Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (12)

Единадесета глава
Новите дрехи на стара Англия

„Англичаните имат забележителната способност

да превръщат виното във вода“.

Оскар Уайлд

Промяната не е само в отношенията между мъжете и жените. Променила се е и страната, в която те живеят. И Англия, както останалата част от света, е подвластна на търговските марки. Англичаните носят джинси и бейзболни шапки, ядат всякакви варианти на американска, азиатска и италианска храна, карат коли, произведени в четирите краища на света /дори най-гордата британска автомобилна марка, „Ролс-Ройс“ вече е собственост на германци/, танцуват под звуците на интернационални ритми и играят компютърни игри, създадени в Сиатъл или Токио. В този нов свят нито географията, нито историята, нито религията, нито политиката имат някогашното си влияние. И както през последните петдесет години се е променила модата, така са се променили и вътрешните убеждения на хората.

Втората световна война, времето, когато излиза на екран „Случайна среща“ и „В служба на отечеството“, е последният по-дълъг период от време, през който можем да кажем, че представата за Англия се е покривала с действителността. Но още тогава е имало достатъчно признаци, че старите стойности се рушат. По време на войната баща ми е служил в британските конвои в Северно море. Той считаше за начална точка на упадъка на страната момента, когато си дошъл в отпуск и чул домакините открито да се хвалят, че успели да си купят допълнително месо от черноборсаджиите, за да допълнят ограничените военновременни дажби. Страна, в която принципно „почтени“ хора не се срамували да заобикалят правилата, за него беше свършена. Но търговецът на черно, който е можел да ви достави всичко, каквото пожелаете — от копринени чорапи до цели бутове шунка, е бил също толкова автентичен англичанин, колкото и самоотричащите се в името на почтеността герои на Тревър Хауърд и Силия Джонсън.

Сценариите на „Случайна среща“ и „В служба на отечеството“ са писани от Ноел Кауърд, чиито черти на „типичен англичанин“ са поза, заучена също както акцента и пушенето с цигаре, по пътя, изминал от раждането си като син на лондонски търговец на пиана до завързването на приятелски отношения с коронованите особи на Великобритания. Представите му не оцеляват дълго след края на войната. Само след десетилетие Кауърд е принуден да води унизителна война срещу „кухненската“ драматургична школа, поради която собствените му пиеси из живота на заможните класи добиват неестествено и архаично звучене. Цитирайки съвета, който му бил дал Чърчил, че „англичанинът има неотменното право да живее там, където пожелае“, Кауърд напуска страната и заживява първоначално на Бермудските острови, после в Швейцария и Ямайка. Очевидно това го устройва повече, отколкото да плаща данъците, необходими за изграждането на Новия Йерусалим.

Новата сензация на театралните сцени е Джон Озбърн с пиесата си „Обърни се с гняв назад“, поставена за първи път през май 1956 година — яростен бунт на автора срещу измисленото място, в което установява, че живее. Пиесата се гради върху предварителната уговорка, че „вече не съществуват никакви добри и достойни каузи“, и е пропита с горчивината на главния герой Джими Портър към изисканото семейство на жена му — хора, които се придържат към „стойности от епохата на крал Едуард“. Самият Озбърн обяснява във вестник „Трибюн“:

„Това е послание, изпълнено с омраза. То е насочено към вас, моите сънародници — имам предвид хората, които омърсиха моята страна. Имам предвид маниаците, които водят упорито отслабналото от старост и измени тяло на моята Страна към гроба… Надявам се само, че тази омраза ще ме крепи. Мисля, че така и ще стане. Надявам се омразата да ми бъде опора през последните месеци. А дотогава те проклинам, Английо. Ти вече гниеш и скоро ще изчезнеш напълно“.^[1]

Цял легион писатели тръгват по стъпките на Озбърн, ровейки като лешояди из останките на Англия от времето на Едуард. Така че дори тези, които са смятали, че нападките са малко прекалени, независимо от това са убедени, че да живееш в Англия е равностойно на участие в бдение над мъртвец. Сигурно е, че управляващата върхушка изобщо не съумя да изгради нов модел на живот, подходящ за двадесет и първи век. Затова и англичаните тръгнаха към бъдещето заднишком, с очи, вперени някъде към началото на двайсетото столетие. Нека се опитаме да преценим оправдана ли е тази тъга по миналото.

Бихме могли да започнем с оценка на това, което Англия е дала на света.

И веднага се сблъскваме с първия проблем. Защото най-голямото наследство, завещано от Англия на останалата част от човечеството, е езикът. Когато исландец срещне перуанец, двамата прибягват до английския, за да се разберат. Дори по времето на Втората световна война, когато били полагани основите на оста Рим — Берлин — Токио, Йосуке Матсуока, представителят на японския император, води преговорите на английски. Английският език е езикът на технологиите, науката, туризма и международната политика. Три четвърти от пътуващите по света писма се питат на английски език, четири пети от базата данни, съхранявана в компютрите по целия свят, е на английски, две трети от учените по света ползват английски език. Английският е универсален диалект — лесно е да бъде научен, а още по-лесно — да се говори на лош английски. Дори да понаучиш съвсем малко английски, пак е от полза — приблизително една четвърт от населението на света ползва английски език в някаква степен. Към края на деветдесетте години в Британския съвет бе изказано предположението, че в началото на новото хилядолетие около един милиард души по света ще изучават английски език.^[2]

Някои от изучаващите достигат голяма степен на съвършенство, като например бившият генерален секретар на НАТО, холандецът доктор Йозеф Лунс, който веднъж отбеляза, че предпочитал да говори на английски „защото когато говоря на родния си език, имам чувството, че повръщам“. Но за повечето хора, които изучават английски език, той е средство за постигане на някаква цел. Съставителите на „Оксфордския речник на английския език“ — Библията на английския — не водят статистика за произхода на новите думи, но можем да кажем с доста голяма сигурност, че от новите постъпления в базата данни, възлизащи приблизително на 3000 думи годишно, съвсем малък брой са възникнали в Англия — повечето идват от Америка, Австралия, от международния език на науката и компютрите. В края на краищата, от 650-те милиона жители на света, които говорят английски като първи или втори език, само около осем процента са англичани.

В момента, когато един французин отвори уста, той прави декларация за идентичността си. Французите говорят на френски. Англичаните говорят на език, който не принадлежи никому. Професор Майкъл Дъмет, който преподава логика в колежа „Уайкъм“ в Оксфорд, веднъж, докато стоял на опашка, за да си купи билет за влака до Чикаго, се заговорил с някакъв свой спътник. След малко събеседникът му казал: „Вие май сте от Европа?“ „Да, англичанин съм“ — потвърдил Дъмет. Коментарът на новоизлюпения Спиноза бил: „Английският ви е доста добър“. Стъписаният Дъмет настоятелно подчертал, че е англичанин. Едва по-късно осъзнал, че за много американци „английски“ е просто езикът, на който се говори в Америка, също както „холандски“, е езикът, на който се говори в Холандия. Парадоксалното в английския език е, че той едновременно е нещо скъпо и лично за тези, които го говорят, и същевременно е притежание на целия свят. Какво се случва с един народ, който вече не е собственик на своя език?

Когато посетих редакцията на „Оксфордския речник на английския език“, редакционният екип се опитваше да се пребори с поредното запитване, изпратено от човек, желаещ да бъде в крак с промените на английския език. Авторът на писмото, дълбоко шокиран, съобщаваше, че чул някого да определя някаква част от техническо съоръжение като „кучешки топки“. Какво означава изразът, питаше тревожно авторът на писмото. И от къде произхожда?

Лексикографите умират за такива предизвикателства. И така, изразът „кучешки топки“ не фигурира в голямото издание на „Оксфордския речник“ от 1933 година, което имаше авторитета на Библия при определянето на значението на английските думи. Има „песоглавец“ /бабуин, чиито черти напомнят на кучешки/, „кучешка мутра“ /напитка от джин и бира/, „кучешки сън“ /престорен сън/, но „кучешки топки“ няма и няма.

В просторния офис на редакцията, отличаващ се с царящото в него спокойствие /в продължение на час и половина телефонът не иззвъня нито веднъж/, оксфордските лексикографи се опитват да проследят процесите на промяна на езика. Мигат монитори, на които се появяват съобщения от наблюдателни пунктове по всички краища на англоговорещия свят, сведения за новосъздадени думи. Обажда се една сътрудничка, която счита, че е открила първото споменаване на израза „bad hair day“^[3]. Оказва се, че това е станало в някакъв сиатълски вестник. Кореспондент от Кембридж, Масачузетс, току-що е открил непозната досега употреба на думата „малтиец“, нямаща нищо общо със споменатите в речника. Възцарява се умерено оживление.

