П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (21)

Двадесет и първа глава

Предполагам, че самият аз не се различавах съществено от герой на Едгар Алън По, защото, както сигурно се досещате, току-що съобщената новина ме срази до корена на основите. Ако Басет, потънала в заблудата, че сърцето на Устър от край време и принадлежи и само чака да бъде призовано, бе решила да се обърне към него като към резервен вариант, аз като мъж на честта и здравия разум нямах друг избор, освен да вдигна бялото знаме. Проблемът положително не търпеше nolle prosequi. Затова всички улики сочеха, че проклятието се е стоварило връз мен, и не само се е стоварило, но и дълготрайно и уютно се е настанило.

И все пак, макар да бе безсмислено да се преструвам, че положението е точно такова, каквото го искам, аз не се отчаях. Една по-дребна душица, оплетена в тази ужасяваща лепкава паяжина, без съмнение веднага би хвърлила кърпата на ринга и би спряла да рита. Работата е там, че Устърови не са от по-дребните душици.

Като начало прочетох бележката повторно. Не че хранех надежди второто четене да ми разкрие някаква разлика в съдържанието, но ми помогна да запълня времето, докато мозъкът ми заработи. След това, за да подкрепя мисловната дейност, си сипах още една чиния плодова салата и излапах три парчета кейк. А когато минах на сиренето, машинката най-сетне защрака. Разбрах какво трябва да предприема.

На трепкащия в главата ми въпрос: „Ще съумее ли Бъртрам да се справи?“, вече можех да дам отговор: „И още питаш!“.

Основен момент при изпадането в затруднено положение е да не губиш ума и дума, а да запазиш хладнокръвие и да се опиташ да откриеш причинителя му. Откриеш ли го, вече знаеш къде се намираш.

В случая злото несъмнено се коренеше у Басет. Тя бе посадила бурята, като даде пътя на Гъси, а сега ние й жънехме земетресенията. Затова първото, което трябваше да предприема, бе да я принудя да промени становището си и да си прибере Гъси обратно. Това щеше отново да пусне Анджела в обръщение, което на свой ред щеше да поотрезви Тъпи, а оттам нататък каквото сабя покаже.

Затова реших щом изям още едно парче сирене да тръгна да издирвам непрокопсаната Басет и да я удавя в красноречието си.

И точно в този момент като по поръчка ми цъфна тя, цялата в плът и кръв. Би трябвало да предвидя, че скоро ще доплува. Искам да кажа, че сърцата могат да се обливат в кърви и сълзи, но знаят ли, че наблизо има студени закуски, рано или късно свършват в трапезарията.

Докато влизаше, очите й бяха приковани в сьомгата с майонеза и несъмнено щеше да се спусне право към нея, ако ураганните чувства, изригнали в гърдите ми при вида и, не ме бяха накарали да изтърва чашата, пълна с нееднократно доказалата качествата си течност, която се канех да гаврътна, за да се поуспокоя. Трясъкът я подтикна да се обърне и за секунда смущението надделя. Бузите й се обагриха в розово, очите й се закокориха.

— О! — възкликна тя.

Отдавна съм открил, че в подобни неловки моменти нищо не помага повече от малко театрален опит. Намери какво да правиш с ръцете си и половината битка е спечелена. Грабнах една чиния и забързах към нея.

— Малко сьомга?

— Благодаря.

— С мъничко салата?

— Ако обичаш.

— А за пийване? Назови отровата.

— Струва ми се, че бих опитала малко портокалов сок.

И преглътна. Не портокаловия сок, защото още не бях й го налял, а всички нежни спомени, които последните две думи пробудиха у нея. Все едно да споменеш спагети пред вдовицата на италиански латернаджия. Лицето й стана пурпурночервено и аз разбрах, че вече не ще мога да поддържам разговор на неутрална тема като сьомгата.

Стори ми се, че и тя стигна до същия извод, защото, когато изрекох едно уводно „Ъъъ“, и тя издаде подобно „Ъъъ“, та двете „Ъъъ“-та си треснаха челата във въздуха.

— Прощавай.

— Извинявай.

— Какво каза…

— Какво каза…

— Моля те, продължавай.

— Ами добре, дадено.

Затегнах възела на връзката си, какъвто навик бях придобил в присъствието на това момиче, и отпочнах:

— По отношение на полученото с днешна дата…

Тя отново пламна и напрегнато налапа една вилица сьомга.

— Получил си бележката ми?

— Да, получих я.

— Помолих Джийвс да ти я предаде.

— Предаде ми я. Така я получих.

