П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (17)

Седемнадесета глава

— И все пак, Джийвс — отбелязах аз, докато въртях волана, — нещата винаги имат и положителна страна.

Бяха изминали двайсетина минути, откак качих Джийвс, който ме чакаше пред парадния вход, и подкарах двуместната кола към живописното селце Маркет Снодсбъри. След като се разделихме в стаята, той се отправи към своята бърлога да си вземе шапката, а аз останах да облека официалния костюм и да премисля още веднъж нещата.

В момента му излагах резултатите от въпросните разсъждения.

— Колкото и мрачни да са перспективите, Джийвс, колкото и буреносни да са облаците, струпани над главите ни, набитото око винаги може да различи синята птица на надеждата. Кофти, несъмнено, че след десетина минути Гъси ще започне да ръси награди в състояние на тежко алкохолно опиянение, но никога не бива да забравяме, че всеки медал има две страни.

— Искате да кажете, сър…

— Точно така. Мисля за потенциала му на ухажор. Всичко това трябва да го е вкарало в изключителна форма да предлага наляво и надясно ръката си за женитба. Ще бъда силно изненадан, ако не се е превърнал в истински първобитен мъж. Гледал ли си филми с Джеймс Кагни^[1]?

— Да, сър.

— Нещо подобно.

Чух го да кашлюка и го стрелнах косо с очи. На лицето му бе изписан добре познатият ми информативен израз. Искам да кажа, че се канеше да ме информира.

— Значи не сте чули, сър?

— Ъ?

— Не знаете ли, че между господин Финк-Нотъл и госпожица Басет е постигнато разбирателство за брак и скорошна сватба?

— Какво?

— Да, сър.

— Кога е станало?

— Малко след като господин Финк-Нотъл напусна стаята ви, сър.

— А, значи в постпортокалосоковия период?

— Да, сър.

— Сигурен ли си във фактите? Откъде знаеш?

— Информаторът ми е самият господин Финк-Нотъл, сър. Гореше от желание да ми се довери. Разказът му бе донякъде несвързан, но успях да проумея същината. Уводът му се състоеше от изявлението, че светът бил за чудо и приказ, после дълго се смя от сърце и добави, че е официално сгоден.

— А подробности?

— Не, сър.

— Но човек може да си представи сцената.

— Да, сър.

— Искам да кажа, че този път въображението не немее.

— Прав сте, сър.

И наистина не немееше. Представях си ясно какво се бе случило. Вкарайте щедра доза смесен алкохол в организма на убеден въздържател и той ще се превърне в неуправляема стихия. Няма да блуждае безцелно, няма да кърши ръце, няма да пелтечи. Той ще действа. Не се съмнявах, че Гъси бе посегнал към Басет и я бе сграбчил както хамалинът чувал въглища. А човек лесно може да предвиди въздействието на подобно поведение върху момиче с розова душевност.

— Тъй, тъй, тъй, Джийвс.

— Да, сър.

— Прекрасна новина.

— Да, сър.

— Виждаш ли колко прав се оказах?

— Да, сър.

— За теб трябва да е било истинско откровение да ме наблюдаваш в действие.

— Да, сър.

— Простичките преки методи винаги вършат работа.

— Да, сър.

— Докато сложните често се провалят.

— Да, сър.

— Точно така, Джийвс.

Бяхме стигнали до главния вход на Началното училище в Маркет Снодсбъри.

Паркирах колата и влязох вътре, преливаш от доволство. Вярно, че проблемът Тъпи-Анджела още стърчеше на дневен ред, а и петте стотака на леля Далия се губеха в мъглявината, но мисълта, че поне грижите на добрия стар Гъси са се разсеяли ми действаше като чаша отлежал портвайн.

Доколкото знам, Началното училище в Маркет Снодсбъри е било построено някъде през 1416 година, та в Голямата зала, където щеше да се проведе следобедното тържество, витаеше доста от мъглата на вековете, какъвто е често случаят с тези древни институции. Беше най-горещият ден на лятото и въпреки че някой бе открехнал свенливо прозорец-два, атмосферата си оставаше наситена и неповторима.

В тази зала младежта на Маркет Снодсбъри бе обядвала всекидневно в продължение на петстотин години, та съответният аромат се бе пропил вовеки веков в камъка. Въздухът тегнеше упоително, ако разбирате какво искам да кажа, нагнетен от уханието на Млада Англия и варено говеждо с картофи и моркови.

