Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (7)

Шеста глава
Енорията на духа

„Когато англичанинът върви против собствените си удобства, той се заблуждава, че постъпва морално.“

Джордж Бърнард Шоу, „Човек и свръхчовек“

Всички знаем, че Бог е англичанин. Как иначе биха могли англичаните да са водещият народ в първата истинска световна империя? Вземете например херцог Уелингтън, който оглежда кланицата след битката при Ватерло и заявява „Водеше ме Божията ръка“. Вярата на англичаните, че са Божии избраници, се корени далеч назад във времето, в невероятната легенда, според която Иисус бил идвал на Британските острови като момче /и която вдъхновява Уилям Блейк да напише редовете „А тез нозе дали в древни времена са бродили на Англия в зелените полета?“ и че Йосиф Ариматейски, човекът, изпросил тялото на Иисус Христос от Пилат Понтийски, за да го погребе, донесъл в Англия част от неговия трънен венец. През четиринадесети век религиозните жители на Англия наричали страната си „зестрата на света Богородица“. През 1554, при опита на кралица Мария Тюдор да върне Англия към католицизма, изгаряйки последователите на Англиканската църква, кардинал Поул пристига с писмо от папата, в което той я окуражава да продължава с печенето, като не пропуска да отбележи, че Англия била богоизбрана страна. Елизабетинският придворен остроумец, Джон Лили^[1] нарича англичаните „този странен, избран от Него народ“.^[2]

През осемнайсети век тази самоувереност достига още по-големи висоти. Англичаните вярват, че живеят в обетована земя, нещо като древния Израил. Когато английският свещеник-нон-конформист Айзък Уотс се заема да превежда псалмите през 1719 година, думата „Израил“ можела лесно и без замисляне да бъде подменяна с „Великобритания“. За да отбележи голямото клане, на което херцог Къмбърланд подлага армията от полугладни шотландски привърженици на „Хубавия принц Чарли“ при Кулоден, Хендел пише ораторията „Юда Макавей“, сравнявайки „касапина“ Къмбърланд с юдейския герой, който застанал начело на съпротивата срещу нахлуването на Селевкидите. За коронацията на бащата на херцог Къмбърланд, крал Джордж II, той написва четири химна — най-известният от тях „Задок Първосвещеникът“ /друг старозаветен герой, основател на жреческата общност в Йерусалим/. Този химн се свири на всяка коронация във Великобритания — от тази през 1727 до последната през 1953 година.

Емануел Сведенборг^[3], писател от осемнадесети век, който известно време считал Уилям Блейк за един от учениците си, стига още по-далеч. Според него, поради своята уникалност, англичаните си имали свой Рай — резервиран специално за тях. През деветнайсети век мисионерите, заминаващи да покръстват колонизираните народи, искрено вярвали, че разпространяват Божието слово от Новия Йерусалим — Англия. Оставала само една крачка до налудничавите изявления на Едуард Хайн, който на една своя лекция в Челси през 1879 година заявява, че всъщност Великобритания е Израил, американците били загубеното племе на манасеите, ирландците — ханаанци, а камъкът на Яков се намирал в Уестминстърското абатство. Последователите му уверено твърдели, че това било единственото обяснение за изключителните успехи на английския народ. Според неговата теория, евреите от древния Израил били пленени от асирийците при цар Саргон, впоследствие мигрирали през Европа, докато най-сетне станали англосаксонци. Дори през шейсетте години на двайсети век един американец, Хърбърт Армстронг, повтаря теорията за „избрания народ“:

„Невъзможно е да има грешка в идентифицирането! Вземете една карта на Европа, начертайте линия, която води на север от Йерусалим, напряко през континента, и ще стигнете до морето, а оттам — и до островите отвъд него. Тази линия юди право към Британските острови! Това е доказателство, че белите англоговорещи народности в наши дни, тоест англичаните и американците — са действително наследници на избраните племена на Ефраим и Манасий, от «изчезналата» династия на царете на Израил.“

Няма нищо необичайно във вярата, че Бог е на страната на тази или онази нация — достатъчна е гледката на военните свещеници, застанали пред войските от двете страни на фронтовата линия, подклаждащи ентусиазма на войниците с лъжата, че да воюваш също е Божие дело. Но може би най-странното в случая с англичаните е как убеждението им, че са богоизбрани, е станало основа за развитието на възможно най-гъвкавата, не догматична и адаптивна религия. В крайна сметка ортодоксалният юдаизъм, който се основава на вярата, че евреите са богоизбрани, е една от най-догматичните, най-ограничаващи религии на света. Докато при Англиканската църква няма никакви традиционни предписания.

Веднъж попитах Оксфордския епископ в какво трябва да вярвам, за да стана член тъкмо на неговото вероизповедание. Лицето му доби леко озадачен израз.

— Интересен въпрос — каза той накрая, като че досега не си го беше задавал.

— Можете ли да си представите някой равин или католически свещеник да отговори така?! Епископът продължи с неизбежното английско встъпление:

— Знаете ли, зависи от много неща. Зависи от това каква църква посещавате. Ако е евангелистка, там ще ви кажат, че трябва искрено да се обърнете към вярата. В традиционната англиканска църква ще ви учат на ортодоксално християнство, което практически по нищо не се различава от ученията на католицизма.

— Не прилича много на строго определен набор от религиозни догми, нали?

— Англиканската църква не вярва в догматизма — продължи епископът. — Ние предпочитаме да даваме на хората повече свобода. Достатъчно е, ако положат усилие да присъстват на службата и да се причестят. Това е доказателство за вяра.

