Петър Бобев
Симба (8)

8

Симба бе дочула писъка на детето си и бе хукнала към леговището, където го бе оставила, преди да се спусне в помощ на Валтер. Никога не бе тичала така, подир никоя жертва, пред никаква опасност, дори пред огнената стихия. Уплашени от внезапното й втурване, зебрите и антилопите едва сварваха да отскочат от пътя й. Ето, наближи познатите храсти, навлезе в известната само ней пролука сред бодливия тунел. Виковете за помощ бяха затихнали и това стисна в смъртна тревога сърцето й, което от напрежение се блъскаше бясно в гърдите. Лъвовете не могат да тичат дълго. Природата не ги е създала да преследват плячката. Те ловуват из засада, нападат със скок. Пропуснат ли, не гонят дълго.

В момента, когато излезе на малката поляна до потулената в шубраците бърлога, тя зърна едно пъстро уродливо туловище, което се намъкваше в отсрещния храст. Чу тържествуващия кикот на хиената. Симба изрева и се втурна нататък. Куцата не изостави жертвата си. Само стисна по-силно стоманените си челюсти и лъвчето замлъкна съвсем, престана да скимти и да се оплаква, увисна в устата и като дрипа. Тя нямаше да го изпусне. Не току-тъй се бе престрашила да се намъкне в лъвското скривалище с риск всеки миг да бъде заварена там, на местопрестъплението. Майчиният й инстинкт беше преодолял инстинктивния страх от лъвовете. Хиената вече не мислеше толкова за своя глад, колкото за децата си, които бе оставила в дупката си — за децата, които трябваше да нахрани на всяка цена, дори ако потрябва с цената на своя живот. Нямаше да изтърве плячката си, макар че й тежеше, макар че я спъваше и забавяше бягството й. Привидно тромава и непохватна, когато се наложеше, тя умееше да тича бързо със смешния си гърбав галоп.

Преуморената лъвица взе да изостава, задъхана и обезсилена. Куцата вече бе повярвала, че и тоя път ще отърве кожата, че и тоя път ще нагости малките си, когато внезапно насреща й се изпречи Мишкарката. Старата лъвица бе прекъснала лова си на гущери при вида на настървената гонитба, която бе събудила в озлобеното й сърце инстинкта на хищницата. Куцата отскочи встрани, натам където единствено имаше възможност да се изплъзне, но напреде й се изпречи непроходимият трънак. Подвоуми се само миг, приклекнала, наежена, решила да продаде скъпо живота си. Тогава зърна дупката на брадавичния глиган. Без да губи време, тя се навря вътре както винаги заднишком. Умееше да разпознава тези спасителни убежища отдалеч по формата и по острата миризма, оставена от обитателите им, която се носеше околовръст.

Симба се спусна настървено след нея, ала не успя да се намъкне в отвора, който беше много тесен за нейните мощни гърди. А отсреща, от тъмния проход, хиената щракаше ужасните си челюсти, нанизани с остри зъби като ножица за кости. Лъвицата опита да разшири дупката, като взе да рови с предни лапи и да изхвърля назад пръстта. Ала къде можеше да се мери тя с изкуството на глигана? Дра с нокти половин час, а едва успя да вкара вътре главата си. Накрай го проумя. Нямаше да я достигне, само хабеше сили и време. Но нямаше и да я напусне, нямаше да й прости. Оставаше й само едно — да чака. Накрай коварната убийца все щеше да излезе. Щеше да попадне в ноктите й, щеше да изпита отмъщението й. Осиротялата майка приседна задъхана пред глиганската дупка, както котка дебне мишка. Впери замъглен от злоба и мъка поглед в черното отвърстие, заизвива нервно опашка като стоманена пружина, с подгънати под тялото нозе, готови да я отхвърлят мигновено върху врага. Задебна мълчаливо, със стиснати челюсти и горящи очи, като само от време на време изръмжаваше с грозно гърлено изхриптяване, повече стон, сподавен вопъл.

Животът в саваната бе поел обичайния си ход, незабелязал в своята сурова безчувственост трагедията на клетата майка. За него, за живота, това беше най-обикновено ежедневие.

