Петър Бобев
Симба (15)

15

Цяла нощ Кау беше тръпнал от страх и студ на дървото. Не се осмели да слезе на земята. Понякога, когато бурята поутихнеше, той дочуваше заситеното ръмжене на лъвицата, която пируваше с трупа на господаря му. Сега вече Кау нямаше никого: нито племе, нито господар. Не беше нито свободен ловец, нито роб, а — нещо по-лошо от роб, по-лошо от бездомно куче. Къде щеше да се дене сега клетият Кау?

Най-сетне дългоочакваното утро настъпи, скоро след като дъждът бе престанал. Кървавото слънце обагри водните изпарения от подгизналата земя, които се виеха между дънерите като огнен дим. Покрай бодливата ограда почваха да се сбират кравите и антилопите на Ноевия ковчег, натискаха портата, но не можеха да я отворят. А сред двора се изправяше мрачно къщата с притворени дървени капаци на прозорците. До нея стърчаха оголените стени на обора с полуобгорения му покрив от снощния пожар.

Кау тъкмо се канеше да слиза, когато дочу плачливите провиквания на кинооператора, който не смееше да се подаде навън.

— Мак! — викаше той прегракнал. — Мак, обади се!

Марсел бе чул предсмъртния писък на приятеля си, бе слушал цяла нощ хрускането на костите му, ала все не искаше да го разбере, не можеше да го повярва.

— Мак! — повтаряше той през пет минути. — Не ме мъчи!

Кау се провикна от дървото:

— Симба изяде бвана Мак! Няма вече бвана Мак!

Чул най-сетне човешка реч, след като цяла вечност в ушите му бе ехтяло зверското ръмжене, французинът заговори възбудено:

— Кау, ти ли си? Къде си сега, Кау?

— Отвън, бвана! Зад оградата, на дървото!

— Кау! — примоли се Марсел. — Изгони лъвицата!

Бушменът за пръв път срещаше бял човек, който проси помощ от туземец.

— Кау няма оръжие! — отвърна той. — Нито пушка, нито лък!

Изглежда най-после операторът разбра.

— Тогава какво ще правим? Как ще я прогоним?

— Бвана Марсел трябва да намери пушка — реши бушменът. — И да излезе, да застреля Симба!

Когато накрай проумя предложението му, Марсел се слиса.

— Но аз съм слаб стрелец! Кау, измисли нещо друго!

Бушменът мислеше, ала нищо не му идваше на ум.

— Кау! — обади се отново французинът. — Слез от дървото! Тичай по пътя! Щом срещнеш хора, кажи им къде съм! Да я убият!

Туземецът преценяваше бързо. Тази заповед съвпадаше с неговото желание. При това не смееше да му откаже. Сънародниците му са толкова уплашени, че се съгласяват във всичко с европейците. Щом като има бяла кожа, значи има право.

— Отиваш ли? — запита Марсел, уплашен от млъкването му.

— Оти…

Кау не довърши. Замръзна сред клоните. Защото съгледа Симба, която излизаше от обора на път към къщата. Ето, помириса вратата, изправи се в цял ръст по нея, задраска я с нокти. Но като се убеди, че няма да я отвори, се насочи към прозореца, обхвана с лапи железните пръчки. Не успя да ги изкърти. Види се, тоя, който ги е поставял, бе имал предвид именно лъвовете.

Бушменът не си хаби повече времето. Погледна омотания тел на портата и се изсули безшумно на земята, пропълзя като змия стотина метра, после хукна по пътя. Най-сетне се бе спасил! Звярът бе останал зад бодливата ограда, заедно с онзи бял страхливец. Такъв бял, който не умее да си служи с гърмящата тояга, няма право да живее. Жалък бял, жива мърша, предопределен от рождение да нахрани някой лъв! Сега ще нахрани Симба, за да може Кау да избяга…

Той се закова на място. Отсреща, от надвисналия над пътя клон, висеше една пъстра опашка. Европеецът би я отминал, без да я забележи, но не и бушмен, на когото храната, спокойствието и животът зависят от това дали е успял навреме да открие и най-дребната подробност. Леопардът не се виждаше, скрит в гъстата шума. Той има изключителна дарба да се потулва, само опашката си забравя. Ако не е този пропуск в рефлексите му, неговите жертви щяха да бъдат двойно повече. Сега, като гледаше опашката, Кау потърси къде би трябвало да бъдат очите му. И ги намери сред омокрените листа — два златисти въглена, които го стрелкаха с алчен и безкрайно зъл израз. Човекът отстъпи назад, като диреше с поглед някаква пролука в плътната зеленина, през която да се изплъзне. Защото леопардът е опасен враг. Той се хвърля върху лицето и гледа първо да ти издере очите.

