Петър Бобев
Симба (6)

6

Слънцето се бе гмурнало зад кръгозора. Рубиненозлатистият му светлик трептеше над зелените върхари, по които хиляди птици, превили клоните подобно на тежък плод, се тъкмяха за сън, като непрекъснато пееха, чирикаха и крещяха. Валтер и Кирагангано стояха на верандата, смълчани, неволно покорени от величието на тропическия залез. Ловецът се бе отпуснал в плетеното си кресло, запушил цигара, а масаят, все още несвикнал да седи на стол, клечеше до вратата, като изпускаше често безредни димни колелца от дългата си луличка, натъпкана с най-лютия тютюн.

В краката на Валтер лежеше Симба с изправена глава и наострени уши, вторачила напрегнат поглед навън, към тъмната сянка на гората. Стоеше замръзнала, неподвижна като бронзово изваяние, но опитното око на ловеца откриваше лесно готовността на изпънатите мускули мигновено да я отхвърлят в устрема на желанието й. Валтер разбираше. В широко разкритите й зеници трептяха отразените искри на заника, които издаваха разгарящия се пожар в душата й, разпален от непреодолимия зов на джунглата. Джунглата я привличаше, замайваше я, хипнотизираше я. Само кичурът на опашката й с нервното си потрепване издаваше смута, овладял дивото й сърце. Звярът се разбуждаше. Докога ли щеше да я възспира привързаността към човека, докога ли придобитият навик щеше да устоява срещу разбудения инстинкт?

Хер Густав не можеше да стои спокойно. Впрочем той никога не оставаше безразличен при досега си с техниката. Техниката му вдъхваше някакво възторжено удивление, направо го омагьосваше. От няколко дни той бе обсебил транзистора на господаря си и оттогава не се бе разделял с него. Под звуците му шофираше, под звуците му ядеше, под звуците му спеше. И сега, излегнат в своето кресло, също като хората с цигара между устните, той превърташе с несръчните си пръсти малките бутончета. Станциите прелитаха безредно, настигаха се, преварваха се в стопления въздух с писък и пращене. Най-сетне Валтер не изтрая, пресегна се и нагласи апарата на една станция, от която невидим оркестър изпълняваше концерт от Моцарт. Моцарт беше кумирът му. Защото от музиката той не искаше нищо друго освен наслада. Ала хер Густав имаше други предпочитания. Той протегна недоволно ръка и измести вълната. Случайно улучи някаква мощна станция, която раздра нощта с ритъма на див джаз. Шимпанзето изведнъж засия, прегърна апаратчето и побягна навън. Боеше се да не би господарят му пак да го превключи на някои от своите скучни концерти. Спря се на стълбата и се заклати в унисон с разбираемия ритъм.

Кравите, антилопите и младата зебра, която бяха намерили преди три дни, ранена от лъв и по чудо избягнала смъртта, се бяха прибрали сами под навеса на по-сигурно, по-близо до човешкото жилище. Само Маршала липсваше. И неговото отсъствие причиняваше тъпа болка в сърцето на Валтер. След раняването му от бракониерите питомният носорог не се бе върнал и сякаш разочарован от хората, бе решил да скъса завинаги с тях. Не бе умрял от раната, организмът му я бе надделял, мнозина го бяха виждали край водопоя напълно здрав, но наплашен, готов да се шмугне мигновено в гъстака, щом подуши човешка близост.

