Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (8)

Седма глава
Сами в къщи

„Домашният живот на англичаните може успешно

да допълва живота в открито море: основните му

характеристики са сигурност и монотонност.“

Елиас Канети^[1], „Тълпите и властта“.

През 1835 година един млад англичанин на име Алекзандър Кинглейк решава, след като завършва Кембридж, да отдели известно време на личното си съзряване, преди да започне да гради кариера на юрист. За целта той потегля през сирийската пустиня на камила, на път за Кайро, съпроводен само от „един набор пистолети и двама арабски прислужници“. След няколкодневно пътуване той забелязва сред пустинята три други камили, които се насочват към него. Когато наближават, Кинглейк вижда, че две от камилите имат ездачи, а третата е натоварена с багаж. Когато разстоянието се скъсява още повече, той вижда, че един от ездачите носи английски ловен костюм и очевидно е европеец. Колкото повече наближават непознатите пътници, толкова повече се притеснява Кинглейк:

„Докато те наближаваха, си задавах въпроса трябва ли да разговарям с тях. Стори ми се вероятно непознатият да ме заговори, и при това положение не бих имал нищо против да побъбрим, защото това не е в разрез с природата ми; но пък не ми идваше съвсем нищо на ум, което бих могъл да му кажа… Не изпитвах особено желание да спра и да разговарям като на утринно посещение сред тази гигантска пустош.“

За късмет на Кинглейк другият се оказал също англичанин — офицер, който се връщал по суша от Индия. Когато най-сетне двамата непознати се срещнали в това забравено от Бога място, „повдигнахме ръце до шапките си, помахахме си един на друг и се разминахме също тъй безразлично, както ако минавахме по Пал Мал“.^[2] Не разменили нито дума.

Но накрая задръжките на англичаните били преодолени от арабските камили, които, след като вече се били срещнали, отказали да вървят в различни посоки. Тогава двамата ездачи обърнали камилите и се упътили един към друг.

Той ме заговори първи; прекалено добре възпитан да се обърне към мен, сякаш предполага у мен желание да го заговоря поради обикновена нужда от общуване или присъщата на простолюдието склонност към празни приказки, той веднага отдаде приближаването ми на похвално желание да получа статистическа информация, и затова, когато доближихме достатъчно един към друг, за да се чуваме, той каза: „Предполагам, че се интересувате как се развива чумната епидемия в Кайро“?

Откъде англичаните са придобили това странно нежелание да общуват един с друг? Това е едно от най-често повтаряните оплаквания на чужденците, посетили Англия — че за тях се е оказало невъзможно да опознаят англичаните. Ако са добросърдечни, като Макс О’Рел в късновикторианска Англия, това им се струва просто смешно. Ако сте в купе за пушачи и обърнете внимание на англичанин, че пепелта от цигарата му пада върху панталоните, той най-вероятно ще ви отговори: „От десет минути наблюдавам как гори кибритената кутия в задния джоб на сакото ви, но не мисля, че това ми дава право да ви се натрапвам със забележките си“^[3]. Но със същия успех това, което англичаните считат за зачитане на личното спокойствие, чужденецът може да счете за презрение. Когато англичаните управляваха империя, това поведение е изглеждало арогантно. При сегашното им второстепенно положение изглежда извънредно странно. Един век след написването на анекдота за влака друг американец, почиствайки доволно английската прах от пътните си обувки, решава — през 1992 година, — че страната не е била окупирана в продължение на хилядолетие, просто защото не си струва труда. След осемгодишно пребиваване в Англия, по време на което се е опитвал да си намери приятели и не е успявал, той установява, че единственият начин да станеш социално приемлив за англичаните е да демонстрираш пълно безразличие. „Как да определиш едно общество, което приема само тези, на които им е все едно дали ще влязат в него или не? Като начало, това ни кара да заключим, че англичаните не обичат да ги харесват, а предпочитат компанията на други мизантропи. И тъй като никой достоен мизантроп не би изпитвал искрено желание да стане член на някой клуб, прекалено напористите кандидати трябва да бъдат отблъсвани“.^[4]

Той няма представа какво върховно удоволствие би доставило избухването му на някои англичани: Британия може вече да не владее моретата, но англичаните все още могат да накарат другите народи да се почувстват унизени. При това попадението му е точно. Това, което той нарича мизантропия, други могат да нарекат ненакърнимост на личния живот. Това е една от твърдо определените характеристики на англичаните — чужденците постоянно се оплакват от нея. Най-ярката картина от разказите за Шерлок Холмс не е как великият детектив решава поредната загадка, а по-скоро как той и приятелят му доктор Уотсън дремят, потънали в дружеско мълчание в дневната на „Бейкър Стрийт“, а покоят им е внезапно смутен от посетител, който отчаяно търси помощта им. Това му е лошото на външния свят. Постоянно смущава домашния ти покой.

Дори чужденци, които пристигат на работа в Англия, често установяват, че английските им колеги ги канят за първи път в дома си едва в навечерието на отпътуването им. За разлика от други страни, където лесно можеш да поканиш и не много близки познати в дома си, англичаните имат силно развито чувство за защита на семейното огнище и предпочитат за целта ресторант или кръчма. Една от последиците от тази въздържаност е, че покана за гостуване у дома в Англия действително означава много, за разлика от такава покана в Америка. Друга последица е, че можеш да имаш най-невероятни предположения за това, което става в къщата на съседа, но и през ум да не ти мине да предприемеш нещо по въпроса. Затова няколко адреса са неизличимо отпечатани в паметта на англичанина, дори никога да не е ходил по тези места: „Рилингтън Плейс“ №10, мърлявият пансион в Нотинг Хил, западен Лондон, където некрофилът Джон Кристи убива половин дузина жени; „Кранли Гардънс“ №23 в Мъзуел Хил, и „Мелроуз Авеню“ №195 в Крикълууд, където Денис Нилсън нарязва на парчета петнадесет млади мъже и ги хвърля в шахтата, „Кромуел Роуд“ №25, където Фред и Роуз Уест измъчват и после убиват поне десет жени. Всички тези случаи достигат ужасяващите си размери, защото съседите се подчиняват на типично английското желание да си гледаш твоята работа и да не пречиш на другите. „Не исках да си пъхам носа в чужди работи“, отговарят те на любопитните репортери, докато полицаи в черни гащеризони изнасят кутия след кутия с човешки останки.

На френски и италиански просто не съществува пълна съответка на английската дума „privacy“, а при това в Англия това понятие е формиращ принцип за начина на живот. Но конституционна защита на тази недосегаемост е необходима единствено в общество, където личността по презумпция е подчинена на държавата. Защитата на правото на личен живот се отразява на цялата организация на държавата — от презумпциите, на които се основават законите, до начина, по който са построени жилищата на англичаните. Сред заможните кръгове особено характерно е, че с някои малки изключения като строения от Ванбру Бленъм Палас, английските провинциални имения не се отличават с демонстративна архитектура — такива сгради сигурно са предизвикали стихотворния въпрос на Поуп:

„Чудесно сте се наредили, сър,

но смея ли да ви попитам —

нима в конския яхър

похапвате и спите?“

Традиционно провинциалната къща е добре скрита — най-малкото зад високи стени или живи плетове, често се използват и естествените дадености на релефа, като хълмове например, зад които се крие жилището на провинциалния благородник.