Много англичани биха превели моментално израза „кучешки топки“. Ако нещо отговаря на това определение, то е „върха“, най-доброто, „Ролс-Ройса“ на своя вид. „Ненадминато“, както биха казали преди тридесет години. Фактът, че английският може да асимилира нов израз в рамките на няколко месеца, е доказателство за бързите темпове, с които езикът се променя. Особено журналистите постоянно измислят нови изрази — дори само за да проверят след колко време всички ще започнат да ги ползват като естествена съставна част на езика. Ако имате късмет, само няколко седмици, след като сте измислил нова дума, всички вече ще я употребяват. Когато лексикографът Джонатон Грийн съставя списък на думи в ежедневна употреба, измислени през периода от 1960 до 1990 година, той определя броя им на 2700 — от „AC/DC“ в смисъл на „бисексуален“ до „zonked“ /натряскан, пиян/.^[4] Има нещо в употребата на английския език, което ни напомня обясненията, които Хъмпти-Дъмпти дава на Алиса^[5] — думите наистина могат да приемат абсолютно всяко значение, което им придава този, който ги ползва. Очевидно англичаните не само са приели невероятната способност на езика си да се променя, но дори й се радват. „Когато езикът спре да се променя, той е мъртъв“, заявява доволно Патрик Ханкс, застанал насред обширната редакция на „Оксфордския речник“, преди да се обърне отново към монитора, на който се е появило поредното известие от поредния изследовател, залутан из дебрите на англоговорещия свят.

Една от последиците на това превръщане на английския език в най-популярно средство за комуникация на света, е, че вече никой не прави опити да предписва централизирано нови методи за комуникация. Основните губещи в състезанието за утвърждаване на световен език са французите. Те реагират на вирусното разпространение на английския език с някакъв своебразен опит за лингвистична изолация, правят опити да забранят употребата на чуждици, определят точното количество френска музика, която трябва да се пуска по радиостанциите. Англичаните се присмиват на тези опити, не само защото ги прави вековният им враг, който — поне в тази война — е победен, но и защото французите явно не разбират, че тези опити са осъдени на неуспех, също както някога опитите на Канут^[6]. От своя страна английския език няма пазители, освен съставителите на Оксфордския речник, които документират хода на измененията му. Когато се появи ново издание на речника на английския език, никой не пита колко стари думи са съхранени, а колко са новите постъпления. Авторите се отнасят със задоволство към разнообразието на своя език, независимо от това на какво се дължи то.

Това непретенциозно отношение към собствения език не е нещо ново. Съставянето на първия речник на английския език започва като подражание на това, което Френската академия прави за френския език. „Le Dictionnaire de l’Academie“^[7], излязъл за първи път през 1694 година, след петдесет и петгодишен труд, трябвало да бъде последната инстанция при определяне на правилните и погрешни употреби на думите. Имало е предложения за подобен централизиран авторитет по отношение на английския език — Дефо настоявал за основаване на английска академия, която да „поддържа изисканото образование, да усъвършенства и изгражда английския език, и да подкрепя толкова пренебрегваното умение да се изразяваме правилно“.^[8] Нещо подобно има предвид и Джонатан Суифт през 1712 година в своето „Предложение за коригиране, усъвършенстване и утвърждаване на английския език“. Въпреки че доктор Семюъл Джонсън не е първият, който отговаря на призива за съставяне на речник на английския език /тази чест се пада на учения Бенджамин Мартин/, все пак тъкмо речникът на Джонсън си остава най-забележителният образец на самостоятелен лексикографски труд. Джонсън осъзнава колко глупави са опитите за консервиране на един език, и на него трябва да благодарим за утвърждаването на това убеждение. В предговора към своя речник той пише:

„Когато виждаме как хората остаряват и умират, когато им дойде времето, век след век, ние се присмиваме на измишльотините за еликсир, който ни обещава хиляда години живот. По същия начин би трябвало да се присмиваме на лексикографа, който, въпреки че не може да намери пример за нация, опазила от промени думите на езика си, се надява, че с помощта на речник може да балсамира един език, да го опази от гнилост и упадък… Езикът, който най-лесно би могъл да просъществува без промени, трябва да принадлежи на някоя варварска нация, на народ, който съществува откъснат от света и е зает само със собственото си оцеляване.“^[9]

Ако доктор Джонсън не бе спасил навреме англичаните от идиотщините на някоя „Academie Anglaise“^[10], сигурно щеше да се намери някой друг, който да каже същото. Развитието на езика е белег на успех, а не на провал. Колкото и да е странно, в Америка, откъдето идват толкова много нови думи и нови приложения на стари, тъкмо там е големият пазар на исторически речници на английския език — поради желанието на американците да си осигурят културноисторическо наследство. Англичаните не само са приели факта, че вече не могат да контролират собствения си език, но и се радват на новото му развийте. Това не прилича на поведение на народ, който се бои от бъдещето.

/Между другото, „кучешки топки“ е израз, измислен от печатарите, за да опише знака „: — ​“ при набора на вестниците. Изразът е автентично английски/.

Също като английския език, и самата Англия дължи на своето минало всичко и нищо. Основната промяна се състои в това, че докато старата Англия беше изградена върху моделите за съвършен англичанин и съвършена англичанка, създадени преди векове, новата Англия е жизнена, демократична и крайно изобретателна. А тъй като английската културна традиция се основава на индивидуализма, възможностите, които се разкриват за тази Англия, която се появява от какавидата на последните петдесет години, са почти неограничени.

Важни промени са не смените на правителствата, а трептенията на „духа на епохата“. Когато през май 1997 на власт дойдоха лейбъристите, те обявиха амбицията си да „променят лицето“ на Британия; след като се преоткриха в качеството си на „Нова Лейбъристка партия“ и се освободиха от по-голямата част от дотогавашния си идеологически багаж, се очакваше да се роди и „Нова Британия“, страна, пропъдила призраците на миналото. Само за няколко месеца медиите започнаха да играят по свирката им. „Възродена Британия“ беше самохвалното заглавие на водещата статия в списание „Тайм“ през октомври. „След пет-десетгодишна неравна борба, Обединеното кралство най-сетне крачи уверено напред“, започваше текстът.^[11] За доказателство на трансформацията се цитираха преуспели филмови режисьори, хора, станали милионери от компютърни игри, модни дизайнери, артисти и финансисти. Това са хората, както правилно се отбелязваше в текста, които са пренебрегнали задръжките, произтичащи от принадлежността към един народ, затънал в калта на класовите предразсъдъци. Обръщайки гръб на презрението на обществото към бързото натрупване на богатства, те са се възползвали от шанса си и са последвали търговския си инстинкт. Едно от основните им предимства, останало неспоменато във въпросната статия, е, че те говорят на световния език. Друго е географската случайност да се родят в страна, от която сутрин се сключват сделки с Азия, а вечер — със Северна Америка; трето, те имат зад гърба си дългата търговска традиция, въз основа на която е била изградена Британската империя; на четвърто идва друго следствие от бившата империя — изградената мрежа от контакти с целия свят и способността да се асимилират чужди култури; на пето — сравнително високото ниво на квалификация и умения на работната сила; на шесто — привлекателността на Лондон като база за много чуждестранни бизнесмени, поради типично английските качества почтеност, търговски нюх и толерантност. Можем да продължаваме още. Но важното е друго — нито едно от тези предимства, от които са се възползвали преуспелите англичани, не се дължи на някакво политическо решение на новото правителство.

През есента след избирането му за премиер-министър Тони Блеър беше домакин на ръководителите на страните-членки на Британската общност, дошли от всички краища на света. Преди да изслушат приветствената му реч, те бяха принудени да изтърпят в неловко мълчание прожекцията на филм, възпяващ творческите, търговски и научни постижения на новата Британия — тази, в която, за да участваш във властта, трябва само да разполагаш с необходимите лични качества. Целият филм, озвучен с песни на „Оейзис“ и „Спайс гърлс“, изпълнен със сцени от борсата, състезателни коли от „Формула 1“ и фармацевтични заводи, неуморно натрапваше на зрителите твърдението, че Британия е държава на младите. Когато най-сетне бе произнесена, речта на премиер-министъра повтори същото послание:

„В новата Британия значение имат само личните заслуги — в новата Британия ние разрушаваме всякакви класови, расови, религиозни и културни ограничения“, заяви той. Идеята се свеждаше до старата цел на консерваторите — „Една държава за целия народ, не само за привилегированото малцинство“.^[12]

Глупавият рекламен текст, който измислиха, за да пробутат тази нова държава, гласеше „Готината Британия“ — текст, който може да накара всеки истински „готин“ човек да се потърси отвратено; всеки път, когато политици на средна възраст се опитват да възприемат младежката култура, става подобен гаф. Но употребата на думата „Британия“, е показателна — никой не споменава нищо за готина Англия. Това е така, защото тъкмо по това време страната преживяваше една от фазите в своята история, през която англичанинът можеше да бъде описан като „жител на остров в северно море, управляван от шотландци“. Освен това понятието „Британия“ има предимството да бъде всеобхватно. Не е необходимо да имаш бяла кожа и да си от англосаксонски произход, за да си британец. Оказва се, че много по-лесно можеш да бъдеш нигериец, мюсюлманин, евреин, китаец, индус или сикх, и същевременно британец, но много трудно да си едновременно нещо такова и англичанин. Тъкмо защото понятието „Британия“ е политическо изобретение, то е толкова многозначно.

