Петър Бобев
Симба (16)

16

Още ли беше жив? Още ли можеше той да вижда, да чува, да усеща? Още ли беше способен да мисли и да страда? Докога щяха да траят мъките му?

Валтер оглеждаше пасящите край него хипопотами и потреперваше, като си представяше какво ще стане, ако някой от тези двутонни великани, които имат навик да пасат заднишком, го застъпи поне с единия си крак. Или още по-лошо, ако някой разярен самец го подеме с огромната си, подобна на багер уста, от която стърчат тридесетсантиметрови зъби — с тези уста, от които се боят и най-едрите крокодили. Не го ли виждаха? Или пък го смятаха мъртъв? Но не! Знаеха, че е жив. Една огромна глава като сандък се изправи над него, лъхна го непоносимата й воня, две присвити свински очички го изгледаха любопитно, после сандъкът изпръхтя, разклати се, отстъпи надире. Ето, ще нападне — помисли си човекът. — А ако веднъж налети, изходът е ясен.

С последни сили Валтер разпери ръце и изкрещя. Той самият не чу вика си. Но сърдитият гигант го разбра. Постъпи както обикновено. Изненадан, изгрухтя и хукна назад. Цялото стадо го последва с плясък във водата. И тоя път опитността на ловеца спаси живота му. Хипопотамите преплуваха реката, самците отстрани на майките с децата, за да ги защищават от някой неблагоразумен крокодил, а най-малките розови хипопотамчета — върху майчините си гърбове, достигнаха отсрещния бряг и излязоха да пасат там, по-далеч от човека.

Валтер неволно си спомни своята мисъл, която отдавна опитваше да внуши на шефовете си. А те го наричаха луд… Той считаше, че в Африка хипопотамите трябва да станат домашни животни. Само така Черният континент би могъл да се отърве от хроничния си глад за белтъчини, а реките — от задръстване с папируси и други водни растения, които спъват корабоплаването и предизвикват наводнения… Тогава ще изчезнат и туберкулозата, и десетките други болести, спътници на глада… Стада от хипопотами, изкарани на паша от доволни черни пастирчета…

От този унес, запълнен с бълнуване и трезви догадки, го извадиха дошлите на водопоя зебри, начело с Александър Велики. Като истинско магаре, Александър не можеше да стои назад. Той излезе пръв на поляната, огледа се, ослуша се и чак когато изпръхтя успокоително, пристъпиха жребците. Тутакси отгоре им налетяха личинкоядите и с най-голямо старание се заловиха да ги пощят. Няколко опитни жребеца застанаха на стража отстрани, след което стадото нагази във водата. Пиенето продължи много. Табунът беше голям, зажаднял. Щом се насмучеше с вода, всяка зебра почваше да подскача радостна, че и тоя път бе успяла да се напие, без да плати с живота си данъка на крокодилите и лъвовете. После някои отново почваха да пасат, а други да се чешат като магарета в термитниците, които от ежедневното търкане се бяха излъскали като полирани.

Валтер съобразяваше трескаво. Щеше ли да го познае Александър, щеше ли да го послуша, щеше ли да му помогне? Та той беше най-злонравното добиче. Въпреки това в сегашното си положение, тъй изнемощял, нямаше право да изтърве и най-бледата надежда за спасение. Той лежеше неподвижен, прострян сред тревата, за да не изплаши стадото, докато Александър го наближи на стотина крачки. Чак тогава, преценил, че вече има изгледи да бъде чут, извика:

— Александър! Александър!

При неговия глас зебрите в миг опразниха водопоя, хукнаха към саваната, където можеха да разчитат напълно на своите крака. Последно, както подобава на водача, се спусна магарето.

— Александър! — извика още веднъж Валтер.

То се поколеба, ритна смутено назад, върна се, после отново припна да догони табуна.

— Александър! — почти изкрещя човекът. — Ела тук!

За пръв път твърдоглавото животно, може би успяло да се досети в какво бедствие е попаднал някогашният му господар и почувствувало някаква привързаност към него, се озова на повика му. Изпръхтя, заподскача на място, после изтича към него.

— Ела! — пошепна Валтер с пресъхнали от треската устни. — Ела!

Магарето приближи, докосна го с влажните си ноздри.

