Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English — A Portrait of a People, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2017)

Издание:

Автор: Джеръми Паксман

Заглавие: Англичаните — Портрет на един народ

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Редактор: Анелия Иванова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1251

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Страната на загубеното доволство

„Запитайте, когото и да било към кой народ би предпочел да принадлежи, и деветдесет и девет души от сто ще ви отговорят, че биха предпочели да бъдат англичани.“

Сесил Роудс

Имало едно време англичани, които знаели точно какво представляват. Съществувал огромен списък с подходящи прилагателни. Учтиви, уравновесени, въздържани хора, които предпочитат грейка в леглото пред редовен полов живот — въпросът как са се възпроизвеждали си остава една от големите мистерии на западната цивилизация. По-скоро създатели, отколкото мислители, по-скоро писатели, отколкото художници, градинари, но не и готвачи. Оковани в класови предразсъдъци и традиции, неспособни да изразяват чувствата си. Със силно развито чувство за дълг и непреклонност, граничеща с непонятното. „Да му се не види, останах без крак!“ — възкликнал лорд Ъксбридж сред експлодиращите гранати на бойното поле при Ватерло. „Вярно, да му се не види!“ — бил отговорът на фелдмаршал Уелингтън. Съгласно легендата, в наводнените окопи при Сома един смъртно ранен войник казал само, че „не бива да мърмори“. Честта се считала за най-ценното притежание на един англичанин. Били верни и благонадеждни. Думата на английския джентълмен струвала колкото полица, подписана с кръв.

 

 

Настава 1945 година. Най-сетне идва краят на войната, която е изглеждала безкрайна и е заемала цялото съзнание на британците. Сега вече могат да се отпуснат. Но навсякъде в големите индустриални центрове към небето зеят озъбени развалини, спомен от бомбардировките на „Луфтвафе“. В сравнително по-незасегнатите градове главните улици представляват пъзели от фасади на всевъзможни магазинчета — нека не забравяме, че според презрителното определение на Наполеон, това е „une nation de boutiquiers“ — народ от магазинери. Големите търговски вериги, които след няколко десетилетия ще са пропъдили магазинчетата, вече съществуват, но все още дори в аптеките от веригата „Буутс“ има щанд, където можете да размените вече прочетената книга. Вечерта най-често се запълва с ходене на кино.

Лесно е да се съгласим с Чърчил, който определя Втората световна война като „най-славното време на нацията“. Той говори в случая за британците и Британската империя, но стойностите на тази империя са нещо, което англичаните имат за лично свое изобретение. Сигурно е едно — войната и периодът непосредствено след нея са последните мигове, в които англичаните са имали ясно и положително съзнание за себе си. Те го виждат отразено във филми като „В служба на отечеството“ — идеализираното описание на потопяването на кораба „Кели“ от Ноел Кауърд. Докато оцелелите от екипажа на торпедоносеца, потопен от немски бомбардировачи, плават на спасителния сал, те си припомнят историята на потъналия кораб. Това, което те всъщност възстановяват по памет, е образът на мощта на Англия. Капитанът и подчинените му може да принадлежат на различни класи, което си личи дори по изговора им, но те споделят една обща представа за страната си. Тя е подредено място, където всичко си има място в йерархията — в Англия войната е неприятност, с която човек трябва да се примири, като дъжд в деня на селски панаир. Англия е чиста страна, в която самоизтъкването се избягва, жените си знаят мястото и децата си лягат незабавно, щом им се каже. „Спокойно — говорят си жените в скривалищата по време на въздушно нападение, — след малко ще пием чай.“ В една сцена от филма старшината на кораба заминава, а тъща му го пита кога ще си дойде отново в отпуск.

— Всичко зависи от Хитлер — отвръща той.

— Този пък за какъв се има? — заявява тъщата.

— Така те искам.

„В служба на отечеството“ е съвсем откровена пропаганда, насочена към един народ, който е изправен пред реалната опасност от унищожение на културата си — затова и филмът е толкова показателен. От него можем да съдим как самите англичани предпочитат да мислят за себе си. Образът, който се очертава от този и други подобни филми, е горе-долу следният — народ от стоици, хора въздържани, кротки, дисциплинирани, възпитани, почтени, достойни, ненавиждащи самоизтъкването, хора, които биха предпочели да се грижат за градините си, вместо да защитават света срещу тиранията на фашизма.

Прекарал съм целия си живот в тази Англия, която излезе изпод сянката на Хитлер и си признавам, изпитвам възхищение към това, която беше тя по онова време — независимо от лицемерието, дребнавостта и предразсъдъците. Англичаните бяха въвлечени във войната, след като постоянно им беше повтаряно, че могат да я избегнат. Участието им във войната ускори с десетилетия загубата на световно превъзходство. Ревизионистите настояват, че много от британските постижения във войната не били това, което изглеждали на пръв поглед. Наистина, англичаните си имат своите героични илюзии за войната, в които са се вкопчили ожесточено — малките кораби при Дюнкерк, победата на малцината в Битката за Британия, куража на лондончани по време на бомбардировките. Така да е. Ролята на малките кораби при Дюнкерк може да е преувеличена, Битката за Британия е спечелена донякъде и от неспособността на Хитлер да прецени докъде може да стигне героизмът на пилотите, краят на въздушните нападения над Лондон се дължи и на ответните въздушни нападения на британски бомбардировачи над Германия. Очевидно невярно би било да се твърди, че англичаните са спечелили войната сами — дори само изчитането на всички отчаяни опити на Чърчил да предизвика американска интервенция изключва такова твърдение. Но си остава непоклатимият факт, че страната действително е сама срещу Хитлер през лятото на 1940 година, и че ако не беше така, Европа щеше да бъде прегазена докрай от нацистите. Сигурно, ако Англия нямаше това благоприятно географско разположение, и при нас щяха да се намерят доброволни екзекутори, както в останалата част на Европа — от Франция до Прибалтика, — които биха изпълнявали покорно нарежданията на нацисткото правителство. Но географията има своето значение — тя прави народите такива, каквито са.

Колко опити са били правени до днес да се обясни въздействието на Втората световна война върху Британия? Хиляда? Десет хиляди? Сигурно е едно — нито един от тези опити не може да отрече, че това титанично усилие е дало на англичаните най-ясна представа какво отстояват и съответно що за хора са. Това чувство няма нищо общо с хитлеровата гордост от Фатерланда[1] това е нещо по-малко, по-лично, и струва ми се, много по-силно по своя ненатрапчив начин. Нека си припомним историята на една забранена любов, която разказва режисьорът Дейвид Лийн във филма си от 1945 година „Случайна среща“. Те се срещат в бюфета на гарата. Тя е била на пазар в града и чака влака, за да се прибере у дома. В окото й попада сажда, и тук галантно се намесва местният лекар, за да я извади. През останалите осемдесет минути прекрасно написаният сценарий се върти около неудържимо нарастващата им любов и все по-задълбочаващото се чувство за вина у двамата. Високата, слаба фигура на Тревър Хауърд, силните очертания на носа и челюстта му, вирнатото носле и ясните очи на Силия Джонсън като че ли ги превръщат във въплъщение на идеалните типове на англичанина и англичанката. Те са представители на онази непоклатимо почтена средна класа, в която хубавите момичета искат единствено да бъдат „истински щастливи“.

