П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (16)

Шестнадесета глава

Когато на следващата сутрин се събудих да посрещна новия ден, слънчева светлина заливаше земите на Бринкли Корт и ухото долавяше забележимо пернато чуруликане откъм бръшляна пред прозореца. Но в душата на Бъртрам Устър не надзърташе и лъч от въпросната слънчева светлина, а когато седна в леглото и отсръбна от живителния чай, сърцето му изобщо не зачурулика. Не мога да отрека — събитията от предишната вечер недвусмислено нашепваха на Бъртрам, че дуетът Тъпи-Анджела кучета го яли. Въпреки цялото ми желание да открия оптимистична нотка, не можех да си затварям хубавите очички пред факта, че пропастта между двамата е зейнала до такива впечатляващи размери, щото задачата да бъде запълнена се очертаваше като надхвърляща дори моите възможности.

Имам набито око и начинът, по който Тъпи ритна чинията със сандвичите ми подсказа красноречиво, че няма лесно да я прости на Анджела.

При тези обстоятелства най-доброто решение ми се стори да приложа проблема към дело и да насоча мозъчната си дейност към Гъси, който представяше пред взора ми по-насърчителна картинка.

При Гъси нещата бяха в ход. Нездравите скрупули на Джийвс по повод подсилването на хорския портокалов сок ми създаваха затруднения, но бях успял да ги отстраня по изпитания Устъров метод. Подсигурих нужните количества алкохол, които в момента се гушеха в плоско шише в чекмеджето на тоалетката. Бях установил също, че каната, надлежно напълнена с жълтата бълвоч, ще бъде положена към един часа върху лавица в килера на иконома. Да я задигна от лавицата, да я занеса скришом в стаята си и да я върна навреме на мястото й, съответно подсилена, щеше, без съмнение, да бъде тягостна, но в никакъв случай не и трудна задача.

Допих чая си с настроението на човек, замислящ почерпка за послушно дете, и се търкулнах отново в леглото за кратката дрямка, която значи тъй много преди изпълнението на мъжка задача, изискваща бистра глава в здраво тяло със силен дух.

А когато след около час слязох долу, разбрах колко съм бил прав при съставянето на надлежния план за Гъсивото алкохолно стимулиране. Налетях на него насред ливадата и от пръв зорък поглед ми светна, че ако някога на слънце се е препичал човек, изпаднал в тежка нужда от силен алкохолен ритник, това бе именно той. Както вече изтъкнах, цялата природа се заливаше в усмивки, но не и Огъстъс Финк-Нотъл. Той се въртеше в кръг и мутолевеше нещо под носа си в смисъл, че не възнамерявал да бъде пространен и да злоупотребява с вниманието ни, но се чувствал задължен да каже на подрастващото поколение няколко уместни думи по случай настоящия тържествен повод.

— Ей, Гъси — рекох аз, като го спрях, тъкмо когато се канеше да започне поредната обиколка. — Хубав ден, нали?

Дори ако вече да не се бях досетил, от начина, по който изкриви грозно лице и изрази гръмогласно ругателно становище по адрес на всички хубави дни щях да разбера, че не му е до тях. До хубавите дни. Заех се със задачата да върна розите по бузките му.

— Гъси, имам добри новини за теб.

Загледа ме с внезапен изблик на интерес.

— Да не би Началното училище в Маркет Снодсбъри да е изгоряло?

— Не съм чул такова нещо.

— Да не е избухнала епидемия от заушки? Или са го затворили заради едра шарка?

— Не.

— Тогава какви ги плещиш за добри новини, дявол да те вземе?

Опитах се да го успокоя.

— Не бива да го приемаш толкова надълбоко, Гъси. Защо се притесняваш от фасулски простата работа да раздадеш няколко награди в някакво си училище?

— Фасулски проста значи? Не разбираш ли, че дни наред лея пот подир пот и все не мога да измъдря какво да кажа, освен че не възнамерявам да бъда пространен? И можеш да се обзаложиш, че няма да бъда. Какво, по дяволите, да им кажа, Бърти? Какво казват хората при раздаването на награди?

Замислих се. Веднъж в началното училище спечелих награда за отлично познаване на Светото писание, тъй че би трябвало да познавам нещата отвътре. Но споменът нещо ми убягваше.

