Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (10)

Девета глава
Идеалният англичанин

„По сърце ми е здравият, строен, честен англичанин,

който гледа антилопата гну право в очите

и й пуска една унция сачми, без да му мисли много“.

П. Дж. Уудхауз, „Разказите на мистър Мълинър“

„Преди войната Дерек Вейн беше това, което най-общо наричат типичен англичанин“, пише „Сапьорът“ в своя разказ „Цивилен“.

„Това ще рече, че той считаше страната си, когато му хрумнеше да мисли за нея, за първата в света. Не насилваше никого да се съгласява с мнението му — тъй или иначе истината беше такава. Ако другият не беше съгласен, проблемът си беше негов, а не на Вейн. Разполагаше с огромни запаси от това, което непосветените наричат самонадеяност; познанията му в областта на литературата, изкуството и музиката бяха микроскопични. Нещо повече, той се отнасяше с подозрение към всеки, който бе в състояние да разговаря интелигентно на такива теми. От друга страна, бе гребал в единадесеторката на Итън, и голфът нямаше никакви тайни за него. Стойката му на седлото беше отлична и яздеше добре; играеше сносно поло и имаше точно око. Тъй като имаше достатъчно пари, за да не му се налага да работи, за да преживява, не гледаше много сериозно на това, което се предполагаше, че върши в лондонското Сити… Той принадлежеше всъщност към определена «Порода» — породата, която винаги е съществувала в Англия и ще съществува до края на света. Представители на тази Порода можете да срещнете както в Лондон, така и на островите Фиджи; в земите отвъд планините и на регатата в Хенли; в блатата сред вмирисаната, гниеща растителност, в нощния хлад на огромните пустини. Тези хора са винаги едни и същи, белязани с принадлежността си към Породата. Те стискат ръката ви по мъжки, и срещат погледа ви по същия начин“.^[1]

О, тази Порода! Колко ни липсва тя! Безстрашни, макар и еснафи, сигурни спътници в такситата и незаменими при корабокрушения, те са били въплъщение на управляващата класа, хора, които можеш да пратиш в който и да било край на света и да бъдеш сигурен, че ще управляват туземците с твърда ръка, но справедливо — при това няма да имат нужда от нищо друго, освен някой и друг стар брой на „Таймс“ и тенекиена кутия с любимия им тютюн за лула. Простичките им възгледи за света разделят хората на свестни момчета от едната страна, а от другата са „всички болшевики, анархисти и членове на бандата, която не ще да работи, а държи парите“, както се изразява „Сапьор“ с думите на най-прочутия си герой, Булдога Дръмънд.

„Сапьор“ е псевдоним на полковник Хърман Сирил МакНийл, който напуска армията с кръст за храброст през 1919 година, а книгата му „Булдогът Дръмънд“ има подзаглавие: „приключенията на един демобилизиран офицер, отегчен от мира“. Подзаглавието обяснява всичко: Породата е селекционирана за военни действия. Авторът описва „Булдога“ така: „Висок шест фута по чорапи… само твърди мускули и яки кости… великолепен боксьор, прицелът му с револвер беше светкавичен и смъртоносен; и същевременно беше изключително привлекателен“. Очевидно е бил и забележително глупав, изпълнен с омраза към чужденците и удивително грозен; всеки, който е познавал подобни нему в частните училища, ще го разпознае веднага, и то с ужасено потръпвате. Ричард Ханай, героят от романа на Джон Бюкън „Тридесет и деветте стъпала“^[2], е издялан от същото дърво: авторът ни обяснява, че архизлодеят, който се крие зад явните злодеи, е един „дребен белолик евреин в инвалиден стол, с поглед на гърмяща змия“. Набелязан е врагът, който подкопава устоите на Империята и търгува с бели робини.

Разбира се, Дерек Вейн, както и всички останали, изредени тук, никога не са били „типични англичани“. Споменаването на рентата го издава, както и това, че е бил в „единадесеторката“ на Итън — гребният отбор се състои само от единадесет души, значи, не е бил дори типичен представител на училището си. Породата е въплъщение на определен идеал, внимателно подбран букет от мъжки качества и слабости, въздигнат до платонически образец. Това са смели и прагматични мъже, мъже на действието, мъже, на които можеш да разчиташ. За нещастие на английските мъже, след като установяват, че живеят в страна, напълно различна от тази, в която са си въобразявали, че живеят, им става ясно, че и така нареченият английски идеал, комуто са възпитавани да подражават, изключва от рамките си по-голямата част от населението.

През деветнайсети век частните училища са произвеждали серийно имитации на Породата. Това са чисто мъжки институции и светът на Породата също си остава мъжки завинаги. Ако има случаи на възпроизводство /най-вероятно чрез непорочно зачатие/, децата представляват просто потенциални възрастни, и целта е да бъдат отпратени колкото е възможно по-скоро в подходящо училище. Човек може само да предполага какви са били преживяванията на една майка, когато до нея достигнели ограничените сведения за живота на детето й — малкото, което имала право да знае. В „Радли“ момчетата трябвало да ровят из калта за корени и луковици, а после да ги ядат /игликите се считали за голям деликатес/, препичали и жълъди на пламъка на свещи. В едно писмо от осемнайсети век, което възпитаник на Итън праща у дома, се споменават и черни буболечки в храната. Ето и част от самото писмо:

„Мила моя мамо,

Пиша да ти кажа, че съм ужазно нештастен и пак ми станаха рани от измръзване. Не пуказвам напредък и май няма да пукажа. Много съжалявам, че ви фкарвам в такива расходи, ама не мисля, че това училиште е много добро. Едно от момчетата ми взе шапката да си прави мишена и ми взе назаем часовника да прави някаква машинка, ама тя не работи. Опитъхме да вкараме чарковете обратно, ама сигурно нещо липсва заштото не работи. Надявам се, че Матилда се е оправила от настинката и се радвам за нея, че не ходи на училиште. Май имам фпечатление, че момчетата в това училиште не съ джентълмени, но вие не сте знаели кату ме пратихте тука и аз ште се опитъм да не дубивам лоши навици… Надявам се, че ти и татко сте добре и не ми е мъчно, че не ми е добре тук заштото сигурно няма да изкарам дълго и моля ми прати пари заштото дължа осем…

Твой любешт и нештастен син“^[3]

Писмото е толкова съвършено описание на ужасната обстановка и същевременно толкова умело предизвиква съчувствие, преди да се стигне до молбата за пари, че звучи като пародия. Разбира се, само век по-късно умният ученик щеше да знае, че няма смисъл да изрежда ужасите на положението си — нали родителите му плащат точно за това; това е цената да се превърнеш в един от Породата.

След като детето вече напуснело дома, добрият пердах се считал за съществена част от процеса на изграждане на истинския джентълмен. Шампион сред побойниците е доктор Джон Кийт, назначен за директор на Итън през 1809 година, който пердашел средно по десет момчета дневно /с изключение на почивния му ден, неделя/. На 30 юни 1832 година той постигнал рекорд, като съумял да набие повече от осемдесет свои ученици. На края на маратона момчетата станали на крака, и го аплодирали. Показателно за духа на тези учебни заведения е, че по-късно същият господин споделял с бившите си ученици колко съжалява, че не ги е бил по-често. Когато дошло време да се пенсионира, учениците направили подписка за средства, с които да се плати написването на прощално слово и подарък. Чудно ли е при това положение, че випускниците на тези училища са се отличавали с изключителни способности да прикриват чувствата си?

Традиционната английска образователна система действително се е стремяла по всякакъв начин да насочва хормоналните пориви на питомците си към други отдушници. На прицела й било предсказуемото хоби на подрастващите джентълмени — мастурбацията. Някой си доктор Актън, автор на „Функции и дисфункции на репродуктивните органи“ /издадена през 1857, но препечатана и петдесет години по-късно/, рисува ужасяващата картина на последиците от мастурбацията за едно момче, което установило, че „прекомерното изливане на семенна течност изсмуквало жизнените му сили“. В резултат момчето се превърнало в подвижна развалина.