Докторът започва ухажването с класическия британски гамбит — обсъждане на времето. Малко по-късно става дума за музика. „Мъжът ми не е музикален“, казва тя. „Браво на него“, отвръща докторът. Браво на него ли? Защо браво? В какъв смисъл? Репликата прозвучава така, сякаш отсъстващият съпруг е успял да преодолее някакво тежко заболяване. Това „браво“ означава, разбира се, признаването на правото на индивида да бъде еснаф, колкото си иска, и да постъпва между четирите стени на собствения си дом така, както намери за добре. Любовната история се развива стремително на фона на Втория концерт за пиано на Рахманинов, докато двамата пият нескончаеми чаши чай в чакалнята на Милфърдската гара. Съпругът на Силия Джонсън е от онзи тип мъже, които наричат съпругите си „старо момиче“, чийто върховен израз на симпатия е съвместното решаване на кръстословици. „Струва ми се, че ако живеехме в по-топъл климат, всички щяхме да бъдем различни, размишлява тя. Нямаше да бъдем толкова затворени, плахи — и с трудни характери.“ Тъй като самата тя е англичанка, Силия не изпитва враждебност към съпруга си, когото счита за „мил, но хладен човек“. Тревър Хауърд, който също се намира в капана на един изстинал брак, не изразява неприязън към жена си или към децата. Но двамата са увлечени от силата на една страст, която не може да бъде овладяна. „Трябва да бъдем разумни, гласи постоянният рефрен на филма. Ако успеем да се овладеем, все още има някакъв изход.“

Накрая, въпреки взаимните уверения в безсмъртни чувства, любовта им си остава неконсумирана. Той постъпва по единствено почтения начин и приема назначение в някаква южноафриканска болница, а тя се връща при скучния си, но почтен съпруг. Край на филма.

Какво ни казва един от най-популярните английски филми за англичаните? Първо — безсмъртната формулировка на убеждението им, че, „не сме дошли на този свят, за да се забавляваме“. Второ, огромното значение, което отдават на чувството за дълг — носенето на униформа е било част от живота на по-голямата част от пълнолетното население на страната. /Самият Тревър Хауърд е лейтенант от Кралския свързочен корпус, филмовата рекламна машина му приписва редица въображаеми подвизи; Силия Джонсън е служила в помощните полицейски части — и двамата са си научили урока да жертват удоволствието в името на нещо по-възвишено/. Това е основното послание на филма — емоциите трябва да се държат под контрол. Годината е 1945, но със същия успех би могла да бъде 1955 или дори 1965. Модата се е променила, но времето е все така влажно, а полицаите — все така любезни. Независимо от следвоенния стремеж към по-равномерно разпределение на благосъстоянието, в тази страна все още всеки си знае мястото в социалните структури. Все така всяка сутрин униформени служители разнасят хляба и млякото по къщите. Има неща, които се правят, и други, които просто не се правят.

Да, можем да приемем, че това са почтени хора, работливи дотолкова, доколкото с усилията си могат да задоволят скромните си желания. Свикнали са да бъдат нападани, да бъдат под обстрел, да се държат предизвикателно срещу неприятеля. Това е картината на британските войски, които удържат на последната отчаяна атака на французите при Ватерло; на кубето на катедралата „Сейнт Пол’с“, оцеляло сред дима и пламъците на германските бомбардировки благодарение на героизма на доброволците. Англичаните имат силно развито чувство за правата на личността, но винаги заявяват гордо, че „не обръщат особено внимание“ на политиката. Постоянно провалящите се опити на всички крайно леви и крайнодесни формации да проникнат в Парламента свидетелстват за дълбокия скептицизъм на англичанина към всеки, който започне да му обещава Обетованата земя. Вярно, англичаните винаги са били резервирани и склонни към меланхолия. От друга страна, не са жертва на религиозен канон. Англиканската църква е по-скоро политическа институция. В Англия определението „свестен човек“ наподобява на канонизация поради доказано притежание на необходимите християнски добродетели. В случаите, когато бюрокрацията изисква от англичаните да обозначат някъде своето вероизповедание, те си знаят, че вписването на съкращението „А.ц“ /Англиканска църква/ в графата е напълно достатъчно и оттук нататък никой няма да ги преследва с настоявалия да ходят на църква или с изисквания да дадат всичко, което имат, на бедните.

През 1951 година списание „Пийпъл“ организира широко допитване до читателите си. В продължение на три години Джефри Горър разучава единадесетте хиляди отговора, за да стигне накрая до заключението, че националният характер не се е изменил особено през последните 150 години. Има, разбира се, и значителни, но по-скоро външни промени — една нация, не зачитаща особено законите, се е превърнала в диаметралната си противоположност; народ, чиито основни забавления са били боят на мечки с кучета и публичните екзекуции, развива подчертана хуманност и отвращение към жестокостта; ширещата се корупция в обществения живот отстъпва място на почтеността. Но „… не се е променила любовта към свободата; подчертаното нежелание да бъдат пренебрегвани или пък контролирани; постоянството; слабият интерес към половата активност — в сравнение със същия показател в съседните държави; силната вяра в значението на образованието за формирането на характера; съобразяването с чувствата на другите; много силна привързаност към семейството и брачната институция… Англичаните са истински обединена нация; бих казал дори много по-сплотена, отколкото по което и да било друго време в историята им. Спомням си, докато четях първите отговори на разпратените въпросници, постоянно си казвах «Какъв скучен живот водят тези хора!» — и веднага след това; «Какви добри хора!» Предполагам, че и сега бих казал същото.“[2]

Причините за тази сплотеност са повече от ясни — по това време страната едва е започнала да се съвзема след ужасната война, която е изисквала от всички участие във всеобщата жертва. Населението на Англия е все още относително хомогенно, свикнало да приема отрицателните страни на дисциплината и незасегнато от масовата емиграция. Англичаните са все още островитяни — не само в буквалния смисъл на думата, — защото медиите все още не са успели да обхванат света в мрежите си.