Навън вече бе настъпила нощта. Тъй както става в тропиците, златната лава на заника бе изстинала за няколко минути, загасена от налетялата тъмнина като облак скакалци. Джунглата се надигна заплашително, подобно на гигантска вълна от мрак и закана, която всеки миг заплашваше да се сгромоляса отгоре им. А над нея дълбокото черно-синьо небе засия с милиардите си пъстроцветни и близки звезди. Тогава долу, сред тревите и шубраците, засияха други звездни роеве, полетяха във въздуха като полудели галактики. Почваше замайващата феерия на светулките. Дневните птици замлъкваха. Притихваше подлудяващата врява на маймунските хорове. Възцаряваше се тишината, приказната тишина на африканската нощ, напоена с хиляди ухания. Даже цикадите и щурците замлъкваха. Целият свят се спотаяваше в заплашително безмълвие като гигантски черен звяр, готов за скок. Наистина това беше привидна тишина, моментно оглушаване след вечерната глъчка на гората. Когато ушите попривикнаха, стана отчетливо ясен и тънкият звънтеж на москитите, и глухото жужене на бръмбарите, и едва уловимият писък на стрелкащите се прилепи, и сънливото къткане на птиците, и проскърцването на натегналите от шума и лиани клонаци, и лъхът на прелитащите сови.

Рязък звук като трион процепи нощта. Симба скочи на крака, вторачила поглед в мрака, където се бе обадил леопардът. Изведнъж черната джунгла проехтя като срината лавина — закиска се задавено хиената, маймуните почнаха да се ругаят невъздържано, залаяха в далечината зебрите, замучаха като волове гигантските жаби, заквичаха чакалите, едрите бананоядни прилепи затъкаха по небето невидимата си паяжина, като се провикваха звънливо.

Кирагангано запали лампата и около нея тутакси се струпа облак крилати термити и нощни пеперуди. Геконите излязоха от скривалищата си, зацъкаха с езичета, започнаха лова си. Отнейде изпълзя огромна богомолка, скръсти молитвено ръце и задебна омагьосаните от светлината насекоми. Тогава нейде съвсем наблизо, сякаш на пет крачки от тях, прогърмя лъвският рев:

— Уууум! Уммм! Ммм! Ммм!

Отначало той подхвана с глухо басово мяукане, което се усили, прокънтя в първобитна тържественост и накрай забоботи с такава мощ, сякаш щеше да пръсне гърдите му, сякаш земята се разтресе. В миг горската глъчка утихна. Млъкна хиената, пантерата прекъсна на средата хрипливата си серенада, маймуните се втурнаха към върховете с пискливо оплакване от неспокойния си живот, лудо изтупуркаха антилопите. Питомците на Ноевия ковчег се струпаха на куп. Хер Густав изпусна транзистора и с един скок се метна в прегръдката на господаря си, задъхан от уплаха:

— Хух! Хух! Хух!

Никой не бе в състояние да определи къде е лъвът. Хората само си го представяха. Чувствуваха присъствието му. Той стоеше нейде в мрака с приведена до земята муцуна, а ревът му бе изкопал ямка в пръста и се носеше в нощта като гръмотевица. Лъвът гърми — тъй казват арабите. Само Симба издаваше къде е той. Погледът и се бе устремил напред, по посока на реката, немигащ, вторачен в това, което тя виждаше ясно, а за приятелите й оставаше невидимо. Щръкналите й уши се мъчеха да уловят и най-лекия звук, носът й душеше дълбоко, а опашката й биеше нервно в хълбоците. Под златистата й козина мускулите й се очертаваха в стоманената си релефност.

— Хайде, Симба! — изправи се Валтер. — Да се прибираме!

Тя не го послуша. Стоеше неподвижна, ослепяла и оглушала за всичко друго, притегляна като магнит от лъвската близост. Човекът веднага разбра безсилието си, ала не пощя да признае поражението си. Прегърна я през врата и опита ласкаво, но твърдо да наложи волята си:

— Чуваш ли, Симба? Хайде вътре!

Напрегна сили да я отмести, да я отведе в къщи. И тогава чу това, което до сега не бе чувал. Без да го погледне, може би и без да го вижда, лъвицата изръмжа в беззлобно предупреждение. Ясно, тя вече не го познаваше. За нея той не съществуваше.

При изръмжаването й Кирагангано изскочи мигновено навън с копието си, готов за борба.

— Валтер! — рече той. — Пусни я! Звярът се събужда!

