Хенри Милър
Nexus (20)

Двайсета глава

Когато дойде времето за заминаването ни, главата ми беше пълна с улици, бойни полета, паметници, катедрали, пролет, растяща като друидска луна, сърцето бие все по-бясно; сънищата ставаха все по-подробни, всяка клетка в тялото ми викаше „осанна“. Сутрин, когато, отровена от парфюма на пролетта, госпожа Сколски отваряше прозорците си, острият глас на Сирота (Reizei, reizei!) вече ме зовеше. Това не беше добрият стар познат Сирота, а луд муезин, отправящ химни към слънцето. Вече не се интересувах от значението на думите — все едно дали бяха ругатни или вопли, — а сам си измислях собствени. „Приеми благодарностите ни, о, безименно божество…!“ Следвах го като един от посветените, устните ми беззвучно мърдаха в ритъма на неговите думи, люшках се насам-натам, клатех се на пети, пърхах с мигли, посипвах се с пепел, разпръсквах скъпоценни камъни и диадеми във всички посоки, коленичех и с последните зловещи тонове се надигах на пръсти да ги метна към небето. После с вдигната дясна ръка, леко докосващ с върха на показалеца короната на главата ми, бавно щях да се завъртя около оста на блаженството, а устните ми щяха да издават звука на еврейска арфа. Като от дърво, отърсващо се от зимната си премяна, пеперудите се рояха от главата ми и викаха: осанна, осанна на Господ! Благославях Яков и Езекиил и подред Рахил, Сара, Рут и Естер. О, колко стопляща, колко действително изпълваща сърцето беше музиката, носеща се през отворените прозорци! Благодаря ти, скъпа хазайке, още те помня в сънищата си. Благодаря ти, червеношийке, че припламна покрай мен тази сутрин! Благодаря ти, най-тъмни братко, идва твоят ден! Благодаря ти, скъпи Рет, ще се моля за теб в някоя разрушена синагога! Благодаря ви, цветове на ранното утро, че ме почитате с деликтатния си парфюм! Зев, Тот, Гимел, Бимел… слушайте, слушайте, той пее, певецът на певците! Слава на бога! Слава на цар Давид! И на Соломон, блестящ с мъдростта си! Морето се открива пред нас, чайките сочат пътя. Само още един том, любими певецо… висок и пронизващ! Да се разбие в нагръдника на първосвещеника! Да удави писъците на прокълнатите!

И той го направи, моят чудесен-чудесен певец — cantatibus. Благословен да си, о, сине Израилев! Благословен!

— Да не си малко полудял тази сутрин?

— Да, да, такъв съм. Но може да съм и по-луд. Защо не? Когато освободят един затворник от килията му, той защо да не полудее? Излежах шест живота плюс трийсет и пет години и половина и тринайсет дни. Сега ме пускат. Слава богу, не е твърде късно!

Хванах я за двете ръце и се поклоних ниско, сякаш за да започнем менуета.

— Ти, ти беше тази, която ми донесе помилването. Пикай отгоре ми, ако щеш. Ще бъде като благословия. О, какъв лунатик съм бил само!

Наведох се през прозореца и поех дълбока глътка пролет. (Такава сутрин Шели сигурно би избрал да напише писмо.)

— Нещо специално за закуска тази сутрин?

Обърнах се с лице към нея.

— Само си помисли: вече никакво робство, никаква просия, никакво мамене, никакви извинения и убеждавания. Свободни да вървим, свободни да говорим, свободни да мислим, свободни да мечтаем. Свободни, свободни, свободни!

— Но, Вал, скъпи — чу се нежният й глас, — ние няма да останем тук завинаги, нали знаеш.

— Един ден тук е като вечност. А и ти откъде знаеш колко дълъг или колко кратък ще е престоят ни? Може да избухне война. Може да не сме в състояние да се върнем. Кому е известен земният жребий на човека?

— Вал, от мухата правиш слон. Ще е ваканция, нищо повече.

— Не и за мен. За мен е пробив. Аз отказвам да стоя зад решетките. Излежах си времето и излязох тук.

