Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (1)

Предговор

На времето беше лесно да си англичанин. Пък и англичаните бяха един от най-лесните за разпознаване народи на тази земя — по езика, маниерите и облеклото си, както и поради обичая си да поглъщат огромни количества чай.

Колко по-сложно е всичко сега! Когато случайно срещнем някого, чиято невъзмутимост, разумно подбрани обувки и поведение, напълно съответстващо на костюма от туид, го идентифицират като типичен англичанин, обикновено ни става забавно: прието е да се счита, че този вид англичани е отмрял, и че е по-вероятно посланиците на тази страна да бъдат певци или писатели, отколкото дипломати и политици.

Поданиците на имперска Англия може да са имали британски паспорти — както и шотландците, уелсците и част от ирландците, — но в онези времена не им се е налагало да се замислят дали да си англичанин или британец е едно и също — понятията са били практически взаимозаменяеми. В наши дни трудно може да вбесиш един шотландец повече, отколкото ако объркаш термина „британец“ с „англичанин“, защото келтските съседи на Англия все повече настояват на своята самостоятелност. Изборите за нов шотландски парламент и уелско народно събрание през 1999 година, както можеше да се очаква, бяха възхвалявани до небесата от лейбъристите /които са автори на идеята за отделни правителства/ като начин за укрепване на Обединението. Може и да е така. Но всичко несъмнено се промени. За Шотландия поне никога не е съществувало съмнение, че е населявана от отделна нация, със своя законова и образователна система, граждански и интелектуални традиции. Сега Шотландия има и собствено правителство и е трудно да си припомним коя политическа институция, след като вече е била облечена във власт, не се е стремила към повече власт. Промяната в отношенията вече се отразява и на езика. Докато още преди година-две събитията в Шотландия се квалифицираха като регионални, сега са в категорията „национални“. Дори в Би Би Си са дадени указания на екипите, съгласно които вече не било редно да се говори за Уелс като за „княжество“.

А съществува и проблемът с Европа. Кой знае докъде ще ни доведе колективната халюцинация, която е обзела европейския политически елит? Ако тя се осъществи, едни Европейски съединени щати биха превърнали Обединеното кралство в нещо излишно.

Нека прибавим и разяждащото съзнание, че нито Британия, нито която и да било друга държава може да контролира самостоятелно приливите и отливите на капитала, които определят дали отделният гражданин ще има какво да яде или ще умре от глад. Културата на поданиците все повече се превръща в основно занимание на националните правителства.

Тези четири елемента — краят на империята, пукнатините в сградата на така нареченото Обединено кралство, натискът, упражняван върху англичаните да се присъединят към Европа, неконтролируемите ходове на международния бизнес — ме накараха да се замисля. Какво всъщност означава да бъдеш англичанин?

Въпреки че това са политически въпроси, тази книга не е политическа в тесния смисъл на думата. Заех се да открия корените на безпокойството, обзело съвременните англичани за собствената им идентичност, потегляйки на едно пътуване в миналото, към нещата, които създадоха идеалния, еднозначен образ на англичанина или англичанката, понесли националното знаме от единия до другия край на света. А после се опитах да установя какво се е случило с тях.

Някои от въздействията могат да бъдат определени много лесно. Очевидно фактът, че тези хора са родени на остров, а не сред населението на цял един континент, има значение. В тяхната страна протестантската реформация поставя църквата на строго определеното за нея място. Наследили са дълбоко вкоренена вяра в свободата на личността.

Има и други, доста по-смътни въздействия. Защо например англичаните като че ли се наслаждават на убеждението, че са преследвани? Какво се крие зад манията им за спорт? Как са развили необичайното си отношение към храната и секса? Откъде са добили невероятната си способност да лицемерят?

Пътувах, четях и разговарях, търсейки отговорите на тези въпроси. Сега, няколко години по-късно, съм успял да науча някои неща и си задавам нова поредица въпроси.

Току-що установих, че като пиша за англичаните, казвам „те“, въпреки че винаги съм се считал за един от тях. Образът на този народ си остава неуловим докрай.