П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (8)

Осма глава

Мисля, че съм ви разправял вече за младия Тъпи Глосъп. Ако си спомняте, той е същият, който, безчувствено пренебрегвайки обстоятелството, че сме приятели от детинство, се басира с мен една вечер в „Търтеите“, че няма да мога да се прехвърля през плувния басейн, като се хващам за висящите отгоре халки — детска работа за човек с моята атлетична гъвкавост, — а после, след като се увери, че съм достатъчно напреднал и връщане назад няма, преметна последната халка върху лоста, с което не ми остави друга възможност освен да се пусна и да цопна в басейна откъм дълбоката страна, както си бях наконтен във вечерен костюм.

Да кажа, че не възнегодувах от все душа срещу това низко деяние, което по мое дълбоко убеждение е престъплението на века, би означавало да изопача истината. Възнегодувах и то дълбоко, като вдигнах немалка врява и не спрях да я вдигам седмици наред.

Но знаете как стават тези работи. Раната престава да смъди. Болката престава да сърби. Не казвам обаче, забележете, че ако възникне сгоден случай да пусна отвисоко върху Тъпи мокър сюнгер, да пъхна змиорка между чаршафите му или да намеря друга форма на себеизява от сходно естество, аз не бих го прегърнал пламенно. Но с това работата се изчерпва. Тоест, макар да бях уязвен до живеца на чувствителната си душевност, аз не извличах и най-малкото удоволствие, като го гледах как целият му непрокопсан живот се скапва пред очите ми заради загубата на едно момиче, по което, независимо от настъпилите поврати, бях убеден, че е затънал безвъзвратно.

Тъкмо напротив, с цялата си душа и сърце желаех сегашният разрив да се изцели и всичко пак да стане тип-топ за двамата разединени негодници. Сигурно сте подразбрали това от изказването ми пред леля Далия, а ако присъствахте на настоящата сцена и бяхте видели добродушния състрадателен поглед, който отправих към Тъпи, щяхте да си затвърдите впечатлението.

Това бе един такъв загрижен, разтапящ поглед, придружен от сърдечно ръкостискане с дясната ръка и дружеско потупване с лявата между раменете.

— Тъпи, приятелю — казах. — Как си, старче?

Докато изговарях тези думи, състраданието ми още повече се засили, защото ни погледът му блесна в ответ, ни дланта му откликна на моята. Накратко казано, нулеви данни за каквато и да било склонност да го удари на пролетни танци при вида на старото другарче. Меланхолията, както веднъж се изрази Джийвс по адрес на Понго Туисълтън, докато онзи се мъчеше да откаже пушенето, го бе белязала за свое притежание^[1]. Това изобщо не ме изненада. При така създалите се обстоятелства известна доза унилост бе изцяло в реда на нещата.

Пуснах ръката му, престанах да масажирам тялото му, извадих табакерата си и му предложих цигара.

Той оклюмано си селекционира една по-мека.

— И ти ли си тук, Бърти?

— Да, тук съм.

— Само минаваш или ще останеш да погостуваш?

Позамислих се. Можех да му кажа, че съм дошъл в Бринкли Корт с изричното намерение отново да ги събера с Анджела, да скрепя повторно разкъсаните нишки и прочее. През половината от времето, необходимо за запалването на една цигара, почти бях на път да го изрека. Но после си казах: защо пък да не го държа в неведение? Едва ли бе благоразумно да огласявам намерението си да се заема с него и Анджела и да засвиря на тях като по ноти. Хората невинаги са съгласни да свирят на тях като по ноти.

— Зависи — отвърнах дипломатично. — Може да остана. Може и да продължа нататък. Намеренията ми са плаващи.

Тъпи кимна безучастно като човек, които пет пари не дава за намеренията ми и зарея поглед из огряната от слънце градина. Видът му, както го гледах, неволно ме наведе на мисли за булдог, комуто току-що са отказали допълнителен резен говеждо. За човек с моята проницателност не бе трудно да прочета какво става в ума му, затова никак не се изненадах, когато следващите му думи бяха по съществото на въпроса, отбелязан с кръстче в дневния ми ред.

— Чу вече, предполагам, за тази моя история? За мен и Анджела?

— Чух наистина, Тъпи, приятелю.

— Скъсахме.

— Знам. Някакво дребно пререкание, както разбрах, свързано с акулата на Анджела.

— Да. Казах, че е била писия.

— Това разбрах и от моя осведомител.

— От кого?

— От леля Далия.

— Сигурно ме е ругала необуздано, както само тя умее?

— О, не. Освен дето те нарече „онзи непрокопсаник Глосъп, дано чумата го тръшне“, езикът и бе, според мен, нехарактерно въздържан за жена, която на времето е ловувала на редовни начала. Независимо от това обаче почувствах, че според нея си могъл да проявиш поне елементарен такт.

— Такт!

