Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джийвс и Устър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Right Ho, Jeeves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2017 г.)

Издание:

Автор: П. Г. Удхаус

Заглавие: Пълен напред, Джийвс

Преводач: Димитър Стефанов, Савина Манолова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Националност: Английска

Печатница: ДП „Абагар“, В. Търново

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1736

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Не можех да не си представя колко по-различно би било всичко, ако момичето беше от ония, с които можеш весело да чуруликаш по телефона или да излезеш на разходка с колата. В такъв случай просто бих казал: „Слушай“, тя щеше да отвърне: „Какво?“, аз бих запитал: „Нали познаваш Гъси Финк-Нотъл?“ и тя щеше да потвърди: „Да“. Тогава щях да засегна същността на въпроса: „Той много си пада по теб“, а тя би отговорила с уместното: „Не думай! Тоз задръстеняк? Добре, че ми каза, та да се посмеем!“ или с по-страстна жилка: „А стига бе! Я кажи още нещо!“.

И в двата случая разговорът щеше да приключи за не повече от минута.

Но с Басет очевидно се налагаше да се действа по обиколни и лепкави пътища. Работата се вкисваше и от факта, че дневната светлина полека чезнеше, а ние бяхме насред великите открити простори в момент, когато здрачът още не бе започнал да отстъпва пред нощните сенки. Последните лъчи на залеза още се офлянкваха по небето. Започваха да проблясват звезди, наоколо прелитаха прилепи, а градината преливаше от аромата на ония миризливи бели цветя, дето запретват ръкави едва в края на деня — накратко, гаснещият пейзаж чезнеше от взора, въздухът навяваше величествен покой и беше явно, че всичко това й се отразява твърде зле. Очите й бяха разширени, а на физиономията бе изписано вътрешно стремление към утеха.

Маниерът й бе на момиче, което очаква нещо доста живописно от страна на Бъртрам.

При тези обстоятелства разговорът неизбежно взе да се препъва. Никога не съм в добра форма, когато положението налага проява на лигавщина от моя страна и често съм чувал и други членове на „Търтеите“ да твърдят същото. Помня как Понго Туисълтън, озовал се веднъж с момиче в гондола насред лунна светлина, успял да проговори само веднъж и то за да й разкаже дъртия виц за оня, дето плувал толкова добре, че го назначили за регулировчик във Венеция.

Разправи ми как се почувствал в небрано лозе, защото момичето тутакси креснало, че му е студено и би предпочело да се прибере в хотела.

Та както вече казах, разговорът едва плетеше два леви крака. Лесно беше да обещая на Гъси, че ще се разприказвам за разбити сърца, но за да въведе темата, човек има нужда да му подадат реплика.

Когато се довлякохме до брега на езерото и тя най-сетне заговори, представете си разочарованието ми, когато разбрах, че се е впуснала в обсъждане на звездите.

Звездите не ми вършеха работа.

— О, виж! — възкликна тя. Беше убедена привърженица на този израз. Бях го забелязал още в Кан, когато непрекъснато овиждаше, за да привлече вниманието ми към различни обекти на интереса си, включващи френска актриса, провансалска бензиностанция, залеза над Есторел, продавач на слънчеви очила, кадифения тъмносин цвят на Средиземно море и бившия кмет на Ню Йорк в раиран бански костюм. — О, виж, каква сладка малка звездичка е изгряла там сам-саминка.

Видях за какво говореше — един дребосък, който индивидуално се въртеше около оста си.

— Да — рекох.

— Дали не се чувства самотна?

— Едва ли.

— Вероятно някоя фея е проляла сълза.

— Ъ?

— Не помниш ли? „Всеки път, щом фея пролее сълзица, в Млечния път се ражда звездица“. Мислил ли си някога за това, Бърти?

Не бях. Твърде невероятно твърдение, ако питате мен, пък и се биеше с, твърдението й, че звездите са венчето на дядо Боже. Не може и двете да са верни.

Както и да е, не бях в настроение за литературни анализи. Пък и си дадох сметка, че съм сгрешил в предположението си, че звездите нямат отношение към наболелия проблем. Беше ми подала съвсем прилична реплика и аз незабавно се възползвах от нея.

— Като стана дума за пролети сълзи…

Но тя вече бе минала на темата за зайците, които подскачаха из парка вдясно от нас.

— О, виж! Какви сладки зайчета!

