П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (1)

Първа глава

— Джийвс, мога ли да говоря откровено? — попитах аз.

— Разбира се, сър.

— Но ще кажа нещо, което може да те засегне.

— Изключено, сър.

— Добре, тогава…

 

 

Не — чакайте. Задръжте малко. Май излязох от релсите.

Не знам дали и на вас ви се е случвало, но взема ли да разказвам някоя история, винаги ме задръства адски трудният проблем откъде да я започна. По този въпрос не бива да се допускат фалове, защото една погрешна стъпка директно те закопава. Ако прекалиш с размотаването в началото с цел да създадеш атмосфера, както му се вика, току-виж си изтървал вниманието на клиентелата и тя се разбягала. От друга страна, ако се юрнеш от самия старт като попарена котка, публиката повдига озадачено вежди и се пита какви ги плещиш. И ето, сега виждам, че започвайки с горния диалог отчета си за заплетения казус с Гъси Финк-Нотъл, Мадлин Басет, братовчедка ми Анджела, леля Далия, чичо Томас, младия Тъпи Глосъп и готвача-французин Анатол, аз съм изпаднал във втората от споменатите грешки.

Ще се наложи да се върна малко назад. И като преценявам нещата най-най-общо, като претеглям и туй, и онуй, според мен завръзката — ако това е думата, а не заварката — е пътуването ми до Кан. Ако не бях отишъл в Кан, нямаше да се запозная с Мадлин Басет, нямаше да си купя бялото вечерно сако, Анджела нямаше да срещне своята акула, а леля Далия нямаше да играе на бакара.

Да. Не спорете с мен. Кан е изходната точка, както казват французите, само че го казват на френски. Затова нека подредя фактите.

Заминах значи за Кан някъде в началото на юни. Джийвс остана, защото ми даде да разбера, че не желае да пропусне конните надбягвания в Аскът. Придружаваха ме леля Далия и дъщеря й Анджела. Тъпи Глосъп, годеникът на Анджела, също щеше да пътува с нас, но в последния момент не можа да се освободи. Чичо Том, съпругът на леля Далия, си остана у дома, защото не понася южна Франция.

Така че ето я значи картинката: леля Далия, Анджела и моя милост се падаме действащи лица, сцената е Кан, а времето някъде началото на юни.

Два месеца украсявахме с присъствието си Лазурния бряг и ако не броим обстоятелството, че леля Далия изгуби на бакара в Казиното и последната си риза, а Анджела за една бройка да нахрани изгладняла акула, всички се забавлявахме от все душичка и сърце. На двайсет и пети юли, загорели и отморили телеса, тримата с леля и детето й се прибрахме в Лондон. В седем вечерта на двайсет и шести слязохме на гара Виктория. А в седем и двайсет или някъде там се разделихме с взаимни уверения в най-сърдечни чувства. Те отпрашиха с колата на леля към Бринкли Корт, имението им в графство Уърстършир, където очакваха след ден-два да им гостува Тъпи, а аз се прибрах в апартамента си, позачистих се и се издокарах в меланжа и райето, преди да потътря морни телеса към „Търтеите“ за залък и глътка.

Та именно докато си бях вкъщи и бършех загорелите до бронзово мъжествени форми след жадуваната баня, като междувременно разменях с Джийвс впечатления за туй-онуй, той, не щеш ли, вмъкна в разговора името на Гъси Финк-Нотъл.

Ако не ме лъже паметта, диалогът протече горе-долу така:

Аз: Е, Джийвс, ето ни пак, а?

Джийвс: Да, сър.

Аз: Искам да кажа, пак у дома.

Джийвс: Да, сър.

Аз: Сякаш години ме е нямало.

Джийвс: Да, сър.

Аз: Добре прекара в Аскът, предполагам.

Джийвс: Много приятно, сър.

Аз: Спечели ли нещо?

Джийвс: Доста задоволителна сума, благодаря, сър.

Аз: Добре. Е, Джийвс, какво ново? Някой да се е обаждал по телефона, или да е идвал, или нещо друго в мое отсъствие?

Джийвс: Господин Финк-Нотъл, сър, бе чест посетител.

Аз зяпнах. Всъщност няма да преувелича, ако кажа, че ченето ми увисна.

— Финк-Нотъл ли каза?

— Да, сър.

— Нали нямаш предвид господин Финк-Нотъл?

— Точно него имам предвид, сър.

— Господин Финк-Нотъл е в Лондон?

— Да, сър.

— Е, ти ме гръмна.