Леля Далия бе седнала на втория ред сред орляка местни първенци. Видя ме и ми махна да отида при нея, но аз бях достатъчно предвидлив да избегна подобно неблагоразумие. Вмъкнах се между правостоящите в дъното на залата и се облегнах на един посетител, който, ако се съдеше по аромата му, беше търговец на зърнени храни. Същността на стратегията в подобни случаи е близостта до изходната позиция.

Залата беше украсена веселяшки със знаменца и шарени гирлянди, а освен от украсата окото се галеше и от гледката на смесения табун момчета, родители и тям подобни, като първите демонстрираха лъснали от необичайната среща със сапуна физиономии и бели кръгли якички, а вторите наблягаха най-вече на черната коприна, ако бяха жени, и имаха вид на навлекли тесни сака в случая с мъжете. Прозвучаха ръкопляскания — спорадични, както по-късно ги нарече Джийвс, и видях Гъси, побутван от брадат тип в тога, да се насочва към стола в центъра на подиума.

Затресох се неконтролируемо, когато го съзрях и осъзнах, че ако не беше Божията милост, на неговото място щеше да стои Бъртрам Устър. Все още излишно живо е в паметта ми словото, което държах в девическото училище по настояване на Джийвс.

Разбира се, ако положението се анализира безпристрастно, може да се каже, че е невъзможно да се прави сравнение между почти човешката публика, която се разстилаше пред погледа в тази древна зала, и тълпата малки пикли с плитки на гърба. Въпреки това видът на Гъси бе достатъчен да ме накара да се почувствам като наблюдаващ как някой се спуска във варел по Ниагарския водопад и мисълта с каква участ се бях разминал на косъм за миг накара всичко пред очите ми да заплува.

Когато се свестих, видях, че Гъси вече е седнал. Беше сложил ръце на коленете с издадени под прав ъгъл лакти, като актьор от старата школа в ролята на негър, и се взираше пред себе си с такава циментирана усмивка, че ми се стори невероятно хората да не се досетят кой седи срещу тях — индивид, зареден до козирката с най-доброто, което Англия може да предложи.

И наистина забелязах, че леля Далия, чиито участия в ловни подвизи нямат чет и брой, поради което е ненадмината в отгатването на симптомите, трепна и се вторачи намръщено и продължително в лицето му. И тъкмо започна да споделя нещо с чичо Том, седнал от лявата й страна, когато брадатият пристъпи напред и започна да държи реч. От факта, че говореше, сякаш върти из уста горещ картоф, без да бъде освиркан от момчетата, насядали в периферията на залата, умозаключих, че трябва да е директорът.

С озоваването му в светлините на рампата над публиката се спусна потно примирение. Лично аз се сгуших в търговеца и оставих вниманието ми да се рее на воля. Речта бе посветена на училищните постижения през последния срок, а тази част от церемонията по правило не съумява да заплени външния посетител. Знаете за какво става дума. Осведомяват ви, че Джон Брустър е спечелил награда за най-добро съчинение върху гръцките класици и вие усещате, че това е един от случаите, над които не можете да се посмеете, ако не познавате лично човека. Същото се отнася и за Джонатан Булет, награден със стипендията „Лейди Джейн Уикс“ в Бирмингамския колеж по ветеринарни науки.

В интерес на истината, двамата с търговеца на зърнени храни, който, съдейки по вида му, цяла сутрин бе въртял тежка търговия, бяхме започнали да придрямваме, когато нещата внезапно се оживиха от факта, че за първи път в събитията се намеси Гъси.

— Днес — заяви брадатият — всички сме щастливи да поздравим с добре дошъл почетния гост на нашето малко тържество господин Фиц-Уотъл…

В началото на директорската реч Гъси, с увиснала долна челюст, се бе отдал на някакъв свой блян, но някъде към средата й започна да дава немощни признаци живот. А през последните пет минути неуморно и безуспешно прави нееднократни опити да кръстоса краката си един връз друг. Системният неуспех не сломяваше духа му и той започваше отново и отново. Едва сега обаче прояви истинско оживление. Заряза краката си, отвори очи, подскочи от стола и заяви:

— Финк-Нотъл.

— Фиц-Нотъл.

— Финк-Нотъл.

— Трябваше да кажа Финк-Нотъл.

— Разбира се, че трябваше, тъпанар такъв — великодушно се обади Гъси. — Добре, карай нататък.

Затвори очи и възобнови кръстосните си опити.

