Хенри Милър
Nexus (3)

Трета глава

Когато едно положение толкова се влоши, че сякаш няма разрешение, остават само убийството или самоубийството. Или и двете. А ако не успееш, ставаш за посмешище.

Невероятно е как може да се задейства човек, когато няма с какво да се бори освен със собственото си отчаяние. Събитията се трупат самоволно. Всичко се превръща в драма… в мелодрама.

Започнах да губя почва под краката си, осъзнавайки бавно, че никакъв признак на гняв, никакви заплахи, никаква проява на скръб, нежност или угризения — нищо от онова, което казвам или правя, нямаше ни най-малко значение за нея. Така нареченият „мъж“ без съмнение би преглътнал гордостта или скръбта си и би се оттеглил от представлението. Но не и този малък Велзевул!

Вече не бях мъж; бях същество, завърнало се към дивото състояние. Вечна паника — това беше обичайното ми състояние. Колкото повече не ме искаха, толкова повече се прилепвах. Колкото повече ме раняваха и унижаваха, толкова повече жадувах за наказание. Постоянно се молех да се случи чудо и не правех нищичко, за да го предизвикам. Нещо повече, бях безсилен да обвинявам нея или пък Стася, или когото и да било, дори себе си, макар често да се преструвах, че обвинявам. Нито пък можех въпреки естествената си склонност да се накарам да повярвам, че просто „се е случило“. Достатъчно мисъл ми беше останала, за да разбирам, че състояние, подобно на това, в което бяхме, не се случва „просто така“. Не, трябваше да призная пред себе си, че то се подготвяше от доста отдавна. Нещо повече, проследявах пътя назад толкова често, че вече го знаех стъпка по стъпка. Но когато човек е разстроен до пълно отчаяние, за какво му е да знае къде или кога е направена първата, фаталната погрешна стъпка?! Онова, което има значение — а какво значение има, о, Господи!, — е единствено сега.

Как да се изтръгнеш от порока?

Отново и отново блъсках глава в стената в опит да намеря отговор на този въпрос. Ако го бях намерил, можех да си извадя мозъка и да го пусна през центрофугата. Нямаше значение какво правя, какво мисля, какво опитвам — не можех да се измъкна от усмирителната риза.

Любовта ли ме държеше окован?

Как да отговоря на това? Чувствата ми бяха толкова объркани, толкова калейдоскопични. Все едно да питаш умиращ дали е гладен.

Може би въпросът би могъл да се постави другояче. Например: „Може ли някога човек да си върне загубеното?“

Разсъдливият човек, човекът на здравия разум, ще каже „не“. Глупакът обаче казва „да“.

Няма загубено, което да не може да се върне.

Кой го казва? Богът вътре в нас. Адам, оцелял след огън и потоп. И всички ангели.

Замислете се за миг, присмехулници! Ако изкуплението бе невъзможно, нямаше ли самата любов да изчезне? Дори и любовта към самия себе си?

Може би този рай, който така отчаяно се мъчех да си върна, нямаше да е същият… Попаднеш ли веднъж извън омагьосания кръг, силата на времето въздейства с безпощадна бързина.

Какъв беше този рай, който бях изгубил? От какво беше сътворен? Дали не беше просто способността от време на време да призовеш миг на щастие? Вярата ли бе онова, с което тя ме вдъхновяваше? (Вярата в мен, искам да кажа.) Или пък беше, защото бяхме свързани като сиамски близнаци?

Колко просто и ясно изглежда всичко сега! Няколко думи разказват цялата история: загубих способността си да обичам. Тъмен облак ме обгърна. Страхът да не я загубя ме заслепи. По-лесно бих приел смъртта й.

Стъписан и объркан, бродех из създадения от мен мрак като преследван от демон. В объркването си понякога кляках на четири крака и с голи ръце душах, осакатявах, мачках всичко, посмяло да застраши леговището ни. Понякога сграбчвах трескаво куклата, понякога — просто мъртъв плъх. Един път не беше нищо повече от парче вмирисано сирене. Убивах денонощно. Колкото повече убивах, толкова повече се множаха враговете и нападателите.