Но дискретността е водещ принцип и в живота на обикновените хора. В по-голямата част от континентална Европа човек практически живее на улицата. Улицата е мястото, където ядеш, пиеш, споделяш проблемите си, флиртуваш, смееш се и прекарваш по-голямата част от деня. Английският отговор на континенталната улица е градината зад къщата, в която се общува само с предварителна покана. Мечтата на англичанина е защитен личен живот, но не и самота — затова всички искат да живеят в къщи. Ако им се предложи да избират между къща с малка градинка зад нея и апартамент в луксозна кооперация, където ще могат да ползват общ басейн и градинка за децата си, повечето англичани биха предпочели първия вариант. Във Франция, Италия и Германия повече от половината нови жилища, построени през деветдесетте години, са апартаменти в кооперации. В Англия построените за същия период апартаменти не надхвърлят 15% от общото строителство. Това е доказателството, че в края на работния ден, вместо да висят на ъгъла и да дърдорят със съседите, англичаните предпочитат да си се приберат у дома и да хлопнат вратата зад себе си.

 

 

През октомври 1896 г. в германското посолство в Лондон пристигнал нов служител. Към дипломатите, изучаващи британския политически живот, въоръжените сили на страната и международните й търговски отношения, се присъединил нов специален аташе. Официално Херман Мутезиус трябвало да пише доклади за Търговския съвет на Прусия, в които да дава подробности за това как британците снабдяват с газ и електричество градовете си и как поддържат железопътната си мрежа. Но това, което всъщност възнамерявал да стори, било да изучи нещо според него типично английско. Мутезиус, дипломиран архитект, имал намерение да анализира начина, по който англичаните строят къщите си. Както казва той в писмото си до великия херцог Карл-Александър фон Сакс-Ваймар, „Няма по-уникална черта на английската архитектура от начина, по който се развива строителството на къщите… няма народ, който да обръща по-голямо внимание на това развитие, защото никой народ не се идентифицира до по-голяма степен с дома си“.^[5] В отговора си Великият херцог ентусиазирано го окуражава да се заеме с проекта си, защото „такава публикация би имала голяма стойност, особено тук в Германия. Поради исторически причини представата за дом и уют не е толкова развита у нас, в нашето не толкова облагодетелствано отечество, колкото в Англия“.^[6]

Седем години по-късно, когато се завръща в Германия от Лондон, Мутезиус най-сетне издава резултата на проучванията си. Книгата „Das englische Haus“^[7] излиза в три тома в Берлин, през 1904 и 1905 година. Второ издание се появява между 1908 и 1911, но чак през 1979 година излиза съкратеният й превод на английски — може би това е доказателство колко малко значение отдават англичаните на това как чужденците възприемат техния начин на живот.

Мутезиус е изключителен ентусиаст на тема Англия. Ентусиазмът му не е безкритичен — според него в градовете прекалено често се среща „безвкусно, спекулативно домостроителство и цели акри са покрити с ужасни, абсолютно еднакви малки къщички“, докато предградията изобилстват от „тривиални фасади, проектирани без никакъв усет“. Въпреки това Англия е единствената сред напредналите държави, където населението продължава да живее предимно в къщи, обратно на превеса на апартаментите в големите градове на континента. В резултат на това в Англия могат да се видят стотици пъти повече артистично проектирани къщи, отколкото в Германия. Това, на което Мутезиус се възхищава най-много в английската къща, е същевременно и отликата на английския характер, която харесва най-много — тяхната ненатрапчива естественост. Фактът, че един толкова проспериращ народ може да си създаде стил на домашен живот, който е ориентиран към възможно най-голям комфорт, без да стане жертва на мания за лукс и показност, доказва според него, че англичаните са представители на една цивилизация, превъзхождаща останалите.

Въпреки че и Мутезиус неминуемо се съсредоточава върху делото на прочути архитекти като Лутйенс, Бидлейк и Нормън Шоу, той коментира много проницателно причините, поради които английското домостроителство се развива тъкмо по този начин. Както всеки чужденец в Англия, и той подчертава ролята на климата: „влажният английски въздух и постоянно облачното небе“ карало английското семейство да търси подслона на дома си, докато ако живееха при други климатични условия, биха могли и да се стремят към общуване на открито. Още по-голямо значение авторът придава на утвърдената независимост и самостоятелност на англичаните — „тези хора имат относително малки очаквания от живота извън дома“ — поради което отделната къща е идеалното жилище за тях. Като добавим и вродения им консерватизъм, който не намира нищо привлекателно в промените, този обособен начин на живот явно е изключително подходящ за англичаните: „подчертаната необщителност, която отличава толкова рязко англичанина от който и да било жител на континентална Европа, го кара да не намира нищо лошо в уединението на самотния си дом“.^[8] Той определя правилно една от последиците на притежаването на къщи — това, че англичаните имат по-постоянно отношение към домовете си: те надали биха проявили интерес към обзавеждането на жилище с краткосрочен наемен договор, който не им гарантира пребиваване в него за повече от няколко месеца. Все едно някой да пожелае да обзавежда и аранжира хотелска стая.

Разбира се, тази теза има донякъде класова обосновка. По времето, когато Мутезиус пише хвалебствия за английския строителен гений, милиони живеят в кооперации с многобройни апартаменти — за тези англичани отношението към собствеността, което е впечатлило така положително Мутезиус, граничи с някаква далечна фантазия. Най-хубавото, на което са можели да се надяват, било нещо като онази странна малка уличка с редици късновикториански къщички, която все още съществува в Манчестър, близо до мястото, където е била изградена първата механизирана фабрика в света. Сега на мястото на калдъръма има асфалт, но в почти всяко друго отношение външният й вид си е останал същият — две редици тухлени фасади, обърнати една срещу друга — такъв тип постройки на времето можели да бъдат видени във всеки индустриален град на Англия. Най-странното нещо в тази уличка е името й „Анита Стрийг“. Никъде, дори на територията на голям Лондон, няма улица със същото име. Обяснението е следното — когато била изградена, уличката се превърнала в експонат и повод за гордост на манчестърските старейшини, защото всички къщи до една разполагали с вътрешен водопровод и канализация — невероятен комфорт за работниците в текстилните заводи. Градските първенци решили да отразят тази своя гордост в името на уличката, което първоначално било „Санитари Стрийт“. По-късно обитателите на къщите намерили този демонстративен коментар на отделителните им функции за притеснителен, и настояли да бъдат премахнати първите и последните букви от името.^[9]

Най-голямото психологическо предимство, което Мутезиус намира в английската къща, е „по-доброто духовно здраве“, което според него идело оттам, че домът имал пряк контакт със земята, по-голям приток на чист въздух, и поради наличието на градина, предотвратявал опасността естествената устойчивост, свързана със селския начин на живот, да бъде „въпогълната от водовъртежа на светския живот“.^[10] Англичаните, които приемали градовете като рушители на традиционните морални ценности, не биха споделили неговия ентусиазъм, но Мутезиус със сигурност е улучил много точно една от основните черти на английския характер.