Забелязах, че дребното пререкание посмути брадатия. Той постоя няколко секунди, подръпващ с колеблива ръка плесента по лицето си. Но училищните директори са омесени от жилаво тесто. Слабостта му премина. Съвзе се и продължи:

— Та както казах, всички сме щастливи да поздравим с добре дошъл почетния гост на нашето тържество господин Финк-Нотъл, който любезно се съгласи да раздаде наградите. Както знаете, тази задача трябваше да изпълни обичаният от всички нас енергичен член на нашия дирекционен съвет, преподобният Уилям Плоумър, и съм сигурен, че до един скърбим, задето в последния момент болест му попречи да бъде днес сред нас. Но ако ми разрешите да използвам познатата метафора от… ако ми разрешите да използвам простичката метафора, позната на всички ни… всяко зло за добро.

Млъкна и се разля в обилна усмивка, за да подскаже, че това е шега. Можех спокойно да го предупредя, че е безсмислено. Никой не издаде звук. Само търговецът на зърнени храни се отпусна върху мен, промърмори: „Кво рече?“ и толкоз.

Винаги е неприятно да очакваш публиката да се засмее и да откриеш, че никой не е оценил шегата ти. Брадатият бе видимо обезсърчен. Но мисля, че неловкият момент щеше да отмине безнаказано, ако в този момент за свое нещастие не беше събудил отново Гъси.

— С други думи, въпреки че сме лишени от присъствието на господин Плоумър, днес при нас е господин Финк-Нотъл. Сигурен съм, че няма защо да ви обяснявам кой е господин Финк-Нотъл. Осмелявам се да твърдя, че името му е известно на всички.

— С изключение на теб — обади се Гъси.

В следващия миг разбрах какво имаше предвид Джийвс, като каза, че Гъси се е смял от сърце. Смехът му прозвуча като газова експлозия.

— Май не ти беше чак толкова известно, а? — закова го с въпроса си Гъси. След това се сети, че е бил наречен „Уотъл“ и повтори името шестнайсет пъти с нарастваща модулация.

— Уотъл, Уотъл, Уотъл — завърши той. — Карай да върви. Давай нататък.

Но брадатият беше изключил. Стоеше като цапардосан с много мокър парцал и като го загледах по-внимателно, установих, че се намира на кръстопът. Чувах мислите му, сякаш ги шепнеше във вътрешното ми ухо. Щеше му се да прекрати речта си и да се скрие вдън земя, но го възпираше фактът, че в такъв случай трябваше или да даде воля на Гъси, или да се направи, че словото на Финк-Нотъл е вече свършило и да премине към раздаването на наградите.

Разбира се, работата бе дяволски тънка за решаване в продължение на броени секунди. Скоро четох във вестника за ония, дето се мъчат да разцепят атома, но нямат и най-малката представа какво ще стане, ако вземат, че успеят. Може всичко да е за добро. От друга страна, може и да не е за добро. Човек би се почувствал голям глупак, ако, след като разцепи атома, внезапно установи, че сградата се вдига във въздуха, а крайниците му хвърчат наоколо.

Същото изживяваше и брадатият. Не знам дали беше в крак с фактите около случая Гъси, но очевидно съзнаваше, че е налетял на нещо вулканично. Опитът му подсказваше, че Гъси върши нещата по свой собствен неповторим начин. Словесната им престрелка разкриваше пред проницателните, че тук, на подиума, в, качеството си на гвоздей на програмата седи човек, който, ако получи възможността да произнесе слово, вероятно ще го направи по епохално паметен начин.

От друга страна, какво щеше да стане, ако му сложеше юздата и метнеше отгоре му брезентовия чул? Тържеството щеше да свърши половин час по-рано от предвиденото.

Както вече отбелязах, проблемът бе главоблъскателен и ако бе пуснат на самотек, не знам до какъв извод би стигнал злочестият директор. Лично аз бих заложил на сигурността. Но събитията приеха насока, която изби козовете от ръцете му, защото в този момент Гъси блажено се протегна и прозя, циментира отново усмивката и политна към предния край на подиума.

— Слово — приветливо обяви той.

Изпъчи се с палци, пъхнати в ръкавните извивки на сакото и зачака ръкоплясканията да замрат.

Наложи се да чака доста време, защото го приеха с действително бурни аплодисменти. Предполагам, че момчетата от Началното училище в Маркет Снодсбъри рядко попадат на човек с достатъчно издигнат обществен морал да нарече директора им тъпанар на публично място, та сега показваха недвусмислено одобрението си. Гъси може и да беше най-задръстената овца на света, но по мнение на мнозинството от присъстващите в залата той бе Еверест.

