Петър Бобев
Симба (17)

17

Същата вечер още Кирагангано тръгна към Ноевия ковчег, след като бе избягал от лечебницата през прозореца. Не можеше да лежи, когато се чувствуваше здрав. Та той беше масай. Масаят или ходи, или е умрял. Насред път бе срещнал племето на Кейгей, от което бе научил за трагичната участ на Кау. По описанието му се бе досетил, че убийцата е Симба. Задоволен, че предсказанието му се бе сбъднало, а в същото време изпълнен със съчувствие към приятеля си, който ще не ще трябваше да убие любимката си, той се прибираше забързан, като се подпираше с един откършен клон.

Още отдалеч много признаци му подсказаха, че не всичко е в ред. С всяка крачка смутът му прерастваше в нескрита тревога. Из гората се лутаха без надзор кравите му. Външната порта зееше отворена. Вместо лендровера на Валтер сред двора стоеше колата на бракониерите. Миришеше на изгоряло. А до обора се гонеха с настръхнала перушина лешояди. Лешояди сред двора им!

Той размаха ко̀ла, за да ги разпъди, задъхан от жестоко подозрение. Наведе се, разгледа пръснатите човешки останки. От гърдите му се изтръгна неволна въздишка на облекчение. Не беше Валтер! По земята се търкаляше това, което доскоро бе представлявало дръзкият, самонадеян Джордж Макдоналд. А наоколо дирите безспорно бяха на Симба.

Опитният следотърсач ги познаваше отлично, можеше да ги различи от стотиците отпечатъци на хиени и чакали, които ги бяха тъпкали след това. Значи — тя! Без съмнение!

Потресен от грозната находка, той се отправи към къщата, която го посрещна отчуждено, дори враждебно със залостените си прозорци. Бутна вратата, но тя не се поддаде. Надзърна през ключалката. Ключът стоеше отвътре. Кирагангано отстъпи в недоумение. Приятелят му нямаше обичай да се заключва.

— Валтер! — извика масаят и се ослуша.

До ухото му достигна ясно, несдържано ридание.

— Кой е? — заудря той с юмруци. — Отвори!

След малко вратата се открехна и отгоре му се хвърли да го прегръща, облян в сълзи и разтреперан, Марсел Соваж.

— Какво е станало тук, бвана? — запита Кирагангано.

Опрян на рамото му, кинооператорът продължаваше да се дави в плач:

— Да знаеш… Какво съм преживял! Цяла нощ — ръмженето на лъвицата… Хрускането на костите… Воя на хиените… И чакалите.

Изведнъж той се сети. Трепна и го издърпа вътре, после превъртя уплашен ключа.

— Ще дойде! Тя пак ще дойде!

Тръшна се върху стола и отново се разрида:

— Тя дращеше по вратата, дърпаше железата на прозорците, опитваше да изкърти покрива. Щях да полудея…

Марсел млъкна. После стисна ръката му с парещи пръсти.

— Пък може вече да съм луд. Преди малко, преди да дойдеш ти, видях нещо… Нещо, което не може да бъде… Една маймуна подкара лендровера на господаря ти… Чуваш ли, маймуна да кара автомобил!

Кирагангано го слушаше мълчаливо и недружелюбно. Та това беше същият негодник, който опита да убие Валтер. Забравил ли беше това? Наистина беше преживял много. Косата му, довчера черна и блестяща, за едно денонощие беше побеляла. Сякаш не беше той. Състарен, отпаднал, смазан…

— Къде е Валтер? — прекъсна хленча му масаят.

— Вал… Валтер! — заекна Марсел. — Той… Той…

Какво целеше тоя проклет чернокож? Дали беше дошъл и той да му отмъщава? Неволно опипа пистолета си. Ако тая черна муцуна се досещаше нещо, щеше да я надупчи начаса.

Без да подозира заплахата, която бе предизвикал с невинния си въпрос, Кирагангано продължи да разсъждава на глас:

— Ами ако Симба е убила и Валтер?

Марсел се хвана като удавник за това спасително подсещане.

— Така е! Лъвицата е убила него, после Мак…

— И после Кау! — допълни масаят.

— И Кау? — Марсел прежълтя още повече. — Значи след това идва моят ред!

— Идва редът на тоя, който й попадне!

Ала французинът не спираше да мърмори с тръпнещи устни:

— Знам, моят ред е! Знам…

Масаят запали лампата, защото нощта вече беше настанала.