Тъй налетя на павианите, които тъкмо прекосяваха поляната. Щом го видяха, добили смелост от това, че в ръцете му не виждаха пушка, самците настъпиха предизвикателно, като се зъбеха с кучешките си муцуни и тупаха с четири лапи по земята. Пред двете опасности Кау предпочете по-малката. Отстъпи от освирепелите маймуни, като се помъчи да мине колкото може по-далеч от клона с дебнещия звяр. А в сърцето му се прокрадваше луда надежда, отчаяна надежда наистина, но основателна. Леопардите и павианите са смъртни врагове. Вместо да се бори с тях, нека да ги опълчи един срещу друг. И успя. Забеляза раздвоението в златистите ириси, видя как те взеха по-често да се обръщат към обичайната си плячка. Човекът, дори когато изглежда безоръжен, дори когато е преследван от маймуни, представлява заплаха. Той е опасна плячка, на която хищникът залага само когато няма друг избор.

И тоя път животното предпочете да не се задява с човека. Пропусна го да мине, пропусна и първите редици на павианите, докато под дървото се озова една млада бездетна самка. Ако не бяха увлечени в гонитбата на бушмена, маймуните също щяха да забележат увисналата опашка, щяха да си спестят поне това преживяване. Леопардът се метна като пъстра мълния. Челюстите му задушиха още в гърлото предсмъртния писък на жертвата. В следния миг той опита да се покатери нагоре, стиснал със зъби плячката си. Беше силен убиец и ловък катерач. Можеше да отмъкне до върха товар, равен по тегло на своето тяло.

Понякога щастието изневерява. В джунглата то изневерява само веднъж. Защото там се залага животът. Или живот, или смърт. Кората, в която се бяха впили острите му нокти, се оказа куха, подкопана от личинки. Когато хищникът се тръшна на земята с потръпващата жертва в челюстите и откъртената кора в ноктите, мъжкарите връхлетяха отгоре му. Не се зъбеха, не се заканваха. Направо впиха зъби във великолепната кожа. А техните зъби не отстъпват на леопардовите. Както бягаше по пътя, възползвал се от яростната схватка, Кау видя само как освирепелите самци подхвърляха безжизнения труп на врага си, когото най-сетне бе стигнало възмездието.

Беглецът не се радва дълго на спасението си. Защото насреща му се изправи нова заплаха. Дяволът от храсталаците — тъй бушмените наричат носорога. Кау не подозираше, че Маршала е питомен носорог. Помнеше само, че същият дебелокож гигант беше прекатурил автомобила на бвана Мак. Не допускаше, че за Маршала враг беше машината. Нападнал беше нея, защото оттам беше излетял куршумът, който го рани. Беше отмъстил. Вече нямаше защо да задява автомобилите. Но от хората, виж, продължаваше да се пази.

Затова когато Кау хукна надире, Маршала се втурна в обратна посока. Бушменът вече беше избрал клона, върху който да се подхвърли, когато съгледа Симба. Тя се зададе от гората някак лениво отпусната, с уморена котешка походка, като накуцваше мъчително — без да бърза и без да се оглежда. Кау нямаше време да се запита как тя бе успяла да се измъкне през телената ограда и защо бе изоставила заключения бвана. Като шибнат от камшик, той се втурна към саваната. Дървото нямаше да го отърве. Лъвовете умеят да се катерят не по-лошо от човека. А бушмените са отлични бегачи, упорити и издръжливи. Могат да преследват набелязания дивеч цял ден, докато го принудят да спре от изтощение, за да му изпратят отровната стрела. Но сега беше друго. Кау не бе дремвал ни минутка не бе хапвал ни трошица, не бе сръбвал ни глътка. При това сега не той гонеше, а него гонеха. То е съвсем различно. Когато си преследван, преследвачът определя пътя и скоростта, и краткия отдих. Не ти…