— Та по въпроса за проливането на сълзи…

— Не обожаваш ли тази част от вечерта, Бърти, когато слънцето се е оттеглило в покоите си и малките зайчета излизат да вечерят? Като бях малка, обичах да си мисля, че зайчетата са гномчета и че ако спра да дишам и стоя неподвижно, ще видя кралицата на феите.

Махнах сдържано с ръка, намеквайки за мнението си, че точно такива глупости съм очаквал да е мислила, когато е била малка, и се върнах към същността.

— Като ще говорим за сълзи — твърдо настоях аз, — може би ще проявиш интерес към факта, че в Бринкли Корт се подвизава едно разбито сърце.

Това най-сетне прикова вниманието й. Заряза зайците. Лицето й, озарено, дето има една приказка, от красиво оживление, помръкна. Изпусна въздишка, която изсвистя като въздух от отпушено гумено пате.

— Ах, да. Животът е тъжно нещо, нали?

— За някои — да. Като например за разбитото сърце.

— Тези измъчени очи! Тези натежали от сълзи зеници! Как танцуваха като елфите на щастието. И всичко това заради едно глупаво недоразумение за някаква си акула. Каква трагедия са недоразуменията. Една красива любов е разбита и стъпкана в прахта само защото господин Глосъп държи на твърдението си, че не било акула, а писия.

Видях, че се е омотала в кълчища.

— Не говоря за Анджела.

— Но нейното сърце е разбито.

— Знам, че е разбито. Но има едно още по-разбито.

Погледна ме объркана.

— Още едно? Искаш да кажеш на господин Глосъп?

— Не, друго имам предвид.

— На госпожа Травърс?

Строгият кодекс на Устъровата вежливост не ми позволи да й перна един през ухото, но бях готов да жертвам цял шилинг, за да мога да си го позволя. Стори ми се, че нарочно се разминава със същността.

— Не, не е и леля Далия.

— Тя е ужасно разстроена.

— Така е. Но сърцето, за което говоря, не е разбито заради препирнята между Анджела и Тъпи. Разбито е по съвсем други съображения. Искам да кажа… проклятие, знаеш защо се разбиват сърцата!

Взе да тъпче на място. Когато проговори, гласът и бе сведен до шепот.

— Искаш да кажеш от любов?

— Точно така. Улучи бика по рогата. От любов.

— О, Бърти!

— Надявам се, че вярваш в любовта от пръв поглед?

— О, да, вярвам.

— Ами точно това се е случило с въпросното разбито сърце. Влюбило се от пръв поглед и оттогава се самоизяжда.

Настъпи мълчание. Тя се извърна и взе да съзерцава плаващата в езерото патица, която с нескрито удоволствие пасеше водорасли. Как можеш да пасеш водорасли с такова настървение! Макар че, ако си сложите ръката на сърцето, ще признаете, че водораслите в никой случай не отстъпват по вкус на спанака. Патицата попасе известно време, изправи се рязко на глава и се гмурна, с което срита в корема вълшебството на мълчанието.

— О, Бърти! — отново възкликна Басет и от тона й ми стана ясно, че най-сетне е включила.

— В теб — продължих аз да доразвивам темата. В случаи като този трудното е да внушиш основната идея и да формулираш правилно общите линии. Останалото са подробности. Не твърдя, че от този момент нататък станах особено речовит, но все пак набрах скорост.

— Това сърце изживява дяволски тежки времена. Не може ни да се храни като хората, нито да спи… и все от любов по теб. А това, което прави нещата особено скапани е, че то… разбитото сърце де, не може да събере смелост и да изложи пред теб казуса си, защото от профила ти му изстиват краката. Тъкмо да заговори и зърва профила ти и губи ума и дума. Глупаво, разбира се, но такива ми ти работи.

Чух я как преглъща мъчително и забелязах, че очите й са се подмокрили. Натежали от сълзи зеници, ако предпочитате подобни изрази.

— Да ти дам ли носна кърпа?

— Не, благодаря. Добре съм.

Де да можех да кажа същото за себе си. Усилията, които положих, ме бяха обезсилили. Не знам дали някога сте изтърпявали подобни мъки, но изричането на лепкави гнусотии винаги поражда у мен душевни бодежи, придружени от грозно чувство на срам и видимо оживление на порите.