Макар и бавно, на територията на Англия богатствата започват да се разпределят по-справедливо, и все повече хора имат възможността да се сдобият със собственост. В наши дни две трети от англичаните са собственици на обитаваните от тях домове. Тази цифра е доста над средната стойност за Европа, а притежателите на собствени жилища в Германия са приблизително два пъти по-малко. В Белгия и Холандия само половината от жилищата са обитавани от собственици, а във Франция — малко повече от половината. Би било прибързано да си правим изводи единствено въз основа на цифрите /други европейски страни, където процентът на собствениците е доста по-висок, са например Гърция и Норвегия — а какво общо би могло да има между тях?/, но все пак фактът, че англичаните предпочитат да се обременят с такава отговорност, каквато голяма част от европейските им съседи избягват все пак би трябвало да говори нещо. Той може би подсказва, че за тях притежаването на къща е инвестиция, че парите, взети назаем за закупуване на тухли и цимент, работят за тях, докато дадените за наем работят за собственика на жилището. Но той ни подсказва и наличието на дълбоко вкоренена вяра в стойността на личната собственост.

В исторически аспект, участието в политическия живот на страната е зависело от това дали си собственик на дома си. Преди 1832 година са имали право да гласуват само хората, които плащали данък върху поземлена собственост, възлизащ на повече от четиридесет шилинга годишно; и всеки път, когато избирателното право било разширявано през деветнадесети век, все пак участието в демокрацията зависело от това да си мъж и домопритежател. Банка „Аби Нешънъл“, която първоначално е строителна организация, започва съществуванието си като две отделни организации — едната, „Аби Роуд“, подчертава намеренията си да дава възможност на младите мъже да си купуват собствени жилища, така че да могат да гласуват, докато „Нешънъл Билдинг Сосайъти“ се надява, освен това да успее да ги убеди, че има неща, освен пиенето, за които си струва да си даваш парите. Това е признак за дълбокото разбиране, което Маргарет Тачър има към някои черти от английския национален характер /шотландците и уелсците никога не са я обичали така, както англичаните/ — тя съзнава властния инстинкт, който ги тласка да придобиват собственост и налага на общинските власти да дават на наемателите право за закупуване на наетите жилища.

Последиците от това пристрастие се виждат във всеки английски град. Ако минете с кола, през което и да е предградие в Англия, първото нещо, което ще ви направи впечатление, е, че почти всяка къща си има име. Защо? Има напълно задоволителна улична номерация, благодарение на която всяко писмо ще стигне много по-сигурно до адресата, отколкото ако се разчита на мъгляви наименования от рода на „Сенчеста ливада“, „Моят подслон“ или шотландски имена като „Дънроумин“ например. Но даването на име на една постройка предполага емоционален ангажимент към мястото, което обитаваш. Имената са израз на индивидуалност. Цифрите са израз на общност или анонимност.

Вижте и какво правят англичаните с къщите си. Цели улици със съвсем прилични къщи от времето на покойния крал Едуард се превръщат в екстравагантни експерименти с калдъръм отпред, с витражи и фасади, целите накръстосани с греди в стил „псевдо-Тюдор“. В края на седмицата из цялата страна бащи изоставят децата си, мъже зарязват жените си, за да коват, чукат, режат, боядисват и пробиват дупки, само и само за да оставят отпечатък от личността си върху обитаваните от тях постройки. „Направи си сам“ е общонационална мания. Феноменалното разрастване на тази страст към вдигане на прах по всякакви начини, особено след Втората световна война, трябва да има някакво рационално обяснение, поне в началото си — все по-големия брой на собствениците на къщи, развитото време на войната съзнание, че пестенето и приспособяването на стари вещи са въпрос на етика, високите тарифи на професионалните строители след войната, както и всеобщото желание на младите хора да модернизират старите, разнебитени къщички. Но този рационален анализ игнорира най-мощният определящ фактор — а именно нежните чувства, които англичаните изпитват към къщите си. Колкото по-добра възможност са имали да придобиват собствени къщи, толкова повече е нараствало и желанието им да ги подобряват. През шейсетте години телевизията превръща в звезди досадни мъже в работни комбинезони, които обясняват на зрителите как да облицоват с плочки баните си. Първият супермаркет „Направи си сам“ е открит през 1969 година, а в средата на деветдесетте години двамата му собственици, Ричард Блок и Дейвид Куейл вече притежават 280 такива супермаркета. По същото време британците вече харчат повече от 8 500, — милиона лири стерлинги годишно, за да Си Правят Сами разни неща.

Пристрастието към собствеността на обитаваното от тях жилище е физически израз на вярата на англичаните в недосегаемостта на личния живот. Дали тези три характеристики — изолираността на народността като цяло, стремежът на индивида да опази от публичност частния си живот, и колективната вяра в прелестите на домашния живот — не са различни изрази на един и същ феномен? И ако е така, какъв е неговият произход? В „Чертите на англичаните“ на Ралф Уолдо Емерсън^[11] открих следното метеорологично обяснение на английския характер: „Родени в страна с хладен и влажен климат, който ги принуждава да прекарват у дома свободното си време, пише Емерсън, за англичаните домашният уют е коренът, благодарение на който дървото на народността им расте високо и разклонено. Поводът и целта на всички техни усилия е опазването на независимостта и недостъпността на дома им“.^[12] Зададох си въпроса дали в крайна сметка действително климатът на Англия не е ключът към разгадката.

От Парамарибо, Казабланка, Порт Морзби, Асунсион и залива Макмърдо Саунд в Антарктика пристигат по електронен път съобщения — толкова и толкова дъжд, толкова и толкова облаци. На хиляди и хиляди места по целия свят — с помощта на балони и сателити, кораби и самолети, и на възстарички пощенски служители в шотландските планини — се събират статистически данни и докладите се изпращат в определена минута на определен час. И какво се случва с тази огромна маса от информация за времето по света, в джунглите, пустините и обвитите с лед планински върхове? Тя отива в Бракнел; Бракнел в Бъркшър — един град, който дори не е истински град, а само струпване на разклонени магистрали и паркинги. Претенциите на Бракнел за популярност са свързани с това, че е дистрибуторски център на веригата супермаркети „Уейтроуз“, но пък и той е и точно от този тип градове — претъпкан със супермаркети за всеки вкус — включително „Направи си сам“ и супермаркети с градинарски стоки. Нищо чудно в дъното на някой голям паркинг да има супермаркет, в който се продават справочници за супермаркетите.