— Трябва да те яхна! — обясни му с думи Валтер. — Иначе ще умра! Ако остана тук, ще умра…

Той опита да се изправи, като се залавяше за краката му. Друг път Александър Велики не би му позволил да се докосне до тях. Би му разбил черепа с копито. А сега не мръдна.

С голяма мъка човекът успя да се добере до холката му, вкопчи се здраво с пръсти, напрегна всички мускули, но не му достигнаха сили да го възседне. Изведнъж рухна, свлече се безпомощен на земята.

Лежа така, задъхан, обезсилен дълго, а в това време магарето не се отделяше. Стоеше неспокойно, смутено, като поглеждаше раздвоено ту него, ту завърналия се табун, който го очакваше нетърпеливо на пътя. Ясно, тъй не може! Трябваше да измисли друго. Валтер си спомни как се бе покатервал по конете на баща си като малко момче. Докарваше коня до някой пън или ограда и оттам, от високото, се метваше на гърба му. Щеше да постъпи тъй и сега.

Откри един катурнат от бурите дънер. Може би четвърт час пълзя до него. Още толкова време опитва да се качи отгоре му, за да се прехвърли върху магарето. Най-сетне, смаян и той самият как му се бе удало, измъченият човек се озова захлупен по корем върху магарешкия гръб. И изгуби съзнание. За кой ли път…

Когато се свести отново видя над главата си хер Густав, който се тюхкаше тревожно, като ту слагаше ръка на челото му, ту почваше да го дърпа за ръкава.

— Густи! — пошепна обнадежден Валтер. — Как ме намери?

— Ъх, ъх! — скимтеше шимпанзето, щастливо, че бе открило своя бог, и разтревожено, че го бе заварило тъй безпомощен.

Наоколо се бяха струпали останалите шимпанзета, смаяни от необяснимите постъпки на своя нов вожд. Какво се върти покрай човека? Всички обитатели на джунглата бягат от тези опасни голокожи маймуни. Защо им се навира той сам в ръцете?

Макар и свален от власт, Плешивия не можеше да стои безучастен, когато узурпаторът излагаше на риск цялото стадо.

— Опасност! — беше смисълът на неговото изръмжаване.

Всички шимпанзета хукнаха към дърветата.

— Не бойте се! — спря ги насред път гласът на хер Густав. Мъркането, което последва, трябваше да им обясни, че няма защо да се тревожат. Той знае какво прави. Нали той е водачът…

— Опасност! — отново предупреди Плешивия.

Слисани, раздвоени между противоречивите заповеди на двамата главатари, бившия и настоящия, маймуните се засуетиха по поляната. Ала хер Густав не смяташе тъй скоро да напусне престола, който бе извоювал след толкова мъки и унижения. С един скок се озова до Плешивия и му посочи транзистора. Батериите вече бяха изтощени и мембраната отдавна не беше в състояние да издаде ония гръмоподобни шумове, които му бяха дали властта в ръцете. Въпреки това Плешивия отстъпи. Не дръзна да предизвика страшната канонада, която изригваше от лъскавата кутийка. Транзисторът вече представляваше символът на хергустовата мощ, който му заменяше скиптъра и короната на човешките властелини. Плешивия се сви покорно, протегна примирено ръка. Победителят не го удостои дори с поглед. Той беше вожд — търсеше не приятелство, а покорност — обърна му гръб и се върна при бога си.

Едни маймуни се заловиха да претърсват храстите за птичи яйца, а други се запътиха към реката. Бяха видели как при минаването на хипопотамите бе избягал крокодилът, който пазеше яйцата си. Няколко хитруши се заловиха да разравят топлия пясък. Ето, достигнаха гнездото. Докопаха по едно яйце и хукнаха към клоните, сподирени от тълпа завистливи готованци. Кой знае докога щеше да трае пиршеството, ако не се бе върнал разяреният крокодил. Шимпанзетата едва се спасиха от мълниеносната му атака. Поради небрежността на новия водач бяха пропуснали да поставят стража.

А горе, на полянката, Валтер опитваше да внуши на питомеца си спасителната идея, която случайно го бе осенила:

— Хер Густав! Тичай в къщи! Докарай автомобила!

— Ъх, ъх! — кимаше с глава шимпанзето.

— Разбираш ли — автомобила? Пи-пииип!

И завъртваше с ръце някакво въображаемо кормило.