Настъпи мълчание. И докато тя очевидно бягаше от разговор по същество, аз, макар и неохотно, се стремях към него. Все някой трябваше да го започне. Иначе се получаваше дяволски глупаво — мъж и жена в нашето положение мълчат и нагъват сьомга и сирене един срещу друг.

— Да, получих я.

— Значи си я получил.

— Получих я. Тъкмо я прочетох. И се канех да те питам… какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това те питам: какво искаш да кажеш?

— Не е ли пределно ясно?

— Ъъъ, да. Съвсем ясно е. Много грамотно изразено и тъй нататък. Но… искам да кажа… дълбоко ценя честта, която ми оказваш и прочее… Но, по дяволите!

Беше омела сьомгата.

— Плодова салата? — предложих аз.

— Не, благодаря.

— Пай?

— Не, благодаря.

Взе си соленка със сирене. Аз открих фаршировани яйца, изплъзнали се до момента от погледа ми. Започнах с „Искам да кажа“ точно когато тя рече: „Имам предвид“ и последва нов трясък на думи във въздуха.

— Извинявай.

— Съжалявам.

— Продължавай, моля те.

— Не, ти продължавай.

Размахах вежливо фаршированото яйце, набучено на вилицата, за да й подскажа, че има думата и тя подхвана отново:

— Мисля, че знам какво искаш да кажеш. Изненадан си.

— Ъхъ.

— Мислиш за…

— Точно така.

— … господин Финк-Нотъл.

— Позна.

— И смяташ извършеното от мен за непонятно.

— И още как.

— Не се учудвам.

— Аз пък се учудвам.

— И все пак е съвсем просто.

Взе още една соленка. Явно й харесаха.

— Наистина е съвсем просто. Искам да те ощастливя.

— Дяволски мило от твоя страна.

— Ще посветя остатъка от живота си на задачата да те направя щастлив.

— Много мило.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Но… Бърти, мога ли да бъда откровена с теб?

— Давай.

— Тогава съм длъжна да споделя следното. Привързана съм към теб. Ще се омъжа за теб. Ще положа всички усилия да ти бъда предана съпруга. Но обичта ми към теб никога няма да прерасне в изпепеляващата страст, която изпитвах към Огъстъс.

— Точно там е въпросът, който исках да засегна. Точно тук, както е казал Шекспир, ако не се лъжа, е разколничето. Защо не зарежеш изцяло намерението да се обвържеш с мен? Зарежи го. Искам да кажа, щом обичаш стария Гъси…

— Вече не.

— Хайде, хайде.

— Не. Случилото се днес следобед уби любовта ми. Едно прекрасно чувство бе омърсено и вече не мога да изпитвам същото към него.

Схванах мисълта й, разбира се. Гъси бе положил сърцето си в краката й, тя го бе вдигнала, отупала от прахта и приютила, но почти веднага след това бе установила, че през цялото време е бил просмукан като реване. Шокът й трябва да е бил неописуем. Никое момиче няма да прегърне със задоволство факта, че за да се решат да му поискат ръката, мъжете трябва да се натряскват до несвяст. Това наранява женската гордост.

Въпреки това настоях.

— Не допускаш ли, че може погрешно да си изтълкувала поведението на Гъси днес следобед? Признавам, че всички улики сочат към по-неапетитното обяснение, но защо не допуснеш, че е бил слънчасал?

Погледна ме и отново овлажни зеници.

— Точно това очаквах да кажеш, Бърти. Уважавам те за тази твоя мила, благородна черта.

— О, не, недей.

— Да. Имаш прекрасна, рицарска душа.

— Ни най-малко.

— Имаш. Напомняш ми за Сирано.

— За кого?

— За Сирано дьо Бержерак.

— Оня с носа?

— Да.

Не смея да твърдя, че бях поласкан. Пипнах се скришом по чушката. Може и да беше от едричките, но чак пък Сирано… Оставаше да ме сравни с патока Доналд.

— Той бил влюбен, но помагал на съперника си.

— А, сега разбрах.

— Харесвам те за това, Бърти. Бе красиво от твоя страна и много благородно. Но няма смисъл. Има неща, които убиват любовта. Не мога да забравя Огъстъс, но любовта ми към него е мъртва. Ще стана твоя жена.

Е, човек трябва да е вежлив. Няма как.

— Дадено — рекох. — Страшно съм ти благодарен.

След което диалогът замря и за кой ли път се вторачихме безмълвно един в друг, нагъвайки соленки със сирене и фаршировани яйца. Наоколо витаеше несигурност по отношение на следващата стъпка.