Спомням си как веднъж гостувах в дома на леля Агата в Хъртфордшир и бях насилен да изиграя ролята на крал Едуард ІІІ, който се сбогува с любимата си — Розамунд Красивата, в някаква пиеска, поставена в полза на Злочестите Дъщери на Духовенството. Ролята включваше сърцераздирателен средновековен диалог, типичен за дните, когато не са си поплювали и никому басма не са цепели, та докато свирят отбой, нямаше Дъщеря на Духовенството по-злочеста от мен. Сълзите с кофи да ги събираш.

Сега се чувствах по същия начин. Направо се бях втечнил от притеснение, когато събеседницата ми хлъцна два пъти и даде да се разбере, че сега е неин ред за словоизлияния.

— Моля те, Бърти, нито дума повече.

Аз и нямах подобни намерения.

— Разбирам — додаде тя.

Слава Богу!

— Да, разбирам. Няма да се преструвам, че не знам за какво става дума. Заподозрях го още в Кан, когато непрекъснато стоеше вцепенен и ме гледаше, без да пророниш дума, но с поглед, по-красноречив от Шекспир.

Нямаше да подскоча по-конвулсивно ако акулата на Анджела ме бе сръфала по глезена. Толкова силно се бях вживял в интересите на Гъси, че възможността думите ми да бъдат изтълкувани превратно и твърде злощастно не ми беше минала и през ум. Потта по челото ми рукна като Ниагара.

Съдбата ми висеше на косъм, намиращ се в устата на една жена. Нали разбирате — не можех да се отметна. Ако едно момиче си втълпи, че някой мъж й прави предложение и реши го приеме, той не може да седне да й обяснява, че го е разбрала погрешно и че не е имал и най-малкото намерение да й иска ръката. Трябва просто да се остави в ръцете на течението. А само при мисълта, че мога да се окажа сгоден за момиче, което без свян и срам твърди, че когато звездите си секнат носа, се раждат феи, ми се подкосиха краката.

Тя продължи да говори и докато я слушах, така здраво стисках юмруци, че кокалчетата ми побеляха. Струваше ми се, че никога няма да стигне до сърцевината на въпроса.

— Да, през всички онези дни в Кан разбирах какво се опитваш да ми кажеш. Едно момиче винаги усеща. След това ме последва тук и когато се видяхме тази вечер, в очите ти отново се четеше онзи ням копнеж. След това настоя да дойда с теб на разходка в здрача. А сега започна да пелтечиш тези колебливи думи. Не, това не ме изненадва. Ала много съжалявам…

Последната фраза ми подейства като тонизиращата смеска на Джийвс. Сякаш излях в гърлото си чаша с месен сос, червен пипер и жълтък от яйце (макар неведнъж да съм се съмнявал, че това са единствените съставки) и живнах като красиво цвете, разцъфващо под топлите слънчеви лъчи. В крайна сметка всичко беше наред. Ангел-хранителят ми не дремеше.

— … и се опасявам, че е невъзможно.

Помълча.

— Невъзможно — повтори.

Бях твърде погълнат от облекчението, че гилотината ми се е разминала, та за секунда не включих, че от мен се очаква своевременен отговор.

— Няма нищо — побързах да я уверя.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам.

— Забрави.

— Но можем да останем приятели.

— Да, да.

— Тогава искаш ли вече да не говорим за това и да запазим случилото се като наша малка тайна?

— На всяка цена.

— Така и ще направим. Ще го съхраняваме като нещо красиво и благоуханно, скътано в лавандула.

— Точно така, в лавандула.

Настъпи длъгнеста пауза. Гледаше ме с божествено съжаление, сякаш бях охлюв, когото случайно бе настъпила с малката си френска пантофка, та закопнях да й кажа колко е наред всичко и как Бъртрам не само че е далеч от всяко отчаяние, но и никога не е въздъхвал с по-голямо облекчение. Но, разбира се, човек не върши такива неща. Просто мълчах и се правех, че храбро понасям удара.

— Де да можех — промърмори тя.

— Какво да можеше? — попитах аз, защото вниманието ми блуждаеше другаде.

Да чувствам към теб това, което ти чувстваш към мен.

— О! А!

— Ала не мога. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Защото изпитвам топлота към теб, Бърти.

— Браво.

— Защото сме истински приятели.

— Точно така.

— Наистина те харесвам, Бърти. И ако нещата бяха по-различни… питам се, дали…

— Ъ?