И Валтер отстъпи, отдръпна се крачка назад. Отказа се от борбата. Нямаше сила да се пребори с този инстинкт. Дружбата им беше противоестествена. Рано или късно трябваше да се разделят. И колкото по-рано, толкова по-добре. По-малко боли…

Проследил погледа й, той сякаш виждаше бродещия край оградата самец, виждаше го мислено как приближава, без да бърза, преизпълнен с чувство за собствено достойнство, с величествена походка, без да се бои от никого и без да се крие.

От мрака долетя тежка хрипкава въздишка. Чу се настъпена вейка до самата ограда и тихо басово мъркане. Симба не устоя на неговата настойчивост, отстъпи пред омаята на призивните звуци. Тя сякаш изплака: „Хнк! Хнк!“ И с два скока се озова до портата. Опита да я отмести с глава, но когато това не й се удаде, се подхвърли да се изкатери по дървения кол. Отказа се насред път, защото се нарани в бодливия тел, и се спусна отново на земята. Беше се досетила какво я бе учил господарят й. Изправи се и с лапа откачи резето. После излезе навън, пристъпи към храста, под който я следяха чифт опалови въгленчета. Изскимтя нежно, направи още няколко крачки.

Тогава Черната грива изскочи насреща й и се закова на пет крачки от нея със заплашително озъбена муцуна и едва сподавено ръмжене. Не можеше да я приеме. От нея вееше нещо чуждо — и начинът, по който отговаряше на зова му, и походката й, и още нещо — човешкият мирис, който носеше със себе си, невидимата, коварно издавана близост с човека. А този мирис е заплаха, предупреждение за непосредствена опасност.

Симба никога не разбра колко близо беше до смъртта тая вечер. Дивите животни не приемат обратно своите сродници, които са живели между хората. Пъдят ги или ги убиват. Дълго се колеба и Черната грива, раздвоен, измъчен от порива си за дружба с младата самка и закона на рода си, който го задължаваше да смаже с нокти и зъби това странно същество, външно тъй прилично на лъвица и тъй желано, а в същото време тъй натрапчиво напомнящо за човека, за най-страшния враг на цялото животинско царство. И ако наблизо бяха Безгривия и особено Старата лъвица, решението му може би щеше да бъде съвсем различно. Щеше да се подчини на завета, останал от деди и прадеди. Пред такава заплаха от самец всяка лъвица отстъпва, измяуква примирително, като опитва да го укроти с нежна покорност. А Симба не познаваше правилата на своя род. Затова изръмжа насреща му, озъби се предизвикателно. Лъвът я привличаше и дразнеше едновременно. Защото той бе виновен за бурята, която вилнееше в душата й. Само той…

Черната грива се сепна, смаян от тая неочакваност — от дързостта и от привлекателността й. Спря. Полегна сред тревата, сякаш я забрави. Започна да се ближе като котка. Осмеляла от безразличния му вид, примамена от възбуденото любопитство, Симба опита да го приближи, но следите от човешката миризма отново го вдигнаха на крака, отново раздразниха яростта му. Тя отстъпи нерешително, изтегна се сред поляната на десетина крачки от него и го загледа с искрящи очи, замаяна от първата среща със себеподобните си, от тази вълнуваща близост, от омаята на свободата, от допира с истинския живот, сред който попадаше за пръв път — тъй свободна, без опеката и без покровителството на човека, сама, разчитаща на своите сили и умение, сама в това царство на силата.

Откъм Ноевия ковчег долетя силен, но неуверен вик:

— Симба! Симба!