Такъв е бил светът на нашите дядовци. Светът на кралица Елизабет II и на херцога на Единбърг, нейния съпруг. През 1947 година младата принцеса Елизабет взема за съпруг лейтенанта от флота Филип Маунтбатън. В тези бедни времена /на човек се полагали килограм картофи и четвърт бекон седмично/ сватбата дарява с вълшебство и очарование унилата и обедняла страна. Филип се венчава във военната си униформа, а вместо доброволческата униформа, с която е ходела по време на войната, Елизабет носи копринена венчална рокля, обшита с 10 000 перли. Напълно в духа на Тревър Хауърд и Силия Джонсън, пред тях се простират дълги години съвместен живот. Така и става. Но те са представители на последното поколение, живяло в съгласие с този морален кодекс. Също като една четвърт от двойките, венчани през 1947 година, Елизабет и Филип дочакват заедно златната си сватба през 1997 — но по това време тежкият морален проблем на Тревър Хауърд и Силия Джонсън се е превърнал едва ли не в исторически куриоз: според очакванията не повече от една десета от двойките, встъпващи в брак през деветдесетте години, биха могли да завършат подобен брачен маратон. През 1997 година почти половината от работещото население са жени — удивително бърза промяна, като се има предвид кротостта, с която само петдесет години преди това жените са отстъпвали работните си места на демобилизираните мъже. Ежегодно се сключват 200 000 брака, по-голямата част от които завършват с развод при това инициативата за развода най-често се поема от жените, които вече не са склонни да мислят, че „трябва да бъдем разумни“[3]. По времето, когато кралица Елизабет и принц Филип празнуват златната си сватба, три от четирите им деца са сключили бракове и трите брака са се провалили. Престолонаследникът се развежда с жената, която трябваше да стане следващата кралица, а скоро след това тя загива в едни парижки подлез заедно със своя любовник-плейбой, Доди Ал Файед, чийто баща, Мохамед, е собственик на най-прочутия магазин в една страна, за която някога Наполеон е казал, че е нация от магазинери. Същият този Мохамед има обичая да раздава пари в кафяви пликове на депутати от консервативната партия — тъкмо тази партия, която претендира да гради програмата си върху вековната английска традиция на чест и достойнство. Погребението на Даяна предизвика такава поредица странни, „неанглийски“ прояви на национален траур — паленето на свещи в Кенсингтън Парк, хвърлянето на цветя върху преминаващия ковчег, че хората от военното поколение можеха само да се удивляват, сведени до положението на чужденци в собствената си страна.

Хвърлянето на цветя е резултат от гледането на телевизия — обичаят е средиземноморски и латиноамерикански. Властта на средствата за масова комуникация е несъмнено огромна. Модата в храненето, обличането, музиката, забавленията вече не се основава на обичаите на страната. Дори обичаите, които си остават автентично местни, се практикуват от едни много променени „англичани“. Петдесет години след като корабът „Емпайър Уилдръш“ пристава в Тилбъри и от него слизат 492-ма емигранти от Ямайка, расовият състав на нацията е коренно изменен. Масовата емиграция към Британия се съсредоточава предимно в Англия и в повечето големи градове има зони, където трудно можеш да срещнеш бял човек. На такива места определението на емигрантите като „етнически малцинства“ започва да звучи подчертано неестествено. През 1998 година белокожите деца се превръщат в малцинство в общинските средни училища в централната част на Лондон. За повече от една трета от децата в централен Лондон английският не е майчин език.[4]

Ако англичаните са се променили, не по-малко са се променили и градовете, в които те живеят. В своята военновременна възхвала на всичко английско „Лъвът и еднорогът“, Джордж Оруел[5] съумява да избегне сантименталната консервативна представа за една състояща се от градини и цъфнали крайпътни плетища Англия. Опитвайки се да изгради описание на една страна, което да отговаря по-точно на живота на по-голямата част от обитателите й, Оруел рисува образа на една земя, осеяна с червени пощенски кутии, ланкашърски дървени обувки, опушени градове, грубоват език и опашки пред бюрата за безработни. Картината е типична, също като картините на Л. С. Лоури[6], и също като картините на Лоури, е образ на една потънала в историята епоха. Одимените фабрики отдавна са затворили врата след краха на текстилната индустрия, опашките пред бюрата за безработни са се пренесли в офисите на социалните служби, където чиновниците се крият от обществения гняв зад здрави стъклени паравани. Червените пощенски кутии все още си стоят по местата, но другата боядисана в червено тротоарна характеристика, телефонните кабини от времето на сър Джордж Гилбърт Скот[7], са заместени от някакви функционални приспособления от стъкло и стомана. Ако тук-там има оцелели стари телефонни кабини, те са оставени като украса на някое градче с умишлено съхранен старинен вид, а магазинчетата изчезват едно подир друго, изместени от пицарии и закусвални, в които продават хамбургери. По тези места светът, в който живеят англичаните, е подчертано неанглийски. Някогашните носталгични главни улици са претъпкани с паркирали коли — или пък превърнати в пешеходни зони, със сменен калдъръм, фенери от ковано желязо и имитации на някогашните кошчета за боклук — превзета фантазия на тема как е изглеждало градчето през епохата на кралица Виктория, ако предположим, че викторианците са познавали съмнителната наслада от един „Биг Мак“. Тъкмо в градовете, които най-настоятелно държат да се демонстрират като част от английското културно наследство, като Оксфорд или Бат например, магазинчетата, в които човек можеше да си купи дузина пирони, домашен кейк, или да поръча да му закърпят костюма, са затворени и на тяхно място има безброй сувенирни магазини, от които можеш да си купиш плюшено мече, тениска, или да избираш между всевъзможни джунджурии. Другаде на мястото на магазинчетата има огромни супермаркети, в които се продава всичко — от кухненски съдове до бебешки дрешки; нацията от магазинери се е превърнала в нация от оператори на касови апарати. Полицаите не патрулират пеш, а кръстосват улиците в коли или чакат в микробуси къде ще възникне някаква неприятност.

В друго свое есе Джордж Оруел описва идеалната градска кръчма и я кръщава „Луната под вода“[8]. Кръчмата се намира в странична уличка, има достатъчно клиентела, за да не бъде неуютна, но в нея е и достатъчно тихо, за да може да се води спокойно разговор. Обзавеждането е викторианско, без каквито и да било нововъведения, дружелюбните барманки наричат всекиго „мили“ и наливат силна черна бира със сметаненомека пяна, а в салона на горния етаж се сервира вкусен обяд. На тезгяха се предлагат сандвичи със салам, миди със сирене и различни туршии. Задният вход води към градина, в която има люлки и пързалка за децата. В края на есето си Оруел признава това, което читателите вече подозират: „Луната под вода“ не съществува. Сега обаче я има. Има четиринадесет традиционни кръчми, които носят името „Луната под вода“, и четиринадесетте са собственост на голям пивоварен концерн, чиято централа е в Уотфорд. Манчестърската „Луната под вода“ претендира да е най-голямото питейно заведение на Британските острови — с 8500 квадратни фута площ, разпределени в три бара на две нива. Персоналът наброява шестдесет и пет души. Кръчмата е украсена с фигура на героинята от популярния семеен сериал „Коронейшън стрийт“ Ина Шарплес, която бди добронамерено като някоя богиня на плодородието. Вътре е шумно, надвикват се и в събота вечер е претъпкано със стотици млади мъже и жени, които се напиват агресивно с пенлива, вносна, американска бира.

Погледнато отстрани, Англия е коренно променена в сравнение с това, което беше. Няма усещане за споделени усилия или споделено страдание, рядко се намира някой, който има желание да служи във въоръжените сили, а въздържаността е далечен спомен. Тези, които все още се придържат към старите възгледи, че не е редно да се харчат пари за удоволствия и тоалети, са отчайващо малцинство.