Привлякох я към прозореца.

— Гледай! Гледай натам! Хубаво гледай! Това е Америка. Виждаш ли онези дървета? Виждаш ли онези огради? Виждаш ли онези къщи? А глупаците, които висят на прозорците ей там? Мислиш ли, че ще ги изпусна? Никога! — Започнах да жестикулирам като малоумен. Навирих нос към тях. — Да ви изпуснат вас, тъпаци, вас, мухльовци? Не и това приятелче. Ни-ко-гааа!

— Хайде, Вал, ела седни. Позакуси — и тя ме заведе до масата.

— Хубаво тогава, закуска. Тази сутрин бих искал парче пъпеш, лявото крилце на патица, малко опосум и хубав старомоден царевичен хляб. Татко Авраам приключи с ’манципацията ми. Той нивга няма да се върне в Каролина. Татко Авраам ни освободи всички. Алелуя!

Още повече — възвърнах собствения си естествен плътен глас на бял — готов съм да пиша романи. Изборен член на семейство диви патици. Смятам да направя хроника на трудно извоюваната ми мизерия и да завърша неподходящо — крайно пристрастно. Това как ти харесва?

Тя сложи пред мен две рохки яйца, малко препечен хляб и конфитюр.

— Кафето ще е готово след минута, скъпи. Продължавай да говориш!

— Наричаме го разговор, така ли? Слушай, имаме ли я още оная Poeme d’Extase^[1]? Пусни я, ако я намериш. Пусни я силно. Музиката й звучи, както аз мисля — понякога. Притежава онзи свръхкосмически гъдел. Божествено задръстен. Всичко с огън и въздух. Първия път, когато я чух, я пусках отново и отново. Не можех да я изключа. Беше като баня в лед, кокаин и дъги. Седмици наред бях като в транс. Понякога ми се е случвало. Сега звучи откачено, но е вярно. Всеки път ме пронизва една мисъл: че в гърдите ми ще се отвори малка врата, а там, в удобното си малко гнездо, е легнала птичка — най-сладката, най-нежната птичка, която човек може да си представи! „Мисли! — ще изчурулика тя. — Мисли до края!“ И аз ще го правя, за бога. Винаги без всякакво усилие. Като etude, спускаща се надолу по ледник…

Докато разчупвах рохките яйца пред мен, под устните ми се плъзна странна усмивка.

— Какво е това? — попита тя. — А сега какво, скъпи ми откаченяко?

— Коне. За това си мислех. Бих искал първо да отидем в Русия. Помниш ли Гогол и тройката? Не мислиш, че той би могъл да напише този откъс, ако Русия беше моторизирана, нали? Той говори за коне. Жребци, ето къде са. Един кон се носи като вятъра. Конят лети. Все пак кон с дух. Как би могъл Омир да юрка боговете насам и натам без онези ужасни коне, които е обичал да използва? Можеш ли да си го представиш да разкарва тези склонни към скандали божества в ролс-ройс? Да подклажда екстаза… и това ме връща към Скрябин… не я намери, а?… Трябва да започнеш да използваш космически съставки. Освен ръце, крака, копита, челюсти, кучешки зъби, костен мозък и характер трябва да се хвърлиш в равноденствени процеси^[2], в прилива и отлива, в срещите на слънцето, луната и планетите и в бълнуванията на лудостта. Освен дъги, комети и северни сияния трябва да имаш затъмнения, слънчеви петна, чума, чудеса… всякакви неща, включително шутове, магьосници, вещици, елфи, приличащи на дребни старчета, Джаковци Изкормвачи, развратни свещеници, измъчени монарси, свети светци… но никакви моторни коли, никакви хладилници, никакви перални, никакви бензиностанции, никакви телеграфни стълбове.

Такова прекрасно пролетно утро. Споменах ли Шели? Твърде хубаво за вкусовете му. Или за Кийтс или Уърдсуърт? Утро на Якоб Бьоме^[3] най-малкото. Още нито мухи, нито комари. Не се вижда дори и хлебарка. Очарователно. Просто очарователно. (Само тя да можеше да намери оная плоча на Скрябин.)