При този познат глас, при това име лъвицата неволно скочи. Навикът, привързаността, вкореняваното от детинство послушание заглушиха отново зова на джунглата. Тя хвърли раздвоен поглед към легналия самец и като не чу от него нежните мъркащи звуци, се обърна бавно към човешкото жилище. Кирагангано бе залостил отново вратата на оградата, но това не представляваше голяма пречка. Беше свикнала да си отваря сама. Намъкна се вътре, като остави входа свободен. Изкачи се по стъпалата. Хората се бяха вече прибрали. Тя отвори и вратата на къщата, после се метна в леглото до Валтер, като мъркаше виновно, опитвайки да го лизне по лицето с грапавия си език.

Човекът притисна главата и с длани.

— Значи тъй, палавнице! Прошка искаш!

В този миг дочу на пет крачки от себе си дълбока въздишка. Хер Густав се зави презглава с одеялото, а Валтер посегна към окачената на стената пушка. Ала Симба го превари. С един скок се озова на прага, изръмжа срещу застаналия лъв. Нямаше нужда от закрилата й. Той не виждаше нищо друго — нито човека, нито маймуната — виждаше само нея. Обърна се бавно и величествено, след което все тъй, с походката на роден цар, прекоси двора и излезе на поляната. Симба се поколеба няколко секунди. Повече не устоя. Преди тя да направи първата крачка, Валтер го разбра. Симба вече бе извършила избора си. Щеше да се прибере там, за където я бе създала природата, в своята среда, между себеподобните си. Без да издаде ни звук, без да погледне за сбогом приятелите си, тя се спусна подир отминалия самец, а Кирагангано, грабнал копието в една ръка, с другата затръшна портата след нея и овърза яко резето с телове, та да не може Симба да го отвори. Чак тогава с тържествен израз на лицето тръгна към къщи. Най-сетне! Най-сетне се бе пръждосала!

Почти цяла нощ лъвът и лъвицата прекараха легнали един срещу друг, на пет крачки разстояние, загледани, очаровани, омагьосани. И все пак, колкото пъти Симба опиташе да го приближи, толкова пъти, подушил отново дъха на човека и неприсъщото на лъвица поведение, Черната грива се отдръпваше назад с глуха закана. Не помисляше нито да я нападне, нито да я изостави. Лягаше встрани и вперваше в нея огнения си разучаващ поглед.

Чак призори, когато дрезгавината на утрото попи под гъстите корони на джунглата като сребриста мъгла и птичките посрещнаха с радостния си химн благодатното светило, което прогонваше в бърлогите им ужасните нощни хищници, Черната грива се запъти към реката. Тръгна тъй, както се движат всички диви животни, хищници и жертви, предпазливо, избягвайки да се докосва до срещнатите треви и храсти, за да не оставя излишни следи от своята миризма. Колкото са по-малко следите, толкова е по-лек животът, по-лесно се избягва преследвачът, по-лесно се издебва плячката. Симба още не знаеше както трябва този закон. Той се научава още в детинство, от майката, а нейна втора майка беше Валтер Руднер, който и да искаше, не би могъл да й го покаже. Тя вървеше направо, без да избира оголени камъни и суха почва, където стъпките не личат, без да се пази от шибащите клони, безгрижна, непредпазлива и небрежна като домашно животно, свикнало за него да бди човекът.

Насред път срещнаха стадо биволи, които се връщаха от водопоя. Черната грива, който познаваше отлично свирепия им нрав и дружната им сила, благоразумно им отстъпи пътя. Когато пред тях лъсна посребрената повърхност на реката, в която нависналите листни грамади се отражаваха като чудовищни зелени преспи, хипопотамите тъкмо нагазваха във водата. Усетили лъвовете, майките избутаха децата си напред и ги надигнаха на гърбовете си.

Черната грива и Симба се напиха, почти опрели глава в глава. Докато те лочеха прежаднели, се зададе стадо антилопи. За тяхно щастие вятърът духаше откъм брега, затова водачът им подуши хищниците отдалеч, тропна с крак и те мигновено свърнаха назад.

Ала когато наближи слонското семейство, Черната грива предпочете да освободи брода. Макар че бяха подушили лъвската миризма отдалече, слоновете продължиха пътя си лениво и самоуверено, като куркаха с черва, сякаш се разговаряха с тях. Знаеха, че никой лъв не ще се осмели да нападне възрастен слон.