— Чувам я! — изкрещя операторът. — Диша! Пред вратата!

Кирагангано скочи.

— Не отваряй! — увисна на ръката му Марсел. — Ще влезе!

Масаят не мислеше да отваря. Само прилепи ухо до дъската. Ослуша се. Нищо. Никакъв звук.

— Сега да спим! — рече той. — Утре ще решим какво да правим.

— А какво ще правим? — запита Марсел.

— Бвана Марсел ще си ходи. А Кирагангано ще убие Симба.

— Убий я! — изхриптя в злобна надежда французинът.

— Ако беше жив, Валтер сам щеше да го стори.

Той влезе в стаята, откъдето се върна с копието и щита си.

— Да са готови! За утре!

Марсел го изгледа с облещени очи.

— Ще я убиеш — с тояга! Без пушка?

— Страхливците си служат с пушка и стрели — изпъчи гърди чернокожият. — А масаите са истински мъже. Те нямат нужда от пушки. Те имат едно, най-важното — храбро сърце!

— Но те се бият в дружина, не единично.

— Когато няма другари, моранът се хвърля и сам срещу врага — човек или лъв. Сам ще се бие и Кирагангано. Ако Симба не е зъл дух… Ако е дух, и с копие, и с пушка — все няма да умре… А от истински лъвове Кирагангано не се бои…

Ненадейно суровият му глас омекна:

— Кирагангано знае, че ще умре. И тъй, и тъй! Той беше вече умрял, когато го намери Валтер. Животът на Кирагангано принадлежи на Валтер. Щом е загинал приятелят му, няма защо да живее и Кирагангано. Той само ще отмъсти. Ще направи това, което щеше да направи и Валтер. А когато моран се бие с лъв — или ще умре само моранът, или след него върху трупа му ще умре и лъвът. Ще умре в бой с лъв, както баща му, както дядо му, както прадядо му. Но ще умре меломбуку, храбрец, убиец на лъвове!

После, съжалил за дългата си изповед пред един страхлив бракониер, Кирагангано се прибра в стаята си. Заспа тъй спокойно, сякаш забравил взетото решение, което беше равно на самоубийство.

Стори му се, че е дремнал само няколко минути, когато отвори очи и видя как навън вече настъпваше с цялото си величие тропическият ден. Марсел Соваж стоеше над него, облечен, готов за път. Личеше си, че се е поуспокоил, че бе успял да се наспи, че бе позабравил ужасните си предчувствия.

— Хайде, приятелю! — рече той почти усмихнат.

Кирагангано скочи. Грабна копието, пооправи желязното му острие, после удари с юмрук по опънатата биволска кожа на щита. Нашарен с черни, жълти и сини петна, щитът е свидетелство за смелостта на притежателя си. Щитът не само предпазва воина от неприятеля, той в същото време е и пагон, и орден за храброст, и героична биография — защото върху него са изброени с пъстри шарки подвизите на боеца.

— Я ела с мен! — покани го Марсел. — Остави тая лъвица! Има бели ловци. С пушки. Те ще я унищожат.

Не искаше да го признае, но наистина не му се пътуваше сам дори в безопасност с автомобила. Дивите животни, освен побеснелите носорози, не закачат автомобилите. Кирагангано вирна глава.

— Когато масаят каже — той или убива лъва, или загива!

И тръгна към вратата.

При все че бе огледал през открехнатия прозорец верандата и целия двор, Марсел едва се сдържа да не побегне назад и да се заключи отново в къщи. Все му се струваше, че ще види легнала на стълбите лъвицата, която е стояла там цяла нощ, за да го дочака. Нямаше никой. Пуст беше и дворът. Само джунглата извън телената ограда ехтеше с безбройните звуци на невидимите си жители. Кудкудякаха токачки. Провикваха се франколини. Изтупуркваха антилопи. Лаеха зебри. Крещяха душераздирателно маймуни. Над гората се въртеше в нескончаеми кръгове ястреб и пищеше недоволно. Като гръмотевица кънтеше бойният призив на стар хипопотам, на който от далечината отвръщаше тръбният рев на слон. А цикадите сякаш бяха полудели. Прехвърчаха ниско с равно чирикане лястовици. От гората, от ведрото небе, от блясналата в роса поляна лъхаше утринна ведрина и покой. Ще речеш, не е имало кръв, не е имало ужас. Подъл, измамен покой!