— Момчета — започна Гъси, — искам да кажа, дами, господа и момчета. Няма да бъда пространствен, но съгласете се, че случаят изисква от мен да произнеса няколко тържествено поучителни слова. Дами… момчета и господа, всички изслушахме с интерес забележките на нашия общ приятел, дето е седнал тук и е забравил да се обръсне тази сутрин… не му знам името, но пък и той не знаеше моето… Фиц-Уотъл, как не! Така че донякъде сме квит и всички съжаляваме, че преподобният как му беше името е на смъртно легло от трета сливица, но в края на краищата, Бог дал, Бог взел, всички сме тленни и прочее, но не това искам да ви кажа. Това, което искам да ви кажа, е следното, и ви го казвам със сигурност, без страх от несъгласие… с две думи, казвам ви, че съм извънредно щастлив, дето присъствам на този тържествен случай и с безкрайно удоволствие любезно ще ви раздам наградите, състоящи се от ей ония книжлета там на масата. Както е казал Шекспир, книгите са пълни с поучителност както бистрите потоци с камъни или по-скоро обратното, и забележете колко хубаво го е казал. И главното, кратко и сбито.

Прие се добре, което не ме учуди. Не можах да схвана идеята, но звучеше дълбокомислено и бях поразен, че приложеното лечение с уиски и джин така успешно превърна иначе пелтечещия и смотан Гъси в бляскав оратор.

Това за сетен път доказва, както би потвърдил и всеки депутат, че истинският дар слово се крие в дъното на бутилката.

— Господа — продължи Гъси, — искам да кажа, госпожи и господа и разбира се, момчета, колко е прекрасен светът. Прекрасен свят, пълен с щастие за всички. Разрешете ми да ви разправя една кратка история. Двама ирландци, Пат и Майк, се разхождали по Бродуей и единият се обърнал към другия: „Проклятие, надбягването невинаги се печели от най-бързите“, а другият му отвърнал: „Гръм и мълния, образованието е бране на плодове, а не садене на дървета“.

Признавам, не бях чувал по-тъп виц и се учудих, че Джийвс го е сметнал за достоен да бъде включен в словото. Но когато по-късно го подхванах на тази тема, той ми обясни, че Гъси доста бил променил сюжета, та нищо чудно, дето не го оцених.

Във всеки случай това бе вариантът, поднесен ни от Гъси, и като ви кажа, че бе посрещнат с мощен взрив от одобрителен смях, ще разберете колко популярен бе станал сред множеството. Може на подиума и да имаше някой и друг обрасляк, подкрепян от малобройна фракция на втория ред, която би предпочела настоящият оратор да претупа словото и да се върне на мястото си, но като цяло публиката твърдо стоеше зад него.

Ръкопляскаха, а някой дори се провикна: „Браво, браво!“.

— Да — продължи Гъси, — светът е прекрасен. Небето е синьо, птичките цвъркат… не, цвърчат и цари поголовен оптимизъм. И защо не, момчета, госпожи и господа? Аз съм щастлив, вие сте щастливи, всички сме щастливи, включително и най-скапаният ирландец, разхождал някога куче по Бродуей. Въпреки че, както ви казах, ирландците били двама — Пат и Майк, единият берял дървета, другият садял плодове. Искам, момчета, по даден от мен знак да извикаме три пъти ура за този прекрасен свят. Хайде, всички заедно.

След малко, когато прахта се слегна и мазилката от тавана спря да се рони, той продължи:

— Хората, които твърдят, че светът не е прекрасен, не се чуват какви ги дрънкат. Днес, докато пътувах насам с колата, бях принуден да смъмря строго домакина си по този повод. Говоря за стария Том Травърс. Ей го там, седнал е на втория ред до едрата дама в бежово.

Посочи го с пръст, за да избегне всяка възможна грешка и стотината Маркетснодсбърианци проточиха вратове в указаната посока да се полюбуват на свенливо изчервяващия се чичо Том.

— Смъмрих сурово нещастника, който изрази мнението, че светът бил в трагично състояние. Казах му: „Не дрънкай врели-некипели, Том Травърс“. „Нямам навика да дрънкам врели-некипели“, отвърна ми той. „В такъв случай го вършиш много добре за начинаещ“, отбелязах аз. И смятам, че ще признаете, момчета, госпожи и господа, добре му натрих носа.

Публиката извън всякакво съмнение се съгласи с него. Въодушевлението нарастваше. Гласът, който преди малко извика „Браво, браво!“, повтори гръмогласно одобрението си, а моят търговец на зърнени храни енергично заблъска по пода с тежкотоварния си дървен бастун.