Точно тази пълна неяснота докарва критиците на Англиканската църква до отчаяние. Когато трябва да попълнят в някой формуляр графата „вероизповедание“, милиони слагат кръстче в квадратчето, над което пише „Англиканска църква“. Останалото е мълчание. Що за организация е тази — достъпна като местната поща, без кажи-речи никакви изисквания към своите членове? Най-типичното изказване на англичаните, когато се говори за вяра, е „Ами аз не съм особено религиозен“. Това обикновено се казва с леко смущение от очевидния извод, че току-виж вярвал в задгробния живот. Понякога изглежда, че за Англиканската църква Бог е просто идеалният образ на „свястно момче“.

И все пак тъкмо Англиканската църква е моралният авторитет за идеалния англичанин — или англичанка. Още в „Том Джоунс“ на Хенри Фийлдинг^[4] избухва спор между хуманиста мистър Скуеър и строгия учител на Том, достопочтеният Туакъм. Въпросът е дали човечеството може да стане добродетелно, без да бъде религиозно. Скуеър изтъква, че и мюсюлманите, и евреите претендират тяхната религия да осигурява добродетел. На което разгневеният свещеник Туакъм отвръща: „Когато говоря за религия, имам предвид християнската религия; и то не християнската религия изобщо, а протестантството, при това не кое да е протестантство, а Англиканската църква“^[5]. Самоувереното твърдение, че единствено англиканската църква е в състояние да оформи примитивното парче англосаксонска глина така, че да се получи почтен англичанин, звучи толкова достоверно, сякаш Фийлдинг го е чул в действителност от устата на някой свещеник. И това съвсем не е изключено — Англиканската църква е толкова странна институция, че може да бъде обяснена само с помощта на собствената си терминология.

Но това не е точно анти католицизъм. Вярно е, че много от популярните църковни празници, утвърдени след Реформацията, са подчертано сектантски. На първи август се празнува началото на управлението на протестантската Хановерска династия. На пети ноември се трупат клади и има фойерверки в памет на успешното разкриване на заговора на католика Гай Фокс и съратниците му да вдигнат във въздуха Парламента. На същата дата, 5 ноември, протестантът Уилям Оранжски акостира в Англия, за да я спаси от некадърното управление на крал Джеймс II. Действително, всички тези празници съдържат антикатолически елемент. Дори първоначално празнуването на Нощта на Кладите /заговора на Гай Фокс/ често се превръщало в нещо близко до бунт. Тълпите искали пари и нападали къщите на католици. На ниво институции, законите против неподчинението постановявали католиците да плащат глоба, ако не присъстват на редовната служба на англиканската църква. Почти до края на осемнайсети век те били обременени с тежки налози, отказвано им било образование и нямали право да притежават оръжие. Чак до деветнайсети век католиците нямали право да влизат в парламента, да заемат държавни постове и дори да гласуват. Два пъти — през 1688 година и през 1714 — правилата за династично унаследяване биват нарушени, за да се избегне ужасната възможност на трона да седне католик. С държавен указ от 1701 година се изключва възможността католик или дори съпруг /или съпруга/ на католик да наследи престола, така че когато Джордж Луис, Хановерски принц-електор, се възцарява през 1714 година, са подминати около петдесет души, които имат по-сериозни основания да претендират за престола от него. Можел е да бъде някакъв жалък лумпен и да говори на лош английски, стига да не е папист. Този указ е все още в сила.

Но популярните народни чествания, както и парламентарните актове са били не толкова религиозно, колкото политически инспирирани: след като историческите врагове на страната, Франция и Испания, са цитадели на католицизма, утвърждаването на протестантизма става равносилно на утвърждаване на националистическото чувство. Действало е и още нещо, по-дълбоко от обикновената политика. През Първата световна война поетът Рупърт Брук съобщава за един редник, който обобщава причините за мнителността си към Континента: „Туй, дето не й харесвам на проклетата Европа са всичките тези проклети картини на Исус Христос и роднините му зад разни проклети стъкла“.^[6] Причината не е само в това, че Англиканската църква не предлага пещери на отшелници, реликви като стари късчета платно, зъби или парчета от кости, за които се твърди, че били на Свети Петър и че лекуват определени заболявалия. Има нещо друго — усещането, че тъй като Англиканската църква винаги е дължала повече на Еразъм Ротердамски, отколкото на Лутер, тя е дълбоко вкоренена в ежедневния живот. Затова й е било много по-лесно, отколкото на Католическата църква, да се адаптира към научните открития, които промениха света: католическият катехизис отрича не само Дарвин, но и Просвещението.

По отношение развитието на чувството за национална принадлежност, Англиканската църква има заслуги не толкова с това, което проповядва, колкото с това, което прави възможно. Има аргументи в полза на твърдението, че основаването на Англиканската църква е същевременно и основаване на Англия. Което съвсем не означава, че англичаните са хора, силно привързани към църковните дела. По отношение на религията си те имат същите предпочитания, каквито са имал традиционно към дрехите и колите си — непретенциозни, но сигурни — накратко казано, да могат да разчитат на нея. В известно отношение Англия въобще не може да бъде окачествена като протестантска държава. Както знае всеки ученик, националната църква на Англия е била създадена, за да може Хенри VIII да получи желания развод. Или както казва Ралф Дарендорф, проницателен анализатор на второто си отечество, „да си развалиш отношенията с папата все още не означава, че провеждаш реформация в църквата“.

Англиканската църква е такава влудяващо непонятна институция тъкмо защото англичаните си харесват религията така — прагматична, удобна и ненатрапчива. Няма нищо чудно в това, че толкова много английски автори са предпочитали драматичната категоричност на католицизма. Изключено е да напишеш роман като „Мощта и славата“ на Греъм Грийн за църква, основана на убеждението, че всякакви спорове се изглаждат на чаша чай. Минали са четири века от големия разцвет на англиканските проповеди, а последната вълна от подчертано англикански в ориентацията си автори — Роуз Маколи^[7], Дороти Сейърс^[8], Джон Бетйемън, Стиви Смит^[9] — нямат увличащата сила на един поет-католик като Джерърд Манли Хопкинс^[10]. Никой не може да чете Тролъп^[11] или дори Барбара Пим^[12] и да храни искреното убеждение, че Англиканската църква има мисията да помага на бедните и потиснатите. Тя си е това, което винаги е била — едно удобство, измислено от Тюдорите по политически причини, при което обичайната Троица се превръща в Петица /като включим монархията и парламента/. Най-разумната страна на изобретяването на Англиканската църква е овладяването на дълбоко залегналия антиклерикализъм у англичаните /селото с едно от любимите ми имена Брадфийлд Комбъст^[13] се нарича така в памет на изгарянето на Брадфийлд Хол, собственост на игумена на Бери Сейнт Едмъндс, от гневна тълпа, която по някои сведения наброявала 40 000 души/, вплитайки църквата неразривно в тъканта на държавата.