Внезапно от мъглата изплува нещичко.

— Кажи им, че надбягването невинаги се печели от най-бързите.

— Защо?

— Ами минава за добър шеговит лаф. Винаги на това място ръкопляскат.

— Попитах те защо надбягването невинаги се печели от най-бързите.

— Виж тук ме хвана натясно. Просто големите клечки винаги го казват при раздаването на награди.

— Но какво значи?

— Вероятно цели да утеши хлапетата, които не са спечелили награда.

— Какво ми пука за тях? Пет пари не давам за неспечелилите. Другите, спечелилите, ми скъсяват живота — малките уродчета, които ще се качат на подиума с протегнати ръце. Представи си, че започнат да ми се плезят?

— Няма.

— Откъде знаеш? Вероятно това е първото нещо, което ще им хрумне. А дори и да не го направят… Бърти, да ти кажа ли нещо?

— Какво?

— Почти съм на път да се възползвам от съвета ти и да пийна нещо.

Усмихнах се под мустак, демек какво ли знаеш ти.

— Не, не, ще се справиш и без алкохол.

Отново стана трескав.

— Откъде знаеш, че ще се справя? Сигурен съм, че ще ми се заплете езикът!

— Глупости!

— Или ще изтърва някоя награда.

— Стига де!

— Или нещо по-страшно. Усещам го с мозъка на костите си. Днес следобед ще стане нещо, което ще накара всички да ми се смеят до колики, сигурен съм. Отсега ги чувам. Ще вият като хиени… Бърти!

— Ъ?

— Помниш ли училището, в което ходехме преди Итън?

— Помня го прекрасно. Точно там спечелих наградата си по Вероучение.

— Стига с тая твоя награда. Спомняш ли си какво стана с Бошър?

Как да не си спомням! Това бе една от връхните точки на моята младост.

— Генерал-майор сър Уилфред Бошър дойде да раздава наградите в нашето училище — продължи Гъси с глух, безизразен глас. — Изтърва една книга. Наведе се да я вдигне. При което панталонът му се сцепи отзад.

— Как квичахме от възторг!

Лицето на Гъси се сгърчи.

— Да, наистина, какви свине сме били. Вместо да запазим мълчание и да демонстрираме изисквано от приличието съчувствие към храбрия воин, изпаднал в особено деликатно положение, ние щастливо вихме и ревахме от чисто, неподправено удоволствие. А аз вих и ревах най-силно от всички. Същото ще ме сполети днес следобед, Бърти. Бог ще ме накаже, задето така се подиграх с генерал-майор сър Уилфред Бошър.

— Не, не, Гъси, старче. Панталонът ти няма да се сцепи.

— Откъде знаеш? И по-достойни мъже от мен са разпаряли панталоните си. Генерал Бошър бе достоен офицер, с големи заслуги в опазването на северозападната граница на Индия и въпреки това панталонът му се разпра. Ще стана за посмешище. Знам го. А ти, с пълното съзнание за очакващата ме трагедия, идваш да ми бръщолевиш за добри новини. Коя новина би била добра за мен освен сведението, че сред питомците на Началното училище в Маркет Снодсбъри върлува чума и всички са натръшкани на легло с огнени обриви по тялото?

Моментът да заговоря бе назрял. Положих благо ръка на рамото му. Той я изтръска. Положих я отново. Той пак я изтръска. Опитвах се да я положа за трети път, когато той се отмести и малко сприхаво ме попита дали не се имам за масажист.

Поведението му ме подразни, но човек трябва да е търпелив. Утеших се с мисълта, че след обяда ще видим чисто нов Гъси.

— Когато казах добри новини, старче, имах предвид Мадлин Басет.

Трескавият блясък в очите му угасна и бе заменен от безмерна тъга.

— Не можеш да имаш добри новини за нея. Там се издъних с гръм и трясък.

— Нищо подобно. Убеден съм, че ако опиташ пак, всичко ще се уреди.

След което бързо и отривисто му разказах какво се бе случило между Басет и мен предишната вечер.

— Тъй че трябва само да застанеш повторно на старта. Ти си мъжът на мечтите й.

Той поклати глава.

— Не.

— Какво?

