П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (12)

Дванадесета глава

Не знам дали ви се е случвало, но за себе си съм забелязал, че когато се сблъскам с особено труден и смущаващ проблем, един здрав сън често ми носи решението.

Така стана и този път.

Светилата, които дълбаят из тези въпроси, твърдят, че процесът има нещо общо с подсъзнанието и вероятно са прави. Не бих заявил с лека ръка, че разполагам с подсъзнание, но допускам, че без да знам го имам и то несъмнено е бдяло на пост, запретнало ръкави, докато материалната част на Устър е консумирала редовните си осем часа.

Защото щом отворих очи, видях светлина. Е, не в буквалния смисъл, макар че, естествено, в стаята си беше светло както му се полага. Просто осъзнах, че планът ми е очертан с всички подробности. Доброто старо подсъзнание бе изпълнило дълга си и ми изясни какви точно стъпки да предприема, за да върна Огъстъс Финк-Нотъл в редиците на практикуващите Ромеовци.

Бих желал, ако сте в състояние да ми отделите минутка от драгоценното си време, да се върнете към разговора, който проведох с Гъси предишната вечер в градината. Не в частта му за гаснещия пейзаж, нямам предвид това. Говоря за заключителните фрази. И ще се сетите, че след като ме осведоми, че не близва алкохол, аз поклатих глава, предусещайки, че това неизбежно ще разклати позицията му на правещ предложение.

Събитията показаха, че опасенията ми са били основателни.

Подложен на нечовешкото изпитание само под въздействието на портокаловия сок, той се бе провалил с гръм и трясък. В обстановка, налагаща думи на жарка страст от естество, годно да прониже Мадлин Басет като нажежен шиш буца масло, той бе изнесъл красноречива и общообразователна, но ненавременна лекция върху тритоните.

Романтичните момичета не се печелят с помощта на тритони. Затова преди да поднови опитите си, Огъстъс Финк-Нотъл трябваше да запокити възпрепятстващите го задръжки в миналото и добре да се зареди. Във втория рунд срещу Басет на ринга трябваше да излезе един висококачествен, напомпан със самоувереност Финк-Нотъл.

Само така „Морнинг Поуст“ изкарваше десетачките или колкото там прибира от отпечатването на съобщения за предстоящи женитби.

Като стигнах до това заключение, останалото ми се стори детска игра и когато Джийвс се появи, вече бях разработил подробен план, изпипан и в най-малката си подробност. Тъкмо щях да го изложа пред него и дори стигнах до въвеждащото „Ъ-ъ, Джийвс“, и бях прекъснат от появата на Тъпи.

Младият Глосъп тътреше крака с провиснало чене и аз с болка в сърцето забелязах, че нощният отдих не бе внесъл подобрение във вида му на престоял удавник. Дори в интерес на истината трябва да отбележа, че приличаше на двама престояли удавници. Или за по-лесно ако си представите булдог, сритан в ребрата, след като котката му е излапала вечерята, ще си проясните как изглеждаше застаналият пред мен Хилдебранд (Тъпи) Глосъп.

— Тъпи, приличаш на отлежал в канавката котешки трофей — загрижено започнах аз. — Вече си започнал да моравееш по краищата.

Джийвс се изниза от стаята като тактична змиорка и аз махнах на тленните останки да седнат.

— Какво е станало? — попитах.

Тъпи се тръшна на леглото и известно време седя и безмълвно мачка завивката.

— Тази нощ познах ада, Бърти.

— Какво си познал?

— Ада.

— О, ада? И какви ги диреше там?

Той пак млъкна и втренчи пред себе си мътни очи. Като проследих посоката им видях, че се взира в снимката на чичо Том, накипрен с масонска униформа, сложена в рамка на поличката над камината. От години водя безплодна битка с леля Далия по повод този портрет, като й предлагам две алтернативи: (а) да го изгори, (б) ако е твърдо решена да го запази, поне да го крие в друга стая, когато й гостувам. Но тя решително отхвърля и двете. Твърди, че бил полезен за мен. Учел ме на здравословна дисциплина и ми давал да разбера, че животът има и мрачна страна. Не сме били дошли на този свят за едното удоволствие.

— Тъпи, ако те дразни, обърни го към стената — благо предложих аз.

— Ъ?

— Говоря за снимката на чичо Том като диригент на духов оркестър.

— Не съм дошъл да говорим за снимки. Дойдох за съчувствие.

