Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English — A Portrait of a People, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2017)

Издание:

Автор: Джеръми Паксман

Заглавие: Англичаните — Портрет на един народ

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Редактор: Анелия Иванова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1251

История

  1. — Добавяне

Трета глава
Империята на Англия

„Когато хората кажат «Англия»,

понякога имат предвид Великобритания,

понякога Обединеното кралство,

понякога — Британските острови,

но никога Англия.“

Джордж Майке, „Как да бъдем чужденци“

Една от характерните черти на англичаните, която най-много вбесява другите народности, населяващи острова, е склонността им да смесват понятията „Англия“ и „Британия“, без да се замислят. Някои англичани говорят така, сякаш шотландците и уелсците изобщо не съществуват, или пък винаги са се стремили да бъдат приети в някаква нация от свръхчовеци, която от край време умело контролира дарената й от Бога съдба. Не е зле англичаните да си мерят приказките.

За разлика от Англия, която е била цялостно или частично окупирана от римляни, викинги, англи, саксонци и нормани, Шотландия никога не е била изцяло окупирана от чужд завоевател — до момента, в който става част от „Обединеното кралство“. Един националистичен прочит на шотландската история показва, че съюзният договор, който свързва Шотландия с Англия, е подписан от подкупни шотландски аристократи. В Северна Шотландия все още, два века след така нареченото Преселение, се шири възмущение от прогонването на цели шотландски фамилии от земите им, за да бъдат осигурени големи пространства за широкомащабно овцевъдство. Както ми обясни един шотландец-националист, това било „най-ефикасното етническо прочистване в Европа, подбуждано от попаднали под английско влияние хомосексуални главатари на кланове и земевладелци, подпомагано от армията и полицията, Шотландската църква и шотландските членове на парламента — в резултат на което възникнала най-голямата европейска пустиня“. В допълнение той заяви, че като награда за неадекватно големите жертви от страна на шотландското население на острова сега то се радва на най-високи стойности на безработица и емиграция в рамките на Обединеното кралство. „Шотландците щяха да са по-добре, ако Хитлер беше спечелил войната; поне и до ден-днешен в запустелите села щяха да живеят хора“[1] заключи той гневно.

Вярно е и друго — че в голямата си част Британската империя е дело на шотландци; някогашните мечти за тяхна, собствена империя загиват при катастрофалния опит да завоюват колония при панамския провлак през 1698. Шотландците се отличават като изключителни войници в британската армия, строят пътища и мостове, стават способни търговци и припечелват несметни богатства. Прочутото послание, отправено от Нелсън към флота преди битката при Трафалгар, „Англия очаква от всеки да изпълни дълга си“ било предадено като сигнал от някой си Джон Робъртсън, моряк от Сторноуей на шотландския остров Луис. „В британските колониални общности от Дунедин[2] до Бомбай на всеки англичанин, който се е издигнал до висок обществен пост, започвайки от нищото, се падат по десетина шотландци“, пише сър Чарлз Дилк[3] през 1869 и добавя лукаво: „Странно е наистина как така «Шотландия» не е популярното наименование на Обединеното кралство“.[4] Предсмъртните думи на генерал-лейтенант сър Джон Мур /шотландец, роден в Глазгоу/ — обобщават всичко. В последните мигове на живота си, когато лежал смъртно ранен след битката при Коруна[5] през 1809 година, за него явно е нямало съмнение кому е служил. Той казал „Надявам се, че народът на Англия ще бъде доволен. Надявам се моята страна да ми отдаде дължимото“ и издъхнал.

Основите на това, което специалистът по средновековна история Джон Гилингъм нарича „истинския хилядолетен Райх“ — т.е. този в рамките на Британия, се опират на презумпцията на англичаните за техните несравними морални добродетели, изтъквани често още от времето, когато приемат християнството. Но Уилям от Малмсбъри, в произведението си „Делата на английските крале“, изтъква друга причина за тяхното самопровъзгласено превъзходство — това, че през шести век крал Етълбърт се оженва за Берта, дъщеря на тогавашния крал на франките. Според него „този съюз с французите накарал един варварски дотогава народ да започне да се освобождава от дивашките си нрави и да се обърне към по-изискан начин на живот“.[6]

Според тази интерпретация тъкмо влиянието на французите започва да цивилизова англичаните. Сигурно е, че макар и норманските завоеватели векове по-късно да пристигат неканени, след като вече са успели да вземат властта, местното английско население се показва подчертано склонно да прегърне континенталния, европейски начин на живот. Променят се основно законите за браковете, собствеността, военните закони, променя се и отношението между половете. Смесените бракове — между представители на местното население и на завоевателите — били нещо обичайно, и към 1140 година английското виеше общество пише /на латински/ и говори /на френски/ за своята страна като „престолнина на правосъдието, подслон на мира, възхвала на набожността, огледало на вярата“, докато според същите Уелс е „страна, покрита с гори и пасбища… богата на дивеч и риба, стада и мляко, но обитавана от хора, които са същински зверове“.