Трябваше да предположа, че посещението ми в Бракнел е за тоя, дето духа. Здравият разум подсказва, че след като времето се отразява на поведението, то би могло да има и някакво въздействие върху характера. Възможно ли е огромното значение, което англичаните придават на личния живот и дома си, да се дължи на елементарния факт, че климатът на страната им ги е принуждавал да прекарват по-голямата част от времето под покрив? Съвсем разумно звучи предположението, че студеното и влажно време, което принуждава тийнейджърите да си стоят у дома, вместо да ходят на плаж или на ски, може да има нещо общо с творческия капацитет на страната по отношение на рокмузиката. Но не трябва ли да потърсим по-надълбоко? Възможно ли е мекият климат без особено резки промени на температурата да е изиграл роля при формирането на уравновесения и прагматичен темперамент на един народ? Философът-англофил Джордж Сантаяна е убеден, че:

„Англия е предимно атмосферна страна… Английският пейзаж, ако говорим само за релефа и следите от делата на човека по него, рядко е едромащабен. Очарователен, мек и изключително подходящ за живеене, той е почти прекалено домашен — като че може да бъде обитаван само от души, свикнали на ограничения и умереност в страстите. Но вдигнете ли само за миг очи над покривите и върховете на дърветата, и величието, чиято липса сте забелязали на земята, ще се разкрие пред вас с цялата си мощ.“^[13]

Сантаяна е писал много неща, известна част от тях почти неразбираеми, но в случая идеята му може да се долови. Понякога на англичаните сякаш наистина им липсва страст. Вярно е, че са доказали забележителната си способност да създават добра литература. Но пък за периода между Пърсел и Елгар надали ще намерим един-единствен английски композитор, чието творчество да се отличава с емоционална наситеност. Англия действително е дала на света един изключителен художник с революционни идеи — Дж. М. У. Търнър, но нито един Микеланджело, Рембранд, Дюрер, Веласкес, Ел Греко, Ван Гог или Пикасо. И въпреки това всяко лято в страната избухва епидемия от изложби на любителски картини и рисунки — особено в залите към църквите. Англия е по-скоро страна на акварелите, отколкото на картините с маслени бои, по-скоро на миниатюри, отколкото на монументи. Би било странно наистина, ако климатът, при който живеят англичаните, не бе упражнил никакво влияние върху тях.

Изминали са двеста години, откак доктор Джонсън е направил прочутата си забележка, че „когато двама англичани се срещнат, първо започват да говорят за времето“^[14]. Но думите му са също толкова верни и днес. Действително можем да говорим за общонационална мания, след като прогнозата за времето във Великобритания, основаваща се на анализите, правени в Бракнел и представяна в забележително недраматичен и нискотехнологичен стил от непривлекателни мъже и жени в невзрачни дрехи, може редовно да привлича аудитория от 6,7 и 8 милиона зрители. За хората, привикнали на крайностите на климата в останалата част на Европа, манията на англичаните е озадачаваща.

„За страничния наблюдател /пише Бил Брайсън/ най-странното в английското време, е, че то всъщност е почти незабележимо. Всички тези феномени, които по други места дават на климата възбуждащ привкус на непредсказуемост и опасност — мусони, урагани, виелици, унищожителни градушки — са почти напълно непознати на британските острови. На мен лично това ми харесва. Приятно ми е да нося едни и същи дрехи по всяко време на годината“.^[15]

Брайсън пропуска основното. Съсредоточаването на англичаните няма нищо общо с драмата — също като английския пейзаж, който в голямата си част е драматично недраматичен. Интересът им е насочен не към самите климатични феномени, а към усещането за несигурност.

Доктор Джонсън е разбирал отлично защо англичаните са вманиачени на тема време. Това е последица от едно постоянно, макар и незначително безпокойство. „На нашия остров всеки си ляга да спи, без да знае дали на сутринта ще види ясно небе или облаци, дали няма да го приспи дъжд, а да го разбуди буря“, пише той.^[16] Тоест, за Англия със сигурност може да се каже, че времето си е даже много забележително. Може да няма тайфуни и тропически циклони, но все пак, когато живееш на самия край на един континент и от теб нататък има само океан, никога не можеш да бъдеш напълно сигурен какво можеш да очакваш. Може би тази вътрешна подготовка за всякакви промени на времето е допринесла за солидността в английския характер? Най-простичката хипотеза е формулирана още от д-р Джонсън — „нашето настроение се мени в зависимост от цвета на небето“, ще рече, англичаните са весели на слънце и мрачни, когато вали. Темпераментът на английския герой Джон Бул, измислен през 1712 година от Арбътнот^[17], „зависи много от времето навън; настроението му се влошава и подобрява в зависимост от показанията на термометъра“. /За много англичани обаче важи обратното, защото процентът на самоубийствата се покачва точно когато времето започва да се затопля — през май, юни и юли/. Когато се стремят да окарикатурят други народи, англичаните изтъкват убеждението си, че техният климат ги е направил жизнени и предприемчиви, докато, напротив, силното слънце е причина за затъпяващата леност на арабите. /Между другото, тази теория е двупосочна — французите, посещавали Англия през осемнайсети век, твърдели, че яденето на много месо и влажното и мрачно време правело англичаните особено податливи на меланхолия/.

Но моите опити да изследвам влиянието на климата върху тях не доведоха до нищо особено. Един професор от университета в Салфорд вече ми беше казал с безизразно лице, че макар на тази тема да може да се направи интересно изследване, утвърдената наука няма да погледне на него с добро око, затова се опасявал „че надали ще се намери кой да го финансира“.^[18] Това ме принуди да се отправя към безличните, функционални сгради на Метеорологичната служба в Бракнел, притиснати между един жилищен комплекс и един площад с кръгово движение. Постройките са същински паметник на убеждението на протестантската душа, че държавни пари могат да се изразходват само за сгради, чийто външен вид демонстрира висока нравственост. Реномето на метеорологичната служба се издигна много през Втората световна война — прогнозите спасяват живота на хиляди съюзнически войници, предимно пилоти, за които сигурността, че времето ще е облачно, означава сигурна защита от германската противовъздушна артилерия; сведенията за наличие или отсъствие на насрещен вятър означават дали ще имат достатъчно гориво да се завърнат в базата или ще трябва да се приводнят в Северно море.

Навън е студен февруарски следобед. Руса жена на средна възраст трополи с токчетата си край мен, увива се по-плътно в палтото си и казва на глас, но без да се обръща към никого: „Ох, че е студено днес!“ Русата й коса с прорасли черни корени ме кара да я оприлича смътно на рускиня — за миг си задавам въпроса да не би руснаците да са се инфилтрирали вече и в метеорологичните служби /те все още са част от отбранителната система на страната и имат секретни отдели/. Но не, не може да бъде рускиня — на никоя истинска рускиня няма да й се стори необичайно, ако е студено през февруари. В Русия това си е в реда на нещата. Не, тази способност за безкрайно и постоянно удивление пред капризите на времето си е типично английска. Веднъж Джордж Акселрод се беше оплакал така: „В Англия не престават да говорят за времето. А всъщност на никой не му пука какво е.“

В Централната метеорологична служба тази английска мания се свежда до постоянно жонглиране с цифри — темповете възлизат на около милиарди плаващи изчисления в секунда. Десет минути след като застаряващите пощенски служителки в Шотландия са попълнили докладите си за влажност и температура на въздуха и скорост на вятъра, вече е изградена цялостна картина на времето над Обединеното кралство. Три часа и пет минути след като сведенията от Света Елена, Дар-ес-Салаам, Папеете или Кайена са достигнали Бракнел, гигантската мелачка изплюва прогнозата за целия свят. Има нещо внушително в тази възможност да пресееш поредица от числа, да ги нагласиш в определен модел, и да изградиш прогноза за която и да било точка на земното кълбо. Но няма нищо драматично в гледката на безброй мъже по къси ръкави, вторачени в също толкова монитори. „Винаги казват, че сме склонни да се презастраховаме“, отговаря шефът ми на моя въпрос доколко тази работа въздейства върху характера на екипа му. Не можех да не се съглася, оглеждайки залата, пълна с мълчаливи, любезни мъже с поокъсели сака, които сигурно се отдаваха през уикенда на хобита от рода на радиолюбителство, разходки или отглеждане на хортензии.

