Петър Бобев
Симба (4)

4

Пръв я видя Кирагангано, после и Валтер я разгледа с далекогледа си. Обикновено лъвовете не закачат носорозите. Познават силата им. Само понякога, ако им се удаде сгода, се осмеляват да отмъкнат някое съвсем малко носорогче. Днес Симба не нападаше, само си играеше. Връхлиташе срещу Черния носорог и го перваше с лапа по крака, след което отскачаше пъргаво настрана, за да се предпази от острия му рог. За нея това беше безобидна шега, но Черния се биеше настървено, грухтеше сърдито, налиташе яростно. Ако успееше да я докачи с рога си, от лъвицата щеше да остане една кървава пита под тежките му нозе.

— Симба! — провикна се разтревожен Валтер. — Симба!

Понеже вятърът духаше към нея, тя го чу. Извърна се за миг. Тоя миг можеше да й струва скъпо, защото носорогът, вече решил да се разправи окончателно с нея, налетя повторно. Ала тя и тоя път успя да отскочи на косъм от острието му.

— Симба! Ела тук! — повтори Валтер. — Веднага!

Лъвицата се поколеба за секунда, после изтича послушно към господаря си, изостави слисания от внезапното й изчезване сърдитко, който продължи да се върти на място, да души гневно и да я търси. Когато дойде при Валтер, тя почна да се гали в коленете му с такава сила, че той едва се удържа да не падне, като мяукаше и мъркаше нежно, сякаш му разправяше колко весела е била играта с късогледия великан.

Но време за губене нямаше. Трябваше да си починат час-два, преди да продължат обиколката на района. А той не беше малък. При това сега, когато саваната бе станала отново проходима, беше нараснала опасността от бракониери, особено при настъпилото засушаване, когато животните се струпват в още зелените низини край блатата. Валтер и другарите му се запътиха към ниския отсрещен хълм, за да си полегнат в сянката на баобаба, от чиито къси и дебели клони, под нарязаните му като конски кестен листа висеха едри плодове, подобни на кокосови орехи. Масаят пристъпваше горделиво, сякаш танцуваше, и се ослушваше, унесен в скърцането на новите си лачени обувки.

— Пеят — подметна той радостно. — Като маримба^[1].

Два дни беше пътувал до пазара, за да си ги купи. И оттогава не ги сваляше от краката си. С тях вървеше, с тях спеше, омаян от монотонното им скрибуцане.

Скоро достигнаха плътна сянка и се излегнаха в нея. Кирагангано заспа начаса. Симба по навик захапа палеца на господаря си, прегърна го с лапа и също се унесе в сън. Валтер, който имаше намерение да подремне малко, ако му се удаде, заръча на хер Густав да поеме първото дежурство. Шимпанзето се изпъчи. Оказаното доверие го ласкаеше. При това и инстинктът му на маймунски самец го подканяше да бодърствува, когато почиваше пъстрата му дружина, която по неволя заместваше родното му стадо. Само се присегна, та си взе цигара и запуши да се разсънва, седнало върху гърба на лъвицата.

Сънят все не идваше. Валтер гледаше почти със завист спящия масай. Роден също така в Африка, германецът никога не бе успял да привикне към мухите. Африка е царството на насекомите. Поспри само за минутка и ще се убедиш. Отвред ще те нападнат легиони дребни проклетници — по земята и по въздуха — едни жадни за кръвта ти, други за потта ти, трети като че ли само от злоба. Мравки, бръмбари, стоноги, паяци, скорпиони, кърлежи, мухи, оси, стършели, щръклици, комари от всички величини — та дори и диви пчели от хралупата на баобаба. Всички налитаха отгоре им, разлютени от горещината и от миризмата на пот.

