Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The English — A Portrait of a People, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2017)

Издание:

Автор: Джеръми Паксман

Заглавие: Англичаните — Портрет на един народ

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Редактор: Анелия Иванова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1251

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Смешните чужденци

„Най-хубавото нещо, което свързва

Франция и Англия, е морето.“

Дъглас Джерълд, „Съюзът между Франция и Англия“

През 1836 година мисис Френсис Тролъп[1] пристига в Кале и случайно дочува думите на един млад човек, който пристигал за първи път във Франция. Той бил съпровождан от друг, по-опитен пътешественик, познавач на нравите в света отвъд белите скали на Доувър. Тя цитира разговора така:

„— Каква ужасна миризма! — заяви непосветеният, пъхвайки носа си дълбоко в носната кърпичка.

— Така мирише на континента, господине — отвърна опитният пътешественик.

Така си и беше.“[2]

Казват, че географията гради историята. Но ако съществува такова нещо като национална психология, възможно е то също да се основава на географията. Щяха ли французите да питаят страх Божи от германците, ако не граничеха с тях, та германците толкова често да прегазват границите им? Би ли съумяла Швейцария да поддържа аморалния си просперитет, ако не беше планинска държава? Самото отсъствие на географско самоопределение при евреите създава ционизма — една от най-мощните идеологии на двайсети век. Основно и най-дълбоко въздействие върху англичаните има фактът, че обитават остров.

Това обуславя и начина, по който са мислили за най-близките си съседи. Рисунките с неприлично съдържание са били наричани „френски картички“ или „френски гравюри“. На проститутките казвали „охраната на френското консулство“ — прозвището им произлиза от момичетата, които се навъртали постоянно пред френското консулство в Буенос Айрес. На гащите с широки крачоли, които момичетата носели, казвали „френско бельо“. Ако някой мъж се възползвал от услугите им, се казвало, че „взема уроци по френски“. Ако в резултат се разболеел от сифилис, значи си бил лепнал „френската болест“, „френска подагра“, „френска шарка“, или дори му били направили „френски комплимент“. Нещастният сифилитик се сдобивал с така наречената „френска корона“ — кръгообразно разположени отоци, които пък наричали „френски прасета“. Ако „пофренчването“ му се окажело особено тежко, можел да му окапе носа, и тогава казвали, че диша през „френски фагот“. Начинът за един мъж да се предпази от тези зарази бил един — да носи „френско писъмце“ или „френски предпазител“, или просто „французин“ — освен, разбира се, ако самият той не бил французин — в такъв случай си слагал capote anglaise[3].

Нещата не се ограничавали единствено в сферата на секса. Съществувала обща тенденция всяко нередно или направо лошо поведение да се окачествява като „френско“. Когато го питали как да му е опечен бифтекът, достойният англичанин отвръщал „като французин“, т.е. многократно завъртян на тигана, намек за предполагаемото непостоянство на французите. Д-р Джонсън[4] стига дотам да твърди, че му била попаднала дисертация, според която петлетата, с които обикновено се украсявали ветропоказателите, били моделирани по националния символ на Франция, петела. Жаргонът на крадците бил наричан „амбулантен френски“. Когато някой застрелял фазан извън ловния сезон, казвали, че „свалил френски гълъб“. Чак до петдесетте години на нашия век англичаните, когато се извиняваха, че са изругали, казваха „извинете ме за френския израз“. Твърди се, че Джон Мейджър е употребявал израза и през деветдесетте години. По същото време неоправданите отсъствия от работа се наричаха „френски отпуск“. Целувката с език все още се нарича „френска“, като че ли на англичаните и през ум не би им минало да си пъхат езика в чуждите усти, ако французите не бяха го измислили.

Всички тези характеристики се сипят по французите, защото, разбира се, те са наследственият враг. Много по-отдавна, когато Англия воювала с Испания, сифилисът бил наричан „испанска чума“, а на корупцията казвали „испански нрави“. Когато основни конкуренти в морската търговия стават холандците, англичаните измислят изрази от рода на „двоен холандски“, което ще рече „глупости; бръщолевене“, и „холандски кураж“, когато искат да опишат фалшивата смелост, придобита от алкохола. Същата схема важи за цяла Европа — в Полша сифилисът е известен като „немска болест“, а в Португалия е „холандска чума“ — отражение на местни вражди. Но англо-френската ненавист трябва се включи в отделна категория. Французите не остават по-назад, като наричат боя в училищата „английски порок“, на менструацията казват „англичаните дебаркираха“, тяхната съответка на „френски отпуск“ е „измъквам се като англичанин“, и, разбира се, казват „ругае като англичанин“. Но тяхната ненавист не се отличава с такова инстинктивно ожесточение — като жители на континента те имат и други съседи, с които да се занимават. Враждебността в английската терминология отразява двойственото им, направо шизофренично отношение към французите.

Сред англичаните от средната класа французите са обект на преклонение заради кухнята, виното и климата им. Всяка година около девет милиона английски туристи стягат багажа и тръгват за Франция. Много от тях обаче се запасяват с ритуални храни като консервиран боб, мармалад и чай, преди да се отправят за Прованс, поречието на Дордона или Бретан. След като са се хранили колкото е възможно по английски във френските вили, те се връщат у дома, претоварени със сирена, вина и пастети — все вкуснотии, за които се кълнат, че са неоткриваеми в собствената им държава. Може да презират французите за това, че се боят от Германия, но обожават френския savoir faire — израз, който на родния им език може да се преведе само с лумпенското, неизразително know how /знам как/[5]. Англичаните все още може да демонстрират понякога неприязън към склонността на французите да не се мият прекалено често и да изразходват повече средства за парфюми /когато потеглил обратно за Франция след края на похода в Египет, Наполеон писал на Жозефина: „Не се мий, идвам си“/, но тайно завиждат, защото във Франция обществото е някак по-близо до естествения ход на нещата. Ако трябва да изразят възгледите си за френската политика, те от една страна се вбесяват от открития егоцентризъм и демонстративното безразличие по отношение на световното обществено мнение и обществените договори, които са движеща сила на правителствената политика на Франция, но от друга страна тайно им се възхищават. Измъчват ги размисли защо в Англия няма кафенета, пълни с интелектуалци, които си убиват времето с пушене, пиене на кафе и развиване на непрактични идеи за преструктуриране на вселената. Тази Франция, по която нашите кандидат-лотофаги[6] копнеят, е обитавана от невъзможно стилни жени, обляна в слънце, а ветрецът в нея ухае на лавандула.