Колко огромен е светът на фантомите! Колко неизчерпаем!

Защо не се убих? Опитах, но се оказа фиаско. Открих, че по-резултатно е да свия живота до вакуум.

Да живееш в разума, единствено в разума… това е най-сигурният начин да превърнеш живота във вакуум. Да станеш жертва на машина, която не престава да се върти, да мачка и да смила.

Машината на разума.

„Обич и омраза; приемане и отхвърляне; прегръщане и отритване; копнеж и презрение: това е болестта на разума.“

Сам Соломон не би го изказал по-точно.

„Ако се откажеш и от победата, и от поражението — пише в Дхамапада, — нощем ще спиш без страх.“

Ако!

Страхливецът — а аз бях такъв — предпочита безгрижния вихър на разума. Той, както и лукавият господар, на когото служи, знае, че стига машината да спре за миг, той ще избухне като мъртва звезда. Не смърт… анихилация!

Описвайки странстващия рицар, Сервантес казва: „Странстващият рицар претърсва всички кътчета на света, влиза в най-сложните лабиринти, на всяка крачка постига невъзможното, понася палещите лъчи на слънцето в необитаеми пустини, суровия вятър и мраз на зимата; ни лъвове могат да го уплашат, ни демони да му вдъхнат страх, ни дракони, защото да търси битки и да побеждава — в това е целият смисъл на живота му и истинският му дълг.“

Странно колко общо имат глупакът и страхливецът със странстващия рицар. Глупакът вярва въпреки всичко; той вярва пред лицето на невъзможното. Страхливецът презира всяка опасност, поема всеки риск, не се страхува от нищо, абсолютно от нищо освен от загубата на онова, което той безсилно се бори да си върне.

Велико изкушение е да кажем, че любовта никога не е направила страхливец от никого. Може би истинската любов не е. Но кой ли сред нас е познал истинската любов? Кой ли носи толкова обич, доверие и вяра, че по-скоро би се продал на дявола, за да не вижда как измъчват, убиват или опозоряват любимия му? Кой е толкова уверен и силен, че би слязъл от трона заради любовта си? Вярно, има велики личности, приели съдбата си, които са се отдръпнали в мълчание и самота и са изгризали сърцата си. Дали да им се възхищаваме или да ги жалим? Дори и най-великият сред мъчениците на любовта никога не е могъл да се разходи тържествуващо и да изкрещи: „Всичко със света е наред!“

„В чистата любов (която без съмнение изобщо не съществува освен във въображението ни) — казва един човек, от когото се възхищавам — онзи, който дава, не съзнава, че дава, нито какво дава, нито на кого го дава, а още по-малко дали получаващият го оценява или не.“

С цялото си сърце потвърждавам: D’accord!^[1] Но никога не съм срещал създание, способно да изрази такава любов. Може би само онези, които вече нямат нужда от любов, биха се стремили към подобна роля.

Да бъдеш свободен от оковите на любовта, да изгориш като свещ, да се стопиш в любовта, да се претопиш с любовта — какво блаженство! Това дали е възможно за твари като нас — слаби, високомерни, суетни, ревниви, завистливи, мнителни, неотстъпчиви, безпощадни?

Очевидно не. За нас — безскрупулна надпревара — във вакуума на разума. За нас — гибел, безкрайна гибел. С вярата, че имаме нужда от обич, ние преставаме да даваме обич, преставаме да бъдем обичани.

Но дори и ние, макар окаяни и слаби, понякога изживяваме частица от тази истинска, безкористна любов. Кой от нас не си е казвал в сляпо обожание на някой недостижим: „И какво като никога няма да е моя?! Има значение единствено, че съществува, че мога да я обожавам и боготворя вечно!“ И макар това да е несъстоятелна, твърде възвеличаваща мисъл, обичащият, който разсъждава така, е стъпил на твърда почва. Той е познал миг на чиста любов. Никоя друга любов, без значение колко спокойна, колко трайна е, не може да се сравнява с нея.