„Спряно е развитието на костната система, костите са слаби, мускулите — недоразвити, очите — хлътнали, с подпухнали клепачи, кожата на лицето е бледа, отпусната и покрита с акне, ръцете са лепкави от студена пот, кожата на тялото е влажна. Момчето е необщително, ходи навсякъде само и участва с крайно нежелание в забавленията на съучениците си. Не е в състояние да погледне никого в очите, проявява нечистоплътност и небрежност към облеклото си. Интелектът му отслабва, разсъдъкът му става муден и ако упорства в лошите си навици, ще свърши като лигавещ се идиот или раздразнителен инвалид“.^[4]

Въпреки че много съвременни родители може да разпознаят собствената си пъпчива издънка в този словесен портрет, той напомня най-вече на сегашните опити на правителствените инстанции да предупредят младите хора какви опасности крие употребата на наркотици. Най-сигурният начин да избегнат изкушението е да бъдат постоянно заети с нещо — оттам и манията за училищен спорт. Доктор Актън съветвал възрастните, които се опитват да откажат момчетата от мастурбиране, че „най-важното в това възпитание на волята е да започне отрано. След като едно момче вече е убедено, че това е долно и мръсно занимание, след като с цялата сила на ненакърнената си енергия реши да не се опозорява, поддавайки се на изкушението, пред него се простира светло и щастливо бъдеще“.^[5]

Съветът очевидно е дал плод при някои от най-изявените представители на Породата, защото бие на очи, че голяма част от най-прочутите мъже, напуснали Англия, за да градят империята, сякаш са оставили и сексуалността си у дома като излишен багаж. А. К. Бенсън, автор на химна на империята „Земя на слава и надежда“, споделя в дневника си: „За мен сексуалният проблем не съществува“. Изследователят Уилфрид Тесиджър пише в своята автобиография: „Сексът за мен не е от значение, липсата на сексуален живот в пустинята ни най-малко не ме безпокои… нямам чувството, че съм лишен от нещо“.^[6] Други, като генерал Гордън например, който изразил съжаление, че не са го направили евнух на четиринадесет години, или фелдмаршал Монтгомъри, просто са се опитвали да унищожат всякакви сексуални пориви у себе си: по време на един дебат в камарата на общините за легализиране на хомосексуализма, Монтгомъри предложил възрастовата граница за право на мнение по въпроса да бъде осемдесет години. Яростта на това отрицание може да има нещо общо с латентна или потисната хомосексуалност: момчетата винаги са имали магнетично въздействие над генерал Гордън, фелдмаршал Монтгомъри, както и над генерал Аухинлек^[7]. Но в много случаи сексът просто не е представлявал приоритет. Сесил Роудс, който присъединява големи територии от Африка към империята, никога не се оженва, а и не проявява каквито и да било сексуални предпочитания. От гледна точка на емоционален живот лорд Кичънър като че ли не е надраснал предпубертетната възраст. Други се женят много късно — изследователят Хенри Мортън Огенли на петдесет и една години, основателят на организацията на бойскаутите, Робърт Бейдън-Пауъл, на петдесет и пет, колониалният губернатор лорд Милнър — на шестдесет и седем.

Всички тези мъже са били тласкани от големи амбиции — по отношение на самите себе си и на империята — и често са живели в тежки условия, спазвайки спартански режим. В края на войната срещу бурите в Южна Африка, писателят Форд Мадокс Форд /друг „англичанин“, този път с баща германец/ се намирал на една английска гара, когато срещнал свой приятел, запасен майор. Майорът чакал сина си, „млад мъж, многообещаващ още преди войната. Той бе оправдал очакванията на близките си по изключителен начин; беше единствен син и единствена надежда за продължението на един старинен род — род, с чиито традиции старият майор X. се гордееше много и познаваше добре. Докато чакали на перона, двамата мъже разговаряли за времето, за реколтата и за закъснението на влака — за всичко възможно, само и само да се отклоняват методично «от темата, която присъстваше в мислите и на двама ни». Защото синът се връщал от войната като инвалид. Попаднал под артилерийски обстрел и останал без една ръка и един крак, а един снаряд отнесъл и част от лицето му. Форд описва срещата между баща и син така: Когато най-сетне осакатеният син успя да слезе на перона, единственото, което видях, беше несръчното, припряно стискане на двете протегнати ръце — едната дясна, другата лява, и майор X. каза: «Здрасти, Боб!», а синът му «Здрасти, старче» — и нищо повече“.

Кой би могъл да знае пролял ли е сълзи по-късно майорът, когато е останал насаме със себе си? Но пред хората е проявил стоицизъм. Писателят продължава с коментара, че „тези неща сигурно се случват ежедневно на този удивителен остров; но и това, че един народ е успял да възпита у себе си такава спартанска въздържаност, е не по-малко достойно за удивление“.^[8]

Достойно за удивление, но също и за уважение. Представете си отчаянието на великия поет на империята, Ръдиърд Киплинг, по време на Първата световна война. Една година след като е стоял на обвитата със знамена платформа и е агитирал доброволци да вземат участие в кръстоносния поход срещу злото, въплътено в германските хуни, той получава известие, че единственият му син Джон е бил „ранен и изчезнал“ по време на битката при Лоос. Момчето, което имало много лошо зрение, било одобрено за военна служба само благодарение на връзките на самия Киплинг във военното министерство. Последният човек, който видял лейтенант Киплинг жив, разказвал, че той плачел от болки, опитвайки се да превърже разбитата си от куршум уста, но останалите офицери се наговорили да спестят на бащата ужасните подробности за последните минути от живота на сина му. Киплинг събрал смелост да пише на един приятел: „Не вярвам, че има много надежда за сина ми, а и малкото, която ми е останала, е непоносима. Поне, доколкото разбирам, краят му е бил достоен… Животът му беше кратък. Тъжно ми е, че всички тези години на възпитание завършиха изведнъж, но много хора сега са в моето положение, а има известна утеха в това, че си възпитал истински мъж“.^[9] Утешителната гордост, че е „отгледал истински мъж“ може би е накарала Киплинг да си повярва, че е извършил нещо достойно за уважение, нещо, което страната му е очаквала от него. В какво друго би могъл да се вкопчи, виждайки безсмислената кланица на войната?

Породата е представлявала определена класа, разбира се. Но не е било необходимо да си роден англичанин, за да принадлежиш към нея. Героят на Джон Бюкън, Ричард Ханай, е бял минен инженер от Родезия. Английските частни училища за момчета давали възможност на други — момчета от не аристократичен произход и дори на чужденци — да се присъединят към тази класа. Още като момче, израсналият в Гана член на парламента Пол Боатенг идвал да посети баба си и дядо си в западна Англия. „Помня, че често разглеждах у тях една стара книга, струва ми се, албум със снимки от кралския юбилей — разказва той. Помня снимките на Ага Хан, на махараджата на Джодпур — всички те изглеждаха като въплъщение на съвършения англичанин. Макар че не бяха англичани, те се бяха превърнали в такива.“

Но все пак, не е било точно така. Патината на така наречената Порода е английска, но тя всъщност принадлежи на Британската империя, а не на Англия. Хората от тази Порода живеят встрани от емоциите си — пряка последица от полученото възпитание. Както обяснява бизнесменът Роджър Купър, когато напуска Иран през 1991 година, всеки, който имал неговият опит от бристолския колеж „Клифтън“, можел да изкара времето, което самият той прекарал в прочутия техерански затвор „Евин“, след като бил обвинен в шпионаж. Не става дума само за лошата храна и лошите условия на живот, а за факта, че това обучение приучава личността да живее на една ръка разстояние от заобикалящата го физическа реалност — било то в Бристъл или в Судан. Но Породата е отгледана да живее в Империя и да воюва, а не за живот в следвоенна Англия.

През 1964 година праправнуците на Дерек Вейн гледат на Породата с насмешка. В един скеч за своето студентско шоу, „Същественото“, Джонатан Милър и Питър Кук представят летище по време на войната. Разговорът върви така:

„Питър: Пъркинс! Съжалявам, че те откъсвам от забавленията, старче! Знаеш ли, войната нещо не върви както трябва.

Джон: О, Боже мой!

Питър: Водят ни с две на нула и топката е в полето на противника. Войната е въпрос на психология, Пъркинс, малко като футбола.

Нали знаеш как при футболните мачове отбор с десет души често играе по-добре, отколкото когато са единадесет?

Джон: Да, сър.

Питър: Пъркинс, от теб се иска да бъдеш този, който напуска игрището. Искаме да пожертваш живота си, Пъркинс. Имаме нужда от един безсмислен жест на този етап. Ще оживи войната. Качвай се на талигата, Пъркинс, тръгвай към Бремен и хич не се връщай. Сбогом, Пъркинс. Господи, ще ми се да тръгвах с теб.