— И ще го получиш. Какъв е проблемът? Вероятно се тревожиш за Анджела. Е, успокой се. Имам нов, всестранно обмислен план за подмамване на тая млада гъска. Гарантирам ти, че преди да залезе онова там слънце, тя ще ридае, разкаяно увиснала на врата ти.

Той остро излая.

— Как не!

— Тъпо, Тихи!

— Ъ?

— Искам да кажа, тихо, Тъпи. Кълна ти се, че ще го направя. Когато влезе, тъкмо бях започнал да описвам плана си на Джийвс. Искаш ли да го чуеш?

— Не искам повече да слушам идиотските ти планове. Те са безполезни. Тя е влюбена в другия мъж и ме мрази в червата.

— Глупости.

— Не са глупости.

— Заявявам ти, Тъпи, като човек, за когото женското сърце не крие тайни, че Анджела още те обича.

— С нищо не си пролича снощи в килера.

— А, значи снощи си нападнал килера?

— Да.

— И Анджела беше там?

— Беше. И леля ти беше. Чичо ти също.

Налагаше се да искам разяснения. Това беше ново за мен. Голяма част от живота си съм прекарал в Бринкли Корт без да знам, че килерът е такъв притегателен център на светски живот. Бетер някой хиподрум.

— Разправи ми всичко със свои думи — насърчих го аз, — без да пропускаш и най-дребната подробност, защото човек никога не знае от кой нюанс ще изскочи заек.

Тъпи продължи да разучава портрета на чичо с нарастваща гробовност.

— Добре — започна той. — Случи се следното. Познаваш възгледите ми относно месния пай с пълнеж от бъбречета.

— Напълно.

— Е, към един и половина през нощта реших, че моментът е назрял. Измъкнах се тихомълком от стаята и слязох долу. Паят неудържимо ме зовеше.

Кимнах. Знам как зоват пайовете.

— Добрах се до килера. Извадих пая. Сложих го на масата. Намерих вилица и нож. Подредих наоколо сол, пипер и горчица. Имаше и картофена салата. Нагласих я да ми бъде под ръка. И тъкмо да започна, когато чух зад гърба си шум, обърнах се и видях, че на прага стои леля ти. В синьо-жълта нощница.

— Смущаващо.

— Извънредно.

— Предполагам, че не си знаел къде да гледаш.

— Гледах към Анджела.

— И тя ли дойде с леля ми?

— Не. Дойде с чичо ти минута-две по-късно. Той носеше морава пижама и пищов. Виждал ли си някога чичо си по морава пижама и пищов?

— Никога.

— Не си изпуснал много.

— Кажи ми за Анджела, Тъпи — настоях аз. — Погледът й поразнежи ли се, докато те гледаше?

— Тя не гледаше мен. Гледаше пая.

— А каза ли нещо?

— Отначало не. Пръв заговори чичо ти. Обърна се към леля ти. „Велики Боже, Далия, какво търсиш тук?“ На което тя отговори: „Е, щом като отвори въпрос, любими мой сомнамбуле, ти какви ги търсиш тук?“ Тогава чичо ти заразправя как му се е сторило, че в къщата има крадци, тъй като чул подозрителни звуци.

Кимнах повторно. Картината ми беше ясна. От деня, в който прозорецът на мокрото помещение бе намерен отворен в годината, когато дисквалифицираха фаворита Шайнинг Лайт от надбягванията в Сизъруич заради избутване, чичо Том разви тежък комплекс на тема крадци. Още не мога да забравя какво преживях при първото си посещение след слагането на решетки по всички прозорци, когато се опитах да подам глава навън за глътка свеж селски въздух. Едва не си потроших черепа в железните пръти, достойни за средновековна тъмница.

— „Какви звуци?“, попита леля ти. „Особени звуци“, рече чичо ти. И тогава Анджела, с отблъскваща стоманена нотка в гласа, лешоядката му с лешоядка, вметна: „Трябва да си чул как се храни господин Глосъп“. След това ме погледна. Беше от ония озадачени, погнусени погледи, които възвишените изискани дами отправят към дебелаци, шумно сърбащи супата си в ресторанта. Поглед, от който човек започва да усеща как талази тлъстина започват да напират изпод яката на ризата. И със същия пренеприятен тон добави: „Трябваше да те предупредя, татко, че господин Глосъп има навика да хапва обилно по четири-пет пъти на нощ. Това му помага да изтрае до закуска. Апетитът му е направо изумителен. Виждаш ли, вече е успял да погълне половин месен пай“.