Открай време е така. „Голямата обиколка“[7], предшественица на съвременния туризъм, е в някои отношения същински комплекс за малоценност с паспорт. Целта й е била да запознае заможните англичани с изискания живот на континента; отношението на англичаните към Европа било това на братовчеди от провинцията, поканени на голям бал в града. „Голямата обиколка“ била безсмислена за много от тези, които я правели, просто защото били препалено млади, за да оценят това, което виждат. А много от другите, достатъчно възрастни, за да възприемат правилно, не пропускали случай да изразят отвращението си към всичко европейско — като започнем от храната и свършим с тоалетните. Хоръс Уолпоул[8] описва Париж така: „Мръсен град, през който минава още по-мръсна канавка, наречена Сена… с отблъскващо нечиста вода, в която се мие всичко, без да става по-чисто; мръсни къщи, грозни улици, още по-грозни магазини и църкви, отрупани със слаби картини.“[9] Но дори д-р Джонсън, този велик англичанин, смятал, че човек, който не е посещавал континента „има постоянно съзнание за малоценност, защото не е видял това, което се предполага, че трябва да бъде видяно“[10]. Когато пристига в Париж през 1775 година, на шестдесет и шестгодишна възраст, вместо обичайния си кафяв сюртук, черни чорапи и обикновена риза той слага бели чорапи, нова шапка и сложна френска перука. Бил толкова твърдо решен да не се излага със слабия си френски, че говорел само на латински.

„Голямата обиколка“ трябвало да направи английския елит по-толерантен към чуждестранните идеи; винаги е най-лесно да се присмиваш отстрани. Действително, към края на осемнайсети век в Англия се надигнали оплаквания, че да се правиш на французин било признак на издигнатост. Драматурзи като Корней и Расин били по на почит от Шекспир, а английски поети като Поуп[11] и Адисън[12] подражавали на френското стихосложение. Но усещанията на по-голямата част от англичаните остават диаметрално противоположни. Казано накратко, огромна част от тях продължават както винаги да мразят французите, и чувствата са взаимни. Кажи-речи, не остана прилично голям английски град, който да не е „побратимен“ с подобен град във Франция — целта е да се постигне по-добро разбирателство между двете култури. Напразни усилия. Въпреки разменените визити между градски съветници, дегустациите на вино и училищните екскурзии, двете нации остават разделени и крайно подозрителни една към друга. Много точно се изрази Морис Дрюон през 1973, когато беше министър на културата на Франция: „Елитът на двете нации е изпълнен с взаимно уважение, а народите — с взаимно презрение.“

Вековете враждебност не могат да бъдат преодолени с няколко тоста и речи, произнасяни от достолепни господа на средна възраст. Всички се нуждаят от врагове, а на нас французите ни са толкова удобни — хем са ни под ръка, хем явно не ги вълнуват чуждите проблеми. Сега двете нации са добре съчетани в икономическо и военно отношение, та да са си лика-прилика — всеки може да говори за другия с презрение, но не може да го игнорира. При това французите не спират да дават на англичаните повод да ги презират. Може ли някой искрено да се усъмни, че ако Хитлер бе успял да нахлуе в Британия, отнякъде щеше да се появи колаборационистко правителство, подобно на онова във Виши? Работата е там, че това не стана, и англичаните още не са изчерпали моралния капитал, който натрупаха по време на Втората световна война. Що се отнася до по-късните опити на неблагодарните французи да ги откъсват от Европейската икономическа общност, те само доказват основанието им за враждебност.

Войниците, които са се сражавали на Западния фронт по време на Първата световна война, са изпитали на собствен гръб забележителната способност на френските селяни, заради които са се сражавали, да ги обират с по една войнишка заплата в замяна на едно яйце — и са разбрали колко повърхностно е покритието на думите Entente Cordiale[13]. Когато Робърт Грейвз[14] отива в Оксфорд заедно с други демобилизирани офицери от пехотата, той отбелязва, че:

„… антифренските чувства сред бившите войници стигат едва ли не до мания. Едмънд, целият треперещ от нерви, често казваше: Не участвам вече в никакви войни — освен срещу Франция. Ако някога воюваме с тях, отивам на фронта незабавно. Някои млади студенти дори твърдяха, че не сме се сражавали на правилната страна — французите били наши естествени врагове.“[15]

Джордж Оруел казва нещо подобно. „По време на войната през 1914–1918 година — пише той — английската работническа класа има възможността да общува с чужденци по невъзможен дотогава начин. Единственият резултат беше, че те се прибраха у дома с подчертана омраза към всички европейци, освен германците, на чиято храброст се възхищаваха. Четири години, прекарани на френска земя, не можаха да ги накарат поне да обикнат виното“.[16]

Правнуците на ветераните от Първата световна война нямат кой знае колко по-различни възгледи. Англия си остава единствената европейска страна, в която видимо интелигентни хора казват „присъединяването към Европа беше грешка“ или „трябва да излезем от Европа“, като че можем да се откъснем от съюза, като че ли можем да си откачаме и закачаме Европа като ремарке към каравана. В един анализ на британския пазар за френските служби по туризма от 1996 година четем, че „макар и с добре развито чувство за хумор и склонни да се присмиват сами на себе си, те /англичаните/ си остават консервативни и шовинисти. Британците са все още островитяни с подчертано чувство за независимост, разкъсвани между Америка и Европа“.[17] И така си е: една от последиците на това да живееш на остров, е, че всички останали се намират отвъд морето.