За щастие, малко преди да преядем, в трапезарията влезе Анджела и наруши уютното ни усамотение. Басет обяви нашия годеж, а Анджела я целуна и изрази надеждата, че ще бъдем много, много щастливи. Басет на свой ред я целуна и изрази надеждата, че и тя ще е много, много щастлива с Гъси. Анджела отвърна, че няма начин да не бъде много, много щастлива с душичка като Гъси. Басет отново я целуна и Анджела отново я целуна. Сцената обилно се разлигави и аз с готовност я напуснах.

Бих го сторил от всяко положение, защото, ако имаше момент, в който се налагаше Бъртрам да мисли усърдно, той бе настъпил.

Бях подвластен на убеждението, че е настъпил краят. Дори когато преди няколко години неочаквано се озовах сгоден за Хонория, страховитата братовчедка на Тъпи, аз не изпитах до такава степен това усещане за затъване в септична яма. Взех да блуждая из градината, запалил изтерзана цигара, с пронизана душа. Бях изпаднал в нещо като несвяст и си представях какъв ще е животът ми рамо до рамо с Басет до гроб, като в същото време, ако следите мисълта ми, с всички сили се мъчех да не си го представям, когато се сблъсках с нещо, което можеше да е дърво, но се оказа Джийвс.

— Извинете, сър — рече той. — Трябваше да се отдръпна встрани.

Не му отговорих. Стоях и го гледах мълчаливо, защото видът му разкри ново поле за размисъл.

Този Джийвс, разсъждавах аз. Бях си изградил мнение, че е изгубил могъществото си и вече не е силата, която беше, но дали не е възможно, питах се наум, да съм сбъркал. Ако го насочех в правилна посока, нямаше ли да успее да открие спасителния изход и да ми даде възможност да се измъкна, без да нараня нечии чувства? Открих, че си кимам в отговор.

В края на краищата, в очите му блещукаха все същите искрици на ум и надареност.

Но трябва да знаете, че след случилото се помежду ни по повод на бялото сако с месинговите копчета, не бях готов да се предавам без бой. Щях да го използвам единствено като консултант. Като се сетих обаче за някои от предишните му триумфи — случаят Сипърли, епизодът с леля Агата и кучето Макинтош, безшумно уредената афера на чичо Джордж с барманката и прочее, — почувствах, че ще е оправдано да му дам възможност да се притече на помощ на младия си господар, накиснат в беда.

Ала преди да направя крачката, имаше един въпрос, по който трябваше да се споразумеем и то недвусмислено.

— Джийвс — започнах аз, — искам да ти кажа нещо.

— Да, сър?

— Поставен съм натясно, Джийвс.

— Съжалявам да го чуя, сър. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Много е възможно да можеш, ако не си изгубил мощта си. Кажи ми честно, Джийвс, в добра мозъчна форма ли си?

— Да, сър.

— Нали не си спрял да ядеш риба?

— Да, сър.

— Тогава може и да се справиш. Но преди да започна, трябва да изясним един въпрос. В миналото, когато си съумявал да изтръгнеш мен или дружките ми от някоя дребна неразбория, често си демонстрирал предразположение да се възползваш от благодарността ми за своя лична облага. Като в случая с онези теменужени чорапи. Да не забравяме също така живописно карираните голфове и пъстрите гети в цветовата гама на любимия ми Итън. Издебваш момента със забележително коварство и ме караш да се отърва от тях, когато съм размекнат от облекчение. Та искам да ти кажа, че ако и сега успееш, не ще допусна посегателства срещу бялото сако.

— Много добре, сър.

— А когато всичко свърши, нали няма да ме тормозиш с настоявания да го пожертвам?

— Разбира се, че не, сър.

— Е, щом се споразумяхме, продължавам. Джийвс, аз съм сгоден.

— Честито, сър. Желая ви много щастие.

— Не ставай магаре. Сгоден съм за Мадлин Басет.

— Тъй ли, сър? Не знаех, че…

— Аз също. Дойде ми като трясък от ясно небе. Но това е положението. Ти сам ми донесе официалното уведомление.

— Странно, сър.

— Кое му е странното?

— Струва ми се странно, сър, че съдържанието на бележката е било, каквото го описахте. Когато госпожица Басет ми връчи съобщението, настроението й далеч не преливаше от доволство.

— И сега няма опасност да се разтанцува от щастие. Да не мислиш, че наистина иска да се омъжва за мен? Пфу, Джийвс! Не разбираш ли, че това е просто поредният тъп демонстративен жест от тези, дето превръщат Бринкли Корт в ад за човек, звяр и природа? Писнало ми е от жестове, от мен да знаеш.

— Да, сър.

— Е, какво да правя?

— Смятате ли, че въпреки случилото се, госпожица Басет още питае чувства към господин Финк-Нотъл, сър?