Джон: Сбогом, сър — или може би довиждане?

Питър: Никакво довиждане, Пъркинс“.^[10]

 

 

Онази Британия, отгледала Породата, се е превърнала в Британия на безсмислените жестове.

Стереотипите са успокоителни, пестят ни необходимостта от мислене. Също както „Сапьор“ представя Породата като квинтесенция на класата, която управлява империята, така в съзнанието на всеки писач на ефектни заглавия и фарсове всеки швед е мрачен, всеки германец — лишен от чувство за хумор, всеки французин — конте, чийто дъх мирише на чесън. Много показателна е карикатурата, която англичаните са приели за себе си — два века преди представителите на Породата да станат блестящи и елегантни, че дори не са били и кой знае какви герои.

Англичаните можеха да изберат кого ли не за своя национален символ — моряк или поет. Но вместо това те си избират търговец. Набитата фигура на Джон Бул все още се явява тук и там из вестникарските карикатури — не е зле за персонаж, измислен през 1712 година. Както толкова много други привидно типични характеристики на англичаните, и самият Джон Бул е бил измислен от чужденец — шотландеца Джон Арбътнот, син на свещеник от Кинкардайншър, който поел по пътя за Англия. Но въпреки това Арбътнот не могъл да устои да не пропагандира шотландската кауза — затова докато описва своя английски герой като „набит и червендалест, с бузи, надути като на тромпетист“, сестра му Пег е „…слаба и бледа, като че ли я е хванала Зелената болест /анемията/ — и нищо чудно, защото Джон беше любимецът, на него му даваха най-вкусните късчета, тъпчеха го с пилешко, свинско, с угоени гъски и петли, докато на «мис» й даваха по малко овесена каша и вода, или някоя суха коричка без масло… Младият господар спеше в най-хубавия апартамент, спалнята му гледаше на юг. Младата мис живееше в куличка, изложена на северните ветрове, които бързо сбръчкаха физиономията й.“^[11]

Но безразличието на Джон Бул към болнавата му сестра-шотландка далеч не е толкова важно, колкото основното му занимание, а именно да разобличава лукавите и нечестни жители на континента. Завършил медицина, приятел на Поуп и Суифт, Арбътнот представя борбата за влияние, довела до подписване на Утрехтския мирен договор^[12], като съдебен иск, повдигнат от търговеца на платно Джон Бул^[13] и приятелят му Никълъс Фрог^[14] срещу някой си Луис Бабун. Джон Бул е „честен човек, почтен търговец, смел, избухлив и с много непостоянен нрав“, не се бои от никого, но е склонен да се кара със съседите си „особено ако се опитват да го командват“. Настроенията му „… много зависят от времето; духът му се повдига и пада в съответствие с живака на термометъра. Джон е схватлив и разбира от сделки, но няма по-небрежен човек от него по отношение на счетоводството, по-лъган от партньори, чираци и слуги. Това се дължи донякъде на любовта му към добрата компания — той обича бутилката и забавленията; и да си кажем правото, никой не посреща така добре гости като Джон, нито пък харчи парите си по-щедро“.^[15]

Ето ви един честен портрет, който е по-точен, отколкото много англичани биха искали да признаят. Джон Бул е търговец, като се полага на един „народ от собственици на магазинчета“. Той е горд и яростно защитава независимостта си, попийва добре и е флегматичен като вол. Може да бъде и избухлив, обича да се оплаква, проявява безчувственост, а що се отнася до отношението му към чужденеца Никълъс Жабата — „лукав, хитър кучи син, завистлив, стиснат, който ще пукне от глад, за да не похарчи излишна пара“, то се състои изцяло от присмех и презрение. Въпреки че Джон Бул впоследствие претърпява някои видоизменения, става не толкова гневлив и малко по-изискан, някои характерни черти си остават. Остава си солиден, миролюбив, малко отпуснат и с шкембе. Вместо да спори, предпочита само да повтаря това, което според него е ослепително ясно. Вярва в реда и законността и по инстинкт е консерватор. Домошар е, весел, практичен, честен, благонадежден и страстно привързан към правата си.

Имало е и други опити да се създаде първообраз на англичанина — Устършърския баронет на Джоузеф Адисън, сър Роджър де Ковърли^[16], се радва известно време на популярност. Но никой не се оказва толкова траен, колкото Джон Бул. Странно е, че този не чак толкова привлекателен образ се е задържал така дълго. В края на краищата, той не се отличава с физическа привлекателност, нито пък е кой знае колко интелигентен. Дълголетието, му трябва да се дължи на неговата солидност. Карикатуристите скоро започват да го представят не като бик, а като булдог, така че напълно му подхожда изобретеният от Артър Брайънт два века по-късно, по време на голямото съперничество по море с Германия, националистичен химн „Британци, синове на океана“, в която се казва „момчета от породата на булдога“. Когато избухва Втората световна война, страната има в лицето на Уинстън Чърчил човек, в чиято физиономия се сливат образът на булдога и образът на Джон Бул.

 

 

Също както англичаните поддържат убеждението, че мястото им не е в градовете, където живеят в действителност, а на село, така е просъществувало и усещането, че истинският англичанин е жител на провинцията. „Един джентълмен трябва да умее да надува ловния рог, да преследва дивеч, да обучава соколи и елегантно да ги носи на китката си“, заявява един авторитет от седемнадесети век^[17]. В своята „Анатомия на меланхолията“ сър Робърт Бъртън подчертава нещо подобно, когато говори за пристрастеността на благородниците към лова: „За тях ловът е наука, спорт, ежедневно занимание и тема за разговор“. Три века по-късно важи същият принцип: съвсем отскоро провинциалните благородници са започнали да обръщат някакво внимание на академичните квалификации, и то не заради тяхната стойност, а защото притежанието на академична степен улеснява децата им да печелят парите, с които могат да си позволят да живеят на село.

Литературният образ на провинциалния благородник е червендалестият скуайър^[18] Уестърн от „Том Джоунс“ на Фийлдинг — той постоянно е на кон, пие много, проклина Хановерската династия, ругае и не понася превземки. За него нито една от мистериите на живота не е толкова сложна, че да не може да се сведе до поведението на ловните хрътки или на язовеца, притиснат в дупката си. Скуайър Уестърн има не малко прототипи в действителния живот. Лейди Мери Уъртли Монтегю^[19] пише за тези хора, че „те прекарват сутрините с кучетата си, а вечерите — с приятели, които не се различават много от животните, и с толкова пиене, колкото могат да намерят“.^[20] Съвършен образец на този тип хора е Джек Митън, роден през 1796 година, а на двадесет и една години наследил 60 000 лири стерлинги капитал и 10 000 лири стерлинги годишна рента. Бащата на Митън починал, когато той бил двегодишен и обучението му не било кой знае колко успешно: изключват го последователно от „Уестминстър“ и от „Хароу“. Впоследствие му взели частен учител, но той напуснал, след като Джек успял с един удар да го събори на земята. Военната му кариера също пропаднала, след като бил принуден да напусне Седми хусарски полк поради отчаяната си страст към хазарта. След една незабележителна с нищо година, прекарана като представител на консервативната партия в парламента, той се заел да върши това, за което действително имал талант — да се забавлява и да се забърква в скандали и побоища.

Безразсъдната смелост на Митън била легендарна. Веднъж минал с коня си в галоп по покрива на един зайчарник, за да види дали ще го издържи; зайчарникът се сринал, конят паднал и затиснал Митън. За да спечели някакъв бас, управлявал нощем карета с два коня напряко през полето, прескачайки канавки, огради и някакъв ров, широк към три метра. Биел се по повод и без повод, а веднъж издържал двадесет рунда на боксов мач срещу един уелски миньор — накрая миньорът се предал. В друг случай, когато бил на лов за диви патици в най-лютата зима, пълзял гол по леда, за да не си намокри дрехите. Никога не носел ръкавици, носна кърпичка и часовник. Някакъв човек, когото качил в кабриолета си, му се похвалил, че никога не бил катастрофирал. Митън заявил: „Ама че скучен живот трябва да си водил!“, подкарал кабриолета нагоре по някакъв насип и веднага го обърнал. Ако му дойдели гости, които стояли все пред камината и не отстъпвали мястото си до огъня, като си тръгнели, намирали в джобовете си живи въглени, пуснати там от домакина. Случвало се, след като изпрател гостите си, да се преоблече като разбойник по пътищата, да причака каретите им и да ги обере. Когато един негов гост, който щял да нощува у дома му, си легнал мъртвопиян, при събуждането си установил, че Митън е вкарал жива мечка и два булдога в леглото му.