Симба не съзнаваше нищо. Тя стоеше пред дупката с душа, потънала в някаква замайваща празнота, удавена в някаква черна мътилка, която задавяше дробовете й, изпълваше вените й с парлив поток, замъгляше златистите й ириси с кървава мъгла, стискаше черепа й като невидима зъбата челюст, вливаше в мускулите, в ноктите, в зъбите й жажда за мъст, за кръв, за убийство. Нищо друго освен кръв и убийство! Заради това, което е било; заради това, което вече нямаше да бъде — по-силно от съзнанието, по-силно от разума, по-силно от чувството! Нищо друго, само болка, вечната мъка, страданието, зародено в оня миг, може би равен на милиони години, когато първата жива прашинка в прадревния океан е добила дарбата да усеща — дарба, равносилна на проклятие…

Накуцвайки с убодената си лапа, Мишкарката бе подгонила пак полските мишки. А хиената, свряна в тясната дупка, все още не пускаше мъртвото лъвче. Не го пускаше, не го и изяждаше, макар и да примираше от глад. Защото то не беше предназначено за нея, а за ония пухкави кълбета, които скимтяха отчаяно за нейната топлина в една друга глиганска дупка. И тя сякаш слушаше замиращото им квичене, сякаш ги виждаше как са излезли от скривалището си, как са се разпълзели навън и я викат с премалели гласчета. А отгоре им всеки миг може да връхлети орелът, който кръжи в синевата, може да скочи леопардът или чакалът. Толкова хищници кръстосват саваната в търсене на месо. Тя понадникна, за да чуе по-добре, да се увери, ала Симба, пъргава като котка, скочи мигновено отгоре й, докосна с кукестите си нокти муцуната й, раздра я до кръв. С ядно изръмжаване Куцата се дръпна навътре, спотаи се пак.

Отсреща, в гъсталака, премерваха настървено сили два носорога. Черният бе издебнал Маршала, който не признаваше границите на владението му, бе го натикал с яростен устрем в един задънен проход сред бодилака и опитваше да го наниже на острия си рог. Маршала, по-млад и по-пъргав, успешно се извъртваше от всеки удар, ала вече си личеше, че няма да издържи дълго срещу бесния напор на врага си, който заменяше липсващата му младежка повратливост с натрупания в много схватки боен опит. Отдавна бе завладял този гъсталак, оттук до реката, отдавна прогонваше всеки съперник, който дръзнеше да му го оспори.

Всички животни в саваната се бяха слели в едно смесено стадо, в което стърчаха като перископи главите на зорките жирафи, а зебрите, газелите и антилопите гну изпълняваха длъжността на слухари. И все пак, въпреки дружната им бдителност, и тоя път не усетиха хищника. Ей там, от клоните на шумнатата сикомора, се стрелна едно жълто тяло и се вкопчи в гърба на Бялата зебра. Днес сметката на убиеца бе излязла крива. По-пъргава, зебрата се тръшна на земята и почна да се търкаля по гръб докато свали кръвожадния ездач. Тозчас край полесражението се струпаха освирепелите жребци начело с Александър Велики, които обсипаха нападателя с град от копита. Леопардът едва свари да се измъкне от обръча им и да се метне на дървото.

Времето минаваше. Слънцето се свличаше към кръгозора, удължавайки сенките, които нашарваха пожълтялата степ като огромна черно-жълта зебра. Постепенно, с потъването му в мръсновиолетовата омара на заника, светът потъмняваше. Както блика кръвта от разкъсана артерия, тъй струеха пламтящите му лъчи подобно на чудовищна небесна рана. Сиянието им заливаше саваната с вълшебството на огнената си феерия, превръщайки я във фантастична мозайка от многоцветна жарава.

Симба не виждаше нищо, нито гъмжилото на живота, нито красотата на залеза. Тя седеше все тъй настръхнала, готова за скок с искрящи от злоба очи, устремени в черния отвор, където се спотайваше най-омразното й същество, заслепена от жажда за мъст. В цялата вселена вече нямаше нищо друго — само тая дупка, скрила в черната си утроба всичката й ненавист. Нямаше да мръдне оттук, нямаше да отстъпи! Ако трябваше, щеше да престои часове, дни, една вечност — додето постигне целта си, додето не види превърната на кървава каша подлата убийца.

Най-сетне слънцето се гмурна зад кръгозора. Жаравата на саваната погасна. Остана да пламти само заревото на небосклона като далечно зарито с пепел огнище. Сенките, избликнали под най-гъстите шубраци, се разпълзяха като смолисти локви.