И все пак тази изплъзваща се, полузабравена идентичност е единствената, с която англичаните разполагат. Сблъсках се с този смущаващ факт в началото на деветдесетте години, когато отидох в Южна Африка, за да присъствам на погребението на един приятел. Колата му беше излетяла от шосето, докато бързал, за да не изпусне уговорена среща. Църквата се намираше в богато предградие, където живееха само бели, по улиците имаше кажи-речи само беемвета, и на всяка ограда, украсена с бодлива тел, висеше надпис „Стреля се без предупреждение!“. Свещеникът, който водеше погребалната служба, беше африканер с либерални възгледи и според мен почти не познаваше Джон. Хорът се състоеше почти изключително от чистачките в сградата, където се намираше офисът на покойния. Бяха бедни, босоноги /в буквалния смисъл на думата/, но когато запяха „Нкози Сикелели Африка“, химна на чернокожите, сводовете на приличната на пещера псевдоготическа църква отекнаха от искрена страст. Не само защото явно обичаха да пеят. Те вярваха в това, което пееха. После свещеникът прочете простичкото надгробно слово и, като се обърна към фотокопирания списък на псалмите, обяви следващия химн. Трябваше да се пее „Йерусалим“ на Уилям Блейк[9], странните английски стихове, пропити с типично израилтянска носталгия: „А тез нозе дали в древни времена са бродили на Англия в зелените полета…“

— Сега пейте вие, англичаните — провикна се той от амвона, — пейте!

Макар и смутени, се опитахме да направим, каквото можем. Но нашето пеене беше лишено от пламенната страст, с която пееха чернокожите чистачки. „Йерусалим“ е песента, която най-много наподобява на химн на Англия — с вълнуващата си мелодия и енигматичния текст. Но не можахме да пеем с вътрешно убеждение. Сигурно сме се притеснявали, но си остава фактът, че англичаните нямат обединяваща национална песен, както нямат и национален костюм. На шествието при избирането на мис Свят, когато момичетата трябваше да се явят в национални костюми, мис Англия се появи облечена в костюм на бийфийтър[10]!

Националният празник на Англия, 23 април[11], минава незабелязан, докато измислените „британски“ празници като „официалният рожден ден на Нейно величество“ се отбелязват с веещи се знамена, артилерийски салюти и приеми в британските посолства по света. Това, което за англичаните най-много наподобява на национален танц, танцът „Морис“, си остава тромаво кръчмарско забавление за брадати мъже в панталони с излъскани задници. Когато Англия играе срещу Уелс или Шотландия на футбол или ръгби, шотландците си пеят „Шотландско цвете“, уелсците — „Земя на нашите отци“, а англичаните мънкат британския национален химн, тази възслава на монархията с почти траурно звучене, чиято цел е да обедини всевъзможните части на един разпадащ се политически съюз. На игрите на Британската общност организаторите възприеха „Земя на слава и надежда“ /„Land of Hope and Glory“/ като национален химн[12]. /Само че в началото на 1998 година, когато футболния клуб „Гилингъм“, изпаднал във втора дивизия след тринадесет поредни поражения, започна да пуска по уредбата „Земя на слава и надежда“ преди мачовете, за да повдигне духа на играчите, организаторите получиха купища възмутени писма от запалянковците, според които хора, които могат да се мотивират от такава песен, били фашисти!/ Има повече от петстотин типично шотландски песни, повечето от които много популярни; но я се опитайте да влезете в някоя кръчма и да накарате някого да запее „Винаги ще има Англия“ или „Свободните мъже на Англия“, или която и да е друга от старите песни, и ще срещнете само удивено мълчание — или нещо по-лошо. Единствената песен, която английските запалянковци съумяват да докарат с относителен ентусиазъм, е любимият на чернокожите роби спиричуъл „Swing low, sweet chariot“ на ръгби-мачовете, а на футболните мачове — няколко попрестарели поппарчета, повечето с нецензурен текст.

Какво може да означава тази липса на национална символика? Някои могат да твърдят, че това може дори да бъде симптом на самоувереност. Няма англичанин, който да види клетвата за вярност към нацията, с която започва всеки учебен ден в американските училища, и да не се почувства объркан — такава публична декларация на патриотизъм за англичанина е, меко казано, наивна. Когато ирландците се закичват с детелини на деня на свети Патрик, англичаните ги наблюдават с покровителствена добронамереност; но на деня на свети Георги почти никой не се закичва със символичната роза. Тази светска мъдрост постепенно преминава във всеобщото убеждение, че всяка публична изява на национална гордост е не само простовата, но и някак нередна от морална гледна точка. Джордж Оруел забеляза тази тенденция още през 1948 година, когато писа:

„Сред хората с леви убеждения винаги е битувало мнението, че в това да си англичанин има нещо едва ли не срамно; че е дълг на всеки да се присмива под мустак на всичко типично английско — от пудинга с бъбречета до конните надбягвания. Странен, но несъмнено верен е фактът, че почти всеки английски интелектуалец би се засрамил повече, ако го видят, че застава мирно, когато се свири «Боже, пази краля», отколкото ако го хванат, че краде от касичка с милостиня за бедните.“[13]

Днес вече никой не става на крака, когато свирят „Боже, пази кралицата“, и всеки собственик на киносалон, който се опита да възстанови обичая да се свири химна преди прожекция, ще опразни салона още преди края на първия стих. По времето, когато Оруел изразява своето възмущение, презрението на левите интелектуалци е без особено значение, защото англичаните все още не са чувствали нужда да се занимават със символите на своята национална идентичност. Когато си най-отгоре в най-мощната колониална империя на света, нямаш такива грижи. И тъй като понятието „Британия“ е в основата си политическо изобретение, се налага то да обхване съставните части на Обединеното кралство. Обсадената прослойка протестанти-преселници, присадени в Северна Ирландия, се вкопчват яростно в британската си идентичност, защото това е единственото, което имат. Но на други места, в покрайнините на кралството, с население предимно от келтски произход, традиционната идентичност се намира в мирно съвместно съжителство с принадлежността към Обединеното кралство — нещо, което англичаните приемат с радост, защото е доказано: този съюз е съюз на обособени единици. Затова и различните националности имат традиционни прякори — всеки шотландец е „Джок“, уелсецът — „Тафи“, ирландците — „Пади“ или „Мик“, но — и това е още един признак на келтското надмощие — няма подобен традиционен прякор на англичанин.

В хумористичната история на Англия, озаглавена „1066 и тъй нататък“, се казва, че „норманската инвазия е хубаво нещо, защото от този момент нататък англичаните спряха да се дават да ги побеждават и станаха велика нация“[14]. Авторите признават, че в своето начало историята на Обединеното кралство е история на Англия. Книгата е писана през 1930 и свършва с края на Първата световна война и подписването на Версайския мирен договор, в който се казвало, че „на Англия се позволява да поеме разноските за войната“ и че „трябва да има много повече държави“ — „това вече е лошо, защото увеличи учебниците по география“. Последното изречение гласи: „И тъй, Америка очевидно стана велика нация, а нашата история приключва с“.[15] Британците се опитват да възприемат тази точка вече в продължение на три поколения.

