите Цезари винаги присъстваше. Или проклятие от устните на скрофулозно джудже. Или само лукава забележка в стил Хамсун, например: „На разходка ли отивате, фрьокен? Игликите умират от жажда.“ Лукава, казвам, защото алюзията, макар и пресилена, е за навика на фрьокен да си разтваря краката, когато си мисли, че никой не я вижда, и да пуска вода.

Разходките, които правех за да си почина или да получа ново вдъхновение — често само за да си проветря тестисите — оказваха обезпокоителен ефект върху хода на работата. Завръщах зад някой ъгъл под ъгъл шейсет и три градуса и не щеш ли, някой разговор (с локомотивен инженер или безработен зидар), приключил само преди няколко минути, разцъфваше в толкова продължителен и екстравагантен диалог, че като се върнех на бюрото, ми беше невъзможно да хвана отново нишката на разказа. Защото за всяка хрумнала ми мисъл зидарят имаше някаква забележка. Независимо как отговарях, разговорът продължаваше. Сякаш тези непознати веселяци бяха си наумили да ме изкарат от релси.

Понякога същите тия подли номера започваха със статуи, особено с очуканите и разрушените. Както си се мотаех из някой заден двор и зяпах разсеяно някоя мраморна глава без едно ухо и хоп! — тя започваше да ми говори… да говори с езика на проконсул. Обземаше ме някакъв налудничав подтик да погаля нащърбените черти и щом докосването на ръката ми я съживяваше, главата ми се усмихваше. С благодарна усмивка — няма нужда да уточняваме. После се случваха даже още по-странни неща. Да речем, час по-късно, докато минавах покрай витрината на празен магазин, кой да ме поздрави от мрачните дълбини? Същият проконсул! Обзет от ужас, аз залепях нос във витрината и се втренчвах вътре. И ето ти го там — с едно липсващо ухо, с отхапан нос. А устните му мърдат! „Кръвоизлив в ретината — измърморвах и продължавах нататък. — Господ да ме пази да не ми се яви в съня ми!“

И така, не е странно, че развих някакъв поглед на живописец. Често си поставях за задача да се върна на дадено място, за да разгледам „пейзажа“, който бях отминал твърде забързано предния ден или преди три дни. Пейзажът, както аз го наричам, можеше да представлява непохватно наредени предмети, които никой, който е с всичкия си, не би и погледнал втори път. Например, няколко карти за игра с лицевата страна нагоре на тротоара, а до тях — пистолет играчка или главата на липсваща кокошка. Или пък разтворен парцалив чадър, стърчащ от дърварски ботуш, а до ботуша — опърпано копие на „Златното магаре“, пронизано от ръждив нож. Чудейки се какво ли ме очарова толкова в тези случайни подредби, изведнъж ме осеняваше, че бях забелязвал подобни конфигурации в света на художниците. И тогава по цяла нощ се мъчех да се сетя коя е картината, кой е художникът и къде за първи път съм се натъкнал на нея. Необикновено — когато някой започне да преследва такива химери, да открие какви невероятни баналности, каква чиста лудост изобилства в най-великите шедьоври на изкуството.

Но най-характерната черта, свързана с тези излети, скитания, набези и проучвания, беше царството на жеста, панорамно в спомените. Човешките жестове. Всички — заети от света на животните и насекомите. Дори и жестовете на „изтънчените“ индивиди, или псевдоизтънчени, като например собствениците на погребални бюра, лакеите, божиите служители, икономите. Начинът, по който определен нищо и никакъв човек, когато го изненадат, отмята назад глава и цвили, се забиваше в ума ми дълго след като вече бях забравил думите и делата му. Открих, че има романисти, чиито специалитет е експлоатирането на подобни характерни черти, които не се колебаеха да прибегнат до малки трикове като конско цвилене, когато искат да напомнят на читателя за герой, споменат преди шейсет страници. Критиците ги наричаха занаятчии. И наистина бяха вещи в занаята.

Да, по моя си препъващ се и тромав начин аз стигах до най-различни открития. Едно от тях беше, че човек не може да скрие самоличността си под прикритието на трето лице, нито пък да утвърди самоличността си чрез използването на първо лице единствено число. Другото беше да не мисля пред белия лист. Се n’est pa moi, le roi, c’est I’autonome. Не аз, а Отецът в мен, с други думи.