Раздран, зашеметен от добре премерените сблъсъци на врага си, Маршала взе да се озърта, да търси изход. И внезапно, издебнал случайното му обръщане, се втурна край него към свободния проход. Черния се извъртя рязко, невероятно бързо за такава грамада от месо и кости и се спусна подире му като запъхтян локомотив, решил вече да свърши окончателно с него. Маршала опита да се скрие зад един огромен термитник, подобен на четириметрова пирамида. Ала отново побягна, щом като Черния го догони. Победителят налетя побеснял, ослепял, оглушал от гняв. Замахна настървено, но непремерил силите си, не го улучи, а блъсна оръжието си в изпречилия се насреща му термитник. Рогът хлътна до основа в яката постройка от пясък и глина, вцепи се в нея, спъна устрема му, прикова го. При тая щастлива случайност Маршала се шмугна в храсталаците.

Когато най-сетне Черния успя да се освободи от коварната клопка, врагът му беше изчезнал. Озлобен от тоя неуспех, той се озърна кому да излее яда си. И съзря с късогледите си очи спотаената лъвица. Без да губи време, без да мисли и да преценява, поддал се на вродения си порив да напада, той връхлетя с несдържана ярост. Лъвът обикновено отстъпва пред носорога. Сега Симба не отстъпи. Отдръпна се само крачка встрани и когато той профуча край нея, замахна с лапа, та раздра бузата му. Нямаше да се махне, нямаше да изтърве скритата под земята убийца, който и да я нападнеше, който и да се опиташе да я пропъди. Затова, когато освирепелият носорог зари крака в пръстта да се обърне, тя се метна на гърба му, задра с четири лапи дебелата му кожа, заръфа ушите му. С див подскок дебелокожият гигант я отръска от себе си. Помислила, че му е дала добър урок, Симба се върна тичешком в засадата си, без да дооцени прочутото му твърдоглавие. Още по-настървен, Черния връхлетя, навел глава до земята, насочил напред заострения връх на рога си, подобен на еднометров абаносов кол. Лъвицата се приготви да повтори хватката си, но носорогът съвсем не беше тъй несъобразителен, както го мислят някои. Досетил се за намерението й, в пълен ход той свърна едновременно с нея. Тя се отклоняваше от посоката му, ала той не я изпускаше от поглед, докато я докара до непроходимата стена на храсталака. Повече нямаше накъде. Симба, едва сварила да се отмести от насочения рог, се вцепи в главата му с нокти и зъби. Тя дереше разярена, докато той я натискаше в жилавите сплитания на клоните с цялата мощ на двутонното си туловище. Защото се бе почувствувала в капан, пленена, окована, безпомощна. Случайно, в разгара на боя, Симба зърна Куцата, която се измъкваше от скривалището, без да изпуска от зъби толкова скъпо платената плячка. Видът й вбеси лъвицата, която изведнъж, с удесеторена сила задраска кожената броня на полуделия жив танк. Нокътят й докачи окото му, спука го, както се спуква яйце на костенурка, ослепи го. От болка носорогът трепна за миг, отпусна я само толкова, колкото й бе нужно да се измъкне от бодливата клопка и да се провре под корема му, изподрана и разкървавена, за да хукне подир омразната бегълка.

Улови дирята й лесно — та хиената е най-вонящият хищник, — втурна се подире й с още по-голяма стръв. Тича дълго, докато успя да я види в далечината как душеше тревожно около дупката си и се кискаше зловещо с ужас и неизразима болка. Кървавите петна по тревата и пресните дири като четливо прощално писмо разказваха на хиената недвусмислено ясно за ужасната трагедия, която тоя път бе сполетяла нея. Прегладнелите хиенки бяха излезли на полянката, където ги бяха изненадали дивите кучета. Всичко бе свършило мигновено и незаситената с тая нищожна закуска глутница бе отминала в гонитба на по-едър дивеч.

