Петър Бобев
Симба (10)

10

В ленивата река, застлана още в плитчините с чудните губери на водните лилии, се оглеждаха нависналите листни масиви, като зелени планини, в които не можеха да се различат отделни корони, дънери или лиани. Всичко — абаносови, червени и железни дървета, рафиени и маслени палми, диви банани, смокини и храсти ко̀ла — беше оплетено с гигантската паяжина на лианите в някаква вдъхваща ужас оргия от зеленина и бодли.

Лендроверът на Макдоналд се бе натикал в шубрака до малкия приток, който се спускаше в реката през затрупаните с мъх камънаци, под гъстия свод на перестите папрати и дивите бегонии.

— Наоколо е такъв покой, такава хармония! — промълви възхитен Марсел Соваж. — А ние…

— Никакво ние! — сопна му се Мак. — Само заради теб! От приятелство — да те отърва…

Марсел сви устни.

— И заради тебе! Открият ли фалшивия Марсел, ще потърсят истинския. Затуй да не спорим. И двамата сме еднакво загрижени. И на двама ни кожите зависят от това.

Той хвана ръката му.

— А не искам! Бог ми е свидетел, че не искам! Мразя убийството. Как да се спася, без да има нужда от кръв?

Ловецът не го доизслуша, а се обърна към бушмена:

— Сигурна ли е ръката ти?

— Сигурна, бвана! Няма да трепне. Ще прати край Свещения огън всеки, когото му посочи бвана Мак.

— На тебе оставям масая — добави Мак.

— Бвана Мак може да смята, че Кирагангано вече се грее на Свещения огън. Духът на смъртта Дсао вече е кацнал върху стрелата на Кау. Стрелата на Кау не пропуска…

— Само едно не забравяй! — прекъсна го Макдоналд. — Няма да стреляш преди мен!

Бушменът помълча малко, преди да изкаже мисълта си.

— Бвана! — рече той боязливо. — Кау мисли друго.

— Я да чуя!

— Куршумът оставя рана, оставя рана и стрелата. Белите хора ще попитат кой уби бвана Валтер, кой уби слугата му. И ще намерят кой. Те винаги намират. А Кау знае друго. Кау няма магически лък като Кейгей. Но Кау може да настъпи сянката на Валтер. Може да го издебне, когато се е навел над водата и с камък да удари отражението му. И бвана Валтер ще отиде при своите деди без куршум, без стрела и без отрова. И никой няма да знае…

Джордж Макдоналд го потупа по рамото.

— Златно момче си, Кау! Само че това, дето го разправяш, няма да стане. Белите не умират като вас от магии. Умират от нож, от куршум, от стрела. Аз съм намислил как да не разберат кой е затрил немеца. Не се тревожи поне ти!

После се извърна към кинооператора, който тоя път вместо снимачната си камера стискаше в ръце мощна двуцевка:

— На вас двамата оставям масая. С надзирателя ще се разправя аз сам.

Приятелят му сякаш не го чу. Стоеше замислен, с изопнато лице, с потръпващи мускули на челюстите, загледан в потока, който се провираше с шуртене между камъните. После погледът му отскочи към шубраците, застоя се за секунда върху яркочервените им цветове, ала не успя да забележи легналия в сянката лъв, който го измерваше алчно с хищните си зеници. Безгривия бе лежал тук, в сянката, целия ден и сега отново бе огладнял. Кой знае как действува на лъва човешкото месо, но щом го е вкусил веднъж, той се пристрастява към него, забравя вродената си предпазливост, рискува всичко, за да се добере до него — със страстта на пияницата, на опиумния пушач, на морфиниста.

Безгривия би скочил начаса върху хората, ако не бяха в колата. Автомобилът винаги смущава зверовете. За тях човекът в колата и човекът извън нея като че ли са различни същества.

Лъвът остана на мястото си, задебна в очакване на сгодната минута. Недосегаемите същества от автомобила все щяха да излязат, все щяха да станат досегаеми. Той хвърли предупредителен поглед към Мишкарката, ала тя не го забеляза, примига безразлично. За нея, за сакатата й челюст плячката и в колата, и извън нея оставаше завинаги непостижима. Случайно зърнала един панголин, който надничаше боязливо от дупката си, тя се накани да скочи отгоре му. Ала властният поглед на лъва я закова на място. Въпреки нежеланието си лъвицата отново се сви на кълбо, та поне тъй да задуши тъпия бодеж на глада в корема си.