Той тичаше, препъваше се, разраняваше краката си в скритите от локвите пукнатини на почвата, в ниските термитници, в безредните ямки от стъпките на слонове и носорози. И всеки път, щом се обърнеше назад, съглеждаше Симба, която го следваше със същата уморена походка, с приведена глава — но все така, без да сваля от него убийствено злобния си поглед. Следваше го, без да бърза, без опит да го настигне — дръзко и уверено, сигурна, че няма да й избяга. А стотина метра зад нея подтичваше изгърбена, с изплезен език Куцата. Хиената обикновено не се показва денем. За да излезе по светло, трябва да бъде много гладна. Коя беше плячката й, кого очакваше тя с непогрешимия си лешояден усет: ранената лъвица или подгонения от нея човек? И орлите-лешояди се въртят над лъвовете. Дали и сега се виеха насам само по навик, или и те като хиената бяха надушили скорошно пиршество?

Кау трепна. Някой му подсвирна. А бушменският език е свирещ език. Човек ли го викаше? И къде се бе скрил? Дали зад оная акация? Той свърна нататък в очакване някаква помощ. Лъвицата, не по-малко съобразителна, му пресече пътя. Кау отново хвана старата посока, не само заради неприятелката си, а и защото бе разбрал, че нямаше никакъв човек. Свиреше самото дърво, заради което го наричат „акация-флейта“. Мравките бяха пробили в шиповете й дупчици, в които вятърът духаше като през пищялки. Значи той му е подсвирнал! А вятърът не може да помогне. Никой не може да му помогне! Само Кау, само неговите крака…

Каква беше пък тая стръвница? Лъвът не гони жертвата си. Ако не я хване с няколко скока, я зарязва. Защо тя не го зарязваше? Лъвица ли беше или преобразен зъл дух? Той все се надяваше, че тя ще се измори и ще го остави на мира. Ако знаеше колко дълго издържа на тичане Симба, колко дълго се бе упражнявала през саваната край лендровера на господаря си, нещастникът би трябвало сам да легне на земята, да се примири със смъртта си…

Слънцето се надигаше все по-високо. Облаци пара извираха от омокрената савана, задавяха го с топлата си влага. За бушмена слънцето е смърт, най-злият дух. И този дух сега го облъхваше с убийствения си дъх, напичаше го все по-озлобено, все по-настървено. По това време лъвовете спят в леговищата си. Защо не легнеше тая проклетница? По това време и бушмените се сгушват в изкопаните ями, застлани за хладина с изсмукани коренища.

Кау бягаше, обезумял пред това необяснимо поведение, следван по земя и по въздух от тая зловеща процесия, която беше гладна за неговото месо. Озърташе се, препъваше се, падаше, ставаше, но не спираше, навлизаше все по-навътре в степта с надежда, че лъвицата накрай ще се измори. Ала тя не смяташе да го остави. Задъхана от напрежение, Симба подтичваше подире му и само понякога се извръщаше назад, колкото да замахне сърдито с лапа, както се пъди досадна муха, и да изръмжи заканително към неуморната лешоядка. Защото предчувствуваше. Тоя път Куцата не я следваше само за да сподели с нея трапезата й. Имаше друго. Надяваше се да опита лъвско месо. Симба не изтръпна от това предчувствие. В примитивния й ум нямаше място за обобщения. Но го знаеше. То се бе просмукало в цялото й същество — ранен или болен, царят на животните завършва победоносния си живот в търбуха на някоя хиена. А Куцата не съзнаваше дори и това. Тя изпитваше само глад, вечния глад — двигателя на живота. Ако не беше той, тя нямаше да се пече в тая жар навън с тъпите болки на празния стомах. Затова подтичваше, спираше се, когато лъвицата се обърнеше, после отново се помъкваше подире й, уверена, че днес ще се нагости до сито — или с човешко, или с лъвско месо.