— Е, момчета — възобнови словоизлиянието си Гъси, като рязко смени темата и страховито се захили, — това е краят на летния срок и без съмнение мнозина от вас ще напуснат училището. Не ви упреквам, защото вонята тук на филии да я режеш. Ще нахълтате в големия свят. Скоро ще се разхождате по Бродуей. И това, което искам да ви внуша е: колкото и силно да страдате от трети сливици, положете усилия да не се превърнете в песимисти и да не дрънкате зрели-недозрели като стария Том Травърс. Ей го там на втория ред. Дето има сурат кат на морж.

Направи уместна пауза, за да предостави възможност на желаещите да се освежат с повторен поглед към чичо Том, а аз се потопих в замисленост и известна озадаченост. Дългогодишните ми вземания и давания с членската маса на „Търтеите“ са ме въоръжили с богат опит върху различнообразието от начини, по които свръхдозите огнена вода влияят на индивида, но никога не бях виждал нещо подобно на Гъсевото изпълнение.

В действията му имаше хъс, какъвто не бях забелязал дори у Барми Фортърингей-Фипс при ежегодното посрещане на Нова година.

По-късно обсъдих проблема с Джийвс и той сподели, че явлението имало нещо общо с разкрепостяването от задръжките, ако правилно съм запомнил казаното, и с потиснатия „аз“, ако не бъркам нещо. Доколкото схванах, тъй като Гъси току-що бил приключил петгодишен период на целомъдрено отшелничество сред тритони, цялата му откачалщина, която иначе би се изразходвала равномерно през годините, се била бутилирала и сега изригвала като раздрусано шампанско.

А Джийвс разбира от тия неща.

Както и да е, бях дяволски доволен, че проявих далновидността да се държа на разстояние от втория ред. Може и да беше под достойнството на един Устър да се тъпче сред пролетариата в сектора за правостоящи, но поне бях извън взривоопасната зона. Гъси толкова си бе навирил носа, че не бе изключено, ако ме съзре, да го обърне на личностни намеци дори по адрес на много стар съученик.

— Ако има нещо, което да не понасям — продължи Гъси, — това е песимистът. Бъдете оптимисти, момчета. Всички знаете разликата между оптимиста и песимиста. Оптимистът е човек, който… да вземем примера с двамата ирландци, дето се разхождали по Бродуей. Единият бил оптимист, а другият — песимист, точно както единият се казвал Пат, а другият Майк… Здрасти бе, Бърти! Не знаех, че си тук.

Твърде късно се опитах да се натикам в мишата дупка зад търговеца и то само за да открия, че няма никакъв търговец. Внезапно изплувала в паметта му среща или пък обещание да се прибере вкъщи за чая го бе накарало да се изхули, докато вниманието ми е било насочено другаде. Бях щръкнал на всеобозрение като гноясал палец.

Между мен и Гъси, който в момента ме сочеше с пръст по твърде оскърбителен начин, нямаше нищо освен море от заинтригувани лица, обърнати към Устъровата особа.

— Ето ви — прогърмя Гъси, без да спре да ме сочи с пръст — един нагледен пример за гореизложеното. Момчета и госпожи и господа, вижте добре субекта, застанал там отзад — елегантен редингот, съответния панталон, бледосива копринена вратовръзка и карамфил в бутониерата… няма начин да го сбъркате. Това е Бърти Устър, най-отявленият песимист, ухапал някога тигър. Честно ви заявявам, презирам този човек. И защо го презирам, питате? Защото, момчета и госпожи и господа, той е песимист. Поведението му е пораженческо. Когато му казах, че днес ще се обърна към вас с приветствено слово, той на фльонга се върза само и само да ме разубеди. И знаете ли защо се опита да ме разубеди? Защото панталонът ми щял да се сцепи отзад.

Ръкоплясканията, които гръмнаха след тези думи, направо ме събориха. Всичко, свързано с разпрани панталони, особено допадаше на простодушните сърца на младите учени от Началното училище в Маркет Снодсбъри. Двама на реда пред мен посиняха от смях, а дребното луничаво момче до тях ми поиска автограф.

— А сега нека ви разкажа една история за Бърти Устър.

Един Устър може да понесе много неща, но не и името му да се развява на публично място. Започнах да се измъквам на пръсти към изхода, когато чух, че брадатият най-сетне се мъчи да тури край на словото.

Защо не го беше сторил досега е неразгадаема тайна за мен. Вероятно е бил изцяло запленен от Гъсевото изпълнение. Пък и когато човек има такъв успех сред публиката, какъвто жънеше моят приятел, никак не е лесно да намериш пролука за себе си. Но изглежда перспективата да чуе още един от анекдотите му все пак свърши работа. Скокна от стола като млада бълха, метна се към масата, грабна една книга и я отнесе тичешком на оратора.

