Петър Бобев
Симба (13)

13

Още от снощи дъждът се канеше да завали. Облаците, почернели, натежали от влага, ту се раздуваха и затулваха цялото небе, ту отстъпваха назад, спотаяваха се над кръгозора, грозни и настръхнали, готови всеки миг да се нахвърлят върху саваната, за да я пометат с вихри и наводнения. Със свечеряването невидимите през деня мълнии засвяткаха и забоботиха, сякаш облаците бяха огромни кремъци, които се блъскаха и ръсеха разноцветни искри по небето.

Марсел, Мак и Кау препускаха с лендровера през джунглата към дома на убития ловен надзирател. Предната вечер те бяха претърсили цялата къща, разровили бяха всички чекмеджета, преобърнали бяха дюшеците и одеялата, но освен доклада до управлението на резервата за убийството на лъва не бяха намерили нищо друго. Успокоени, те си бяха отишли, след като бяха измили грижливо кръвта от оставената в гората кола на Валтер Руднер.

За щастие през деня на Марсел му бе хрумвало друго. Не беше ли по-разумно да се върнат, та да запалят къщата? Да изгори всичко, да заличи всяка следа, която са оставили неволно. Освен това така щяха да насочат подозренията на полицията в погрешна насока, да й внушат, че и самият Валтер е загинал в пожара. И най-главното, да бъдат напълно сигурни, че всичко е унищожено, дори ако мъртвият от предвидливост е скрил в някое съвсем забутано място доноса си до международния съд, с което той разкрива кой се потулва зад името на известния кинооператор Соваж.

Дворната врата зееше отворена тъй както я бяха оставили снощи. Пуснатите крави и антилопи се прибираха сами от водопоя, като продължаваха да пощипват някое и друго кичурче трева, преди да влязат в обора. Джунглата бе зашумяла тревожно. Обичайната й глъчка вече не се чуваше от трясъка на откършените клони, от градушката на обрулените плодове, от заплашителното шумолене на листата. А всъщност то не беше вече шумолене, а грозен тътен като грохота на мълниите, които разораваха почернелия небосвод с неравни огнени бразди.

В момента, когато влизаха в незаключената къща, а Кау от предпазливост залостваше след тях дворната порта, дъждът, по-право набираната в натежалите облаци вода, изведнъж ги продъни и се стовари като водопад отгоре им. Мак прецени начаса:

— Такъв порой трае до заранта. Ще спим тук.

Кинооператорът трепна.

— Тук! В дома на…

Не посмя да произнесе името му.

— От привидения ли се боиш? — подкачи го ловецът.

Изнервен от всичко преживяно, Марсел му се сопна. Считаше се достатъчно силен за това, тъй като и той знаеше тайната му.

— Я стига си се перчил с храбростта си!

Мак се разсмя добродушно.

— Че кой се перчи? Другите говорят за нея. И ти…

— Филмите! — сети се изведнъж Марсел.

И излетя навън да ги спаси от дъжда. Но още на верандата се закова на място с разширени от уплаха очи. При зачестилите припламвания на светкавиците той видя през гъстата завеса на пороя като в аквариум една сянка — лъвица опитваше да отметне резето на дворната врата. Забравил камерата, забравил филмите си, които можеха да се повредят в плющящия навън потоп, Марсел отскочи назад с писък:

— Лъв!

Мак скочи. Пушката моментално се озова в ръцете му.

— Къде?

Кинооператорът, който в това време опитваше да залости къщната врата, заекна:

— При оградата! Опитва да отвори!

— Няма такъв звяр, който да отваря врати!

— Има! — повтори Марсел. — Виж сам!

Мак го избута от вратата и надзърна. Отначало не забеляза нищо. Чу само плющенето на дъждовните струи. Но при следното светване на мълнията я видя. Успяла най-сетне да влезе, Симба тъкмо прекосяваше двора, като накуцваше болезнено. Преди Мак да натисне спусъка, заревото на светкавиците угасна. В трясъка на бурята гърмежът не се чу. Когато в следната секунда поредната мълния огря двора, от лъвицата нямаше ни помен. Само отместената врата продължаваше да се блъска от вятъра. Той се поколеба:

— Може да е избягала.

— Ами ако се е скрила? — възрази неуверено Марсел.

— Тогава да проверим!

Мак се обърна към слугата си, който беше застанал зад тях със заредена на лъка стрела.

— Я метни няколко камъка! По най-тъмните ъгли!

— Симба ще изяде Кау! — разтрепера се нещастникът.

— Няма да го изяде! Защото зад него стои великият ловец бвана Мак. И бвана Мак веднага ще застреля всеки лъв…

Бушменът нямаше друг изход, затова покорно излезе да изпълни задачата си на жива примамка.

— А и ти! — обърна се Мак към приятеля си. — Вземи за всеки случай пушката!