— Няма смисъл.

— Как така?

— Няма смисъл да опитвам повторно.

— Но не разбра ли, самата тя изрично заяви…

— Няма значение. Може някога да ме е обичала, но снощи любовта й умря.

— Не е.

— Е. Сега тя ме презира.

— Нищо подобно. Знае, че просто си се уплашил.

— Ако опитам пак, отново ще си глътна езика. Няма смисъл, Бърти. Аз съм безнадежден случай и толкоз. Съдбата ме е направила човек, който няма смелостта да уплаши гъска.

— Не е необходимо да плашиш гъските. Не това е важното. Въпросът е да…

— Знам, знам. Но няма смисъл. Не мога да го направя. Изпортих всичко: Няма да рискувам да повторя снощния си провал. Лесно ти е да ме убеждаваш, защото не знаеш какво значи това за мен. Не си преживявал унижението да започнеш да правиш предложение за женитба на любимото момиче и внезапно да установиш, че говориш за ветрилообразните външни хриле на новородените тритони. Това не е нещо, на което можеш да се изложиш повторно. Не, покорно приемам съдбата си. Всичко е свършено. А сега, Бърти, бъди добро момче и се разкарай оттук. Не мога да съчиня словото си, докато се мотаеш наоколо. А ако държиш да се мотаеш, поне сподели с мен една-две забавни истории. Малките хиени положително ще очакват да чуят една-две забавни истории.

— Знаеш ли вица за…

— Не, не. Не ти ща тъпите вицове от пушалнята на „Търтеите“. Нуждая се от нещо свежо. Нещо, което ще им бъде от полза в бъдещия живот. Като пътеводна звезда. Не че давам пет пари за бъдещия им живот, освен дето се надявам час по-скоро да изпукат.

— Онзи ден чух една история. Не мога точно да си я спомня, но беше за човек, който хъркал толкова силно, че пречел на съседите и свършваше, с „третата му сливица ги утрепала“.

Направи уморен жест.

— И ти очакваш да вмъкна това в слово, което ще бъде изнесено пред недорасли сополиви хлапета, които вероятно гъмжат от трети сливици? По дяволите, та те ще се юрнат към подиума да ме душат. Остави ме, Бърти. Разкарай се. Това е единствената ми молба. Махни ми се от главата… Дами и господа — тихо загъгна Гъси, — не възнамерявам да правя този тържествен случай пространен, но…

Устър замислено се отдалечи и го остави на мъките му. Поздравих се за проявения здрав разум да подготвя почвата така, че всичко да потегли напред само с натискането на един бутон.

Защото до момента хранех някакви илюзии, че като му разкрия вътрешното предразположение на Басет, Природата ще се погрижи за останалото и ще го въодушеви до такава степен, че няма да има нужда от стимуланти. Защото все пак човек не гори от желание да препуска из провинциални имения с кани портокалов сок в ръка, освен ако не е крайно наложително.

Но сега разбрах, че препускането няма да ми се размине. Пълното отсъствие на бодрост и висок дух, което демонстрира по време на разговора, ме убеди, че са наложителни крутейши мерки. Поради това веднага щом се разделихме, тръгнах към килера, изчаках иконома да се изнесе, докопах каната и секунди по-късно, след крадливо промъкване нагоре по стълбите, бях в стаята си. Първото нещо, което съзрях, бе Джийвс, който се размотаваше с някакъв панталон в ръка.

Изгледа каната с поглед, който определих — погрешно, както се оказа впоследствие — като осъдителен и веднага се наежих. Нямаше да допусна отново да започне с въртелите си.

— Да, Джийвс?

— Моля, сър?

— Имаш вид на човек, който се готви да прави забележки, Джийвс.

— О, не, сър. Просто забелязах, че сте в притежание на портокаловия сок на господин Финк-Нотъл. Исках само да изтъкна, че по мое мнение не ще е благоразумно да добавяте алкохол.

— Това си е забележка, Джийвс, и то точно забележката…

— Тъй като аз вече се погрижих за това, сър.

— Какво?

— Да, сър. В крайна сметка реших да се съобразя с желанието ви.