Уилям от Нюбърг описва шотландците като „варварска орда… за този нечовешки род, по-див от дивите зверове, е удоволствие да режат гърлата на старци, да колят малки деца, да разпарят женски утроби“[7]. Джерълд дьо Бари счита ирландците за „такива варвари, че изобщо не може да се твърди, че имат култура… те са диваци, живеят като дивите зверове, и не са се придвижили и крачка напред от примитивното стопанство“[8]. Ричард от Хексъм се ужасява от варварското поведение на шотландците по време на война:

„/Те/ колеха мъже пред очите на жените им, а после отвличаха жените със себе си като плячка. Жените — и вдовици, и момичета, ги събличаха и връзваха с въжета, а после ги подгонваха пред себе си с лъкове и копия… Тези зверове, които не се страхуват от прелюбодеяние и кръвосмешение, нито пък от други престъпления, разменяха жертвите си с други варвари срещу добитък, или ги оставяха при себе си като робини, когато те им омръзнеха.“[9]

Не само начините, по които другите обитатели на острова воювали или обработвали земята, карали англичаните да се чувстват по-високопоставени — същото се отнасяло и до сексуалния им живот. Джон от Солсбъри — един от свещениците, които били с Томас Бекет[10], когато той бива убит в Кентърбърийската катедрала — в описанията си казва, че уелсците „живеят като животните — имат и съпруги, и държанки“.[11]

Горните коментари доказват поне, че „отговорността на белия човек“ не е измислена през деветнайсети век. През двайсети век англичаните се научиха да избягват обобщения по отношение на азиатците и обитателите на островите от Карибския басейн, но все още не се въздържат в коментарите за най-близките си съседи. Детските стихчета:

„Тафи си е уелсец и затова краде;

дойде ми на гости, месцето ми взе;

отидох у дома му, той не беше там,

от къщи бе измъкнал и кокала голям“

вече не фигурират в повечето детски книжки, но тук-там се срещат в антологии, които можете да си купите от антикварите. Предполага се, че стихчето е възникнало по времето, когато банди уелсци нахлували през английската граница. Но дори в нашите по-чувствителни времена англичаните продължават да карикатурят уелсците като непостоянни, хленчещи дърдорковци, преливащи от фалшива сантименталност. Нападайки стереотипите, с които изобилстват английските сапунени опери, телевизионният критик на „Сънди Таймс“ /един от многото шотландци, издигнали се в Лондон/, потвърждава през 1997 година, че „Уелс е жертва на огромен набор от предразсъдъци. Всички знаем, че уелсците са бъбриви измамници, неморални, лъжци, фанатици, тъмни, грозни, дребни, войнствени тролове“[12], защото уелсците били най-незначителната част от съюза. Той установил обаче, че на много уелсци им е дошло до гуша от въпросните стереотипи, защото въпросната статия била представена на комисаря за Уелс към Комисията за етническа равнопоставеност, господин Рей Сингх.[13]

Предразсъдъците на англичаните по отношение на шотландците не са чак толкова оскърбителни. Обикновено им се подиграват за стиснатостта и за хроничното мрачно настроение; както казва П. Дж. Уудхауз, „никак не е трудно да различиш мрачен шотландец от слънчев лъч“. Що се отнася до уелсците, ако изобщо биват възхвалявани за нещо, то е за „келтските“ им качества — като певци и поети — докато шотландците, особено тези от ниската, по-близка до Англия част, печелят респект като юристи, лекари, търговци и инженери. За да продължим с обобщенията, за англичаните шотландците са непреклонни, скандалджии и моралисти /освен когато са пияни/. Ако трябва да бъдем честни, двамата най-прочути морализатори в Англия през двадесети век са архиепископ Козмо Ланг[14] и първият директор на Еи Би Си, Джон Рийт — и двамата шотландци.

Разбира се, винаги съществува възможността и двата набора от обобщения да са такива, по простата причина че отговарят на истината. Но от това как англичаните възприемат съседите си можем да си направим някои заключения и за самите англичани. Както Шотландия, така и Уелс биват трайно анексирани от Англия. Но докато шотландците влизат в това партньорство като поне привидно равноправни партньори и техният крал Джеймс VI става впоследствие крал Джеймс I на Англия /въпреки това някои шотландци все още се дразнят, когато настоящата кралица на Великобритания бива титулувана Елизабет Втора — шотландците са нямали Елизабет Първа[15]/. Те винаги са поддържали — до ден-днешен — самостоятелна юридическа и образователна система и подчертано обособена интелектуална традиция. Докато съюзът между Англия и Уелс, напротив, при най-добро желание не може да бъде възприеман като съюз между равноправни партньори. След потушаването на бунта на Оуен Глендауър[16] против завоевателите в началото на петнайсети век, княжество Уелс става част от Англия. Вярно е, че крал Хенри VIII премахва законите, според които лица от уелски произход нямат право да притежават земя в границите на Англия /тези закони били въведени след бунта на Глендауър/ — но въпреки уелската кръв в жилите си, той изисквал от държавните служители на територията на Уелс да говорят на английски. /Показателно за различното отношение в двора към шотландците е това, че Хенри забранява англичани да продават коне на шотландци./ Въпреки тези ограничения уелсците продължавали да говорят на своя език, когато говорели помежду си, и към 1880 година трима от четирима коренни жители на Уелс говорели на уелски по свой избор[17]. Може би това е трябвало да ги направи повече, а не по-малко самостоятелни. Но от друга страна те са нямали град с претенциите на столица, както е Единбърг за шотландците, нито пък самостоятелна система на образование и правораздаване, нито самостоятелна религиозна институция /до установяването на търпимост към нонконформизма[18], а по това време за тях вече е било късно/.