Кау вече усещаше, че губи сили, премалял от изтощение и жажда, когато съгледа пасящите зебри. Зебрите не се отдалечават много от водоемите. След малко въздухът заехтя от чирикащи птици. Те също издават близост на извор. Значи, можеше да се напие с вода, можеше да се надява, че лъвицата ще се помами по някое друго животно край водопоя. Той ускори крачки, като залиташе с огъващи се нозе. Със залитаща походка, не по-малко изнемощяла от него, го сподири и Симба. Само Куцата ги следваше с неизчерпани сили. Тя виждаше умората у двойната си плячка и едва сдържаше ликуващия си вой, но все не дръзваше да нападне. Дълбоко в цялото й същество беше вродено уважението към силата. Плашеше се дори от тежко ранена лъвица, защото не можеше да прецени каква мощ й остава; плашеше се и от човека, защото не знаеше с каква нова хитрост може да я срещне.

Кау видя извора, ограден с пояс от тръстики, храсти и палми, видя в тинята следите на хилядите животни. А малко по̀ на север, зад една дюна, забеляза дим от огньовете на бушменско поселище. Неговите съплеменници постъпват така. Те са ловци, затова не стануват до водата, за да не плащат дивеча. Кау не се замисли кои могат да бъдат те, забравил, че непознатият винаги значи враг. Само от тях очакваше сега помощ, спасение от хищния ескорт, който го следваше със злокобно мълчалива настойчивост.

Още малко, още малко! Падаше, ставаше…

Достигна бушменската стоянка почти пълзешком. Пълзешком го догонваше и Симба. Ето — ниските, изплетени от пръти и слама колиби, ето — суетещите се наоколо голи мъже, ето — дечурлигата, които се пързаляха по пясъчните дюни, възседнали животински кожи. А ето и жените (сърцето му се сви болезнено), загърнати в плащове от антилопски кожи, които засипваха в пясъка донесените от близкия овраг диви дини. Когато пресъхнеше изворът, те щяха да ги изровят — за храна, за питие, а и за миене. Между колибите бяха наклякали ловците. Кау ги позна. Съдбата го бе отвела сред неговото племе. Старият Гау разделяше между семействата месото на убития сърнобик. На старците щеше да даде сърцето и шията, на ловците се полагаха рибиците и дробът, а останалото — на другите, които не са участвували в лова. Довечера коремите им щяха да се опънат като тамтами, щяха да увиснат като коремите на преяли хиени. После щеше да дойде редът на танците. Откога не бе танцувал Кау, откога не се бе отпускал като човек, да си попее, да поиграе, да се пошегува. Като човек сред хора. Толкова време, ден след ден, новолуние след новолуние — все сред чужди, все сред бвани-господари. Сред господари и да дишаш е тежко.

Откъм извора се зададе върволица девойки, които носеха вода в щраусови черупки. Гривни пак от такива черупки потракваха звънливо по глезените и ръцете им. Кау неволно си помисли: Ето, ето! Момичетата минаха съвсем наблизо до Симба, която се бе спотаила зад един храст. Той я виждаше, защото знаеше, че е там. Защо не скочеше тя върху им, защо не ги погледнеше? Ако ги нападнеше, те щяха да й избягат. Бяха млади и силни. Цялото племе щеше да се дигне, за да ги спаси. Защо не сваляше само от него искрящия си злобен поглед?

Беглецът достигна първата колиба. И трепна. Само Нуси сплиташе тъй умело вейките с наскубаната трева. Но преди да я извика, от вътре излезе Куция Кви, на когото веднъж, докато спеше, хиена беше захапала прасеца. Кви го видя пръв и го позна.

— Кау! — извика той. — Кау се върна!

Всички се обърнаха. Възможно ли беше това? Самият Кау! Той стоеше пред тях, мълчалив, с разтуптяно сърце. От това зависеше всичко. Как щяха да го посрещнат? Щяха ли да го приемат отново или пак щяха да го прокудят? И неговата Нуси… Защо само тя не излизаше? Тогава Кау забеляза магьосника, който пристъпваше към него грозен, заплашителен, неумолим, опънал малкото лъкче с тъпата магическа стрела. Кейгей беше съвестта на племето, Кейгей беше законът, Кейгей беше властта. Докато Кейгей не му простеше, никой нямаше да прости. Множеството стихна, готово да изслуша мъдрите думи на великия заклинател, който бе най-старият в племето, който бе танцувал с черна мамба и бе останал жив.