Зяпнах го смаян. Бях бездънно трогнат. Вие не бихте ли се трогнали, ако тъкмо сте помислили, че старият феодален дух е предал Богу дух и изведнъж го зърнете жив и здрав да подрипва наоколо?

— Джийвс — изрекох, — трогнат съм.

— Благодаря ви, сър.

— Трогнат и удовлетворен.

— Много ви благодаря, сър.

— Но кое породи тази промяна в намеренията ти?

— Срещнах случайно господин Финк-Нотъл в градината, сър, още преди да станете сутринта, и проведох кратък разговор с него.

— След който у теб се е загнездило убеждението, че има нужда от подкрепително?

— Точно така, сър. Настроението му ми се стори пораженческо.

Кимнах.

— И аз долових същото. „Пораженческо“ е точната дума. Каза ли му, че поведението му ти се струва пораженческо?

— Да, сър.

— И това не помогна?

— Не, сър.

— Добре тогава, Джийвс. Трябва да действаме. Колко джин сипа в каната?

— Пълна догоре чаша, сър.

— Как смяташ, дали това е нормалната доза за възрастен пораженец?

— Предполагам, че ще бъде достатъчно, сър.

— Хм. Не бива да пестим лъжичката катран от страх да не скапем кацата с меда. Мисля да добавя още една чаша.

— Не бих го препоръчал, сър. В случая с папагала на лорд Бранкастър…

— Повтаряш старите грешки, Джийвс, като бъркаш Гъси с бранкастърския папагал. Преодолей ги. Ще добавя чашата.

— Много добре, сър.

— И между другото, Джийвс, господин Финк-Нотъл търси оферта за някой свеж виц, който да включи в приветственото си слово. Знаеш ли някой?

— Знам един за двамата ирландци, сър.

— Пат и Майк?

— Да, сър.

— Дето се разхождали по Бродуей?

— Да, сър.

— Точно това му трябва. Друг?

— Не, сър.

— Е, и това е нещо. Най-добре иди и му го разкажи.

— Много добре, сър.

Излезе от стаята, а аз отворих плоското шише и щедро споделих с каната съществена част от съдържанието му. Тъкмо свърших и до ушите ми долетя шумолене на стъпки в коридора. Едва успях да мушна каната зад снимката на чичо Том на лавицата и в стаята нахълта Гъси, потропващ като цирков кон.

— Хей, Бърти! — ревна той. — Хей, хей, хей, и още веднъж хей. Какъв прекрасен свят, Бърти. Един от най-хубавите, които съм срещал.

Втренчих се онемял в него. Ние Устърови възприемаме като светкавици и веднага проумях, че нещо се е случило.

Защото ви разправих как обикаляше в кръг. Отразих вече случилото се между двама ни в градината. И ако съм успял да опиша всичко дори с минимална вещина, би трябвало представата ви за Финк-Нотъл да е за изнервена развалина с подгъващи се колене и зеленикави хриле, трескаво подръпваща реверите на сакото си в пристъп не заешко малодушие. С една дума — пораженец. Гъси бе проявил всички признаци на разкашкано пюре.

Ала този Гъси, застанал пред мен в момента, бе чистак нов Гъси. От всяка негова пора бликаше самоувереност. Лицето му бе красиво поаленяло, в очите трепкаха закачливи пламъчета, устните бяха опънати в дръзка усмивка на авантюрист. А когато ме хлопна по гърба, преди да успея да отскоча, все едно, че ме ритна катър.

— Е, Бърти — продължи игриво той като безгрижна чучулига, — сигурно ще ти е приятно да научиш макар и с изненада, че излезе прав. Теорията ти бе проверена и правилността й недвусмислено доказана. Чувствам се като боен петел.

Мозъкът ми спря да се гърчи. Проумях.

— Да не сян пил?

— Пих. Както ме посъветва. Неприятна работа. Има вкус на лекарство. Освен това ми изгори гърлото и ме избива на жажда. Не проумявам как успяваш да се наливаш в неограничени количества. И все пак съм последният човек, който ще отрече, че определено тонизира системата. Готов съм да ухапя тигър.

— Какво пи?

— Уиски. Поне така пишеше на етикета, а нямам основания да подозирам, че жена като леля ти — стопроцентова неподправена англичанка, е в състояние преднамерено да заблуждава обществеността. Щом по етикетите на шишетата й пише „Уиски“, ще приемем, че наистина е уиски.