Макар тази любов да е така мимолетна, можем ли да твърдим, че има загуба? Единствената възможна загуба — и колко добре знае това истински влюбеният! — е липсата на онази безсмъртна обич, вдъхновена от другия. Колко сив, мрачен, съдбовен е денят, когато влюбеният изведнъж осъзнава, че вече не е обсебен, че е излекуван, така да се каже, от великата си любов! Когато я нарича дори несъзнателно „лудост“. Чувството на облекчение, породено от подобно пробуждане, може да накара човек съвсем искрено да вярва, че е възвърнал свободата си. Но на каква цена! Що за бедняшка свобода! Не е ли злочесто отново да гледаш света с ежедневен поглед, с ежедневна мъдрост? Не е ли покрусително да се окажеш сред същества познати и обикновени? Не е ли страшно да мислиш, че трябва да продължиш, както казват, но с камъни в корема и пясък в устата? Да откриеш пепел, пепел и само пепел там, където някога е имало сияйни слънца, чудеса, великолепие, чудеса на чудесата, великолепие отвъд великолепието, всички — създадени свободно, сякаш бликащи от вълшебен извор?

Ако изобщо има нещо, заслужаващо името чудо, не е ли това любовта? Каква друга сила, каква друга тайнствена енергия може да внесе в живота такъв безспорен разкош?

Библията е пълна с чудеса, приети и от мислещите, и от немислещите индивиди. Но чудото, което на всекиго е позволено да преживее в някой момент от живота си, чудото, което не изисква никаква намеса, никакъв посредник, никакво върховно усилие на волята, чудото, достъпно както за глупака и страхливеца, така и за героя и светеца, е любовта. Родено от миг, то живее вечно. Ако енергията не се губи, колко по-неизтощима е любовта! Също като енергията, която все още е пълна загадка, любовта винаги съществува, винаги е под ръка. Човек не е създал и една унция енергия — нито пък е създал любовта. Любовта и енергията винаги са съществували, винаги ще съществуват. Може би в същността си те са едно и също. Защо не? Може би тази тайнствена енергия, идентифицирана с живота във вселената, която е Бог в действие, както е казал някой, може би тази тайна, всепроникваща сила не е нищо друго освен проява на любовта. Още по-внушителна е мисълта, че ако нищичко в нашата вселена не беше изпълнено с тази необятна сила, какво да кажем за любовта? Какво става, когато любовта (привидно) изчезне? Защото едното е не по-малко неунищожимо от другото. Знаем, че дори най-мъртвата частица вещество е способна да произведе експлозивна енергия: И ако тялото притежава живот, както знаем, така е и с духа, който някога го е одушевил. Ако Лазар е бил възкресен от мъртвите, ако Исус се е вдигнал от гроба, то цели вселени, които престават да съществуват сега, могат да бъдат възкресени — и несъмнено ще бъдат възкресени, когато назрее моментът. С други думи, когато любовта победи мъдростта.

Как тогава, ако подобни неща са възможни, можем да казваме или дори да мислим, че губим любовта? Макар да успяваме до време да затворим вратата, любовта ще намери пътя. Макар да ставаме студени и твърди като минерали, не можем вечно да останем безразлични и инертни. Нищо не умира наистина. Смъртта винаги е неистинска. Смъртта е просто затваряне на врата.

Но вселената няма врати. Несъмнено няма такива врати, които не могат да бъдат отворени и през които не може да се проникне със силата на любовта. Това го знае наивният глупак, изразяващ мъдростта си по донкихотовски. И какво друго може да е странстващият рицар, търсещ опасност, за да я надвие, ако не вестител на любовта? И той, който постоянно се подлага на обиди и удари, от какво ли бяга освен от нашествието на любовта?