— В края на краищата ние сме истински приятели… Имаме този общ спомен… Ти имаш право да знаеш… Не искам да си мислиш, че… Животът е тъй объркан, нали?

Без съмнение, много мъже биха приели тези откъслечни фрази за несвързано бръщолевене и не биха им обърнали внимание. Но Устърови имат по-бърза мисъл от простосмъртните и могат да четат между редовете. Внезапно прозрях какво се опитва да ми довери.

— Искаш да кажеш, че има друг мъж?

Тя кимна.

— Влюбена си в друг?

Тя кимна.

— Сгодени ли сте?

Този път поклати чайника.

— Не, не сме сгодени.

Е, слава Богу поне за това. Все пак начинът, по който говореше, ми подсказа, че ще е най-добре клетият Гъси да свали името си от списъка на чакащите, а перспективата да му го съобщя никак не ме радваше. Познавах го отблизо и бях сигурен, че това ще го довърши.

Разбирате ли, Гъси не е като някои от приятелите ми (първото име, което неволно се натрапва, е Бинго Литъл), които щом някое момиче ги отхвърли, просто си казват: „Чудо голямо!“ и безгрижно хукват да си търсят ново. Той очевидно бе от ония странни птици, които след неуспех при първия опит се затварят в себе си, прекарват остатъка от живота си в мрачни размишления над аквариум с тритони и си пускат дълги сиви мустаци по подобие на ония изпити и тъжни отшелници от книгите, дето живеят в огромна бяла къща, едва видима зад дърветата.

— Опасявам се, че той не мисли за мен по подобен начин. Поне не е намекнал с нищо. Нали разбираш, че ти казвам това, само защото…

— Ъ… да, да.

— Странно е, че ме попита дали вярвам в любовта от пръв поглед. — Полупритвори очи. — „Обичал ли е някога човек, незнал любов от първи поглед“[1]? — издекламира тя с лигав глас, който, не знам защо, ми напомни за леля Агата в ролята на Бодичея в пиеската, за която вече споменах. — Това е една глупава историйка. Гостувах у едни приятели в провинцията и отидох да се поразходя с кучето. Клетото мишле си заби гаден трън в лапичката и аз просто не знаех какво да правя. И изведнъж се появи този мъж…

Ако ми разрешите още веднъж да се върна към пиеската, при описанието на чувствата си преди малко отразих само мрачната страна на медала. Но трябва да призная, че завършекът бе рядко удовлетворителен. След като изпълзях от костюма, съставен от железа и вериги, тихомълком се завтекох към местната кръчма, влязох в бара и наредих на стопанина да започне да налива. Секунда по-късно огромната халба със специална домашна бира вече се гушеше в ръката Бъртрамова и екстазът от първата глътка се е запазил неувяхващ в паметта ми.

Същото се случи и сега. Когато, слушайки я, разбрах, че няма начин да не става дума за Гъси, понеже едва ли цял взвод мъже бе вадил тръни от кучето и през онзи ден — все пак животното не беше таралеж, — и осъзнах, че Гъси, който само преди минута беше отишъл толкова назад в класацията, че и родната му майка не би заложила на него, изведнъж се оказа фаворитът начело, тялото ми се раздруса от щастлива тръпка и от устните ми се изтръгна толкова сърдечно „Уха!“, че Басет подскочи.

— Моля? — каза тя.

Размахах безгрижна ръка.

— Нищо — отвърнах. — Нищо. Току-що се сетих, че трябва още тази вечер да напиша едно писмо. Ако нямаш нищо против, ще се прибера. Ето — продължих, — задава се Гъси Финк-Нотъл. Той ще се погрижи за теб.

И докато говорех, Гъси плахо изпълзя иззад едно дърво.

Тръгнах си и ги оставих да се оправят. Нямаше и сянка от съмнение, че по отношение на тия двамата всичко беше по мед и ноти. Гъси трябваше само да запази самообладание и да не напира много. Докато се тътрех към къщата, си мислех самодоволно, че щастливият завършек вече се задава откъм хоризонта. Все пак, ако оставите в тясна близост насред здрача момиче и мъж, недвусмислено признали, че тя и той обича него и нея, остава само да се уточни сватбеното меню.

Увенчаните ми с победен край усилия заслужаваха кратък отдих в пушалнята.

Накъдето се и запътих.

Бележки

[1] От поемата на английския поет Кристофър Марлоу (1564–1593) „Херо и Леандър“. — Б.пр.