— Кау не е истински човек! — заговори с пеещ старчески глас Кейгей. — Той мисли първо за себе си, после за другите. Като белите. Затова живя сред белите. Но Великият дух Гауа не прощава на бушмените, които по душа са заприличали на белите. Великият дух казва — Кау ще умре. Затъпял пред новия удар, Кау отстъпи по същия път, по който бе дошъл. Пред ужаса от злокобната тъпа стрела забрави ужаса от дивия звяр. Кейгей го следваше безмълвно, със застинало в ледена строгост лице и сковани движения като сомнамбул. Кейгей не прощаваше — значи не прощаваше и племето!

Ех, защо не беше жив бвана Мак! Бвана Мак щеше да застреля магьосника, както застреля бвана Валтер. Беше му обещал. Ако умреше Кейгей, другите нямаше да гонят Кау. Само Кейгей пречеше. Безпощадният Кейгей, който вървеше подире му с насочена стрела и го водеше право към скритата лъвица. Сякаш нарочно…

Тогава му дойде на ум голямата хитрост. Не напразно бе живял сред белите. Кау щеше да отведе магьосника до Симба. Кейгей не подозираше, че тя дебне на сто разкрача от тук. Затова не се пазеше, вървеше уверено, без да се съмнява в безопасността си.

Когато загинеше Кейгей, племето нямаше да гони клетия Кау. И Нуси щеше да излезе. Осъденият заобиколи храста, като поглеждаше ту палача си, ту дебнещата хищница и се отклоняваше настрани, за да избиколи скривалището й. Неусетно отвеждаше към нея пристъпващия в мистичен унес старик. Успя… Успя… Докара го до самия храст обърнат гърбом към лъвицата, която внезапно се надигна и изръмжа предупредително. Кейгей я чу. Но не побягна, както очакваше Кау. Закова се на място. Дори не опита да се брани с лъкчето си. То беше предназначено за хора. Срещу зверовете нямаше власт. И чудо! Симба не го погледна. Заобиколи го, като само сгърчи муцуна в грозна заплаха, и се спусна към набелязаната от заранта жертва. Кау не устоя. Търти да бяга. Започна да обикаля около магьосника, да се крие зад него, за да излъже лъвицата, да я принуди най-сетне да се хвърли върху омразния старец. Направи така един кръг, захвана втори…

Не го довърши. Изглежда тая гонитба дотегна на Симба. Тя прекоси решително кръга, блъсна случайно с глава Кейгей и се метна върху обезумелия от ужас Кау.

Магьосникът отстъпи предпазливо заднишком към колибите, пресрещнат насред път от съплеменниците си, които се бяха спуснали да го спасяват с отровните си стрели.

— Върнете се! — рече той. — Кау получи заслуженото. Великият дух изпрати злата сила, преобразена на лъвица, за да го накаже.

След стотина крачки той спря и извиси глас.

— Мъже и жени! Последвайте Великия Кейгей! Кейгей е ненадминат магьосник! Някога той игра танца на смъртта с черна мамба, днес игра с лъвица. Слушайте Великия Кейгей! Тръгнете подир Кейгей! Напуснете селището!

Никой не възрази. Жените награбиха бедната си покъщнина: гърнета за варене месо, стъргалки за кожи, клинове за вадене корени, животински кожи и тъй натоварени последваха мъжете, които понесоха само лъковете и стрелите си. Мъжете не носят нищо, за да са свободни ръцете им. Мъжете защищават цялото племе при опасност. Напуснаха лагера, без да се обърнат. Духът на мъртвия, дори на брат, носи нещастие. Трябваше да се измъкнат още по светло, колкото може по-далеч от мястото, където бе загинал Кау, за да не им отмъщава духът му.

Поели така, един зад друг, те закрачиха към запад, навътре в пустинята, където имаше още необрани диви дини. Постепенно малочислената им редица се изгуби в далечината, стопи се в блясъка на залязващото слънце.