Върховно въплъщение на представата за Британия е британското кралско семейство. Амбицията за постигане на обединено кралство е изразена във внушителния списък от титли след името на престолонаследника: Чарлз е принц на Уелс, херцог на Корнуол, херцог на Ротиси, граф Карик и барон Ренфру, Господар на островите и Велик Стюард на Шотландия. Монархическата институция е част от света, населяван от червените туники на бийфийтърите, мечите калпаци на личната гвардия, „Юниън Джек“, на картечниците „Гетлинг“. Кралица Елизабет и принц Филип са едни от последните представители на Почтеното общество. Колко много се е променила страната, начело на която стоят те двамата, стана болезнено ясно през 1997 година, след внезапната смърт на бившата жена на Чарлз, принцеса Даяна. Все още придържащи се към един морален кодекс, който се ужасява от всякакви публични изяви на чувства, кралицата и нейният съпруг бяха кажи-речи единствените хора, които не придадоха сантиментална окраска на скръбта си. Огромна част от представителите на същата тази нация, за която се предполага, че не дава израз на чувствата си, обсади цветарските магазини, а после затрупа с букети цветя земята около всяка сграда, с която е свързвано името на тази забележително привилегирована млада жена. Скоро портите на Бъкингамския дворец, двореца „Сейнт Джеймс“, Кенсингтънския дворец и имението на семейството на Даяна в Нортхамптъншър почти не се виждаха под купчините от цветя и пластмаса. Хората палеха свещи в бурканчета от сладко и ги подреждаха в импровизирани езически храмове. Закачаха картички и снимки на Даяна по дърветата в парковете и крайпътните огради, драскаха по тях всякакви надписи. „Даяна, ние те обичаме“ и „В рая има нов ангел“ са някои от по-смислените. А после, когато дойде денят на погребението, хората се тъпчеха по целия път на погребалната процесия, миля след миля, хвърляха цветя върху ковчега, или, което е по-гротескно, щракаха с фотоапарати, за да съхранят момента на снимка в семейния албум.

При най-добро желание не бихме могли да определим такова поведение като „типично“ за един народ, чиято пасивност пред всякакви вълнения е станала пословичен повод за самонасмешка. Джордж Мак-Доналд Фрейзър, автор на много популярната серия исторически романи „Флашман“, реагира с отвращение на тази демонстрация на това, което К. С. Форестър нарича „кухненска сантименталност“. Кой знае колко хора споделяха мнението му, когато той зададе въпроса как така британският култ към героя се е превърнал в култ към жертвата. „Господин Блеър заяви, че се чувства горд от тази проява. Аз се срамувах, казва той. Защото публичната проява на скръб се превърна в добродетел, а реакцията на една трагедия, особено пък ако става дума за престъпление със смъртен изход, се превръща в ритуал: опразват се цветарските магазини, за да бъде осеяна сцената с ритуални дарове, необходимо е да се леят сълзи и да се водят сърцераздирателни интервюта пред камерите“.^[13]

Смъртта на Даяна беше трагична като всяка смърт, постигнала човека в разцвета на силите му. Но беше ли тя по-трагична от смъртта на безбройните млади жени и мъже, чийто кратък живот е споменат на безбройните паметници, издигнати във всяко село и град на страната? Даяна беше красива, манипулативна, емоционална, и загина, наслаждавайки се на живота на богата посетителка на нощни клубове. Но по някакъв начин тя се беше превърнала в жертва, а никой не може да надмине англичаните, когато решат да проявят симпатия към онеправдания. Тази удивително облагодетелствана млада жена се бе превърнала в жертва, с която хората можеха да се идентифицират, защото Уиндзърската династия /„германците“, както се изразяваха глутниците репортери/ се озова в положението, в което е изпадала всяка монархия — изолирана от народа, в чието име се предполага, че управлява. Това, което се случи след смъртта на Даяна, беше проява на масова истерия у един народ, отвикнал от внезапната смърт след един относително дълъг период на мир. На никого не му се стори странно, че на погребението й Елтън Джон изпя преработка на песен, композирана първоначално в чест на Мерилин Монро, защото тя също е изпълнявала функциите на икона в една светска епоха, и в края на краищата този вид икони стават взаимозаменяеми. Записът на песента се продаде в пет милиона екземпляра в Англия. Лавината от албуми, плакати, тениски и чаши с лика на Даяна, демонстрира неоснователността на претенциите, че разумът и въздържаността управляват страната.

Тълпите, които заляха лондонските паркове, за да поставят ритуалните си дарове в импровизирани храмове, доказаха колко много — или колко малко — се е променила Англия през втората половина на двайсетото столетие. Това, което бе останало непроменено, беше учтивостта и доброто възпитание, проявено от тълпите — нещо, което мисля, че не бихте забелязали на каквито и да било други големи струпвания на човешки маси през този век. Като изключим мотоциклетния конвой, който охраняваше траурното шествие, полицията остана незабележима. Навсякъде цареше атмосфера на спокойно достойнство. Макар че присъстваха предимно хора от англосаксонски произход, в тълпата имаше хора от всякакви раси и националности. Жените бяха определено повече от мъжете. Малко бяха и представителите на заможната управляваща върхушка — това си остана изблик на народно чувство.

Във възраженията си към публичните прояви на скръб Джордж МакДоналд Фрейзър пропуска сантименталната страна на английския характер — тази сантименталност, към която Чарлз Дикенс проявява такова разбиране, когато описва смъртта на малката Нел, или как Мъничкият Тим се появява, накуцвайки, в „Коледна песен“, за да каже: „Весела Коледа на всички нас!“. Ако Даяна бе загинала в дните, когато мъжете от Породата и техните покорни жени — домакини определяха нравите, бихме присъствали на съвсем различен спектакъл. Но англичаните вече не живеят в онази страна. Не съществува вече и целта, заради която бе селекционирана Породата. Освобождението на английската жена от наложените й ограничения позволи появата на нещо много по-наелектризиращо.

Даяна не беше обикновена жертва. Погребението й доби такива размери, защото беше всъщност езически ритуал; Даяна се превърна в някакъв вид богиня за тази безбожна епоха. Докато обмислях как да изградя настоящата книга, ми беше минало през ума да я организирам около представите за английския герой. Тогава попаднах на описание как тълпите са се държали с адмирал Нелсън, когато той се завръща след победоносното преследване на френския флот из Атлантика и Карибския басейн. „Където и да се яви, той наелектризира студения нрав на англичаните — пише лейди Елизабет Фрейзър, след като го е виждала как минава по улиците. Всяка негова стъпка е съпровождана от възторжени овации. Понякога някоя бедна женица го моли да докосне дрехата му. Дори децата го благославят, когато минава, безброй хора стоят по вратите и прозорците“.^[14]

Това описание може да се отнася и до обожанието, проявявано към Даяна. На всеки може да му се завърти главата, когато е обект на такива възторзи /прочутите думи на Нелсън „Англия очаква от всеки да изпълни своя дълг“ първоначално са звучали така: „Нелсън очаква….“ и т.н./. Независимо от всенародното обожание и двамата се оказват идоли с „глинени крака“. Всеки отговаря на народната нужда в определен исторически момент — Нелсън е героичен войн във военно време; Даяна се превръща в светица-покровителка на една страна, потънала в съзерцание на провала си. Накрая ковчегът на Нелсън е положен в катедралата „Сейнт Пол’с“ след четиричасово погребение като на държавен глава. На почетна стража около него стояли шестима адмирали в официална униформа. Ковчегът на Даяна беше съпроводен до Уестминстърското абатство от цивилни — представители на благотворителните дружества, с които е работила, и минимален брой лица във военна униформа. При това погребение формалните прояви бяха сведени до минимум. Едни от най-забележителните личности сред присъстващите на погребалната служба бяха филмови и попзвезди. Разликата между двете погребения демонстрира отлива на имперските идеи у англичаните. На тяхно място идва нещо много по-лично. Понякога подмяната изглежда доста ужасяваща.

През лятото на 1998 година футболни отбори от всички краища на света пристигнаха във Франция, за да участват във финалите за Световната купа. Независимо от някои неадекватни прояви на френските власти, първенството беше определено като много успешно. Безброй милиони зрители по целия свят споделяха футболните вълнения на живо пред малкия екран. Но, разбира се, съществуваше „проблемът с англичаните“. Проблемът с англичаните е проблемът с футболните хулигани. Най-трагичната му проява беше на стадиона „Хейзъл“ през май 1985 година, когато след голямо сбиване между привърженици на „Ливърпул“ и „Ювентус“ загинаха около четиридесет италианци. Пред френската и британската полиция стоеше задачата, грубо казано, да попречат на хулиганите пак да убият някого. Това лято те се справила, но не и преди светът да е видял пияните английски младежи да хвърлят столове, камъни и всичко останало, попаднало пред очите им, когато са обзети от пристъп на враждебност. За сравнение привържениците на шотландския национален отбор съумяха да изпият огромни количества алкохол, но само изпозаспаха, където им падне.

Най-ужасяващото в проявата на насилие от страна на английските хулигани е отсъствието на всякакъв повод. Спомням си един дребен инцидент след първия мач от Европейското първенство през 1996 година между Англия и Швейцария. Англичаните играха с безразличието на професионалисти и швейцарците успяха да удържат резултат 1:1, нещо, което никой не очакваше, че ще постигнат на „Уембли“ пред повече от 70 000 английски запалянковци. Сред швейцарските запалянковци имаше много повече жени и деца, отколкото се виждат обикновено на английски стадион. Те, разбира се, ликуваха. Бяха добронамерени, и сравнени с обичайните изстъпления на англичаните, тихи и миролюбиви. Часове след края на мача те пяха и танцуваха около стадиона. На тротоара стояха около четиридесет швейцарци, мъже и жени. Млад англичанин с бръсната глава ги поогледа, претича през улицата, застана непосредствено пред един от швейцарците и извика „Чекиджия!“. Швейцарецът го загледа озадачено. Англичанинът повтори обидата и я придружи с недвусмислен жест, после вдигна юмрук, удари човека в лицето и си тръгна. Вървеше преднамерено бавно, нагло, сякаш предизвиквайки някой да се опита да отмъсти за приятеля си — човекът се беше превил одве, от носа му течеше кръв. Но никой не се намеси и побойникът продължи да върви наперено. Несъмнено отиваше да се похвали на приятелите си какво е „свършил“.