Съвсем буден беше само хер Густав, който оглеждаше кръгозора от гърба на лъвицата с димяща цигара в уста. Наоколо, додето стига поглед, се ширеше африканският велд, тревистата савана, прорязвана от редки донги, безводни речни корита, из които тук-там лъщяха на слънцето още непресъхнали локви. На юг, на километър оттук, почваше бушвелдът, храстовата савана, обрасла с бодливи гъсталаци. Там се криеха едрите животни, издавани само от прелитащите над тях личинкояди. Тези игриви птички ги чистят от кърлежи и щръклици, а при опасност ги предупреждават с резките си крясъци. Безредно пръснати, се зеленееха акации и баобаби, а между тях се тъмнееха гъстите корони на сикоморите. При по-зорко вглеждане можеха да се различат неподвижни като дънери преживящи жирафи и подобни на захвърлени базалтови скали слонове. Потулваха се на сянка пладнуващи стада зебри и антилопи.

Внезапно сред безмълвието на тропическото пладне, огласяно единствено от жуженето на насекомите, проехтя гърмеж. Всички едновременно скочиха на крака. Кирагангано хвана с привично движение копието си, Валтер — пушката, Симба се озъби по посока на звука, а хер Густав захвърли недопушената цигара и се залепи в гърба на другаря си. За смелост.

След изстрела бе оживяла цялата савана. Антилопите и зебрите препускаха уплашени, следвани в смешен галоп от жирафите, а слоновете извиваха хоботи като огромни змии да доловят мириса на невидимата заплаха. Над шубрака се виеха разтревожени личинкояди. Толкова е ползата от тях. Предупреждават приятелите си за опасността, а в същото време ги издават на враговете им. Валтер разбра, че някъде под тях лежеше поредната жертва на бракониерите. Той скочи зад волана и подкара, без да изчака спътниците си. Хер Густав успя да се хване за калника, а Симба се намери на мястото си с един скок. Колата се втурна през степта, като подскачаше с трясък по изровените ями от брадавчестите глигани с риск да счупи осите си, ала шофьорът не намаляваше ход, решен на всяка цена да пипне нарушителите. Напреде му се разбягваха подплашени газели и зебри, яребици и дребните като зайци антилопи дик-дик, а зад него, сред дигнатата червена пушилка, се виеха вихрушки от пърхащи пеперуди.

Лендроверът внезапно се закова на място. Повече не можеше. Започваше непроходимият храсталак. Валтер слезе, последван от масая, шимпанзето и лъвицата. Взе и ключа на мотора, ей тъй от предпазливост, за да не би хер Густав да им изиграе някоя нова шега. Четиримата забързаха към мястото, където още се виеха личинкоядите, по отъпканата от носорозите пътека, подобна на просека сред бодлива тел, маскирана с твърди листа, които тракаха при всеки полъх на вятъра като тенекиени пластинки. Отвред протягаха трънливи вейки нискорасли акации и мимози с шипове, разперени на всички посоки. Храстът „почакай малко“ ги дращеше с безчислените си бодли, подобни на въдици, от които малцина, и то най-опитните, могат да се измъкнат безнаказано. Под това сатанинско сплитане, под тая трънлива вакханалия сансевиерите разперваха ужасните си жилести листа, които завършваха с такива твърди игли, че мнозина ги използваха за грамофоните си. Понякога, изрядко, тунелът се разширяваше в безредни полянки, обрасли със слонска трева, сорго и безброй други треви, около които се увиваха „упопо“ и „тарба“. Осилчетата на „упопо“ сами проникват през всяка дреха и причиняват сърбеж, от който човек може да полудее. Веднаж Валтер се бе хвърлил в блато с крокодили, за да се отърве от тия осилчета. А пък семенните кутийки на тарбата бяха тъй остри, че срязваха дори подметките. Това беше царството на носорозите. Само такива дебелокожи могат да се проврат тук и само тук те се чувствуват донейде защитени от опасния си двуног враг. Донейде…

Винаги, когато се озовеше в такива храсталаци, Валтер изпитваше подтискащо, стягащо гърдите чувство, че е попаднал отново в концлагера, между неговите зловещи телени огради. Сякаш ако протегнеше ръка към настръхналите бодили, в тялото му щяха да се врежат хилядите волта електрически ток, а отгоре му щяха да залаят автоматите на лагерната охрана.