Тази дълбоко залегнала интеграция на вяра и държавност се вижда всеки следобед през парламентарната работна година, когато, малко преди два и половина, една скромна процесия се отправя през централното фоайе към двореца Уестминстър. Чува се вик „Свалете шапки, странници!“ и полицаите си свалят шлемовете, докато минава колоната. Първи върви човек, обут в смешни гамаши, и чука с токове по плочите. След него иде един запасен генерал, който носи златния жезъл, след това е говорителят на камарата на общините в черна роба със златни бродерии, а след говорителя се носи свещеникът на говорителя. Картината наподобява сцена от комична оперета на Гилбърт и Съливан. Вътре в залата, пред шепата депутати, благоволили да се появят, свещеникът прочита молитвите, с които препоръчва днешните заяждания, подвиквания и наддавалия на Божията милост. Човек неминуемо си задава въпроса какво общо може да има Господ с всичко това?

И все пак нещо подобно се разиграва във всички сухоземни, флотски и военновъздушни части и се потвърждава от функцията на Кентърбърийския архиепископ, когато, в качеството си на първи гражданин на държавата полага короната на тавата на монарха по време на коронацията. Ежедневната литургия, с настоятелното упоменаване на монарха и на „всички тези, които й служат“ е гласът на църква, която съзнава своите дълбоко консервативни и полусветски позиции в английското общество.

Така че би било грешка да приемаме проявяваната в процеса на историята ненавист към католицизма като доказателство за протестантски ентусиазъм. Достатъчно е да споменем враждебността, проявявана към нонконформистите заради прекалено буквалното им придържане на Библията: Джон Бъниън, автор на най-прочутият религиозен роман на всички времена, „Пътят на пилигрима“, прекарал почти дванадесет години в Бедфърдския затвор, защото проповядвал без разрешително. Анти католицизмът на англичаните произхожда от убеждението, че след като през страната вече е минала Реформацията, е невъзможно да си едновременно католик и патриот. При все това основателят на Англиканската църква, Хенри VIII, е най-католическият вид протестант. /Две от най-изявените характеристики на англиканската църква, премахването на обета за безбрачие и воденето на службата на простонароден език, са въведени едва след като Хенри си е на сигурно място в ковчега/. През последвалите векове Англиканската църква съумява да обедини пуританизъм, англокатолицизъм, келтски мистицизъм, евангелизъм, християнски социализъм и още половин дузина други доктрини. Църквата съществува, защото съществува — разумна, удобна, утешител на хора, които обичат да бъдат утешавани. Единственият разумен извод, който можем да си направим от уникално привилегированата позиция на Англиканската църква — официалният й статут, запазените места за епископите й в Камарата на лордовете, правото на премиер-министъра да назначава висши духовници и т.н. — е не че тази позиция е израз на някаква задълбочена духовност у народа, а че задоволява взаимноизгодни изисквания на държавата и църквата. Много епископи и висши свещенослужители биха ви казали в разговор на четири очи, че за църквата би било по-добре да се откъсне от държавата, да преустанови да изпълнява полудържавните си функции. Често се говори, че една отделена от държавата църква би била по-точно отражение на новата Британия — тази Британия, в която всяка неделя на църква отиват доста повече католици, отколкото протестанти, страна, населена от голям брой мюсюлмани-азиатци, сикхи и последователи на петдесятната църква от Карибите, така че Англиканската църква е почти в положение на една от многото духовни секти. /В себе си духовните водачи на въпросните други вероизповедания съвсем не са във възторг от тази идея — те предпочитат да представляват едно духовно присъствие по-близо до сърцето на конституцията, и добрата стара Англиканска църква ги устройва идеално, защото служителите й винаги се притесняват дали са дали достатъчно гласност на другите вероизповедания/.

Има една балада от осемнайсети век за викария на Брай, който променял убежденията си в зависимост от тези на коронованите особи — обикновено с нея подиграват официалната църква:

„Държа аз, господине,

На тоз закон докрай —

Мени се кралският престол,

Но не и моят в Брай!“

Но в действителност опортюнизмът отговаря на истинския дух на Англиканската църква. Почитателите й намират отказа й да заема крайни позиции достоен за уважение. „Via media^[14] е духът на англиканизма“, пише Т. С. Елиът^[15], когато коментира шестнайсети век. „Със своите опити да намери някакъв среден път между папизма и презвитерианството църквата под върховенството на Елизабет Велика олицетворява най-доброто от духа на Англия по онова време.“^[16] Предпоследният Кентърбърийски епископ, д-р Робърт Рънси, считаше колебливите позиции на църквата, заради които бе критикувана, за добродетел: „Има други християнски църкви, които се гордеят с недвусмислените си позиции — по отношение на доктрината, на висшето духовенство, на монолитната интерпретация на Светото писание. За разлика от тях Англиканската църква е един синтез, а синтезът по своето естество обединява теза и антитеза“.^[17]

Един по-циничен начин да се формулира същата позиция е да се каже, че Англиканската църква е израз на убеждението на англичаните, че има начин и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Удивителна е способността на тези хора, които са толкова горди с честността си, да лицемерят. За пример можем да вземем спора около абортите. Тридесет години след узаконяването им в Съединените щати, този проблем все още е повод за гневни сблъсъци, понякога достигащи до насилие, пред клиниките, в които се правят аборти. В Англия въпросът има не по-малък етичен заряд, но просто на никой не му е приятно да се шуми около него. Англичаните знаят много добре, че в тяхната страна абортите достигат ужасяващи размери — 177 225 през 1996 година — което ще рече, че на всяко новородено дете се пада по един унищожен зародиш. Безспорно тук има „теза“ и „антитеза“. Само че англичаните продължават да предпочитат да не им обръщат внимание.