Когато си тръгвах, изведнъж осъзнах колко ужасно британско е цялото това място — спокойно, функционално и въздържано цивилизовано. На това място понятията са като формулировки в кръстословица — неконтролируемите природни сили се свеждат до всекидневните съвети да се облечете добре, преди да излезете. Единственият случай през последните години, когато тук имаха нещо извънредно за обработка — наближаващият ураган, който връхлетя през 1987 година — Майкъл Фиш, който беше дежурен метеоролог, се появи на телевизионния екран и започна да убеждава хората, че всъщност няма за какво толкова да се безпокоят. След което англичаните имаха по-голяма от обичайната възможност да се отдадат на любимите си приглушени стенания. Оплакванията не тревожат метеоролозите /също както многострадалните служители по железопътните гари не се вълнуват от реакциите на пътници, чиито влакове закъсняват/. Всъщност дори самите метеоролози се дразнят от възможността за сигурна прогноза. Шефът им сподели, че направо изпадал в депресия, когато видел, че се очаква промяна на времето след пет дни. Искал тя да настъпи веднага. Ето ви още едно обяснения защо англичаните се оплакват от метеоролозите. Дълбоко в себе си те обичат да бъдат изненадвани от времето.

 

 

Не всички чужденци считат англичаните за нетърпими мизантропи. Американската военна кореспондентка Марта Гелхорн пристига в Европа от Сейнт Луи, Мисури, през 1930 година, за да пише репортажи за Испанската гражданска война, омъжва се за Ърнест Хемингуей, попада в концентрационния лагер Дахау, после пише репортажи от Виетнам, и на осемдесет и една годишна възраст е първият чуждестранен кореспондент, който отива в Панама, когато свалят диктатора Нориега. Когато се запознах с нея — около една година преди да почине — зрението й беше зле увредено от „някакъв проклет тъпанар, хирург — разправяше, че бил най-добрият в Лондон“, затова почти не пишеше. Но краката й все още бяха дълги и стройни, косата — естествено руса, пръстите й — елегантни и тънки, и все още имаше пиперливо мнение за всяко нещо под слънцето. По време на Втората световна война тя беше оставила Хемингеуй да се пропива до затъпяване в Куба и бе пристигнала в Лондон, където наблюдавала от един балкон на хотел „Дорчестър“ как първите хитлерови ракети „Фау“ падат по Парк Лейн. По-късно, след като е живяла в Париж, Мексико и Африка, Марта Гелхорн си купува апартамент в Найтсбридж и живее ту в него, ту в една отдалечена вила отвъд уелската граница.

Веднъж я попитах защо е избрала да живее в Англия. Оказа се, че не го е сторила по някоя от най-често цитираните причини — нивото на театралните постановки, добре организирания въздушен транспорт, относително добрите качества на медиите или каквото и да било от този род. Тя заяви, че обича Англия заради пълното безразличие на местното население. „Мога да замина, да прекарам шест месеца в джунглата, да се върна, и когато вляза в нечия къща, никой няма да попита къде съм била и какво съм правила. Домакинът ще каже само: Радвам се да те видя. Какво ще пиеш?“

Предположих, че това се дължи на естествена въздържаност и желание да не се натрапват. Но тя нарече този феномен „ненатрапчивост на безразличието“.

„Мисля, че англичаните имат комплекс за свръхценност. Германците постоянно питат «Какво мислите за нас?». Разбирате ли, това много ги интересува. На англичаните изобщо не им пука. Те са убедени, че стоят по-горе от който и да било друг, и ни най-малко не се интересуват какво мислят за тях другите.“

Този израз, „ненатрапчивост на безразличието“, ми напомни смътно нещо и след няколко дни се сетих какво. Френският писател Андре Мороа използва подобна фраза. По време на Първата световна война Мороа служи като офицер за свръзка с британската армия и в резултат на личния си опит написва един портрет на националния характер, създаден с най-добри чувства — „Les Silences du Colonel Bramble“ /„Мълчанията на полковник Брамбъл“/. Съветът на Мороа е никога да не се притеснявате за това какво ще кажете на един англичанин — те са прекалено горди, за да се засягат. Дългата история на национален просперитет води до това, че „в Англия не страдат от комплекс за малоценност… Благодарение на Господ и кралската флота в Англия не е стъпвал крак на завоевател. Единственото чувство, което другите народи събуждат у англичаните, е едно безкрайно безразличие“.^[19] След като Мороа е стигнал до този извод през 1918 година, не е ли логично той да важи с още по-голяма сила след победата в още една световна война?

Казват, че е невъзможно да повярваш едновременно в две взаимно противоречащи си идеи. Но като че ли англичаните се справят без никакво затруднение. Те отдавна са се примирили със занижения си международен статус. И все пак това обезсилено тяло се е вкопчило някак във вярата за собствената си несравнимост. Egoiste comme un Anglais^[20] е била популярна фраза през трийсетте години и веднага е ставало ясно какво имаш предвид, като я употребиш. Одет Кьон^[21] е завладяна от малките учтивости, които съпровождат неотлъчно и най-незначителните контакти на англичаните. „Основното, което може да се каже за тези хора — решава тя, — е, че са учтиви… Учтивост, услужливост, любезност, толерантност, умереност, въздържаност, честност, приветлив темперамент, добри маниери, спокойствие, стоицизъм и извънредно високо ниво на социалното съзнание — това са най-привлекателните черти, които открих у англичаните.“ Но тези положителни черти си имат цена — вродената склонност към компромис у англичаните води до неспособност да вземат решения. И нещо по-лошо, те се превръщат в непоносими сноби.^[22] /Мадмоазел Кьон твърди, че се е озовавала пред вратата на обществена тоалетна със следния надпис: „За джентълмени един пенс, за мъже безплатно; за дами един пенс, за жени безплатно“. Докато седяла и зяпала пред това кастово разграничение на уринирането, я утешил един полицай, който се доближил дискретно и се осведомил, да не би да й липсва едно пени/.