Няколко личинкояда изпърхаха над храстите с тревожни крясъци: „Чур-чур!“. И преди ловецът да извика, преди да предприеме нещо, Маршала излетя насреща им като гигантски снаряд. От хълбока му капеше кръв, размазана с тинята, която бе засъхнала по гърба му. Опашката му висеше отпусната, верен признак на гняв. Ако е само смутен и гледа да се скрие, носорогът я държи вирната миролюбиво като бяло знаме. Сега беше изплашен до смърт. А при уплаха той не разсъждава, не преценява. Само напада. Колкото е по-силен страхът, толкова е по-стремително нападението. Устремът заменя недостатъчния ум.

— Маршале! — изкрещя Валтер, ала животното не го чу. Продължи да препуска настървено.

Масаите отстъпват само пред носорога. Техните копия са безсилни срещу неговата оплескана с кал броня. Кирагангано също не устоя. Наистина той не изгуби самообладание, не побягна като страхливец, а опита да отскочи настрана, запазил напълно хладнокръвието на морана. Напразно. Всеки, който се е срещал с носорог, знае, че никак не е лесно да му се избяга със страничен скок. Колкото невероятно да звучи, въпреки привидната си тромавост, дебелокожият сърдитко бързо изменя курса си. Маршала изви рязко, доверявайки се повече на слуха, който следваше скърцащите подметки, отколкото на късогледите си очи.

Валтер се хвърли напред, като размаха ръце и извика с все сила. Това обикновено обръща в бягство носорога, докато леките еднообразни движения го подбуждат към нападение. За беда тоя път разгневеното животно не го забеляза. Профуча покрай него и шмугналата се под храстите лъвица и налетя върху бягащия масай. Най-уплашен от всички, хер Густав се метна в бодливата стена. Едва свари да се покатери на високата мимоза, изподран и разкървавен, сякаш се бе сражавал с десет леопарда едновременно.

Въпреки възрастта си Кирагангано не бе загубил напълно предишната си пъргавина. Той се хвана за рога на нападателя и с лекотата на тореадор подскочи върху главата му. Тъй го видя Валтер, преди да изчезне зад завоя на тунела, възседнал наопаки носорога, който се мяташе яростно в тромавия си галоп. Той зареди пушката и се втурна подире им. Обикновено ранените носорози стават зли и нападателни. Затова ловците са длъжни да ги доубиват. След сто крачки насреща му излезе самият Кирагангано, изподран от бодлите, понакуцващ, но цял, непокътнат. Само че бос.

— Кирагангано вече не иска пеещи обувки! — рече той засрамен. — Ей ги там на пътеката! Който ги хареса, да ги обува! Върви ти, хер Густав!

Шимпанзето не го погледна, улисано да измъква тръните от ръцете и краката си.

Масаят добави с неуверена усмивка:

— Кирагангано яздеше Маршала и само му викаше в ухото: „Маршале!“ Накрай носорогът поспря, разбра кой е на гърба му. Кирагангано слезе, а Маршала побягна към саваната.

Доволни от благополучното избавление, приятелите отново поеха по пътеката. Тогава дочуха бумтежа на запаления мотор. Затичаха вкупом. Скоро тунелът свърши. Отсреща, на поляната, стоеше готов за тръгване лендровер, в който седяха трима души. Джордж Макдоналд стискаше кормилото. До него се озърташе боязливо Кау бушменът, дочул пръв стъпките на новодошлите. Зад тях с подпряна на статива кинокамера се бе приготвил за снимка дребен брюнет с тропически шлем, с черна брада и тъмни очила.

— Стойте! — заповяда Валтер с насочена пушка. — Моля ви да слезете от колата!

Мак се обърна изненадан. Първият му порив беше да грабне оръжието си. Цял живот то му беше уреждало всички затруднения. Рядко се срещаше стрелец като него. Баща му и дядо му бяха ловци на слонове, прадядо му — ловец на роби. Той, дето се казва, се бе родил с пушка в ръка. Научил се бе да стреля едновременно с прохождането. Способен беше да улучи слон в окото от сто разкрача. Та с някакъв си ловен надзирател ли, наричан на подбив „Бавачката“, нямаше да се справи? Но компанията на Валтер го посмути. Мак беше слушал за питомната му лъвица, която сега надзърташе изпод близкия храст. Не по-малко опасен от лъв беше и чернокожият. Всеки, който е опознал масаите, ги уважава цял живот, предпочита да не ги среща като неприятели. Колкото и смешно да изглежда на пръв поглед, и Хер Густав не беше безобиден противник. Едно шимпанзе в ръкопашен бой може да свали и най-якия боксьор. Мак стъпи на земята. Усетил враждебността му, бушменът се сви на седалката наежен, а кинооператорът се взря смутено в лицето на приближилия инспектор, едва овладял неудържимото си желание да се потули, да скрие своето лице.