Тази проява на злоба може да не е типична единствено за англичаните, но никой честен англичанин от средната класа няма да отрече, че изпитва страх от тълпите футболни хулигани. В края на осемдесетте години, в Торино, писателят Бил Бюфърд наблюдавал с ужас слизането на тълпа подпухнали от пиене привърженици на „Манчестър Юнайтед“ от самолета. Били пристигнали да гледат любимците си, които трябвало да играят срещу „Ювентус“. Още нямало обяд, но много от тях били толкова пияни, че не можели да се държат на краката си. Тълпата татуирани запалянковци завзела центъра на града, седели из откритите кафенета, пеели „Да ви таковам папата“, и от време на време ставали, за да се изпикаят на улицата. При това тези изяви били равностойни на добро поведение, поне не нападали „шибаните жабари“ с тояги, камъни и празни бутилки.

„Защо вие, англичаните, се държите така? — обърнал се един италианец към Бюфърд. — Защото сте островитяни ли? Защото не се чувствате европейци? Или защото изгубихте империята“?^[15]

Бюфърд не намерил отговор на въпросите му. Човекът питал, подтикван от страх, но и от искрено недоумение. Защо наистина съществува едно малцинство сред английското население, което счита, че единствения начин да се забавляваш е да се напиеш, да крещиш нецензурни изрази и да търсиш повод да се сбиеш? Имам предвид отвратителното напиване на тези хора, когато дрехите им са залети с бира, вино и всякакъв друг алкохол и повръщат на улицата. Може би някаква роля играят и факторите, подсказани от удивения италианец. Разбира се, никой не очаква тълпи италианци да се изтърсят в центъра на Лондон и да започнат да се държат по подобен начин. Единственият честен отговор, който Бюфърд би могъл да даде на италианеца, е, че определена част от английския народ винаги е била такава. Вместо да се засрамят от поведението си, те възприемат пиенето и грубиянството като свое рождено право. Така проявяват своята идентичност. Няколко години по-късно, през 1990 година, когато бил в Сардиния за финалите за Световната купа, Бил Бюфърд отново наблюдавал тълпа английски хулигани, които водели яростна битка с италианската полиция. Преди да го улучи палката на един гневен полицай и да изпадне в безсъзнание, Бюфърд си спомня един момент, в който англичаните започват да отстъпват панически. Тогава „Някой изкрещя, че сме англичани, а англичаните никога не отстъпват… И всичко започна отново. Тръгнеха ли да бягат, винаги някой се сещаше, че сме англичани, и колко важно е, че сме такива, подсещаше и останалите, че са англичани, и с възстановено чувство за национална идентичност всички се връщаха и подновяваха схватката с полицията“.^[16]

Проблемът не е изцяло английски — футболните запалянковци в Германия и Холандия също са прихванали свой вариант на същата болест. И там подпухнали от пиене млади побойници проявяват националното си самочувствие, като бият и замерят с камъни всеки, който говори на чужд език. Но остава фактът, че Англия е дала на света думата „футбол“, и пак от нея тръгна футболният вандализъм.

Няма нищо ново в проявите на грубост и склонност към побои у младите англичани. В първите години след възцаряването на Хановерската династия чуждестранните посетители били потресени от поведението на тълпите не по-малко, отколкото били впечатлени положително от политическата култура на нацията. Сезар дьо Сосюр е скандализиран от откритото пиянство, постоянните ругатни, борбите със свалени ризи /окончателно го довършила гледката на жените-участнички/ и общата разпуснатост на нравите, която го кара да стигне до извода, че „хората от низшите класи са груби, нахални и свадливи.“^[17] Прибавянето на чувство за превъзходство към тази природна грубоватост можело да има опасни последици. През викторианската епоха американският писател Ралф Уолдо Емерсън описва начина, по който характерната за англичаните арогантност по отношение на другите народи се изявява у младите хора:

„Съществуват мнозина млади англичани, които се отличават с присъщата на своя народ грубост и самоувереност, и тъкмо те, изпълнени с презрение към цялата останала част от човечеството, с холеричния си темперамент и лошото си храносмилане, което води до постоянна раздразнителност, са превърнали английските пътешественици в синоним на претенциозен и свадлив човек.“^[18]

Всеки път, когато английските хулигани се развилнеят из някой град, преобръщат масите в уличните кафенета и разкървавяват носовете на всички, които имат нещастието да се озоват на пътя им, политиците и пресата в Лондон започват мъчително да се питат какво означава това. Няма защо да се напъват толкова. Побойничеството е нещо присъщо на англичаните. „Колкото повече кръв проливат, толкова по-жестоки и безмилостни стават… Те могат да бъдат страховити и яростни, гневят се лесно и трудно се успокояват.“ Такъв е скицираният от Жан Фроасар портрет /разбира се, крайно пристрастен/ на английските войски, прекосили през петнайсети век Нормандия, като опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си. Четири века по-късно херцог Уелингтън казва, че неговата войска се състои от „утайката на човешкото общество — най-долна утайка“, и макар че наистина прави много, за да подобри храненето и общите условия, при които живеят войниците, все пак имало случаи, когато в продължение на дни не можел да ги овладее.

Преди да бъдат окончателно установени правилата на играта, футболните мачове приличали по-скоро на местни бунтове, и умните хора се държали настрани. Един френски пътешественик от осемнадесети век, ужасно притеснен от грубостта на обикновените англичани, направил голямата грешка да отиде на футболен мач. „Чупят стъкла и разбиват прозорците на каретите, пише той после, могат да те повалят с един удар, без да изпитат ни най-малко разкаяние за постъпката си, напротив, успеят ли, реват от смях“.^[19]

„Днешното футболно хулиганство не би учудило хората, които отивали на минерални бани в Бат през осемнадесети век — по онова време футболният мач бил «по-скоро сражение, отколкото игра», така пише Иън Гилмър в своята история на уличното насилие «Бунтове, въстания и революции».^[20] От онова време произхожда и изразът «местно дерби», по името на града, в който мачовете между две енории можел и да преминат в няколкодневни побоища, в които населението участвало масово. След като футболът вече се превърнал в спорт с публика, насилието пуснало корени в нея. От 1870 година насам в Англия маковете се играят под акомпанимента на удари, ритници и ругатни; трима автори, проучвали архивите на футболната асоциация и старите броеве на «Лестършър Дейли Мъркюри», отнасящи се до един двадесетгодишен период преди избухването на Първата световна война, успяват да открият данни за 254 случаи на буйства сред публиката. Дори когато тълпата само заплашвала, въздействието е било ужасяващо. Описанието в дневника на един джентълмен от 1903 година доказва, че и по времето на крал Едуард тълпите футболни запалянковци вече са имали застрашително поведение: Веднъж, на едно прочуто игрище в Северна Англия, видях и чух как двадесетхилядна тълпа се нахвърли върху един нещастен рефер, защото някакво негово решение не им се беше понравило… Злобните подвиквания, пороят от ругатни, размахването на юмруци и тояги… всичко това правеше тази тълпа от англичани ужасяваща“.^[21]

Колкото повече се взираме назад в историята на Англия, толкова повече се налага изводът, че освен добрите нрави и дълбоко вкоренената вяра в правата на личността, англичаните се отличават и с естествена склонност към размирици. Народните празненства често се опорочавали от насилие над предполагаеми чужденци — такъв случай е документиран на Майския празник през 1517 година в Лондон. През септември 1620 година едно пиршество в село Токънхам Уик, прераства от традиционните битки с тояги по улиците в същинска битка. Пристигнали мъже от съседното село, Уутън Басет, за да се включат в боя, и питали къде са „страхливците от Токънхам“. Един историк, проучвал наскоро тези събития, открива данни за много подобни размирици в същия регион, като например това от 1641 година, когато един „мъж с дървено конче и звънци на обувките“ се появил на панаира в Малмсбъри и си „търсел белята“. В резултат няколко селяни били тежко ранени. „Какъв празник е това, ако няма бой?“ казвали местните жители.^[22] Но въпреки привидната анархия и в тези случаи важали някои непоклатими правила: насилието съдържало някакъв ритуален елемент и тълпата съзнавала и спазвала допустимите граници. С напредването на века насилието добива известна политическа окраска: местните бунтове били последното средство на бедняците да се противопоставят на аристокрацията, която тъпчела правата им, и присвоявала общинска земя, за да пасе на нея стадата си.