 

 

В литературата на пълната самота винаги присъства един-единствен символ (който може да бъде изразен както математически, така и духовно), около който се върти всичко: минус любов. Защото животът може да се живее и обикновено се живее по-скоро на минус, отколкото на плюс. Хората може да се стремят вечно и безнадеждно, след като са избрали да отстранят любовта. Онази „висока, бездънна болка на празнотата, в която може да се излее цялото мироздание и пак ще бъде празнота“, този копнеж по Бога, както е бил наречен — какво е това, ако не описание на безлюбовното състояние на душата?

Сега съм навлязъл в нещо, граничещо с това състояние на съществуване, с пълно бойно снаряжение. Събитията се струпаха самоволно, ала тревожно самоволно. Имаше нещо налудничаво в инерцията, с която се плъзгах надолу и назад. Съграденото за цели векове се срути за едно примигване. Всичко поддаде и рухна.

Но на мислещата машина й е все едно дали условието на задачата е с минус или с плюс. Когато едно човешко същество започне да пропада главоломно, на практика е същото. Или почти. Машината не познава жалост, угризение, вина. Тя отчита нарушения само когато не е захранена както трябва. Ала за човешкото същество, надарено с ужасяващата машина на разума, няма милост. Никога — независимо колко непоносимо е положението — то не може да се предаде. Докато в него е останала искрица живот, то ще се принася в жертва на всеки демон, който реши да го обсеби. А ако няма какво или кой да го тормози, предава, унижава или подкопава, то ще се тормози, предава, унижава или подкопава само.

Да живееш във вакуума на разума е като да живееш „от тази страна на рая“, но така съвършено, така пълноценно, че дори мъртвешкото вцепенение да прилича на хорото на Свети Вит. Колкото и мрачен, нерадостен и вкиснат да е животът, той никога не се доближава до болезнеността на тази бездънна бездна, из която човек се носи и се плъзга в пълно, будно съзнание. В трезвата реалност на ежедневието съществуват и слънцето, и луната, и цветът, и сухият лист, и сънят, и будуването, и мечтата, и кошмарът. Но във вакуума на разума има само мъртъв кон, препускащ с неподвижни крака, призрак, стиснал бездънното нищо.

И така, като мъртъв кон, на чийто господар не му омръзва да го шиба с камшика, аз галопирах към най-затънтените кътчета на вселената и никъде не намирах мир, покой и почивка. Странни фантоми срещнах в този стремителен бяг! Чудовищни бяха сходствата между нас, ала никога не намерихме и най-малък покой. Тънката обвивка от кожа, която ни разделяше, сякаш беше вълшебна броня, която и най-мощният поток бе безсилен да пробие.

 

 

Ако има върховна разлика между живото и мъртвото, тя е, че мъртвото е спряло да се чуди. Но също като кравите в полето мъртвите разполагат с безкрайно време за преживяне. Затънали до колене в люцерната, те продължават да преживят дори след като луната залезе. Защото пред мъртвите са купища вселени за изследване. Вселени, състоящи се единствено от материя. Материя, лишена от вещество. Материя, която машината на разума разорава като пръхкав сняг.

Спомням си нощта, когато умрях за учудването. Кронски дойде и ми даде да глътна някакви невинни бели хапченца. Изгълтах ги, а когато той си отиде, разтворих широко прозорците, отметнах завивките и легнах чисто гол. Навън бушуваше снежна виелица. Леденият вятър свиреше из четирите ъгъла на стаята като вентилатор.

Спях, кротък като дървеница. На зазоряване отворих очи и се смаях, щом открих, че не съм се пренесъл в отвъдното. И все пак не можех да кажа и че съм останал между живите. Какво бе умряло, не знам. Знам само това, че всичко, образуващо така наречения „нечий живот“, беше изчезнало. Беше ми останала само машината… машината на разума. Като войник, най-накрая получаващ онова, за което се е молил, аз бях изпратен в тила. Aux autres de faire la guerre!^[2]

Жалко, но на трупа ми не бе зададена никаква конкретна посока. Движех се назад, назад, често със скоростта на снаряд.