Правилно се е изразил лорд Мелбърн, премиер-министър през деветнадесети век. Веднъж се оплаквал, че в задълженията му влиза и назначаването на англиканските епископи, и казал: „Да му се не види, пак е умрял епископ! Започвам да вярвам, че го правят само за да ме ядосат!“ На него се дължи и следната забележка: „Добре сме се наредили, щом религията има право да навлиза в сферата на личния живот“.^[18]

По време на Втората световна война на някого в Би Би Си му хрумнало да покани група именити писатели и да запише серия техни речи, с които да поддържа високия боен дух на британските войски по света. В кампанията участвали Джон Бойнтън Пристли, Съмърсет Моъм, Хю Уолпоул^[19] и Филип Гибс, както и една забравена в наши дни писателка на име Клемънс Дейн. Клемънс Дейн всъщност е псевдоним на бившата актриса Уинифред Аштън: двадесет и пет години преди тези събития тя го била приела, защото така се наричала енорийската й църква, „Св. Клемънт Дейнс“ на Странд. Нейната реч започва с думите: „Знаете ли, Британия е една удивително постоянна страна“.

Въпреки че е заела името си от църквата на Стренд и че е прекарала по-голямата част от съзнателния си живот в квартала Ковънт Гардън, писателката продължава встъпителните си думи с традиционния пример за английско постоянство:

„Миналата седмица минавах с кола покрай местата, където някога съм живяла, в Кент. Намалих скоростта, за да погледам пейзажа, и се учудих колко непроменен е останал през последните четиридесет години, въпреки че тези места са на двайсет и пет мили от центъра на Лондон. Все още, когато минаваш през Кент с кола, шофираш сякаш през златен килим — тази седмица цяла Англия е осеяна с цветовете на лютичетата. В парка отсреща продължават да пасат сърни, а малките междуселски пътища, които се отклоняват от шосето, са все така оградени от дървета, натегнали от бели и розови цветове.“

Дотук се намираме на позната почва: може бомбите на Луфтвафе да засипват Лондон /„Св. Клемънт Дейнс“ била разрушена от пряко попадение на 10 май 1941 г./, армията да е на всеоръжие, на сърцето на Англия бие спокойно и уверено и пулсът й се долавя в десетките хиляди селца в провинцията. Но изведнъж писателката сменя тактиката. „Какво представлява Британия, която означава толкова много за нас? — пита тя и сама си отговаря: — Мисля, че отговорът е един — английската Библия!“

След традиционния разказ как е била преведена Библията на английски език, Клемънс Дейн приключва речта си, като разказва как се запознала с една жена на селянин, който, след като се е сражавал в Първата световна война, сега пак отишъл доброволец и в момента бил в Южна Африка. Писателката видяла последното му писмо, в което той пита за двете си големи дъщери и за малкия си син, разказва новини от фронта, доколкото е позволено, безпокои се за забавената оран, и завършва писмото, изпращайки обичта си и целувки на своите близки. Накрая, след подписа, има добавен послепис. Със загрубелите си пръсти, привикнали да въртят повече лопатата, отколкото писалката, той е добавил: „Не падайте духом, скъпи мои!“

Дейнс твърди, че фразата е точен цитат от английския превод на Евангелието на Матея — думите, които произнася Исус, когато се явява пред учениците, вървейки по водата.

„Аз съм; не падайте духом /по-слабо преведено в Новата версия като «Не губете смелост»/. И това «не падайте духом» отеква през вековете“, приключва речта си писателката през пукота на ефира, така че и до ден-днешен един обикновен англичанин може да го каже на близките си, и така говори Островът, обръщайки се към своя народ, разпилян по целия свят. Това е гласът на Кедмон^[20], на Алфред, Уиклиф^[21], Тиндейл^[22], Елизабет I, Нелсън, Гордън — безбройните знайни и незнайни жени и мъже, които създадоха и са Британия. Посланието е същото: „Не падайте духом, скъпи мои“!^[23]

Такова нещо в наши дни не може да бъде написано по ред причини; първо, защото е трудно да се говори за една обща вяра, обединяваща Англия, камо ли пък за общо богослужение, защото познаването на Библията е много по-ограничено, защото осъвременените преводи на Библията са далеч по-неблагозвучни и лишени от внушителност, и защото ако по-голямата част от слушателите ще се сетят кои са Нелсън и Кромуел, те биха имали само някаква смътна представа за Гордън, ще са абсолютно озадачени от името на Уиклиф, а за Кедмон само биха свили рамене.

Помислих си, че може би все пак греша, и се обадих на секретарката на Дружеството в защита на молитвениците, в лондонското й жилище в предградието Еджуеър. Марго Лорънс се бори неуморно за съхраняване на молитвеника на простонароден английски, който, освен че е крайъгълен камък на Англиканската църква почти от самото й основаване, в продължение на векове е основният източник на популярни цитати за всеки англичанин. Секретарката на дружеството току-що бе преживяла нещо в стил „Клемънс Дейн“ и беше в много добро настроение. Водопроводчикът, успокоявайки я, че скоро пак ще има топла вода, бе й казал „скоро ще бъдете в страната на живите“.

— Разбирате ли, този израз, „страната на живите“, е от простонародния молитвеник! — възкликна тя възторжено.