Проблемът не е толкова болезнен за шотландците или уелсците, защото те никога не са губили напълно своята национална идентичност за сметка на съзнанието, че са британци. Идеалните образи на англичанина и англичанката обаче остават достъпни за всеки, който пожелае да моделира личността си по тях — оттам и успеха на „Итън“ и подобните училища в привличането на децата на новобогаташите — и нескончаемите имитации на „Итън“, осеяли земята от Индия до Малави.

Но един преуспял шотландец винаги, би могъл да се обърне към една ясно обособена наследствена идентичност /която не изключва другата/. Шотландия съхранява своята образователна и законодателна система. Може би като компенсация за загубената независимост шотландците запазват жизнено съзнание за собствената си история, „идентичност, която не се губи и след двадесет поколения“, както казва Робърт Луи Стивънсън в „Бентът при Хермистън“. Така нареченото „традиционно“ облекло на шотландците, плисираната поличка „килт“, е преоткрита като вариант на препасаното с колан наметало най-вероятно от един англичанин — квакерът Томас Роулинсън, собственик на чугунолеярна, обличал така работниците си. По същото време, когато англичаните се мобилизират, за да посрещнат изискванията на индустриализацията и градежа на една империя, сър Уолтър Скот пее химни за дивата романтика, сред която живеят шотландските планинци. Има ли нещо чудно, че след разпадането на империята шотландците имаха към какво да се обърнат?

Англичаните нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси. Не е чудно, че те приемат рухването на британската мощ по-тежко от другите народности в империята, а през това време останалата част от кралството се успокоява с мисълта, че англичаните са автори на собствения си провал. Когато писателката А. С. Байът се заема със съставителството на сборник английски разкази, тя се заема да прегледа една излязла наскоро поредица от есета „Проучване на културните традиции във Великобритания“. Есетата имат за цел да представят достъпно различните интелектуални традиции на острова. Тя открива, че 55 страници са отделени на шотландските културни традиции, 20 страници на карибските култури, 27 страници — на уелската и 28 — на ирландската културна традиция. Английската традиция е спомената три пъти, и трите пъти в предговора, и то във връзка с „предизвикателствата, отправени към хегемонията на Англия“. „Човек остава с впечатлението“, казва тя, „че англичаните съществуват само за да бъдат предизвиквани и отхвърляни“.[16]

Англичаните приемат много сериозно това презрително отношение поради вродената си склонност към меланхолия. Не е необходимо да преувеличаваме въздействието на тази склонност върху личността — Англия има един от най-ниските проценти на самоубийства в Европа — много по-нисък от този на Унгария или дори на Швейцария. При това англичаните намират утеха в дълбоко залегналото убеждение, че страната така или иначе е обречена. Авторката на популярни романи Е. М. Делафийлд твърди, че кредото на англичанина включва четири основни точки: първо, „че Господ е англичанин и най-вероятно е получил образованието си в Итън, второ, че всички почтени жени са природно фригидни, трето, че е по-добре да се обличаш невзрачно, отколкото елегантно“, и последната — „че Англия е обречена на гибел“. Когато Нирад Чаудхури посетил Англия през 1955 година, той споделил в разговор с един политик, че страната му се струва извънредно дружелюбна и цивилизована. „Посещавате я в много благоприятно време“, отвърнал политикът, досущ като меланхоличното магаре Ийори. Когато Ричард Инграмс, бившият главен редактор на клюкарското списание „Прайвът Ай“, се опитва да състави антология от публикации на тема Англия, бил толкова впечатлен от преобладаващия песимизъм, че стигнал до извода, че подобна сбирка би трябвало да бъде озаглавена „Отиваме по дяволите“.

Този странно необщителен, непроявяващ склонност към самоанализи и песимистичен народ не може да продължава да живее по същия начин още дълго време. Те установяват, че управляващата партия ръководи страната им в съответствие с принципи, дошли отвъд Атлантика. Водещата прослойка на същата партия се състои от хора, родени отвъд северната граница на Англия. Англичаните видяха как Шотландия и Уелс получиха право на самостоятелно управление, и как Европейският съюз налага вярата си в едно бъдеще, в което значение ще имат не националните държави, а комплексът от взаимоотношения между един федерален център и управляваните от него региони. Разпадането на империята най-сетне достигна сърцето й — Британските острови: първите колонии последни получават своята независимост. От друга страна, натискът отвън става неудържим: „Стигнахме до края на историята на Британия“, пише Стивън Хаселър, писател с леви убеждения. „Хилядагодишното самостоятелно развитие /триста години, от което като силна, самоуверена и преуспяваща национална държава/ най-сетне достига своя завършек — под напора на два фактора — глобализацията и динамиката на Европейския съюз“.[17]

Поведението на всички е апокалиптично до нетърпимост. В 247-страничната си тирада „Кой е за Англия?“ Клайв Аслет, главен редактор на списание „Кънтри лайф“[18], търси обяснение за кризата на националната идентичност в предсказуеми фактори — като започнем от въвеждането на метричната система и подмяната на стария син паспорт с твърди корици с мекия виненочервен документ за принадлежност към Европейския съюз, феминизма, промяната в десените на традиционния туид, нахлуването на заведенията за бърза закуска и възходът на младежката култура. „Денонощно по коридорите в сградата на Европейския съюз отекват стъпките на брюкселските човекоядци, които мърморят също като великана от «Палечко»: «Мирише ми на традиционни английски нрави, вкусове и храни» — и тези думи отекват отвъд Ламанша“[19] — така гласи едно типично изречение. Искрен ли е авторът в убеждението си, че идентичността на един народ може да зависи само от някакви си мерки и теглилки или от това, в коя част на платното хората карат колите си? Нима някой от тези автори — левият Хасълър и консерваторът Аслет — смята, че останалите страни-членки на Европейския съюз, от Португалия до Швеция, не са изправени пред подобни проблеми?