И ще ви кажа защо. Невъзможно ми беше да повярвам на твърдението му. Защото въпросният Финк-Нотъл е откачалка, каквато човек я срещне веднъж в живота си, я не — той не понася Лондон! Целогодишно обитава, обрасъл с блатен мъх, някакво затънтено село в Линкълншир и не се мярка тук дори за мача Итън-Хароу^[1]. А когато веднъж го попитах дали не му дотяга, той ми рече не, защото в градината си имал езерце и изучавал живота и нравите на тритоните.

Така че умът ми не го побираше какво би могло да го подмами в големия град. Бях готов да се обзаложа, че докато не се изчерпят запасите от тритони до последния екземпляр, нищо не би могло да го помръдне от онова село.

— Сигурен ли си?

— Да, сър.

— И не си сбъркал името? Финк-Нотъл?

— Да, сър.

— Направо ме застреля. Сигурно от пет години кракът му не е стъпвал тук. Той дори не крие, че му се повръща само като чуе за Лондон. Не е помръдвал от прованса, плътно обкръжен от тритони.

— Моля, сър?

— Тритони, Джийвс, тритони. Господин Финк-Нотъл има силно изразен тритонов комплекс. Сигурно си чувал за тази ситна гущероподобна фауна, дето се стрелка напред-назад из езерата.

— О, да, сър. Водните представители на семейство Salamandridae, които съставляват вида Molge.

— Щом казваш. Та Гъси, откакто го помня, е техен роб. Още в училище ги развъждаше.

— Младите джентълмени са склонни на подобни постъпки, сър.

— Държеше ги в специални аквариуми в стаята си и вътре смърдеше, та се не траеше. Сигурно още тогава сме можели да предвидим какъв ще е краят, но нали ги знаеш момчетата. Не се интересуват един от друг, погълнати от собствените си важни работи. Та ние така и не обърнахме по-сериозно внимание на странната извратеност в характера на Гъси. Пат-чат си разменяхме по някоя небрежна приказка, че свят голям — хора всякакви и толкоз. Лесно можеш да се досетиш какви се оказаха последиците. Злото проникна много надълбоко.

— Наистина ли, сър?

— Абсолютно, Джийвс. Копнежът по тритоните пусна дълбоки корени. Те го обладаха изцяло. Когато достигна мъжка зрялост, той се заби в най-затънтената провинция и изцяло посвети живота си на тези безмълвни твари. Сигурно дълго време се е залъгвал, че може с тях и без тях, докато в един момент е установил — уви, твърде късно, — че се е пристрастил безвъзвратно.

— Често става така, сър.

— Да, Джийвс, прав си. Така или иначе, той от пет години обитава това селце в Линкълншир като заклет отшелник, отбягва себеподобните си, сменя водата в аквариума и отказва да се срещне с жива душа. Затова бях тъй шашардисан, когато ми каза, че ненадейно е изплувал на повърхността. Още не мога да повярвам. Склонен съм да допусна, че има някаква грешка и лицето, появило се тук, е друга разновидност на Финк-Нотлите. Младият мъж, когото аз познавам, носи очила с рогови рамки, а откъм фасадата е като недоизкормена риба. Как се връзват тези данни с твоя посетител?

— Младият джентълмен, който дойде да ви търси, сър, носеше очила с рогови рамки.

— А мязаше ли на нещо, сервирано в продълговата чиния?

— Не изключвам смътна асоциация с някои водни видове, сър.

— Значи е Гъси. Но какво, за Бога, го е довело в Лондон?

— В състояние съм да предоставя обяснение, сър. Господин Финк-Нотъл ми довери своите основания за посещението си в столицата. Дошъл е заради младата дама, която е тук.

— Младата дама?

— Да, сър.

— Да не вземеш да кажеш сега, че е влюбен?

— Да, сър.

— Е не, не мога! Това вече ме разнищи. Джийвс, аз съм сразен.

И изобщо не преувеличавах. Защото шегата си е шега, но всичко си има граници.

Тук почувствах как гигантският ми ум се насочва към друг аспект на тази загадъчна афера. Дори ако допуснем, че е възможно Гъси Финк-Нотъл, в разрез с всички закони на логиката, да се е влюбил, все пак каква е тази противоестествена привързаност към апартамента ми? Всеки в подобен случай се нуждае от приятел, но не виждах какво би го накарало да се спре тъкмо на мен. Да каже човек, че сме дружки неразделни, не сме. Е, на времето като деца често общувахме, но от две години и картичка не ми е писал.

Споделих всичко това с Джийвс:

— Странна ми се вижда тая работа — дето идва при мен. Но щом като е дошъл, добре дошъл. Няма да спорим. Сигурно много му е докривяло на клетника, като е разбрал, че ме няма.