Макар всичко да ми изглеждаше познато, вход така и не се появи. Когато говорех, гласът ми звучеше като запис, пуснат на обратно. Цялото ми същество не беше на фокус.

ЕТ HAEC OLIM MEMINISSE IUVABIT

По онова време бях достатъчно проницателен, за да гравирам този незабравим стих от Енеидата на тоалетното шкафче, окачено над кушетката на Стася.

Може би вече съм ви описал мястото. Карай да върви. И хиляда описания не биха могли да предадат реалността на тази атмосфера, в която живеехме и се движехме. Защото тук аз също като шильонския затворник, като божествения маркиз, като лудия Стриндберг изживявах своята лудост. Мъртва луна, престанала да се бори, за да покаже истинското си лице.

Обикновено беше тъмно — спомням си най-вече това. Хладният мрак на гроба. Обзет от лудост, докато падаше снегът, останах с впечатлението, че целият свят зад вратата ще остане завинаги покрит с мек бял филц. Звуците, проникващи в размътения ми мозък, неизменно бяха заглушени от безкрайното снежно одеяло. Несъмнено обитавах един Сибир на разума. Другари ми бяха вълците и чакалите — жалният им вой беше прекъсван само от звън на звънчета на шейна и от боботенето на камион за мляко, отправил се към земята на бебетата без майки.

Към малките часове на утрото обикновено разчитах на това, че двете ще се появят, хванати под ръка, свежи като маргаритки, с бузи, блещукащи от скреж и от възбудата на пълен със събития ден. Сегиз-тогиз се появяваше някой инкасатор, говореше високо и продължително, после се стапяше в нощта. Или пък лудият Оснецки, който вечно почукваше тихичко по стъклото. А снегът продължаваше да си вали, понякога на парцали — като топящи се звезди, понякога на вихрушки, задръстени от остри подкожни иглички.

Докато чаках, затегнах колана си. Търпението ми не беше на светец, нито дори на костенурка — по-скоро студеното, пресметливо търпение на престъпника.

Убий времето! Убий мисълта! Убий спазмите на глада! Едно дълго, непрестанно убийство… Великолепно!

Ако докато се взирах през избелялото перде, разпознаех силует на приятел, понякога отварях вратата — повече за да подишам чист въздух, отколкото за да приютя сродна душа.

Встъпителният диалог беше неизменно един и същ. Толкова бях свикнал с него, че си го разигравах сам, след като си тръгнеха. Винаги начало в стил Руи Лопес:

— Какво правиш със себе си?

— Нищо.

— Аз ли? Ти си луд!

— Но какво правиш по цял ден?

— Нищо.

Следваше неизбежното ровене за цигари и за някой цент, после изтичване за кейк със сирене или плик понички. Понякога предлагах да изиграем партия шах.

Скоро цигарите свършваха, после и свещите, а после и разговорът.

Отново сам, в мен нахлуваха най-сладките, най-необикновените спомени — за хора, места, разговори. Гласове, гримаси, жестове, колони, корнизи, ливади, ручеи, планини… връхлитаха ме на вълни, винаги в разнобой, разпилени… като съсиреци, валящи от ясно небе. Там бяха in extenso лудите ми близки другари — най-пропадналата, чудата, шантава сбирщина, която някой би могъл да събере. Всички — не на място, всичките — гости от странни земи. Чужденци до един. Ала колко са нежни и мили! Като ангели, временно пратени в изгнание, с криле, дискретно скрити под дрипавите им маски.

 

 

Често в тъмното, докато завивах по абсолютно опустелите улици, а вятърът свиреше като луд, се натъквах на някой от тези „никои“. Спираха ме да помолят за огънче или да изръсят някой цент. Как така веднага се прегръщахме, как мигом заговаряхме на жаргона, на който говорят само париите, ангелите и изгнаниците?