Все още незабелязал нищо, Марсел прошепна умолително:

— Много ме е страх, Мак! Всичките ми беди са идвали от него, от страха. Още от дете. И после през войната. Ако не ме беше страх, щях да премина с англичаните при Дюнкер. Но се уплаших от германските бомби, от разпенения Ламанш. Ако не беше страхът, щях да отида с приятелите си в нелегалност и хитлеристите нямаше да ме пратят в лагера. Ако не беше все той, страхът, есесовците нямаше да ме вплетат в играта си, нямаше да шпионирам затворниците. А какво получавах срещу това? Пак бях концлагерист, ядях същата помия, вършех същата убийствена работа. Само едно обещание — че няма да попадна в газовата камера. Само туй…

— То не е малко! — подметна ловецът.

— И за това после ме осъдиха. Смърт. Чрез обесване. А никого не съм убил, та да ме убиват. Дори не съм ударил. Почти невинен. Само за страх. Смърт заради страха от смърт. Такава гавра.

— И аз все едно имам присъда! — сви устни Макдоналд. — Но що от това? Нали живея както и ти? Нали си имаме пари?

— Че това живот ли е? Да се криеш като лъв людоед, когото е погнала хайката! Да нямаш покой, да трепваш от всеки поглед, отправен към теб!

Наоколо се стрелкаха червени водни кончета, от клон на клон подскачаха летушки, подобни на катерички с опъната между краката летателна ципа, притичваха дамани. Нейде отдалеч прокънтя могъщият рев на хипопотам.

— Ето и сега! — добави Марсел. — Длъжен съм да го убия. Разумът ми заповядва това, а сърцето не ми дава…

— Тогава да му простим живота!

Марсел скочи.

— Не исках да кажа това! Той ме позна. Вече съм сигурен. Ако не беше ме познал, все можех да се колебая. Вече не! Той ще ме издаде. Всички концлагеристи ме мразят. Нямам право да простя.

Едър бръмбар голиат, голям колкото детско юмруче, профуча като хвърлен камък. Мак се хвана за челото, където мигновено се надигна синя подутина.

— Кау много обича личинките му! — облиза се бушменът. — Ей колко са големи!

И посочи с педята си.

Ядосан от бръмбара, ловецът го прекъсна грубо:

— Щом те е страх, пръждосвай се! Поне не ми пречи!

— Разбира се, че не те е страх! — озъби се Марсел. — Ако бях такъв стрелец като теб, и аз нямаше да се боя. И лъвът е смел, защото е силен. Какво ли щеше да прави на мястото на заяк…

— Не съм смел, защото съм добър стрелец, а съм стрелец, защото от нищо не ме е страх: ни от човек — ни от звяр, нито от бога — нито от дявола…

Той млъкна. Марсел беше замълчал преди него обиден. На отсрещния бряг изскочи стадо зебри и гну. С предпазливо озъртане животните нагазиха в плитчината. От съседния залив се отправиха към тях няколко двойни пъпки — очите и ноздрите на крокодилите. Но преди те да дойдат, тревопасните се бяха напили.

Марсел Соваж отново заговори:

— Сънувах лош сън. Ще речеш тук, на същото място. Натискам спусъка, а пушката мълчи. Засечка. Уж стрелям по него, по Валтер, а то — лъв. И пълзи към мене, дебне ме…

— Всеки страхливец сънува страхотии — сряза го отново Мак. — Аз пък сънувах пари, цял куфар. Ровя в него и хвърлям парите. А до мен Джен, по-хубава от всякога. Лови банкнотите и ме прегръща. Ще ме удуши. По дяволите сънищата! Нищо не познават…

— И друго. Вчера мина един гадател. С варан, питомен варан. Тъй преди години ми предсказа бъдещето един папагал с билетче от кутийка. Варанът вадеше торбички. Защото господарят му не знаеше да чете. На мен измъкна торбичка с лъвски нокът… Старият негър рече: „Не е на добро, бвана! Пази се от лъв!“

— Та да не би Бавачката да е лъв? — разсмя се непринудено Мак. — Слушай, Марсел! Не хленчи като баба! Щом те е страх, трябва да действуваш, да нападнеш пръв. Силен е този, който дръзне да натисне пръв спусъка. Запомни моята мисъл, много мъдрост има в нея — от затвора можеш да излезеш, от гроба — не…

Той погледна през листната пролука над реката. Небето потъмняваше прорязвано от червени разлети сияния.