Доста дисциплина изисква да накараш думите да текат, без да им правиш вятър с перо или да ги бъркаш със сребърна лъжичка. Да се научиш да чакаш, търпеливо да чакаш, като хищна птица, макар мухите да хапят като побеснели, а птичките да чуруликат налудничаво. Преди Авраам беше… Да, преди олимпиеца Гьоте, преди великия Шекспир, преди божествения Данте или безсмъртния Омир бе Гласът, и Гласът е бил във всеки човек. На човека никога не са му липсвали думи. Трудното е дошло едва когато човекът е принудил думите да правят формулират идеи. Не мърдайте и очаквайте идването на господаря! Изтрийте всяка мисъл, наблюдавайте спокойното движение на небесата! Всичко е течение и движение, светлина и сянка. Какво е по-неподвижно от огледалото, замръзналата безжизненост на стъклото — и все пак каква треска, каква ярост може да роди повърхността му!

„Бих желал най-любезно да наредите на служителите на Парковия отдел да подкастрят, окастрят и подрежат всички мъртви дървета, клонки, вейки, пънове, стърчащи клони, издънки, гадости, мръсни и обрасли части, ниски, твърде ниски и надвиснали клони и вейки от здравите дървета, да ги подкастрят изключително ниско до кората и да напръскат внимателно и идеално здравите дървета от основата до самия връх и навсякъде помежду им на всяка улица, авеню, площад, двор, алея, булевард и така нататък… и по този начин да дадат повече светлина, повече естествена светлина, повече въздух и повече красота на всички околни райони.“

Такова съобщение бих искал да изпращам на интервали на бога на литературното царство, за да мога да се избавя от объркването, да се спася от хаоса, да се освободя от маниакалното възхищение към живи и мъртви автори, чиито думи, фрази, образи барикадираха пътя ми.

А какво пречеше на уникалните ми мисли да се отприщят и да наводнят страницата? Вече от много години аз се разтакавах насам-натам като плъх, вземах това и онова от любимите майстори, скривах съкровищата си и после забравях къде съм ги скрил, и винаги търсех още, още, още. В някаква дълбока и забравена яма бяха заровени всички мисли и преживявания, които бих могъл да нарека свои и които със сигурност бяха уникални, но ми липсваше куражът да ги възкреся. Дали някой не ме бе омагьосал да се мъча с артритни чуканчета вместо два храбри юмрука? Дали някой не се бе навел над мен докато спя и не бе прошепнал: „Никога, никога няма да го постигнеш!“ (Със сигурност не и Станли, защото той презира шепненето. Не можеше ли той да съска като змия?) Кой тогава? Или да не би да беше това, че аз все още съм в стадия на пашкула — гъсеница, все още недостатъчно опиянена от великолепието и величието на живота?

Как човек разбира, че един ден ще му поникнат крила, че като колибри ще трепти във въздуха и ще блести с ослепително дъгоцветно сияние? Не разбира. Човек се надява и се моли, и блъска глава в стената. Но „то“ знае. То може да протака. То знае, че всички грешки, всички отклонения, всички провали и фрустрации се пишат в сметката. За да се роди орел, човек трябва да свиква с височините. За да се роди писател, трябва да се научи да харесва лишенията, страданията, униженията. И преди всичко трябва да се научи да живее самотно. Също като ленивеца писателят се вкопчва на клона си, а долу животът бушува — неспирно, постоянно, буйно. Когато е готов — пльос!, — той пада в потока и се бори за живота си. Не е ли така? Или има някаква прекрасна и усмихната страна, където от ранна възраст напълващият писател е отделян, учен на изкуството му, ръководен от обичливи майстори и вместо да пльосне сред потока, той се плъзга като змиорка през кишата, калта и мочурищата?

