П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (4)

Четвърта глава

Вярно казват за Бъртрам Устър, че макар никой да не е по-безмилостно критичен към родствениците си от него, то и никой друг не им признава с по-голяма готовност достойнствата, когато такива са налице. Ако сте следили моите мемоари с нужното внимание, неминуемо ви е направило впечатление колко често съм намирал повод да подчертая, че леля Далия е голяма работа. Тя е същата, която взе милия чичо Том Травърс за втори съпруг в годината, когато Блуботъл спечели големите надбягвания в Кембриджшир. Същата, която веднъж ме накара да напиша статията „Как се облича добре облеченият мъж“ за списанието, което издава — „Будоарът на Милейди“. Надарена е с широка искрена душа и с нея е удоволствие да си имаш вземане-даване. В душевния й градеж няма и следа от онази ужасна жилка, която превръща екземпляри като леля ми Агата в проклятието на Великобритания и поголовна заплаха за цивилизования свят. Изпитвам към леля Далия най-горещо уважение и винаги съм ценял нейната човечност и готиност.

Затова можете да си представите колко се шашардисах, когато я видях край леглото си в такъв безбожен час. Гостувал съм и нееднократно и тя е напълно наясно с навиците ми. Знае, че не приемам преди сутрешната дажба чай. Това нахлуване в Будоара ми в момент, когато уединение и покой са от най-съществено значение, едва ли бе знак, че е в обичайната си добра форма.

Освен това каква работа можеше да има в Лондон? Ето това се питах аз. Когато една съвестна домакиня и съпруга се завърне у дома след двумесечно отсъствие, от нея едва ли се очаква да хукне за столицата още на следващия ден. Редно е да угажда на съпруга си, да води преговори с готвача, да нахрани котката, да среше кучето — с други думи да седи и да мирува. Погледът ми бе доста размътен, но все пак се опитах — доколкото позволяваше обстоятелството, че клепачите ми се бяха слепнали — да я изгледам строго и укорително.

Тя обаче не схвана вложения в погледа ми упрек.

— Ставай, Бърти, магаре такова! — ревна с глас, който ме фрасна между очите и изскочи през тила ми.

Ако леля Далия има някакъв недостатък, той е навикът и да се обръща към човек, с когото се намира лице в лице, сякаш го е забелязала на отсрещния хълм по време на лов. Това несъмнено е непоправима последица от времето, когато всеки ден, който не е прекарвала в преследване на някоя нещастна лисица из полята, е минавал в очите й за безсмислено пропилян. Хвърлих и още един строг и укорителен поглед и този път тя загря. За жалост обаче слезе до нивото на лични нападки.

— Какво си запремигвал насреща ми така отвратително? — кресна тя и продължи, вперила в мен поглед, с какъвто Гъси би съзерцавал отклонил се от стандартите на красотата тритон. — Чудя се, Бърти, дали имаш някаква представа колко гнусно изглеждаш? Кръстоска между оргия в долнопробен филм и низша форма на блатен организъм. Снощи явно си безчинствал.

— Присъствах на другарска среща — отвърнах с хладно достойнство. — Рожденият ден на Понго Туисълтън. Не можех да не отида. Благородството задължава, или както се изразяват французите, noblesse oblige.

— Хайде, ставай и се обличай.

Явно не бях чул добре.

— Да стана и да се обличам?

— Да.

Обърнах се в леглото с немощно стенание и в този миг влезе Джийвс с подкрепителната течност. Впих пръсти в чашата като удавник в сламена шапка. Една, после две дълбоки глътки и се почувствах няма да кажа възстановен, защото след рожден ден като Понговия не се възстановяваш от чаша чай, но все пак достатъчно очовечен, за да съсредоточа ума си върху страшното нещо, което ми се случваше. И колкото повече го напрягах, толкова по-малко схващах сценария.

— Какво е това, лельо Далия? — запитах аз.

— Прилича ми на чай — бе нейният отговор. — Но ти знаеш най-добре. Ти го пиеш.

Ако не се боях да разлея животодаряващата течност, несъмнено щях да махна нервно с ръка.

— Не какво съдържа тази чаша. А дето нахлуваш посред нощ и ме караш да ставам, да се обличам и какви ли не други кукувщини.

— Нахлух, както ти се изрази, защото телеграмите ми не произведоха очаквания ефект. А ти казах да станеш и да се облечеш, защото искам да станеш и да се облечеш. Дошла съм да те отведа със себе си. Каква наглост — да ми телеграфираш, че ще дойдеш догодина! Идваш сега. Имам работа за теб.

— Но аз не искам работа.

— Какво искаш, моето момче, и какво ще получиш са две коренно различни неща. В Бринкли Корт те чака мъжка работа. Бъди закопчан до последното копче след двайсет минути.

— Но аз просто не мога. Чувствам се ужасно.

Тя се позамисли.

— Да — рече накрая. — Май елементарната човечност изисква да ти дам ден-два да даврандисаш. Добре, ще те очаквам най-късно на трийсето число.

— Ама недей така, какво става тук? Как така работа? Защо работа? Каква работа?

— Ще ти кажа, само млъкни. Съвсем лека, приятна работа. Ще ти хареса. Чувал ли си за Маркетснодсбърийското начално училище?

— Никога.

— Това е началното училище в Маркет Снодсбъри.

Толкова и аз бях прозрял и й го казах.

— Откъде да знам, че ум като твоя ще схване така бързо? — оправда се тя. — Значи Маркетснодсбърийското начално училище е началното училище в Маркет Снодсбъри. Аз съм в съвета на управителите.

— Искаш да кажеш на управителките.