Симба последва послушно другаря си. Скоро влюбената двойка излезе от галерийната гора^[1], която опасваше реката с влажния си бухнал листак като два гигантски зелени насипа. Напреде им се ширна поруменялата от изгрева савана, надраскана от успоредните виолетови сенки на редките дървета и храсти.

Тогава видяха Кау, който се бе сгушил под един храст до пътя. Бвана Мак го бе изпратил да следи ловния надзирател, за да разбере дали ще тръгне в обикновената си обиколка на района или към града. Когато се движеше из резервата, Валтер Руднер използваше лендровера си, а когато отиваше на доклад или на забавления в града, се обличаше по-добре и сядаше в новия си „Форд“. Джордж Макдоналд беше изучил тези подробности, за да следи всяка негова стъпка. Той обичаше да изпипва своята работа. И тоя път щеше да изплете майсторски мрежата си. Когато не му се налагаше от случая, не рискуваше глупешки.

Без да подозира, че и той е следен, Кау се взираше в пътя. Когато Симба изпръхтя почти във врата му, той обезумя от уплаха. Сам не разбра как излетя от храста и как се покатери на първото попаднало му дърво, по-пъргав от маймуна. Ако бе поискал, Черната грива би могъл за секунда да го настигне и да го затисне с лапа. Би могъл да го свали и от дървото. Но не поиска. Остана неподвижен, загледан в тая забавна игра, с муцуна, сгърчена в насмешлива гримаса. А Симба тържествуваше. Тя имаше чувство за хумор. Беше се похвалила пред избраника си. С тоя трик, понякога, когато отсъствуваше господарят й, тя се забавляваше със случайно срещнатите чернокожи. Лъвът и лъвицата продължиха пътя си, без да погледнат повече облещения от ужас бушмен. Многочислени стада антилопи, зебри и биволи се придвижваха лениво към водопоя. Щом забелязаха лъвовете, първите редици спряха да ги разгледат. Всички животни проявяват безразсъдно любопитство към страшния хищник и го следят по всяко време — и сит, и гладен. А в равнината, когато са уверени, че няма възможност да ги настигне, сякаш му се присмиват. Ето, три самеца гну изтопуркаха настървено насреща им, като ги заплашваха с рога. Спряха на двадесет крачки пред тях, ритнаха сърдито като магарета и се втурнаха обратно към полето. Отподире им пък подрипваха няколко антилопи топи, като от време на време профучаваха на няколко метра встрани, преварваха ги и отново се връщаха зад тях, а от двете им страни ги придружаваха седем-осем газели Томсон, размахали небрежно опашки. Разбираха, че лъвовете са улисани един в друг, затова опитваха да ги подразнят безнаказано, да си отмъстят мъничко, както умеят, за ужаса, що изживяваха всяка нощ, с безвредното отмъщение на слабия, уверени, че в равнината хищниците не ще ги догонят. Само на шега Симба се втурна срещу най-близката газела, която я изчака до последния миг и тогава с един скок се прехвърли над протегнатите й нокти, прескочи я и се стрелна като вихър през степта. Черната грива даже не се обърна, запазил докрай достойнството си с безпогрешна преценка за своите възможности.

Досадният им ескорт ги напусна едва когато навлязоха в непроходимите бодилаци, където и най-бързите бегачи могат да попаднат в капан, натикани с внезапна атака от съобразителните хищници.

След още стотина крачки Симба видя бърлогата, отъпкана поляна под най-гъстото сплитане на мимозите, където ги очакваха настръхнали Безгривия и Старата лъвица. В очите им гореше нескрита ярост срещу пришелката.

При лъвовете обикновено женските подхващат нападението. Те са по-нервни и по-избухливи. С предизвикателно изръмжаване Старата връхлетя, но тутакси отскочи настрани, пресрещната от Черната грива, който се бе изпречил решително насреща й. В същия миг от другата страна нападна куцукайки и Безгривия.