Унасян от вятъра и шибан от дъждовните потоци, бушменът започна да мята буци пръст към всеки храст, към всеки сандък, зад който би могъл да се потули звярът. Мак го следваше на десетина крачки, готов да наниже с куршуми хищника в момента, когато се издаде. А трябваше да се издаде като всеки друг лъв. Не допускаше — и това беше първата му грешка — че Симба не беше обикновена лъвица; не знаеше, че господарят й дълго я бе отучвал от този лъвски навик.

— Ясно! — реши той накрая. — Избягала е!

И обърна гръб на навеса, в който се бяха струпали уплашените от стихията обитатели на Ноевия ковчег, уверен, че сред стадо тревопасни никога не би се укрил хищник. Това се оказа втората му грешка. Третата пък допусна Марсел. Той видя как иззад мучащите крави се измъква ранената лъвица, но от страх не можа да си поеме дъх. Краката му сами го отнесоха назад.

Едва на вратата, готов да я затръшне зад себе си, успя да извика:

— Зад тебе!

Ловецът се обърна мигновено, ала в тъмнината куршумът му профуча напразно. В следния миг лъвицата го блъсна с глава, той се олюля и изтърва оръжието си. Не го и погледна повече, уверен, че няма да го намери в мрака, а хукна към къщата.

Симба бе лежала сред храсталака цял ден, галена от хер Густав, който инстинктивно, тъй както правят всички шимпанзета, бе натикал в раната й целебни треви и бе спрял кръвоизлива. Едва привечер тя бе успяла да се добере до реката, за да се налочи с вода и все там бе изяла една мъжка токачка, пребита в любовен дуел. Тъй бе позаситила глада си, бе добила малко сила. Но съвсем малко. От изгубената кръв пред очите й се превъртаха мътни огнени кълба, тялото й ту натежаваше като слон, ту олекваше и искаше да отлети нагоре като орел, краката й се огъваха, люлееха се, неспособни да я отхвърлят в нейните лъвски скокове.

Затова тоя път не бе успяла да премери атаката си. Изпуснала бе жертвата си, ала нямаше да я остави. Доколкото й позволяваха силите, щеше да я преследва.

Мак се спъна в някакъв откършен клон, пльосна се сред дълбоката локва, ала тутакси скочи, изпревари залитащата лъвица, и се хвърли към вратата. Но приятелят му вече я бе тръшнал зад себе си, бе превъртял ключа и трупаше зад нея барикада от маси и столове. Мак задърпа бравата с такава сила, че тя се откърти в ръката му.

— Марсел! — изкрещя той, задъхан от ужас. — Отвори!

Уверена, че сега врагът няма да й се изплъзне, Симба се изкачваше бавно по стъпалата. Затихващите светкавици се отразяваха в разширените й от омраза ириси като раздухвани въглени.

Кау, който бе изтичал подире му, при вида на залостената врата съобрази по-бързо. При това неговият път за отстъпление беше открит. Той обърна гръб и припна навън. Щом излезе зад телената ограда, захлопна вратата и притегна здраво с тел резето. Вече нямаше да я отвори не само лъвица, каквато и да бъде тя, а и човек. Бвана Мак щеше да се справи с нея. Бвана Мак беше велик ловец.

А това? Какви бяха тия очи, които светнаха насреща му? Той притича пет крачки и се метна на първия клон, който му попадна. Изкатери се на върха, по-пъргав от маймуна. При следващата мълния видя приклекналата под дървото хиена, която се взираше с алчни очи към Ноевия ковчег, където продължаваше жестоката гонитба на живот и смърт — натам, където я бе довел лешоядният й инстинкт. Мак блъскаше по вратата и крещеше задъхан:

— Отвори! Отвори! Отвори!

Пресипнал от уплаха, Марсел отговори:

— Не може! Ще влезе и тя!

Усещайки дъха на хищницата в тила си, Мак изкрещя:

— Тогава стреляй! Стреляй бе!

— Откъде? — запита с искрена почуда Марсел. — През вратата ли?

— Глупак! Не през вратата! През прозореца!

Гласът отвътре, задушен от воя на стихията, почти изплака:

— Да отворя прозореца? Ти си луд!

Симба все се бавеше с последния си удар, олюляваше се, усещаше как с всяка крачка губи сила.

— Подлец! — изруга Мак. — Подъл страхопъзльо!

Иззад вратата долетя отговорът. И в него прозвуча неосъзнатото доволство на отмъстения страхливец, злобното удовлетворение за понесените досега обиди и унижения.

— А ти? Къде ти е храбростта, щом остана без пушка?

Гласът му се надигна, зави диво, истерично, зло като безумец. Дали наистина се бе побъркал? Макар и разтреперан пред надвисналата опасност, Мак още можеше да мисли. Вече нямаше никакво съмнение. Онзи негодник вътре, луд или нормален, нямаше да отвори. Оставаше му да разчита на себе си, сам трябваше да намери средство за спасение. Трябваше! Нима щеше да загуби Джен, когато бе спечелил парите, когато беше станал богат?

Полегнала на стълбата, Симба като че ли се готвеше за скок, а всъщност бе изгубила сили. Краката й се бяха подкосили след дългата гонитба. Ала Мак не подозираше това. И не можеше да си обясни защо тя се бавеше, защо не го свършеше наведнъж.