Колкото повече хората се ориентирали към големите градове в търсене на работа, толкова повече губели провинциалните си задръжки. Бунтовете през юни 1870 година показали на управляващата класа колко нестабилно е всъщност положението. Причината за избухването им било искането, внесено в Парламента от лорд Джордж Гордън, в качеството му на президент на протестантската асоциация, парламентът да приеме отново отменените наскоро закони, съгласно които католиците били санкционирани, задето изповядвали католицизма, особено по отношение на правото на придобиване и наследяване на собственост. Поведението на Гордън било, меко казано, непредсказуемо. /Той починал в затвора Нюгейт, където излежавал петгодишна присъда за клевета, след като междувременно бил приел юдаизма./ Когато парламентаристите се изправили пред виещата тълпа, която той довел пред сградата на Парламента, започнали да увъртат. Тълпата се отдала на подпалвачество, грабежи и насилие в продължение на няколко дни. Опустошавани били къщите на католици, католическите църкви — изгаряни до основи, разбити били вратите на Нюгейтския затвор, разрушена била една спиртоварна в Холборн, чийто собственик бил католик. Последиците от последното буйство били предсказуеми: разказва се, че хората пиели джин от уличните канавки. Едва на третия ден била изпратена войска, но по това време по съвременна преценка били нанесени по-големи щети, отколкото понесъл Париж по време на Френската революция.

Бунтовете под водачеството на Гордън доказали колко неуправляемо може да бъде населението в големите градове. Тълпите лесно се обръщали към насилието — или подтиквани от предразсъдъци или с пълното убеждение, че действат в защита на обезправените — нещо, в което ги убеждавали радикалните идеи на Френската революция и нарастващата популярност на „Правата на човека“ от Томас Пейн. Започнел ли веднъж бунтът, нямало значение какъв е бил поводът. Всички се отдавали на насладата от разрушението.

Ето списъка, направен от Иън Гилмър, на други събития, освен Гордъновите бунтове:

През осемнадесети век англичаните /и англичанките/ се бунтували срещу високите ценя на хранителните продукти, незаконното завземане на общински земи, плащането на пътни такси, срещу католиците, ирландците и нонконформистите, срещу натурализирането на евреите, срещу импийчмънта на някои политици, срещу насилственото набиране на моряци и войници и срещу кръчмите, където мъжете били напивани или подвеждани по някакъв друг начин да подпишат договор с войската, срещу цените на театралните билети, срещу чуждестранните актьори, сводниците, публичните домове, хирурзите, френските прислужници и съдържателите на бирарии, срещу издигането на бесилки по Еджуеър Роуд и публичното бичуване, срещу арестуването на върховните лондонски магистрати, срещу данъците за магазините и върху производството на ябълково вино, срещу акцизите върху производството на спиртни напитки, срещу сиропиталищата и работодателите-индустриалци, срещу предполагаемото разрушаване на катедралните камбанарии, дори срещу промяната на календара… Имало размирици по време на избори и след тях, в затвори и извън затворите, в училища и колежи, по време на екзекуции, във фабрики и работилници, в съдебните зали на Уестминстър Хол, пред парламента и в Уестминстърския дворец, в магистратурата на Боу Стрийт, в театри, публични домове, в двора на една катедрала, на Пал Мал и пред вратите на двореца „Сейнт Джеймс“.^[23]

Въпреки настояването на Гилмър, че насилието рядко е било без повод, и обикновено имало определена цел /„дефанзивна агресия“/, списъкът си е внушителен. При това, ако прехвърлим последните тридесет години, ще установим, че английското население се е бунтувало срещу данък общ доход, полицейските методи, по футболните стадиони и извън тях, в крайморските курорти и киносалоните, срещу фашизма и в защита на расовите предразсъдъци, против законите за трудовите договори, срещу войната във Виетнам, в каменовъглените мини и в Уайтхол, против дългите коси и против късите коси, за правото на празнуване на лятното слънцестоене, против износа на живи животни и вноса на нови технологии, за признаване на профсъюзите, за правото да шофираш крадена кола, заради удоволствието от побоищата, защото са се сблъскали едни с други футболни запалянковци и тъй нататък. Няма вече гладни бунтове като през осемнайсети век, но една червена нишка свързва тогавашните бунтове срещу тъкачниците, бунтовете срещу машините и поевтиняването на работната ръка през трийсетте години на деветнайсети век и протестите срещу Рупърт Мърдок, когато въведе новите методи на печатане в Уопинг през осемдесетте години на двайсети век. Списъкът поставя в перспектива ужаса и отвращението, което демонстрират англичаните, щом погледнат отвъд Ламанша и забележат как масовото неподчинение, явните нарушения на закона и гражданските бунтове се толерират от безсилните френски правителства. Разликата се състои в двете културни традиции — докато масовите протести са общоприета част от политическия процес във Франция, в Англия уличните размирици често нямат нищо общо с политиката, а по-скоро с вродената готовност да се раздават юмручни удари. Една обиколка след свечеряване из центровете в някои по-големи английски градове ще ви убеди, че един „хубав пердах“ между пияни млади мъже и жени се счита за естествена съставна част на хубавата съботна вечер, също като кърито и кебапа. „Какъв празник е това, след като няма бой?“

Английската слабост към алкохола също трябва да играе някаква роля. В колко други големи европейски градове пътникът слиза от влака и се качва на такси, където шофьорът е отделен от пътниците като в клетка и има надпис, че „повръщане в резултат на алкохолно опиянение се глобява с 20 лири над цената на пътуването“ — както е в Манчестър и Ливърпул?

Така си е от векове насам. Казват, че в навечерието на битката при Хейстингс, докато норманите прекарали нощта в молитви, войските на крал Харълд пили до зори. Средновековните пословици затвърждават образа на една полувпиянчена нация: „Овернецът пее, бретонецът пише, англичанинът пие“, гласи една. „Норманецът пее, германецът лапа, англичанинът кърка“^[24] гласи другият й вариант. В своята „Хроника на английските крале“ Уилям от Малмсбъри отбелязва, че по времето на норманското нашествие „пиенето било основно занимание, нещо, което вършели в продължение на дни и нощи… Имали навика да ядат до преяждане и да пият, докато повърнат“.^[25] Когато крал Джон отишъл да посети френския крал във Фонтенбло през юли 1201 година, историкът, написал „Chronique Francais des Rois de France“^[26] отбелязва, че „Кралят на Франция и хората му добре се посмяха, като видяха как свитата на английския крал изпи всички лоши вина и остави хубавите“.^[27] През 1692 година Кентърбърийският епископ се оплаквал, че при най-малък повод англичаните се натряскват до затъпяване, че на свят празник „зачитат кръчмата повече от църквата, лакомията и пиянството са по-често срещани от покаянието и молитвите, хората упорстват да се отдават на разврат, вместо на спокойно съзерцание“.^[28]

Човек понякога остава с впечатлението, че ако бъдат оставени да постъпват както намерят за добре, в края на седмицата едва ли не всички англичани ще бъдат пияни от сутрин до вечер. В началото на осемнайсети век имало такова изобилие от евтин джин и всякакви други концентрати, че консумацията им представлявала реална заплаха за обществото: през 1742 година населението, десет пъти по-малко от сегашното, погълнало 19 милиона галона джин, силен като индустриален спирт — десет пъти повече, отколкото бива изпиван в наши дни. Героят на Гилбърт Честъртън, това дружелюбно, безопасно създание, „клатушкащият се по хълмистите пътища пиян англичанин“^[29], е една симпатична интерпретация на същия феномен. В други случаи англичаните биват описвани като груби и мрачни пияници. Ето колко живо описва Достоевски сцените от една лондонска кръчма:

„Всички са пияни, но с мрачно, тежко и безрадостно пиянство. Странното е, че мълчат. Само ругатни и кървави сбивания нарушават от време на време това потискащо, тъжно и опасно мълчание… Всички бързат да се напият до безсъзнание… жените не изостават от мъжете си, всички се напиват заедно, а децата пълзят или тичат около тях.“^[30]

През февруари 1915 година Лойд Джордж, тогава министър на финансите, предупреждава населението на английския град Бангор, че „Пиенето ни нанася много повече щети по време на тази война, отколкото всички германски подводници, взети заедно“.^[31] Към една депутация от собственици на корабостроителници, които пристигнали с молба да се забрани пиенето на работното място, за да се подобри качеството на производството, се обърнал така: „Ние водим война с Германия, Австрия, и алкохола; доколкото виждаме, най-смъртоносният от тези врагове е алкохолът“.^[32]

Опитите на британското правителство да се справи с този проблем, като ограничава строго работното време на кръчмите и правото на продажба на алкохол за дома, имали желания резултат: отпаднали съдебните наказания за пиянство, и ограниченията оказали своето въздействие в продължение на две-три поколения. През трийсетте години на двайсети век провежданите анкети показват, че повечето мъже в Болтънските кръчми пият малки бири. Лишенията, съпровождали Втората световна война, приучиха следващото поколение млади мъже и жени да пият умерено, и едва през седемдесетте години нарасналият просперитет и рухването на родителския авторитет са причина много млади англичани да се върнат към старите модели на поведение. През деветдесетте години младото поколение вече съчетава хедонистичната употреба на алкохол с употребата на наркотици.