— Не, сър. Целта на посещението на господин Финк-Нотъл не беше да се срещне с вас, сър.

— Я се стегни, Джийвс. Нали току-що каза, че точно това е правил, и то с усърдна настойчивост.

— Нееднократните му посещения бяха продиктувани от необходимостта да контактува с мен, сър.

— С теб?! Аз пък да не знам, че се познавате.

— Не бях имал това удоволствие, сър, но доколкото разбрах, господин Сипърли, с когото господин Финк-Нотъл бил състудент, го посъветвал да повери делата си в моите ръце.

Тайната се разбули. Най-сетне ми просветна. Както знаете, сред ценителите Джийвс отдавна има непоклатима репутация на незаменим съветник. Затова първата работа на всеки мой познат, установил, че е затънал в смрадлива тиня, е да доприпка вкъщи и да му ревне на рамото. А щом Джийвс измъкне субект „A“ от някоя беда, същият без много да се мае насочва към него обект „B“, който на свой ред му праща „C“. Тъй стават нещата на тоя свят. Връзките преди всичко.

Ето как набъбва клиентелата на консултанти като Джийвс. Помня, че старият ми приятел Сипи беше впечатлен до дън душа от резултатите, които Джийвс постигна навремето, когато правеше опити (Сипи, не Джийвс) да се сгоди за Елизабет Мун. Така че нищо чудно да е посъветвал Гъси да тича право при него (Джийвс, не Сипи). По-скоро щях да се чудя на обратното.

— О, значи работиш по неговия случай?

— Да, сър.

— Сега вече загрях. Какво е закъсал Гъси?

— Колкото и да е невероятно, сър, неприятностите на господин Финк-Нотъл са от идентично естество като тези на господин Сипърли от времето, когато правеше безуспешни опити да се сгоди за госпожица Мун. Вие несъмнено си спомняте несгодите на господин Сипърли, сър. Въпреки дълбочината на своята привързаност към госпожица Мун, той страдаше от не по-малко дълбоко вкоренена стеснителност, която възпрепятстваше опитите му да облече в словесна форма своите чувства.

Кимнах.

— Помня. Да, случаят Сипърли е още свеж в съзнанието ми. Не можеше да намери в себе си сили да застане на старта. Ярко изразени симптоми на малодушие. Нима и Гъси е същото мекотело?

— Да, сър. Смелостта му изневерявала при всеки опит да формулира предложение за женитба.

— От друга страна, ако държи това момиче да му стане съпруга, редно е по някакъв начин да го уведоми за намеренията си. Елементарната учтивост го изисква.

— Точно така, сър.

Аз се позамислих.

— Нищо чудно, че му идва нанагорно. За всичко е виновен начинът му на живот.

— Да, сър.

— Сигурно от години не е приказвал с момиче. Какъв хубав урок е това за всички нас, Джийвс: да не се затваряме в провинциални имения и да не съзерцаваме по цял ден стъклени аквариуми. Подобно поведение убива в нас силния и властен мъж. В този живот всеки трябва да направи своя избор. Или се затваряш в голяма къща на село и не откъсваш очи от тритоните, или си неотразим покорител на женски сърца. Едно от двете.

— Точно така, сър.

Отново се замислих. Връзките ми с Гъси, както споменах, бяха позакърнели, но въпреки това ме заболя за тоя несретник. Такъв съм си, когато става дума за приятел, бил той близък или далече на село. Боли ме, когато се подхлъзне на динените кори на Живота. А случаят с Гъси явно бе от динен по-динен.

Върнах се мислено към последната ни среща. Оттогава трябва да имаше две години. Обикалях напред-назад с колата, та се отбих за малко да го видя. Покани ме на обяд, но направо ми секна апетита, когато домъкна на масата две зелени гадинки с крачка и през цялото време им гукаше като родна майка. Накрая едното изчезна в салатата и повече не можа да го намери. Когато тази картина се възстанови пред погледа ми до последната гнъсна подробност, не се изпълних с особена увереност в способностите на клетото магаре да спечели нечии чувства. Особено ако си е набелязал за жертва някое от днешните нахакани момичета, дето са целите в червило и се зверят с невъзмутим и саркастичен поглед. Какъвто вероятно беше случаят.

— Кажи ми, Джийвс — запитах аз, готов да чуя най-лошото, — що за момиче е Гъсевата изгора?

— Не познавам от първа ръка младата дама, сър, но господин Финк-Нотъл се изказа твърде красноречиво за многобройните й добродетели.