След тези думи Тъпи бе връхлетян от трескаво оживление. Очите му заблестяха с особена светлина и той яростно заблъска с юмрук по леглото, като едва не ми отпра един по крака.

— Точно от това ме боли най-много, Бърти. Точно това не ми дава мира. Още не бях дори вкусил от пая. Ето какви са жените.

— Такива са си.

— И не спря дотук. „Нямаш представа“, продължи тя, „колко обича храната господин Глосъп. Живее единствено за нея. Храни се по шест-седем пъти на ден и започва отново след лягане. Не е ли същинско чудо на природата?“ Леля ти изглеждаше заинтригувана и заяви, че това й напомняло за боата-удушвачка. Анджела попита дали няма предвид питона. Започнаха да спорят кое от двете е по-близо до истината. Междувременно чичо ти размахваше проклетия пищов, докато накрая в цялото графство не остана незастрашен човешки живот. А паят си стоеше на масата, без да мога дори да се наведа да го помириша. Започваш ли да разбираш защо казах, че вече знам всичко за ада?

— Напълно. Едва ли е било приятно.

— Накрая леля ти и Анджела се споразумяха в полза на питона. Малко след това се запътихме към леглата си, като Анджела ме посъветва майчински да не бързам нагоре по стълбите. Човек с моето телосложение и наднормени килограми трябвало много да се пази от апоплектичен удар. Обясни, че същото важало и за кучетата. Когато били прехранени и затлъстели, не бивало да им се позволява да тичат нагоре по стълбите, защото започвали да пъхтят, а това било вредно за сърцето. Попита леля ти дали си спомня покойния кокер Амброуз и леля ти отвърна: „Клетият стар Амброуз, човек не можеше да го откъсне от кофата за боклук“, а Анджела отбеляза: „Точно така. Затова внимавайте много, господин Глосъп.“ А ти ми разправяш, че още ме обичала.

Направих всичко възможно да го успокоя.

— Женски приказки.

— Друг път женски приказки. Не ме обича вече, Бърти. Бях нейното бяло зайче — това е цитат, — а сега съм прах под колесницата й. В Кан се е влюбила в оня, който и да е той, и сега не може да ме понася.

Вдигнах вежди.

— Драги ми Тъпи, по въпроса за Канското влюбване на Анджела не проявяваш присъщия си здрав разум. Ако ми разрешиш, развил си idée fix.

— Какво?

— Idée fix. Едно от нещата, които човек развива. Като бълнуванията на чичо Том, че всеки клиент на полицията клечи из градината и чака да нападне и ограби къщата. Непрекъснато повтаряш за този мъж в Кан, а в Кан нямаше кьорав мъж и сега ще ти кажа защо съм толкоз сигурен. През двата месеца на Ривиерата ние с Анджела бяхме неразделни. Ако някой се увърташе около нея, тутакси щях да го забележа.

Той трепна. Видях, че се впечатли.

— Значи през цялото време в Кан е била с теб, така ли?

— Не допускам да е разменила и две думи с някой друг като изключим общия разговор на препълнената маса или случайна забележка към тълпата в казиното.

— Разбирам. Искаш да кажеш, че всякакви нощни къпания и разходки на лунна светлина е осъществявала единствено с теб?

— Точно така. Бяхме станали пословични в хотела.

— Сигурно ти е било много приятно.

— Ами доста. Винаги съм обожавал Анджела.

— Така ли?

— Когато бяхме деца, ме наричаше нейното сладко мъжленце.

— Нима?

— Ъхъ.

— Ясно.

И потъна в мисли, докато аз, доволен, че най-сетне разведрих сърцето му, се посветих на чая си. Скоро от долния вестибюл прозвуча тътенът на гонга и Тъпи рипна като бойна кобила при звука на сигналната тръба.

— Закуската! — ревна той и както го имаше, така го нямаше, а аз останах да си блъскам главата. И колкото повече я блъсках, толкова повече харесвах състоянието на нещата. Видях, че Тъпи, въпреки болезнената сцена в килера, още обича Анджела. Това означаваше, че мога да разчитам на споменатия план да изглади недоразуменията. И тъй като бях открил начин да разплета и затрудненията на дуета Гъси-Басет, нямаше за какво повече да се тревожа.

Обърнах се с леко сърце към Джийвс, влязъл да прибере подноса с чая.