— Моля, позволителното! — каза Валтер.

След като го взе, той го въртя дълго в ръцете си.

— А господинът?

Кинооператорът му подаде своите документи. В паспорта под снимката му беше вписано името Марсел Соваж, роден в Брюксел, комуто управлението на резервата с канцеларска яснота и сухота разрешаваше да снима диви животни по всяко време на деня при спазване на правилника. Валтер задържа по-дълго време погледа си върху портретчето, после вдигна очи към лицето му. Макар и с черни очила и брада, то му се стори познато. Но откъде ли?

— Кой рани носорога?

— Той ни нападна! — отсече бързо Мак.

— Ще видим!

Валтер и Кирагангано се приведоха към земята и навлязоха в гъсталака. На поляната по спечената като тухла червена пръст и по пресушената трева следите се губеха, но в сянката на храстите почвата беше позапазила свежестта си и там можеха да се открият повече дири. Само след няколко минути инспекторът се върна при нарушителите, които пушеха нервно цигарите си — Мак дръзко, а белгиецът — някак гузно, разстроен сякаш не толкова от ловното нарушение, колкото от нещо друго. Кау гледаше като вярно куче, което е подушило врага на господаря си.

— Кирагангано! — рече Валтер. — Какво разправят следите?

Масаят заговори бавно:

— Маршала спал в шубрака. Хората хвърлили буци пръст. Маршала побягнал. Бвана Мак го ранил от колата.

Валтер погледна въпросително ловеца.

— Лъжа! — отсече той. — Вашият слуга лъже най-безсрамно. Или пък нищо не разбира от следи…

— Аз му вярвам!

— Вярвате на някакъв мръсен негър, а не на европеец?

— Вярвам на тоя, който заслужава доверие! — отсече Валтер. — Независимо от цвета му!

Мак отново посегна към пушката, ала това негово движение не остана незабелязано. Симба се надигна и пристъпи няколко крачки. Опашката й се изправи като прът.

Овладял отново гнева си, бракониерът замълча. Валтер също мълчеше. Имаше право да ги арестува веднага. Но знаеше. После трябваше да се влачи по съдилищата, да търси все нови и нови доказателства. А подозираше, че Макдоналд има силни покровители, които нямаше да го оставят без подкрепа. Той въздъхна. Не беше борец. Веднъж само бе опитал да се пребори. И бе загубил. Сега мечтаеше за спокойствие, за тих живот.

— Господа! — рече той. — Знам, че търсите ефектни снимки. Но не дразнете животните! И не от автомобила! Един ловец е длъжен да знае правилата, кинооператорът — също. Дори с разрешение е забранено да се стреля от автомобила, а поне на двеста крачки от него. Дори с разрешение…

Валтер замълча. Никога не бе успял да научи изкуството да говори повелително, с гласа на фелдфебела си. Защото дори в престъпника виждаше човека.

— Чуйте! — рече той накрая. — Последно предупреждение! Ако не напуснете сами района ми, ще ви изгоня — и то не само от резервата, а от цяла Африка. Дотогава ще събера още улики.