— Значи те е оставил с впечатлението, че си пада по нея?

— Да, сър.

— Спомена ли името й? Може да я познавам.

— Госпожица Басет, сър. Госпожица Мадлин Басет.

— Какво?!

— Да, сър.

Останах като гръмнат.

— Стига бе! Да не повярва човек. Светът е малък и туй то!

— Младата дама ваша позната ли е, сър?

— И още как. Камък ми падна от сърцето, Джийвс. При това положение историята току-виж имала щастлив завършек.

— Наистина ли, сър?

— И още как. Признавам, че до този момент изпитвах дълбоки съмнения относно шансовете на горкия Гъси да убеди коя да е стара мома от коя да е енория да се разходи подръка с него по пътеката към олтара. Не можеш да отречеш, че той не е момински блян.

— Може би има нещо вярно в думите ви, сър.

— Клеопатра не би си паднала по него.

— Може би не, сър.

— Съмнявам се, също, че би замаял главите на женския персонал на Холивуд.

— Едва ли, сър.

— Но щом като обектът на неговите въжделения е госпожица Басет… е, Джийвс, на хоризонта проблясва слаб лъч на надежда. Момиче като Мадлин би приело с възторг около нея да се навърта до края на жизнения й път не друг, а Гъси Финк-Нотъл.

С въпросната Басет, трябва да обясня, често си общувах в Кан. Двете с Анджела бяха завързали едно от онези свръхгъсти приятелства, каквито момичетата са склонни да завързват, та общо взето крачка не можех да направя, без да се препъна в нея. А най-потискащото беше, че колкото повече се срещахме, толкова повече не намирах какво да й кажа. Има такива момичета, които действат вцепеняващо на речевите дадености. Нещо у тях парализира гласните струни и свежда мозъка до състояние на скашкан карфиол. Та и аз така с въпросната Басет, и то до такава степен, че нерядко Бъртрам Устър бе в състояние само да си оправя неловко вратовръзката, да пристъпва от крак на крак и да издава тъжни, нечленоразделни звуци. Ето защо когато тя си тръгна две седмици преди нас, можех само да си повтарям, че е трябвало да го стори много по-рано.

Не мислете обаче, че немеех от красотата й. Мадлин безспорно ловеше окото с една такава оклюмана, русокоса и влажноока хубост, но не бих казал, че като я видиш, и дъхът ти секва.

Не, причината за описания речеви срив у човек, който иначе го бива да си бъбри с противния пол, бе нейната умствена нагласа. Не искам несправедливо да обиждам никого, затова няма да се ангажирам категорично с твърдението, че пише стихове, но начинът, по който разговаряше, несъмнено би събудил подобно подозрение. Защото ако някое момиче изневиделица ви запита не ви ли се струва понякога, че звездите са венче от маргаритки на Дядо Боже, това неволно навежда на определени мисли.

Така че, що се отнася до сливане на нейната душа с моята, за това и дума не можеше да става. Но Гъси бе друга работа. Това, което мен ме панираше, а именно фактът, че момичето явно бе фрашкано до сливиците с идеали, чувствителност и какво ли не, съвсем не бе препятствие за него. Гъси винаги си е бил заблеян и тъжовен — човек не се затваря на село и не посвещава живота си на тритони, ако не е такъв — и не виждах причини защо двамата с Басет да не си загукат като две гургулици, стига той да намереше начин да излее пред нея парещите на езика браконасърчителни слова.

— Тя е тъкмо момиче за него — заключих аз.

— Радвам се да го чуя, сър.

— И той е по поръчка за нея. Това е добро дело и трябва да се действа, без да се пестят усилия. Напрегни се до последния нерв, Джийвс.

— Чудесно, сър — отвърна честният човек. — Ще се заема с проблема незабавно.

До този момент, както и вие несъмнено ще се съгласите, сред Устър и Джийвс цареше завидна хармония — лек дружески разговор между работодател и служител, всичко по мед и мляко. Но със съжаление съм принуден да отбележа, че в този момент настъпи неприятна засечка. Атмосферата внезапно се промени, накупчиха се буреносни облаци и преди да усетим какво става, раздиращият звук на дисхармонията изскочи на сцената. Това и друг път се е случвало в дома на Устър. Първата подсказка, че нещата отиват към нажежаване, бе едно изпълнено с болка и неодобрение покашлюване. Защото трябва да обясня, че докато се разменяха горните слова, аз, вече избърсал телосложението, се обличах, без да бързам, като надявах ту чорап, ту обувка и така постепенно преминавах към фланелката, ризата, вратовръзката и вечерното сако, а Джийвс беше коленичил на пода и разопаковаше нещата ми.