— Ъх, ъх! — друсаше се на място хер Густав.

Досещаше ли се какво се иска от него или само не можеше да сдържи радостта си от внезапната среща със своя бог, щастливата си почуда от необяснимото му възкресение.

Хер Густав се почеса с две ръце по темето и изкрещя нещо. Послушни като всяко стадо, поданиците му мигновено се озоваха на дърветата. С два скока и той се намери до тях. После цялата гора проехтя от невъобразимата маймунска врява. Сякаш се бяха хванали за гушите, решени да се издушат, да си издерат очите. Но скоро глъчката им затихна, изгуби се в далечината. Валтер пак остана сам — без хер Густав, без Александър Велики. Сам, със зловещите крясъци на джунглата.

Внезапно той настръхна. Дочу тихо изшумоляване. Извърна поглед. Вече, тъй безпомощен, претръпнал, беше изгубил способност да се изненадва. Нали всеки миг животът му увисваше на косъм. Насреща, на пет-шест разкрача, стоеше озлобеният крокодил с раззинати челюсти, но не се осмеляваше да нападне. Стоеше и го разучаваше, без да мигне, застинал, сякаш вцепенен — тъй както могат да се вцепеняват само влечугите. Ще речеш, не жив хищник, а чучело, натъпкано със слама. За беда тяхната удивителна неподвижност се сменява с още по-удивителна, светкавична бързина, когато решат да нападнат. Затова Валтер беше нащрек. Тук, на сушата, макар и тъй изнемощял, имаше повече изгледи за успех, отколкото в тунела под водата. Достатъчно беше само да докопа челюстите му, да ги стисне…

Отзаде му се изкиска хиена. И това беше нещо обикновено, в реда на нещата. Той беше тъй затъпял, тъй безразличен. Добре де, хиена! Че какво от това? Има ли значение в чии зъби ще загине? Не е ли все едно? Нека да се яви и леопард, и бивол, и слон… Да се яви, ако ще, самият дявол…

Появи се Маршала. Отначало в здрачината Валтер не го позна. Носорогът бягаше, преследван от черния си съперник, като грухтеше уплашено-сърдито, обръщаше се понякога назад, колкото да го принуди да заеме отбранителна стойка, после отново побягваше. При вида му хиената хукна на една страна, а водното чудовище повлече плочестото си тяло към реката.

— Маршале! — извика Валтер.

Дебелокожият гигант трепна, обърна се и верен на своя наследствен нрав, се приготви да връхлети. Но вторият вик го спря:

— Не ме ли позна, Маршале?

Носорогът се закова на една крачка пред човека, зарил копита в пръстта, сякаш имаше спирачки на всеки крак. После изгрухтя. Това беше обикновено носорожко грухтене, но от него Валтер разбра, че го бе познал.

Маршала изведнъж реши да не отстъпва пред врага си. Гласът на намерения приятел му бе дал сила. Такава вяра имаше в него, че макар да го бе видял проснат на земята, разчиташе на неговата помощ. Не допускаше обратното — че той трябва да помага.

С внезапно изсумтяване като локомотив Маршала връхлетя срещу Черния, който не се бе подготвил за такъв обрат на боя. Маршала го нападна отстрани, откъм ослепеното му око, и впи рога си в рамото му. Ударът беше толкова силен, че го прекатури. Старият носорог се тръшна на земята като обърнат вагон, зарита изплашен. Преди да се изправи, младият пак налетя и пак мушна рога си в хълбока му. Не стана нужда за трети удар. Полудял от болка и уплаха, Черния скочи на крака и препусна към саваната, последван с тържествуващо сумтене от неочаквания победител.

Тогава Валтер дочу немлъкващия клаксон и само след минута лендроверът се закова пред него. Хер Густав скочи от кормилото и тутакси се залови да помага на ранения при качването му в колата. Най-сетне Валтер успя да се намести на седалката. Шимпанзето отново хвана волана, даде газ и подкара по пътя. А отгоре по клоните възторжените му поданици подрипваха и се друсаха възхитени. За тях хер Густав беше не само водач, той беше и бог, само по образ подобен на тях, но по начин на живот като хората, с уменията на хората.

Когато автомобилът влезе в главното шосе на път за болницата, Валтер пак загуби съзнание. Но вече имаше това право…