Има едно легендарно английско вестникарско заглавие, което обяснява всичко, което има да се казва по отношение на връзките на страната с останалата част от Европа:

„Мъгла над Ламанша континентът откъснат от нас“

Какъв лош късмет за останалите европейци, че са толкова зависими от капризите на времето!

Трудно би било да се преувеличи значението на факта, че са островитяни, за английския манталитет. Застаряващият Джон от Гонт го казва съвсем ясно в Шекспировия „Ричард II“:

„… таз крепост, в която

природата сама ни е укрила

от мор и от войни, тоз свят отделен,

родина на добра порода хора,

тоз ценен камък в сребърния пръстен

на океана, който го предпазва

като защитен вал и ров на крепост…“[18]

В това схващане за Англия, фактът, че е изолирана от останалата част на Европа, е основната й привилегия. Съществуват очевидни практически изгоди. Обитаването на остров ви осигурява твърдо определени граници; изкуствено очертаните линии по картата зависят от външни фактори; скалите и крайбрежията обаче — не. Отделните региони на Англия имат силно обособена идентичност, но и обитателите на остров Ман, и роденият кокни[19], фермерът от Съмърсет и пивоварят от Бъртън на Трент — всички те са сплотени от общата граница — морето. И тъй като характерът на хората не се променя внезапно само защото е мината някаква земна маркировка, хората, които живеят на континента, осъзнават много по-ясно другите култури, както и това, че притежаваният от някого паспорт има съвсем произволна стойност. Когато Джон от Гонт произнася горните слова, Англия вече е погълнала Уелс и се намира непосредствено преди сключването на обединителния съюз с Шотландия. Англичаните нямат нито грижите, нито предимствата на други народи, чиито държави имат маркирани граници. Като последица от факта, че единствената позната за тях граница е морето, англичаните развиват това, което Елиас Канети определя през 1960 година като „най-стабилното национално самочувствие в света“. Морето съществува, за да бъде владяно: „Англичанинът се възприема като капитан на борда на кораб с малък екипаж, заобиколен отвсякъде от море. Той е почти сам; в качеството си на капитан е донякъде изолиран дори от собствените си моряци“.[20]

Все пак, до настъпването на шестнадесети век англичаните трудно биха могли да бъдат наречени народ от мореплаватели. До този момент всички големи откривателски пътешествия са дело на моряци, произхождащи от континента. Англичаните обичали силно земята си, а що се отнася до заобикалящото ги море, то било, как то изтъква и Джон от Гонт, по-скоро защитен ров, отколкото каквото и да било друго — някой да може да си припомни герой на Шекспир, който да е моряк? Наистина, по времето, когато Шекспир твори, англичаните започват делото, което в крайна сметка ги превръща в най-голямата империя на света. Но тогава те се обръщат към морето най-вече като морски пирати — как иначе бихме могли да окачествим фигура като сър Френсис Дрейк[21] например? Едва когато заедно с нарастващото им богатство нарастват и амбициите им, англичаните съзнават, че морето, което вината са имали за защитна преграда, им предлага други уникални възможности. Англия е практически единствената сред по-големите европейски държави, която не се нуждае от постоянно поддържана армия като предпазна мярка в случай на внезапно нападение. И докато страните със стандартни териториални граници не могат да отправят армиите си, накъдето им хрумне, без преди това да са сключили военен съюз или в противен случай да предизвикат война, флотът, който защитава британските острови, можел да си плава, накъдето си ще. Веднъж осветили своя съюз с морето, англичаните започват да възприемат останалата част от Европа само като източник на неприятности. Оттам води началото си и противоречието между военноморските и сухопътните стратегии, което минава като червена нишка през британската дефанзивна стратегия в продължение на векове. Чърчил заявява веднъж пред Камарата на общините:

„Докато всяка голяма европейска държава трябва да поддържа на първо място голяма армия, ние, жителите на този щастлив остров, сме облекчени благодарение на географското си положение от двойно бреме, можем да насочим цялото си внимание и усилия към флота. За какво ни е да се отказваме от игра, която със сигурност ще спечелим, за да играем игра, която неминуемо ще загубим?“[22]

И наистина, каква сензационна победа! За тези, които са разсъждавали като Чърчил, Ламаншът е кажи-речи по-широк от Атлантическия океан. Когато си заобиколен от море, си също толкова откъснат от най-близкия си съсед, колкото и от най-отдалечения си търговски партньор — и както морето те отделя от близкия, така и те свързва с най-далечния. Всяка планирана инвазия на Англия би изисквала огромна предварителна организация, осигуряването на флот, а на всичкото отгоре и хубаво време — това не е граница, през която преминаваш просто така. Островната изолация дава, освен това на англичаните възможност да влизат във война, съюзи и международни интриги по свой избор. Веднъж започнали да градят империя, всяка част от която е достъпна единствено по море, всякакви бъркотии на континента минават за тях на втори план. През 1866 година, десет дни след битката при Садова, когато прусаците под командването на Бисмарк разбиват австрийците, поставяйки по този начин основите на германския Райх, Дизраели заявява на всеослушание, че „Англия е надраснала Европа“. Той счита, че „ненамесата на Англия в европейските дела не е признак на намалялата й мощ, а напротив — на нейното увеличаване. Англия вече не е обикновена европейска сила; тя е метрополията на велика морска империя… в някои отношения тя е дори повече азиатска, отколкото европейска сила“.[23]