Навсякъде, където ме отведоха проучванията за тази книга, чувах едно и също сравнение. Англичаните поглеждат със завист отвъд Ламанша към традиционния си враг. „Вижте французите, каза един депутат от консервативната партия, техните проблеми не са по-малки от нашите. Но те поне знаят кои са, макар че не знаят къде отиват. А ние не знаем нито къде отиваме, нито кои сме. Представа си нямаме.“ Доказателство в подкрепа на неговите думи е едно сравнително изследване на мненията на английски и френски ученици от началния курс, появило се в образователната притурка на вестник „Таймс“ под заглавието „Не сме много горди, че сме англичани“[20]. Заглавието отразява в типично мрачен стил резултата от анкета, проведена с 850 ученици на десет и единадесетгодишна възраст. Те трябвало да определят отношението си към своята страна и по-точно дали биха се подписали под думите „Гордея се, че съм французин /англичанин/“. Петдесет и седем процента от френските ученици категорично се съгласяват с твърдението. От английските ученици само 35 процента биха се подписали под такива думи. Когато били помолени да изразят по-подробно отношението си към Англия, децата очевидно започват да търсят аргументи за привързаността си към отечеството и изтъкват причини от рода на: „Тук не е нито прекалено горещо, нито прекалено студено… храната ни е чиста, водата също… англичаните са добри и здрави хора… ние сме независима държава… «Манчестър Юнайтед» е английски отбор“ и така нататък. За разлика от тях френските ученици говорят за „нашата прекрасна страна“, и казват неща от рода на „защото сме свободни“ и „защото всички сме равни“. Един дори пише: „защото Франция е великолепна, демократична и дружелюбна страна“. Разликата е показателна, макар и може би не в тази насока, която изтъква авторът на заглавието. На единадесетгодишна възраст английските деца вече са развили прагматичния начин на отговаряне, типичен за английската интелектуална традиция, докато френските ученици рецитират изтъркани лозунги. Някой по-скептично настроен коментатор би попитал защо отсъствието на шовинистични лозунги да се приема като нещо лошо, защо френските институции считат за необходимо да промиват мозъците на учениците по въпроса за славата на Франция и дали трябва да считаме, че една страна, където подобно усилие се смята за необходимо, е по-уверена в себе си.

Но за англичаните е типично да виждат всичко откъм лошата му страна. Широко разпространено е убеждението, че има нещо гнило в Англия: не може на един народ да му се говори в продължение на десетилетия, че цивилизацията му е в упадък, и той да не се повлияе от това. Една след друга политическите партии дават обещания да възстановят целостта и доброто име на страната и едно след друго тези обещания се оказват безобразни лъжи. Това не би имало особено значение в Италия, където тъй или иначе никой не вярва в държавата, а институциите, в които хората вярват — семейството, селото, градът, са все още подчертано жизнени. Англичаните са вложили вяра в някои институции — от които Британската империя просто изчезна, Англиканската църква избледня, а парламентът става все по-несъстоятелен.

Изчезнали са не само външните опори, а и вътрешната стабилност. Веднъж попитах писателя Саймън Рейвън какво според него означава да бъдеш англичанин и той отвърна със следното безутешно оплакване: „мислех, че това ще рече добри маниери, крикет, прилични класови отношения, почтено отношение към жените, коректност към враговете, липса на злонамереност — но сега не съм убеден в това“. Актьорът Джон Клийз, който все повече заприличва на заядливите стари полковници, които някога пародираше, започва и да говори като тях: „Ако разговаряхме преди тридесет години, бихме могли да направим какви ли не обобщения относно Англия — каза той. В днешно време не можеш да се осланяш на нищо.“ Драматичните монолози се допълват от този на Рой Стронг, автор на дневници, книги за градинарство и голям критикар. „Семействата се разпадат, вярата е дискредитирана. И откъде тогава да дойде чувството за национална идентичност? На какво се опира целостта на тази държава? Кажи-речи, на нищо.“

Когато започнах да обмислям написването на тази книга, се обадих на драматурга Алън Бенет. На времето той бе представен на една пресконференция в Ню Йорк като „национална ценност“, като че ли е паркът в Сисингхърст или бурканче със сладко от малини, носещо етикета на „домашно производство на женското дружество“. Ако някой разбира английския национален характер, това би трябвало да е той. Това, което прави пиеси като „След четиридесет години“, „Старото отечество“, „Един англичанин в чужбина“ и „Въпрос на принадлежност“ толкова английски — като изключим това, че в тях става дума за Англия — са пластовете от многозначност в сюжета им. /Особено ми харесва една сцена от „Старото отечество“, в която Хилари, шпионин, избягал в Москва, говори за Англия: „Ние сме заченати с ирония. Иронията се просмуква в нас с околоплодните води в утробата на майките ни. Иронията е сребърното море, в което всички плуваме. Водите на иронията изпълняват свещената си мисия, отмивайки чувството за вина и отговорност, както и целенасочеността. Ние се шегуваме, без да се шегуваме, вълнуваме се, но не чак дотам, сериозни сме, но не докрай“.[21] Тези думи предават много точно една от основните части на английската същност.

Затова писах на Алан Бенет и му предложих да се срещнем на обяд или на чай, за да поговорим по темата. В отговор получих картичка с изглед от върховете на Пенините[22] и следния текст:

„Благодаря за писмото Ви. За съжаление никак не ме бива за такива работи. Ако бях в състояние да облека в думи мнението си за английския дух /и това, което обичам и ненавиждам у него/, изобщо нямаше да пиша, защото тъкмо постоянните ми опити да си го изясня ми дават творческа инерция. Наистина не бих могъл да Ви бъда от полза, но Ви желая успех в начинанието. Преди тридесет години съм идвал в селото Ви. Надявам се, че не се е променило.“

Наистина ли смяташе, че „никак не го бива за такива работи“? За какви работи? Дали просто не беше намерил учтив начин да ми каже да му се махна от главата? Като казваше, че само ще ми загуби времето, може би всъщност имаше предвид, че аз ще загубя неговото? Искрен ли беше в твърдението си, че ако разбере същността на английския дух, ще спре да пише, след като бе прекарал живота си в анатомични дисекции на същия този дух? Ами това последно изречение за селото и надеждата, която изразяваше, че не се е променило — то е толкова типично английско, молитвата на един народ, който върви заднишком към бъдещето, за когото всяка промяна задължително е промяна към по-лошо.

Затова реших да започна отначало, и да приема, че англичаните са народ, който не можеш да обикнеш лесно. Те нямат чара на ирландците, не са приветливи като уелсците, нито пък прями като шотландците. Достатъчно е да прекарате само пет минути в някой чуждестранен бар, където има група англичани, за да изпитате в най-добрия случай снизхождение към неспособността им да ползват чужди езици, а в най-лошия — да ви хване срам, като ги чуете как се провикват, поръчвайки си храна и напитки, които им напомнят за дома. Дори при по-въздържаните англичани добрите маниери прикриват безграничното им презрение към околните: човек наистина може да се чувства като по-високостоящ от съседите си само ако не ги познава добре. Англичаните по повод и без повод изтъкват претенциите си за превъзходство, а същевременно са създали най-отвратителните футболни хулигани в Европа. Ако трябва да бъдем честни, те проявяват и някои по-привлекателни черти на характера си. Вече не изтъкват толкова агресивно предимствата на собствения си начин на живот. Пък и кое друго общество държи толкова много на чувството за хумор?

Ако държите да откриете какво превръща англичаните в това, което са, много бързо ще направите две открития. Първо, че този разположен близо до континента остров е възбуждал интереса на внушително число чуждестранни посетители, които впоследствие са изгаряли от нетърпение да споделят впечатленията си с останалия свят — съществуващите пътеписи и спомени за Англия запълват цели библиотеки. Второ, много малко е писано по въпроса за английския национализъм. Това се дължи на факта, че докато в страни като Естония и Етиопия може да откриете всевъзможни националистически движения, в Англия такива почти не съществуват. Някои от причините можете да откриете лесно — в продължение на много дълъг период страната не е преживявала чужда окупация, и съответно не е имало и опити за унищожаване на местната култура. Съществува и очевидният факт, че, като изключим някой и друг футболен мач или среща по крикет, Англия кажи-речи не съществува като отделна държава: национализмът е по-скоро британска черта.