В края на краищата го довършила страстта му към крайностите. Ежедневно изпиваните четири до шест бутилки портвайн, първата, от които докато се бръснел сутрин, също не му се отразили благоприятно. /Любимата му маймунка, която споделяла слабостите му и често се качвала с него на коня, когато отивал на лов, също обичана да си попийва и умряла, след като изпила по погрешка шише с боя за обувки/. През последните петнадесет години от живота си пропилял половин милион лири стерлинги. Накрая натрупал толкова много дългове, че бил принуден да избяга в Кале. Там получил една вечер силни болки под лъжичката, придружени с хълцане. „Проклето хълцане!“ започнал да ругае Митън, и за да се стресне и да спре, подпалил памучната си нощница, която пламнала и изгоряла като хартия.

Огромните количества бренди, които поглъщал, притъпявали болките, но не без последици. Митън починал от делириум тременс в затвора „Кингс Бенч“ на 29 март 1834.

Разбира се, Джек Митън е изключение дори по стандартите на времето, в което е живял. Но независимо дали през по-леконравното осемнайсето столетие или в далеч по-благоприличното викторианско общество, че дори и в края на двайсети век, една характерна черта на англичаните си остава непроменена. Джон Бул и последователите му си остават практични хора на действието. Ако кажем, че англичаните имат силно ограничени представи за стойността на интелектуалците, това би било типично английско пестене на краските. Още през 1525 година Ричард Пейс, професор по гръцки в Кембридж, заявява „Изучаването на литературата е работа за селяните“. Ако настроенията са се променили оттогава, то промяната не е кой знае колко значителна — до такъв извод стига Джордж Стайнър^[21], когато се кандидатира за преподавател в университета в Кембридж. Практически всяка институция по света би счела за гордост да има в екипа си такава загадъчна, провокираща и красноречива личност. Академичната му кариера го е отвеждала последователно в Париж, Чикаго, Харвард, Оксфорд, Принстън и Женева. Пише книги от 1958 година насам. Списъкът с почетните му титли е дълъг като условията, написани със ситен шрифт на ипотечен договор.

Стайнър има обаче един непоправим дефект. Той е интелектуалец. По време на разговора, проведен с университетското ръководство по повод кандидатурата му, той направил грешката да изрази убеждението си в значимостта на идеите.

— Казах, че има нещо достойно в това да застреляш някого, защото мненията ви за Хегел се разминават. Това би означавало, че тези неща имат значение.

Така и не получил мястото. Разбира се, изказването е типично Стайнъровско, но то доказва дълбоко непознаване на английската психика. Нито един представител на английските академични среди не е в състояние да приеме, че която и да било интелектуална позиция си струва да се умре за нея. Твърдението, че в Англия няма интелектуалци, не само е клише, но и не отговаря на истината. Но ако държите да бъдете интелектуалец в Англия, най-добре е да действате дискретно, и в никакъв случай да не се определяте сам като такъв. Не е прието да защитавате страстно убежденията си, или пък да вярвате, че всеки проблем има свое разрешение. И най-вече, постарайте се да не изглеждате умен.

Запознах се с Джордж Стайнър в Кембридж, където, след като университетските власти отказаха да признаят талантите му, колежът „Чърчил“ му предложи място на външен преподавател. Този статут му дава възможността да изнася от време на време по някоя лекция, за да покварява мисленето на студентите. Уговорихме срещата си, сравнявайки ангажиментите си по телефона. Предложих 23 април.

— О, двадесет и трети април? Рожден ден на Уилям Шекспир, Владимир Набоков, Сергей Прокофиев, Дж. М. У. Търнър и Макс Планк. И на Джордж Стайнър.

Докато слизахме по стъпалата на колежа, той посочи към съседната къща и каза тихо:

— Виждате ли онзи прозорец горе? Той е на стаята, в която е умрял Витгенщайн. Знаете ли какво се случило на последния му рожден ден? Той работел на бюрото си. Влязла госпожа Б. с торта в ръце и казала: „Желая ти още много щастливи рождени дни, Лудвиг!“ Той се обърнал и казал: „Искам да помислиш върху това, което току-що каза“. Тя се разплакала и изпуснала тортата.^[22]

Зачудих се дали Стайнър не се вижда като нов Витгенщайн. И двамата са емигранти. И двамата не се разбират с университетските власти в Кембридж /Витгенщайн твърдял, че да преподаваш там философия е „жива смърт“/: Но сравнението спира дотук. Стайнър има прекалено голяма слабост към публичните изяви и е издал прекалено много книги. Причината, поради която той не е в тон с позициите на Кембридж, е желанието му да приема английската литература в контекста на световната литература. И прекалено много се вживява в убежденията си.

— Знаете ли — продължи той, — че под парижката улица „Фобур Сент-Оноре“ има погребани 45 000 души? Четиридесет и пет хиляди мъже, жени и деца, загинали в защита на Комуната. Те са умрели, сражавайки се за една идея. Вие, англичаните, нямате дори смътна представа какво значение имат идеите и идеологиите в останалата част на Европа. Всичко, което сте имали във вашата страна, е една доста цивилизована мъничка гражданска война. Изнасяте омразата си в Ирландия. При вас има дълбоко залегнал социален договор за толерантност и инстинктивна мнителност към красноречието и даровитостта. Ако Господ Бог слезе в Англия и започне да разяснява убежденията си, знаете ли какво ще му кажат? „О, я стига!“

Осмелих се да кажа, че не виждам нещо чак толкова лошо в това, че англичаните не проявяват интерес към убиване на хора в името на една идея /изключваме ирландския конфликт/. Стайнър се съгласи, но съвсем по стайнъровски.

— Да, тази страна е благословена със забележителна посредственост на мисленето. Тъкмо това ви спаси и от комунизма, и от фашизма. В крайна сметка идеите ви интересуват прекалено слабо, за да сте готови да приемете последиците от осъществяването им.

Стайнър е прав. От време на време могат да се позадържат някои модни течения, като флиртът с монетаризма и приватизацията през осемдесетте години, но дълбоко в себе си англичаните им нямат вяра. Затова и на Тони Блеър му беше толкова трудно да ги убеди, че кредото му за „Третия път“ е нещо повече от чист прагматизъм, облечен в предизборни лозунги. Съществуват някои практически обяснения — обучението на „Породата“ не си е поставяло за цел да превърне младите мъже в мислители. Французинът Иполит Тен, професор по философия, посетил Англия през шейсетте години на деветнайсети век, отбелязва, че в частните училища се обръща много по-голямо внимание на спорта, отколкото на заниманията с книги — в сравнение с френските лицеи. Освен това френските лицеи, разположени в градове, тъй или иначе не са разполагали с кой знае какви площи за спортуване. Той забелязва проницателно, че английските училища имат за цел да изграждат инстинктивно консервативни личности; на ниво религия постоянното присъствие на англиканското богослужение през викторианската епоха означавало, че те излизат от училище като „защитници, а не противници на тази църковна институция — националната религия“. Тен обръща особено внимание на това, че системата цени почтеността повече от интелекта; „учението и развитието на умствените способности остават на заден план; твърдостта на характера, смелостта, силата и физическата сръчност са основните цели“.^[23] Затова и англичаните винаги са се отнасяли към всякакви обещания за универсално разрешение на проблемите не е ентусиазъм, а е дълбок скептицизъм.

Интелектуалците в Англия се държат надменно, защото страдат от най-лошия вид комплекс за малоценност; никой не ги приема така сериозно, както те приемат самите себе си. По думите на самия Джордж Стайнър, на хора като него „всички им се присмиват зад гърба“, защото са интелектуалци. /Говорейки така, той все пак е по-учтив по отношение на англичаните от някои други жители на континентална Европа. Рихард Вагнер не можел да си представи нищо по-неприятно от истинския англичанин. /„Той е същинска овца, с практичния инстинкт на овцата да намира най-доброто пасбище“/.