Черната грива не му се бе противил никога преди това. По-дребен и по-слаб, но в същото време по-спокоен и по-уравновесен, той беше приел господството му. Свикнал бе още от времето, когато се търкаляха в леглото на майка си, да му се подчинява, без да се учудва на понякога необяснимите му прояви, които хората биха нарекли боязливост или дори подлост, докато зверовете ги приемат, без да им дадат име. Не би се опълчил и сега срещу него, макар и тъй осакатен, ако беше за друго, ако не се отнасяше за новата му другарка, която го следваше смутена от неприязънта им, но настръхнала, готова да приеме предизвикателството. Той изхриптя настървено и се метна отгоре му. Дързостта на Безгривия стигна дотук. Пред тоя изблик на ярост той не устоя, отскочи назад с неволно подвита опашка. За пръв път отстъпи пред брата си. Разбра. Разбра го и Старата. Това беше неговата самка и трябваше да се примирят с нейното присъствие, въпреки особеното й държане, въпреки противния мирис на човек. Отдръпнаха се недоволни и отново заеха местата си. Черната грива, изведнъж забравил всичко, се настани до тях. Симба се повъртя наоколо, обидена от враждебния прием и едновременно с това удовлетворена от спечелената леко победа, после полегна на десетина крачки от тях.

Така, в дрямка, както обикновено прекарват дневната мараня, лъвовете се излежаваха до вечерта, когато при появата на първите прилепи Старата се надигна, прозина се и тръгна към водопоя. На минаване край Симба тя само изпръхтя, но това беше повече покана да я последва, отколкото заплаха. Безгривия тръгна веднага подире им накуцвайки, не толкова да помага при лова, колкото да не изпусне пиршеството. Откакто Александър Велики му счупи крака, той престана да ловува. Не можеше да се мери в бягането с ненадминатите степни бегачи? Само понякога излизаше срещу вятъра, колкото да подплаши набелязаната жертва и да я пропъди към другарите си, които я дебнеха в засада.

Тъй се случи, че преди да достигнат водопоя, Старата съзря в далечината под една чадъреста акация Дребосъчката, младата полуопитомена жирафа, която се тъкмеше за нощувка с детето си и други две стари жирафи. С глухо измъркване, сякаш излязло от стомаха й както слоновете, Старата издаде заповедта си. Понеже мъжките лъвове са по-тежки и по-тромави, понеже по-несръчно пълзят и скачат, обикновено лъвица ръководи нападението, в което участвуват лъвиците и младите самци.

Засиленият вечерник духаше насреща им и не даваше възможност на жертвите им нито да ги чуят, нито да ги помиришат. Двете жирафи си бяха легнали, но шиите им както винаги оставаха изправени и поддържаха изящните им глави високо над тревите като наблюдателници. Дребосъчката, млада и безгрижна, проточила език на пет метра височина, си късаше свежи акациеви вейки, а малкото й, като че ли направено само от крака, подобно на палав четириножник лудуваше волно наоколо.

Лъвовете приклекнаха, сляха се със земята. Не напразно туземците се кълнат, че ако иска, лъвът може да се скрие и зад кибритена кутия. Задебнаха. Омръзнало им бе да оглозгват изостанали от стадата си болни мършави животни. И стари животни. Омръзнало им бе все жилаво безвкусно месо. Сметнала цялата подготовка за някаква нова игра, подобна на игрите и с Валтер, пропълзя и Симба. За нея Дребосъчката не беше плячка като другите тревопасни в степта, а — почти приятелка, с която и друг път си бяха играли така. Затова не дочака Старата да се нагласи в засада зад близкия храст, а връхлетя направо, обърка всичките й планове, целия замисъл на нападението.