Тъкмо защото островитянската невроза е така дълбоко вкоренена в съзнанието на англичаните, евакуацията от Дюнкерк през 1940 година владее толкова силно паметта на страната от Втората световна война. Измъкването на 220 000 британски и 110 000 съюзнически френски войници от обграждащата ги армия на нацистка Германия е забележително постижение, и заедно с Битката за Британия и бомбардировките, е един от трите най-значими за англичаните моменти от войната. Когато и последните войници биват натоварени от крайбрежието, „Ню Йорк Таймс“ тръби: „Докато съществува английски език, името «Дюнкерк» ще бъде произнасяно с преклонение… То символизира великата традиция на демокрацията. То е символ на бъдещето и на победата.“[24] А всъщност то е отзвукът на една катастрофа. Втълпяваното впечатление от това „победоносно“ отстъпление, прославяно в речи, картини и стихове, е как една цяла армада от кораби — рибарски, увеселителни корабчета, яхти и малки ладийки — измъкват британските войници от лапите на смъртта, докато над тях съюзническите пилоти отблъсват въздушните атаки на нацистите. Митологичните елементи се украсяват допълнително: например ролята на „малките корабчета“ се преувеличава. Но това няма значение. Историята е толкова привлекателна за англичаните по три причини. Първо, тя подчертава усещането за самостоятелност — отбелязвайки момента, когато в крайна сметка Британия остава сама срещу нацистка Германия. Дори крал Джордж VI казал на майка си: „Лично аз се чувствам доволен, че вече нямаме съюзници, с които да трябва да се съобразяваме и да любезничим“. Второ, това е типична история за победа на малцинството над мнозинството. Трето, историята подчертава вековното убеждение на англичаните, а именно че европейският континент е източник единствено на неприятности, и че най-голяма сигурност им осигуряват стотиците мили назъбена брегова линия, зад които се крие островният им дом[25]. Островната идея има специфична привлекателност за въображението на англичанина. Тя се внушава още от детството с книгите на Инид Блайтън[26] за приключенията на Великолепната петорка на остров Кирин, продължава с „Островът на съкровищата“ на Робърт Луи Стивънсън /разбира се, той е шотландец, но пък героите му, които коват планове за откриване на изчезналото съкровище, до един произхождат от Западните графства на Англия/. Приказката продължава с „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт — книга, основаваща се на предположението, че е възможно някъде да има остров, по-странен от откритите досега от английските мореплаватели. /Суифт е роден и израснал в английския анклав в Ирландия и като рожба на колониалната класа неминуемо е имал остро съзнание за островитянския манталитет/.

Забележителната история на Алекзандър Селкърк, морякът-нехранимайко, озовал се на необитаем остров близо до тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка, също пленява английското въображение. След разправия със собственика на кораба, Селкърк бил изоставен близо до чилийския бряг, на остров Хуан Фернандес, и бил намерен едва на 31 януари 1709 година от екипаж на друг английски кораб, който пристанал на острова, за да закърпи пробойни и да лекува болните от екипажа, след като заобиколил нос Хорн. За свое голямо удивление моряците открили на острова човек, облечен в кози кожи, който говорел английски, макар и с известно затруднение. Той бил живял сам на острова в продължение на четири години. Капитанът описва спасяването на Селкърк в „Пътешествие около света“ — книга, която незабавно приковава вниманието на английската общественост. Друго описание на историята се появява в „Англичанинът“ на есеиста сър Ричард Стийл[27] през 1713 година. В скоби казано, Селкърк е шотландец. Шест години по-късно Даниел Дефо взема историята на Селкърк, разказите му за лова на диви кози, за това как сам си правил ножове и после си шиел дрехи от козя кожа, за основа на романа си „Робинзон Крузо“ — един от първите и със сигурност един от най-популярните романи на всички времена.

Сигурността, гарантирана от морето, дарява отрано на англичаните спокойствие и самоувереност, а относителната им изолация дава възможност за развитие на своеобразна интелектуална традиция. Тази традиция създава необикновени гении — достатъчно е само да цитираме Шекспир и Уилям Блейк. Може би тя има нещо общо и с това, че Англия е дала на света толкова много автори на блестящи пътеписи. Липсата на страх от внезапно нападение дава основа за развитие и на личните свободи: по-уязвимите страни имат основание за изграждане на силни, централизирани управленчески структури, които да бъдат в състояние да мобилизират действаща армия в рамките на един ден. Островните очертания на Англия влияят дори на характерните особености на отделните градове. При наличието на сигурната защита на морето не съществува необходимост градовете да се укрепяват допълнително със стени — оттам идва и хаотичният им растеж. Не е съществувал централизиран план за растежа дори на голям град като Лондон — той просто се разраства като резултат от вливането на близки селца в него. От друга страна, поради отсъствието на ограничаващите града стени, градските старейшини са можели винаги, когато им хрумне, да присъединяват към землището му големи свободни земи.