Трябва да е била такава сутрин, когато Жана д’Арк е минала през Шинон на път към краля. За нещастие Рабле още не е бил роден, иначе би могъл да й хвърли едно око от люлката си близо до прозореца. Ах, тази божествена гледка, контролирана от прозореца му.

Да, дори и ако Макгрегър изникнеше изведнъж, аз пак нямаше да тръгна по кривия път. Щях да го накарам да седне и да му разкажа за Мазачо или за Vita Nuova^[4]. Дори бих могъл да прочета нещо от Шекспир — в червено жасминово утро като това. От сонетите, не от драмите.

Тя го нарече ваканция. Думата ме подразни. Със същия успех би могла да каже и coitus interruptus^[5]. (Да си напомня да взема адреса на роднините й във Виена и Румъния.)

 

 

Вече нищо не можеше да ме задържи вързан вкъщи. Романът беше завършен, парите бяха в банката, куфарът — стегнат, паспортите — наред, ангелът на милосърдието охраняваше гробницата. А дивите жребци на Гогол все така препускаха като вятъра.

Води ни ти, о, нежна светлина!

— Защо не отидеш на театър? — попита тя; бях вече на вратата.

— Може да отида — отговорих. — Гледай да не измътиш нещо, докато се върна.

Импулсивно реших да кажа здрасти на Реб. Може би за последен път стъпвах в ужасното му жилище. (И така си беше.) На минаване покрай вестникарската сергия на ъгъла си купих вестник и оставих монета от петдесет цента в малката паничка. Това беше реванш за петачетата и десетачетата, които бях отмъкнал от слепия вестникар в Бъро хол. Отрази ми се добре, въпреки че бях сложил петдесетте цента в паничката на друг човек. Потупах се по корема за урок.

Реб метеше задното помещение на магазина.

— Я виж кой е тук! — извика той.

— Какво утро, а? Не ти ли се иска да поизлезеш?

— Какво ти се върти в главата? — и той остави метлата встрани.

— Нямам ни най-малка представа, Реб. Просто исках да ти кажа здрасти.

— Не искаш ли да излезеш да покараш?

— Бих искал, ако ти имаше тандем. Или два бързи коня. Но не, не и днес. Днес е ден за разходка, не за езда. — Свих лакти, изпънах врат и изгалопирах до вратата и обратно. — Гледай, те ще ме отнесат далеч, тези крака. Не е необходимо да чакаш да станеш на деветдесет или сто години.

— Изглеждаш в добро настроение — отбеляза той. — Скоро ще се разхождаш по улиците на Париж.

— Париж, Виена, Прага, Будапеща… може би Варшава, Москва, Одеса. Кой знае.

— Милър, завиждам ти.

Кратка пауза.

— Питам се защо не посетиш Максим Горки, докато си там.

— Горки още ли е жив?

— Със сигурност. И ще ти посоча още един човек, когото трябва да потърсиш, въпреки че той вече може да е мъртъв.

— Кой?

— Анри Барбюс.

— Определено бих искал, Реб, но ти ме познаваш… Аз съм стеснителен. Освен това какво извинение бих имал да им се изтърся така, а?

— Извинение ли? — извика той. — Ама защо, те ще са щастливи да се запознаят с теб.

— Реб, мнението ти за мен е преувеличено.

— Глупости! Ще те посрещнат с отворени обятия.

— Хубаво, ще го имам предвид. Сега обаче продължавам нататък. Да отдам последна почит на мъртвите. Доскоро!

През няколко къщи гърмеше радио. Вървеше рекламата „Последната вечеря“ — на покривки за маса, само два долара чифта.