Защо е станало така, че в Англия няма място за аристократи на духа. В края на краищата страната може да се похвали е една от най-забележителните интелектуални традиции в света. В края на седемнайсети век Кралското дружество в Лондон събира каймака на европейската научна мисъл. „Англия може с основание да се счита за водеща в една философска лига, пред всички останали страни в Европа“, пише епископ Спрат в своята „История на Кралското дружество“, излязла през 1667 година. „Природата разкрива пред англичаните повече от своите тайни, отколкото пред други народи, защото вече ги е дарила е гения, необходим да ги възприемат и усъвършенстват“.^[24] Представители на други народи са оценявали е по-голяма готовност английския гений, отколкото самите англичани. Волтер в много отношение въплъщение на Просвещението от осемнадесети век, е влюбен в английската интелектуална традиция, и в своите „Писма от Англия“ сравнява Айзък Нютън е Рьоне Декарт. Той твърди, че картезианската вяра в съвършената мисъл^[25] е „измишльотина, в която в най-добрия случай могат да вярват несведущите“, и че изобщо не бива да се споменава заедно с гения на Айзък Нютън. „Първото е обикновена драсканица, второто — шедьовър“. Разделението продължава: до съвсем скоро колежът „Тринити“ в Кембридж, Нютъновата Алма Матер, е дал повече лауреати на Нобелова награда /общо тридесет и девет/, отколкото цяла Франция.

Работата е там, че англичаните не вдигат шум около тези факти. Когато наскоро трима французи получиха Нобелова награда в една и съща година, френското правителство обяви официален празник и учениците имаха свободен ден. Когато се обадили на Аарън Кинг в лабораторията по молекулярна биология в Кембридж, където работел, за да му съобщят, че е спечелил Нобеловата награда за химия за 1982 година, той разперил ръце и въздъхнал щастливо: „Най-сетне ще мога да си купя ново колело!“

Англичаните като че ли почти не забелязват качествата на своите интелектуални постижения. Шекспир е вероятно най-великият писател на света. Но когато Виктор Юго дошъл в Лондон и пожелал да отдаде почит на великия писател, напразно търсил негов паметник. Той си е отбелязал тези, които са били счетени за достойни за увековечаване:

„Статуи на трима-четирима Джорджовци, единият от които е бил идиот.^[26] Ако си обучавал пехотата, получаваш статуя. За командване на конната гвардия по време на маневри ти се полага статуя. Затова че си защитавал стария ред, че си разпилявал богатствата на Англия, за да осъществиш коалиция от монарси срещу 1789 година, срещу Просвещението, срещу издигането на човешкия дух — вдигайте пиедестал, бързо, да издигнем статуя на господин Пит.^[27] За да откриеш израза на почитта на народа към най-великия му гений, трябва да влезеш навътре в Уестминстърското абатство, и там, в сянката на три-четири гигантски статуи на незнайни кралски особи — в цялото им бронзово и мраморно величие — ти показват малка статуйка на мъничък пиедестал. Отдолу четеш: Уилям Шекспир“.^[28]

Нещата малко са се променили през тези век и половина, които ни делят от посещението на Виктор Юго на острова — но не толкова много, колкото твърди културният елит на нацията. Името на Шекспир е увековечено от театрите в Лондон и Стратфорд, където се играят пиесите му, макар че без субсидиите от британското правителство и постъпленията от чуждестранни туристи нито един от тях не би могъл да оцелее. Нови и нови писатели и поети биват канонизирани с включването им в претъпкания „кът на поетите“ в Уестминстърското абатство. Но основното във възраженията на Юго си остава валидно: в очите на бюрократите, когато става дума за увековечаване на постижения, един второстепенен генерал струва колкото дузина поети.

Вижте само почетния списък на наградените, който Бъкингамският дворец публикува два пъти годишно — имате много по-голям шанс да бъдете награден за водене на протоколите в общинския съвет, отколкото ако сте издали сборник със стихове.

Англичаните нямат желание да унищожават идеите — те просто ги оставят да умрат от проявеното към тях пренебрежение. Когато англичанинът е изправен пред проблем, той не се опитва да го реши с помощта на някаква идеология, а се върти около него и го души като куче, което търси трюфели. Когато успее да набута сърцевината, се замисля как да се справи. Това е емпиричен, миролюбив подход и единствената идеология, на която почива, е идеологията на здравия разум. Разумът на англичанина предпочита практичните неща пред идеите. Или както се изразява Емерсън, „Те обичат лоста, макарата и витлото; фландърските впрегатни коне, енергията на водопадите, вятърните мелници и водениците; вятърът и морето, които тласкат напред търговските им кораби“.^[29] Сега разбирате защо са дали на света толкова много прочути учени.

Но нито един от изредените по-горе факти не дава пълно обяснение на подозрителното отношение на англичаните към интелектуалците. Склонен съм да мисля, че това има нещо общо с границите. Обитавайки остров, англичаните се развиват като относително хомогенен народ. До известна степен са живели изолирано от теоретичните течения, заливали континентална Европа. И тъй като границите на Англия се определят от морето и келтските й съседи, англичаните са добили много ясна представа за своята идентичност. Историята им, която се отличава с изключително малко политически катаклизми, доказва, че не са изпитвали нужда да се преоткриват: също като законите им, и националната им самоличност е в основата си резултат на постепенно наслагване. Интелектуалецът, обратно, процъфтява в по-променчив свят — там, където всичко изглежда възможно великите мисли се превръщат в теории за преструктуриране на света, а най-великите теории дават основа на идеологии. Докато голяма част от страните в континентална Европа минават през обединения и разединения, войни, нови обединения и всякакъв вид преоткривания, институциите в Англия се променят полека, в резултат на постепенно натрупване, и най-често в последния възможен момент. През последните два века във Франция се сменят една монархия, две империи и пет републики. За половината от това време Германия преминава от монархия към република, оттам към Райха, после става наполовина комунистическа, наполовина капиталистическа, и накрая, след обединението, федерална република. През цялото това време Британия си е парламентарна монархия. Няма проявен интерес към революционна промяна; най-голямата обществена промяна през двадесети век, установяването на социалната държава, е бил практичен проект, изграден по-скоро върху идеали, отколкото върху идеология. Може би англичаните просто нямат нужда от интелектуалци, които да им обясняват кои са всъщност.

 

 

Когато класовата структура на френското общество експлодира при революцията, се раждат и французинът, и французойката от нов вид. „На поданиците им се обяснява, че са станали граждани, пише историкът Симон Шама, съвкупността от поданици, държани на мястото им със сплашване и несправедливости, се превръща в нация. От това ново явления, нация от граждани, не само че се очаква, но и се изисква да държи на правосъдие, свобода и изобилие“.^[30] Революционният идеал, един и същ оттогава до наши дни, има катастрофални странични ефекти в политиката — като например хилядите загинали за Парижката комуна, които оплакваше Джордж Стайнър. Но идеята за гражданско общество е възникнала на място, където хората имат ясно определени права и задължения, гарантирани от конституцията. Англичаните, които не са претърпявали подобен сеизмичен шок, си остават нация от индивиди, които не възлагат особени надежди на държавата. За отбелязване е, че тъкмо преди Френската революция голям брой французи, сред които Волтер, Монтескьо и Мирабо, прекосяват Ламанша и отиват в Англия, откъдето възхваляват тъкмо това качество на англичаните. По време на Войната за независимост на Съединените щати, когато опортюнизмът на французите им повелява да подкрепят въстаналите колонисти, Бомарше получава от един приятел писмо, в което се казва; „Целият свят очаква спасение от Франция, тъй като само тя е способна да победи англичаните“. Но приятелят продължава със съвет — „ако победите, не забравяйте да проявите уважение към Англия, защото там свободите, законността и талантите не са потискани от абсурдното присъствие на деспоти. Англия може да послужи за модел на всяка държава“.^[31] Дори кръвожаден революционер като Жан-Пол Марат се възхищава от това, което е видял от английските политически традиции по време на изгнанието си в Лондон; може да изглежда странно, че Джон Бул би вдъхновил Френската революция, но донякъде е така.