Дружеството за защита на простонародния молитвеник не е нито модерна, нито богата групировка за въздействие върху общественото мнение. Човек остава с впечатлението, че неговите осем до десет хиляди члена /няма централизиран списък, но издаването от дружеството списание се разпраща на 7000 адреса/ са мъже и жени като самата секретарка — трезвомислещи, почтени хора в есента на живота си, които карат старички коли, произведени в Британия. Целта на тяхната кампания е религиозна, но тя има много по-голям културен подтекст. Молитвеникът на простонароден английски, „Общият молитвеник“, е издаден през 1662 година, но до голяма степен е дело на Томас Кранмър^[24], който е работил по него век преди това. Идеята му, както си личи и по заглавието, е да осигури „общо“, споделено молитвено изживяване. Книгата действително го постига — на простичък език, но с достатъчно приповдигнат тон, при това точно в нужния регистър, така че и най-лишеният от дар слово свещеник би могъл да бъде увлечен от ентусиазма на текста. Текстовете стават толкова популярни, че 549 откъса от тях са включени в Оксфордския речник на цитатите. Популярни изрази като „безкраен празник“, „старият Адам“, „челюстите на смъртта“, „ставам нов човек“, „отвъд човешкото разбиране“, „пред прага на смъртта“ и много други, които все още се ползват постоянно, са взети направо от „Общия молитвеник“.^[25]

Официално „Общият молитвеник“ продължава да бъде крайъгълен камък на англиканското вероизповедание. Но това е поредната привидност в името на условностите. Кандидатите за ръкополагане в свещенически сан трябва да покажат „задоволително познаване“ на молитвеника, както и тридесет и деветте точки на църковната доктрина. На практика младите свещеници, излизащи от теологическия колеж, не познават нищо друго, освен съвременните форми на свещенослужение.^[26] В църквите из цялата страна старите, подвързани в черно молитвеници са струпани в някой ъгъл на ризницата и на тяхно място са сложени тънки зелени, червени и жълти книжки с меки корици, често с някакво изображение на човек, който сякаш се състои от кибритени клечки, на корицата — и всяка неделя паството се бори, пелтечейки, с новите им текстове.

„Познавам хора, които изминават тридесет мили, за да отидат в църква, където службата се води по «Общия молитвеник», казва Марто Лорънс. А свещениците ги манипулират. Понякога направо се държат непочтено. В понеделник разговарях с един човек от Портсмут, чиято дъщеря щяла да се омъжва. Младата двойка обсадила церемонията със свещеника и двамата изрично подчертали, че държат службата да се води по «Общия молитвеник». Но когато момичето тръгнало към олтара под ръка с баща си, установило, че свещеникът води венчавката по напълно различен начин. Била извън себе си, но не можела да направи нищо.“

Дружеството настоява, че се бори против цялостното изличаване на старата литургия. Но всяка година в нови няколко дузини от енориите, където все още се служи по „Общия молитвеник“, пристига нов свещеник. Той или тя въвеждат „под формата на експеримент“ алтернативни богослужения. Трудно може да се намери нещо по-постоянно от временните експерименти на Англиканската църква.

Премахвайки „Общия молитвеник“, свещениците само се опитват да свържат църквата със съвременността. Но постъпвайки така, те орязват част от езика, който се споделя от англичаните в продължение на векове. Действително няма нищо лошо в опитите религията да стане „по-достъпна“, но „експерименталните“ алтернативи, предлагани от Англиканската църква, имат само преходна стойност — те са валидни само в един определен момент от времето. „Каква да е молитва и молитва по Молитвеника не са едно и също нещо“, както казва един историк.^[27] Всяка общност има нужда от звучни фрази, от опорни изрази, и вместо споделения общ език на англиканската църковна традиция, англичаните получават само някаква поредица от рекламни текстове, взети от телевизията — „Добре е, че се чувствате добре“, „Просто за удоволствие“ и т.н.

Когато попитах дълбоко почитаемия Дейвид Едуардс, автор на повече от трийсет книги за съвременното християнство, как би оценил сегашното ниво на английската духовност, той ми каза мрачно, че „англичаните са загубили всякаква представа за религия“.

Може и да е прав. Но е редно да се запитаме дали мнозинството англичани изобщо някога са имали дълбоко религиозно чувство. Всъщност Англиканската църква достига разцвета си преди около 200 години — по времето, когато се ражда Джейн Остин^[28] — шесто от седемте деца в семейството на хемпшърски свещеник. /В наши дни старинните свещенически домове са собственост на преуспяващи бизнесмени и писатели — самите свещеници обитават малки тухлени къщички в края на някогашната зеленчукова градина в свещеническия двор./ По онова време религиозният ентусиазъм на англичаните се е поизчерпал в Гражданската война. Народът се успокоява и отново се заема да мънка под нос по време на безстрастно протичащата поредица от ритуали. Вместо да развиват месиански амбиции да поведат английския народ по пътя на спасението, висшите църковни инстанции, надзираващи неделната дрямка на енориашите, са много по-загрижени „да изпратят във всяка енория по един джентълмен“. Дори най-прочутите дейци на англиканската църква се помнят обикновено с нещо друго, а не с изявената си духовност. Да вземем авторите на прочути дневници като Френсис Килвърт и Джеймс Уудфорд, естествоизпитатели като Гилбърт Уайт, забележителни и добродетелни фигури като Козмо Ланг, или философи като Сидни Смит.