Докосна го по рамото и Гъси рязко се извърна, а като съзря едър мъж с брада, който очевидно се канеше да го халоса с книга по главата, отскочи назад и вдигна ръце в самоотбрана.

— Господин Финк-Нотъл, тъй като времето напредна, може би ще е най-добре да…

— О! А! — възкликна Гъси, като се ориентира в обстановката и видимо си отдъхна. — Наградите, а? Да, разбира се. Дадено. Време е да ги претупаме. Тази за какво е?

— За правопис и диктовка — П. К. Първис — обяви брадатият.

— За правопис и диктовка — П. К. Първис — повтори Гъси като ехо, сякаш се намираше на борсата. — Я ела да те видим, П. К. Първис.

Сега, когато словото му бе насилствено прекратено, реших, че стратегическото ми отстъпление вече не е належащо. Нямах желание да се откъсвам от представлението без крайна необходимост. Бях споделил с Джийвс, че тържеството ще е заредено със събития от съществен интерес и то несъмнено бе заредено точно с такива. В методите на Гъси имаше нещо запленяващо, което сграбчваше сърцето на човека и не му позволяваше да си тръгне охотно, освен ако не се промъкнат лични нападки. Поради това реших да остана. Чух музикално скърцане на подметки и П. К. Първис се изкачи на подиума.

Отличникът по правопис и диктовка бе висок метър и десет, с розово лице и руса коса, по която Гъси бащински го потупа. Личеше, че от пръв поглед се е привързал към това дете.

— Ти ли си П. К. Първис?

— Да, сър.

— Светът е прекрасен, П. К. Първис.

— Да, сър.

— А, и ти ли си го забелязал? Добре. Случайно да си женен?

— Не, сър.

— Ожени се, П. К. Първис — строго го посъветва Гъси, — и то час по-скоро. Това е единственият начин на живот, който… На ти книгата. Един бегъл поглед върху заглавието ми докладва, че е пълен боклук, но каквато и да е, твоя е.

П. К. Първис изскърца обратно към публиката насред спорадични аплодисменти, но човек не можеше да не забележи, че спорадичността бе последвана от доста напрегната тишина. Очевидно Гъси внасяше нов стил в научните среди на Маркет Снодсбъри. Родителите се споглеждаха. Брадатият имаше вид на човек, пресушил до дъно горчивата чаша. Що се отнася до леля Далия, държанието й недвусмислено подсказваше, че и последните съмнения са се разсеяли и присъдата е произнесена. Видях я да шепне нещо на Мадлин Басет, която седеше от дясната и страна, а Басет тъжно кимна и заприлича на фея, която се кани да пророни сълза и да добави още една звезда към Млечния път.

След оттеглянето на П. К. Първис Гъси изпадна в мечтателно състояние и дълго стоя със зинала уста и ръце в джобовете. Когато рязко осъзна, че до лакътя му стои дебело хлапе с голф панталони, той се сепна.

— Олеле! — извика Гъси, видимо потресен. — Ти пък кой си?

— Това е — обади се брадатият — Р. В. Смитхърст.

— Какво търси тук? — подозрително запита Гъси.

— Вие му връчвате наградата по рисуване, господин Финк-Нотъл.

Това прозвуча като задоволително обяснение за Гъси. Лицето му се разведри.

— Вярно бе — каза с облекчение. — Дръж, шишко. Къде хукна? Тръгваш ли си вече? — учуди се той, когато хлапето понечи да слезе от подиума.

— Да, сър.

— Почакай, Р. В. Смитхърст. Какво си се разбързал? Преди да си тръгнеш, искам да ти задам един въпрос.

Но целта на брадатия бе да ускори церемонията. Той избута Р. В. Смитхърст от сцената като кръчмар, който със съжаление изхвърля от заведението си стар и почитан клиент, и призова Д. Д. Симънс. Последният стана и се приближи. Представете си как се развълнувах, когато бе обявено, че научната дисциплина, която момчето толкова силно щрака, е Вероучението. Мой човек, искам да кажа.

Д. Д. Симънс се оказа грозен и нахакан недорасляк, състоящ се предимно от предни зъби и очила, но аз гръмко го изаплодирах. Ние акулите на Вероучението трябва да се поддържаме.

С прискърбие обаче забелязах, че Гъси не го хареса. В маниера му към Д. Д. Симънс нямаше и следа от дружелюбието, обилно ръсено в общуването му с П. К. Първис и донякъде с Р. В. Смитхърст.