Като се има предвид, че англичаните не употребяват кой знае колко повече алкохол от останалите европейски народи, това постоянно полупияно състояние трябва да се дължи на начина, по който пият. Джордж Стайнър ми беше казал веднъж: „Никога няма да срещнеш Сартр в английско кафене по две причини. А: няма го Сартр. Б: няма кафенета“. Той е прав. Рухването на британската имперска мощ не довежда до интелектуалната експлозия, с която се отличава Виена в последните дни на Хабсбургската империя: с присъствието на Фройд, Брамс, Малер, Климт и много други, и една от причините за тази липса е може би отсъствието на кафенета — традиционно място за сбирки на интелектуалното общество. Дори марксизмът е възникнал като феномен в кафенетата, преди да набере сили, за да излезе от тях. Навсякъде — от Лисабон до Ленинград — човек може да влезе в някое кафене и да си поръча чаша вино, или да прекара часове над едно кафе. В кафенетата поколенията и половете се смесват, времето добива второстепенно значение. За разлика от тях кръчмите имат мъжка, зряла, алкохолна атмосфера и в тях хората са някак по-припряни. Човек не отива в кръчма, за да се отдава на самостоятелни занимания, като да чете вестник например /едно от обичайните занимания на посетителите на европейските кафенета/, нито пък да си поразмърда мозъка с една игра на шах. В кръчмата се отива, за да се пие.

На пръв поглед е много трудно да се съвмести тази склонност към пиене и побоища с традиционната представа за въздържаните англичани. Какво е имал предвид Д. Х. Лорънс, когато казва: „Не обичам Англия кой знае колко, но англичаните действително изглеждат симпатични хора. У тях има толкова доброта“.^[33] Какво е накарало Джордж Оруел да напише следните редове: „Може би основната характерна черта на английската цивилизация е добротата. Забелязвате я в момента, когато стъпите на английска земя. Англия е страна, в която кондукторите на автобусите са постоянно в добро настроение и полицаите не носят пистолети. Няма страна, обитавана от бяло коренно население, където да е по-лесно да избуташ човек от тротоара на платното“.^[34]

Струва ми се, че всички тези неща са относителни. Огромното мнозинство от англичаните действително не прекарват времето си в пиене, повръщане и побои. Дори относително малкият процент, които го правят, обикновено отделят за тази цел петъците и съботите. На ежедневно ниво английското общество продължава да поддържа забележителна цивилизованост на отношенията. Само се опитайте да преброите колко пъти се казва „моля“ и „благодаря“, докато купувате вестник, или пребройте извиненията, които ще чуете, когато някой се блъсне във вас в метрото. За разлика от населението в много напреднали държави, където полицията съществува, за да налага волята на държавата над обществото, в Англия хората не се страхуват от полицаите. Дори престъпленията спазват един общ модел на ненасилие: в Англия и Уелс, въоръжените обири възлизат само на 1 процент от регистрираните престъпления, докато кражбите с взлом са 25 процента.^[35] В Съединените щати, кражбите с взлом също са повече от въоръжените грабежи, но процентът, който заемат въоръжените грабежи от общия брой на престъпленията, е четири пъти по-висок.^[36] Трудно е да избегнем заключението, че англичаните предпочитат по-кротки престъпления пред всичко, което предполага конфронтация и насилие. Най-показателни са цифровите данни, които се отнасят до най-тежкото от всички престъпления. Макар че броят на убийствата постоянно нараства от Втората световна война насам, в Англия процентът им продължава да бъде удивително нисък. Независимо от сензационните заглавия в таблоидите, статистически в Англия сте изложени на по-малка опасност да бъдете убити, отколкото в която и да било друга напреднала държава. Процентът на убийствата в Англия и Уелс е по-нисък от този в Япония, наполовина по-нисък от стойностите за Франция и Германия, една осма от стойностите за Шотландия и Италия и двадесет и шест пъти по-малък от същата стойност за Съединените американски щати.^[37] Налага се изводът, че въпреки вродената си склонност към пиене и сбивания, дълбоко в себе си англичаните изпитват забележително уважение към себеподобните си.

Всъщност, след изчезването на нормативите на Почтеното общество, се развива толерантност към по-старите, не толкова изискани английски нрави. Ако погледнем назад, виждаме, че строгите закони за поведение, обличане и държание в обществото като че ли са били развити, за да могат да се опазят англичаните от самите себе си. И така Англия навлиза в третото хилядолетие не облечена в строг тъмен костюм, а потънала в пищно многоцветие — а на миналото си дължи всичко — и нищо.

Да обърнем внимание на английската страст към залаганията. В продължение на 250 години, в периода между края на шестнайсети и началото на деветнайсети век, правителствата с радост толерирали националната страст към залаганията, организирали държавни лотарии, а печалбите отивали за финансиране — между другото — на войните срещу Наполеон и строителството на Британския музей. Но с нарастването на националното самочувствие нараства и по-голямата чувствителност на тази тема; затвърждава се убеждението, че лотариите имат вредно въздействие върху обществото,^[38] и правителството на лорд Ливърпул решава да ги забрани. Но това не унищожава страстта към хазарта, и на мястото на лотариите бързо се развиват други форми на залагания: залагало се на изхода от спортни състезания — между хора, като например боксови мачове, надбягвания или борби, и между животни — на бой с петли или кучета, на кучета и бикове, или на конни състезания. Манията се разраснала до такава степен, че има документирани залагания на изхода от състезание между инвалиди с дървени крака. Няма нищо чудно, че в Ланкашър наричали хазарта „бедняшка борса“.^[39] През деветдесетте години на деветнайсети век се залагало с купони на резултата от футболни мачове — обичайно ежеседмично занимание в много домакинства. Само за шестдесет години новата футболна лотария, при която участниците трябвало да познават резултата от футболните мачове, се превръща в най-голямото частно лотарийно предприятие в света.

Отношението на властите към този феномен се отличава с характерно лицемерие: една държавна лотария би намесила правителството, което би било обвинено, че стимулира така наречения „порок на двайсети век“, както пиенето е било порока на предишния. Но правителството ни най-малко не се притеснява да се възползва колкото е възможно повече от тази страст — налагайки данъци на лотарийните компании и на събирачите на залози. В края на краищата през 1994 година, правителството на консервативната партия /„партията на семействата“ и на „чистите пари“/ се поддава на примамката за лесни доходи и основава нова държавна лотария. Два пъти седмично, когато тегленето на числата се предава по телевизионния канал на Би Би Си, ни засипва порой от вулгарност и полуистини за ползата, която има обществото от лотариите — и държавната лотария отново за много кратко време стана най-голяма в света. Повече от две трети от пълнолетното население купува редовно лотарийни билети, а 95% са купували билети поне веднъж. Съществуват много очевидни доказателства, че повсеместната продажба на талони, чиито номера се разкриват с изчегъртване, е допринесла към разрастването на хазартната страст, но всички предпочитат да си затварят очите. Ето още едно ясно доказателство, че Почтеното общество е мъртво и погребано.

Съществуват многобройни други примери, с които бихме могли да се заемем, от промяната на сексуалните нрави до факта, че през 1998 година един действащ министър на външните работи, върховният представител на държавата по света, можа да има извънбрачна връзка, да се разведе с жена си и да съжителства със секретарката си в официалната си резиденция, без почти никакви обществени възражения. Но може би отношението към храната е едно от най-ясните доказателства за промените, настъпили в страната.

През 1949 година Реймънд Поустгейт, радикален журналист, класицист и специалист по обществено-исторически науки, толкова се вбесява от английската търпимост към лошата храна, че предлага да се основа Дружество за предотвратяване на жестокото отношение към храната. Той взема на прицел шишетата със сосове, които присъстват по масите на всички ресторанти.

„Поставят ги там, защото може да се очаква, че клиентите ще пожелаят да замаскират вкуса на предлаганата храна. Подгизнала, кисела, лигава, рядка, престояла или силно подсладена — храната задължително отговаря на някое от тези определения, — а понякога и на шестте — независимо от това дали става дума за риба, месо, зеленчуци или сладкиши. Освен това задължително е преварена, а в повечето случаи е и претоплена. Ако заведението е типично английско, го наричат чайна или кафе; ако е чуждестранно, ресторант или кафене — във втория случай е по-мръсно, но пък има шанс храната да има някакъв вкус.“^[40]

Има си причини английската храна да е толкова ужасна на вкус: англичаните прекалено малко са се интересували от вкуса й, за да имат претенции за подобряването му. Когато актьорът Джон Клийз отивал на вечеря в ресторант с родителите си през петдесетте години, приоритетите били ясни. Баща му е работил в Индия, Хонконг и Кантон. Но колкото и да разширява мирогледа на онова поколение, империята не променя предпочитанията им. „Човек би казал, че вкусът им ще се промени, казва Джон Клийз. Но те не проявяваха никакъв интерес към качеството на храната. Единственият критерий, по който родителите ми избираха ресторанта, бе в него да се сервира топла храна.“

Стилът на обзавеждане на ресторантите, посещавани от заможните класи, отразява отношението им към живота. Те са мрачни, с тежки греди по таваните, кожата присъства навсякъде в мебелировката. Това са места, подходящи за мъже. Има прибор за всеки етап от храненето, и правилен и погрешен начин, по който той може да бъде използван. Супата се отпива отстрани на лъжицата, без да се навеждаш към чинията, като лъжицата се накланя към долната устна; лъжицата не се поставя в устата. И, въпреки че езикът е различен за всяка обществена прослойка, в края на храненето се демонстрира задоволство с думите: „Прекрасен обяд /или вечеря/. Засити ме“. Задоволството е въпрос на количество. Ако ви се предлага още храна, приемате, като се извинявате за насладата от храната: „Знаете ли, не би трябвало, но може да взема мъничко.“

Все пак в историята на английското хранене има върхови моменти. В исторически аспект английската кухня, поне тази, на която се е наслаждавало привилегированото малцинство, е можела да се мери с другите европейски кухни. Крал Ричард II е разполагал с 2000 готвачи, за да задоволява вкусовете и желанията си. Синът на крал Едуард III, херцог Кларънс, веднъж организирал банкет за 10 000 души, в чието меню присъствали тридесет различни ястия. На коронацията на крал Хенри V от чешмите в двореца се леело бордо. Нямало животно, прекалено голямо или прекалено малко, за да присъства на кралската трапеза. Присъствието на волове, прасета, овце, кози, сърни и глигани не е кой знае колко забележително за един средновековен банкет, освен че рядко всички тези животни са се предлагали наведнъж. Но после следва списъкът на птиците: кокошки, лебеди, пауни — които често били сервирани с перушината, набодена отгоре им, — фазани, яребици, гълъби, чучулиги, гъски, диви патици, горски бекаси, дроздове, дъждосвирци, пъдпъдъци, без да споменаваме жеравите и сипките. Имало и риба — сьомга, херинга, змиорки, линове; имало раци и миди, а за десерт — желета и плодови кремове, кейкове, торти, пържени ябълки в тесто и извара.