Сега той се изправи с нещо бяло в ръце и аз безпогрешно разбрах, че е настъпила поредната домашна криза, още един злостен сблъсък на две силни мъжки воли. Разбрах също, че ако Бъртрам не отстои правата си, подстрекаван от спомена за войнствените си прадеди, може като нищо да му стъпят на врата.

Ако сте ходили в Кан това лято, несъмнено си спомняте, че всеки мъж с претенции да е животът и душата на компанията се явяваше в Казиното с обичайните вечерни панталони, върху които задължително надяваше късо бяло сако с бронзови копчета. От мига, в който се качих на Синия влак на гарата в Кан, не бях престанал да се питам тревожно как ли Джийвс ще приеме моето.

Защото по въпроса за вечерното облекло Джийвс е реакционер и консерватор. И по-рано бях имал проблеми с него по повод едни ризи без колосани нагръдници. И макар че тези къси бели сака, както споменах, бяха писъкът на модата — tout ce qu’il y a de chic — на Лазурния бряг, никога не бях крил от себе си, дори докато се разхождах из Казино Палм Бийч, облечен в сакото, което незабавно бях закупил, че при завръщането ми може да си имам неприятности.

Приготвих се да бъда твърд и неотстъпчив.

— Да, Джийвс? — казах. И макар гласът ми да бе учтив, един страничен наблюдател, който би могъл да зърне очите ми, щеше да забележи в тях стоманен блясък. Никой не уважава повече от мен интелекта на Джийвс, но тази негова склонност да диктува на ръката, която го храни, трябва да бъде пресечена. Това сако ми беше много скъпо на сърцето и аз бях непоколебимо готов да се боря за него с всичкия плам на моя далечен предтеча рицаря Сьор дьо Востер в битката при Ажанкур^[2].

— Да, Джийвс? — казах аз. — Нещо смущава ли те, Джийвс?

— Боя се, че при отпътуването си от Кан неволно сте взели в багажа си дреха, принадлежаща на друг джентълмен, сър.

Аз засилих огъня под стоманата в погледа.

— Не, Джийвс — отвърнах с равен тон, — въпросната вещ е моя, купих си я там.

— И сте я обличали, сър?

— Всяка вечер.

— Но нали не възнамерявате да я носите и в Англия, сър?

Разбрах, че най-сетне сме се добрали до сърцевината на проблема.

— Възнамерявам, Джийвс.

— Но, сър…

— Да, Джийвс?

— Крайно неподходяща е, сър.

— Не съм съгласен, Джийвс. Очаквам това сако да пожъне невиждан успех. Възнамерявам да се покажа в него утре на рождения ден на Понго Туисълтън и съм убеден, че ефектът ще бъде един несекващ писък на възторг. Край на всички спорове, Джийвс. Никакво по-нататъшно обсъждане. Каквито и нелепи възражения да си си втълпил срещу него, аз ще облека именно това сако.

— Много добре, сър.

Той продължи да разопакова. Аз не казах нищо повече по въпроса. Бях удържал победата, а ние Устърови не злорадстваме над поваления противник. Не след дълго, с вече довършен тоалет, приветливо се сбогувах с него и, бидейки в щедро разположение на духа, подхвърлих, че ще вечерям навън, така че защо той не си вземе свободна вечер и не отиде да гледа някой поучителен филм. Един вид маслинова клонка, ако разбирате какво искам да кажа. Не пролича обаче предложението да му направи особено впечатление.

— Благодаря ви, сър, ще остана у дома.

Изгледах го проницателно.

— Това сръдня ли е, Джийвс?

— Не, сър, налага ми се да остана тук. Господин Финк-Нотъл ме уведоми, че ще намине тази вечер.

— О, Гъси ще идва значи? Предай му тогава поздрави от мен.

— Непременно, сър.

— С уиски и сода и т.н.

— Непременно, сър.

— Чудесно тогава, Джийвс.

След което се отправих към „Търтеите“. Там се натъкнах на Понго Туисълтън и той толкова дълго говори за предстоящото парти, което щеше да дава и за което до мен вече бяха достигнали добри вести от моите осведомители, че се прибрах чак към единайсет.

Още щом отворих вратата, чух гласове откъм гостната, а щом влязох вътре, установих, че те са на Джийвс и Дявола. Или поне това бе първото ми впечатление. По-внимателен оглед разкри, че става дума за Гъси Финк-Нотъл, издокаран като Мефистофел.