Пътят ми минаваше по Миртъл авеню. Мрачното, запуснато, изпохапано от бълхи Миртъл авеню, прорязано по средата от една ръждива издигната ивица. Въпреки шините и железните трегери слънцето сипеше златни лъчи. След като вече не бях затворник, улиците придобиха друг аспект. Сега бях турист, цялото време си беше мое и можех да хвърля любопитно око на всичко. Изчезнал бе меланхоличният демон, наклоняващ щир борда с тежестта на досадата си. Пред пекарната, където веднъж с О’Мара ядохме яйчена супа, спрях, за да разгледам витрината. Същите стари трошливи сладкиши и ябълкови щрудели, завити със същата стара амбалажна хартия. Естествено, беше немска пекарна. (Леля Мелия винаги афектирано говореше за Konditorei^[6], в които ходила в Бремен и в Хамбург. Казвам афектирано, защото тя почти не правеше разлика между пасти и други мекосърдечни създания.) Не, в края на краищата не беше чак толкова забравена от Бога улица. Не и ако сте посетители от онази толкова далечна планета Плутон.

Продължих по-нататък и се замислих за семейството на „Буденброкови“ и после за „Тонио Крюгер“. Скъпият стар Томас Ман. Такъв забележителен художник. (Май трябваше да си купя парче Sireuselkuchen^[7]!) Да, на снимките, на които го бях виждал, приличаше на магазинер. Можех да си представя как пише новелите си в задната стаичка на магазинче за деликатеси, с половин метър навързани саламчета, увити около врата му. Какво би направил само от Мъртъл авеню! Да звънна на Горки, докато съм на тая тема. Нямаше ли да е фантастично? Далеч по-лесно е да си уредиш аудиенция при царя на България. Ако наистина трябваше да се обаждам на някого, вече бях избрал човека: Ели Фор. Чудя се как ли би го приел, ако поискам да му целуна ръката?

Покрай мен издрънча сметосъбирачка. Хвърлих око на големите мустаци на шофьора, докато се втурна напред._ Presto!_^[8] Името прониза ума ми като светкавица. Кнут Хамсун. Да помислим за това: романистът, най-после спечелил Нобелова награда, докато карал сметосъбирачка в тази богоизбрана земя! Ама къде беше — в Чикаго ли? Да, Чикаго. И после се връща в Норвегия и пише „Глад“. Или пък първо беше „Глад“ и после шофьорската работа? Както и да е, той никога не е правел боклук.

До бордюра забелязах пейка. (Нещо изключително необичайно.) Като ангела Габриел положих задник. Уф! Какъв беше смисълът да си изтъркам единия крак? Облегнах се назад и отворих широко уста да изпия слънчевите лъчи. Как си? — казах, имайки предвид Америка и всичките й шибани работи. Странна страна, нали? Вижте птиците! Изглеждат залинели и унили и какво, какво?

Затворих очи, но не да придремя, а за да призова образа на дома на предците от Средните векове. Колко прекрасно, колко пленително е това забравено селище! Лабиринт от опасани със стени улици със змиевидни канали; статуи (само на музиканти), алеи, фонтани, квадрати и триъгълници; всяка алея води до пространство, където се намира необичаен храм с деликатен шпил. Всички се промъкват като змии. Лебеди се носят по неподвижната повърхност на езерото. Гълъби гукат в църковната камбанария. Тенти, раирани като клоуни, засенчват тераси с мозайки. Толкова мирно, толкова идилично, толкова сънно!

Потърках очи. Това пък откъде го изкопах, по дяволите? Може би от Букстехуде? (Така, както дядо ми произнасяше името, винаги го смятах за място, не за човек.)

— Не му позволявай да чете толкова много, вредно е за очите.

Седнал е в края на работния си тезгях с подвити под него крака и шие сака за менажерията от истински джентълмени на Айзък Уокър, а аз му чета на глас Ханс Кристиан Андерсен.

— Сега остави книгата — меко казва той. — Излез си поиграй.

Слизам на двора и тъй като нямам нищо по-интересно за правене, надзъртам между дъските на дървената ограда, която отделя нашия имот от работилницата за опушване на риба. Очите ми срещат редици и редици твърди, почернели риби. Силният остър мирис не оставя почти нищо друго; изпъкналите им очи проблясват в мрака като мокри скъпоценни камъни.