— А, значи си пил уиски със сода. И да искаш, не би могъл да направиш по-добър избор.

— Със сода ли? — замислено изрече Гъси. — Знаех си, че съм забравил нещо.

— Не сипа ли вътре сода?

— Дори се не сетих. Просто се вмъкнах в трапезарията и надигнах шишето.

— Колко изпи?

— Ами десетина глътки. Най-много дванайсет. Или четиринайсет. Кажи ги шестнайсет средноаритметични глътки. Божичко, ще пукна от жажда.

Отиде до умивалника и надигна шишето с вода. Скришом хвърлих поглед зад гърба му към снимката на чичо Том. За първи път, откак бе влязла в живота ми, бях доволен, че е толкова голяма. Добре съхраняваше тайната си. Ако Гъси бе мярнал каната с портокаловия сок, нямаше начин да я опазя от него.

— Радвам се, че си повдигнал духа си — заявих аз.

Той се отдалечи бодро от умивалника и опита повторно да ме хлопне по гърба. Прецакан от чевръстия ми финт, политна към леглото и се тръшна връз него.

— Да съм повдигнал духа си? Не чу ли, че съм склонен да ухапя тигър?

— Чух.

— Нека бъдат два. Мога да прегриза стоманена врата. За какво ли магаре си ме взел преди малко в градината? Сигурно си се подхилвал под мустак.

— Не съм.

— Си — настоя Гъси. — Точно под този мустак — посочи той гладко избръснатата ми горна устна. — И не те упреквам. Не мога да си представя защо вдигах такава врява за невзрачна дреболия като раздаването на награди в някакво скапано селско училище. Ти имаш ли обяснение, Бърти?

— Не.

— Откъде ще го имаш. Аз го нямам, та ти ли! Умът ми не го побира как е възможно да съм се тръшкал за подобно нищо и никакво нищо. Просто ще се изтъпанча на подиума, ще произнеса учтиво няколко поучителни думи, ще подам на малките кретенчета наградите и ще скоча долу под бурните аплодисменти на селските маси. Без никаква мисъл за разпрани панталони. Кому е притрябвало да си разпаря панталона? Не мога да си представя. Ти можеш ли?

— Не.

— И аз не мога. Ще пожъна страхотен успех. Знам какво е нужно в такъв момент — прости, мъжествени, оптимистични слова, бликащи право от сърцето. От това сърце — потупа се Гъси. — Не мога да си представя защо бях толкова притеснен тази сутрин. Не мога да си представя дали има нещо по-просто от раздаването на няколко тъпи книжки на няколко мърляви хлапета. И все пак по причина, която ми се изплъзва в момента, се чувствах притеснен. Но сега съм добре, Бърти, добре, добре, добре и ти го казвам като на стар приятел. Защото точно това си ти, старче, когато димът се разсее — един стар приятел. Не мисля, че имам по-стар приятел. От колко време си ми стар приятел, Бърти?

— Ами от много години.

— Представяш ли си? Въпреки че, естествено, е имало време, когато си ми бил нов приятел… Брей, гонгът за обяд. Хайде, стари приятелю.

Скокна от леглото ми като дресирана бълха и се отправи към вратата.

Последвах го, дълбоко замислен. Можете спокойно да наречете станалото чиста работа. Желаех един окрилен Финк-Нотъл и всичките ми планове бяха грижливо съставени именно с крайната цел един окрилен Финк-Нотъл, но в момента се питах дали този Финк-Нотъл, който се пързаляше надолу по парапета, не е твърде окрилен. Поведението му беше на човек, който, без да се замисли, би започнал да замеря насядалите около масата с хлебни топчета.

За щастие непоколебимата гробовност на всички, седнали да обядват, упражни въздържащо въздействие върху него. За да се весели в подобна компания на човек му трябва далеч по-съществена насвятканост. Бях обяснил на Мадлин Басет, че в Бринкли Корт има разбити сърца, но се задаваше вероятността скоро да има и болни стомаси. Научих, че Анатол се е оттеглил в покоите си с пристъп на ипохондрия, та блюдата пред нас бяха приготвени от неговата помощничка, която несъмнено презираше храната и не си правеше труда да крие отношението си.