А Мак се боеше най-много от това. Изгонването за него, щеше да означава край. Край на филмите, край на контрабандата, на хубавите сделки — край на богатите печалби. Откъде тогава щеше да праща пари на Джен, за да откупи имението си в Йоркшир, та да се съберат там най-сетне двамата — богати, влюбени, щастливи. Джен имаше само него. Беше дошла тук, в Африка, след самоубийството на фалиралия си мъж, за да се зарови в пущинаците, да забрави. И бе намерила него. А и той имаше само нея. Тя не беше създадена да живее в Африка. Посърна, залиня. Другояче бе свикнала, не като него. Джен никога нямаше да стане дивачка като него. Тя беше само изящество, само нежност. Затова я изпрати в Старата Англия. За там бяха нужни пари, дяволски много пари. За своето щастие, за нейното щастие той беше длъжен да намери тези пари. По какъвто и да е начин! Какво важеха за него правилниците на резервата? Всъщност какво пък толкоз щеше да загуби човечеството, ако изчезнеха от лицето на земята слоновете, носорозите и лъвовете? Какво му пречи това, че сега няма динозаври? За Джен беше готов на всичко — дори да рискува живота си, беше готов и на всяко унижение.

— Това няма да направите! — Мак придаде най-умолителните нотки в гласа си. — Забравете станалото! Ще се постарая друг път да не ви се изпречвам. Аз имам само тоя занаят. За друго не ме бива. Какво ще правя? Нали и вие сте ловец?

— Ловец или изтребител? — подметна Валтер.

Сякаш не чул хапливата забележка, Мак продължи да се оправдава:

— Носорогът се дразни от кинокамерата. А когато е уплашен, той знае само едно — атака.

— Това е вярно. Но добрият ловец умее да я предвардва.

— Когато става въпрос за избор между животното и клиента, то се знае, аз предпочитам клиента. Заради човешкия живот съм готов да пожертвувам и правото си на ловец. Казвам ви го, за да знаете с какъв човек имате работа.

„Колко долно лъже!“ — помисли си Валтер. Но не му го каза. Изпитваше мъка да огорчи когото и да било. През целия си живот беше вярвал, че един приятелски съвет е в състояние да свърши повече работа от всяка заплаха.

— Аз ви разбирам — рече той, макар и да съзнаваше, че проявява неоправдана слабост. — Но моля да ме разберете и вие! Запомнете, последно предупреждение!

Сети се нещо и посочи Кау.

— Какво търси при вас тоя човек?

— Каквото и при вас — отвърна ловецът, усмихвайки се към Кирагангано. — Мой слуга.

— Бушмените не стават доброволно слуги.

Марсел Соваж опита да се пошегува:

— Че кой става доброволно слуга?

Валтер го изгледа отново. Помъчи се да си припомни поне една нишка, която да му подскаже кой може да бъде този човек.

— Бушмените при белите са само роби.

Мак вдигна рамене.

— Впрочем за какво друго е годен негърът? Вие поне сте местен европеец. Ще ме разберете.

Валтер поклати глава.

— Не! Не съм такъв европеец, какъвто ме мислите. Исках да стана, но вече няма и да опитам. Видях европейците тогава, когато не приличаха и на хора. Видях ги през войната.

— През войната всички са еднакви.

— Аз съм бял африканец! — добави Валтер. — Всичко хубаво съм видял тук, където съм се родил, всичко лошо — там, в Европа. Но да не ви задържам! Моля ви да запомните предупреждението ми!

И когато Мак и спътниците му се изгубиха в саваната, скрити зад вдигнатия облак червен прах, той поведе групата си назад. Нагласиха се в лендровера както обикновено и потеглиха. Тогава Валтер случайно се обърна към гъсталака. И видя Черната грива, който ги следеше с поглед, полегнал сред тревата с изправена величествена глава в своята осъзната мощ. Но не. Лъвът не гледаше хората. За него в тоя миг те не съществуваха. Гледаше Симба, гледаше я като самец. Валтер отмести поглед и към лъвицата. И в нейните ириси прочете същото удивление, същия неясен, смутен интерес. Цялото й тяло се бе изпънало, напрегнато, готово за скок. Сякаш всеки миг щеше да излети от автомобила и да ги изостави. Опашката й се гънеше колебливо. Мъчително раздвоение се четеше в лицето й, в напрегнатата й стойка. И неизяснено желание, което разкъсваше дивото й сърце. Тя изви глава към господаря си, после отново се обърна към лъва, който вече бе излязъл от храстите и ги следваше на стотина крачки зад колата с лекия си уверен лъвски тръс. Кирагангано пошепна:

— Симба ще събере всички лъвове край нас. И някой ден ще намерят само обувките ти. От Кирагангано и обувки няма да намерят.