— Кау! — каза той. — Кога се връща инспекторът?

Бушменът посочи с пръст една точка на небосклона, където по това време е слънцето. Нито имаше часовник, нито би могъл да свърже времето с някаква цъкаща кутийка, когато над главата му се въртеше вечният часовник — слънцето.

— Значи е закъснял! А защо ли? Какво ли му се е случило?

На пътя изскочи Маршала, подуши, изгрухтя и спря. Ушите му заопипваха въздуха.

— Фару! — пошепна бушменът. — Носорог!

Мак подметна тихо:

— Не бих му простил, ако не чакахме по-тлъста плячка! Отпусна пушката си, застина и той неподвижен в очакване носорогът да ги отмине както обикновено. Ала Маршала не ги отмина. Нещо му припомни за гърмежа и за болезнената рана, а може би беше по-озлобен, понеже Черния отново го бе прогонил от владенията си, където се бе заселила и младата самка. Той отстъпи няколко крачки да се засили, после се втурна напред. Преди хората да се опомнят, носорогът подхвана колата с рога си и я преобърна. Както изглежда, яростта му стигна дотук. А може би се бе наранил в нещо. Едва погледнал плода на отмъщението си, Маршала изсумтя удовлетворено и изчезна по пътя.

— И туй не бях преживял! — изруга Макдоналд, като се измъкна от прекатурената кола. — Види се никога няма да науча нравите на тия дебелаци!

— Трябваше да го надупчиш! — изръмжа Марсел.

А Кау, измъкнал се последен от пръснатия по пътя багаж, с навехнат крак рече:

— Кау тъкмо помисли, че отлита при добрия дух.

Но млъкна. Ръката му затрепера, когато посочи към храстите, а пресъхналите му устни промълвиха:

— Лъв!

Мак се обърна мигновено с насочена пушка. И видя готовия за скок звяр. Ала не гръмна. Пръстът му спря на мекия спусък, не го натисна докрай, защото разчете уплахата в очите му. Безгривия бе очаквал беззащитна разтреперана жертва, а внезапно се бе озовал срещу смел, отлично въоръжен враг. Инстинктът му го подсказа. Може би и миризмата. От другия бял лъхаше топлата миризма на страха, която примамва всеки хищник като дъха на уплашена газела; ала тоя с пушката не се боеше. Беше опасен противник.

Ловецът бе виждал много лъвове — и стари, и млади, и болни, и пращящи от яростна мощ; и дръзки, и предпазливи. Но такава уплаха не бе прочел в ничии очи, като очите на бито псе, с толкова ясно желание да избяга. Само опасението, че може да получи куршум в гърба, го възпираше да не хукне презглава назад. Пред ужаса от гърмящата тояга се бе изпарил гладът, жаждата за човешко месо и за човешка кръв.

Мак вече мислеше да свали дулото, когато съгледа отстрани прокрадващата се през папратите лъвица. Той съобрази начаса. Когато са заедно, обикновено напада самката, а готованецът-лъв чака наблизо. Този път също — нападаше тя. Силата на Джордж Макдоналд се криеше в умението му да натисне, когато трябва, спусъка и срещу хора, и срещу зверове.

Зад гърба му Марсел хленчеше неразбрано:

— Знаех си! Варанът и торбичката… С лъвския нокът…

Когато екът от изстрела отзвуча, в листната настилка на земята вече потръпваше в предсмъртна агония злочестата Мишкарка, а Безгривия прескачаше куцешком срещнатите храсти и бягаше към гората с ококорени от ужас очи.