Това се оказа последната капка и компанията преля в почти единодушно мълчание, може да се каже направо във величествен покой, който дори Гъси не бе в състояние да наруши. Като изключим напъна му да изпълни куплет от солена моряшка песен, нищо друго не смути тишината и най-сетне всички се надигнахме от масата, напътствани от леля Далия да облечем празнични одежди и да се явим в училището на Маркет Снодсбъри най-късно в три и половина. Имах достатъчно време да изпуша една-две цигари в сенчестата беседка до езерото. Сторих го и се върнах в стаята си малко след три.

Джийвс усърдно се бе потрудил и в момента довършваше лъскането на цилиндъра ми. Тъкмо се канех да го осветля за последното развитие на събитията около Гъси, когато той ме изпревари със съобщението, че последният току-що е бил на посещение на добра воля в Устъровата спалня.

— Когато дойдох да приготвя дрехите ви, сър, заварих тук господин Финк-Нотъл.

— Тъй ли, Джийвс?

— Да, сър. Тръгна си преди секунди. Ще пътува до училището с господин и госпожа Травърс в голямата кола.

— Разказа ли му вица си за двамата ирландци?

— Да, сър. Смя се от сърце.

— Добре. Можа ли да допринесеш с още нещо за словото му?

— Осмелих се да му предложа да спомене пред младите господа, че образованието е бране на плодове, а не садене на дървета. Покойният лорд Бранкастър бе силно пристрастен към раздаването на училищни награди и неизменно използваше тази максима.

— И как реагира той?

— Смя се от сърце, сър.

— Това не те ли изненада? Имам предвид несекващото му веселие?

— Да, сър.

— Не ти ли се стори странно за човек, който при последната ви среща е бил отявлен пораженец?

— Да, сър.

— Обяснението е лесно, Джийвс. От времето, когато си го видял за последен път, Гъси е употребил. Нарязал се е до дъното на козирката.

— Нима, сър?

— Ъхъ. Нервите му не издържали на напрежението, промъкнал се в трапезарията и лочил като прахосмукачка. Боже, Джийвс, какво щастие, че не изпи и подсиления портокалов сок.

— Без съмнение, сър.

Потърсих с поглед каната. Снимката на чичо Том беше паднала в камината и каната стърчеше на открито, където Гъси не би могъл да не я види. Слава Богу, беше празна.

— Ако ми разрешите, сър, постъпили сте крайно благоразумно, като сте изхвърлили портокаловия сок.

Зейнах.

— Какво? Не си ли го изхвърлил ти?

— Не, сър.

— Джийвс, трябва да изясним този въпрос. Не си ли изхвърлял оня портокалов сок?

— Не, сър. Когато влязох в стаята и намерих каната празна, реших, че вие сте го изхвърлили.

Гледахме се поразени. Два мозъка с една мисъл.

— Силно се опасявам, сър…

— Аз също, Джийвс.

— Изглежда твърде вероятно…

— Твърде и още как. Претегли фактите. Съпостави уликите. Каната стърчи на лавицата, разголена за окото. Гъси се оплаква от жажда. Ти го заварваш тук, заливащ се от смях. Смятам, че не може да има никакво съмнение, Джийвс. Цялото съдържание на каната в момента лежи като капак върху наличния товар, поддържащ огъня във вътрешностите на Гъси. Тревожно, Джийвс.

— Крайно тревожно, сър.

— Да погледнем нещата в очите и да не губим присъствие на духа. Ти си сипал в каната, да речем, една чаша отрова, така ли?

— Пълна догоре чаша, сър.

— Аз на свой ред добавих още толкова.

— Да, сър.

— А не след дълго Гъси, просмукан от това количество, ще раздава наградите в Началното училище на Маркет Снодсбъри пред най-изисканата и представителна публика в цялата област.

— Да, сър.

— Джийвс, струва ми се, че церемонията ще бъде заредена със събития от съществен интерес.

— Да, сър.

— Каква според теб ще бъде реколтата?

— Трудно е човек да гадае в такъв момент, сър.

— Искаш да кажеш, че въображението немее?

— Да, сър.

Проверих въображението си. Оказа се прав. Определено немееше.