Разполагах с безкрайно време за подобни приумици през деня — като тополи, те изникваха край мен, докато аз се трудех мисловно, обикалях улиците в търсене на вдъхновение, или пък полагах глава на възглавницата, за да се удавя в сън. Какъв чудесен живот е литературният живот! — си казвах понякога. Говоря за онова преходно царство, гъмжащо от преплитащи се и увиващи се клони, вейки, листа, стърчащи клони, издънки и какво ли не. Кротката дейност, свързвана с „работата“ ми не само не успяваше да изтощи енергията ми, но дори я стимулираше. Вечно жужах, жужах. Ако понякога се оплаквах от изтощение, то беше, защото не можех да пиша, не защото съм писал прекалено много. Дали несъзнателно не се страхувах, че ако успея да се задействам, ще заговоря със собствен глас? Дали не се страхувах, че откриех ли веднъж закопаното съкровище, което бях скрил, никога вече нямаше да позная покой, край на тежкия труд?

Самата мисъл за сътворението — как абсолютно невъзможно е да се приближиш до него! Или за неговата противоположност, хаоса. Невъзможно е дори да постулираш такова нещо като несътвореното. Колкото по-дълбоко се вглеждаме, толкова повече откриваме ред в безредието, повече закон в беззаконието, повече светлина в мрака. Небитието — липсата на нещата е немислимо; то е призракът на мисълта. Всичко жужи, пробива, расте, вехне, променя се — така е от зората на вечността. И всичко това — по неразгадаем подтик, сили, които, когато ги разпознаем, наричаме закони. Хаос! Нищо не знаем за хаоса. Тишина! Само мъртвите я познават. Небитие! Колкото и силно да духате, нещо винаги остава.

Кога и къде спира сътворението? И какво може да сътвори едни прост писател, каквото вече не е сътворено? Нищо. Писателят преподрежда сивото вещество в тиквата си. Създава начало и край — точно обратното на сътворението! — а между тях, където той се размотава или се размотава още реквизит, се ражда имитацията на реалността: книгата. Някои книги са променили лицето на света. Преподреждане, нищо повече. Проблемите на живота остават. Лицето може да се опъне, но възрастта е неизличима. Книгите нямат последици. Авторите нямат последици. Последицата е дадена в първопричината. Къде беше ти, когато създадох света? Отговори и ще разрешиш загадката на сътворението!

Ние пишем, но знаем, че сме белязани още преди началото. Всеки ден молим за нови мъчения. Колкото повече ни сърби и смъди, толкова по-добре се чувстваме. А когато и нашите читатели започне да ги сърби и смъди, се чувстваме на върха. Нека никой не умре от изтощение! Въздухът винаги трябва да гъмжи от стрелите на мисълта, изпратени от homines des lettres^[3] Букви, напомням ви. Колко добре казано! Букви, свързани с невидими жички, заредени с непредвидими магнитни потоци. Целият този труд стоварен върху мозък, измислен да работи като заклинание, да работи без да се труди. Дали срещу вас идва личност или съзнание? Съзнание, разделено в книги, страници, изречения, натъпкано със запетаи, точки, точки и запетаи, тирета и звездички. Един автор получава за усилията си награда или място в Академията, друг — изглозгана от червеи кост. Имената на някои се дават на улици и булеварди, на други — на бесилки и приюти за бедни. И когато всички тези „творения“ най-сетне са прочетени и смлени, хората ще продължат да се тормозят един друг. Никой автор, дори и най-великият, не е успял да заобиколи този твърд, студен факт.

И все пак това е велик живот. Говоря за литературния живот. Кой иска да промени света? (Нека гние, нека умре, нека изчезне!) Теразини упражнява трелите си, Карузо кара полилеите да дрънчат, Корто танцува валс като сляпа мишка, великият Владимир вкарва в ужас клавишите — дали са мислели за сътворение, или за спасение? Може би не са мислили дори и за запек… Пътят дими под копитата на конете ви, мостовете тътнат, небесата се срутват. Какъв е смисълът на всичко това? Въздухът, разкъсан на парцали, свисти покрай вас. Всичко лети — звънчета, копчета на яки, мустаци, нарове, ръчни гранати. Дръпваме се встрани, за да ви направим път, огнени жребци. И за вас, скъпи Яша Хайфец, скъпи Джоузеф Стигети, скъпи Йехуда Менухин. Дръпваме се скромно встрани — чувате ли? Отговор няма. Само звукът на звънчетата по сбруите.