Най-голямата слабост на тази забележително привилегирована църква е неспособността й да пусне корен в големия град. Типичната англиканска енория — тази, която е осмивана дружелюбно в телевизионния филм „Викарият на Дибли“ — е провинциална, а архетипът на епископия е някоя катедрала наблизо — като тези в Солзбъри, Хиърфорд и Уинчестър. Много късно църквата обърна внимание на гневните обвинения на Достоевски, който казва:

„Англиканските свещеници и епископи са горди и богати, живеят в богати енории и трупат сланина с напълно необезпокоявана от угризения съвест… Това е религия на богатите и те съвсем не се опитват да го прикриват… Те обикалят света, проникват в най-дълбоките дебри на Африка, само и само да покръстят някой дивак, но забравят милионите диваци в Лондон, защото те нямат с какво да им плащат.“^[29]

Може би звучи като пропаганда, но когато журналистът от викторианската епоха Хенри Мейхю попитал един лондонски зарзаватчия дали знае къде се намира катедралата „Сейнт Пол’с“, човекът отвърнал, че знае, че това е църква, но „аз никога не съм ходил на църква“. Една анкета от 30 март 1851 година показва, че две трети от населението на Лондон не ходи на църква, а други проучвания направо говорят за езичество. Най-нисък процент са ходещите на църква сред населението на Източен и Южен Лондон.

Така че когато хората говорят за Англиканската църква като „официална“, те имат предвид нейните предвидени в конституцията привилегии, връзката й с монархията и положението й в графствата. През по-голямата част от времето, в повечето големи градове и предградия — там, където живеят по-голямата част от англичаните, църквата не присъства. Има наистина англикански свещеници, които се трудят героично в бедняшки квартали, пълни с бордеи, помагат на хората да получат социалните си помощи, управляват кухни и приюти за безработни. Но те всъщност работят като работници от социалните служби — само че на половин заплата. Животът им е доказателство за вяра, но те не смеят да я демонстрират, „за да не пречи“ на работата, която трябва да свършат. В пиесата на Дейвид Хеър, „Надбягване с демона“, свещеникът Лайънел Еспай е призован при епископа, за да отговори на обвинението, че пренебрегва тайнствата като част от служебните си задължения. Той казва на епископа: „В моята енория църквата дори не е повод за насмешка. Тя е просто нещо неуместно. Няма никаква връзка с живота на хората“.^[30] Неговият колега-евангелист избухва по-нататък в пиесата „Градски свещеници ли? Вие сте се превърнали в картел — свързва ви страхът. Превърнали сте се в хуманисти от епохата на просвещението“.^[31]

Когато споменах пред каноника Доналд Грей, свещеник на говорителя на Камарата на общините, че големите градове са изгубени за църквата, той отвърна: „Работата не е там, че сме изгубили големите градове. Ние никога не сме ги имали“. И е прав. Нон-конформистките вероизповедания, като започнем от методистите и свършим с Армията на спасението, се опитаха да посрещнат изискванията на урбанизацията, а ирландските емигранти донесоха собствената си вяра със себе си. В малкото региони, където се е вкоренил популисткият градски консерватизъм, Англиканската църква успя да разшири присъствието си. Но в повечето случаи тези огромни, кухо кънтящи сгради, построени от Англиканската църква на уличните ъгли в големите индустриални центрове като инстинктивна реакция на масовата миграция от селото към града никога не са се изпълвали докрай — дори веднага след построяването им. Нищо чудно, че един век по-късно изглеждат студени и занемарени — като че ли чакат някой да ги купи и да ги превърне в сикхски храмове или нощни барове. Достопочтеният Лайънел Еспай и много други като него вършат всичко, което е по силите им. Но е препалено късно, за да имат шанс да си възвърнат изгубените територии.

Така погледнато, Англиканската църква трябва да се справи с най-лошото от всички аспекти на живота. Наистина добрите страни на църквата — кротост, съчувствие и толерантност — се подкопават от пълна липса на интелектуална устойчивост. Тъй като по-голямата част от хората, които изобщо ходят на църква, не са стигнали по-далеч от „Библейските приказки“ на Инид Блайтън, свещениците са принудени всяка неделя да проповядват така, като че всяка дума в Библията се основава на факти, а при това голяма част от съдържанието й е алегорично и измислено. Теолози, които се осмеляват да намекнат, че нещата може би са доста по-сложни, като Джон Робинсън в „Бог ми е свидетел“ или Дейвид Дженкинс по времето, когато е епископ на Дъръм, си навличат ужасен вой от страна на възмутената общественост. А пък понеже църквата е „официална“, всеки се чувства в правото си да критикува. По-мислещите депутати явно са дали обет за мълчание, съзнавайки, че нямат подготовка да се бъркат в неща като хода на литургията, но пък по този начин оставят трибуната свободна за всякакви дръвници. Дори принц Чарлз, който някога ще наследи титлата „Защитник на вярата“, която за първи път папата дава на Хенри VIII, сякаш е загубил воля за тази работа. „Надявам се да бъда защитник на всички религии“, каза той в едно свое интервю, като че вярата на сикхи и друиди, както и на хората, убедени в лечебните свойства на астралната проекция, са напълно равнопоставени. Несъмнено това изказване е израз на добрите му намерения, но е и симптоматично за настъпилата бъркотия. Религиозното образование в училищата — задължение на учители, завършили колежи, в които Англиканската църква е хвърлила милиони — представлява лесносмилаема кашичка, в която може да се открие всичко — от сикхската традиция на Гуру Нанак до креационизъм^[32].

Думата „религия“ има неясен произход, но най-често се счита, че произхожда от латинското „religare“, свързвам: народът, който се моли заедно, е единен. Песимистът би заключил, че отсъствието на общ начин на религиозно изразяване доказва отсъствието на обща вяра, и че едно общество, което е загубило спойката си, е осъдено да се разпадне. Но има един друг аспект, в който Англиканската църква е повлияла дълбоко на английския народ.