Изграждането на империята ни най-малко не потиска островитянския нрав на англичаните. През 1882 година възниква идеята да се прокопае тунел под Ламанша, през който да минава влак. Човек би си казал, че това е тъкмо идея, която родината на Изамбард Кингдъм Брунел[28] /още един англичанин от чуждестранен произход — баща му е бил французин/ би приветствала възторжено. Вместо това обаче списание „Деветнадесети век“ организира подписка против това начинание, аргументирайки се така: „такава железопътна линия би представлявала военновременна опасност за страната и би я въвела в рискове и отговорности, от които за щастие досега сме били свободни, тъй като обитаваме остров“. Това съвсем не е глас на общественото мнение в дълбоката провинция; към подписката се присъединяват архиепископът на Кентърбъри, поетите Тенисън[29] и Браунинг[30], биологът Т. Х. Хъксли[31], философът Хърбърт Спенсър[32], петима херцози, десет графа, 26 членове на парламента, 17 адмирали, 59 генерали, 200 свещеници и още 600 представители на националния елит.[33]

Животът на остров дарява на англичаните самоувереност, но ни най-малко не стимулира изтънчеността на нравите им. Трудно е да се избегне извода, че дълбоко в себе си англичаните ни най-малко не се интересуват от чужденците. На времето е било необходимо чуждестранните гости да демонстрират своята почит към Британската империя, и не един от тях е коментирал забележителната самовлюбеност на англичаните. През 1497 година един венецианец пише, че: Англичаните много държат на себе си и на всичко, което им принадлежи; вярват, че няма други хора, подобни на тях, и за тях не съществува друг свят, освен Англия; когато видят красив чужденец, казват „прилича на англичанин“, а също и че е „много жалко, дето не е англичанин“.[34] През 1592 година, описвайки посещението на Фридрих херцог Вюртембергски в Англия, един немски автор коментира факта, че „местните жители… са изключително горди и надменни… не се интересуват от чужденците, а само им се присмиват и ги презират“[35]. Друг чуждестранен посетител на Англия, холандският търговец Емануел ван Метерен, отбелязва тази арогантност, изреждайки чертите, съставляващи характера на англичанина: „Тези хора са смели, неустрашими, пламенни и дори жестоки, когато воюват, но същевременно много непостоянни, припрени, суетни, лекомислени и склонни към измама, а също и много мнителни особено по отношение на чужденците, които презират“.[36]

Един лекар, италианец, който правил обиколка на Британските острови през 1552 година, заявява, че арогантността на този народ достига дотам, че „те приемат всеки чужденец за нещастник, едва ли не половин човек“ (semihominem)[37]. Милтън[38] казва надменно: „Нека Англия не забравя своето изначално право да учи другите нации как да живеят“.[39]

В средата на настоящия век картината почти не се е променила. През 1940 година Джордж Оруел, който вече е забелязал колко малко се влияят обикновените английски войници от културата на чуждите страни по време на Първата световна война, насочва вниманието си към юношеските списания „Джем“ и „Магнет“. Той се вбесявал от почти всичко в тях, като започнем от консерватизма им и свършим с абсурдно остарелия мизансцен:

„По правило — пише Оруел — всички чужденци, дори тези от други раси, минават под общ знаменател, и се счита, че се подчиняват приблизително на следната схема:

Французин: ходи с брада и много жестикулира.

Испанец, мексиканец и пр.: мрачен, с предателски наклонности

Арабин, афганистанец и пр.: мрачен, с предателски наклонности

Китаец: зловещ, с предателски наклонности. Носи косата си на плитчица.

Италианец: лесно възбудим. Носи остър нож или свири на латерна.

Швед, датчанин и пр.: Добросърдечен, но глупав.

Негър: смешен, много предан.“[40]

Обърнете внимание — в този списък на смешни стереотипи американците отсъстват. Но пък, след като говорят английски, те не са считани за истински чужденци. Не би било възможно „Франк Ричардс“, авторът на горните много популярни историйки да бе успял да прокара тези наивни карикатури, толкова ненавиждани от Оруел, ако англичаните не бяха до такава степен незапознати с нравите и обичаите на чужденците.

Тъй като Франк Ричардс произвежда тези истории в продължение на тридесет години, Оруел решава, че става дума за псевдоним, под който се крият група автори. Но той просто го подценява: веднъж Ричардс успява да напише 18 000 думи за един-единствен ден, а творчеството му възлиза на приблизително хиляда романчета от този тип. За голямо удивление на Оруел, след като статията му се появява в пресата, Франк Ричардс, чието истинско име е Чарлз Харълд Сейнт Джон Хамилтън и е само на шестдесет и четири години, се възползва от правото си на отговор. По въпроса за стереотипите той пише: „А що се отнася до смешните чужденци, трябва да шокирам господин Оруел, настоявайки на мнението си, че чужденците наистина са смешни. Те са лишени от чувството за хумор, което е вроден дар на нашата нация от избраници — а хората, лишени от чувство за хумор, винаги са смешни, макар и несъзнателно“.

Изолацията на англичаните създава странно двусмислие в отношението им към чужденците, които вървят, така да се каже, по острието на бръснача — тяхната необичайност може винаги да предизвика както презрение, така и страхопочитание. През осемнайсети век английският национализъм дължи силата си до голяма част на това, че любезното английско висше общество се прекланя безрезервно пред всичко, което възприема като чуждестранна изисканост. Когато Волтер пристига в Лондон „той е приет едва ли не като коронована особа на държавна визита“[41]. В сферата на живописта и музиката местните творци направо се задушават под игото на чуждестранните гении като сър Годфри Нелър[42] /чието истинско име е Готфрид Книлер/ и Георг Фридрих Хендел. Интересно е да се отбележи колко трайна е тенденцията към самосъжаление, според която англичаните оценяват само чуждестранните таланти. Сър Рой Стронг, за когото има справка в „Кой кой е“, дълга около десет сантиметра, изреждаща заслугите му — от ръководството на музея „Виктория и Албърт“ до издадените книги за градинарство, веднъж ми се оплака, че „биха ме приемали много по-сериозно и бих успял да постигна много повече, ако не се казвах Стронг, а Стронгски“.