Нощите, когато всичко се обръща с краката нагоре! Когато всички изкопани герои се измъкват от скривалищата си и започват да играят на покрива на мозъка ми — карат се, пищят, пеят, трополят с каруци, и цвилят — какви коне! — знам, че това е единственият живот, животът на писателя, и че светът може да си стои, да става все по-лош, да се разболее и умре, всичко наведнъж, защото вече не принадлежа към света, свят, който се разболява и умира, който се намушква отново и отново, който се тресе като ампутирана срамна въшка… Аз си имам собствен свят, свят — грабен^[4], натъпкан в безпорядък с Веспасиани, Мирота и Хайдегери, бидета, самотен Йехова, певци, които пеят като кларинети, диви, плуващи в собствените си тлъстини, свирачи на рог и тройки, носещи се като вятъра…

Тук Наполеон няма място, нито Гьоте, нито дори онези нежни души, имащи власт над птиците като Свети Франциск, Милош Литовеца и Витгенщайн. Дори и легнал по гръб и притиснат от джуджета и гремлини, силата ми е грамадна и непоклатима. Раболепните ми слуги ми се подчиняват — те пукат като пуканки в тигана, завихрят се в редица, за да оформят изречения, абзаци, страници. А някъде далеч, в някой предстоящ райски ден, други, подключени към музиката на словата ще откликнат на посланието и ще щурмуват самите небеса, за да разпръснат безкраен делириум. Кой знае защо трябва да съществуват тези неща, защо кантати и оратории? Знаем само, че тяхната магия е закон, и че като ги наблюдаваме, вслушваме се в тях, благоговеем пред тях, събираме радост с радост, злочестина със злочестина, смърт със смърт.

Нищо не е толкова творческо като самото сътворение. Авел роди Богул и Богул роди Могул, и Могул роди Зобел. Катетър, дърдорко, съсипник. Една буква, добавена към друга, образува дума. Една дума, добавена към друга, образува фраза. Фраза върху фраза, изречение върху изречение, абзац върху абзац, глава подир глава, книга подир книга, епос подир епос: Вавилонска кула, издигнала се почти, но не съвсем, до устните на Великия Аз Съм. „Смирение, това е думата!“ Или както обяснява моят мил, обичен Господар: „Трябва да помним близката си връзка със същества като насекомите, птеродактилите, гущерите, слепоците, къртиците, скунксовете и онези мънички летящи катерички, наречени полатучи. Но нека не забравяме и че докато сътворението ни влачи за косата, всеки атом, всяка молекула, всеки отделен елемент на вселената е в един отбор с нас, насъсква ни и ни одялва, само за да ни напомни, че никога не трябва да мислим за пръстта като пръст и за Господ като за Господ, а винаги за всичко в съчетание, карат ни да препускаме като комети подир собствените си опашки, с което предаваме лъжата на движението, материята, енергията и всички останали концептуални глупотевини, залепнали на задния отвор на сътворението като кървящи хемороиди.“ (Сламената ми шапка се смесва със сламените шапки на сеячите на ориз.)

Ненужно е в това лъчезарно царство да пируваме с човешки тор или да се съвокупляваме с мъртвите по маниера на някои дисциплинирани души, нито пък е нужно да се въздържаме от храна, алкохол, секс и наркотици, по примера на отшелниците. Нито пък някой е задължен да упражнява час след час мажорни и минорни гами, арпежи, пицикати и каденци като потомството на Лист, Черни и други пиротехнически виртуози. Нито пък робът трябва да кара думите да избухват като фойерверки съобразно с балистичните предписания на подпийнали семантици. Достатъчно е, че и повече, да се протягаме, прозяваме, хриптим, пърдим и цвилим. Правилата са за варварите, техниката — за троглодитите. Да се махат минезингерите, даже и тези на Кападокия!