Застанал на прага с пушка в ръка, Марсел се обади:

— Я пообиколи двора, че да не се е скрила някъде!

Кирагангано го изгледа презрително. За масая няма по-голям позор от страхливостта. Но французинът му беше гост. А гостът, какъвто и да бъде, трябва да се уважава. Масаят вдигна щита с лявата ръка, взе копието в дясната и се запъти да обходи къщата.

— Няма я! — рече той, като се върна.

Чак тогава кинооператорът се осмели да прекрачи прага. Веднъж решил, той притича до колата, скочи в нея и запали мотора.

— Кирагангано! — опита той да надвика бумтежа му. — Идваш ли с мене?

В този миг видя лъвицата, която се измъкваше безшумно от опожарения обор зад гърба на масая. И се вцепени. Забрави къде се намира. Кракът му отпусна педала и машината загасна. Поиска да извика, да предупреди, а звукът заседна в гърлото му.

Добре, че Кирагангано беше опитен ловец. Не напразно бе прекарал целия си живот в саваната, с изострени сетива като диво животно. Той чу тихото отъркване на две настъпени камъчета и мигновено се обърна. Мигновено и тялото му зае бойното си положение. Коленичи зад изправения щит, който го покри изцяло, и подпря копието в земята с насочено напред острие, за да се наниже на него сам нападащият звяр.

Симба стоеше насреща му, прилепнала до земята, с горящи очи и полуотворена уста, която едва сдържаше глухия си рев. Беше по-бодра от вчера, с преминала треска, наспала се добре след ситата вечеря, с рана, престанала да кърви. Опашката й удари веднъж по земята, но преди да повтори, Симба стана и изтича вдясно. Кирагангано се извъртя, за да я пресрещне отново, отправи към нея оръжието си. Ала тя не го закачи, отмина го. Искаше да избяга. А това не биваше да стане! Кой знае кога щеше да я срещне пак? Кой знае колко хора щеше да разкъса дотогава?

— Проклета гадина! — процеди през зъби масаят и се хвърли отгоре й. Стресната от гласа му, лъвицата поспря. Поспря за секунда, колкото да го стрелне с гневен надменен поглед, но и тая секунда се оказа достатъчна за ловеца да метне копието си. Симба отскочи и то засегна само рамото й, само разкъса кожата.

Тогава лъвицата прие борбата. И то каква борба! Масаят, останал само с щита, опита да се прикрие зад него, забравил силата на врага си. С лявата лапа Симба отметна тежкия щит, а с дясната го удари в гърдите, раздра ги в четири кървави бразди. След това, без да го погледне, се втурна към автомобила. Досега ням свидетел на битката, при нейния вид Марсел изведнъж се опомни. Трескаво превъртя ключа, натисна амбреажа, даде газ. Колата отскочи напред като тласната от невидима сила, задруса се по неравностите на земята и излетя през отворената порта.

Симба се втурна подире й с големи, уверени скокове, но като видя, че изчезна зад завоя, рязко свърна встрани и се гмурна в зеленината на джунглата. Съкратила пътя си, тя изскочи пред автомобила след двеста метра. Марсел я съзря. Наистина кракът му трепна и натисна повече педала за газ, но това сега не беше вчерашният ужас, който сковаваше цялото му тяло, от който дъхът му спираше в гърлото, а сърцето сякаш запълваше целия му гръден кош. Марсел знаеше. Запомнил беше думите на Мак. „Човек в автомобил и човек извън автомобила — това са две различни неща за лъва. Едното става за ядене, другото е вещ без значение.“ Сега беше убеден, че е недосегаем. Никой лъв не напада кола в движение. Добил смелост от тази увереност, той намали ход. Иначе в бързината рискуваше да счупи някоя ос. В същото време пък не знаеше как ще постъпи лъвицата, ако застигнеше повреден автомобил. Мак беше забравил да му каже това. А Марсел нямаше желание да го проверява.

Симба потича с него десетина скока, без да го погледне, привела глава към земята, сякаш на игра, сякаш изпитваше удоволствие само от надбягването.