От друга страна, омразата към чужденците, особено тези, които са ни под ръка, тоест французите, се поема още с майчиното мляко. Веднъж адмирал Нелсън повикал в каютата си един юнкер, за да му даде напътствия как да оцелее като служител на кралската флота. „Първо, казал той, трябва да се подчиняваш безусловно на заповедите, без да правиш и най-малък опит да си съставяш собствено мнение за тяхната състоятелност; второ, трябва да приемаш всеки, който говори лошо за краля ти, като свой личен враг, и трето, трябва да мразиш французите, както се мрази дявола“.

При това тези думи не са просто ефектна реплика, подхвърлена от великия адмирал по време на някой шеговит разговор на квартердека. Писмата му са изпъстрени с яростни избухвалия срещу французите: „Долу, долу френските негодници! — пише Нелсън в едно от тях. — Извини ме за разгорещеността; но кръвта ми кипва само като чуя името на някой французин… Можеш да ми вярваш, че никога не бих се доверил на французин… Мразя французите до смърт“[43].

Постоянните заяждания с французите си имали очевидни политически изгоди; в крайна сметка те си остават основните съперници на империята, което означавало, че било също толкова възможно обикновените жители на двете страни да се срещнат на бойното поле, колкото и при други обстоятелства. Принадлежността към чужда нация водела със себе си приписване на най-странни физически характеристики. Наполеон бил готова мишена. Като започнем с прочутите „физически дефекти на консула“ — причина за креватните разочарования на Жозефина — пропаганда, която спада към същата категория като по-късните твърдения, че „Хитлер има само една топка“. Става традиция английските карикатуристи да изобразяват Бонапарт като жълтокож пигмей с огромен нос — и то дотолкова, че когато свещеникът на Британското посолство пристигнал в Париж, той бил крайно удивен, когато установил, че Наполеон бил „хубав, съразмерно развит човек“, съвсем не това, което вестник „Морнинг Поуст“ от 1 февруари 1803 г. определя като „неокачествимо същество, полуафриканец, полуевропеец, средиземноморски мулат“.

Удивителното е, че тези не особено ласкателни представи за французите са се вкоренили в душата на средностатистическия англичанин. Дори в мирно време, в абсолютно безконфликтни ситуации, англичаните хранят най-странни убеждения по отношение на французите. Добър пример за това е капитан Хенри Байъм Мартин, командир на кораба „Грампус“. През четиридесетте години на миналия век му било възложено да обикаля с кораба си из Полинезийските острови, където французите полагат основите на своята колониална империя, и да прави всичко по силите си, за да разпространява британското влияние по тези места. В личния си дневник, който беше открит и публикуван наскоро, той пише: „Французите установяват, че плановете им се провалят поради предпочитанията на местното население в полза на англичаните. Те сами съзнават, че коренните жители на Таити ги ненавиждат безусловно — на мъжете те стават ненавистни поради наглата си надменност, а на жените поради нечистоплътността и непоправимата си грозота“.[44]

Великолепно определение е това „непоправима грозота“. То подчертава колко дълбоко са вкоренени предразсъдъците по отношение на французите. Не по-малко слепи са англичаните по отношение на себе си, неспособни да възприемат популярната фраза „коварният Албион“ — страната, за чиито жители Наполеон Бонапарт казва: „Англичаните не уважават примирията“.

Английските морски капитани като Байъм Мартин приемали сами себе си като честни и благонадеждни и винаги предпочитали да имат вземане-даване с населението на екзотични острови, което погрешно считали, че могат да разберат, а не с французи, които имали за родени измамници с напълно неразбираем нрав.

 

 

Затрудненията да бъдат убедени англичаните, че трябва да се свържат по-тясно с европейските си съседи, се коренят в наличието на една алтернативна близост — естественото родство със САЩ. Това не е равнопоставена връзка, и никога, в продължение на поколения, не е била, но английската върхушка, благодарение на традиционното за добрите училища класическо образование, се успокоява със сравнения от класическата древност. По време на Втората световна война Харълд Макмилан[45] обяснява на Ричард Кросман, ръководител на отдела за психологическа интервенция в Алжир, как функционира тази връзка:

„В тази ръководена от Америка империя ние, драги Кросман, сме еквивалент на древните елини. В нашите очи американците много приличат на представата на древните гърци за римляните — едри, вулгарни, груби хора, по-жизнени от нас, но и по-лениви, с повече добродетели, но и с по-голям потенциал за корупция. Ние трябва да ръководим подмолно операциите на съюзниците, също както елините незабележимо са ръководели действията на император Клавдий“.[46]

Това е едно от любимите предубеждения на Макмилан — то му дава успокоението на покровителственото поведение и самоизмамата на всички нива — от политическо до лично, — защото въпреки вида му на типичен джентълмен от епохата на крал Едуард, майката на Макмилан е лекарска дъщеря от Индианаполис.

Приятелските връзки с Америка спасяват британците в мига, когато страната остава сама на фронта. Като четем опитите на Чърчил да убеди американците да влязат във войната срещу Хитлер, сме впечатлени от твърдото му убеждение, че двете нации са толкова близки, та просто трябва да имат и обща съдба. Същото усещане се долавя и в описанието, което Чърчил дава на срещата си с президента на Щатите Рузвелт на британския боен кораб „Уелски принц“, в залива Пласенша край Нюфаундлънд, през август 1941 година — среща, на която се заражда идеята за Атлантическата харта. Двамата присъствали заедно на църковна служба, за която лично Чърчил подбрал псалмите — включително „Напред, христови войни!“ и „Боже, опора наша от древни времена“.