Той не беше човек, който се предава лесно. В душата му се прокрадна отново надеждата. Можеше да се спаси! Заради Джен, заради любовта си! Мак метна върху врага си откъртената брава и възползван от краткото му объркване, рипна направо от верандата, падна в локвата, овъргаля се, но начаса се изправи и се втурна към обора. Оборът имаше врата. Оставаше му само да се добере до нея. Само толкова! Как стигна дотам — той не разбра, не запомни. Падаше, ставаше, валяше се в калта, брулен от ко̀сите струи и следван по петите от задъханото ръмжене на лъвицата.

Ето и спасителната врата! Мак я блъсна, намъкна се вътре и я хлопна с трясък в носа на преследвачката си. Натисна с рамо, натика резето. Най-сетне! Премалял от умора и страх, задъхан от преживяното напрежение, намерил накрай защита, той се отпусна върху сламената постеля. Макар и отвън да се дочуваше яростното драскане с нокти по дъските, ловецът знаеше — вратата ще удържи. Беше скована от дебели талпи, пригодена за диви животни. Щеше да удържи! Ако не беше тъй изтощен, би заиграл от радост, би запял както диваците след боен подвиг. Сега само лежеше и се наслаждаваше на живота. Беше жив, жив, жив! И тоя път по чудо се бе отървал от смъртта. А беше почувствувал в лицето си смразяващия й дъх. Не! Не умираше тъй лесно Джордж Макдоналд! Дълго щеше да се радва на живота Джордж Макдоналд! Джен нямаше да остане вдовица. Двамата щяха да бъдат щастливи, там, в имението й…

Изведнъж той трепна. Между горния ръб на вратата и рамката имаше пролука, не повече от педя, през която не лъв, ами куче не би могло да се провре. И тъкмо там, в тая пролука, се показа ръмжащата муцуна на лъвицата, която го изгледа с пламналите си зеници, после решително, без да се колебае, с привично движение мушна лапата си. Преди тя да достигне резето, Мак грабна една вила. Удари я с цялата си ярост. Симба изрева от болка, но не се отказа, отмахна вилата като сламка, та едва не свали с нея и човека. После продължи да намъква навътре мощната си лапа.

Нещастникът изкрещя в ужас:

— Марсел, стреляй! Стреляй, Марсел!

Дори да бе чул през грохота на бурята виковете, другарят му нямаше да го послуша. Мак го познаваше. Но нямаше друг изход. Отново замахна с вилата, опитвайки да се пребори със стоманените лъвски мускули. Зарева като безумен:

— Тя ще отвори вратата! Ако си приятел, стреляй!

Ето, един остър нокът като месарска кука докачи резето и го издърпа. В същия Миг, ведно с отхвръкналата врата в обора влетя разярената лъвица, готова да се разправи начаса с врага си. Ала той не се предаваше тъй лесно. Умееше да се защищава. Страхът не го сковаваше, а вливаше в тялото и сърцето му сили да се бори. Длъжен беше да се бори — не само заради себе си. Повече заради Джен…

В съзнанието му проблясна една спасителна мисъл. Някога пътешествениците се пазели от дивите зверове с огън.

Както лежеше на земята, блъснат от вратата, човекът щракна запалката и я поднесе до натрупаното сено. Мушна пламъчето на едно място, на две, на три. На десет места едновременно лумнаха пламъци в пресушената трева. Той се прехвърли към дъното на обора, зад съскащата огнена преграда. Сега вече врагът трябваше да отстъпи. Ала Симба не отстъпи. Ако знаеше как убитият инспектор беше приучвал любимката си да прескача на игра цели клади, Джордж Макдоналд не би се зарадвал преждевременно, не би се надявал на спасение, не би тържествувал.

Симба се поколеба съвсем малко, колкото да прецени дали отпадналите й сили ще достигнат за решителния скок.

През плющящите пламъци Мак успя да я види, да я разгледа добре. И тая гледка вледени сърцето му. Симба не изглеждаше като уплашено животно, което ще отстъпи с подвита опашка. Не! В напрегнатата поза, в потупващата по земята опашка, по суровия израз на лицето, най-вече по дивия блясък на очите й, в които святкаха отраженията на пожара, той прочете присъдата си. Нямаше вече да види Джен…

Тогава му хрумна друго. Припомни си внезапно, че тя е питомна лъвица. Затова трябваше да се държи с нея тъй както се успокоява домашно куче.

— Симба! — извика Мак с пресъхнали от горещината и от страха устни. — Стой!

Тя сякаш не го чу.

— Симба, моля ти се! Недей, Симба!

Чак тогава, толкова късно — това беше последната му грешка — той се сети, че има в джоба си пистолет. Наистина пистолет! Защо ще се моли? Мак посегна да го извади. Но закъсня.

При третия удар на опашката Симба профуча през огъня и се стовари отгоре му с цялата си мощ и настървение.