В продължение на два века след обединяването на Англия и Шотландия под скиптъра на крал Джеймс, англичаните сякаш са се колебаели между враждебност към шотландците — заради тяхното „предателство“[19] по време на Гражданската война, и въстанията на якобитите през 1715 и 1745 година[20] — и безразличие. „Наистина Шотландия е бунището на света“ — така се изразява един благородник в писмо, писано след битката при Кулоден[21]. Херцогът на Нюкасъл, брат на тогавашния премиер-министър, му отговаря така: „Що се отнася до Шотландия, надали има някой на този свят, който да се интересува от нея по-малко от мен… Все пак, не бива да забравяме, че тя се намира на територията на нашия остров“.[22] Трудно е обаче да се избегне впечатлението, че както враждебността, така и привидното безразличие прикриват непризнатото уважение, което англичаните дълбоко в себе си изпитват към шотландците. Най-прочутият израз на презрение към шотландците принадлежи на д-р Джонсън, който е казал, че „да видиш Шотландия означава просто да видиш една по-лоша Англия“. Босуел[23] описва реакцията му, когато някой заявил пред него, че Шотландия има „великолепна дива природа“. „Вярвам, сър, че имате великолепни природни картини, отвърнал великият лексикограф. Същото важи и за Норвегия, и за Лапландия. Но позволете ми да отбележа, сър, най-прекрасната природна картина за един шотландец е пътят, който води към Англия“.[24]

Самият Джонсън не е бил в състояние да обясни на какво се дължат предразсъдъците му, но шотландците могат да се утешават с мисълта, че поне са успели да го подразнят: единственото нещо, което е казал някога пред Босуел за Уелс, е, че „до такава степен не се различава от Англия, че няма причина да бъде посещаван“.

Но към началото на деветнайсети век представата за шотландците като кръвожадни предатели: постепенно бива изместена от ентусиазма и положителното чувство, с което англичаните прегръщат романтиката на планинска Шотландия — самият крал Джордж IV пристига в Единбърг, облечен в пълен костюм на шотландски планинец. Шотландия успява да съхрани социалния си статус поради тесните връзки с управляващите династии и аристокрацията, несломимата романтика на дивите високопланински имения, както и поради това, че половината от жителите на Челси твърдят, че принадлежат към един или друг клан. Ако броим и замаскираните шотландци, сред които са Ендрю Бонър Лоу[25], Харълд Макмилан и Тони Блеър, можем да кажем, че Шотландия е дала 11 от 49-те премиер-министри от осемнадесети век, когато Джордж III идва на престола — принос, който излиза много над пропорционалния дял на шотландците в населението на острова. Уелсците са нещо съвсем друго. Уелсец е само един забележителен премиер-министър, Дейвид Лойд Джордж[26], но той пък стои много над останалите личности, заемали същия пост през този век. Личности като Анюрин Бивън[27] поддържат уелската традиция жива, но тяхното издигане е било възпирано не само поради крайния консерватизъм на голяма част от англичаните /с извънредно малко изключения/, но и защото винаги им е било трудно да се доверяват на уелсците. Когато Нийл Кинък не успя да поведе лейбъристите към победа по време на изборите през 1992 година, в партията се разпространи убеждението, че провалът се дължи отчасти и на традиционното недоверие на англичаните към уелсците, и Кинък веднага беше подменен с шотландеца Джон Смит. Смит притежаваше всички, скучни добродетели на шотландците, които англичаните уважават. Това са качествата на шотландците от ниските, погранични области, изредени от историка Ричард Фейбър както следва: „трудолюбие, пестеливост, издръжливост, предпазливост, педантизъм, убедителност, липса на чувство за хумор“.[28] Да се твърди последното би било нечестно по отношение на Смит, който, ако не бе починал от инфаркт, със сигурност би станал първият шотландски премиер-министър от редовете на лейбъристката партия след Рамзи МакДоналд през трийсетте години.

Една от последиците на факта, че такава голяма част от амбициите на уелсци и шотландци са обвързани с Британия и Британската империя, е, че на нито едно от двете места националистическата кауза не е надхвърлила степента на „Ние мразим англичаните“. На всеки шотландски или уелски националист, който застъпва идеята за развиване последователни отношения с останалата част на Европа се падат по хиляда, които чисто и просто се цупят, изпълнени с неприязън към англичаните. Те все още се намират на етапа, който Дъглас Хайд, станал впоследствие първият президент на Ейре, описва още преди век като „мрачна, вездесъща враждебност“ към Англия, която се изразява само в това, че те „тъгуват, когато Англия процъфтява и ликуват, когато претърпи беда“.[29] Един прочут шотландски спортен репортер дори нарича чуждестранни отбори, които играят срещу Англия на крикет — крикет, за Бога! — „почетни шотландци“. Излиза, че жителят на западноиндийските острови е черен Джок, индиецът — тъмнокафяв Джок, австралиецът — Джок, който ходи с „главата надолу.“[30] В този странен възглед за света няма никакво значение кой печели, стига Англия да губи. Един мой приятел — шотландец, който се опитваше да следи Европейското футболно първенство през 1996 година, въпреки че по същото време беше на обиколка с яхта, се озовал в някакъв малък бар в малкото пристанище Странреър в югозападна Шотландия, за да гледа полуфиналния мач между Англия и Германия. След продължения резултатът е 1:1. Когато започват да се бият дузпи, германският вратар спасява удара на централния защитник на Англия Гарет Саутгейт и по този начин слага край на мечтите на Англия за шампионска титла. „Барът като че ли се взриви, спомняше си моят приятел. В един ъгъл седеше някакъв старец, когото виждах за първи път през живота си — но след края на мача двамата се целунахме. Толкова силно беше желанието ни Англия да падне.“