„Всички ние възприехме службата като трогателен израз на единството във вярата на нашите два народа, и никой от тези, които присъстваха, няма да забрави гледката, която представляваше през онази утрин осветената от слънцето, препълнена с хора палуба — «Юниън Джак» и звездното знаме на САЩ бяха драпирани около амвона, британският и американският свещеник се редуваха да четат молитвите; най-високопоставените офицери на флота, ВВС и пехотата на Британия и Съединените щати бяха строени рамо до рамо зад президента; гъстите редици британски и американски моряци се бяха смесили, разменяха си молитвениците и пламенно се молеха и пееха псалмите, еднакво познати и на едните, и на другите… Всяка дума достигаше до сърцето. Беше велик час в живота на всички ни. Почти половината от тези, които пееха, скоро щяха да загинат.[47] /«Уелски принц» бива потопен същия декември от японска бойна ескадрила, наброяваща осемдесет и четири торпедоносци“/.

Въздействието на описаната сцена е несъмнено, не подлежат на съмнение и историческите връзки, близостта на културите и езика, които така силно са впечатлили Чърчил. Във военно отношение връзката между двете държави дава добър плод — първият й резултат е освобождението на Европа; после сътрудничеството в производството на атомната бомба, и по време на Студената война — съвместни разузнавателни операции — особено в областта на електронното подслушване. Независимо от икономическия дисбаланс, британците са убедени, че са дали нещо много съществено на съюза. На една бележчица, която била разнасяна от членовете на британската делегация във Вашингтон по време на обсъжданията как да бъде изплатен американският военен заем, пишело:

„Във Вашингтон към лорда Кийнс

пошушнал Халифакс:

Да, имат те торби с пари,

умът пък е у нас.“

Разбира се, без близостта със Съединените щати не би имало никакви гаранции за изхода от Втората световна война. Но погледнато по-дългосрочно, тази връзка дава възможността на британците дълго време да се самозалъгват, че си остават независима световна сила. Типично за британците това, което те наричат „независимост“, е всъщност само независимост от останалата част на Европа. Съюзът им със Съединените щати им дава правото да вършат, каквото си поискат, стига Вашингтон да няма нищо против. Британците правят това откритие през 1956 година, когато опитват да нахлуят в Египет, за да осигурят Суецкия канал, но без съгласието на американците. Само че по това време жребият вече е хвърлен: Британия е свързала съдбата си с отвъд атлантическата нация с привидно сродна англосаксонска култура. В исторически контекст решението на Британия е разбираемо — за тях Европа означава война, а помощта на Америка — край на войната. Но цената на прекадената зависимост на Британия от САЩ е прекалената липса на интерес у англичаните към събитията на континента и подчертаното отчуждение от Европейската общност, към която англичаните решават със закъснение да се присъединят. Това закъснение не е наваксано и до днес. През деветдесетте години, когато Европа вече не е разделена на комунистически и демократични държави, „специфичната близост“ с Британия вече няма почти никаква стойност за САЩ и страната остава на сухо.

Връзката между Обединеното кралство и САЩ продължава да бъде „специфична“. Това си личи по личните връзки и дори приятелства, които се пораждат между политически лидери, които говорят на един език — в буквалния и преносен смисъл на думата: Рейгън и Тачър или Блеър и Клинтън. Докато премиер-министърът Харълд Уилсън съумя да опази Британия от участие във Виетнам, по време на другите следвоенни конфликти — от Корея до Косово, британското правителство се гордее, че може своевременно да изпрати части, които да се сражават редом с /тоест ЗА/ американците. Личи си и по огромните британски инвестиции в САЩ /по-големи от тези на която и да било друга европейска държава/; по това, че американците инвестират от своя страна повече в Британия, отколкото на други места в Европа; във взаимното проникване на английското и американско кино — в него има един тип злодей, който неминуемо говори с английски акцент; както и по това, че ежегодно между Британските острови и Северна Америка се разменят два пъти повече туристи, отколкото между двете страни и която и да било друга европейска държава. Всъщност, ако се съберат всички туристи от Германия, Франция и Нидерландия, които отиват в Северна Америка, броят им ще бъде равен на британските туристи.[48]

Сравнението с древна Елада и Рим вече не се прави толкова често, защото на англичаните им става все по-ясно, че живеят в свят, който е „мейд ин Америка“. Как да обясниш на жителите на една страна, облечени в джинси, тениски и бейзболни шапки, че те са част от една култура, дала на света класическия мъжки костюм? Изключено, това вече няма значение.

Бележки

[1] Френсис Тролъп (1779–1863) — англ. писателка, автор на повече от 40 книги, най-прочутата, от които „Маниерите на американците е саркастично“ описание на нравите в Америка през онази епоха. Повечето й романи се занимават с критика на проблемите на обществото. Френсис Тролъп е майка на прочутия викториански писател Антъни Тролъп. — Б. пр.

[2] Цитирано във „Foreign Bodies“ от Питър Колет, стр.119. — Б.авт.

[3] capote anglaise (фр.) — английска шапчица. — Б.пр.

[4] Семюьл Джонсън (1709–1784) — англ. поет, критик, есеист, моралист и лексикограф. „Речникът“ му представлява първото систематично изследване на англ. език. — Б.пр.

[5] Френският израз savoir-faire притежава известна идиоматична отсянка в смисъл „умение да се държиш правилно, подходящо за ситуацията в обществото“. Тази отсянка липсва в буквалния превод на фразата не само на английски, но и на български език, поради което в този смисъл често се употребява френската заемка. — Б. пр.

[6] лотофаги — в гръцката митология, племе, което се храни със семената на лотоса, които го потапят в блажена забрава. Терминът се използва метафорично от древни и съвременни автори в смисъл на „търсещ забрава и блаженство“. — Б. пр

[7] Голямата обиколка на Европа се предприемала най-често от заможни млади англичани след завършване на образованието си с познавателна цел. — Б. пр.

[8] Хоръс Уолпоул (1717–1797) — англ. писател, който става основоположник на готическата традиция в литературата с романа „Замъкът Отранто“, автор на прочута поредица писма. — Б. пр.