Връщам се при тезгяха на дядо и го питам защо мъртвите неща са винаги толкова корави. А той отговаря:

— Защото в тях вече няма радост.

— Защо си напуснал Германия?

— Защото не исках да ходя войник.

— Аз бих искал да стана войник — казвам.

— Почакай. Почакай да захвърчат куршуми.

Издава някакъв мънкащ звук, докато шие.

— Сигурно ще захвърчат, вярвай ми. А ти какъв искаш да станеш, като пораснеш? Шивач като баща си ли?

— Искам да стана моряк — отговарям веднага. — Искам да разгледам целия свят.

— Тогава не чети много. Ако ще ставаш моряк, трябва да имаш добро зрение.

— Да, Grosspapa^[9]. — (Така му викахме.) — Довиждане, Grosspapa.

Помня начина, по който той ме погледна, докато излизах. С въпросителен поглед. За какво ли си мислеше? Че никога няма да успея да стана моряк?

По-нататъшните спомени прекъсна приближаването на най-опърпания скитник, протегнал ръка към мен. Искаше да знае дали бих пожертвал десетаче.

— Дадено. Бих могъл и много повече, ако ти трябват.

Той седна до мен. Трепереше, сякаш беше паралитик. Предложих му цигара и му я запалих. Попитах:

— Един долар няма ли да е по-добре от десетачето?

Погледна ме странно, сякаш беше кон, готвещ се да се дръпне подплашен.

— Ама какво има? Каква е работата?

И сам си запалих, протегнах напред крака колкото можах и бавно, сякаш разчитах товарителница, отвърнах:

— Когато човек смята да отпътува за чужбина и там да изяде и да изпие всичко, да ходи където му се иска и да се диви, тогава какво значение има един долар повече или по-малко? Дори и да искаш още една глътка уиски, добре. Що се отнася до мен, аз бих искал пък да мога да говоря френски, италиански, испански, руски, може и малко арабски. Ако имах избор, бих отплавал още в тази минута. Но ти няма за какво да се притесняваш. Виж, мога да ти дам един долар, два, пет. Пет най-много… докато баншите не са те погнали. Какво ще кажеш? Няма да ти се наложи и да ми пееш химни…

Той сякаш подскочи. Инстинктивно се отдръпна от мен, сякаш бях заразен.

— Господине, всичко, което ми трябва, е четвърт долар… най-много две четвъртинки. Ще стигнат. И ще съм ви много признателен.

Вече полустанал от пейката, протегна ръка.

— Не бързай — помолих аз. — Четвърт долар, казваш. Че какво ще направиш с четвърт долар? Какво можеш да си купиш с него? Защо да правим нещата половинчато? Не е по американски. Защо да не си купиш бутилка евтина ракия? И да се обръснеш и подстрижеш? Всичко, каквото искаш, освен ролс-ройс. Казах ти: най-много пет. Само изречи думата.

— Честно, господине, не ми трябват толкова много.

— Напротив. Как можеш да говориш така? Та ти имаш нужда от много-много неща — храна, сън, сапун и вода, още пиене…

— Две четвъртинки. Само толкова искам, господине.

Измъкнах четвърт долар и го сложих в дланта му.

— Добре, щом така искаш.

Той толкова трепереше, че монетата се плъзна от ръката му и се търкулна в канавката. Наведе се да я вдигне, но аз го дръпнах назад.

— Остави я там. Някой може да намине насам и да я намери. Нали знаеш, въпрос на късмет. Ето, заповядай още една. Сега я дръж здраво!

Той стана с очи, приковани от монетата в канавката.

— Не мога ли да взема и нея, господине?

— Разбира се, че можеш. Но тогава какво ще остане за другото приятелче?

— Кое друго приятелче?

— Което и да е. Каква е разликата?

Дръпнах го за ръкава.