— И бързам да подчертая, че съм напълно съгласен с нея. Учтиво ли беше, Тъпи, любезно ли бе да отнемеш по този необмислен начин цветеца от акулата на Анджела? Изключено е да не знаеш колко държи тя на нея. Не виждаше ли какъв шамар ще е за горкото дете да чуе как мъжът, комуто е отдала сърцето си, я свежда до проста писия?

Виждах че се бори с някакво силно чувство.

— Добре де, ама защо не погледнем на нещата и от моя гледна точка? — запита той със задавен от чувство глас.

— Каква точка?

— Да не би да смяташ — заговори Тъпи с нарастващо озлобление, — че щях да разоблича онази проклета несъществуваща акула като писия, каквато несъмнено е била, ако не бе имало причини, които постепенно загрубиха играта? Казах това, защото Анджела току-що се бе държала с мен крайно оскърбително и се възползвах уместно от тази възможност да си го върна тъпкано.

— Оскърбително?

— Изключително при това. Единствено въз основа на случайна забележка — просто колкото да кажа нещо, за да върви разговорът — в смисъл, че се питам какво ли ни е приготвил Анатол за вечеря, тя изсъска, че съм бил отвратително материален и крайно време било да допусна в главата си мисли, които поне отчасти да не са свързани с чревоугодие. Материален друг път! Всъщност, аз съм рядко духовен.

— Така си е.

— Не виждам какво лошо има в това да попита човек какво ни е приготвил Анатол за вечеря. Ти виждаш ли?

— Разбира се, че не. Стандартен израз на благоговение пред изкуството на един велик майстор.

— Точно така.

— И все пак…

— Какво „все пак“?

— Щях само да кажа, че ще е жалко нежната тъкан на любовта да бъде изпепелена по този начин, когато няколко мъжествени думи на разкаяние…

Той впи очи в мен.

— Да не би да ми предлагаш да отстъпя?

— Би било крайно великодушно, стари приятелю.

— И през ум не ми минава.

— Но, Тъпи…

— Не. И дума да не става.

— Но нали я обичаш?

Това попадна в целта. Той видимо потръпна и устата му заигра. Явно душата му се гърчеше мъчевно.

— Не казвам, че не обичам тази проклетница — изсъска Тъпи, видимо разтърсен из основи. — Страхотно я обичам. Но това не променя факта, че според мен тя има крещяща нужда от два-три силни и добре премерени ритници по меките части на телосложението.

Един Устър не можеше да отмине това.

— Тъпи, стари приятелю!

— Излишни са всякакви „Тъпи стари приятели“.

— Аз обаче казвам и повтарям „Тъпи, стари приятелю“! Шокиран съм от тона ти. Човек повдига учудено вежди. Къде изчезна благородният стар рицарски дух на Глосъповци?

— Нищо му няма на благородния стар рицарски дух на Глосъповци, ами къде се покри милият нежен женствен дух на Анджелите? Да каже на човека, че пускал двойна гуша!

— Не!

— Каза го.

— Хайде сега, нали ги знаеш момичетата. Забрави го, Тъпи. Иди при нея и се сдобрете.

Той поклати глава.

— Не. Твърде късно е вече. Казаха се и някои неща за шкембето ми, които е невъзможно да се пренебрегнат.

— Но, Шкемби… тоест, Тъпи, хайде сега, бъди справедлив. Ти пък й каза на времето, че новата шапка клечала на темето й не помня вече като какво.

— Че то си беше самата истина. Не някаква вулгарна обида, а здрава, градивна другарска критика и зад нея не се спотайваше друго съображение освен добронамереното ми желание да я предпазя от колосална излагация пред хората. Съвсем различно нещо е обаче безотговорно да хулиш човека, че пуфтял, когато изкачвал стъпалата.

Започнах да включвам, че ситуацията изисква да се заловя с две ръце с нея и да й посветя цялостната си находчивост. Явно Бъртрам трябваше да се труди с пот на чело, за да могат в църквицата на Маркет Снодсбъри да отекнат сватбени камбани. От леля Далия бях подразбрал, че двете договарящи се страни са си разменили известни откровения, но досега не си бях дал сметка, че нещата са отишли чак толкоз надалеч.

Разтърсваше ме трагизмът на ситуацията. Тъпи открито признаваше, че любовта все още пламти в Глосъпската му гръд, а аз бях убеден, че дори и след случилото се Анджела не е престанала да вехне по него. Макар че в момента ръцете несъмнено я сърбяха да го тресне с пълна бутилка по темето, бях готов да се обзаложа, че дълбоко в нея още тлеят старата обич и нежност. Само накърнената гордост ги държеше разединени и според мен, ако Тъпи предприемеше първия ход, всичко щеше да се уталожи. Опитах отново.

— Сърцето й се къса от тази раздяла, Тъпи.

— Откъде знаеш? Виждал ли си я?

— Не, но се обзалагам, че съм прав.