Всеки знае, че скъсването с Рим води до цялостно оплячкосване на католическата църква в Британия — събитие, споменавано в учебниците като „Разрушаване на манастирите през 1536 година“. Но лишаването на Римокатолическата църква от светската й власт включва много повече от простата експроприация на земя, сгради и съкровища. Този гигантски акт на колективен вандализъм, в който се унищожават и хиляди безценни произведения на изкуството, има дълбоки последици за културата на страната. Андрю Греъм-Диксън в книгата си „История на изкуството в Британия“ аргументира убедително твърдението си, че цяла една средновековна традиция в живописта и скулптурата, оцеляла по други места в Европа, в Англия е малко или много изтръгната от корен. Няма никакво съмнение по отношение мащабите на вандализма. В периода от разрушаването на манастирите през 1536 година до смъртта на Оливър Кромуел 120 години по-късно, не е останало кътче в Англия, незасегнато от религиозен фанатизъм. Според него религиозната живопис е израз на папистко идолопоклонничество. Стигнало се дотам, че се говорело дори за изравняване на Стоунхендж със земята. Доказателствата, че това е моментът, когато Англия се превръща в доброволен изгнаник от артистичната традиция на Европа, са оскъдни, по простата причина че извънредно малка част от римокатолическото творческо наследство е оцеляла след разрушителните ексцеси. Една-единствена статуя на Христос е била открита през петдесетте години от строители, извършващи ремонтните работи в Мърсърс Хол, в Лондон. От оцелелите детайли можем да съдим, че статуята е била изключително изящна. Тази статуя според Диксън е символ „не на една, а на две смърти — кръстната смърт на Христа и смъртта на цяла една традиция в британското изкуство… това е произведение на изкуството, създадено в навечерието на английския Ренесанс, който така и не се осъществил“.^[33]

Ако приемем, че това е моментът, в който английската културна традиция се откъсва от останалата част на Европа, надали може да се намери по-ярък признак за новата посока, към която се обръща творческото начало у англичанина, от практиката да се свалят олтарите в повечето църкви и да бъдат замествани с голи дъски, на които се изписват Десетте божи заповеди. Това е буквален пример на заместване на виртуалното с вербалното внушение. Ако се измерват последиците на този процес, то можем да говорим не толкова за „неосъществения английски ренесанс“, колкото англосаксонското Просвещение, което изпреварва нелогичния процес на континента с повече от век. Англичаните не само започват да възприемат Словото Божие по друг начин, те започват да ценят Словото изобщо. Няма начин да узнаем дали е било възможно да се родят английските Тициан, Рафаел или Микеланджело. Но сме сигурни, че Реформацията и нейните последици родиха Уилям Шекспир, Кристофър Марлоу^[34], Джон Дън^[35], Джон Бъниън^[36] и Джон Милгьн.

Те основаха най-забележителната и продължителна литературна традиция на западния свят. Разбира се, не можем да предположим как тази традиция и разклоненията й в Северна Америка, Азия и Австралия биха се развили, ако Англия бе останала католическа държава. Но англичаните със сигурност се превръщат в народ, прекланящ се пред магията на словото, докато интересът — и уменията им — по отношение на музиката и живописта имат крайно непостоянни стойности. Имало е време, когато Англия е била наричана „страната, лишена от музика“. В друг период от английската история германецът Хендел е ценен високо в кралския двор, а през 1905 година големият английски композитор Елгар се оплаква, че е наследник на „едно изкуство, за което няма място в чувствата на нашия народ, а е тачено само в чужбина“.^[37] Контрастът с подчертаната страст на англичаните към словото не може да бъде по-крещящ. Това пристрастие се изразява в абсурдната свръхпродукция на британския издателски бизнес — във Великобритания се издават 100 000 нови заглавия годишно — повече от целия издателски капацитет на Америка, както и във факта, че страната произвежда повече вестници на глава от населението от мнозинството останали държави по света, в неспирния поток от читателски писма, неутолимата страст към словесни ребуси, анаграми, викторини, кръстословици, популярността на играта „Скрабъл“^[38], вибриращата жизненост на британския театър, в огромното количество антикварни книжарници в повечето големи пазарни градове. „Книгите са нашата национална валута“, бе заключил един наскоро починал британски посланик.^[39]

А живописта? Що се отнася до портретната живопис, великите художници, преживели Реформацията или работили след нея в Англия, са в голямата си част чужденци — Холбайн, Ван Дайк, Лили и Нелър. Изтъква се аргументът, че климатът на страната не давал възможност за развитието на друг вид живопис, че под постоянно сивото небе можело да се рисуват само мрачни пейзажи. Но ако това беше вярно, какво да кажем за Холандия, която е отечество на безкрайна поредица велики художници? Да не говорим за това, че в светлината на Севера има всъщност много по-голямо разнообразие, отколкото в яркия блясък на южното слънце. Трябва по-скоро да търсим отговора в естеството на английската Реформация — която е въпрос на политика, разум и избор. Дори теологичният подтик за Реформацията е свързан със смисъла на словото — а думите са посредници на избора.

Дори преди Реформацията изкуството в Англия се занимава с наблюдения върху заобикалящия свят — илюстрованите ръкописи и резбованите столове в катедралите са изпъстрени със сцени от ежедневието — картини на животни, селскостопански труд, дори футбол. Това, че аристокрацията покровителства живописта значително повече от църквата, не е единствената причина в английската живописна традиция портретната и пейзажна живопис да е много по-широко застъпена от бароковите алегории. Този феномен се дължи до голяма степен и на английския начин на мислене. Д-р Джонсън е казал: „Пред всички алегорични глупости, които ми показват, винаги бих предпочел портрета на някое куче, което познавам“^[40] — и английското изкуство действително се занимава с разказването на истории. „Почти всички забележителни представители на британската школа в живописта се занимават с наблюдение — на човека или на природата: пейзажистите Констабъл и Търнър, акварелистите от Къзънс до Котмън, както и портретистите Гейнсбъро, Рейнълдс, Роумни и т.н.“ — пише Николаус Певзнер в „Английското в английското изкуство“.^[41] Ако беше останал честен докрай, трябваше да допълни, че тази живописна традиция е една от най-незабележителните в областта на визуалното изкуство в Европа. Англичаните винаги са били прекалено заети с писане, за да рисуват.