Единствените съседи на англичаните, които са надраснали този стадий, са тъкмо тези, с които англичаните са се държали най-зле — а именно ирландците. По отношение на тях, може би защото намесата им във вътрешните работи на Ирландия им е носила само беди, англичаните могат да прескочат от търпимост към ненавист за нула време. Ирландците имат извънредно силно развито съзнание, че са били потискан народ през по-голямата част от историята си; ирландската фолклорна памет съхранява спомена за редица жестоки изстъпления от страна на англичаните — от убийството на пленници през 12 век, ужасиите кланета по време на походите на Оливър Кромуел и безразличието на официалните власти по време на големия глад през четирийсетте години на миналия век, та чак до застреляните от британски войници по време на „кървавата неделя“ в Лондондери през 1972 година невъоръжени цивилни граждани.

Тъкмо защото английската власт в Ирландия винаги е била доста по-нестабилна, отколкото където и да било другаде на британските острови, англичаните винаги са се държали към ирландците възможно най-арогантно. Въпреки че херцог Уелингтън е роден в Ирландия и името му фигурира в регистрите на Дъблин, когато ирландците се опитали да го изкарат свой сънародник, той казал, че „когато човек е роден в обор, това все още не значи, че е кон“. Връзката между двата народа е изпълнена с двойственост и противоречия. Викторианска Англия с готовност приема значимостта на „келтската кръв“ за „английската нация“, но същевременно се отдръпва плахо пред потенциала на суровите ирландци извън английския анклав. Закачките на доктор Джонсън по отношение на шотландците са направо добронамерени в сравнение с грубите оскърбления, отправяни от англичаните към ирландците. В един брой на „Пънч“ от 1860 година авторът твърди, че е открил липсващата брънка в човешката еволюция, „ирландски яху“[31], в някои части на Лондон и Ливърпул.

„Когато разговаря със себеподобните си, това същество бръщолеви несвързано. Обича да се катери, и често може да бъде видяно да се катери по стълби с кофа тухли в ръка.[32] Ирландският яху рядко излиза от границите на обиталищата на племето си, освен когато търси средства за препитание. Понякога обаче изпада в състояние на възбуда и тогава може да нападне цивилизовани човешки същества, които по някакъв начин са предизвикали яростта му.“[33]

Но фактът, че статутът й е недвусмислено колониален — като английските колонизатори имат дори различно вероизповедание и вкарват в страната окупационни войски — в крайна сметка се превръща в предимство за Ирландия. В момента, в който окупаторите си стягат багажа, ирландците имат пълна готовност да формират националната си идентичност в рамките на Европейския съюз. Ирландия се възползва с готовност от възможностите, които създава членството в Съюза. Много по-бързо от останалите части на Британските острови, които трябва да навлязат в бъдещето, влачейки със себе си последиците от участието в една вече несъществуваща империя.

Как е било възможно предразсъдъците на англичаните да просъществуват безнаказано? Първо, разбира се, защото са били безспорно доминиращата сила на островите, така че мнението на останалите не е било от особено значение. Второ, през деветнадесети век те вече са начело на най-проспериращата империя в света. Очевидно процъфтяването на империята се е дължало на практицизма и самодисциплината, характерни за англосаксонците. Следователно какво по-добро би могъл да стори един емоционален келт, ако не да се постарае да ги придобие, вместо да се отдава на сантиментални екскурзии в миналото на един народ от второстепенно значение. Трето, толкова голяма част от населението с келтски произход е страдало от комплекс за малоценност по отношение на собствените си родни места. „Що се отнася до страната на моите деди, казал Дилън Томас[34], да й се радват дедите ми.“ Тази омраза към самите себе си продължава да съществува. В „Трейнспотинг“ един от героите на Ървинг Уелш казва на друг:

„Няма какво да им се сърдим на англичаните, че ни били колонизирали. Аз не ги мразя. Те са си чекиджии. А ние не можем дори да намерим някоя нация с прилична, здрава култура, дето да ни завладее. Не. Управляват ни някакви негодни задници. И в какво ни превръща това? В най-низши сред низшите, в утайка на човечеството. Най-нещастните, сервилни, жалки, мизерни боклуци, които някога са се раждали на този свят“[35]

Културните постижения, които келтите противопоставят на англосаксонската империя, са доста първични: древната цивилизация, към която претендират, че принадлежат, има устно предавана култура — и риторичните висини, които някога са й били присъщи, спят в гробовете на друидите. Гордостта на шотландците все още не се е съвзела от удара, който получава, след като се оказва, че „Фингал“ на Осиан, епосът, който Джеймс Макфърсън[36] твърди, че открил по време на пътуванията си из Шотландия през 1760 година, епос, за който Гибън[37] казва, че „представя искрените, природни добродетели на суровите каледонци“, е всъщност една огромна фалшификация. На шотландците им остават емоционалните изблици на Уилям Бътлър Йейтс[38] в „Залезът на келтите“ — „великата келтска фантасмагория, която до днес нито човек е разгадал, нито небесен ангел обяснил“.[39] И все пак самият Йейтс е говорил, писал и чел на английски, и признал, че „всичко, което обича, е достигнало до него благодарение на английския език“.