И така, упадъкът на Британия кара всевъзможни неприятни явления да изпълзяват от скривалищата си. Неотдавна получих по пощата кафяв плик, надписан с печатни букви — почеркът, доколкото можеше да се отгатне, не беше на образован човек. На пощенското клеймо пишеше „Хъл“. За свой късмет отворих плика с края на една химикалка. Горната част на единствения лист вътре беше поръбена със залепени по нея бръснарски ножчета. От едната страна имаше комиксно изображение на британски войник от Втората световна война с каска, легнал в окопа с пушка в ръка. Отдолу със същия почерк пишеше: „Не мърдай, черна мутро!“ От другата страна беше нарисувана бесилка, а във вътрешната част на примката бяха изписани моите инициали. На долния край на страницата пишеше с гигантски букви: „Гордея се, че съм британец!“ Вече не си спомням какво точно бе предизвикало тази реакция. Това писмо ми напомни на антисемитските писания, които получавах по пощата, когато някакъв глупак си бе внушил, че съм част от световния еврейски заговор за разрушаването на Великобритания. Няма нищо типично за Великобритания в тези не особено вълнуващи преживелици — за това може да свидетелства всяка жертва на германски, френски или швейцарски расизъм. Мисълта ми е, че този предразсъдък върви по-скоро с британския, а не английския дух.

Известно време след парламентарния указ, по силата, на който Англия и Шотландия се обединяват под общото име Великобритания /1707 година/ и отделни личности, и законодателни актове наричат Шотландия „северна Британия“, а Англия „южна Британия“, намеквайки за една епоха отпреди Англия. Особено амбициозните започнали да наричат Ирландия „Западна Британия“. Въпросът има следния политически аспект: жителите на Северна Британия се наричат шотландци, докато обитателите на Южна Британия биха казали, че са англичани или уелсци, но също така и британци. Единственото изключение на правилото ще срещнете в Ирландия, където католиците ще ви кажат, че са ирландци, а протестантите — че са британци, — но това също си има политически основания. Протестантските паради в Северна Ирландия — тези наперени шествия, които се провеждат на всеки 12 юли, са може би единствените популярни чествания на британския дух във Великобритания. /Другите са официални процедури като смяната на караула пред Бъкингамския дворец или полуофициално развиване на знамена като на последната вечер от Променадните концерти./ Но гледката на старците в бомбета, стиснали здраво устни, препасани с оранжеви шарфове, които маршируват под ритъма на барабаните, не означава нищо за останалата част от Британия. Парадоксът е, че когато така наречените „лоялисти“, британците от Ълстър, демонстрират своята принадлежност към Британия, вместо да изглеждат част от нас, те ни се струват съвсем различни.

Английският национализъм, ако изобщо се прояви, има съвсем друго лице. То е по-неясно, защото самите англичани вече не са много наясно какво точно ги прави това, което са: самоувереността от епохата на империята е попречила на склонността към самоанализ. Английският национален дух е трудно определим, защото няма народностни и религиозни граници. Той е нещо много лично, въпрос по-скоро на личен избор, и основната му характеристика е тих, но несломим инат. Но в дълбините на тази национална идентичност нещо започва да се размърдва. През 1995 година най-големите търговци на поздравителни картички. „Клинтън’с“, извадиха на пазара картички за празника на свети Георги. Две години по-късно през април магазините продават по около 50 000 броя от тези картички. През лятото на 1996 г. бе забелязано рязко увеличаване на броя на английските запалянковци на „Евро’96“, които бяха предпочели да си боядисат лицата в бяло с червения кръст на свети Георги, вместо с по-популярния „Юниън Джек“. През април 1997 вестник „Сън“ се присъединява към общата тенденция, като отпечатва на половин страница знамето с кръста на свети Георги, апелирайки към читателите си да си го залепят на прозорците. Идеята не доби голяма популярност, но интересното беше, че някой от империята на Рупърт Мърдок — чиито средства не са натрупани от надценяване на интелектуалните способности на читателите — бе доловил накъде духа вятърът. През следващата година Английската асоциация по туризма организира едноседмична обиколка на страната, озаглавена „Свети Георги превзема Британия“, защото, както се изрази техен говорител, „досега хората се притесняваха да демонстрират принадлежността си към английския народ“. По време на световното футболно първенство през 1998 г. знамената с кръста на свети Георги като че ли бяха повече от тези на Обединеното кралство. Празникът на свети Георги през 1999 година беше отбелязан от „Сън“ с голяма вложка в празничното издание, озаглавена „100 причини да се гордеем, че сме англичани“. Въпросните причини включват Времето /№4/, Свинските обрезки /№28/. Момичетата на трета страница в таблоидите /№45/, Чарлз Дикенс /№55/, автомагистрала М 25 — „където се получава най-голямото задръстване на кръгово движение на света“ /№71/, Агата Кристи /№88/, и „Диърдри“, леличката, която отговаря на писмата на читатели в самия вестник „Сън“ /№ 95/.

Но какво толкова празнуват англичаните на този ден? Авторът на „Жената на френския лейтенант“ и „Колекционерът“, Джон Фаулз, след дълги разсъждения по въпроса за разликата между англичанин и британец стига до извода, че докато цветовете на Британия — тези, на които маршируващите в Ълстър протестанти се кълнат във вярност, са синьо, бяло и червено, то цветът на Англия е зеленият. „Каква е синьо-бяло-червената Британия?“ се пита Фаулз. И си отговаря:

„Британия на Хановерската династия, на викторианската епоха[23] и епохата на крал Едуард[24], на Империята, на «Владей, Британийо» и маршовете на Елгар, на Джон Бул, на битките при Пууна и Сома, на старата образователна система със сериозния образователен пердах; на Нюболт, Киплинг и Рупърт Брук; на клубовете и конформизма; на непроменимото статукво; на шовинизма у дома и арогантността в чужбина; на патриархалните отношения; на кастовото разграничение, демонстративната набожност и лицемерието.“[25]

Очевидно Фаулз никак не е впечатлен от тази Британия, макар че апологетите на Империята и нейните заслуги несъмнено биха изредили дълъг списък с положителните й характеристики — законност, напредък на научните изследвания, изследователски експедиции, прояви на лична храброст, Бъртън, Спийк, Ливингстън, Флорънс Найтингейл и капитан Скот. Но две неща остават необясними. Първо, тази Британия — ако я противопоставим на самостоятелните понятия Англия, Шотландия и Уелс — е въплъщение на една политическа идея. Второ, че след появата си на тази политическа идея тя последователно се опитва да оправдае съществуванието си, упражнявайки своето влияние на други места. Доказателството за успеха й — знамето „Юниън Джак“ — се вее, но пилоните от островите Оркни до островите Фиджи. Зелената Англия е нещо съвсем различно. Според Джон Фаулз фактът, че Англия е остров, създава един народ, „който наблюдава събитията от север, отвъд водите“, народ от наблюдатели, а не от експериментатори. Географското положение дава на англичаните възможността да станат пионери на законодателството и демокрацията.