— Никак не й личи.

— Положително си надява маска. Също като Джийвс, когато налагам волята си.

— Бърчи нос като ме види, сякаш съм спукана канализационна тръба.

— Маска и нищо друго. Убеден съм, че още те обича и е нужна само една дума от теб.

Явно улучих целта. Той видимо се заколеба. Взе да чопли с носа на обувката добре гледания градински мъх. А когато проговори, гласът му направо притреперваше:

— Наистина ли мислиш?

— Убеден съм.

— Хм.

— Ако само отидеш при нея…

Той поклати глава.

— Не мога. Ще бъде фатално. Тряс! — и престижът ми рухва. Знам ги аз момичетата. Ако им се умилкваш, и най-добрите вирят носове. — Тук той се замисли. — Единственият начин е да й се покаже по заобиколен път, че съм готов да седна на масата за преговори: Как мислиш, дали да не повъздъхна, когато се срещнем?

— Ще реши, че пухтиш от затлъстяване.

— Вярно.

Запалих нова цигара и се заех да обмислям положението. И още при първото замисляне, както често става с нас, Устърови, бях осенен. Спомних си какъв съвет бях дал на Гъси по въпроса за колбасите и шунката.

— Измислих, Тъпи. Има един безпогрешен начин да покажеш на всяко момиче, че го обичаш, и той действа също тъй безотказно когато сте се скарали и искаш да се сдобрите. Не яж нищо днес на вечеря. Нали разбираш колко ще се впечатли? Тя те знае какъв си лаком чревоугодник.

Той рязко подскочи.

— Не съм лаком!

— Не че си лаком, ами…

— Изобщо не обичам да ям.

— Така де. Просто исках да кажа…

— Крайно време е да се сложи край на този мит за моята лакомия — продължи Тъпи разпалено. — Аз съм млад як мъж и се радвам на здрав апетит, но това няма нищо общо с лакомията. Възхищавам се от Анатол като майстор на кулинарното изкуство и винаги съм готов да разисквам в детайли всяко блюдо, което поднася, но да твърдиш, че съм ненаситно прасе…

— Прав си, прав си. Исках просто да кажа, че когато Анджела те види да буташ настрана чинията си, без да си докоснал и един залък, тя ще проумее, че сърцето ти се раздира от мъка и може би първа ще засвири отбой.

Тъпи се навъси замислено.

— Да бутна чинията си настрана, казваш?

— Да.

— Да бутна настрана чиния с храна, приготвена от Анатол?

— Да.

— Да я бутна настрана, без да съм хапнал и залък?

— Да.

— Дай да се разберем. Днес, на вечеря, когато икономът ми предложи ris de veau â la furnacière директно от ръцете Анатолови, ти очакваш от мен да отблъсна чинията, без да съм вкусил и залък?

— Да.

Той прехапа устна. Борбата, която се вихреше вътре в него, бе видима и с невъоръжено око. Изведнъж обаче лицето му се озари. Сигурно едно време християнските мъченици са изглеждали по подобен начин.

— Добре.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Браво!

— Разбира се, мъките ще са страховити.

Изтъкнах му лъскавата страна на медала.

— Само за малко. Довечера, когато всички си легнат, можеш да се промъкнеш долу и да нападнеш килера.

Лицето му грейна.

— Ами да! Точно така, нали?

— Сигурно ще има нещо студено.

— О, да, със сигурност ще има нещо студено — потвърди Тъпи още по-бодро. — Онзи пай с месо и бъбреци. Остана от обяд. Едно от най-добрите творения на Анатол. Това, което ме възхищава у този човек — прошепна Тъпи почтително, — това, което така страхотно ме възхищава у Анатол е, че макар да е французин, той не се ограничава само с френската кухня, както правят неговите събратя, а винаги е готов да ти стъкми и някоя хубава английска гозба, като пая с месо и бъбреци, за който споменах. Гениален пай, Бърти, и остана повече от половината. Тъкмо ще ми стигне.

— А на вечеря отблъскваш, както се разбрахме?

— И окото ми няма да трепне.

— Чудесно.

— Прекрасна идея. От най-добрите хрумвания на Джийвс. Можеш да му кажеш от мое име като го видиш, че съм му крайно признателен.

Цигарата се изплъзна измежду пръстите ми. Сякаш някой бе цапнал Бъртрам Устър през лицето с филе от акулата на Анджела.

— Да не би да мислиш, че планът, който току-що ти изложих, е на Джийвс?

— Разбира се, че е негов. Не се опитвай да ме баламосваш, Бърти. Теб подобно озарение няма да те огрее, ако ще да си ми жив и здрав още сто години.

Настъпи напрегнато мълчание, поне от моя страна. Поех въздух и се изпънах в пълен ръст, но като видях, че не ме гледа, пак се прибрах.

— Хайде, Глосъп — рекох хладно. — Време е да се обличаме за вечеря.