Така, докато прилежно и робски имитираха нравите на майсторите — средствата и техниката, с други думи — инстинктите ми се надигаха на бунт. Ако копнеех за вълшебни сили, то не беше за да издигам нови градежи, не да надграждам Вавилонската кула, а за да унищожавам, да подкопавам. Романът, който бях длъжен да напиша. Point d’honneur^[5]. Но след това…? След това — отмъщение! Да съсипя, да опустоша земята: да превърна културата в отворена клоака, за да остане вонята й навеки в ноздрите на паметта. Всичките ми идоли — а аз притежавах същински пантеон — бих принесъл в жертва. Дадените ми от тях способности за изразяване бих използвал за ругатни и богохулства. Не са ли обещали древните пророци унищожение? Поколебали ли са се някога да осквернят речта си, за да събудят мъртвите? Ако за другари винаги съм имал единствено пройдохи и непрокопсаници, нямаше ли смисъл в това? Не бяха ли и моите идоли пройдохи и непрокопсаници в дълбок смисъл? Не плаваха ли те по вълните на културата, не бяха ли подхвърляни насам-натам също като неграмотните клетници от делничния свят? Не бяха ли и техните демони също толкова безсърдечни и безжалостни като всеки надзирател на роби? Не се ли нареждаше всичко — великото, благородното, съвършеното, както и низкото, долното, подлото — така, че с всеки ден да прави живота все по-негоден за живеене? Каква полза от поемите за смъртта, от максимите и съветите на мъдреците, от законниците и плочите на законотворците, каква полза от водачите, мислителите, хората на изкуството, ако самите елементи, съставящи тъканта на живота, бяха негодни да бъдат преобразени?

Само на ненамерилия още пътя си е позволено да задава всички погрешни въпроси, да измине всички погрешни пътища, да се надява и моли за унищожението на всички съществуващи видове и форми. Озадачен и объркан, дърпан ту насам, ту натам, окалян и упоен, гладен и проклинащ, подиграващ се и надсмиващ се, чудно ли е, че посред някоя мисъл, съвършен мисловен бисер, понякога се улавях, че съм се втренчил право напред, с празен ум, като шимпанзе, докато се качва на друго шимпанзе. Тъкмо по този начин Авел е родил Богул, а Богул — Могул. Аз бях последен в редицата, куче, Зобел с кокал между зъбите, който не можех нито да сдъвча, нито да разтроша, който хапех и ръфах, и го плюех ли плюех. Скоро щях да пикая върху него и да го закопая. А името на кокала бе Вавилон.

Величествен живот е литературният. Никога не бих имал по-добър. Какви средства! Каква техника! Как би могъл някой, освен ако не ме прегърнеше като сянка, да познава безчислените пустини, които преброждах, докато търсех руда? Или разнообразните птици, които пееха за мен, докато копаех ями и шахти? Или бръщолевещите, кискащи се гноми и елфи, които ми прислужваха, докато се трудех, които предано ме гъделичкаха по топките, репетираха репликите ми или ми разкриваха потайностите, скрити в камъчетата, клонките, бълхите, въшките и цветния прашец? Които вероятно знаеха тайните, разкрити от моите идоли, вечно изпращащи ми нощни послания, или тайнствените съобщавани ми шифри, откъдето се научих да чета в междуредията, да поправям фалшивите биографични данни и да омаловажавам гностичните коментари? Никога не е имало по-твърда terra firma^[6] под нозете ми оттогава, когато се вкопчвах в този изменчив, плаващ свят, създаден от вандалите на културата, на когото най-накрая се научих да обръщам задник.

И кой, питам, освен един „господар на действителността“ би си представил, че първата стъпка към този свят на сътворението трябва да е придружена от мощна, смрадлива пръдня, сякаш за първи път изпитва значимостта на артилерийския огън? Винаги настъпвай! Генералите на литературата спят дълбоко в топлите си легла. Ние, косматите, се бием. От окопа, който трябва да бъде превзет, няма връщане. Марш зад нас, лауреати на Сатаната! Щом ще се бием със сатъри, нека ги използваме до дупка. Хванете тия мазни патки! Avanti, avanti!^[7]

Битката е безкрайна. Тя няма начало, няма да познае и край. Ние, които дърдорим с пяна на уста, се бием в нея, откакто е започнала вечността. Спестете ни по-нататъшните инструкции! Трябва ли да засаждаме зелени поляни, докато напредваме от окоп на окоп? Дали освен касапи сме и пейзажисти? Трябва ли да се хвърляме в победния щурм, парфюмирани като курви? За кого прочистваме терена?