— Е, Д. Д. Симънс?

— Да, сър.

— Какво искаш да кажеш с това „Да, сър“? Нещо по-умно не можа ли да ти хрумне? Значи ти печелиш наградата по Вероучение?

— Да, сър.

— Всъщност нищо чудно. Приличаш точно на тиквеник, който би спечелил тази награда. И все пак — додаде той след кратка пауза, през която проницателно изгледа хлапето от глава до пети, — откъде да сме сигурни, че всичко е било открито и честно? Ще те изпитам, Д. Д. Симънс. Как се казва оня, как му беше името… дето породил забравих вече кого? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос, Симънс?

— Не, сър.

Гъси се обърна към брадатия.

— Съмнителна работа — каза. — Много съмнителна. Момчето очевидно няма и най-бегла представа от Светото писание.

Брадатият изтри потта от челото си.

— Уверявам ви, господин Финк-Нотъл, че бяха взети всички мерки да осигурим правилното оценяване на учениците и Симънс далеч изпревари всичките си съперници.

— Е, щом твърдите — недоверчиво процеди Ръси. — Добре, Д. Д. Симънс, вземи си книгата.

— Благодаря, сър.

— Но съм длъжен да ти кажа, че няма какво толкова да се фукаш с тази награда. Бърти Устър…

Не си спомням да съм получавал по-гаден шок. Бях се оставил да ме люшкат успокоително вълните на убеждението, че след като му бяха прекратили словото, отровните зъби на Гъси, тъй да се каже, са били изтръгнати веднъж завинаги. Да свия глава между раменете и да се запромъквам странешком към изхода бе въпрос на секунди.

— Бърти Устър спечели наградата за отлично познаване на Светото писание в училището, където двамата ходехме като деца, а всички знаем що за човек е. Но, естествено, Бърти открито и безсрамно преписваше. Успя да грабне трофея през главата на по-достойни мъже с помощта на най-мръсните и отречени мошенически методи дори в онова училище, където подобни действия се срещаха под път и над път. Ако джобовете на тоя тип, когато влезе в изпитната зала, не се пръскаха по шевовете с пищови за царете Юдейски…

Не чух нищо повече. След секунда се озовах на чистия Божи въздух и натиснах с трескав крак стартера на преданата си кола.

Моторът изрева. Съединителят включи. Надух клаксона и отфучах.

Когато вкарах колата в конюшнята на Бринкли Корт, телесата ми още вибрираха и един твърде потресен Бъртрам едва се дотътри до стаята си да се преоблече в нещо по-леко. Надянах мек вълнен костюм и полегнах за малко. Вероятно съм задрямал, защото следващото нещо, което видях, беше Джийвс, щръкнал до мен.

Седнах в леглото.

— Чая ли носиш, Джийвс?

— Не, сър. Наближава време за вечеря.

Мъглата взе да се разсейва.

— Сигурно съм заспал.

— Да, сър.

— Природата си каза тежката дума на изтерзания ми организъм.

— Да, сър.

— И то здравата си я каза.

— Да, сър.

— Значи твърдиш, че наближава време за вечеря? Добре. Не съм в настроение да се тъпча, но все пак приготви дрехите.

— Не е необходимо, сър. Тази вечер компанията няма да се облича официално за вечеря. В трапезарията са приготвени студени закуски.

— Защо?

— Госпожа Травърс пожела така, за да сведе до минимум работата на персонала, който тази вечер ще ходи на танци в дома на сър Пърсивал Стречли-Бъд.

— А, да. Сетих се. Братовчедка ми Анджела спомена нещо за това. Значи тази вечер е балът, а? Ти ще ходиш ли, Джийвс?

— Не, сър. Не съм почитател на тази форма на развлечение в селските райони, сър.

— Знам какво имаш предвид. Тия селски гуляи са все едни и същи. Пиано, цигулка и дансинг като шкурка. Анатол ще ходи ли? Анджела намекна, че няма.

— Госпожица Анджела е права, сър. Мосю Анатол е на легло.

— Темпераментни момчета са тия французи, а, Джийвс?

— Да, сър.

Настъпи пауза.

— Е, Джийвс — подметнах, — днешният следобед ще остане паметен в историята на Бринкли Корт.

— Да, сър.

— Не си спомням друг така наситен с незабравимост. При това си тръгнах преди края.

— Да, сър. Забелязах оттеглянето ви.

— Не би могъл да ме упрекнеш, че дадох заден ход.

— Не, сър. Господин Финк-Нотъл безспорно се впусна в смущаващо лични забележки.

— Имаше ли още такива, след като си тръгнах?