Докато Френската революция създава Гражданина, Англия изобретява Играта. Ефектът на това наследство може да се забележи в училищата и стадионите от Шпицберген до Огнена земя. Понятието „сокър“, футбол, неоспоримият първенец сред спортовете, е взето от английския училищен жаргон. Бейзболът е видоизменена английска детска игра, американският футбол — вариант на ръгбито, което било измислено, когато Уилям Уеб Елис хванал топката и хукнал да бяга с нея на един футболен мач в училището на град Ръгби. Тенисът е доразвит в крикет-клуба „Мерилебон“, а първият от световноизвестните тенистурнири в Уимбълдън се провежда през 1877 година. Англичаните определят стандартните разстояния за състезанията по гребане, бягане, плуване и регламентират първите съвременни конни надбягвания. За начало на съвременния хокей се счита приемането на регламента на английската хокейна асоциация, през 1886 година, на състезателното плуване — създаването на Английската аматьорска плувна асоциация през 1869 година, а за начало на съвременния алпинизъм — опитът на сър Алфред Уилс да изкачи Ветерхорн през 1854 година. Англичаните са изобретели страничните стълбове на футболните врати, хронометрите и състезателните лодки. Те първи се заемат със селекцията на коне за надбягвания. Дори когато внасят чуждестранни спортове като полото или ските, те са тези, които определят правилниците. Първите подплатени боксови ръкавици са били носени от английския боксов шампион Джек Броутън в средата на осемнайсети век, а боксовият правилник е създаден един век по-късно от маркиз Куийнзбъри. Списъкът може да продължи още.

Има известна логика в твърдението, че която нация е била доминираща през деветнайсети век, е щяла да наложи предпочитанията си на света. Ако водещи в империята бяха шотландските планинци, сигурно сега цял свят щеше да играе „шинти“. Ако пък северноамериканските туземци бяха колонизирали земното кълбо, може би най-популярната игра щеше да е лакрос, само че тогава щеше да е известна под оригиналното си название, „багатауей“. Една империя под ръководството на баските сигурно щеше да доведе до световни шампионати по пелота^[32]. Така че може би светът е възприел английските спортове като последица от политическото и търговско надмощие на Англия по времето, когато е започвал да става все по-малък. Но това не обяснява пристрастията на самите англичани. Може да се предположи, че те имат нещо общо със сигурността и просперитета, и наличността на повече свободно време. Може би една от причините е, че в Англия на дуелите не се е гледало с добро око още преди те да станат неприемливи в останалата част на Европа — следователно е било нужно да се измислят друг вид предизвикателства. Сигурно е, че ако урбанизацията е сложила край на традиционните селски спортове, то развитието на големите училищни интернати, където стотици момчета са живеели постоянно заедно, обучавани да управляват една империя, е наложило измислянето на начини за канализиране на хормоналните им пориви.

Спортът категорично заема централно място в английската култура. През 1949 година, когато Т. С. Елиът /който също е англичанин по личен избор/ се опитва да даде дефиниция на националната култура, той прави списък с характерните интереси на англичаните. В списъка фигурират „конните надбягвания в Дерби, регатата в Хенли и регатата в Каус, финалите за купата, надбягванията с кучета, състезания по дартс, кегли, уенслидейлско сирене, рязано варено зеле, червено цвекло с оцет, псевдоготически църкви, строени през деветнайсети век и музиката на Елгар“.^[33] Петдесет години по-късно трябва само малко да променим списъка, като вземем предвид появата на бързите закуски, медиите и упадъка на кеглите като спорт. Но удивителното си остава: от тринайсетте типично английски пристрастия според Елиът цели осем са свързани със спорт.

Спортната терминология също е проникнала дълбоко в националното съзнание. В днешни дни изразът е малко остарял, но все още да наречеш мъж или жена „good sport“ /„добър човек, арабия“/ е висша похвала. Буквалното значение, „добър спортист“, говори за човек, който е готов да приеме загубата, съзнавайки, че „е победил по-добрият“. В разгара на Битката за Британия, пацифистката Вера Бритън вървяла по Пикадили, когато забелязала един плакат, окачен на вестникарска будка. На него пишело:

НАЙ-ГОЛЯМОТО ВЪЗДУШНО НАПАДЕНИЕ ДОСЕГА

РЕЗУЛТАТЪТ Е 78 НА 26

АНГЛИЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА ВОДИ^[34]

Вита Саквил-Уест — която в никакъв случай не е безрезервна почитателка на английските мъже — пише през 1947 година:

„Англичанинът се представя от най-добрата си страна в момента, когато друг мъж хвърли топка към него. Тогава се разбира, че той не е нито злопаметен, нито отмъстителен, дребнав и скандалджия, нито пък би се възползвал нечестно от някакво предимство; той се представя като поддръжник на реда и спазва правилата, повечето от които е създал той самият; очаква от противника си и той да спазва същите правила; би бил дълбоко възмутен от всякакъв опит за нечестна игра; както прекадената екзалтация на победителя, така и отказът на победения да приеме поражението биха заслужили презрението му… За него нещата са много прости. Ловиш топката, риташ я или я удряш, или пък я изпускаш — същото важи за онзи срещу теб. Всичко се приема спокойно и уравновесено“.^[35]

Значението на това, което пише тя, никога не може да бъде преувеличено. То изразява значимостта на идеята за Играта в съзнанието на англичанина, играта, която те обичат заради идеята.

Изостреното религиозно чувство в началото на деветнайсети век е причина до голяма степен за опитомяването на Джек Митън и многото подобни на него представители на английската аристокрация. Но другото цивилизоващо влияние върху необузданите им нрави е това на Играта. Моралната й страна не е възвеличавана никъде така явно, както в епическото стихотворение на Хенри Нюболт „Витай Лампада“. Въпреки че самият Нюболт, самотен и слабичък юноша, така и не бил приет в училищния отбор по крикет на „Клифтън“, той съзнавал значението на Играта за английската управляваща класа. След смъртта му неговият приятел, поетът Уолтър де ла Map, пише за него, че „цял живот е бил верен на своята представа и идеал за Англия“.^[36] Стихотворението му си остава съвършен израз на убеждението, че всички житейски проблеми могат да бъдат разрешени с един умел удар.

„Задъхано мълчание игрището притиска

— остават десет точки, победата е близка,

последен удар, ярка светлина,

но има още час напрегната игра.

И нито лентата духа ни съблазнява,

Нито мечтите за преходна слава,

Но капитанът вика край вратата:

«Играй! Играй! Такава е играта!»

 

Пустинята от кръв почервенява,

Разбити са надеждите за слава;

Картечницата млъкна, загина капитана,

От дим и пясък дъх не ни остана.

Смъртта отвсякъде ни дебне хищно,

Далеч е Англия, честта — украса лишна,

Но споменът те хваща за ръката:

«Играй! Играй! Такава е играта!»

 

Това са думите, които вековете

От школската скамейка ни оставят.

На Англия туй помнят синовете —

И силни са, защото не забравят:

С чисто чело пламъка пренасят

До там, където рекла е съдбата,

И, падайки, на други го поднасят:

«Играй! Играй! Такава е играта!»

Трудно е да не бъдеш увлечен от ритъма на думите, макар че текстът се отличава с такава удивителна глупост, та изобщо не можеш да разбереш как, за Бога, някой е можел да го възприема сериозно. Но в блажените дни преди август 1914 година мисълта, че животът е всъщност някакъв вариант на Играта, е изглеждала почти приемлива. «Дотогава войните, дори да избухнеха, не бяха всеобхватни, а нещо като въоръжен вариант на Олимпийските игри», спомня си Осбърт Ситуел^[37]. «Вие печелите първия рунд; врагът печели втория. За унищожение и битка докрай се говореше не повече, отколкото в коментарите на боксов мач».^[38]

Не е ясно обаче как някой би могъл все още да вярва в Играта сред калта и ужаса на окопите във Фландрия. И все пак, през 1917 година е имало старци, подтикващи младите мъже към смърт в калта, дърдорейки за тяхното физическо и морално превъзходство, което се дължало на практикуваните спортове. Английският елит продължава да поддържа у себе си трогателната заблуда, че цялото население прекарва юношеството си, препускайки напред-назад по игрищата, в резултат на което младите мъже се превръщат в някаква съвременна версия на древногръцки герои и съответно превъзхождат поначало противниците си. Само един поглед върху медицинските изследвания на двата и половина милиона млади мъже, постъпили в армията през периода 1917–1918 година, би им показал колко грешат: на всеки деветима мъже на възраст за военна служба във Великобритания се падат само трима годни, двама са под здравните стандарти, трима — същински физически развалини, а един — направо инвалид. Но все пак идеята на спорта е била развиване не само на тялото, но и на духа. В пропагандните обръщения на лорд Нортклиф към войските се прокрадва идеята, че британците са родени войни, защото притежават чувство за индивидуалност, докато врагът е обучен само «да се подчинява, да се подчинява наляво и надясно». И каква е причината за неадекватността на горкия германец? «Те никога не са играли индивидуални спортове. Футболът, който също развива индивидуалността, е бил въведен едва наскоро в Германия».^[39]