Често простото, пряко признание от страна на непознатия задвижваше колелата (убийство, кражба, изнасилване, изоставяне — раздаваха се като визитни картички).

— Разбираш ли, нямаше как…

— Разбира се!

— Брадвата беше там, беше през войната, дъртият — вечно пиян, сестра ми хойкаше… А и винаги съм искал да пиша… Разбираш ли ме?

— Разбира се!

— А после звездите… Есенни звезди. И непознати нови хоризонти. Свят, така нов и все пак така стар. Вървиш, криеш се, тършуваш. Търсиш, дириш, молиш се… сваляш кожа след кожа. Всеки ден — ново име, ново призвание. Вечно бягам от себе си. Разбираш ли?

— Разбира се!

— Над Екватора, под Екватора… Няма почивка, няма край. Никога, никъде, нищо. Думи, толкова ярки, толкова пълни, толкова плътни, но свързани с бетон и бодлива тел. Винаги на друго място и пак. Винаги с протегната напред ръка — прося, моля, умолявам. Светът — глух. Непроницаемо глух. Пушки гърмят, оръдия трещят, мъже, жени и деца лежат навсякъде — вцепенени, в собствената си тъмна кръв. Тук-там цвете. Теменужка може би — и милион гниещи трупове, които ще я наторят. Схващаш ли?

— Разбира се.

— Полудях, полудях, полудях.

— Естествено!

И той взема брадвата — толкова остра, така сияйна — и започва да кълца… тук глава, там ръка или крак, после пръсти — на ръцете и на краката. Клъц-клъц-клъц. Все едно кълцаш спанак. И разбира се, го издирват. А когато го намерят, ще му пуснат тока. Правосъдието ще възтържествува. На един милион заклани като прасета за едно-единствено окаяно чудовище има хуманна екзекуция.

Дали разбирам? Идеално.

Какво е писателят освен колега — престъпник, съдия, палач? Не съм ли се усъвършенствал в изкуството на заблудата още от детството си? Не съм ли натъпкан с травми и комплекси? Не съм ли опетнен с цялата вина и греховност на средновековен монах?

Има ли нещо по-естествено, по-разбираемо, по-човешко и по-простимо от тези чудовищни буйства на самотния поет?

Също така необяснимо, както влизаха в моята сфера, така си и тръгваха, тези номади.

Скитането по улиците на празен стомах кара човека да е нащрек. Той инстинктивно знае накъде да завие, какво да търси: човек неизменно разпознава себеподобния, пътника.

Когато всичко е загубено, напред излиза душата…

Наричах ги предрешени ангели. Такива си и бяха, но обикновено се пробуждах за това едва след като си тръгнеха. Ангелите рядко се появяват в сияйни облаци. Ала сегиз-тогиз олигавеният простак, когото спираш да позяпаш, изведнъж пасва на вратата като ключ. И вратата се отваря.

Вратата, която винаги се отваряше, се наричаше Смърт и аз прозрях, че няма смърт, нито пък съдии и палачи — освен във въображението ни. Как отчаяно се стремях тогава към възмездие! И получих възмездие. Напълно и докрай. Раджата се съблече гол. Остана само егото, но его, подуто и подпухнало като гнусна жаба. И тогава пълната ненормалност на всичко това ще ме залее. Нищо не може да бъде дадено или отнето; нищо не е прибавено или извадено; нищо нито се увеличава, нито намалява. Стоим на един и същи бряг, пред един и същи могъщ океан. Океанът на любовта. Ето го — in perpetuum. В смачкания цвят, в тътена на водопада, във връхлитането на лешояда също толкова, колкото и в гръмовната канонада на пророка. Движим се със затворени очи и запушени уши; разбиваме стени, в които вратите очакват да ги отворят с едно докосване; търсим опипом стълби, забравили, че имаме криле; молим се, сякаш Господ е глух и сляп, сякаш Той се намира някъде. Нищо чудно, че ангелите сред нас са неразпознаваеми.

 

 

Един ден ще е приятно да си спомням тези неща.