По времето, от което датират впечатленията на Одет Кьон, Англия създава един граждански модел — „дами“ и „джентълмени“, — който е обект на възхищение и подражание в цял свят. Но всъщност англичаните демонстрират своята гордост и самоувереност в продължение на векове. От сигурното убежище на своя остров те гледат с пренебрежение към останалите народи, хронично страдащи от лошия си късмет, че не са се родили англичани. Още към края на управлението на Тюдорите тяхната забележителна арогантност е вече факт. Фроасар^[23] говори за един народ „толкова горд, че не обръща внимание на никой друг, освен на себе си“. Мишле^[24] ги определя дори като „самата гордост, въплътена в един народ“. Нищо чудно, че Емерсън казва за англичаните от викторианската епоха „те очевидно възприемат целия свят извън границите на Англия като някакво бунище“. Дори през петдесетте години на двайсети век Харълд Макмилан твърди: „Ние знаем, въпреки склонността си към самокритика, че живеем в най-прекрасната страна на света“.

Упоритото, агресивно безразличие към всичко, което е „чужбина“, е все още неразривна част от тази английска гордост, достигнала своя апогей по отношение на страната, с която Марта Гелхорн бе сравнила Англия, а именно Германия. В много отношения тъкмо жителите на Германия и Холандия имат най-много общи черти с англичаните. Германия може да страда от свръхдисциплинираност и липса на чувство за хумор, но пък германците са се преоткрили, създавайки държавата с проспериращо, хуманно общество и то след двете световни войни и ужасите на нацизма — затова и държат на това, което другите мислят за тях. Англичаните определено не са се преоткрили, само обедняват прогресивно. През 1955 лирата стерлинга струва 11 марки. През 1995 със същата тази лира можеш да си купиш по-малко от три марки. Необходима е подчертано преднамерена слепота, за да откриваш в този упадък повод за гордост.

При все това националните карикатури от пародиите на Оруел продължават да съществуват, при това почти без изменения.

През 1990 година на посланика на Германия в Лондон му идват до гуша постоянните подигравки с така наречените „краутс“^[25] в таблоидите. Затова решава да се бори с предразсъдъците, противопоставяйки им действителни познания. Организирал си среща с редактор на един от големите таблоиди. Посланикът обаче за свое нещастие бил роднина на прочутия пилот от Първата световна война Манфред фон Рихтхофен, така нареченият „Червен барон“. Човекът пуснал в ход целия си дипломатически талант и отделил час-два да убеждава търпеливо редактора, че страната му няма намерение да основава четвърти райх, в който на Британските острови се отрежда място на офшорна колония. Считал, че срещата е била ползотворна. На другата сутрин отворил вестника, и установил, че миротворческите му изказвания са поместени под заглавие: Потомъкът на хуните пред „Сън“.^[26]

 

 

Откъде са придобили англичаните това забележително безразличие към околния свят? Може би то има нещо общо с добре развитото им чувство за хумор? Съзнанието на германеца е нещо съвсем различно — както установява Витгенщайн^[27], когато решава да се откаже от плана си да пише философска книга, изградена изцяло от шеги, защото установява, че му липсва чувство за хумор. Остроумието на германеца, както е всеизвестно, е сериозна работа. /Въпреки че посланикът съумял да се поусмихне пред онова заглавие в „Сън“. Само че няколко дни по-късно/. Англичаните поне могат да се измъкнат от всякакви ситуации със способността си да се присмиват сами на себе си. Тази способност също би трябвало да почива на дълбоко залегнала самоувереност. И тъй като през последните пет десетилетия държавата не се представя кой знае колко добре, то корените на тази самоувереност трябва да търсим в отделната личност. Англичаните ни най-малко не се гордеят с постиженията на своите правителства: те са напълно наясно, че в най-добрия случай правителствата се състоят от „образи“, а в най-лошия — от „мошеници“. Ако британски премиер-министър се яви на телевизионния екран и се обърне към аудиторията по начина, по който вършат това американските президенти /„Братя мои, американци“, казваше Ричард Никсън/, зрителите ще изпопадат от смях.

Тръгнете ли от Париж за Лондон с влак през Ламанша, веднага ще забележите признаците на английското безразличие към националните проекти. Тръгвате от един град с широки булеварди и шосета, израз на преклонението пред централизираното планиране, и се озовавате в друг, който „си е поникнал ей така“, както се изразява Топси от „Чичо Томовата колиба“. Париж си остава град, в който правителството все още е в състояние да прокара големи строителни проекти от рода на квартала „Ла Дефанс“ или Операта при Бастилията, докато в Лондон общината не може да постигне съгласие за издигането на някоя нова статуя. Самите железници също са доказателство за това безразличие. През декември 1994 година потеглят директните влакове от Париж до Лондон. Решено да се заеме с този „грандиозен проект“, френското правителство чисто и просто го налага. Скоростна железопътна линия се изгражда от Париж до крайбрежието, и от момента на откриването на тунела под Ламанша, влаковете летят по тази линия със 186 мили в час. Когато обаче излизат от тунела и тръгват да прекосяват Кент, те намаляват скоростта наполовина. Англичаните все още не са се наканили да построят своята част от скоростната железопътна линия. Извиненията са най-различни — по-голямата гъстота на населението в Кент, фактът, че това е една от най-процъфтяващите части на Англия — особено в сравнение с относително по-бедния Север на Франция. Но истинската причина се крие в много по-различните отношения между личността и държавата. Просто френското правителство има по-голяма готовност да налага волята си: ако е взето решение да се строи железопътна линия или ядрена централа, така и ще стане, независимо от това чий заден двор може да пострада от реализацията на проекта. Англичаните не само че не биха вдигнали данъците, за да осъществят проекта, но и задържат реализацията, докато се проучат всички възражения и от най-затънтения край на страната. Разликата в приоритетите — централно налаганите нужди на държавата срещу индивидуалните проблеми на гражданина — са красноречиви. Англичаните очакват, че тяхната скоростна отсечка ще бъде привършена през 2007 година. Може и да стане.

 

 

Като природно меланхоличен народ, голяма част от англичаните намират положението с железопътната линия под Ламанша за смущаващо. Как бе възможно нещо толкова простичко като съвместен строеж на железопътна линия да приключи така, че да даде повод на французите да се фукат с превъзходствата на техните инженери и строители? Ако искаха да погледнат положително на случая, биха могли да се чувстват доволни, че живеят в държава, където властта не може да се налага на гражданите. Изкушавам се да стигна до извода, че французите се идентифицират с държавата, докато англичаните говорят за държавата в трето лице, като за нещо извън тях.

Ако трябва да правя списък на тези качества у англичаните, които ме впечатляват най-силно — загадъчната им недосегаемост, толерантността, здравият разум, склонността към компромиси, силно политическото самосъзнание — мисля, че на първо място бих поставил чувството, което кара всеки англичанин да казва „Знам си правата“. Тази привързаност към трудно завоюваните свободи е дълбоко вкоренена в съзнанието на англичаните. Един и същи дух е подбуждал тези, които са се борили за постигането на „Магна Карта“, Habeas Corpus^[28], съд със съдебни заседатели, свобода на печата и правото на свободни избори. Героите от тези битки, независимо от това дали говорим за Джон Хампдън, Джон Пим^[29], Джон Лилбърн^[30], Алджърнън Сидни^[31] или Джон Уилкс^[32], стоят редом с всички останали, които не са се побояли да изискат и получат свободи, които другаде могат да станат реалност едва след революция. Общото във всички тези борби е, че макар да не са спечелени изцяло от отделни личности, победата е била последица от склонността на държавата да отстъпи пред настояванията на индивидите. Всяка битка има своите Робеспиеровци, но в Англия държавата ги е присъединявала към себе си, макар и с нежелание.