Спрямо относително малобройните участници в псевдо-друидския „ейстедфод“[40] в Уелс /подновен още през 1792 година/, на който се чества местната поетична и песенна култура, много повече са тези, които се обръщат към англосаксонската реалност. Смесените бракове са толкова чести открай време, че вече е трудно да се каже дали съществуват чистокръвни келти и колко са те. Тяхната история неумолимо върви към залез — последният човек, чийто майчин език е корнуолски, умира през 1777 година, последният, който говори мански — през 1974 година, а последният, говорещ келтски от поречието на река Дий — през 1984 г. В Северна Ирландия има повече жители с майчин език китайски, отколкото такива с майчин език ирландски. Остатъчната жизненост в тези езици се е съхранила благодарение на политическа идеология и на субсидиите от страна на английските данъкоплатци. Последното се доказва от уелския телевизионен канал и от факта, че майчиният език на голяма част от затворниците-членове на ИРА — извънредни е ирландски.

В сравнение с тези древни култури англичаните сякаш развиват култура, която обхваща целия свят. Именно защото англичаните са били доминиращата сила в една организация, която от своя страна доминира на световната сцена, понятията „Англия“ и „Британия“ толкова бързо стават взаимозаменяеми. Монументалното произведение на викторианския публицист и икономист Уолтър Бейгхот, наречено „Английската конституция“, което разяснява взаимодействията между Парламента, короната и съдилищата в Обединеното кралство, е класическо въведение в темата, макар че е писано преди повече от сто години. През двайсетте години на двайсети век Андрю Бонър Лоу, канадец, чиито прадеди произхождат от Шотландия и от Ълстър, не възразява да бъде наричан „Премиер-министър на Англия“. През трийсетте години започва да излиза Оксфордската „История на Англия“ — в нея се говори за шотландски университета, когато се обсъжда темата „образование в Англия“, а вътрешните работи на колониите се третират като част от английската история.

 

 

Но в момента, в който решим да изследваме корените на английската народност, осъзнаваме колко повърхностно е всяко убеждение в чистотата на англосаксонската кръв. Първите жители на островите надали са били представители на особено развита цивилизация. Някои амулети, пръстени за крака и гривни, оцелели от келтска Британия, притежават известен примитивен чар. Но свещенослужителите на Келтска Британия са окуражавали човешките жертвоприношения и канибализма. Най-развитото племе, белгите от Кент, отглеждали лен и пшеница, но макар че гледали добитък, явно не умеели да произвеждат сирене и не разбирали нищо от градинарство. Те били върхът на „английската“ цивилизация преди пристигането на римляните, а колкото по-навътре се навлизало от южното крайбрежие, толкова „по-нецивилизовани“ ставали племената. Ненужно е да се цитира дългия списък с положителните страни на римското владичество — цялата карта на Англия е осеяна с доказателства за тях. А очертавайки северната граница по река Тайн до залива Солуей, римляните включват обособената от нея „Англия“ в рамките на цивилизования свят и оставят Шотландия извън тях. Съществуванието си като самостоятелна единица Англия дължи на външна инвазия.

Но, разбира се, римляните, обитаващи острова, не се самоопределят като „англичани“. Колко от тях са останали по тези места, когато 400 години по-късно Рим решава, че вече не си струва да защитава тази колония от набезите на саксонците, ирландците и пиктите, ние не знаем, но от чисто техническа гледна точка те със сигурност не могат да бъдат разглеждани като съставна част на английския етнос, каквото и да представлява той. Съгласно историците от осми век след Христа, първите „английски“ англичани пристигнали в Англия на три малки кораба, които пристанали в кентския залив Пегуел през средата на пети век. Те също били воини. Тези двеста-триста войнствени пришълци, които скочили от корабите и преджапали до брега, били или повикани от крал Вортигерн[41], за да му помогнат срещу пиктските набези /според едни сведения/, или /според други/ им е било предложено убежище като на изгнаници. Както и да е, първото нещо, което научаваме за англичаните, е, че изобщо не са англичани — в смисъл че не произхождат от Англия. Те били пришълци от Ютланд, Англен[42] и Долна Саксония. Английската народност, ако такова нещо въобще съществува, е по същество германска.

Тези първи англичани със сигурност проявяват характерни черти, които периодично са се утвърждавали като характерни за английския народ през цялата му история. Първо, те проявяват най-ранните симптоми на тази склонност да рушат, която до ден-днешен обзема страната от време на време — от масовото разрушаване на манастирите по времето на крал Хенри VIII до уеднаквяването на селищните центрове през шейсетте години. В случая с англите, саксите и ютите говорим за разрушаването на градовете, построени по времето на римската окупация. Те рушели каменни постройки и издигали дървени сгради, организирайки поселищата си съобразно структурата на феодалния клан. Като значими техни постижения можем да отбележим напредъка в земеделието — започват да орат земята и се научават да подменят посевите. Но хубавата приказка, според която папа Григорий бил дълбоко впечатлен от красотата на англичаните, когато видял пленени момчета от островите на един римски пазар за роби /и казал „Това не са англи, а ангели“/ не може да прикрие факта, че когато на свети Августин и неговите събратя-мисионери било възложено да посветят тези „ангели“ в Христовата вяра, те били убедени, че отиват на края на цивилизования свят.