Но нека първо определим точно темата, върху която ще разсъждаваме. Някои аспекти на английския дух остават постоянни през вековете, други постоянно се изменят. Също както вече езикът им, превърнал се в световен, не може да послужи за определяне на тяхната идентичност, така и етническата принадлежност не върши работа — аз например се считам за англичанин, въпреки че съм четвърт шотландец и кой знае още каква кръв тече в жилите ми. Но всички можем да си направим по един списък, подобен на този на Джон Фаулз. Ако трябва да изреждам, без да се замисля, моят списък би включил: селски крикет, изказването „Знам си правата“, Елгар, „Направи си сам“, пънк, ирония, жизнена политика, духови оркестри, Шекспир, къмбърландски наденички, двуетажни автобуси, Воън Уилямс[26], Джон Дън, Чарлз Дикенс, незабележимо повдигащите се дантелени перденца на прозорците, мания за големи бюстове, викторини и кръстословици, селски църкви, каменни стени, градени без хоросан, градинарство, Кристофър Рен[27], Монти Пайтън, толерантните англикански викарии, „Бийтълс“, лоши хотели и хубава бира, църковни камбани, Констабъл[28] и Пайпър[29], определянето на чужденците като „смешни“, Дейвид Хеър[30] и Уилям Кобет[31], преливане, женски дружества, риба с пържени картофи, къри, Бъдни вечер в Кинг’с Колидж, Кембридж, безразлично отношение към храната, учтивост и нецензурни изрази, паркинги с грозни каравани върху красиви скалисти крайбрежия, препечени кифли, „Бентли“, и какво ли не още. Може не всичко от изреденото дотук да е типично английско, но важното е, че за разлика от крайъгълните камъни на британския дух, които обикновено са помпозни, превзети и предварително планирани, ако подберете три-четири точки от горния списък, те неминуемо ви насочват към една определена култура — също тъй недвусмислено, както уханието на открит огън в есенния здрач.

Затова, преди англичаните да потънат отново в обичайната си меланхолия, струва си да отбележим, че има все пак нещо положително във факта, че те не са отделяли много време на самоанализи. Това е признак на увереност в себе си: англичаните не са се занимавали с определянето на собствената си идентичност, защото не са изпитвали нужда от това. А изпитват ли такава необходимост днес? Мога да отговоря на този въпрос единствено така — като че ли вече не могат да избегнат самоопределянето поради изредените по-горе фактори. На този свят проспериращите страни — тези, в които процъфтява икономиката и сигурността — имат ясно съзнание за собствената си култура.

Бележки

[1] Vaterland (нем.) — родина, отечество. — Б.пр.

[2] Джефри Горър, „Exploring English Character“, стр.303. — Бел.авт.

[3] През 1995, според последните статистически данни, 174 000 брака в Англия и Уелс завършват с развод /източник: Национален статистически институт/. През септември 1997 жените съставляват 46,3% от работната сила: за сравнение същата цифра за 1947 година е 30%. — Б.авт.

[4] Лондонски изследователски център: „Education in London: Key facts, 1997“, стр.18. — Б.авт.

[5] Джордж Оруел (1903–1950) — псевдоним на Ерик Артър Блеър, англ. писател и критик, роден в Индия, чиито най-прочути произведения са „Животинска ферма“ и „1984“. — Б.пр.

[6] Лорънс Стивън Лоури (1887–1976) англ. живописец, известен със своите индустриални пейзажи. Картините му са израз на отчуждението в големите градове. — Б.пр.

[7] сър Джордж Гилбърт Скот (1811–1878) — англ. архитект, представител на т.нар. „готическо възраждане“ във викторианския архитектурен стил, организатор и директор на най-голямата английска архитектурна фирма от периода. Едни от най-прочутите му произведения са Паметникът на мъчениците в Оксфорд и Мемориалът на принц Албърт в Лондон. — Б.пр.

[8] Джордж Оруел: „The Moon under Water“, публикувано в „Ийвнинг Стандърд“, 9 февруари 1946 г. — Б.авт.

[9] Уилям Блейк (1757–1827) — англ. поет-романтик, живописец и график, мистик, автор на поредица лирични и епически поеми, илюстрирани от самия него — едно от най-оригиналните произведения в западната културна традиция. — Б.пр.

[10] бийфийтър — наименование на пазителите на крепостта Тауър в Лондон, които все още носят униформа от епохата на династията Тюдор. — Б.пр.

[11] 23 април — празникът на свети Георги, светецът-покровител на Англия. — Б.пр.

[12] Land of Hope and Glory — откъс от марш №1 на Елгар, който се изпълнява самостоятелно с текст на А. С. Бенсън — една от най-популярните английски песни. — Б.пр.

[13] Джордж Оруел: „The Lion and the Unicom“, стр.48. — Б.авт.

[14] У. С. Селър и П. Дж. Йейтман: „1066 and All That“, стр.25. — Б.авт.

[15] Пак там, стр.123. — Б.авт.

[16] А. С. Байът, „What It Means To Be English“, в „Таймс“, 6 април 1998 г. — Б.авт.

[17] Стивън Хаселър, „The English Tribe“, стр.3-4. — Б.авт.

[18] Клайв Аслет, „Anyone for England?“. — Б.авт.

[19] Пак там, стр.22. — Б.авт.

[20] „English — and not very proud of it“ — образователна притурка на „Таймс“, 23 май 1997. — Б.авт.

[21] Алън Бенет, „The Old Country“, стр.58. — Б.авт.

[22] Голям планински масив в Северна Англия. — Б.пр.

[23] период на най-големия просперитет на Британската империя, по време на който на трона е кралица Виктория (1837–1901). — Б.пр.

[24] крал Едуард VII наследява майка си кралица Виктория през 1901 г. Изключително популярен и обичан крал, той управлява империята до смъртта си през 1910 г. — Б.пр.

[25] Джон Фаулз, „On Being English But Not British“, стр. 71. — Б.авт.

[26] Ралф Воън Уилямс (1872–1958) — англ. композитор, основател на националистичното движение в английската музика. — Б.пр.

[27] сър Кристофър Рен (1632–1723) — архитект, астроном и математик, най-великият англ. архитект на своето време. Негово дело е проектът на катедралата „Сейнт Пол’с“. — Б.пр.

[28] Джон Констабъл (1776–1837) — англ. художник, който заедно с Дж. М. У. Търнър е водеща фигура в английската пейзажна живопис през XIX век. — Б.пр.

[29] Джон Пайпър (1903–1992) — известен английски художник и илюстратор. — Б.пр.

[30] Дейвид Хеър (1947) — британски драматург и режисьор, известен с умелите си сатири на британското следвоенно общество. — Б.пр

[31] Уилям Кобет (1763–1835) — популярен англ. журналист, изиграл значителна политическа роля като застъпник на пасторалните традиции на Англия срещу промените, предизвикани от индустриалната революция. — Б.пр.