Това, че англичаните стават хора на словото, има и своите политически последици. Амбицията да имат Библия, написана на родния им език, предизвиква революция в областта на писаното слово. През 1407 година архиепископът на Кентърбъри обявява опитите за превод на Библията за престъпление, а последователите на Уиклиф, „лолардите“ получават прякора си от холандската дума за „мънкам, мърморя“ — защото на събиранията си мънкали под нос обявената извън закона англоезична версия. Така че когато Тиндейл^[42] и Майлс Къвърдейл успяват да издадат английския превод на Библията, това е победа на радикалните възгледи над прикритите интереси. Първата последица е дестабилизация на църковните санове — кому е нужен свещеник, за да интерпретира Божието слово, след като всеки може сам да си го чете? Стига се и по-нататък — в крайна сметка Библията е слово Божие, а тъкмо Божието слово дава властта в ръцете на краля или кралицата. Общодостъпността на Светото писание има огромен подривен потенциал. Нареждането всяка енорийска църква да има своя английска Библия бива отменено през 1543 година, защото „нисшите класи“ злоупотребяват с правото си. Издадена е заповед, че „жени, занаятчии, чираци, калфи, пътуващи търговци, прислужници, работници и всички, чийто ранг е по-нисък от йомен^[43], нямат право да четат Библията и Новия завет нито на себе си, нито другиму, нито публично“.^[44] (Тези ограничения се отменят след смъртта на Хенри.)

Официално приетият превод, известен още като „Библията на крал Джеймс“, ехо, от която Клемънс Дейн е доловила в онова писмо от Южна Африка, излиза през 1611 година — плод на труда на четиридесет и седем учени в продължение на три и половина години — но в основата си това е резултат от усилията на Тиндейл.^[45] Появата й има незабавен ефект — демократизира се учебната система и се натрупва запас от популярни истории и цитати, които се превръщат в споделено наследство на английския народ. Англичаните може никога да не са се отличавали с етническа монолитност, но сега поне се сдобиват с общо интелектуално наследство. Холандският философ Хуго Гротиус пише за Англия през 1613 година, че в нея „теологията е на власт“. Седемнайсети век бележи разцвета на английските проповеди. Но най-значимото въздействие на английския превод на Библията е, че запечатва завинаги в съзнанието на англичаните вярата в правата на обикновения човек. За пуританите Библията е върховният авторитет във всяко отношение; на тях никога не би им минало през ума, че е възможно това да не е буквален препис на Божието слово. Или както казва Томас Уилкокс, „нищо не бива да се прави в това или друго отношение, ако нямате изричното разрешение на Божието слово“.^[46] Но властта на Словото се простира много по-далеч. Като предлага възможност да се обърнеш направо към Бога, без посредничеството на папи и епископи, ежедневният език на литургията дава на индивида най-различни права, които дотогава не е подозирал, че има.

Подчертаната значимост на индивида, заложена в новата вяра, може да бъде и обяснение за склонността на англичаните към романтични утопии. От дигърите^[47] през седемнайсети век до лейбъристи те през двайсети, през Уилям Блейк, Робърт Оуен и много други, вярата, че човечеството подлежи на усъвършенстване, упорито процъфтява. Податливостта на американците на лъжите на всеки мошеник с лъскав костюм и фалшива усмивка има британски корени: в края на краищата, бащите на американската конституция са си пра вели свой собствен утопичен експеримент. Както установява един историк, специалист по сектантските движения в средата на викторианския период в Ланкашър: Само в Манчестър успяват да се струпат екстазите на майка Анна, основателка на „шейкърите“^[48], Акрингтън поддържа интереса към метафизиката на Сведенборг. Аштън осигурява същински храм на Джон Роу. От Салфърд и Рочдейл излизат последователи на Манеа Фен /„комунионисти“, чието седалище е в Източна Англия/. В Престън идва ред на Хибър Кимбъл и неговите братя мисионери да набират своята реколта от души — стига някой да повярва на откровенията им^[49] /Господин Кимбъл се хвалел, че няма да умре до Второто пришествие, и пророкувал, че след десет-петнайсет години морето между Ливърпул и Америка щяло да пресъхне. Морето засега не е пресъхнало, а второто пришествие на господин Кимбъл все още се очаква/.

Щеше ли английската революция да се състои повече от век преди подобните революции в останалите европейски държави, ако тази вяра в правата на личността не беше толкова дълбоко вкоренена? За разлика от светските бунтове през осемнайсети, деветнайсети и двайсети век, английската революция не плюе на религията, а се обръща към нея за подкрепа. Когато Джон Милтън се опитва да намери оправдание за обезглавяването на краля, той подчертава библейския текст, според който Бог създава човека по свой образ и подобие — следователно цялата власт на кралете и принцовете „им е поверена и предадена, за да я упражняват в името на Общото благо“.^[50] Убеждението на всеки англичанин, че си „знае правата“, почива на твърдата вяра, че не кралската власт, а личната свобода е дадена от Бога. Когато Гражданската война разделя Англия на две, бунтовниците се идентифицират с евреите от библейския разказ, а Кромуел се превръща в съвременен еквивалент на Мойсей или Иисус Навин. Самият той не се притеснява да прави това сравнение — през 1654 година заявява, че английският народ е благословен от Бога, и че „единственото, с което мога да сравня Божията Милост към нас, е извеждането на евреите от Египет… през пустинята, с помощта на чудеса и поличби, към обетованата земя“^[51]. Духът на английския индивидуализъм се вижда ясно в борбата с църква и държана — първо да добият право да четат Библията на родния си език, а после да утвърдят правото си въз основа на Светото писание да установят нови отношения помежду си и с властите. Това е една от причините англичаните никога да не са имали повод да подчинят личността си на държавата. Това, разбира се, е и причината страната да е родина на толкова много ексцентрици.