Какъв късмет, че имах само един читател! Такъв снизходителен при това. Всеки път, когато сядах да напиша някоя страница за него, си нагласях полата, натъкмявах си прическата и си напудрях носа. Само да можеше да ме види, докато работех, милото Татенце! Само да знаеше какви усилия полагах, за да придам на романа му необходимата литературна форма. Какъв Мариус имаше той в мое лице! Какъв епикуреец!

Някъде Пол Валери беше казал: „Онова, което е ценно единствено за нас (имайки предвид поетите на литературата), няма стойност. Такъв е законът на литературата“. Тъй ли е туй сега? Тц, тц! Наистина, нашият Валери е разисквал изкуството на поезията, разисквал е задачата и целта на поета, неговият raison d’etre^[8]. Аз самият никога не съм разбирал поезията като поезия. За мен целта на поета е навсякъде, във всичко. Да дестилира мисълта, докато тя увисне в аламбика на стихотворение без нито едно петънце, нито сянка, нито мимолетен полъх от „нечистотиите“, от чиято отвара е получено — за мен това е безсмислен, безполезен труд, макар да е клетвената и тържествена служба на онези акушерки, трудещи се в името на Красотата, Формата, Разума и така нататък.

Говоря за поета, защото тогава, в блаженото си ембрионално състояние, бях по-близо до поет от всякога. Никога не съм мислел като Дидро, че „моите идеи са моите курви“. Защо да искам курви? Не, моите идеи бяха градина на насладите. Разсеян градинар бях аз и макар нежен и наблюдателен, не придавах особено значение на присъствието на бурени, тръни, коприва — копнеех единствено да идвам често в това затънтено място, в това царство, населено с храсти, цветове, цветя, пчели, птички, всевъзможни буболечки. Никога не обикалях градината като сводник, дори не и в развратно настроение. Нито пък я обработвах като ботаник, ентомолог или градинар. Не изучавах нищо, дори и собствената си почуда. Нито пък кръстих нещичко поне. Видът на цветето беше достатъчен или благоуханието му. Как е възникнало цветето? Как е възникнало всичко! Ако задавах въпроси, то питах: „Там ли си, малко приятелче? Капките роса все още ли висят от венчелистчетата ти?“

Какво по-мило отношение — по-добри маниери! — от това, да се отнасяш към мислите, идеите, проблясъците на вдъхновение като към цветя на насладата? Какви подобри работни навици от това да ги поздравяваш всеки ден с усмивка или да вървиш между тях и да размишляваш за мимолетното им великолепие? Вярно, от време на време дръзвах да откъсна някое за бутониерата си. Но да го експлоатирам, да го пращам на работа като курва или борсов агент — немислимо. На мен ми стигаше да ме вдъхновяват, не да ме вдъхновяват постоянно. Не бях нито поет, нито роб. Просто не бях в крак. Heimatslos.^[9]

Единственият ми читател… По-късно щях да го разменя за идеалния читател, този съкровен пакостник, този обичен калпазанин, на когото мога да говоря, сякаш нищо няма никаква стойност, освен за него и мен. Защо да добавям „и мен“? Може ли той, този идеален читател, да бъде друг, освен моето alter ego? Защо да създаваме свой собствен свят, ако трябва да бъде разбираем за всеки Том, Дик и Хари? Нямат ли другите този свят на ежедневието, който твърдят, че презират, ала се вкопчват в него като давещи се плъхове? Не е ли странно как те, които отказват, или твърде ги мързи да създадат собствен свят, настояват да нахълтат в нашия? Кой ли тъпче цветните лехи нощем? Кой ли оставя фасове във ваничката на птиците? Кой опикава руменеещите виолетки и попарва цвета им? Знаем как вие опустошавате страниците на литературата в търсене на онова, което ви угажда. Ние откриваме следите на вашия непохватен дух навсякъде. Вие сте тези, които убивате гениите, вие осакатявате великаните. Вие, вие, независимо дали чрез любов и обожание или завист, злоба и омраза. Онзи, който пише за вас, пише собствената си смъртна присъда.

Милко врабченце,

махни се, махни се от пътя,

господин Кон пристига.

Това го е написал Иса-сан. Назовете ми стойността му!