— Не, сър. Почти веднага след това процедурата бе прекратена. Изявленията на господин Финк-Нотъл по адрес на младия господин Д. Д. Симънс предизвикаха преждевременен край на програмата.

— Но той беше приключил с изявленията по адрес на Д. Д. Симънс.

— Само временно, сър. Възобнови ги веднага след напускането ви. Ако си спомняте, вече бе изказал съмнения по отношение коректността на младия господин Симънс и продължи да отправя яростни нападки към него, като твърдеше, че е невъзможно да се спечели награда за отлично познаване на Светото писание без системно преписване в голям мащаб. Стигна дори до изявлението, че младият господин Симънс бил добре известен на полицията.

— Велики Боже, Джийвс!

— Да, сър. Думите му предизвикаха истинска сензация. Бих описал реакцията на присъстващите като смесена. Ученическото тяло несъмнено бе ощастливено и даде енергичен аплодисментен израз на недвусмисленото си одобрение, ала майката на младия господин Симънс стана от мястото си и се обърна към господин Финк-Нотъл с думи на остър протест.

— Гъси смути ли се? Отстъпи ли от позицията си?

— Не, сър. Каза, че вече всичко му било ясно и намекна за непристойна връзка между майката на младия господин Симънс и директора, когото обвини във фалшификация на бележките, както буквално се изрази, за да спечели благосклонността на дамата.

— Не може да бъде!

— Може, сър.

— Боже мой, Джийвс! И после…

— После изпяха националния химн, сър.

— Не думай!

— Да, сър.

— В такъв момент?

— Да, сър.

— Е, разбира се, ти си бил там и знаеш по-добре, но ми се струва, че последното нещо, което Гъси и онази жена биха направили при така стеклите се обстоятелства е да се впуснат в изпълнението на дуети.

— Не ме разбрахте, сър. Цялата публика пя химна. Директорът се обърна към органиста и му прошепна нещо. След това той засвири националния химн и тържеството приключи.

— Разбирам. Крайно време е било.

— Да, сър. Поведението на госпожа Симънс придобиваше безспорно застрашителни окраски.

Замислих се. Току-що чутото, естествено, будеше съжаление и ужас, да не говорим за тревогата и унинието, и ако ви кажа, че бях доволен, ще ви излъжа. От друга страна, всичко бе свършило и ми се струваше, че няма защо да се отдавам на скръб по минали неща, вместо да се настроя за светлото бъдеще. Гъси вероятно бе счупил съществуващия в графството рекорд по кукувщина и определено бе проиграл шансовете си да стане любима рожба на Маркет Снодсбъри, но налице беше направеното на Мадлин Басет предложение за женитба и все пак не можеше да се отрече, че тя го бе приела.

Изложих това пред Джийвс.

— Жестока излагация — отбелязах — и то от естество, което ще кънти през вековете. Но не бива да забравяме, Джийвс, че Гъси, макар и низвергнат от съседите като най-вопиющото отклонение от нормалността, в друг аспект е връз цветя и рози.

— Не, сър.

Не схванах.

— Когато казваш „Не, сър“, искаш да кажеш „Да, сър“, нали?

— Не, сър, имам предвид „Не, сър“.

— Не е ли преуспяващ в друг аспект?

— Не, сър.

— Но той е сгоден.

— Вече не е, сър. Госпожица Басет развали годежа.

— Не!

— Да, сър.

Чудя се, дали сте забелязали една специфична особеност на настоящата хроника. Говоря за факта, че в един или друг момент всеки от участниците имаше повод да зарови лице в ръце. Забърквал съм се в какви ли не от лепкави по-лепкави каши, но досега не бях налитал на такава плътна група хора, които да търчат насам-натам и непрестанно да си скубят косите.

Ако си спомняте, правеше го чичо Том. Правеше го Гъси. Не им отстъпваше и Тъпи. Вероятно на това се бе отдал и Анатол, макар че нямах преки доказателства, а в никакъв случай не бих подминал и Мадлин Басет. Без капчица съмнение и леля Далия би се пооскубала, ако не бе страхът, че ще развали сложно подредената си фризура.

Казвам всичко това, защото в този момент към групата се присъединих и аз.

Докато стоях така и без време олисявах, нещо се блъсна във вратата, сякаш изсипаха тон въглища.

— Твърде е вероятно това да е самият господин Финк-Нотъл, сър — обади се Джийвс.

Но интуицията го беше подвела. Не беше Гъси, а Тъпи. Влезе и застана в стаята, астматично задъхан. Очевидно бе силно развълнуван.