[9] Цитирано в „The Grand Tour“ от Кристофър Хибърт, стр.47. — Б.авт.

[10] Цитирано пак там, стр.10. — Б.авт.

[11] Алекзандър Поуп (1688–1744) — поет и сатирик, един от най-често цитираните англ. автори. — Б.пр.

[12] Джоузеф Адисън (1672–1719) — англ. есеист, поет и драматург; основава заедно с Ричард Стийл списанията „Татлър“ и „Спектейтър“. — Б.пр.

[13] Entente Cordiale (фр.) — пълното наименование на Антантата, букв. „сърдечно съгласие“. — Б.пр.

[14] Робърт Грейвз (1895–1985) — англ. поет, писател, литературен критик и учен-класицист. На бълг. език са издадени романите му „Аз, Клавдий“, „Велизарий“ и „Златното руно“. — Б.пр.

[15] Робърт Грейвз: „Goodbye to All That“, стр.240. — Б.авт.

[16] Интересно е да се знае, че за сметка на всички оскърбления, които англичаните отправят към французите, те никога не са развивали подобни изрази пр отношение на германците (ако не броим „немска шарка“ — рубеола). Германците от своя страна имат също само един подобен израз — „английска болест“ за рахит. Джордж Оруел: „The Lion and the Unicom“, стр.28. — Б.авт.

[17] „Presentation du MarchøBritannique“, Maison du France, Лондон, стр.12. — Б.авт.

[18] Уилям Шекспир, „Ричард II“, II д. I сц. — Б.авт.

[19] кокни — наименование на кореняците — лондончани. — Б.пр.

[20] Елиас Канети: „Crowds and Power“, стр.171. — Б.авт.

[21] сър Френсис Дрейк (1540–1596) — англ. адмирал, най-прочутият мореплавател на елизабетинската епоха, започнал кариерата си като капитан на каперски кораб. — Б.пр.

[22] „Hansard“, том ХCIII, колони 1574–5 /13 май 1901/. — Б.авт.

[23] „The CaMbridge History of British Foreign Policy“, том III, стр.9-10. — Б.авт.

[24] Цитирано в „Dunkirk, the Necessary Myth“ от Никълъс Харман, стр.1. — Б.авт.

[25] Интересно е да се знае, че и Наполеон, и Адолф Хитлер възприемат тази английска перспектива: и двамата си представяли един следвоенен свят, в който те ще управляват Европа, а британците запазват презокеанската си империя. Хитлер формулира това свое виждане в разговор с фелдмаршал фон Рундщед: „Германия ще владее Европа, а Англия — останалия свят“. — Б. авт.

[26] Инид Блайтън (1897–1968) — прочута англ. авторка на над 700 детски и юношески романи. — Б.пр.

[27] сър Ричард Стийл (1672–1729) — англ. есеист, драматург, журналист и политик, най-известен като съосновател на списанията „Татлър“ и „Спектейтър“. — Б.пр.

[28] Изамбард Кингдъм Брунел (1806–1859) — британски строителен инженер, чието дело се отличава със забележителна оригиналност, автор на проекта на първия презокеански кораб. — Б.пр.

[29] Алфред, лорд Тенисън (1809–1892) — англ. поет, считан за основния представител на викторианската епоха в поезията. — Б.пр.

[30] Робърт Браунинг (1812–1889) — един от видните поети на викторианската епоха, произведенията му се отличават с психологически силна образност. — Б.пр.

[31] Томас Хенри Хъксли (1825–1895) — англ. биолог, привърженик на дарвинизма и защитник на агностицизма. — Б.пр.

[32] Хърбърт Спенсър (1820–1903) — англ. философ и социолог, един от първите застъпници на теорията за еволюцията. В произведенията си издига позициите на индивида пред тези на обществото и на науката пред религията. — Б.пр.

[33] Виж Робърт Гибсън: „Best of EneMies“, стр.231. — Б.авт.

[34] Андреа Тревизано: „А Relation, or rather a true account of the Islands of England“, стр.20-21. — Б.авт.

[35] Препечатано в „England as seen by foreigners in the reign of Elizabeth and JaMes the First“ or Уилям Бенчли Рай, стр.7. — Б.авт.

[36] Цитирано пак там, стр.70. — Б.авт.

[37] Пак там, стр.186. Б.авт.

[38] Джон Милтън (1608–1674) — англ. поет, автор на „Изгубеният рай“, чието влияние върху историята на англ. литература и култура се поставя на второ място след това на Шекспир. — Б.пр.

[39] Джон Милтън: „The Doctrine and Discipline of Divorce“. — Б.авт.

[40] Джордж Оруел: „Boys’Weeklies“, публикувано в „Хорайзън“, март 1940 г. и Horizon, май 1940 г. — Б.авт.

[41] Джерълд Нюман: „The Rise of English №ationalisм“, стр.63. — Б.авт.

[42] сър Годфри Нелър (1646/49-1723) — най-известният англ. портретист в края на XVII и началото на XVIII в., роден в Любек, Германия. — Б.пр.

[43] Цитирано в „Nelson“ от Кристофър Хибърт, стр.43. — Б.авт.

[44] Байъм Мартин „Polynesian Journal“, стр.53. — Б.авт.

[45] Харълд Макмилан (1894–1986) — британски политик, премиер-министър от 1957 до 1963 год. — Б.пр.

[46] Цитирано в „MacMillan“ от Алистеър Хорн, том I, стр.160. — Б.авт.

[47] Уинстън Чърчил, „The Second World War“, том III, стр.384. — Б.авт.

[48] През 1994 година във Великобритания са регистрирани 14 269 128 трансатлантически полета, в Германия 6 566 159, във Франция 4 980 929, а за Холандия 3 307 112 /По данни на „Eurostat“/. — Б.авт.