От своето място, тъй отдалеч, Симба не разбра какво бе станало, пък и да бе разбрала, то не би смекчило сърцето й. Природата не познава милост. Когато беше сред природата, извън влиянието на човека, Симба също признаваше единствено нейните закони. Тя се затири още по-ожесточено срещу Куцата, която при наближаването й се намъкна пак заднешком в празната бърлога. Симба отново застана на пост пред отвора. Но не за дълго. Защото скоро от далечината се зададоха с вой дивите кучета, настръхнали, ошарени с черни, жълти и бели петна, подгонили зебрата, която бяха отлъчили от стадото. Всичко живо в степта бяга от тях, защото са умни, защото са бързи, защото имат стоманени челюсти, защото са множество — налитат в безчислени глутници. Не устоя и Симба. Сви опашка и хукна назад пред ужаса, който й вдъхваше тая жива лавина от глад и настървение. Бяга дълго, шибана като камшик от свирепия им вой, докато се озова неволно на своята полянка. Кучешкият лай беше заглъхнал в далечината. Тя спря, подуши изветряващите следи. Отпусна се задъхана в леговището си, до вдлъбнатинката в омачканата трева, където бе лежало детето й. Положи глава в тая вдлъбнатинка. Стори й се, че усети още запазената му топлинка, вдъхна избледнелия мирис на любимото телце. И внезапно скочи. Болката раздра отново гърдите й с несдържан стон. Без да се огледа, усетила по огнената рана в душата си непоправимата загуба, почувствувала, че е изгубила смисъла на живота си, Симба се втурна през затиснатата от черната нощ сънлива савана. Когато стигна лобното място, където бе видяла за последен път убития си другар, от него бяха останали само разхвърлени из тревата оглозгани от лешоядите кости. И нищо друго. Дори не и миризмата, заличена, удавена от дъха на попилата в сухата пръст кръв и вонята на пируващите лешояди. Така, с тоя убийствен, мъчителен спомен, цялата околност я отблъскваше, обгръщаше я отвред със заплашителна враждебност.

Сама, без дете и без другар, захвърлена в черното нищо, тя съзнаваше, че всичко е изгубено и това пронизваше душата й като стоманени нокти! Черна пустош навън, в саваната, в изцъкленото небе с хилядите звезди като зли огнени зеници — и още по-черна пустош вътре, в сърцето, в цялото й същество! И само там някъде, далеч, сред джунглата, която ограждаше ленивата река, мъждукаща искрица светлина. Поривът за топлина, за нежност, за съчувствие заля душата й, обхвана я, увлече я със себе си, понесе я нататък, към свенливо мигащата искрица.

Останала съвсем без сила, прегладняла, смазана от всичко преживяно, тя отново се втурна през мрака. Изненадани в съня си, зебрите и антилопите побягваха от пътя й ужасени, а тя не спираше, летеше напред. Ето, навлезе в джунглата, профуча през тясната просека, която служеше за шосе на Валтер Руднер, подплаши тръгналите по нощните си работи панголини, дамани и бодливи свинчета. Достигна телената ограда, отметна с лапа резето. Симба отдавна не се бе връщала в тоя дом, затова успокоеният Кирагангано бе престанал да привързва вратата с телове. Едва влязла в двора, лъвицата съзря простряната лъвска кожа, от която ведно със засъхналата кръв лъхаше незабравеният мирис на другаря й. Потресена, скована от ужас, тя пристъпи към зловещата останка. Отърка се в нея, измърка нежно. После изведнъж съзнанието за станалото я задави. Нещастницата настръхна и изрева. В тоя див рев прокънтя цялата й болка, цялата мъка, целият гняв към безсърдечието на живота. Гласът й се надигна, затрептя, загърмя тъй, че прозорците на къщата издрънчаха. Джунглата се събуди. Разкрякаха се сепнати в дрямката си маймуни и птици, забързаха нагоре по клоните, изтупуркаха по поляните подплашени антилопи, измучаха наблизо биволи, избоботиха откъм реката хипопотами.

Валтер Руднер отвори вратата и насочи напред снопа на електрическия си фенер, в чийто светъл кръг се открои настръхналата лъвица, изправена сякаш на стража над бездушната кожа. Той я разбра начаса. Тъй беше устроен, че да разбира всяка мъка — и човешка, и животинска.

— Симба! — заповяда Валтер. — Ела тук!

Заслепена от кървавата мъгла на страданието, забравила отново цялата вселена при вида на проснатия парцал кожа — всичко, което бе останало от мощния, дързък самец, Симба връхлетя напред, злобно озъбена, поддала се неволно на първия порив да убива, да разкъсва, да отмъщава, смесила в безлична омраза приятели и врагове. Но човекът, който не умееше да се справя с хората, познаваше отлично нрава на животните. Ненапразно бе прекарал целия си живот тук, в джунглата и саваната. Той се изправи насреща й с протегната ръка и извика повелително:

— Симба, стой!

Сепната от решителността му, тя зари с крака на пет метра пред него, изръмжа, замахна с лапа, като да се запази от рояк оси, извърна се и с три скока се изгуби в мрака.

Кирагангано, който при вида на налетялата лъвица бе застанал до приятеля си с насочено копие, сега отпусна оръжието си и въздъхна:

— Валтер, това не е само Симба-лъв! Това е Симба зъл дух!