Дори насред купонната система по време на Втората световна война Джордж Оруел съумява да направи списък с деликатеси, които в никакъв случай не можеш да намериш в чужбина. В списъка влизат пушени херинги, йоркширски пудинг, девънширска сметана, препечени кифли с масло, коледен пудинг, ябълки, печени в тесто и пити с петмез, картофи, печени на жар и пресни картофи с ментови стръкчета, ментов, ябълков и хрянов сос, всевъзможни туршии, оксфордски мармалад, къпиново желе и сладко от тиквички, стилтънско и уенслидейлско сирене, както и оранжевите ябълки „Кокс“.^[41] Всеки от нас може да добави по нещо към този списък. Но англичаните не съумяват да изградят у себе си отношение към храната като към изкуство. Думата „ресторант“ е френска, и причината много точки в менютата да се изписват на френски се дължи на това, че английският език така и не развива лексически способности за точно описание на понятията, свързани с храната. Върховете на английската cuisine, висша кухня, се заемат от френски главни готвачи, така наречените chefs.

За да употребим отново онази безсмъртна фраза, идеалният англичанин и идеалната англичанка не са дошли на този свят, за да се забавляват. През цялата английска история управляващата върхушка обяснява на масите, че прекаленият интерес към храната е до известна степен неморален. Дълга е сянката на пуританите, които през седемнайсети век налагат убеждението си, че простичката храна е благословена от Бога. След като индустриалната революция привлича работниците в градовете, познанията за селската кухня отмират. Храната със сигурност е била от второстепенно значение за строителите на империята. „Единствената прилична храна, която имат, е ростбиф и овнешко — пише поетът Хайнрих Хайне след посещението си в Англия в началото на деветнайсети век. — Бог да пази всеки християнин от техните сосове… както и от ужасните им зеленчуци, които варени във вода, се сервират на масата както Господ ги е създал“.^[42]

Сред лондонския елит е модно да се твърди, че оттогава всичко се е променило и че англичаните са изгубили своето безразличие към храната. Уверено се заявява, че Лондон е новата световна столица на гастрономията, че добрата кухня е новият рок енд рол. Ще видим. Вярно е, че в страната има голям брой първокласни ресторанти, но те са съсредоточени в Лондон и малък брой от другите големи градове, при това са много скъпи. Ако искате да ядете вкусна храна в Манчестър или Бирмингам, най-добре е да се отправите към китайския квартал или към този, в който живеят бангладешките преселници.

Трудно е да се оцени благотворното въздействие на емиграцията върху английската кухня. Въпреки че по-голямата част от англичаните продължават да отговарят на въпроса кое е традиционното английско ястие с „риба и пържени картофи“, броят на заведенията за риба и пържени картофи във Великобритания е намалял наполовина — след като са били 15 000, понастоящем броят им е спаднал до 8500. Доказателство за удивителното нарастване на популярността на чуждестранната кухня, е, че във Великобритания има също толкова китайски и други ориенталски ресторанти, а отделно още 7500 индийски заведения. Джон Куун, човекът, измислил заведенията, където се приготвя китайска храна за в къщи, изгражда кариерата и състоянието си върху откритието, че макар англичаните да не знаят какво са бамбукови стръкчета, умеят да различават буквата А от буквата Б. Неговият ресторант „Катай“, близо до Пикадили Съркъс, никога не би оцелял, ако той не беше открил начин да превърне екзотиката в ежедневие посредством готовите менюта. С нарастването на популярността на китайската кухня след Втората световна война, той бил поканен да отвори заведение в летовническите лагери на Били Бътлин, които отговаряли на масовия вкус за прекарване на свободното време. Там Джон Куун успява да се пребори с предразсъдъците към странната кухня на смешните чужденци, като въвежда революционното съчетание от пиле по китайски и пържени картофи. Клиентите изпадат във възторг.

Въпросът не е дали общият стандарт на храната на Англия се е повишил. Няма нищо подобно. За повечето хора отиването на ресторант се припокрива с ядене на мазна храна в заведения за бързо хранене, а яденето у дома ги прави жертви на нещо, пакетирано в огромни количества в някоя фабрика за полуфабрикати. Но отношението към храната се е променило. С всяко десетилетие се явява нова поредица от телевизионни готвачи, които могат да разчитат, че ще натрупат бързи пари от готварските курсове по телевизията. Кухнята е изместила дневната и приемната като център на дома и ако си признаеш, че обичаш хубавата храна, вече не те считат за дегенерат. Това е част от общия процес на всеобхватна промяна.

Моделите, по които са се формирали идеалните англичани и англичанки, са унищожени. На тяхно място идва нещо друго, но то още не е напълно формирано. Старите йерархически отношения са свършени, и с рухването им бяхме свидетели на отприщването на необичайна енергия в областта на модата и музиката. Кой може да обясни защо Англия е дала на света повечето от най-великите роксъстави, докато във Франция владееше убеждението, че Джони Холидей е върхът? Може би за обяснение може да послужи донякъде нетърпимата скука на английските предградия или непоносимо променливото време. Но изобилието на улични банди, модове и рокери, пънкари, техноманиаци, кришнари, клошари и какви ли не други групировки в групировките, основани на различни възгледи, вкусове и предпочитания, са израз на дълбоко залегналата вяра в свободата на личността. Стилът на поведение и живот вече не е хомогенен и не се копира от живота на висшето общество; британските моделиери са толкова търсени, защото принадлежат към същата творческа култура, както и процъфтяващата музикална сцена.

За прочутия батър Ранджитсингхи от отбора на Съсекс и националния отбор се казваше, че той е „обяснил на обикновения англичанин къде е Индия“. Но той принадлежеше към малко, привилегировано общество, което по същността си, по езика и поведението си, беше английско. Големите емигрантски вълни бяха тези, които принудиха англичаните да разрушат ограниченията на своето самодоволство, да се погледнат критично отстрани, да се научат да оценяват разнообразието и да му се наслаждават. Може би те все още не са се отърсили напълно от съзнанието, че страната им е изгубила типичните си характеристики. Не са се отърсили изцяло и от мнителното си отношение към всичко, което е „чужбина“. Как биха могли, след като са плод на хилядолетното островно съществувание? Всеки ученик, който отива на разменно летуване във Франция, Германия или Холандия, има баба и дядо, прабаба и прадядо, и прапрапрародители, които са отивали на континента, само когато страната им ги е пращала там, за да воюват. Повече от един милион от тях никога не са се върнали.

Но те живеят в страна, която, въпреки политическите си странности, описани от Суифт като черти на държавата Лилипут, продължава твърдо да отстоява свободата на личността, продължава да вярва в честната игра, която е толерантна, непретенциозна, чието население не се гневи лесно. Те живеят в страна, чиято култура се основава на правото на индивида да постъпва така, както желае, стига постъпките му да не са в разрез със законите, а не обратното, което все още важи за голяма част от света: в Германия и сега има закони, които регламентират кога имате право да си тупате килимите или да си миете колата. Те живеят в една цивилизация, където думите имат своето значение, която им създава възможността да се наслаждават на една от най-жизнените театрални традиции в света, на повече вестници и по-висок стандарт на телевизионните предавания от, където и да било другаде на света. Те се радват на най-добрата битова и църковна архитектура на света. Те си остават изобретателен и предприемчив народ. Имат най-прекрасната хорова музика и се наслаждават на най-голямо разнообразие на музикалната сцена в сравнение с всички останали европейски народи. В Англия могат да се видят едни от най-прекрасните пейзажи на света, и нито педя земя не е останала недокосната от грижата на предишните поколения. Англичаните имат, съсредоточени в Оксфорд, Кембридж, и в много други институции, било то в Лондон, Манчестър, или на други места, едни от най-блестящите умове на света, както и една от най-добрите интелектуални традиции.

Въпреки това те са твърдо убедени, че с тях е свършено. В това се състои основният им чар.

Уилям и Валери Плаудън се изнасят от дома, обитаван от рода им през последните осем века. Това е голяма провинциална господарска къща, с фасада, украсена с кръстосани греди, сгушена сред сините хълмове, които си припомня А. Е. Хаусман в „Шропширско момче“. Наблизо няма табела, която да показва пътя към Плаудън Хауз, няма дни, определени за туристически посещения, никъде не се продават бурканчета със сладко с етикети на Националния тръст, никъде не се виждат солидни дами в костюми от туид, които да ви предлагат чай. Когато вървите по алеята към централния вход, пред вас претичват недорасли фазанчета с не поникнали докрай опашки. В сънливия следобед овце и крави се щурат безцелно из полето. Един градинар подрязва живия плет пред къщата. Мястото е толкова откъснато от света, че единственият шум е звукът на градинарските ножици. Няма коли, влакове, не минават и самолети.