И тоя път Валтер не обърна внимание на прокобите му. Имаше си по-голяма грижа, по действителна от обожателя на Симба. Той стискаше волана, мъчеше се да избикаля ямите и термитниците и мислеше, мислеше, недоволен от станалото, недоволен както от нарушителите, така и от себе си, от своята мекушавост. Накрай се обърна към другаря си и рече тъжно:

— С животните ми е по-леко. Известно ми е какво мога да очаквам от тях: от лъва нокти, от бивола рога, от змията отрова. Те са подчинени на инстинктите си, които познавам. Не знам с какво могат да ме изненадат хората, които са се научили с разум да прикриват инстинктите си.

Кирагангано не отговори, защото може би и не разбра напълно разсъжденията му. А и Валтер не чакаше отговор. Той отново бе напрегнал мисълта си, за да си припомни кой беше тоя човек, който се потулваше зад името Марсел Соваж. Нямаше никакво съмнение, Валтер се бе срещал с него много често. Така се знаят само хора, които са били ежедневно заедно в училището, казармата или — концлагера… Съзнанието му отново го върна назад, през годините, зарея го из натрупаните спомени. Той се помъчи да вмести някъде на мястото му тоя образ, да го свърже с други, да го разбули. Откъде трябваше да започне? Още от детинството ли, когато като босокрак малчуган шареше из околностите на бащината си плантация? Тогава, когато едва се удържаше на крака при ритането на пушката, застреля първия си лъв. А връстниците му масаи извършиха тоя подвиг по-късно, чак на тринадесетата си година. Отначало малкият Валтер ходеше в мисията, където се научи да чете и да пише заедно с негърчетата, защото наблизо нямаше училище за бели. И първите му другари бяха негърчета. В лицея, където постъпи след това, всички бяха бели, но и те — все червенокоси англичани. Нямаше нито един брюнет, подобен на Марсел Соваж. Накрая замина за Европа, в Хайделберг. Баща му, въпреки че бе живял в Африка тридесет години, не бе забравил родината си. И синът му беше германски поданик. Германия го привличаше с езика, с миналото, с настоящето, с романтиката и с талантите си. За най-голямо свое разочарование там той намери друга Германия, неподозирана, непозната, настръхнала за кръв. Мобилизираха го, щом свали куфарите си. Дали там, в казармата, беше срещнал мистериозния Марсел Соваж? Изключено! С казармата удостояваха само чистокръвни тевтонци. Другаде, другаде къде трябваше да търси… Дали пък не в концлагера? Всеки спомен за тая ужасна година, равна на безкрайност, свиваше стомаха му в гаден пристъп. Валтер се мъчеше да го изхвърли от съзнанието си като грозен кошмар, но безуспешно. Такива преживявания не се забравят, те разтърсват издъно цялата същност на човека — смачкват го или го преобразяват в отмъстителен звяр. Израсъл сред чернокожи, младият новобранец, не беше в състояние да приеме расизма в никое от неговите превъплъщения. И го заявяваше гласно. Наивник! Той беше израсъл в саваната, където мислите не се крият както в цивилизования свят — в саваната, където дори заробеният туземец има поне това право да заяви на поробителя си колко го ненавижда. А това в Германия беше достатъчно, за да попадне зад телената мрежа. Как остана жив? Как успя да се добере отново до родната Африка, след като веднъж на работа в полето, извън лагера, се бе отърколил незабелязан в една прясна бомбена яма и след това прекосил цяла Франция, докато накрай с една прогнила черупка се бе добрал до Гибралтар? Сега това му изглеждаше като сън. Или някакъв невероятен приключенски филм. А беше убеден, че е било истина. Кой от другарите му по участ можеше да бъде Марсел Соваж? Или пък кой от надзирателите? Но не! Белгиец не става надзирател в хитлеристки концлагер. Значи — другар! Защо тогава не му се обади? Защо го поглеждаше тъй гузно под черните очила?