Това омразно съседство и тази настойчивост отново смутиха кинооператора. А знаеше. В резерватите лъвовете често се надбягват с колите. Нерядко, когато автомобилът спре, лягат в сянката му. И все пак имаше нещо различно. Дали беше дивата упоритост на преследвачката му, дали — особеният израз на лицето й, какъвто не беше виждал в никоя друга лъвица — някаква злоба, спотаена заплаха. Или само тъй му се струваше, преувеличено от възбуденото му съзнание, изтласкано от потиснатите угризения за всичко сторено досега: и за далечното минало, и за онова, което бе станало преди два дни. Той неволно засили хода. Безшумна като сянка, Симба пак го догони. Не като сянка — като привидение. Изравни се. Продължи да тича с него. Е, добре! Нека си тича! Човекът в автомобила е недосегаем, все едно принадлежност към машината! И все пак Марсел не устоя на тая близост — колкото една протегната ръка, — от която близост по тялото му полазваха ледени тръпки. Внезапно го стресна грозно досещане. Той едва не спря колата. Та нали замисляха да запалят къщата, та да не остане никаква улика…

Страхът отново го стисна за гърдите, раздвижи волята му за действие. Винаги страхът го бе тласкал към действие, винаги той. Така и сега. Трябваше да се върне, да плисне бидон бензин, да поднесе запалката, да заличи всяка следа — дори ако трябва да смаже главата на ранения негър.

Не успя да свърши това, което му хрумна. Докато той се двоумеше, колата достигна полянката, където Мак беше застрелял германеца. Отново всичко изникна пред очите му — като повторно завъртян филм. Ето Мак стои под този храст, Марсел и Кау — в автомобила, а Валтер — хей там! После…

Изведнъж, сякаш взела решение след дълго колебание, Симба се подхвърли зад него в колата. Той дори не я видя. Само усети как се друсна каросерията под тежестта й.

Това не можеше да бъде! Мак беше казал: „Лъв не закача автомобил в движение.“ Или пък — това не беше лъв, а зъл дух — както бръщолевеше негърът. Не! Няма зли духове! Тогава? Значи, сънува! Някакъв друг кошмар, продължение на снощния кошмар, на вчерашния, на онзиденшния, на целия му кошмарен живот, отровен от страха… И ако напрегнеше воля, щеше да се разбуди, както се бе събуждал от всеки трескав сън, щеше да се събуди преди войната, преди да попадне в лагера, преди да каже на лагерния комендант: „Да“!… Когато още беше човек…

Какво ли ставаше зад гърба му? Защо се бавеше убийцата? Той се обърна, но не свари да извика, защото видя над главата си простряната ноктеста лапа. Зърна за миг златистите ириси, които горяха със сатанински блясък… Марсел престана да мисли и да усеща. Лапата се стовари върху черепа му само един път…

Изгубила управление, колата се отби от коловоза и се блъсна в буфера от увивни растения, които умъртвиха удара. Симба извлече жертвата си от колата и я намъкна по инстинкт на скрито, сред шубрака.

Вече се тъкмеше да забие зъби в топлото тяло, когато чу на десетина крачки от себе си алчното скимтене на Куцата хиена, дошла за своя дял. Друг път тя би се задоволила да изръмжи или най-много да замахне с лапа. Сега душата й беше задавена с мъка, с гняв, с несдържана омраза към всичко живо. А из тоя врящ котел от злоба бе изплувал споменът за едно пухкаво телце, най-обичното същество в света, отвлечено от същата воняща паст.

Симба изостави плячката си и връхлетя отгоре й. В първия момент Куцата по обичая си само отскочи настрана с боязливо изскимтяване. Защото знаеше, че един лъв няма да си губи времето с някаква си хиена. Сега обаче беше друго. Тя го разбра тутакси, затова хукна с все сила да се спасява, преследвана до опашката от настървената лъвица. Ето, изскочиха от гората, спуснаха се през степта. Хиената съгледа стадото зебри, когато вече беше попаднала сред него. Чудните им шарки, които премрежват погледа на враговете, я бяха измамили. Тя опита да се отклони — за жалост твърде късно. Като жива лавина от ярост и копита зебрите налетяха отгоре й. Обикновено жребците посрещат врага. Днес, сякаш по някаква прокоба, Куцата се озова между двете майки, които бе осиротила — между Симба и Бялата зебра. Спасявайки се от зъбите на едната, тя налетя в копитата на другата. Още първият ритник я зашемети. После отгоре и се нахвърли Александър Велики с жребците, които я заръфаха със зъби, заритаха я яростно, докато я превърнаха в кървава пихтия.

А Симба, едва сварила да се отърве от побеснялото, жадно за смърт и разплата, множество, бавно се примъкваше към гората, към оставената плячка…