— Не искам да кажа на управителките. Слушай, магаре безподобно. Имаше ли Съвет на управителите в Итън? Имаше. Е, и в Маркетснодсбърийското начално училище също има и аз съм негов член. Та ми възложиха да организирам раздаването на годишните награди. То ще се състои на последния или трийсет и първия ден на този месец. Дотук схвана ли?

Отпих още ободрителна течност и наклоних елегантно глава. Дори след рожден ден на Понго Туисълтън съумявах да схващам прости факти като тези.

— Следвам неотлъчно мисълта ти. Естествено, че разбирам какво говориш. Маркетснодсбърийското… начално… училище… Съвет на Управителите… Връчване на награди… Всичко е ясно. Но какво общо имам аз с това?

— Ти ще раздадеш наградите.

Аз се оцъклих. В думите и нямаше смисъл. Звучаха като безцелен брътвеж на леля, стояла на припек без шапка.

— Аз?!

— Ти.

Отново разтворих широко очи.

— Как така аз?

— Ей така ти. Лично.

Ококорих се за трети път.

— Ти ме будалкаш.

— Не те будалкам. Нищо не е в състояние да ме накара да се будалкам с отврат като теб. Викарият щеше да свърши работата, но когато пристигнах у дома, заварих писмо, че си бил навехнал копитото и няма да може. Можеш да си представиш в каква тревога ме хвърли тази новина. Телефонирах къде ли не, но никой не иска да се заеме. И тогава изведнъж се сетих за теб.

Реших да пресека цялата тази недостойна претенции още в корен. Никой не е по-готов от Бъртрам Устър да услужва на достойна леля, но има граници, и то рязко и точно очертани.

— Значи си въобразяваш, че ще ръся награди в това твое скапано училище?

— Да.

— И ще произнеса реч може би?

— Колко си схватлив.

Тук бе моментът да се изсмея саркастично.

— За Бога, не му е сега времето за гаргара — раздразни се тя. — Въпросът е крайно сериозен.

— Аз се изсмях.

— Така ли? Е, радвам се, че приемаш нещата весело.

— Изсмях се язвително — поясних аз. — Нищо подобно няма да направя. Точка по въпроса. Просто не участвам.

— Ще участваш, млади ми Бърти, или кракът ти никога вече няма да стъпи в къщата ми. А ти знаеш какво означава това. Край на благата Анатолови.

Разтърси ме мощна тръпка. Тя говореше за готвачи си — този забележителен гений на кулинарното изкуство. Цар сред готвачите, ненадминат — не, недостижим — в магията да приготви насъщния така, че да се топи в устата на крайния потребител. Този Анатол винаги е бил магнит, който ме е привличал с изплезен език към Бринкли Корт. Много от най-щастливите ми мигове са прекарани в преживяне на печените и рагутата на този велик човек и перспективата да ми препречат пътя към тях ме зашемети.

— А не, хайде сега!

— Знаех си, че това ще те разтърси. Лакомо прасе такова.

— Изобщо не става дума за лакоми прасета — казах с известна надменност. — Човек не е лакомо прасе само защото цени изкуството на един гений.

— Трябва да призная, че и на мен самата ми допада — призна родственицата. — Но няма и залък да вкусиш от тази храна, ако откажеш да извършиш тази проста, лесна и приятна работа. Не, няма дори отдалече да я подушиш. Така че можеш да натъпчеш това предупреждение в дванайсетинчовото си цигаре и да го изпушиш.

Бях уловен в капан.

— Но защо съм ти притрябвал аз? Какво съм аз? Задай си този въпрос.

— Често съм си го задавала.

— Искам да кажа, че не съм подходящ. За раздаване на награди ти трябва някоя важна клечка. Помня, че когато бях ученик, обикновено идваше министър-председателят или нещо подобно.

— Да, но ти говориш за Итън. В Маркет Снодсбъри не сме толкоз придирчиви. Стига човек да носи гети и ние вече сме дълбоко впечатлени.

— Защо не накараш чичо Том?

— Чичо ти Том!

— Ами да, защо не? И той носи гети.

— Бърти — рече тя, — ще ти кажа защо не мога да моля чичо ти Том. Нали помниш колко пари загубих в Кан на бакара? Е, много скоро ще ми се наложи да се присламча към Том и да го известя за загубите. Ако веднага след това го помоля да си надене бели ръкавици и цилиндър и да раздава наградите в Маркетснодсбърийското начално училище, в семейството ми ще има развод. Ще забоде бележка на възглавницата и ще духне яко заек. Не, момчето ми, на теб се пада тази чест, така че най-добре се постарай всичко да мине по мед и масло.

— Но, лельо Далия, вслушай се в разума. Уверявам те, че изборът ти е погрешен. Хич ме няма в тая работа. Попитай Джийвс за оня път, когато ме замъкна да държа реч пред едно девическо училище. Направих се на невиждан глупак.

— И аз уверено предвкусвам как ще се направиш на точно толкова невиждан глупак на трийсет и първо число от текущия месец. Тъкмо затова те искам. Ето как гледам аз на нещата. Така и така ще оплескаш всичко, нека поне се повеселим от сърце. Толкоз ще ми е драго да те гледам как връчваш наградите, Бърти. А сега да не те задържам повече, защото несъмнено искаш да си направиш утринната гимнастика. Ще те очаквам след ден-два.

И с тези безсърдечни слова тя се изнесе от стаята, оставяйки ме в плен на най-мрачни предчувствия.

Като имате предвид естествените реакции на организма след партито на Понго, последвани от този съкрушителен удар, ще се убедите, че не се изсилвам като твърдя, че душата ми бе стон.

Все още се гърчех в мрачните бездни на самосъжалението, когато вратата се отвори и на прага изникна Джийвс.

— Господин Финк-Нотъл е дошъл да ви види, сър — провъзгласи той.