— Почакай малко, имам по-добра идея. Остави тази монета, където си е, и вместо нея ще ти дам банкнота. Нямаш нищо против да получиш един долар, нали? — Извадих пачка от джоба на панталоните си и измъкнах един долар. — Преди да превърнеш това в нова доза отрова — сега свих юмрука му около банкнотата, — чуй какво ще ти кажа. Мисълта наистина е добра. Представи си, ако можеш, че е утре, че минаваш на същото място и се чудиш кой да ти даде десетаче. Нали си наясно, че аз няма да съм тук. Ще съм на Ile de France. Тогава гърлото ти ще е пресъхнало и така нататък и кой се появява? Някой добре облечен мъж, който няма какво да прави — като мен. И той сяда… точно тук, на същата тази пейка. Ти сега какво правиш? Отиваш при него точно както винаги и казваш: „Ще пожертвате ли десетаче, господине?“ А той ще поклати глава: не! И сега ето я изненадата, ето я мисълта, която ми хрумна за теб. Не бягай оттук с подвита между краката опашка. Застани изправен и се усмихни… с мила усмивка. После кажи: „Господине, само се пошегувах. Не ми трябва десетаче. Ето ви един долар и Бог да ви благослови!“ Ясно ли е? Няма ли да бъде забавно, а?

В паниката си той сграбчи банкнотата, която държах между пръстите си, и се освободи от хватката ми.

— Господине — той рязко се дръпна назад, — вие сте глупак. Пълен глупак.

Извърна се и побягна. След няколко метра спря и се завъртя с лице към мен. Размаха юмрук и загримасничи като луд. И извика с цяло гърло:

— Откачен извратеняк! Скапан шибаняк! Майната ти, изрод! — Размаха банкнотата във въздуха, направи няколко неприлични физиономии, изплези език и после си плю на петите.

— Това е положението — казах си аз. — Не можеш леко да се пошегуваш. Но ако му бях предложил шест цента и му бях казал: „Сега се опитай да имитираш сифон на водопроводна тръба“, той щеше да ми е благодарен. — Протегнах се и спасих четвъртинката от канавката. — Сега наистина ще се изненада — промърморих и оставих монетката на пейката.

Разтворих вестника, обърнах на театралния афиш и огледах цените на билетите. Нищо, от което да се възторгнеш в Двореца. Кината? Все същото старо чили с месо. В Бурлеската? Затворено за ремонт.

Що за град! Имаше музеи и галерии, естествено. И Аквариума. Ако бях просяк и някой по погрешка ми беше дал хиляда долара в банкноти, нямаше да знам какво да правя с тях.

Но и какъв прекрасен ден. Слънцето ме ядеше като милиони топчета нафталин. Милионер в свят, където парите бяха безценни.

Опитах се да призова някоя приятна мисъл. Опитах се да мисля за Америка като за място, за което само съм чувал.

— Отворете в името на великия Йехова и Континенталния конгрес!

И се отвори като врата към тайна стая. Ето я Америка: градината на боговете, Големият каньон на Аризона, великите пушеци, нарисуваната пустиня. Mesa Verde, пустинята Мохаве, Клондайк, смъртта, далечният Уобаш, великото Дяволско устие, Лунната долина, огромното езеро Солт лейк, река Моногахела, планините Озаркс, селото на майка Лоуд, синята трева на Кентъки, блатата на Луизиана, лошите земи на Дакота, „Синг-синг“, Уола-уола, Понс де Леон, Орайби, Джеси Джеймс, Аламо, Вечните ловни полета, Окифинокий, експресът „Пони“, Гетисбърг, планината Шаста, Техачипи, форт Тикондерога.