Стихотворението на Нюболт е химн на Породата — за тях смъртта трябва да е била просто един по-бърз противников играч. Единственият син на поета, Френсис, е можел да му обясни колко далеч е бил от целта, след като го раняват по време на футболния мач, известен като битката при Ипр. Други са приемали думите на поета буквално. На първи юли 1916 година, когато започва битката при Сома, завършила с 420 000 убити британци, капитан У. П. Невил, командир на рота в Осми източен полк от Съри, подарява на четирите взвода по една футболна топка. На едната пишело: «Големият финален мач за купата на Европа — Източен Съри срещу Бавария. Първи удар при резултат нула на нула». На друга пишело «Без рефер». Предложил на първия взвод награда за този, който успее да дриблира и изведе топката до германската фронтова линия. Убили го, преди да успее да връчи наградата.^[40]

Капитан Невил очевидно е бил луд. Но това, на което Играта е учела тези мъже, било колко е важно «да се държиш мъжки», да се владееш и да се подчиняваш на заповеди. Това обучение е имало най-невероятни последици, доказателство, за което е животът на С. Б. Фрай. Син на главен счетоводител в Скотланд Ярд, той играл в първенството на футболната асоциация, преди да завърши «Рептън» през 1890 година, а после, преди да го приемат в университета, в отбора по крикет на графство Съри. /Под университет се разбира Оксфорд, естествено, при това с най-висока стипендия в колежа «Уодъм»/. До завършването на университета е представял колежа си в отборите по крикет, футбол и лека атлетика, счупил световния рекорд по дълъг скок с постижение от 7 метра и 15 см, и само поради травма не успял да играе и в отбора на Оксфорд по ръгби. Мимоходом успял да получи първа награда по древни езици. Започнал работа като спортен журналист, но продължавал да играе в националните отбори на Англия по футбол и крикет /през 1902 година играл на финален футболен мач за купата на Асоциацията една събота, а на следващия понеделник отбелязал 82 точки за Съсекс на крикет/. Но истинска слава придобива като батър. Ударите му стават легендарни. В продължение на пет години Фрай минава всички средни стойности на отбелязани точки, а кариерата му включва общо 30 886 пробега с 94 пъти по сто точки, средно над 50. За последен път го канят да играе в националния отбор на Англия, когато е на четиридесет и девет години.

Това не може да не бъде типичен английски герой. Общият брой на пробезите в кариерата на Фрай е наполовина по-малък от този на Джек Хобс, но Хобс, чийто баща бил домакин на игрище, е професионалист. Фрай като че ли е въплъщение на джентълмена-спортист; има нещо символично в това, че най-прочутите му ининги заедно с Арчибалд МакЛарън, който пък е завършил Итън, спасяват «Джентълмените» в мача с «Играчите» през 1903 година. Красив, силен, интелигентен, почтен, Фрай е идеалният образец на Породата.

Но в автобиографията му «Струваше си да се живее», цяла една глава е посветена на славата на нацистка Германия. През 1934 година германците провеждат разговори с Фрай, за да разберат доколко е възможно да се установят по-добри отношения между британските бойскаути и движението «Хитлерюгенд». Нацистите много разумно са си подбрали лапнишарана. Веднъж пристигнал в Мюнхен, Фрай установява, че германският народ е «верен на Фюрера», намира Рудолф Хес за красив и очарователен — и го кани, когато дойде в Англия, да му отиде на гости — и е впечатлен от младите нацисти, които определя като «спокойни, внимателни и любезни». Това, което Фрай като че ли най-много харесва в Германия, е целеустремената й жизненост.

«Никъде не видях младеж да прилича на жиголо, от онзи тип, които сякаш ще се пречупят на две, и които толкова често срещаме из увеселителните заведения на Лондон. Нито пък има момичета, които да дават вид, че нощният живот е единственият смисъл на съществуванието им. Берлин през 1934 година остави у мен впечатлението, че през него е минал свеж, чист вятър, и го е оставил жизнен и енергичен, с готовност да работи, но без да е лишен от способността да се забавлява».^[41]

В тази арийска страна на чудесата Фрай започва да се пита дали британските бойскаути наистина се справят добре. Прави му впечатление, че докато в Англия има училища и университети, клубове и доброволни организации, в Райха всичко е под шапката на «Министерство на културата», което прави подхода далеч по-сериозен. И накрая, когато големият английски спортист се среща с Хитлер, той приветства Фюрера с нацисткия поздрав, разговаря с него час и четвърт, кротко се съгласява с нацисткия възглед по «еврейския проблем» и заключава, че този «велик човек» се отличавал с «вродено достойнство», бил «свеж и стегнат», «със забележително буден ум», както и «спокоен и любезен». Книгата е писана през 1939 година. Фрай приключва възхвалата си на нацистка Германия така: «Такива бяха моите впечатления и изводи от срещата ми с хер Адолф Хитлер. Каквото и да се е случило впоследствие, не виждам защо трябва да се отказвам от тях».

Симпатиите на Фрай към фашизма в никакъв случай не са уникално явление сред заможните англичани. Може би не е коректно да приковаваме на позорния стълб един спортист заради политическата му слепота. Проблемът е по-скоро там, че възпитанието на хората от Породата би трябвало да е изградило у тях такива черти на характера, каквито биха ги направили подходящи за лидери на нацията. За Фрай може да се каже още, че въпреки ролята на джентълмен-любител, журналистическата му работа е била само начин да убеди публиката в аматьорския характер на спортните си занимания. Да си от Породата било добре, стига, като Дерек Вейн, «да имаш достатъчно пари, та да не работиш по принуждение». Но за всеки, който е живял в реалния свят, принадлежността към Породата е невъзможна.

«Аз самият не съм джентълмен, заявява веднъж писателят Саймън Рейвън. Нямам никакво чувство за дълг. С удоволствие се възползвам от всякакви привилегии; освен това съм склонен да не обръщам внимание и дори да избягвам всякакви свързани с тях ангажименти». *1

Точно такова е следвоенното отношение към викторианския идеал образът му все повече губи чертите на Том Браун^[42]. Но въпреки това Саймън Рейвън притежава много от чертите на английския джентълмен. Интелигентен и образован, добър играч на крикет, хубав и много популярен сред съучениците си, като момче Рейвън трябва да е бил същински Аполон в колежански костюм, бъдещ член на Породата. Но се оказало, че има прекалено силно въображение и прекалено малко самодисциплина.

През 1941 г., Рейвън успешно печели най-високата стипендия за «Чартърхауз Скуул», но четири години по-късно го изключват «по обичайните причини» /хомосексуалност/; печели стипендия в Кембридж, където го канят да се кандидатира за преподавател, но му се налага да напусне бързо поради натрупани дългове; произведен офицер в Кралската Шропширска лека кавалерия и дискретно освободен, преди букмейкърите да са успели да го изправят пред военен съд заради чекове без покритие. Въпреки изявената му враждебност към брака и децата, защото «децата изяждат парите, които човек може да изразходва за собствените си удоволствия», случайно му се ражда син, който пък става причина за един обречен от самото си начало брак. Веднъж, останала без пукната пара, майката на детето телеграфирала на Рейвън. «Прати пари. Майката и бебето гладуват». Рейвън отговорил: «Съжалявам, пари няма. Предлагам да изядеш бебето».

По стандартите на английския джентълмен, Рейвън би бил определен като простак и дори нещо по-лошо. Веднъж заявил, че с този интелект нямало как да не е непрокопсаник. Той е толкова убеден, че с идеала за джентълмен е свършено, че през 1960 година пише:

«Традиционната представа за джентълмена — този, чийто живот се основава на истина, чест и дълг, е унищожена от определени враждебни обществени явления — едни от тях са завистта и материализмът. Поставен под техния натиск, той е принуден или да се откаже от своите стандарти за съвършенство, или, ако ги запази, да съзнава, че те са нежелан анахронизъм, в най-добрия случай обект на присмех, а в най-лошия — на омраза».^[43]

Рейвън доста е сгъстил краските в това свое надгробно слово за английския джентълмен — излиза, че идеалът е нещо толкова крехко, че може да бъде унищожено само от «враждебни обществени влияния, завист и материализъм». Но дори да не сме съгласни за причините, твърдението, че джентълменът е мъртъв, си остава общоприето твърдение. Доказателствата в негова подкрепа варират от нарастването на извънбрачните връзки до това, че в Лондонското сити изразът «залагам честната си дума» не върши никаква работа.