Родът Плаудън се е заселил тук някъде през дванадесети век, когато един от първите Плаудъновци участвал като кръстоносец в обсадата на Сен-Жан д’Акр. Имението се намира само на двадесет мили от Айрънбридж /„Железния мост“/ и долината, където преди двеста години е бил открит метод за топене на желязо, а после бил построен първият мост на света от лято желязо. Но оживлението не било трайно и долината на река Севърн, някога почерняла от пушека на леярните, отново потънала в сънлив покой. Родът Плаудън е свидетел на всичко това през вековете. И те са още тук — семейство Плаудън от Плаудън Хол, близо до село Плаудън, в страната на спокойното доволство.

Историята на рода не е кой знае колко героична. Имало един Плаудън, който станал прочут юрист по времето на Елизабет I, друг командвал Втори пехотен полк по време на битката при Бойн^[43], трети успял да се позамогне, докато работил в Източноиндийската компания, друг умрял като ученик „от преяждане с череши“, има и един адмирал на североатлантическите конвои, изчезнал по време на сражение през Втората световна война, но няма премиер-министри и философи. Животът им се върти около работата в стопанството, отглеждането на половин дузина черни лабрадори, лов, стрелба и риболов. Такъв живот в никакъв случай не би привлякъл вниманието на съставителите на „Кой кой е във Великобритания“. Обществените им функции се свеждат до ролята на мирови съдия или навличането на тържествените одежди на шериф на графството, когато кралицата дойде на посещение в тази част на Англия. През останалото време четат „Фармърз Уийкли“, „Хорз енд Хаунд“ и „Шутинг Таймс“^[44].

Според общоприетото мнение този вид английско семейство е вече история, унищожено още през Първата световна война от налози, такси и данъци, от застраховки и вродена неспособност да управляват имота си. Веднага си представяме Брайдсхед на Ивлин Уо, фамилните имения, напуснати от семействата, неспособни да отговорят на изискванията на новия живот. Като всички литературни образи и този отговаря само отчасти на действителността. Но за тези, които все пак са оцелели, той е абсолютно погрешен. Уилям Плаудън е бил на двадесет години и служел в армията, когато баща му умира и му завещава Плаудън Хол. По това време възможностите за запазване на фамилното имение били минимални и той започва да търси наемател. Но никой не проявил интерес към предложенията му. Тогава той напуска активната военна служба, отива да следва в Оксфорд, където установява, че „мозъкът ми не става за тази работа“, и се премества в Земеделския колеж в Сирънчестър. Когато поема имението, разполага с 450 акра земя. За няколко години земите му достигат 2000 акра. Сега в имението има управител, дванадесет селскостопански работници, други петима, които поддържат горското стопанство, зидар на пълен работен ден, дърводелец, лесничей, градинар и общ работник.

Плаудън и съпругата му освобождават наследствения дом и се преместват в една малка ферма на територията на имението, за да се нанесе семейството на неговия син. Ако предположим, че Уилям Плаудън поживее още седем години, Плаудън Хол ще премине в ръцете на ново поколение Плаудъновци, без да трябва да се плаща данък наследство. Той ще завещае на сина си един процъфтяващ бизнес, който опровергава твърдението, че с всички тези стари родове, които въплъщават традиционната представа за англичанина, е свършено.

Те са били гръбнакът на провинциалното английско общество, практични, не особено емоционални, демонстративно „аполитични“, но по душа консерватори, тихи, любезни хора, далеч не интелектуалци. Ако попитате Уилям Плаудън какво според него е сегашното състояние на Англия, той ще коментира рязко занижените стандарти на поведение: „Ние построихме шест евтини къщи в селото за хора с ниски доходи. Пет от шестте са обитавани от двойки, които не са сключили брак.“ Но едва когато видите колата му, ще разберете какво го дразни наистина. Поръчал си е собствени стикери в местната печатница. Те са със сигналнооранжев цвят и следния надпис:

„Майната му на Европейския съюз.

Британия ще се управлява сама“.

„Рано или късно — казва Уилям Плаудън — Общият пазар ще рухне. Не ми е ясно как може да се управлява една страна по две различни правни системи — националните закони и измислените в Брюксел, които изместват нашите. Колкото по-рано се разпадне цялата система, толкова по-добре.“ Сред заоблените шропширски хълмове сърцето на Англия продължава да бие. Англичанинът кара кола със стикер на задното стъкло, който препоръчва на останалата част от Европа да си гледа работата.

Аргументите на Плаудън са разбираеми. Колко национални черти са съхранени? Англичаните отдавна вече не притежават собствения си език. Ако общата европейска парична единица, еврото, се окаже успешно изобретение, британската лира, символът на един народ и на една империя, ще отмине в историята. Въпросът е какво ще остане — кое ще бъде това нещо, което англичаните ще могат да имат за лично свое? По начина си на живот елитът в английската столица си прилича много повече с жителите на Париж и Ню Йорк, отколкото с жителите на провинцията и предградията. Някогашните типично английски характеристики като говор и начин на обличане сега вече са универсално притежание.

Доктор Дейвид Старки веднъж приключва едно свое слово, в което съжалява, че денят на свети Георги не се чества по достойнство, със следните думи:

„Англия вече не е страна, а представа… Англичаните са се превърнали в антитеза на понятието нация — ние приличаме на съседите си и се различаваме един от друг“.^[45] Несъмнено ще има още много вопли в този дух. Те са част от маниакалната представа за упадък, която трови съзнанието на англичаните от края на Втората световна война насам. Но нали всички нации са по същество представи: представата за една страна включва законите, политиката и изкуството й. Когато френските политици говорят за „La France“, те нямат предвид това, което виждат около себе си, а една идея за национално предопределение. Какво би била Америка без „Американската мечта“? Разбира се, не можеш да слушаш петдесет години как други хора анализират собствения ти упадък и да останеш незасегнат от чутото. Но въпреки всички твърдения, че „със страната е свършено“, духовната нагласа, която е направила Англия това, което е — индивидуализмът, прагматизмът, любовта към словото и най-вече, славният и несломим инат — остават непроменени.

Тази Англия, която останалият свят познава, е Англия като водеща страна в Британската империя. Също като новобрачна двойка, всеки народ потегля към своето бъдеще в кола, зад която подрънкват празните тенекиени кутии на миналото. Но за повечето англичани тяхната история си е просто история. Ето го контрастът в сравнението с Шотландия и Ирландия, където всеки уважаващ себе си пълнолетен жител се има за брънка от една традиция, продължила без прекъсване от нашарените с боя от сърпица келтски племенни вождове — потисканите народи помнят добре своята история. Някогашните потисници я забравят. Днес англичаните нямат нищо общо с традицията, чието въплъщение е синьо-бяло-червеният „Юниън Джек“. Вижте само променадните концерти. Колко от тези възторжени хора, които пеят с пълно гърло „Земя на слава и надежда“, вярват дори в една дума от текста? „И все по-надалече пределите ти стигат“? Хайде де.

Бунтарите от шейсетте години скоро ще станат баби и дядовци, техните протестни изяви вече са асимилирани кротко в историята, мястото им е заето от вълни след вълни от нови анархистични пристъпи. Порядките от четиридесетте години са погребани, но не са заместени от други обществени стандарти. Никой не е виждал неподвластен на чувствата си англичанин от години. Лишено от всякакво усещане за ясно национално предназначение, всяко следвоенно поколение се оказва по егоистично и егоцентрично от предишното. Отдавна не съществува единодушие по въпросите на облеклото, камо ли пък някакви норми и правила.

Но оплакванията на доктор Старки доказват може би някаква сила, заложена у англичаните. Може би тъкмо този индивидуализъм, здраво стъпил върху вярата в свободата на личността, е за предпочитане пред единомислието, с което някога скъпите частни училища са произвеждали почти идентични млади мъже, с единственото предназначение да управляват една вече несъществуваща империя? Докато е съществувала тази класа от господари, всички останали са си знаели мястото в йерархията. Англичанинът като сценичен герой се е отличавал с благородство, но до известна степен то е почивало на лицемерие. Новото поколение англичани изчистват образа на своята идентичност — идентичност, която не се основава на миналото, а на техните собствени изисквания. В един свят с все по-ускоряващи се темпове на комуникация, скъсяващи се разстояния, глобално производство и все по-обширни съвместни пазари, най-жизненоважният елемент на националната идентичност е индивидуалното осъзнаване на народностния дух.

Англичаните едновременно преоткриват своето минало, погребано при създаването на „Британия“, и създават своето бъдеще. Червено-синьо-бялото знаме вече не означава нищо за тях. Те се завръщат към зелените английски поля. Новото национално чувство надали ще се крепи на знамена и химни. То е скромно, лично, иронично, самовглъбено, свързано не толкова с държави, колкото с градове и области. То се основава на ценности, така дълбоко вкоренени в народностната култура, че рядко биват осъзнавани. В епохата на разпадащи се национални държави може би това е националното чувство на бъдещето.