Репутацията на пришълците била добре известна на острова, защото много пъти били плячкосвали крайбрежието. Може Вортигерн да е имал идеята да ги привлече за съюзници, примамвайки ги с обещания за храна и земя, но само за девет години те успели да изявят другата си характерна черта, заради която останалите народи мразят англичаните — изменили на краля и се вдигнали на бунт. Вортигерн успял да си откупи спокойствието, подарявайки Кент на техния главатар, Хенгист. Веднъж установили, че по тези земи благата се добиват лесно, запристигали нови нашественици и поделили земята помежду си. Западните саксонци завзели земите, наречени Уесекс, източните — Есекс, южните — Съсекс, а земите по средата били наречени Мидълсекс. На север се простирало кралство Мерсия, на изток владеели англите, а още по на север било кралство Нортумбрия.

Следващата вълна пришълци пристигнали от Норвегия и Дания. Те си проправили път с меч в ръка през цяла Англия и оставили следи в повече от 1400 градове и села, чиито имена имат скандинавски произход. Над 400 от тях са останали съхранени в Йоркшър, където в имената Уедърби и Селби откриваме наставката „би“ — датската дума за село. Триста такива имена има в Линкълншър, където Мейбълторп и Скънторп съдържат думата „торп“ — градче, паланка на датски. Много такива имена се срещат и в Норфолк и Нортхампгъншър. Така че когато дошло време за най-прочутото нашествие — норманското през 1066 година — местното население на Британските острови не било коренно английско, а по-скоро някакъв миш-маш — отчасти келтско-британски /но всъщност част от това население е обитавало островите дори преди келтите/, отчасти римски, към който са добавени англи, сакси и юти, а накрая и скандинавци. Единственото, което можели да направят норманските завоеватели, било да добавят малко подправки.

В продължение на 900 години след норманското нашествие обаче народностният състав на островите остава относително стабилен. В останалата част от Европа границите се местят постоянно. Достатъчни са примерите с Франция, която добива формално суверенитет над Ница едва през 1860 година, докато Елзас и Лотарингия са под германско владичество от 1871 до 1918 година и отново през периода 1940–1945. Англия има твърдо централно управление от епохата на норманското нашествие и лесно охраняеми граници — в относително малката им част, която не е морска — затова и остава много по-стабилна в своята цялост. Това положение й дава възможността да остане напълно незапозната с останалите народности. Видните личности на Хартълпул все още не могат да се примирят с една често разказвана история — някакъв кораб се разбил близо до града по време на войните с Наполеон и от него до брега успяла да се добере жива една маймуна. Жителите на Хартълпул я обесили, защото, както пояснили те самите, щом не можела да отговаря на въпросите им, сигурно била френски шпионин.

Дали маймуната щеше да отърве бесилката, ако беше глухоням англичанин? Ако съблечем човека гол, как бихме познали дали е типичен англичанин? Много преди пристигането на саксонците, викингите, норманите и всички останали, Тацит[43] отбелязва разнородността на населението на островите, завладени от римляните: самият той го отдава на разнородното генетично наследство. Въпреки това ние все още правим обобщения, твърдейки, че уелсците са по-ниски и тъмнокоси от англичаните — особено от по-русите англичани от онези части на острова, които са били най-гъсто населени със саксонци и скандинавци, или от онези, чиято червена коса издава келтския им произход. Портретите на тези англичани, които са имали достатъчно пари, за да бъдат обезсмъртени с маслени бои, действително показват някои повтарящи се характерни черти, въпреки презрителното изказване на Оскар Уайлд за лицето на англичанина /„видиш ли го веднъж, забравяш го веднага“/. Макар и грозновати, жените най-често са рисувани с подчертано дълги шии, докато в портретите на мъжете по-голямо внимание се обръща на конете и къщите им. Но художникът е бил длъжен да задоволи изискванията на този, който плащал, тъй че не можем да разчитаме на достоверността на семейните портрети. Все пак, чужденците, посещавали Англия през вековете, упорито твърдят, че поради влажния климат англичанките имат удивително чиста и бяла кожа; от друга страна, най-често цитираният им дефект са много големите крака.

Решил, че е открил отговора, през 1939 година един американски етнолог намира у себе си достатъчно увереност да заяви, че „макар и британците да са доста различни в лице, чертите, с които един чужденец може да ги започне, са дълго и тясно лице, дълъг и тесен череп и силно издаден нос; освен това са и червендалести“[44]. Като изключим червендалестото лице, тези характеристики всъщност никак не напомнят на Джон Бул /виж девета глава „Идеалният англичанин“/. През 1998 година патолози от университета в Манчестър правят първата възстановка на лицето на „човека от Чедър“ — скелет на човек от каменната ера, умрял в Чедърската пещера в Съмърсет преди 9000 години. Според техните заключения този човек бил висок почти шест фута и имал „малко крив череп, широко лице, изпъкнало чело и едър нос“. Коментарът на ръководителя на научния екип беше, че „човекът най-вероятно прилича на повечето посетители, в която и да е кръчма в днешен Съмърсет“, което пък предизвика бурни протести от съдържателите на кръчми в Съмърсет. След двадесетгодишен престой в Англия, през който изучавал физическите характеристики на англичаните, германецът емигрант Николаус Певзнер решава, че може с увереност да изреди чертите, типични за един англичанин:

„До ден-днешен — пише той — съществуват два строго обособени типа, по които можем лесно да разпознаем коренните жители на Англия — единият висок, с дълъг череп и удължено лице, въздържан, жестикулира рядко; вторият кръглолик, по-активен и подвижен. Към втория тип принадлежи пословичният червендалест, як англичанин, който върши всичко в къщата, двора и гаража със собствените си ръце през свободното си време, обича да спортува и да прекарва много време на открито. В популярната митология това е типът на Джон Бул.“[45]

Портретите на Певзнер са много общи — съществуват поне дузина други архетипове. И ако преди петдесет или сто години действително е било възможно да различиш поне отчасти един англичанин въз основа на чертите и външния му вид, то заключението по-скоро се е дължало на класовата му принадлежност, отколкото на нещо друго. Богатите се хранели добре и бил в цветущо здраве. Бедните ядели лоша храна и това им личало. Стройният възпитаник на Итън Джордж Оруел отбелязва — с подчертаното снизхождение, на което е способен единствено човек с неговия произход, че „популярният физически тип не отговаря на карикатурите, защото традиционно приписваната на англичаните висока и слаба фигура е характерна всъщност само за висшите класи: работниците по правило са дребни, с къси крайници и по-резки движения, а жените от тази класа проявяват склонност към напълняване, когато достигнат средна възраст“[46]. Това подозрително много напомня на карикатурата на Джон Глашън, на която две добре облечени жени минават покрай група работници, които копаят дупка в земята. „Мисля, че работниците са прекрасни хора“, казва едната. „О, да, обожавам начина, по който се стрелкат очите им — също като при животните“, отговаря другата.

Някой специалист по евгеника[47] би стигнал до извода, че от расова гледна точка англичаните са загубена кауза. Въпреки дългото време, прекарано в относителна изолация, те си остават лишени от изявени личностни характеристики. Преди три века Даниел Дефо е имал много по-точна представа за произхода на англичаните. В отговор на обвиненията на англичаните, че чужденците имали „лоша кръв“, той описва „най-разбойническата народност, която някога е съществувала“ — англичаните.

„В насилие и дива страст заченати деца,

Потомците на брити и скоти с рисувани лица.

Научили се бързо пред Рим да коленичат.

И впрегнати в хомота римски, зад ралото да тичат.

И ето ти ги, раса помияри, без име и език остават,

Датчани и саксонци девойките им похищават;

А стройните им дъщери, за майките достойни

Посрещали радушно и други чужди войни.

Това противно племе тъкмо притежава

Английска чиста кръв — честта на нашата държава…

Чист англичанин — нищо по-невярно няма!

Пред вас са фактите, сами съдете дали не е измама!“[48]

Има безброй други попълнения, които можем да добавим в списъка на предците ни, съставен от Дефо — емигранти от Фландрия през XIV-XV век, хугеноти, спасили се от преследванията във Франция през седемнадесети век, а по-късно и евреи-бегълци от Източна Европа. Всеки разумен прочит на историята ни доказва, че да говорим за чистота на английската народност е просто смешно; в цялата страна надали има семейство без следа от келтска кръв в наследствеността си — без изобщо да споменаваме римляните, ютите, норманите, хугенотите и всички останали, които са дали своя принос към нашето генетично наследство. Дефо е бил прав. Англичаните са не чистопородни открай време, и едва обособяването на различни общности сред населението на Англия доказа правотата на тази теория.

Бележки

[1] Писмо от Р. Браун, април 1998 г. — Б.авт.

[2] Дунедин — град в Нова Зеландия. — Б.пр.

[3] сър Чарлз Уентуърт Дилк (1843–1911) — британски държавник и радикален политик, член на кабинета във второто правителство на Уилям Гладстон. — Б.пр.

[4] Чарлз Дилк: „Greater Britain“, цитирано в „High Road to England“ от Ричард Фейбър, стр.86. — Б.авт.

[5] Коруна (или Ла Корука) в Галисия, северозападна Испания, където през 1809 г. по време на Наполеоновите войни британската войска се сражава заедно с испанците срещу французите. Паметникът на сър Джон Мур в Ла Корука съществува до ден-днешен. — Б.пр.

[6] Цитирано в „The Beginnings of English Imperialism“ от Джон Еилингъм в „Journal of Historical Sociology“, том 5, брой 4, декември 1992, стр.394. — Б.авт.

[7] „Gesta Stephani“, цитирано пак там, стр.396. — Б.авт.

[8] Пак там, стр.397. — Б.авт.

[9] Ричард от Хексъм: „De Gestis Regis Stephani“, стр.152, цитирано в „Foundations of a Disunited Kingdom“, от Джон Гйлингъм, в „Uniting the Kingdom“ /редактори Алекзандър Грант и Кийт Стрингър/. — Б.авт

[10] Томас Бекет (1118–1173) — канцлер на Англия и Кентърбърийски епископ при крал Хенри II, с когото бил в постоянно противоречие. Разправиите приключват с убийството на Бекет в Кентърбърийската катедрала. През 1173 г. Томас Бекет е канонизиран за светец. — Б.пр.

[11] Цитирано при Гилингъм, виж по-горе, стр.399. — Б.авт.

[12] А. А. Гил: „Smile — You’re on Cameo Camera“, в „Сънди Таймс“, 28 септември 1997 г. — Б.авт.

[13] Жалбата не била уважена, тъй като коментарите в пресата били извън компетенцията на Комисията за етническа равнопоставеност. — Б.авт.