— Душа дава за него. Също и душата на Бъртрам Устър.

— В такъв случай, сър, най-препоръчително би било да ги сдобрим.

— Но как? Сам виждаш. Стоиш, мълчиш и шаваш с пръсти. И ти си в задънена улица.

— Не, сър. Пошавнах с пръсти, за да подпомогна мисълта си.

— Тогава продължавай да шаваш.

— Не е необходимо, сър.

— Да не искаш да кажеш, че вече си измъдрил нещо?

— Да, сър.

— Смайваш ме, Джийвс. Да го чуем.

— Замисълът, който имам предвид, сър, вече ви е познат.

— Кога си го споменавал?

— Ако благоволите да си спомните, сър, още първата вечер, когато пристигнахме тук. Бяхте така любезен да ме попитате дали нямам някакъв план за сдобряването на госпожица Анджела и господин Глосъп и аз си позволих да предложа…

— Велики Боже! Да не е онова с пожарната тревога?

— Точно така, сър.

— Още ли държиш на нея?

— Да, сър.

Самият факт, че не отхвърлих предложението с презрително изкрякване, а взех да се питам дали в него все пак няма рационално зърно, показва колко раздрусан съм бил от съкрушителния ритник.

Ако си спомняте, първия път, когато ми изложи пожарникарската си програма, аз я посрещнах с бърз и енергичен къч. „Скапана“ бе прилагателното, с което я описах и може би не сте забравили, че дори се натъжих от това крещящо доказателство за залеза на един някога изтъкнат ум. Но сега взе да ми се струва, че в разработката има хляб и сол. Истината е, че вече стържех дъното и бих се решил на всичко, колкото и налудничаво да звучеше.

— Я ми я повтори, Джийвс — замислено изрекох аз. — Помня, че ми се стори шантава, но може да съм проспал някои нюанси.

— Навремето я разкритикувахте, сър, защото била излишно усложнена, но ми позволете да изразя умерено несъгласие. Така както я виждам аз, сър, обитателите на дома, като чуят камбаната да бие на пожар, ще решат, че нещо гори.

Кимнах. Схванах логиката.

— Да, звучи логично.

— При което господин Глосъп ще се втурне да спасява госпожица Анджела, а господин Финк-Нотъл ще извърши същото по отношение на госпожица Басет.

— Това издържано ли е от психологическа гледна точка?

— Да, сър. Може би ще си припомните, че създаденият от покойния сър Артър Копан Дойл детектив Шерлок Холмс често използва аксиомата, че при тревога за пожар всеки бърза да спаси онова, на което държи най-много.

— В такъв случай има голяма опасност да видим Тъпи да търчи навън с месен пай с бъбречета в ръце. Мисли, Джийвс, мисли. Смяташ ли, че това ще уреди всичко?

— Отношенията на двете млади двойки едва ли ще продължат да бъдат хладни след подобно преживяване, сър.

— Може и да си прав. Но, по дяволите, ако заудряме пожарната камбана посред нощ, няма ли да изкараме акъла на прислугата? Една от камериерките подскача до тавана и пищи само като ме види да се задавам по коридора.

— Съгласен съм, сър, тя е с изтънчена нервна система. Но ако действаме бързо, ще избегнем подобни усложнения. Целият персонал с изключение на мосю Анатол тази вечер е на бал в Кингъм Манър.

— Да, разбира се. Това за сетен път показва колко съм изпаднал. Следващото, което ще забравя, е името си. Добре, да опитаме да си представим какво ще стане. Камбаната забива. Гъси се втурва и грабва Басет… Чакай, защо тя сама да не слезе по стълбите?

— Пропускате въздействието на неочакваната тревога върху женския темперамент, сър.

— Вярно.

— Предполагам, сър, че импулсът на госпожица Басет ще е да скочи от прозореца.

— Крайно нежелателно. Струва ми се, че главният недостатък на плана ти, Джийвс, е, че ще осее градината с обезобразени трупове.

— Няма, сър. Не може да сте забравили, че страхът на господин Травърс от крадци го е накарал да сложи дебели решетки на всички прозорци.

— Да, разбира се. Е, звучи добре — въздъхнах аз, макар и тъпкан със съмнение. — Може и да проработи. Но имам усещането, че все някъде ще се пропука. Така или иначе не съм в състояние да придирям, дори вероятността да е едно на сто. Ще прегърна политиката ти, Джийвс, въпреки че, както споменах, правя го с неохота. Кога предлагаш да ударя камбаната?

— Не преди полунощ, сър.

— Значи малко след полунощ.

— Да, сър.

— Добре тогава. Точно в дванайсет и трийсет камбаната ще думне.

— Много добре, сър.