После действието се разви много бързо, толкова бързо, че тя не успя да си даде точна сметка какво стана. Разгневен от необяснимата й постъпка, Безгривия също нападна. Скочи върху жирафчето. Ала Дребосъчката вече се бе обърнала. За миг познала Симба, тя се поколеба, допуснала, че и тоя път може да е на шега. От това се възползва Безгривия, който се метна върху детето й, без да срещне съпротива. Чак сега, при тая гледка, майката не издържа. Изчезна всяко колебание. Тя забрави Симба, забрави всичко друго. Втурна се с цялата си тромава мощ. Замахна с предни копита. От добре премерения удар Безгривия се отърколи на земята и побягна. Никога не би могъл да устои на такава съпротива. Чак тогава връхлетя Черната грива. Сам непознаващ страха, той не бе в състояние да си обясни с уплаха отстъплението на брата си. За него тая постъпка беше една нова прищявка, една от хилядите му прищевки, с които бе свикнал отдавна, без да ги тълкува. Той се метна с истински лъвски скок върху Дребосъчката, впи зъби в холката й, задра гърба й. Като всяка котка си служеше повече с нокти, отколкото със зъби. По прекрасната пъстра кожа на жертвата рукнаха кърви. Но не. Не беше жертва. Тя имаше достатъчно сили да се бори. Дори с лъв. С ненадейно сгъване на краката жирафата се тръшна на земята като подкосена и затисна зловещия си ездач. Разсънени начаса, двете й другарки се спуснаха на помощ. Заудряха с предни копита зашеметения лъв, който опитваше безуспешно да се измъкне изпод смазващото го туловище. А Симба стоеше отстрана недоумяваща, объркана, смаяна кому да помага. Бе разбрала, уви, твърде късно, че това вече не беше весела закачка, а настървена битка на живот и смърт. И в нея трябваше да загине или Дребосъчката, с която ги свързваше общата им дружба с човека, или Черната грива, на чиято страна пък я тласкаше порив, по-мощен от привързаността към човека.

Ала Старата не се двоумеше, защото й беше напълно ясно към коя страна принадлежи. Тя беше истинска лъвица, послушна само на своите инстинкти. Без колебание, с един скок връхлетя върху Дребосъчката. И може би щеше да й прехапе врата, ако не се бяха спуснали в помощ другите жирафи, зарязали проснатия безчувствен лъв. Додето се опомни, Старата приклекна под напора на стоварилата се отгоре й лавина от жирафски копита. Усети в челюстта си страшна болка, от която пред очите й притъмня.

Когато отново прогледна, четирите жирафи се носеха в смешния си галоп през саваната към помръкващия хоризонт. До нея лежеше все още в безсъзнание Черната грива, около който се суетеше напълно разстроена Симба, буташе го нежно с глава и го ближеше с език. А отсреща, зад храста, надзърташе гърбавият силует на Куцата хиена. Дочула тропота на битката, тя бе оставила гладните си деца в завладяната глиганска дупка и бе притичала насам с надежда да напълни стомаха си с остатъците от лъвската трапеза. Алчният й поглед не можеше да се откъсне от неподвижния лъв. Навярно той беше отреден от съдбата да засити глада й, да й даде сили, за да накърми милите си рожби. Нищо, че Черната грива се размърда. Тя преценяваше вярно. Той беше тежко ударен. Осакатена беше и Старата. А умиращите лъвове рано или късно стават нейна плячка. Тя умееше да чака.

Старата опита да раззине уста. В същия миг нова огнена болка разсече главата й. Тя изведнъж го осъзна — челюстта й бе счупена. А закъде е със строшена челюст? Как ще ловува, как ще се храни? Ужас помрачи зениците й. Досетила се на какво се надява вонящата лешоядка, лъвицата връхлетя с настървение отгоре й, решила върху нея да излее презрението и страха си от участта, която я бе белязала. Хиената пробяга куцешком двадесетина крачки, но пак спря, седна, погледна насам и се облиза.