Дори големият привърженик на тоталитарната власт Наполеон, е осъзнавал дълбоко залегналата у англичанина нужда от свобода. На полето на своя превод на „Нова и безпристрастна история на Англия, от нашествието на Юлий Цезар до подписването на мирния договор през 1762 година“ от Джон Бароу, Наполеон е написал: „В продължение на дълги години е възможно кралят да узурпира по-голяма власт, отколкото му се полага, възможно е дори да злоупотребява с тази власт, за да постъпва несправедливо, но виковете на народа скоро се превръщат в гръмотевици, и рано или късно кралят отстъпва пред тях“.^[33] Когато надеждите на самия Наполеон да узурпира властта над цяла Европа рухват след битката при Ватерло, той се обръща към англичаните с тяхното преклонение пред свободата, предавайки се на тях, защото, както казва самият той, „ако се бях предал на която и да било друга съюзническа войска, щях да завися от капризите и хрумванията на някой монарх. Предавайки се на Англия, се осланям на милосърдието на един народ“.^[34] Когато го уведомяват, че британското правителство възнамерява да му се отплати за доверието, пращайки го на остров Света Елена, Наполеон е възмутен. „Настоявам да бъда третиран като английски гражданин, казва той. Но съзнавам, че не мога още от самото начало да ползвам правата на англичанин. Необходимо е да минат няколко години, за да получа право на постоянно местожителство“.^[35] Дързостта му си остава ненадмината.

Една от последиците на маниакалната привързаност към индивидуализма и личната недосегаемост е, че англичаните много трудно се водят за носа. Те се отнасят много мнително към всякакви опити да ги убеждават, и са толкова по-твърдоглави, колкото по-далеч от големите градове живеят. В блатистите области на Източна Англия например хората са пословично упорити. Когато новият епископ на Норич пристигнал да заеме поста си, предшественикът му го посрещнал със следните думи: „Добре дошъл в Норфък. Ако искате да водите хората в тази част на света, първо разберете в каква посока вървят и после просто тръгнете пред тях“.

Изглежда, тук от векове функционира някакъв атавистичен либерализъм. Той изгражда хора като Джон Лок^[36] и Томас Хобс^[37]; той дава на англичаните самоувереността, с която се вдигат на революция толкова рано и толкова бързо приключват с нея; детронират своя крал и веднага след това го обезглавяват; когато решат, подменят една управляваща династия с друга; негов плод е и Американската революция, която толкова настоятелно набляга на свободата на личността. Благодарение на него се явяват личности като Адам Смит^[38], Джеръми Бентам^[39], Хърбърт Спенсър^[40] и Джон Стюърт Мил^[41]. Англичаните постоянно демонстрират, че могат да разграничават личните слабости на индивида от благородството на каузата, за която той се застъпва /Джон Уилкс например е бил грозен, развратник, и отношението му към шотландците е направо ксенофобско/.

Радикалите на шестнайсето столетие, левълърите, говорят често за митичното време, преди свободните англичани да попаднат „под норманско иго“. Съществуват доказателства, че дълго преди норманското нашествие на островите е имало традиционно утвърдена вяра в закона и в правата на личността, и че английските крале са управлявали не като диктатори, а като водачи на съвет. Законникът на крал Алфред от Уесекс, датиращ от 871 година, доказва, че още тогава англичаните са се стремили към свобода. Законникът признава, че обществото не може да съществува, ако не може да се разчита на работата на хората /„всеки човек трябва да спазва дадената дума и клетва“/ и утвърждава идеята за лична свобода. /„Който плени свободен човек, който не се е провинил в нищо, трябва да плати десет шилинга; ако го е бил, ще плати двадесет шилинга“.^[42] Спазването на законите е толкова здраво вкоренено у англичаните, че когато Уилям Завоевателя взема властта през 1066 година, той иска от новите си поданици само да продължат да спазват законите на Едуард Изповедника, заедно с направените от самия Уилям допълнения.

Историкът Алан Макфарлейн настоява, че обратно на марксисткото тълкувание на историята, в Англия има силно развито усещане за лична свобода още дълго преди Реформацията, защото англичаните утвърждават личната собственост в своите закони^[43], и след като собствеността се е придобивала чрез покупка, то отношенията се базират много повече на договорна, отколкото на класова основа. И след като индивидът е можел да купува и продава земя доста лесно, се заражда идеята за законно утвърждаване на правата му и тя е вкоренена в съзнанието на англичаните от векове. В сравнение със суровите феодални и полуфеодални социални структури, които оцеляват дълго в страни като Франция например, Англия създава своя обществена организация, която поради гъвкавостта си се оказва достатъчно здрава да издържи на поредица удари. Въпреки класовите стереотипи, в Англия съществува от векове една забележителна обществена подвижност. Разбира се, и Англия има своя дял от класови вълнения — от селското въстание на Уот Тайлър през четиринайсети век до чартистите през деветнайсети. Но в сравнение с кръвопролитията, неминуемо съпровождащи аналогичните събития на континента, тези бунтове в Англия минават направо цивилизовано.

По време на управлението на Тюдорите Англия се е обособила икономически, социално и политически от останалата част на Европа, не на последно място, защото относително малобройното население /на половината от това на Испания и една четвърт от населението на Франция/ е доста проспериращо. Богатството на англичаните никне по гърбовете на овцете: англичаните са вече основни производители на висококачествена вълна в Европа. Един изпълнен със завист пътешественик, след като е видял пищния начин на живот на търговците с вълна, говори за „златното руно“ на страната. Спасително решение за Англия се оказва успешното залагане на бъдещия продукт на производството на вълна, с което се финансира създаването на превъзходна армия по време на Стогодишната война. Великият поет и хуманист на Ренесанса, Франческо Петрарка, роден през 1304 година, пише: „В моята младост на англичаните гледаха като на тромав и недодялан народ, а днес те са превъзходни войни; те потъпкаха славата на Франция в редица удивително победоносни битки, и хората, които някога се намираха дори по-ниско от окаяните шотландци, прегазиха френските земи със стомана и огън“.^[44]

Доказателства за просперитета на Англия по времето на Тюдорите са стотиците провинциални имения, строени през този период, които съществуват и досега. Може да е вярно, че снобизмът е започнал да се превръща в типично английска болест, но все пак границите между отделните класи в Англия никога не са били толкова ненарушими, колкото са се опитвали да ги представят марксистите: ако твърденията им отговаряха на истината, висшите класи досега трябваше или да са избити, или да са изчезнали. Но в действителност социалният елит постоянно е бил укрепван от приток, на нова кръв — придошлите във висшите класи си проправяли пътя до върха посредством собствената си предприемчивост. Реформацията успява, отчасти и посредством разрушаването на манастирите — да унищожи представата, че всяка земна власт се дава от папата /това понякога става съвсем буквално, като се отнемат манастирските сгради от църквата и се дават на новобогаташите/. На тази идея се противопоставя нов социален модел, който доказва ползата от предприемчивостта. Както са установили тираните по цял свят, когато богатството започва да се разпределя по-равномерно, народът започва да иска нови права. Идеалният англичанин /виж глава девета/ е продукт не на генетична селекция, а на възпитание. Алан Макфарлейн цитира личности като архиепископ Кранмър, който настоява в училището „Крайстчърч“ в Кентърбъри да бъдат приемани ученици от всички обществени слоеве и казва: „Струва ми се, че нито един от нас, които сме тук, не е роден джентълмен, а е започнал дните си в бедност и е дете на скромни родители“. Трябва да добавим, че тъкмо институциите, които са произвеждали серийно джентълмени — прочутите средни училища и университетите в Оксфорд и Кембридж — обикновено са основани с даренията на отделни благотворители, а не на държавата.