Саймън Рейвън пристигна за уговорения обяд с джентълменска точност, в дванадесет и половина на секундата, и веднага се извини, че трябва да отиде до тоалетната. «Болестта на Крон, много вбесяваща работа». Висок, малко небрежно облечен, с клубна вратовръзка, придържаща яката на ризата на мястото на падналото копче, със сако от туид, той има вид на човек, прекарал двадесет години от живота си в квартири под наем — прилича донякъде на раздразнителен, пенсиониран преподавател в начално училище. Впечатлението не лъже много: написал е повечето си книги в един пансион в Дийл, графство Кент, където бил настанен от издателя си. Единственият начин да го накараш да свърши някаква работа бил да получава седмично някаква сума срещу предаден текст. Резултатът е изключително забавната поредица от романи под общото заглавие «Милостиня за забрава».

Когато му се обадих, за да го помоля да поговорим за съдбата на английския джентълмен, той отговори напълно в свой стил: «Както знаете, да те интервюират е досадно и изтощително. Все пак, ако предложите някое спокойно и изискано място, където да обядваме, може и да се съглася». В отговор предложих ресторант «Каприс» на площад «Сейнт Джеймс». Последваха серия пощенски картички с по три-четири думи, надраскани на гърба. «Каприс» става. Дата?“ „Сряда става. Дванадесет и половина?“ „Дванадесет и половина става.“

— Не съм идвал тук от години — заявява той и си поръчва „Кампари“ със сода. Има леко опърпан вид сред всички тези жени на банкери и някои от по-богатите политици от консервативната партия, които са окупирали заведението.

В крайна сметка, както и много други, за които може да се очаква да имат ясна представа за чертите на англичаните /романите му се занимават предимно с английските нрави и поведение/, Рейвън се оказа странно неуверен, когато го попитах за основните съставки на народностната психика. Единственото, което можах да измъкна от него, беше: „Мисля, че крикетът има значение“. Но в думите му има нещо вярно. Защото в сърцата си англичаните се интересуват повече от спортната игра, отколкото от каквото и да било друго, а крикетът е типично английска игра. Когато Робърт Уанндър отива през 1996 година в Индия, за да присъства на шампионата за Световната купа по крикет, му правят впечатление различните реакции на националните отбори:

„Ако си индус или пакистанец, като нищо можеш и да се самоубиеш заради понесеното от отбора ти унижение; ако си жител на Карибските острови, един провал на игрището може да ти се стори равностоен на края на света. Но в тези страни крикетът е един от основните източници на национална гордост. В Англия хората не поддържат отборите по крикет, а ги гледат. Пристрастие се проявява не към определен отбор, а към играта изобщо“.^[44]

Бавният темп на един мач по крикет, който понякога може да се проточи с дни, има нещо общо с тази странно безстрастна привързаност. Може би, ако ставаше дума за британски отбор по крикет, където съдбата на отбора е свързана с общото знаме, реакциите биха били по-различни. Но има и нещо друго.

В последните години от съществуванието на Породата, идеалната представа на англичаните за крикета е обобщена от лорд Харис в едно негово послание до млади играчи на крикет, датиращо от 1931 година.

„Добре правите, че обичате крикета — казва той, — защото няма друга игра на света, която да е по-изчистена от всичко нечестно и долно. Да играеш с желание, честно, всеотдайно, самопожертвувателно, е урок по морал, а Божият въздух и слънчевите лъчи са истинската награда.“^[45] По-ясно от това определение за стойността на Играта в съзнанието на англичанина не може да се измисли. Духът на крикета може би витае все още над многобройните училищни и селски игрища. Но думите на лорд Харис са били празна фраза още когато са излизали от устните му. Още на следващата година светът видя защо. По време на едно турне в Австралия, капитанът на националния отбор, Дъглас Джардън, инструктира състезателите, които подават топката, да се стремят към бързи и къси подавания, насочени директно и непрекъснато към долната част на вратата. Привидно това се правело, за да се подтикват батърите към грешни удари, които да бъдат улавяни от близкостоящите противникови играчи. Но подаващите състезатели, особено Харълд Ларууд /бивш миньор и истински професионалист/, вършели това с такава бързина, че ефектът върху батърите бил просто смазващ. Те не можели да направят нищо с бясно отскачащите една след друга от вратичката топки. Как точно Дъглас Джардън /випускник на „Уинчестър“, завършил Оксфорд, капитан на отбора на Съри, и на „Джентълмените“ срещу „Играчите“/ е успял да съгласува това явно физическо сплашване с „моралните уроци сред Божия въздух и слънце“, никога няма да узнаем. Сигурно е, че така и не се е извинил за избраната от него тактика. Но разказаното по-горе разкрива моралното объркване, в което са попадали англичаните винаги, когато идеята за аматьорски спорт се е оказвала неадекватна.

По времето, когато Саймън Рейвън е писал своето погребално песнопение за английския джентълмен, крикетът в Англия вече се е превърнал в занимание за професионалисти. През деветдесетте години чуждестранните играчи, пристигащи да играят по един сезон в английски отбор, с удивление отбелязват делничното отношение на спортистите към играта, лишено от всякакъв ентусиазъм. Като че ли им било все едно дали ще загубят или ще спечелят. В националния отбор играчите възприеха маниера на австралийците да навикват батърите, играят некоректно винаги, когато мислят, че ще им се размине, дори един капитан на английския национален отбор наруга съдията с поредица нецензурни изрази. Може би Рейвън е бил прав.

И все пак, има нещо, дори в цикличността на неговия собствен живот, което показва какво значи да си англичанин. Въпреки че като момче е бил изключен от училището „Чартърхауз“, сега писмата му го намират на един лондонски адрес без номер, „Чартърхауз“, ЕС I.

— Когато разбрах, че книгите ми стават все по-слаби, и че се продават все по-малко бройки от тях, реших, че трябва да предприема нещо — казва той. Има един вид англичани, които винаги се сещат, че познават тъкмо човека, който им трябва. „Полезната връзка“ в случая се оказва настоятелят на една малко необичайна лондонска институция, За успокоение на душата си, след като цял живот е търгувал с въглища от мините в Дъръм /което го прави най-богатият англичанин без благородническа титла/, в началото на седемнайсети век Томас Сътън основава две благотворителни институции. Образователното учреждение, основано от него, училището „Чартърхауз“, се разраства прекалено, за да остане в Лондон, и се пренася в Съри. Там обслужва по-амбициозните търговци от графствата около Лондон, които искат синовете им да станат джентълмени. Другото му изобретение е приют за „джентълмени-военни, които са воювали по суша и море, търговци, разорени от корабокрушения и пиратски набези, служители на краля и кралицата“. Този приют до ден-днешен се намира на площад „Чартърхауз“.

За да бъде приет в старческия дом на Сътън, човек трябва да отговаря на определението „джентълмен“. Ако предположим, че този вид е изчезнал през 1960 година, в приюта би трябвало да няма жива душа. Но той не само е претъпкан и много желано място за пребиваване, но и самият Рейвън е приет там. Той много държи да не бъде считан за някакъв непрокопсаник, който е бил обзет от просветление и се е променил. Отношението му към останалата част от човешкия род е все така саркастично. Но силата на английското общество се състои в това, че то може да понесе всякакъв присмех и после да приеме виновника в редиците си. Никой англичанин не е успял истински да се измъкне от институциите, които са го създали.

И тъй, в подобния на манастир старчески дом, братята от Породата изживяват последните си дни, с осигурена храна три пъти дневно, обслужване на масата, осигурени бира и вино — и всичко това срещу 138 лири стерлинги месечно. На Рейвън му се иска да припечелва повече, за да може да върне дълговете си, възлизащи на много хиляди лири стерлинги, но се съмнява, че ще успее. Единственото сериозно ограничение в правилника на приюта — което напомня на принципите на Породата — е, че в него не се допускат жени. „На моята възраст това не е проблем“, казва Рейвън. Изключение от правилото е само икономката, която живее постоянно в старческия дом. Също като една друга икономка, която поемала мястото на майка им, но никога не успявала да я замести — по времето, когато са били изпращани в интернати като малки момчета.