[14] Козмо Гордън Ланг (1864–1945) — влиятелен и енергичен англикански свещеник. Като архиепископ на Кентърбъри бил близък приятел и съветник на крал Джордж VI. Предполага се, че той е допринесъл за абдикацията на крал Едуард VIII след женитбата му с разведената американка Уолис Симпсън. — Б.пр.

[15] По времето на кралица Елизабет I Шотландия все още е суверенна монархия, на чийто престол е кралица Мария Стюарт. — Б.пр.

[16] Оуен Глендауър (1354–1416) — водач на неуспешен бунт срещу Англия — последен опит на Уелс да възвърне независимостта си. Гюндауьр, който се самопровъзгласява за принц на Уелс, през XIX и XX век се превръща в уелски национален герой. — Б.пр.

[17] Виж Кенет О. Морган: „Rebirth of a Nation: Wales 1880-1980“, стр.20. — Б.авт.

[18] Нонконформизъм — неспазване доктрината на официалната държавна църква. — Б.пр.

[19] Шотландските полкове предават Чарлз I в ръцете на Кромуел. — Б.пр.

[20] Якобити — наименование на привържениците на краля-изгнаник Джеймс II Стюарт и неговите наследници, неколкократно вдигали бунтове за възстановяване на династията на Стюартите на англ. престол. — Б.пр.

[21] Битката при Кулоден — последното сражение от якобитското въстание, избухнало през 1745 г., когато якобитите водени от Чарлз Едуард Стюарт, „Хубавия принц Чарли“ биват разбити от британските войски под командването на херцог Къмбърланд. — Б.пр.

[22] Цитирано в „Britons“ от Линда Коли, стр.13. — Б.авт.

[23] Джеймс Босуел (1740–1795) — приятел и биограф на д-р Самюъл Джонсън, автор на едни от най-популярните дневници. — Б.пр.

[24] Джеймс Босуел: „Life of Johnson“, том I, стр.425, 6 юли 1763 г. — Б.авт.

[25] Ендрю Бонър Лоу (1858–1923) — шотландец по произход, роден в Канада става първият премиер-министър на Великобритания, който не е роден на Британските острови и заема този пост от 1922 до 1923 г. — Б.пр.

[26] Дейвид Лойд Джордж (1863–1945) — британски премиер-министър, доминирал на политическата сцена през втората половина на Първата световна война. — Б.пр.

[27] Анюрин Бивън (1897–1960) — син на миньор, водач на лявото крило на Лейбъристката партия, противоречива фигура в следвоенната политика на Великобритания, един от най-забележителните оратори на своето време. — Б.пр.

[28] Ричард Фейбър: „High Road to England“, стр.132. — Б.авт.

[29] Обръщение към Националното Литературно дружество, 25 ноември 1892 г., цитирано в „Paddy and Mr. Punch“ от Р. Ф. Фостър, стр.270. — Б.авт.

[30] Алън Кокрейн: „Flower of Thatcherism“, в „Спектейтър“ от 2 март 1996 г. — Б.авт.

[31] яху — зли, физически отблъскващи, ниско развити човешки същества от „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт. — Б.авт.

[32] един от традиционните занаяти на ирландците е зидарството. — Б.пр.

[33] Цитирано при Фостър, виж по-горе, стр.184. — Б.авт.

[34] Дилън Томас (1914–1953) — уелски поет и прозаик, чието забележително творчество се отличава с рядка музикалност на стиха, а на моменти и с религиозен мистицизъм. — Б.пр.

[35] Ървинг Уелш, „Trainspotting“, стр.78. — Б.авт.

[36] Джеймс Макфърсън (1736–1796) — шотландски поет, който издава „фрагменти от древна поезия, превод от келтски“, „фингал“ и „Темора“, твърдейки, че по-голямата част от тези произведения са превод от Осиан, келтски поет от III век сл.Хр. Автентичността им се оспорва, тъй като няма писмени паметници на келтски език от преди X век. — Б.пр.

[37] Едуард Гибън (1737–1794) — англ. учен и историк, чието най-известно произведение е „Залез и упадък на Римската империя“. Б.пр.

[38] Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939) — ирландски поет, драматург и прозаик, един от най-великите англоезични писатели на XX век. Лауреат на Нобелова награда за литература за 1923 год. — Б.пр.

[39] У. Б. Йейтс, „The Celtic Twilight“, стр.22. — Б.авт.

[40] ейстедфод — тържествено събиране на уелски бардове и менестрели. Средновековната традиция е възстановена през XIX век. Фестивалът се провежда ежегодно и досега и предвижда награди за келтска музика, проза, поезия и драматургия. — Б.пр.

[41] Вортигерн (425–450 сл.Хр.) — британски крал, по време, на чието управление на островите пристигат първите саксонски заселници. — Б.пр.

[42] Ютланд, Англен — територии, намиращи се в днешна Дания. — Б.пр.

[43] Гай Корнелий Тацит (56–120 сл.Хр.) — един от най-видните историци на древния Рим, автор на „Анали“ и други произведения — основен източник на сведения за Римската империя. — Б.пр.

[44] Проф. К. С. Куун: „The Races of Europe“, стр.395. — Б.авт.

[45] Николаус Певзнер: „The Englishness of English Art“, стр.197. — Б.авт.

[46] Джордж Оруел: „The English“, стр.8. — Б.авт.

[47] евгеника наука за подобряване на генетичното наследство. — Б.пр.

[48] Даниел Дефо: „The True-born Englishman“, стр.170-171. — Б.авт.