Една последица от гореизложеното е силно изразеното политическо съзнание на англичаните. Германският пътешественик Карл Филип Мориц, който посетил Англия през 1782 година, прави доста неблагоприятно сравнение с начина, по който се движат нещата в Германия. В едно писмо до дома той казва:

„Скъпи приятелю, когато човек види как тук и последният файтонджия се интересува от държавните дела; как и малките деца живеят с духа на нацията; как всеки се чувства не само мъж, но и англичанин — при това не по-лош от самия крал и министрите му — в ума му се раждат мисли, много по-различни от тези, които му минават, като гледа обучението на войниците в Берлин“.^[45]

На пръв поглед това сякаш си противоречи с английския индивидуализъм. След като посещава Англия през трийсетте години на деветнадесети век, Алексис дьо Токвил^[46] стига до извода, че „индивидуализмът е основа на английския характер“.^[47] Но как, пита се той, англичаните успяват едновременно да бъдат такива подчертани индивидуалисти, и същевременно постоянно да се занимават с основаването на най-различни клубове и общества; как е възможно у един народ да бъдат толкова силно развити едновременно усещането за принадлежност и за индивидуалност? Той заключава, че англичаните формират общности в случаите, когато не могат да постигнат нещо сами. След това, тъй като искат да запазят за себе си придобитото по този начин, култивират ограничения достъп до него. Тъй като индивидуализмът развива у хората духа на съревнованието, нараства нуждата от сдружаване на усилията. Дьо Токвил запитал веднъж Джон Стюарт Мил, автора на „За свободата“, дали счита, че англичаните някога ще се стремят към централизирано управление. Англичанинът отговаря: „По навик, темперамент и природа ние нямаме склонност към всеобщи идеи; а централизацията се основава тъкмо на тях — това е желание за власт да се задоволяват по един универсален начин настоящите и бъдещи нужди на обществото. Ние никога не сме имали такива възвишени представи за управлението“.^[48]

Като погледнем организацията на живота в Англия, като че ли много малко се е променило от времето на Мил. Вярно е, че отговорностите на държавата са се увеличили, и че сумите, вземани от населението под формата на данъци са нараснали драматично. Но следвоенното обещание, че правителството може да изгради утопичното справедливо общество, се оказа въздух под налягане, а контраофанзивата на Маргарет Тачър през осемдесетте години също се компрометира. Остава вярата в разумния среден път, при който се разчита колкото е възможно повече на решенията на индивида. Англичаните така и не развиват особен интерес нито към комунизма, нито към фашизма, защото проявяват разумен скептицизъм към това, което държавата е в състояние да постигне.

Показателно е наименованието на най-ниския чин в британската армия — „private soldier“, редник — в буквален превод нещо като „обикновен, самостоятелен войник“ — термин, датиращ още отпреди времето на Шекспир. Френската съответка е „войник втора класа /или категория/“. Английският войник не се кълне във вярност към страната си, още по-малко пък на правителството, а на краля или кралицата, и дължи вярност най-вече на своя полк — това най-вероятно датира от най-древни времена, когато графствата са набирали отделни войски. Инстинктивното подозрение, с което англичаните се отнасят към редовна войска, принуждава властите да облекат общинската полиция в сини униформи, които наподобяват много повече цивилно облекло, отколкото военна униформа. През осемдесетте години на деветнайсети век „Таймс“ заявява, че „докато в другите държави на полицая гледат като на враг не само престъпниците, но и работническата класа, и в мигове на обществени вълнения той става първа жертва на народната омраза, в Англия полицаят, обратно, е по-скоро приятел на гражданите“.^[49] Това е класов коментар на епохата, който в наши дни звучи най-малко налудничаво. Хората видяха как Маргарет Тачър използва полиция, за да прекрати миньорската стачка, в телевизионните сериали полицаите са представени като впиянчени биячи, и същите тези полицаи пред очите на самите граждани постоянно фучат насам-нататък в бързи коли, без да успеят поне веднъж да стигнат навреме на местопрестъплението. И все пак, когато хората предлагат начини за борба с престъпността, те настояват „бобитата да се върнат на улицата“, т.е. да се възстановят пешите патрули. Това не е изискване на народ, отчужден от полицията.

В едно общество, състоящо се от индивидуалисти, привързаностите се ориентират към групировки от сродни души. Вместо хаотичните улични запознанства англичаните предпочитат да общуват по избор и основават клубове. „Кой управлява страната?“ е риторичният въпрос, който си задава Джон Бетйемън. „Кралското дружество за защита на птиците. Членовете му можеш да откриеш зад всеки храст“. При това изказването му датира от време, когато кралското дружество далеч не наброява главозамайващата цифра от над един милион членове. Има рибарски клубове, клубове на поддръжниците на различни футболни отбори, клубове, в които се играят карти, разучават се начини за аранжиране на цветя, за правене на сладко, за наблюдаване на птици, клубове за отглеждане на състезателни гълъби и дори клубове, в които се организира прекарването на годишния отпуск. Много европейци са възприемали системите на средновековните гилдии, но тъкмо англичаните развиват почетното членство в гилдията на зидарите, за да създадат системата на масонството и създават първата Велика ложа или асоциация на ложи през 1717 година. Макар и вече не толкова силна, в края на деветдесетте години организацията все още наброява 350 000 члена. Други организации, основани от англичаните — скаутите и Армията на спасението например — се разпространяват по цял свят. Дори големите политически и хуманитарни кампании, като кампанията на Уилям Уилбърфорс за забрана на робството, заради която той основава своето „Общество на противниците на робството“, са последица на доброволни обединения. Най-важното при тези организации е, че човек избира сам дали да участва в тях.

„У дома“ е представата, която при англичаните замества немския „фатерланд“. Представата за Vaterland или Patrie^[50] е прекалено обременена с идеи за значимостта на държавата, за кръв и произход. Домът е мястото, където живее индивидът, но това е същевременно една идеална представа за място на духовен покой. Но колкото и да е странно, това може да означава, че онази съвършена представа за „Англия“, която англичаните съхраняват у себе си, се различава от действителността, която виждат.