Вече е другиден и аз стоя до левия борд на „Бюфор“… искам да кажа, Ile de France. (Забравих, че не съм депортиран, а смятам да изкарам една ваканция в чужбина.) За момент си помислих, че съм онази любима анархистка, Ема Голдман, която, както се твърди, казала, докато се приближавала към земята на изгнаничеството си: „Копнея за страната (Америка), която ме накара да страдам. Не съм ли познала там любовта и радостта…?“ Тя също е дошла да търси свобода като много други. Тази благословена земя на свободата не е ли била отворена за всички? (С изключение, за да не направим грешка, на черненокожите, чернокожите и на жълтите от Азия.) Със същия този дух са дошли моят Grosspapa и моята Grossmama. Дългото пътуване към вкъщи. Търговски платноходи. Деветдесет до сто дни в открито море — с дизентерия, бери-бери, въшки, разстройство, бяс, жълтеница, малария, махмурлук и други океански сладости. Намерили, че животът тук, в Америка, е добър, тези мои предци, въпреки че паднали в борбата за оцеляване на душата и тялото, преди да им било дошло времето. (Гробовете им все още са добре поддържани.) Дошли няколко десетилетия, след като Етан Алън принудил да отворят форт Тикондерога в името на великия Йехова и Континенталния конгрес. За да бъдем точни, дошли точно навреме, за да станат свидетели на убийството на Абрахам Линкълн. Последвали други убийства, но на по-незначителни фигури. И ние сме оцелели, но сме изпуснали стрелците.

Корабът ще отплава скоро. Време е да се сбогуваме. И на мен ли ще ми липсва тази земя, която ме накара толкова да страдам? Вече отговорих на този въпрос. Но искам да се сбогувам с онези, които някога са означавали нещо за мен. Какво говоря? Онези, които все още означават нещо! Крачка напред, нали, и нека ви стисна ръцете. Елате, приятели, за последно ръкостискане!

Идва Уилям Ф. Коди, първи в редицата. Скъпи Бъфало Бил, какъв позорен край ти осигурихме! Сбогом, господин Коди, и с Бога напред! А това Джеси Джеймс ли е? Сбогом, Джеси Джеймс, ти беше върхът! Сбогом, тускароси, навахо и апачи! Сбогом, храбри и смели хора! А този важен джентълмен с маслинова кожа и козя брадичка — може ли той да е У. Е. Бурхарт Дюбоа, душата на черния народ? Сбогом, скъпи, почтени сър, какъв благороден защитник беше! А ти там, Ал Дженингс, лежал навремето в затвора в Охайо, поздрав! Дано минеш през сенките с някоя още по-велика душа от О’Хенри! Сбогом, Джон Браун, и да си благословен за редкия си, изключителен кураж! Сбогом, скъпи стари приятелю Уолт! По цялата земя никога няма да има друг певец като теб. Сбогом, Мартин Идън, сбогом, Ункас, сбогом, Дейвид Копърфийлд! Сбогом, Джон Барликорн, и да поздравиш Джак! Сбогом, шестдневни колоездачи… Ще ви изпреваря в ада! Сбогом, скъпи Джим Лондос, ти, верен малък Херкулес! Сбогом, Оскар Хамърстейн, сбогом, Гати-Касаза! И на теб сбогом, Рудолф Фримъл! Сега сбогом и на вас, членове на обществото „Ксеркс“! Fratres Semper!^[10] Сбогом, Елен Джанис! Сбогом, Джон Л. и на теб, Джим джентълмена! Сбогом, стари Кентъки! Сбогом, стари Шамрок! Сбогом, Монтесума, ти, последният голям суверен на стария Нов свят! Сбогом, Шерлок Холмс! Сбогом, Худини! Сбогом и на вас, ренегати, и на всички саботьори на прогреса! Сбогом, господин Сако, сбогом, господин Ванцети! Простете ни всички наши грехове! Сбогом, Минехаха, сбогом, Хиавата! Сбогом, скъпа Покахонтас! Сбогом, смокинги, сбогом, извори Фарго и така нататък! Сбогом, Уолдън понд! Сбогом, йерокези и семиноли! Сбогом, парни кораби по Мисисипи! Сбогом, Томашевски! Сбогом, Ф. Т. Барнъм! Сбогом, Хералд скуеър! Сбогом, о, Фонтан на младостта! Сбогом, Даниел Буун! Сбогом, Grosspapa! Сбогом, Улицо на първите тревоги, и дано очите ми никога вече да не те видят! Сбогом на всички… сега сбогом! И нека аспидистрата да не увяхва!^[11]